Понятие за гражданско право. Предмет и система на гражданското право като частно право



страница7/10
Дата06.05.2017
Размер1.75 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

3. Сделки на управление и на разпореждане

Критерият е според съдържанието на правните последици на сделката – правния резултат, който се желае от страните е основа за това деление.



Сделките на управление включват действие по поддържане на имуществото (събиране на доходи, изплащане на задължения, из-ползване на имущество). Упражняват се права с цел да се извлича от тях доход, съхраняване от повреда, защита на права от нарушение, без носителят им да се лишава от тях. Обикновено чрез сделките на уп-равление могат да се сключват договори само до 3 (три) години (до-говор за наем, влог, заем за послужване, договор за ремонт на вещ).
При сделките на разпореждане правното действие се състои в загубване на субективното право от неговия носител или в обременя-ването му с права на трети лица и тежести (учредяване на ограничени вещни права – на ползване, на строеж, на надстрояване, на обезпечи-телни права – като залог и ипотека).

Различен е и реда (формата според вида на сделките – чл.37 ЗЗД, както и обемът на пълномощията за извършване на двата вида правни сделки – от съпрузите с имуществени права, от съпружеската иму-ществена общност, реда за извършване на сделки от непълнолетни лица, и от законните представители на малолетни). За извършване на сделките на разпореждане чрез пълномощник се изисква специално пълномощно.



4. Каузални и абстрактни сделки

Преобладаващия брой сделки са предоставящите имотни блага и са действителни, само ако имат основание (causa), а от там и наиме-нованието им – каузални. С това изискване за основание (типична, не-посредствена цел, която се преследва с предоставянето на имущест-вената облага с желан с нея правен резултат) законодателят допуска да се извършват размествания на имуществени блага, които преслед-ват социално оправдани цели. За основанието на сделката се има в предвид непосредствената правна цел, която се преследва с предос-тавянето на имуществена облага с каузална сделка, което е различно от мотив на сделка. Характерна е постоянна цел на даден вид сделки, заради нея те се извършват. В правната теория и в съдебната практика се разграничават четири вида непосредствени правни цели, които каузалните сделки могат да преследват:

aquiriendi causa – да се придобие право срещу поемане на за-дължение за имуществена престация (продажба, замяна, прех-върляне на имот срещу задължение за гледане и др.);

credendi causa – основанието (типичната непосредствена цел) е частен случай на предходното придобиване на право (aquiri-endi causa). Придобиване на едно облигационно право (при договор за заем правото на заемодателя да получи обратно заетата сума);

donandi causa – основанието (типичната непосредствена цел) е дарственото намерение на страната, която прехвърля свое имуществено право (безвъзмездните сделки);

solvendi causa – основанието (типичната непосредствена цел) е да се прехвърли едно имуществено право, за да се погаси съществуваща правно задължение (договор за даване вместо изпълнение).

Основанието на сделката се извежда от вида на съдържанието й, а не се формулира изрично от нея. Според чл.26,ал.(2) ЗЗД основа-нието се предполага до доказване на противното.
Абстрактни са сделките – чек, запис на заповед, менителница. Те предоставят имотна облага, но без изискването за основание, за да са валидни. За тях от правната им уредба личи, че законодателят не поставя изискване за основание, за да се валидизират. В нашето за-конодателство са малко на брой. Сред тях преобладават едностранни-те договори. Според проф. М. Павлова такива са договорите за цесия и заместване в дълг – чл.89 и чл.102 ЗЗД. Чрез тях се постига разно-образие и гъвкавост в частноправните отношения.

5. Консесуални, формални и реални сделки

Консесуални са сделките, при които е достатъчно да се извър-шат едно или повече волеизявления (фактически състав), за да се про-явят правните им последици (продажба на движими вещи, за които не е предвидена форма за действителност, договор за наем, за изработ-ка, за поръчка).

