Политик с поглед в бъдещето идеите на Димитър Благоев и европейските перспективи на балканското сътрудничество



Дата26.10.2018
Размер53.5 Kb.
#100391
Изказване на президента Георги Първанов на кръгла маса на тема “Политик с поглед в бъдещето - идеите на Димитър Благоев и европейските перспективи на балканското сътрудничество”
14-06-2006 13:30 |

Благоевград

Уважаема проф. Ананиева,
Уважаеми г-н кмете,
Уважаеми г-н областен управител,
Уважаеми народни представители,
Ваше Високопреосвещенство,
Уважаеми граждани и гости на Благоевград,

Приех с благодарност и интерес поканата да участвам в тази “кръгла маса”. Отзовах се без никакво колебание. Първо, защото имам претенциите да съм един от онези изследователи в българската историческа наука, които са посветили много време и енергия на жизнения, политическия и творческия път на Дядото. Второ, защото изпитвам респект към гражданското общество на Благоевград, което не просто съхрани името на града, но съхрани и жив спомена за Димитър Благоев. Днешните тържества са категорично доказателство в тази посока.

Радвам се, че моите колеги и приятели от Центъра за исторически и политологически изследвания са в основата на тази дискусия. Признателен съм на общината, на областта, че също са дали принос за организацията на форума.

Преди 15 години - по повод на друга кръгла годишнина - написах статия, част от която ще цитирам: “Живеем в бурно време, рушат се старите кумири, развенчават се стари митове, творят се други. Но дори в този пореден поход за освежаване на историческата памет нацията има постоянни величини, които оцеляват, които трябва да оцелеят дори и при най-разгорещени политически страсти. Смея да се надявам, че в пантеона на модерна България редом с такива държавници и политици като Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Александър Стамболийски, Янко Сакъзов и други ще има място за Димитър Благоев”.


Искам да подчертая, че днес, от дистанцията на новите 15 години, не се отказвам от тези си думи. Както впрочем не се отказвам от нищо, което съм написал през целия си творчески път. За разлика от някои други.

Но сега, когато си прелиствах бележките от тези близо две десетилетия работа по темата за Димитър Благоев, за неговото място и роля в българската политика, ми направи за пореден път впечатление, че в много от изданията от началото на ХХ век, има един подчертан респект към личността на Димитър Благоев. И обяснението не е в това, че той греши по-малко от другите, нека да избегнем тази идеализация, която беше характерна за друг период. Има много аргументи за това, че при цялата му политическа противоречивост той наистина успешно мери ръст с някои от най-големите политици в новата българска история.

Непознатият Благоев - бих искал поне част от дискусията да бъде насочена в тази посока, да не повтаряме много от познатите неща, от клишетата. Но това едва ли означава търсене и намиране на нови факти. В това отношение ще бъдем много затруднени. Знаете, че има едно научно издание от 20 тома, което трудно би могло да бъде допълнено. Тези дни излязоха някои неща, които обаче не са непознати за научната общественост. Може би сега са обнародвани в такъв вид, но не са нови, сензационни открития.

Темата за непознатия Благоев предполага по-скоро опит за нов прочит на наследството му или ако трябва да бъдем още по-точни, за изясняване на някои бели или по-малко познати периоди от политическата му биография. А тя, трябва да признаем, възпроизвежда в миниатюрен план цялата начална история и на социалдемократическата партия, и до голяма степен на тогавашното българско общество.

Например - ясно е, че Димитър Благоев и неговите съратници водят много остра, непримирима борба срещу нарушенията в конституционното управление на страната от края на ХIХ и началото на ХХ век, срещу така наречения “личен режим” на тогавашния монарх. Една теза, която не подлежи на оспорване. Бих казал, че Благоев и съратниците му са най-непримиримите противници на личния режим.
Но би било грешно да се подвежда цялата им политическа дейност, цялата дейност на тогавашната българска социалдемокрация единствено под знаменателя на радикалната съпротива срещу тогавашните управляващи режими. Дълго време (във всеки случай безусловно до 1989 година) се пренебрегваше съзидателната, конструктивната дейност на Благоев и останалите ръководители на лявото, на социалдемократическото по редица основни въпроси на икономиката, на политическата система и култура.

Благоев дава своя глас за многобройни належащи законодателни мерки в парламента. Струва си това някои от по-младите изследователи да го извадят и то да бъде показано. Доскоро например се подминаваше с мълчание един Манифест към българския народ от 1899 година, в който подписът на Благоев стои редом с протеста на тогавашните опозиционни лидери д-р Стоян Данев, Петко Каравелов, д-р Константин Стоилов – по сегашните категории все десни лидери, а по тогавашните разбирания - буржоазни.

Давам този пример, защото ми се струва, че е добре да се разбере, че със своята активна позиция тогавашните български социалисти и социалдемократи начело с Дядото допринасят значително за демократизирането на политическия живот от началото на ХХ век. Този извод, струва ми се, не е никак за подценяване.

Димитър Благоев не е някакъв изключителен, голям теоретик, както дълго време ни убеждаваха някои историци на социалдемократическото движение. Даже трябва да кажем, че той има по-скоро догматично отношение към марксистката теория. В непосредствената си политическа дейност – на това искам да се обърне внимание – през по-голямата част от жизнения и политическия си път Благоев много плътно се опира на достиженията на революционно-демократичното възрожденско наследство, съобразено с постиженията на скромната по това време политическа мисъл в Княжеството.

При Благоев и при неговите съратници по-скоро се наблюдава едно откъсване на теорията от практиката. Но това е повече за полза отколкото за вреда. Благоев не от онези, които абсолютизират теорията. Всъщност до края на живота си той остава по-скоро носител на прагматичното начало в българската политика.

И не е само при Благоев. Вземете Петко Каравелов, вземете цитирания Стоян Данев и всички други партийни лидери. Не във всички случаи тогавашните партийни лидери са били формални ръководители на партиите, но това е една друга тема - темата за персонификацията на политическия живот от края на ХIХ до началото на ХХ век, която, струва ми се, като традиция е позапазена и до днес.

Но аз ви предлагам да концентрираме част от усилията си върху вижданията, върху политиката на Димитър Благоев по националната проблематика. Ще го направя и аз - заради това, че най-много изследователски усилия съм положил по тази тема, и заради това, че сме в Пиринския край.

Има много упреци по този въпрос към Благоев и към неговите съратници. Струва ми се обаче, че в повечето случаи - съзнателно или не - се пренасят оценки от по-късна дата върху по-ранни процеси и явления.

Справедливостта изисква да подчертаем, че БРСДП следва последователна национална политика, която в много пунктове и днес е трудно уязвима.

За какво става дума? Ще дам повече факти, защото вероятно аудиторията трудно може да бъде убедена с една гола декларация. Нещо повече, аз твърдя, че половин век след Освобождението от 1878 година няма друг партиен лидер в България, опозиционен партиен лидер, който да е така тясно ангажиран с националната кауза на българите, както Димитър Благоев.

Още от 1885 година и преди това, Благоев е във водовъртежа на национално-освободителните борби в Македония и Одринска Тракия. В края на века той вече е безспорен авторитет в революционните борби. Ако не е така, щеше ли задграничният представител на ВМРО Гьорче Петров, когато прави опит да поднови състава на Върховния македоно-одрински комитет, да покани най-напред и доста настоятелно (цитирам, това е от спомените на самия Гьорче Петров) именно Димитър Благоев да оглави Върховния комитет.

Но защо е така? Нека да направим малка ретроспекция. Благоев е вземал дейно участие в националната революция като ученик в Цариград, Одрин, в Габрово, в Стара Загора. В един период даже е подвластен на романтичната идеализация, както сам казва, на българското племе. За него “то е предназначено за наука, за цивилизация, единствено достойно за свобода.” Това е цитат от първия известен документ от Благоев от 1879 година, една дописка до “Марица”.

Още в първите си публицистични прояви, в статия във вестник “Македонски глас”, Благоев определя като недвусмислена задача пред българското общество, цитирам, “присъединяването на българите от трите области.” И без каквото и да е колебание аргументира тези задачи.

Благоев е създател и дълго време един от ръководителите на Пловдивското македоно-одринско дружество, делегат е на два конгреса на македоно-одринския комитет, поддържа тесни връзки с Вътрешната македоно-одринска организация.

Категорична е оценката на Димитър Благоев за Берлинския договор - “една жестока неправда спрямо балканските народи и особено спрямо Македония и нас, българите”.

На друго място Благоев развива тезата си за защитата на националната идея: “Когато дойде работата до освобождението на българите, всеки българин независимо от социалното му положение и политическата му принадлежност ще даде своя принос.” Аз се питам, колцина от нас, съвременните политически лидери, биха могли не просто да се подпишат, но и да кажат, че подобна теза е тяхното верую, техният план за действие, както е модерно сега да се казва.

Когато оценяваме политиката на първите български социалдемократи по националния въпрос, трябва да се има пред вид, че Благоев, заедно с д-р Кръстьо Раковски, с Янко Сакъзов, е направил много повече от който и да е друг тогавашен политик или лидер за утвърждаването на българската национална идея в Европа.

Струва си да се прочетат отново статиите на тези теоретици и лидери в международния социалистически печат, да се види как твърдо и последователно се отстояват справедливостта на борбите и правото на българите на национална консолидация. Струва си, защото днес много български политици се чудят как да изнесат собствените ни проблеми навън, да не кажа да злепоставят българската кауза.

Колкото и непримирими да са били противоречията между тогавашните български политици - от крайно ляво до крайно дясно, никой от тях не си е позволявал тази полемика навън. Или ако са си позволявали тесни и широки социалисти, това е било само по вътрешнопартийни въпроси, но никога тази полемика не е засягала националната кауза. Затова не бива да се чудим, че тогава на българската кауза се е гледало с много голяма симпатия в Европа. Днес, уви, знаем какво е положението.

В своите изследвания съм коментирал малко изкуствения характер на дилемата “Благоев или Сакъзов” в социалдемократическото движение. Сигурен съм, че много от колегите ще вземат отношение към този въпрос.

Имали са конфликт. Лично аз твърдя, че в началото е личното противопоставяне, след което са положени много усилия - и трябва да признаем успешни, - за да се обоснове идейно този личен конфликт. И това мисля, че повтаря някои съвременни събития в българската политика.

Един пример, който е много характерен. Има една архивна снимка – многолюден митинг на Ямболската гара от 1899 г. Дълго време в историко-партийната литература до 1989 г., до началото на прехода, тя вървеше с текст: “Предизборен митинг на Димитър Благоев”. По-късно в изданията на възстановената Социалдемократическа партия, ако не се лъжа в “Свободен народ”, тази снимка се появи с пояснението, че това е митинг от предизборната кампания на Янко Сакъзов. Всъщност става дума за митинг, организиран от единната тогава Социалдемократическа партия с участието и на двамата партийни лидери. Както се казва, без коментар.

И все пак аз се връщам към тази тема, защото нещата доста се промениха от последните 10-15 години, от последната юбилейна годишнина. Или на мен така ми се струва.

Уважаеми госпожи и господа,
Колеги,

Историческата ни наука дълго време премълчаваше някои уж неудобни моменти в биографията на Дядото – отрицателната му позиция към Войнишкото въстание и дори резервираната позиция към Септемврийското въстание от 1923 година, която или се оспорваше неубедително, или направо се осъждаше.

Не бих искал да влизам в дебат за характера на тези събития. Те имат и своите позитиви, и своите съмнения и колебания, доказани в хода на самите събития и последвалите процеси. Но трябва да разберем, че позицията на Благоев от този период е позицията на стария социалдемократ. Независимо от обстоятелствата, той отстоява мирното, парламентарно и с демократични средства решаване на проблемите. Този извод се налага не само от внимателния анализ на политическото наследство на Димитър Благоев, но това е и впечатлението, което той оставя в непредубедените политици, журналисти, общественици, в обикновените хора, с които е контактувал.

Един документ, който струва ми се, че тези дни беше публикуван отново, вече в по-масовия периодичен печат - в едно интервю за английския “Таймс” Благоев декларира, че симпатизира на идеалите, но осъжда злочинствата на болшевиките в Русия. Той се противопоставя на опитите да се предизвикат безредици в България. По този повод дори официалният представител от Форин офис, присъстващият на разговора британски военен аташе, не може да сдържи възхищението си от Дядото. Пак ще цитирам това, което наскоро излезе: “Господин Благоев прави впечатление на човек честен, вярващ в крайните идеи. Той е не само формален ръководител, а и най-влиятелният човек в партията. Той е преди всичко български патриот.” Един цитат съдържащ оценки, които не се покриват с традиционните ни представи за британската сдържаност.

В заключение, ще се върна към онова, което казах в самото начало. Много ми се ще да се опитаме на 16-та година от прехода да се върнем към нещо, за което сме длъжници на българското общество. Говоря за политиците, за хората, които най-общо можем да наречен водачи на нацията, лидери на мнение. Това е темата за националното помирение - помирението по историята на българската нация и преди всичко по новата българска история, защото по предишния период много-много не се спори.

Правил съм своите знаци на респект към редица от споменатите преди малко в словото ми личности – Стамболов, Никола Петков (заедно с госпожа Мозер отбелязахме паметта на Никола Петков), Сакъзов, Стамболийски, Влайков, Петко Каравелов. Произволно вземам имена, всяко от тях има своето запазено място в новата българска история. Всяко от тях е достатъчно значимо, за да можем от дистанцията на този малко повече от век да надскочим сегашните си партийни пристрастия и да го оценим по достойнство.

Помня 1996 година, когато отдясно се предложи да се почете паметта на жертвите от Народния съд. Мисля, че от ляво бяхме единици, не съм сигурен дали не останах в залата самотен за този жест. Тогава обаче ползвах правото си на реплика и призовах политиците от дясно да изразят своето уважително отношение към жертвите на българската левица. Дадох за пример ястребинчетата. - ако им е трудно да направят по-голяма стъпка, поне тази да направят. Оттогава досега чакам.

Преди десетина дни бях в Лом и положих своите цветя пред жертвите от Септемврийското въстание и пред жертвите след 1945 година.



Ще ми се да извървим колкото се може по-бързо този път. Ще ми се наистина да разберем, че личности като Благоев, Сакъзов, като Стамболов, Петко Каравелов са национален капитал. Те са основание за гордост, за самочувствие на всеки един от нас. Защото партизирането на националната история не ни вещае добро бъдеще.

Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница