Полупелагианство” в православно догматическо осветление

„ПОЛУПЕЛАГИАНСТВО”

Самият термин полупелагианство е в употреба от средата на XVI в. В началото традиционните римокатолически богослови обозначават с него възгледите на Корнелий Янсен († 1638), у когото те съзират отклонение от правилното (в тяхното разбиране) учение за благодатта и свободата на волята. Постепенно като полупелагианство започва да се определя и учението на отците от Южна Галия през V в., противопоставящи се на Августин и неговите последователи. Разбира се, Августин и неговите защитници – Проспер Аквитански († сл. 455), Марий Меркатор († сл. 451), (по-късно) Фулгенций Руспийски († 527 или 533) – не са наричали южногалските си противници с такова наименование и няма основание да се мисли, че са ги считали за еретици.

Учението на св. Йоан Касиан и другите южногалски противници на Августин в никакъв случай не може да бъде определено като полупелагианство, понеже в своята същност то се противопоставя на пелагианството и няма никаква връзка с него. Все повече сред изследователите това учение се определя като антиавгустинизъм, а не като полупелагианство. От съвременните римокатолически богослови само някои безпристрастни изследователи (Алфред Шиндлер³, Одило Ротманер⁴, донякъде Оуен Чадуик⁵ и Ребека Хердън-Уивър⁶) признават, че учението на южногалските отци-полупелагиани съвпада с учението на източните отци.

За повечето съвременни римокатолически богослови обаче няма съмнение, че полупелагианство съществува и че то се намира в противоречие с официалното учение на Римокатолическата църква. Те го определят като един вид богословие, което се насочвало срещу определени августинови антипелагиански мисли⁷. Римокатолиците обвиняват т.нар. полупелагиани в: непризнаване на абсолютната необходимост от Божията благодат за човешкото спасение; грешка по отношение на въпроса за началото на човешкото спасение (което според августинисткия възглед може да изхожда само от Бога); отхвърляне на Божието предопределение (в неговия августинистки смисъл – кои хора да бъдат избрани от massa damnata и кои да бъдат оставени в състоянието на осъждане); признаване на Божието желание за спасение на абсолютно всички хора, в това число и на онези, които погиват. В хода на настоящото изследване ще бъде доказано, че римокатолическите обвинения срещу православните галски отци са неверни и неприемливи от православна гледна точка.

Но негативно отношение към т.нар. полупелагиани често се среща и у православни изследователи, като обикновено те заемат от римокатолически източници обвиненията си срещу св. Йоан Касиан, св. Фавст и другите православни отци от Южна Галия през V в., без да разбират напълно съдържанието на понятието полупелагианство. За щастие вече има стойностни материали, в които се преодоляват предишните грешки⁸. Все още обаче не на всички християни в православния свят е ясно, че полупелагианство от православна гледна точка не съществува и отците, набедени от римокатолическите изследователи за полупелагиани, са всъщност православни. В авторитетната многотомна Православная энциклопедия се защитава православността на св. Йоан Касиан и св. Фавст Реиски: Истинността на учението на преп. Йоан била засвидетелствана на Арелатския събор между 470 и 475 г., чиито участници едновременно одобрили трактата на еп. Фавст „За благодатта и свободата на човешката воля”⁹. И така, учението на т.нар. полупелагиани се нуждае от цялостно разглеждане и съпоставка с учението на Древната църква за доказване на неговата православност.

1. Мястото и ролята на благодатта и човешкото усилие

Основното обвинение срещу т.нар. полупелагиани се състои в това, че те сякаш поставят благодатта и човешкото усилие на едно и също ниво¹⁰. Но т.нар. полупелагиани в никакъв случай не смятат благодатта за излишна или пък за не абсолютно необходима за човешкото спасение. Говорейки за взаимодействието между благодатта и свободната човешка воля, св. Йоан Касиан¹¹ и св. Фавст Реиски¹² на първо място обръщат внимание именно на ролята на Божията благодат. Така се отричат еретическите заблуди на Пелагий, чужди на учението на Христовата църква. За православните галски отци човек не може да постигне спасение без Божията благодат: ... човек, макар да може понякога сам да пожелае добродетелите, но все пак винаги се нуждае от Божията помощ¹³.

Православните галски отци дори са склонни поради превъзхождащото значение на Божията благодат често да приписват на нея спасението на човека. Това позволява на св. Йоан Касиан да заяви, че Бог на всичко, подобно на най-нежен баща и състрадателен лекар, според апостола, без разлика „върши всичко у всички” (1 Кор. 12:6)¹⁴. Разбира се, с тези свои думи св. Йоан Касиан не пренебрегва ролята на човешкото усилие. В своето желание да изрази библейското и светоотеческо учение за синергията между Бога и човека, той подчертавал понякога едната страна (свободата на човека), понякога – другата (Божията благодат)¹⁵. И в Свещеното Писание, според св. Фавст Реиски, се постъпва по същия начин: Ако добре внимаваш духом, ясно и добре ще разбереш как на страниците на Свещените Писания се защитава ту силата на благодатта, ту възможността за възход на човешката воля¹⁶. Православното синергистично учение не води в своите изводи към приравняване значението на благодатта и на човешкото действие, но само подчертава, че без човешката свобода, без човешкото усилие спасението е немислимо, макар и ролята на Божията благодат да е несравнимо по-голяма от тази на човека.

Православното учение за взаимодействието между Божията благодат и свободната човешка воля се обхваща от думата синергия (съдействие). В това съдействие и благодатта, и свободата на човека намират своето достойно място, като двете действия не се отделят едно от друго, а взаимно се допълват. Благодатта и свободата са еднакво необходими за човешкото спасение – то не може да се извърши, ако липсва някоя от тях. Синергистичното учение присъства винаги у източните отци на Църквата, а на Запад негови изразители са православните галски отци, наричани неправилно от по-късните римокатолически богослови полупелагиани. Благодарение главно на св. Йоан Касиан и св. Фавст Реиски, както и на анонимния автор на Praedestinatus на Запад се запазва свидетелството за истинното, дълбоко библейско и светоотеческо учение за взаимодействието между благодатта и свободата на човешката воля.

В учението на Августин Хипонски е налице ненужно наблягане върху ролята на Божията благодат. Основна причина за това е случилото се в неговия личен живот – греховното детство и младост, прекарани в плътски грехове, философски заблуди и религиозно невежество (в манихейството). Преди обръщането си към вярата на Християнската църква Августин не можел да повярва, че е възможно да намери духовен покой и удовлетворение на висшите си стремежи. Когато това все пак се случило, той не можел да не го отдава изцяло на Божията благодат. Нали Ти ме обърна към Себе Си...¹⁷ – казва Августин в своите Изповеди. И макар от нравствена гледна точка смирението на Августин да е убедително, дори, може да се каже, похвално, все пак в богословско-догматически план възгледът на Августин, абсолютизиращ благодатта, е неправилен. Във всяко едно обръщане към добродетелен живот е налично известно търсене, усилие от страна на човека или поне съществува възможност за него, както учат православните галски отци. Това се отнася в пълна степен и за обръщането на Августин. И тук се крие тайнството на човешката личност, способна да се издигне до висините на съвършенството, но и свободна да избере злото и да се потопи в нравствено падение...

2. Началото на човешкото спасение

Още един момент, по който има непреодолимо различие между православните галски отци, от една страна, и августинистите, римокатолиците и протестантите, от друга, е този за началото на човешкото спасение, или началото на добрата воля. Св. Йоан Касиан, св. Фавст Реиски, анонимният автор на Praedestinatus и другите православни отци се противопоставят остро на Августин и неговите последователи с техните възгледи за невъзможност на човека след грехопадението дори да пожелае нещо добро. Възгледът на августинистите е повлиян от тяхното погрешно разбиране за последиците от първия грях. Те предполагат пълна загуба на доброто у човека поради грехопадението. Православният възглед обаче е различен от августинисткия, който продължава своето развитие в протестантството с неговата sola fides, резултат от невъзможността на човека да направи нищо добро.

Според православните галски отци у човека след грехопадението все пак остават т.нар. semina virtutum – семена на добродетелите. Всеки човек, в условията на своето земно съществуване е способен на свободен избор между доброто и злото и може да пожелае, дори да започне нещо добро. В Свещеното Писание пример за това е Закхей (както и стотникът Корнилий и разбойникът на кръста, за които също говорят св. Йоан Касиан и другите православни галски отци): С това ясно се показва, че „са непостижими Божиите отсъди и неизследими – Неговите пътища” (Рим. 11:33), по които Той води човешкия род към спасение. Това можем да докажем и с примерите на призоваване, които са описани в Евангелието. Понеже Андрей, Петър и останалите апостоли, които изобщо не мислели за своето изцеление, Той избрал, като ги удостоил по Своята воля с благодатта Си; Закхей пък поради ниския си ръст с вяра се покачил високо на смокиня, за да види Господа. Него Господ не само приема, но и го прославя с благословението на посещението в дома му...¹⁸

Всъщност, решението на въпроса за реда при действието на благодатта и свободата зависи от това, какво се разбира под благодат. Авторът на Praedestinatus разглежда случая с изкуплението, извършено от Христос: Защото, като дойде (Единородният Син Божи – бел.м.), пострада за всички хора. И така, в този ред Божията благодат предшества човешката воля¹⁹. За случая на личния избор на човека, т.е. на субективното спасение, може да се каже, че понякога човешката воля предшества Божията благодат²⁰. Така се достига до православния възглед за синергистичното действие на двата фактора в човешкото спасение: Божията благодат не само предшества, но и следва човешката воля²¹. И така, казахме: и предшества, и следва²².

Учението на православните галски отци за последиците от грехопадението е тъждествено с това на източните отци. Но в нежеланието си да приемат православния възглед, августинистите жертват свободата на човека. Като не признават наличието на никакви искрици добра воля у човека след грехопадението, те логично стигат до мисълта за предопределение от страна на Бог на хората, които да се спасят. След грехопадението човечеството, според августинистите, представлява massa damnata, massa perditionis – т.е. осъдено множество, множество, подлежащо на гибел; вече никой не може да се насочи към доброто и началото на вярата е дар Божи²³. В такъв случай Бог е Този, Който може да избере някои за спасение. Логиката на августинистите на пръв поглед е ясна – Бог си избира тези, които да избави от осъждането и гибелта. Другите хора са оставени в заслужената гибел. Но една такава теодицея е изключително слаба и е неприемлива за всяка една уважаваща себе си религия – още повече за християнското учение.

Отстъпвайки от догматическото учение за вседобротата и всемогъществото на Бога, августинистите не се отказват единствено от неверните си предпоставки, движещи се в погрешната схема заслуга – награда. Августин и неговите последователи погрешно смятат, че всяко добро дело, всяка добра мисъл и добро желание е вече заслуга пред Бога и обвиняват православните галски отци, че поставят даряването на Божият благодат в зависимост от личните заслуги. Всъщност, августинистите не могат да разберат дълбочината на християнския живот и на общението с Бога, в което няма място за юридизъм, а е налице взаимна любов.

Православните галски отци с твърдението, че началото на човешкото спасение може да изхожда и от човека, се опитват да покажат: 1) че човешката природа не е напълно повредена след грехопадението; 2) че човек все пак има способност да пожелае доброто, иначе би бил нравствено невменяем; и 3) че не съществува предопределение в неговия смисъл на външно (в случая – от Бога) определяне на делата на човека.

Православните галски отци, признавайки възможността за пожелаване на доброто от страна на човека, не предполагат друг извор на доброто, освен Бога²⁴. Те знаят, че доброто, вложено в човешката природа от нейния Творец, е също Негова принадлежност. Семената на добродетелите са Божии дарове, дадени на човешкия род, които не са били отнети след грехопадението.

Възгледът на Августин Хипонски и неговите последователи за първия грях и последиците от него предполага и специфично разбиране за начина на спасение на хората. Това разбиране се различава от православното, изразители на което на Запад са св. Йоан Касиан и другите т.нар. полупелагиани. Августинисткото разбиране не само не се съгласува с християнските догмати и с етическите принципи на християнската религия, но дори не може да бъде прието и от философската етика. Според августинистите човечеството след грехопадението представлява една massa damnata, massa perditionis. От това състояние никой не би могъл да бъде избавен, ако Бог не го избере и не го въздигне и спаси. Може да се смята, че в августинизма се отрича наличието или поне пълнотата на Божия образ у човека след грехопадението – към Божия образ (а не към Божието подобие!) принадлежи свободата на човешката воля, която августинистите пренебрегват. Именно на августинистките грешки се противопоставят православните галските отци, неправилно смятани за еретици.

Св. Йоан Касиан, св. Фавст Реиски, анонимният автор на Praedestinatus, св. Винценций Лерински обосновават ясно разликата между Божието предзнание и Божието предопределение. На първо място, предзнанието на Бога не действа като предопределение за човека, тъй като предшества волевите решения не каузално, а логосно-познавателно²⁵. Св. Фавст Реиски изразява това във фиктивен диалог между Твореца и човека-грешник: ... и затова ще ти отговори последователно Божественото предзнание: „О, човече, не те създадох такъв, какъвто отнапред знаех, че ще станеш после”²⁶.

Думата предопределение е придобила особено негативен смисъл главно във връзка с нейната по-късна трактовка на протестантска почва (най-вече от страна на Жан Калвин). В православен смисъл също може да се говори за Божие предопределение – но само в следния контекст. Предзнанието на Бога се простира върху бъдещите дела на всички хора. Оттук Той (пред)определя за добрите – награда, а за злите – мъчение. Това е неподправеното учение на Древната църква по този въпрос: Съществува предопределение за спасение или за гибел, но това предопределение е зависимо от нашите дела, т.е. то е определено от Божието предзнание и затова не може да се разглежда като чисто предопределение²⁷. Св. Фавст Реиски разбира именно така предопределението (за което става дума в Рим. 8:29-30): Едно е да знаеш предварително, а друго – да предопределяш. И така, предзнанието разбира предварително какво ще се извърши, след това предопределението установява въздаянието. Първото вижда отнапред делата, второто предразпределя наградите²⁸. И авторът на Praedestinatus говори за такова предопределение: ... чрез предзнанието Бог е сложил и постановил своето предопределение. Онези, за които знае предварително, че по никакъв начин няма да се обърнат, тях е предопределил за смърт; а за които е предузнал, че по всякакъв начин ще се обърнат, тях е предопределил за живот²⁹.

Августинистите и техните още по-крайни последователи – еретиците-предестинати – се подхвърлят на справедливата критика на православните галски отци. На много места в своя Коммониториум св. Винценций Лерински говори за еретици, които твърдели, че има предопределение и че хората със своите усилия не могат да изменят това предопределение. Вероятно тук става дума за предестинатите, чиито възгледи обаче били вдъхновени от предпоставките на августинистите: Те дръзват да обещават и учат, че в тяхната църква (ecclesia – буквално събрание – бел.м.) – тоест в събранийцето на тяхната общност – има някаква голяма, особена и, разбира се, лична благодат – до такава степен, че без никакъв труд, без никакво усърдие, без никакво старание, дори и ако не искат, не търсят и не хлопат (вж. Мат. 7:7-8), всички онези, които принадлежат към тяхното число, все пак така се ръководят от Бога, че понесени от ангелски ръце – тоест опазени чрез ангелска закрила, – никога не могат да ударят в камък своя крак – тоест никога не могат да се съблазнят³⁰.

Ако се приеме възгледът за безусловно предопределение, молитвата и всички трудове на християнина стават безполезни: Понеже за вече предопределените за живот няма да бъде необходима, а за предназначените за смърт не ще може с нищо да бъде от полза³¹. Логическото продължение е: спиране на духовния труд, който трябва да е присъщ на всеки един християнин. Понеже, както се казва в Praedestinatus, тези, които Бог веднъж завинаги е предопределил за живот, дори и да не проявяват усърдие, дори и да грешат, дори и да не желаят, без своето желание се привеждат към живота; а онези, които е предопределил за смърт, макар и да тичат, макар и да бързат, се трудят без смисъл³².

Православните галски отци, верни на библейското учение, и по-специално на думите на св. ап. Павел: Бог... Който иска всички хора да се спасят и да достигнат до познание на истината... (1 Тим. 2:4), защитават Божието желание за спасение на всички хора. В схемата на августинистите обаче не може да се вмести желанието на всемогъщия християнски Бог да спаси всички хора. Възгледът на августинистите за последиците от първия грях и за състоянието на човешкия род след него превръщат в единствена причина за спасение именно Бог и не оставят възможност за никакво индивидуално човешко движение или дори стремеж към спасение. А след като Бог е Този, Който избира кои хора да извлече от гибелната пропаст на греха, тогава, очевидно, Той не е поискал да бъдат спасени онези, които е оставил в греховното множество. Августинистите, вкарани в улица без изход от своето неправилно разбиране за последиците от първия грях, трябвало да избират между изповядването на един от двата християнски догмата – или догмата за Божието всемогъщество, или този за безкрайната Божия любов. В своята неправославна схема те жертвали Божията любов, като не могли да разберат библейското и светоотеческо учение за синергията между Бога и човека в делото на спасението.

Бог желае всички хора да се спасят – това е библейското и светоотеческото учение, което намира категоричен израз у св. ап. Павел: Бог..., Който желае всички хора да се спасят и да достигнат до познание на истината... (1 Тим. 2:4). Августин и неговите последователи обаче отричат Божието желание за спасение на всички хора, тълкувайки думата всички в изречението на св. ап. Павел в относителен смисъл – всички, които се спасяват, не всички хора изобщо. Такова тълкувание на разглеждания библейски текст в завършена форма дава през VI в. Фулгенций Руспийски. Неговите думи звучат напълно чуждо на всяко православно ухо: Следователно, Той е искал да бъдат спасени тези, на които е дал да познаят тайнството на спасението; не е искал пък да бъдат спасени онези, на които е отказал познанието за спасителното тайнство. Понеже, ако желаеше и едните, и другите да бъдат спасени, щеше да съобщи познанието на спасителното тайнство на всички тях³³. Разбира се, тълкуванието на Фулгенций и другите августинисти в чисто екзегетически план е неправилно, а пък от догматическа гледна точка стои в сериозно противоречие не само със светоотеческия принцип на синергията, но и с православното учение за Бога като висше Добро. Авторът на Praedestinatus доказва, че ако се разсъждава в августинистката схема, със сигурност се нарушава православното учение за т.нар. свойства на Бога. Бог желае ли спасението на всички хора? Ако желае, но не може, Той се хули като безсилен; ако може, но не желае, се показва неправеден...³⁴

Учението на православните галски отци е различно от августинисткото. Св. Йоан Касиан смята, че добротата на Божията воля не може да се наруши никога: Понеже волята на Бога, с която Той е сътворил човека не за гибел, но за да живее вечно, остава неизменна³⁵; Защото любовта и обичта на Бога, която Той храни винаги към човешкия род... не може да бъде победена от никакви беззакония, така че да отстъпи от грижата за нашето спасение...³⁶ Галските антиавгустинисти защитават православната сотириология от разрушителния за нейните основи августинистки възглед: Казват, че нашият Господ Иисус Христос не за спасението на всички е приел човешка природа и не за всички е умрял. Това Вселенската църква напълно проклина³⁷. Августинистите и предестинатите твърдят, че чрез волята на Бога погиват хора³⁸. Но който смята, че така трябва да се разсъждава – че не е пожелал да ги изцери, – оневинява човека и осъжда Твореца³⁹.

В Послание-то на източните патриарси за православната вяра е потвърдено библейското и светоотеческо учение за Божията любов и желание за спасение на абсолютно всички хора: Не е ли безумно... да се твърди, че искането на Бога е причина за нещастието на осъдените? Не ще ли рече това да се изрича ужасна несправедливост и хула срещу Небето? Бог е непричастен на никакво зло, еднакво на всички желае спасение, в Него няма място за лицеприятие; ето защо ние изповядваме, че Той справедливо предава на осъждане онези, които остават в нечестие поради развратената си воля и неразкаяното сърце⁴⁰.

* * *

(SUMMARY)