Формални са сделките, за които законодателят е установил спе-циални изисквания – форма, за да могат да проявят правно действие (прехвъляне или учредяване на вещни права върху недвижими имоти – нотариален акт). Несъблюдаването на изискването за форма в някои случаи влече като последица нищожност на сделката.



Реални са сделките, които включват във фактическия си състав освен волеизявление и действие по фактическо предаване на вещи, които са предпоставка за пораждане на правните им последици (залог, заем за послужване, влог, превозни договори и др.). Трябва да се знае какви юридически факти следва да се осъществят, за да се породи правното действие на сделката.

6. Главни и акцесорни (добавъчни, зависими)

Главни са сделките, на които действието не се поставя в зависи-мост от други сделки (продажба, замяна, наем, дарение, поръчка и др.).

Акцесорните сделки се сключват самостоятелно, но са в сила, само ако са валидни главните сделки. Сключват се по ред, който може да е различен от този на главната сделка (залог, ипотека, поръчител-ство, гаранция, клаузата за неустойка).

7. Фидуциарни сделки

Фидуциарни са сделките, с които се прехвърля едно субективно право срещу задължение то да се върне при определени обстоятел-ства. Сделката на доверие (фидуциарна сделка) може да бъде само договорна, защото страните желаят да настъпят последиците й, на само временно и условно.

Фидуциант е този, който прехвърля правото.

Фидуциар е този, който получава правото.

Пред трети лица фидуциарът е носител на правото (с по-големи права е), но във вътрешните отношения между страните е само упра-вител – на него правото му се предоставя на доверие.

Ако фидуциарят измами фидуцианта, той отговаря имуществе-но, защото като пълноправен носител на правото за трети лица може да им го прехвърли. Тези сделки са допустими, стига да не се изпол-зуват за заобикаляне на императивни норми на закона. Не са изрично уредени. Използват се за обезпечаване на вземания.


  1. Сключване на сделките – ред и условия. Значение на мълчанието и на конклудентните действия Изисквания за разрешение и одобрение на сделката.


Сключване на сделките – ред, условия, конклудентни действия

Сключване се нарича начинът, по който трябва да се осъществи фактическия състав, за да могат да възникнат желаните правни после-дици, което е различно от условията за сключване (предпоставки, дееспособност). Когато е едностранна сделката се нарича извършване, а когато е двустранна – сключване. За по-голямо удобство по-нататък ще използваме термина сключване, защото разглеждаме въпроси об-щи за всички сделки. Сключването на сделките е извършване на тези волеизявления, които определят съдържанието на правните последи-ци. За някои сделки законодателят изисква определена форма, като условие за действителност, и те следва да се извършват при съблюда-ване на определените от закона правила за това. Страните по сделката вземат инициативата за осъществяване на всички допълнителни юри-дически факти, които предпоставят действието й (волеизявленията на трети лица – родители на непълнолетен, длъжностни лица – Районен съд, Нотариус) и не участват в сключването.

Само дееспособни лица могат да участват в сключване на сдел-ка, или да извършат допълнителни правни действия, които се включ-ват в нейния състав.

Волеизявлението е осъществено, когато външно се обективира волевото решение. Това най-често става с произнасянето на думи в определен смисъл или с изразяването им с писмени знаци в документ. Освен това може да бъде външно изразено със знаци (ръкостискане, кимане на глава), с които в гражданския оборот е прието (обичайно) да се изразява воля. Значението на думите и действията на правните субекти задължително следва да се възприема във връза с обстоя-телствата, при които са извършени. Може и предварително да се уго-вори код или шифър, от желаещите да сключат сделка, чрез който да направят волеизявление.

Чрез думи и действия, които пряко обективират съзнателни во-леви актове, волеизявленията се извършват изрично.

Конклудентните действия (facta concludentia) са още една въз-можност за сключване на правните сделки. Тези действия са насочени към друга цел, но чрез тях косвено и по недвусмислен начин, се изра-зява воля в определен смисъл, се обективира определен волеви акт (пътник, който се качи в обществен траспорт и перфорира билет, оче-видно изразява воля с тези си действия да сключи превозен договор). Действие, което може да се схваща в различен смисъл не е конклу-дентно. Чрез конклудентни действия се сключват неформални сдел-ки.



Значение на мълчанието

“Qui tacet consentire videtur, ubi loqui potuit ac debuit” – “Който мълчи се съгласява, защото може и трябва да говори” – може да възрази, ако не е съгласен. Това е житейско правило, но в частното право мълчанието се счита по правило за липса на волеиз-явление. Само по изключение може да се приема като обективиране на воля в определен смисъл, когато законодателят с изрична правна норма и при определени обстоятелства го третира като волеизявле-ние (чл. 16,ал.3; чл.204, ал.2,ал.3 ЗЗД и др.).

Страните предварително могат да уговорят, че всяка от тях при определени обстоятелства, ако изрично не отговори, ще се счита, че приема адресираното до нея правно действие, което може да е пред-ложение за сключване, изменение или прекратяване на договор, или да цели други правни последици.

Мълчанието може да се третира за волеизявление само спрямо дееспособни правни субекти и при изрична уговорка за това.

Разрешение и одобрение на сделката

Това са изискванията за допълнително волеизявление. Има се в предвид гражданскоправно волеизявление, а не административно-правно такова. Както вече споменахме, сключването на сделката може да изисква освен волеизявлението на страните по нея и волеизявление на други гражданскоправни лица, и докато те не са направени, сдел-ката не произвежда действие. Такива са случаите, в които непълно-летни и ограничено запретени извършват сделки със съгласието на своите родители или попечители (чл.4,ал.2,ал.3 ЗЛС - отменен). Също и в потвърждението на лицето, от чието име се действа (чл.42,ал.2 ЗЗД или чл. 13,ал.3 СК), където всеки съпруг може да се разпорежда с вещите придобити след брака, но със съгласието на другия съпруг.

Волеизявлението с което се означава “съгласие” или “потвърж-дение”е с едностранен характер и трябва да бъде получено от адреса-та. То не е част от фактическия състав, а е задължително изискване, за да има действителност и редовност на съответното волеизявление, обективиращо сделката.

Волеизявление, което предхожда сделката във връзка с която се прави, е прието да се означава като разрешение, а когато я следва – като одобрение. Такова волеизявление е подчинено на главното воле-изявление и се напластява към него.

Нормативните актове казват кога такова волеизявление да бъде разрешение или одобрение. Когато това не е указано и не следва от обстоятелствата, страните сами решават кога. Одобрението има сми-съл само, ако сделката още съществува. Когато се дава одобрение то има обратно действие – сделката се смята за влязла в сила от момента на сключването й, а не от момента на одобрението, защото то не внася нищо ново в нея.



  1. Форма на сделките - понятие и видове. Видове форми за действителност на сделки.

Форма на сделките са специалните изисквания (как трябва да се направи волеизявлението, за да е валидно), които законодателят пос-тавя за начина на извършване на волеизявленията при определени сделки и за спазването на които отдава определено правно значение. Видове форми на сделките:

формата като елемент на фактическия състав за пораждане на правните последици на сделката, в тези случаи има консти-тутивно действие, защото е условие за действителност на правната сделка, което е равносилно на форма за действител-ност или така наречените формални сделки (ad solemnitatem);

формата като вид доказателство, за да могат да се доказват определени юридически факти. Тази форма има за цел да по-сочи в конкретните разпоредби обстоятелства, имащи значе-ние като доказателствени средства и те да могат да бъдат до-казвани при спор между страните (ad probationem).

Изискването за писмена форма на правните сделки създава за страните по тях следните предимства: предпазва от прибързаност; да-ва възможност за точно възпроизвеж-дане на волеизявление; отбеляз-ва се точна дата на извършването им; съхраняват се документите дългосрочно; създава се доказателство за сключената сделка при бъ-дещ спор; улеснява се контрола за изпълнението й; дава се възмож-ност за заинтересованите лица да узнаят точното й съдържание; учас-тието на длъжностното лице е гаранция, че не са нарушени предпи-санията на закона.

Неблагоприятни последици за страните може да има, ако не се знаят и спазят точно изискванията, които трябва да спазят за формата – сделката ще бъде нищожна. Спазването на формата е свързано с раз-ходи, загуба на време и забавяне на сключването.

Поради практическите неудобства на писмената форма е жела-телно прилагането й да се извършва само тогава, когато обществения интерес налага нейното прилагане и законодателят я е предвидил със специални правни норми (значителна стойност на вещите, обект на сделката и др.).

В гражданското право формата е предвидена за значителен брой сделки – всички сделки за разпореждане с вещни права върху недви-жими имоти, сделки с някои движими вещи – леки коли, кораби, едър рогат добитък и др.

Целта на формата на сделките в съвременното законодателство е да служи за практически нужди, а не да придава тържественост на сключването им, поради което са изоставени ритуалите, спазвани спо-ред по-старите правни системи.

Ако за критерий се вземат предвидените от закона участници и начинът на осъществяване на сделката, може да се прави разлика между частна и официална форма.

Частна е формата, когато не участват длъжностни лица, които трябва да извършат определени удостоверявания, а официална – кога-то за действителността на волеизявлението трябва да вземат участие с определени функции и длъжностни лица – арг. от чл.143 и чл.144 ГПК.

Официална форма има, когато законът предписва да се правят заверки или самото волеизявление да се направи или подпише пред длъжностни лица, както е при нотариалните заверки, нотариалната форма, сключването на брак и др. Писменият документ придобива вследствие на заверката достоверна дата, поради което в определени от закона случаи правните последици на сделката могат да се проти-вопоставят на трети добросъвестни лица – чл.156,ал.2 ЗЗД, чл.292, ал. 2 ЗЗД.

Нотариусът, по реда на специално нотариално производство из-вършва проверка дали са налице законните изисквания за сключване на сделката, вкл. дали праводателят притежава вещното право, с което се разпорежда при сделките с недвижими имоти.

При частната писмена форма документът се подписва само от лицата, чиито волеизявления са изразени в него. Такава форма като условие за действителност е предписана за договора за поръчителст-во, уговорката за лихва при договора за паричен заем и др.

Общите изисквания, които важат за писмената форма, следва да се съблюдават при всеки от отделните видове форма. Няма значение как е написан документът (на ръка, на пишеща машина, на компютър) с изключение на саморъчното завещание, което задължително се изписва саморъчно от завещателя. Текстът на документа трябва да съ-държа задължително имената и другите индивидуализиращи белези – адрес, местожителство, данни от лична карта и ЕГН, които определят самоличността на лицата, чиито волеизявления са изразени в доку-мента.

Най-важно значение в документа има подписът, защото удосто-верява, че направеното волеизявление принадлежи на лицето, което го е подписало. Без подпис документът е само проект. Подписът може да бъде положен парафно, словесно – с името, с псевдоним, друг текст, индивидуализиращ автора му, или на чужд език. Няма значение дали е четлив. Когато авторът на волеизявлението е неграмотен, подписът се заменя с отпечатък на десния палец и документът се приподписва от двама свидетели. Когато не може да се постави такъв отпечатък, той се заменя с отпечатък на друг пръст и се отбелязва причината за това – чл.151 ГПК. Не се смята за подпис написване името на автора на волеизявлението от друго лице, написването му на машина или по-лагането му с печат.

Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ при съблюдаване на разпоредбите на специалния Закон за електронния документ и електронния подпис, влязъл в сила на 06.10. 2001 г.

Не е задължително волеизявленията на участниците в сделката да са изразени в един документ. Ако сделката е сключена при изпол-зуване на технически съобщителни средства, които не носят подпис на подателя, изискването за писмена форма ще бъде спазено само, ако те си разменят и писма, подписани от участниците в сделката.

В писмения документ съдържанието на волеизявленията се изла-га свободно, без да има изисквания за точно определени елементи в него. Само в някои случаи законодателят установява задължително необходими реквизити, при липсата на някои от които сделката се счита за нищожна поради липса на форма.

Правилата за формата като условие за действителност на сделка- та са императивни и страните не могат да се отклоняват от тях. Допус-тимостта на договорно определената форма представлява резултат от прилагането на договорната автономия на гражданскоправните субек-ти. Щом като страните по бъдещата сделка могат да обуславят нас-тъпването на правното й действие от срок или условие, няма пречка то да се постави в зависимост от съблюдаването на формални изиск-вания, които не са предвидени в закона.




  1. Съдържание на сделката – видове и начини за определянето му. Тълкуване на сделките.


Съдържание на сделката Всяка сделка се характеризира със съществени признаци – това, за което трябва да има волеизявление на страните, за нейните същест-вени черти. Тук не влизат формата, основанието и др. Освен същест-вените черти, които са установени от закона, страните могат да угово-рят и някои други, които не са уредени в закона. Съдържанието на всеки вид сделка бива три вида, в зависимост от това, какво е мини-мално необходимото, за да съществува сделка от този вид, и какви до-пълнителни части в съдържанието си тя може да включва.

Съществено съдържание (essentialia negotii) – това е съдържа-нието по което страните трябва да се съгласят. То индивидуализира и типизира сделката.

Несъществено съдържание (accidentalia negotii) на сделката е то-ва, което се уговаря между страните в отклонение от обикновените последици, които произтичат от съществените елементи на сделката – напр. уговорките за срок, условие, място на изпълнение, разноски по изпълнението, установяване на изпълнението и др.

Не спадат към съдържанието на сделката тези права и задълже-ния, които следват по силата на закона, без да е необходимо някакво специално волеизявление за тях. Те се означават като естествено съ-държание (naturalia negotii) на сделката. Тези елементи са обикновени за даден тип сделки и не се нуждаят от доказване. Те не са част от во-леизявлението, а част от правните последици, напр. отговорността за съдебно отстранение, за недостатъци при продажбата и др.



Начини за определяне на съдържанието на сделката Съдържанието на волеизявлението се изразява в отделни разказ-ни изречения, които се означават като клаузи. Някои нормативни ак-тове изброяват точно уговорките – напр. Закона за арендата в земе-лието.

В едностранните сделки въпросите, по които трябва да се изяви воля се наричат реквизити – напр. разпоредбите в ТЗ, уреждащи съ-държанието на запис на заповед.

Съдържанието на всяка сделка е индивидуално, защото всяка сделка е неповторима по страни, предмет и време. Голямата динамика в оборота и сключването на многобройни, еднакви не само по вид, но и по предмет и по условия сделки, са наложили създаването на прав-но-технически средства, чрез които може да се определи съдържание-то на сделките. Известни са два вида, които се различават по правната си същност – писмени образци (съставят се от специалисти за отделни видове сделки) и общи условия (изготвят се от едната страна по бъде-щи сделки и се предлагат на клиентите, които желаят да сключат та-кива).

Тълкуване на сделката Правилата за тълкуване са уредени единствено в чл.20 ЗЗД. Те се прилагат за всички видове сделки. Предназначени са да разкрият смисъла на волеизявлението, като съществен елемент на всяка сделка. Има някои сходни черти с тълкуването на правните норми – мисловна дейност, чрез която се разкрива смисълът на обективирани мисъл и воля, поради което има вторичен (зависим) характер. Не могат са се внасят промени във вече осъществени волеви актове. Прилагат се още граматическото и логическото тълкуване.

Специфични особености са, че обект на тълкуването са конкрет-ни волеизявления на определени лица. Държи се сметка за някои су-бективни моменти – вътрешна воля и намерение на тези лица. При спор, отнесен пред съда, доказването на фактическия състав на сдел-ката предхожда тълкуването й. В резултат от тълкуването може да се разкрие, че в действителност не е постигнато съгласие от страните и договор липсва.





  1. Сделки, сключени под условие, срок и тежест.

При сключването на сделката правните субекти могат да обусло-вят настъпването, изменението или прекратяването на правното й действие от бъдещи обстоятелства. Те се обхващат от волеизявление-то и се включват като клаузи от съдържанието на сделката. Чрез тях се усложнява действието на сделката, поради което те се наричат модалитети. Действащото гражданско законодателство урежда три вида модалитети – условие срок, тежест.

Най-широко приложение модалитетите намират при договорите с облигационно и вещно действие, доколкото не се накърнява общест-вения интерес.

Условие (condiсio) се употребява с две значения – част от воле-изявлението, уговорка в сделката, по силата на която настъпването, изменението или прекратяването на правните последици се поставя в зависимост от едно бъдещо обстоятелство; и самото бъдещо обстоя-телство, което обуславя действието на сделката. Според чл.25,ал.(1) ЗЗД е смята се че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то.

Условията биват отлагателни и прекратителни.



Отлагателното условие е бъдещо несигурно събитие, поставящо в зависимост настъпването на правните последици на сделката. Те настъпват едва, ако условието се сбъдне.

Прекратителното условие има за последица при сбъдването му прекратяване на правните последици на сделката, породени при ней-ното сключване. То има значение за това, докога ще продължи дейст-вието на правната сделка.

В зависимост от това как е формулирано условието, дали с него се иска настъпването на някаква промяна, или напротив – запазване на статуквото, условието може да бъде положително или отрицателно.

Тази класификация има значение, доколкото изяснява дали се е сбъднало условието.

Според това доколко зависи сбъдването на условието от поведе-нието на определено лице, то бива потестативно (произволно), каузал-но (случайно) и смесено.

Условните волеизявления могат да изпълняват полезни социал-ни функции. Те позволяват на страните по-добре да задоволяват свои-те интереси, като се съобразяват с несигурни обстоятелства, които мо-гат да ги засегнат.

Срок (dies) е обуславящо обстоятелство, което може да има зна-чение за пораждане, изпълнение или прекратяване на правните после-дици на сделката. Предвижда се по волята на страните, участващи в сключването й. Срок е уговорката в сделката, която придава правно значение на изтичането на определен времеви период. Под “срок” се разбира също периодът от време или датата, с които се свързва прав-ното действие на уговорката в сделката. Срокът е бъдещо сигурно съ-битие. Според вида на сделката може да бъде част от несъщественото им съдържание, но може да бъде и от съществените им белези.

Според правното им действие сроковете се разделят на три вида:



Отлагателен (начален) е срокът, с настъпването на който се по-раждат правните последици на сделката. С него се цели отлагане на настъпването на правните последици до бъдещ момент.

Срок за изпълнение на задължението е падежът на задължение-то, моментът в който то става изискуемо и след който длъжникът из-пада в забава.



Прекратителен (краен) е срокът с настъпването на който се прек-ратяват за в бъдеще правните последици на сделката.

Правните последици на сроковете настъпват за в бъдеще, а не с обратна сила.

Сроковете могат да бъдат абсолютно или относително опре-делени. Абсолютно определеният срок може да бъде определен точно (с фиксиране на точна дата по календара), или чрез посочване на пе-риода от време, който трябва да изтече. Относително определеният срок (нарича се също определяем) се свързва с настъпването на някак-во сигурно събитие.

Начинът на изчисляване на сроковете е определен в чл.72 ЗЗД.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница