ПРИЧИНИ И УСЛОВИЯ ЗА ПРОЯВИТЕ НА СТОПАНСКА ПРЕСТЪПНОСТ

Сред класическите теории са тези, които обясняват престъпността с (1) неефективния и недостатъчен контрол; (2) с рационалния избор и пресметнатия риск; (3) с недостига на личностови задръжки; (4) със степента на обвързаност на дееца с общоприетите ценности; (5) с противопоставянето на личния спрямо чуждия интерес; (6) поемането на очаквани роли в даден социален контекст и пр.

Вероятно всяка една от познатите криминологични теории може да даде своя дял в обяснението защо намират почва и така бързо разпространение стопанските престъпления. Според германскитете автори обаче досега те не са се комбинирали в една изчистена и хармонична теза (вж. напр. Andreas Schlegel – Wirtschaftskriminalitaet und Werte, стр. 9-27). Очевидно слаби са само позициите на онези теории, които виждат социалната нищета и аутсайдерство като основен криминогенен фактор. Както и да се погледне на стопанските престъпления, те не са извършени „от бедност”, дейците им не водят живот под социалния минимум и в сравнение с извършителите на други престъпления са в най-голяма степен обществено интегрирани.

Струва ми се, че лансираните в германската литература множество теории със съвкупен принос за обяснение на явлението имат някакво място при всякакъв вид обществени условия, в които вирее феноменът „стопанска престъпност”. Все пак науката отчита, че относителната тежест на обясненията е различна и донякъде зависима от конкретния обществен модел и етап на развитие (вж. напр. James William Coleman – The causes of white-collar-crime and the validity of explаnation in the social sciences, публикувана в сборника „White-collar-crime research. Old views and future potentials”, 2001.). В някои слаборазвити общества и народи, напр. бушмените в Калахари или семаите в Югоизточна Азия, са възприети по естествен път изключително егалитарни ценности. Хората там са склонни да споделят всяко благо със съплеменниците си и изобщо не са изкушени от користолюбив материализъм. Тоест в онези общества има фактори, извън традиционния начин на обличане, които преграждат появата и развитието на престъпления на „белите якички”.

В една или друга степен обаче всички останали общества, които възприемаме като развити и прогресивни, са основани на т. нар. „култура на конкуренцията”. В тях борбата за благополучие (на първо място материално) и за висок статус е основна цел на човешкото съществуване и има даже своите етични измерения. Същите цели доминират и в бита на хората от обществата в преход, които са отрекли пропагандирания с известна лицемерност от тоталитарните режими егалитаризъм и ценностно са се пренастроили. Пренастройването на икономическите отношения и намирането на приемлив социално-правен баланс между обществено значимите цели и средствата за постигането им е значително по-бавен процес. Макар и извън заплануваната систематика на настоящото изложение, подходящо е в този раздел да се направи първи опит за сравнение с българската действителност и възможността с общи концепции да се обясни феномена „стопанска престъпност”. Отнесено към България в днешно време, горното разсъждение дава повод да се постави акцент върху две постановки, които предлагат по-рационален поглед върху причините за явлението. Те са следните:

1. 
   Престъплението като премерен стопански акт
   

Ясно личи, че тази постановка разглежда неефективните правоохранителни и правораздавателни системи и законодателните празноти като криминогенен фактор, особено за икономическата престъпност. Също такъв фактор е ниското обществено правосъзнание (като цяло и по определени въпроси), както и отсъствието на гражданско общество, липсата на критичност и осъдително отношение към дадени прояви, прогласени иначе за противоправни. Пак следва да се припомни, че обществената нагласа по принцип е по-толерантна към ненасилническата престъпност с анонимен пострадал, или когато пострадали са държавата и представители на икономическите елити.

Изложеното по-горе е в синхрон с профила на типичния извършител на икономически престъпления. От една страна, той е образован, притежава експертни познания и потенциал за правилно пресмятане на риска. От друга страна, той е напълно социално интегриран, споделя наложените в момента обществени ценности, ползва се с добро име и най-често самият няма престъпно самосъзнание. Постъпката си определя като „използване на възможността”, а щом възможността е налице, понякога щедро предоставена, то нейното използване е нормално, очаквано, защото „…всички биха сторили това”. Последното изречение хвърля мост и към теориите за недостатъчния контрол, тъй като „възможностите” се появяват тогава, когато контролните механизми не са способни да ги изключат.
2. Престъпността (вкл. икономическата престъпност) като структурно-функционална необходимост?

Тази постановка по съществото си е социологическа и е формулирана за пръв път в края на 19 век, а в последствие доразвита и доста много критикувана. Тя се занимава с обществената реакция на отхвърляне на престъпното поведение като нетипично и противоречащо на това, което е добро и полезно и социума. Границите на тази преценка са динамични и зависят от моментния етап на развитие. Затова си заслужава постановката бъде спомената изрично, като се има предвид положението на България сега, в условията на преход и пренастройване на нормативната система.

Според обсъжданата теория, престъпността не е патологичен феномен, а нормално явление, даже необходима съставка в обществената тъкан. Тя бива определяна като „обратната страна” на социалните правила и като такава им оказва съществено влияние. Престъплението бива наказвано именно въз основа на неговата обществена неприемливост. В този процес обществото всъщност обозначава и утвърждава своите ценности и ги защитава срещу престъпността. Същевременно се разпознава нуждата от законодателни промени, които да обслужват актуалните обществени потребности - уреждат се нови престъпни състави, декриминализират се стари такива.

Предпоставка за този „позитивен ефект” на престъпността обаче е „доброто здраве” на обществото, т. е. стабилността и широтата на неговите общи нормативни основи. Когато те биват отслабени и разклатени във времена на кризи, социални катаклизми и преход, нормите загубват своята регулираща сила, наложените по-рано социални правила не се спазват, границите между обществено приемливото и обществено неприемливото се размиват до неузнаваемост. В „сивата зона” се класират тъкмо стопанските престъпления, които поради своята перфидност и останалите си белези (изпълнително деяние, типаж на извършител и пострадал) не получават такова рязко негативно отношение като класическите насилнически престъпления. Стопанската престъпност освен това вирее в структурирана среда с наложени правила и разпределени роли. Оказва се така, че нормите на престъпното или полупрестъпното поведение са способни да запълват териториите, от които са отстъпили неработещите вече норми за разпознаване на общественополезното и приемливото. При обратния, възстановителен процес, тази територия най-трудно бива отвоювана обратно от „здравото общество”, което трябва да редуцира престъпността, за да може да види „полезният” й ориентиращ ефект. Ако това не бъде сторено, сякаш не е ясно коя от двете страни доминира и използва другата за ориентир.

Иначе казано, загубата на социално равновесие и нормативна устойчивост в държавата е съществен криминогенен фактор, особено за стопанската престъпност. В сравнение с останалите форми на девиантно (отклоняващо се от правилата) поведение тя има качеството най-бързо да се прелива към сферата на обществено приемливото и търпимото. Изключването й от този обхват по-късно, при настъпление на държавата, е мъчно, заради необходимостта да се преодолеят инерцията и способността на това явление да мимикрира, да се нагажда към новите условия, а нерядко и да ги диктува.
ПРЕВЕНЦИЯ НА СТОПАНСКАТА ПРЕСТЪПНОСТ.
Изходна позиция за разсъждения по този раздел са заключенията на предходния, които определят стопанската престъпност като рационален акт, зависим от социалната и нормативна устойчивост на държавата. Престъпленията от разглеждания вид не са мотивирани от страст, а от пресмятане на риска и възможностите в конкретна нормативна, обществена и институционална среда. Дейците, от своя страна, не са социално маргинализирани – те участват в обществените връзки и по принцип споделят наложените „тук и сега” ценности. А част от ценностите, които налага консуматорското общество – напр. стремеж към повишаване на благосъстоянието, търсене на ярки материални изрази на успеха, имат дял във формирането на т.нар. „граничен морал”, анализиран в германската литература още във времената на икономическия бум през 60-те години (вж. Grundfragen der Wirtschaftskriminalitaet, Prof. Werner Schoellingen, BKA, 1962. стр. 17-21). Негова отличителна черта, че в преследване на горните цели се оправдава онова користно поведение, което няма конкретна жертва и не включва брутално погазване на ясно очертана чужда правна сфера. Това е условието, при което извършителите на стопански не попадат в конфликт със своята самооценка на праведни граждани и остават социално интегрирани. Същевременно резултатите от техните действия много по-интензивно увреждат защитените от закона обществени отношения, в сравнение с елементарната битова престъпност.

При тези изходни условия превенцията на стопанската престъпност би трябвало да преследва следната цел – този вид „занимания” да станат по-опасни и по-малко рентабилни.

Според предложената от Michael Levi в What works in combating white-collar-crime, публикувана в сборника„White-collar-crime research. Old views and future potentials”, 2001. стр. 71-72 теза, това означава усилия в четири посоки. Те са: 1. повишаване чувствителността при възприемане на стопанската престъпност (авторът я вижда като някое проявление на измамата или корупция); 2. повишаване на чувството за риск у извършителите на такива престъпления; 3. Намаляване на очакваните облаги от подобна дейност; 4. намаляване на възможността за извинителни обяснения от страна на извършителите на стопански престъпления.

Ролята на наказателно-правните норми тук е от съществено значение, но и не бива да бъде надценявана. С декларативно повишаване на санкциите и стоварването на обществените очаквания върху избрани „изкупителни жертви” и примери за правораздавателна решимост не може да бъде постигнат траен превантивен ефект. За извършителя на престъпление много по-сериозна възпираща роля от тежестта на предвиденото наказание би изиграла убедеността, че е много вероятно престъплението да бъде разкрито и да бъде проведено ефективно наказателно преследване. Това важи особено в сферата на стопанската престъпност, която е новаторска и „интелигентна”, а извършителите й не са склонни да поемат всеки риск, тъй като обикновено имат какво да губят. Преди изобщо да се говори за наказателно-правна защита на обществения интерес, е редно да се наблегне върху областите на първично и вторично превантивно въздействие:

Никоя нормативна система, дори и най-хармоничната и гъвкавата, не е в състояние да обхване всички обществено вредни прояви, а още по-малко да ги разобличи и санкционира наказателно или административно при спазване на демократичните принципи. Някои системи (напр. тези, които са приели т.нар. опортюнистичен принцип) дори не си поставят подобна задача – органите на досъдебното производство нямат задължение да проведат наказателно разследване за всяко установено престъпление, а разполагат със свое поле за преценка кое престъпление заслужава действително да бъде наказано. Роля при упражняване правото на преценка имат политически фактори и обществените очаквания, които пък са силно преплетени. Как се формира преценката е въпрос, далечен от темата на настоящото изследване, защото в германската и българската правни системи действа противоположният легалитетен принцип. Той бива споменат само, за да се подчертае колко силна може да бъде връзката между функционирането на гражданското общество и превенцията на престъпността, в частност и икономическата престъпност.

• 
  Общо повишаване на правната култура и правосъзнанието на обществото, за което най-голям дълг има политическата власт, държавния и обществен елит.
  
• 
  Повишаване информираността на гражданите като потенциални жертви на стопански престъпления, усвояване на умения сами да се ориентират в пазарна среда и да подлагат на рационален анализ предложените им оферти (в стопанските престъпления се съдържа висока доза съпричиняване). Това важи особено за деянията, свързани с привличане на капитал, „доверително” управление на средства, а в България – и за други характерни прояви като строителни измами, измами свързани с устройването на работа в чужбина.
  
• 
  Налагането на критично и осъдително обществено отношение към стопанските престъпления без конкретен пострадал – напр. данъчните престъпления, престъпленията свързани с нарушаване на валутния режим, защита на конкуренцията, прането на пари, някои корупционните престъпления и др. Развенчаването на тези престъпления, с които се засяга общността, като „кавалерски деликт” проява на предприемчивост и комбинативност.
  
• 
  Будно, компетентно и добросъвестно отношение на средствата за масова информация и всички фактори, които формират обществени нагласи. Особена е ролята на сдруженията в неправителствения сектор. Тяхната специализация в конкретни сфери – напр. защита на потребителя, опазване на околната среда от индустриално замърсяване, противодействие на корупцията, им позволява с повече експертно познание да събират и систематизират данни, които да извадят „на светло” проблемите пред обществеността и да подтикнат съответната администрация да се заеме с тях.
  

В Германия за превантивно противодействие на икономическата престъпност се разчита най-вече на многобройните и отраслово профилирани контролни и надзорни органи при изпълнителната власт. Те са и най-значимият източник на обосновани сигнали до прокуратурата за извършени престъпления и на аналитична информация за нуждите на разследването. Сред имащите особено важна роля служби, според Hans Richter – съавтор на “Wirtschaftsstrafrecht’2006., са следните:

- Федералната служба за финансови услуги (Bundesanstalt fuer Finanzdienstleistungen). Същата има надзорни правомощия в областта на кредитното дело, застрахователното дело и търговията с ценни книги.

- Федералната централна банка (Bundesbank), както и нейните клонове в съответните провинции (Landeszentralbanken)

- Федералната картелна служба (Bundeskartelamt)

- Федералната стопанска служба (Bundesamt fuer Wirtschaft)

- Федералната служба за селско стопанство и прехрана (Bundesamt fuer Landwirtschaft und Ernaehrung).

- Федералната служба за експорт (Bundesausfuhramt).

Освен това неправителственият сектор е създал различни частно-правни организации с цел охраняване на обществения интерес, които също имат профилактично въздействие върху стопанската престъпност, способни са да съберат точна информация и да я систематизират. Прокуратурата и криминалната полиция органи партнират с някои от тях, като най-важните са:

• 
  Немски съюз за защита от стопанската престъпност (Dutscher Schutzverband gegen Wirtschaftskriminalitaet).
  
• 
  Централа за противодействие на нелоялната конкуренция (Zentrale zur Bekaempfung unlauteren Wettbewerbs)
  
• 
  Федерален съюз на потребителите (Verbraucherzentralle Bundesverband)
  

Особено в сферата на компютърните и информационни технологии възприемането на чужди правни постановки и решения, надали носи съществен риск от несъвместимост с местните правни традиции. Технологичният бум в тази област направи света по-еднакъв и процесите, които протичат в различните държави следват близка, напълно съпоставима логика. Появиха се нови форми на посегателство срещу обществените отношения, охранявани от наказателно-правните норми, а някои стопански престъпления бяха улеснени от нов инструментариум. Неговите характеристики обаче често не се побират в концепциите традиционни престъпления, които са основани върху непосредствен контакт, вещественост и волеви човешки актове при разпореждане със стойности. Държавите с по-високо развитие естествено по-рано са се видели пред необходимостта да адаптират своите правни системи към новите условия. Техните законодател и съдебна практика са извървели път, който не следва да бъде откриван тепърва.

От гледна точка на крайния резултат (подлежащата на изпълнение присъда), превантивният ефект не е така широк. Необосновано и пресилено е той да бъде търсен с предвиждането и налагането на изключително тежки, „стряскащи” обществото санкции, особено при тези престъпления, чиито извършители са социално интегрирани хора. За тях много по-голямо възпиращо действие би оказало убеждението, че е много вероятно да последва търсенето на наказателна отговорност, отколкото тежестта на предвидената санкция. Повечето от извършителите на престъпления с „бели якички” са мотивирани от очакването, че няма да бъдат разкрити, или ако това случайно стане, обвиненията срещу тях не ще издържат.

В този смисъл превантивен ефект следва да се признае и на ранните етапи наказателното производство преди постановяване на присъдата. Ясно е, че неговия успех зависи много по-силно от организационни фактори, квалификацията, независимостта и решителността на правоохранителните органи, отколкото от конкретното съдържание на санкцията в една или друга наказателно-правна норма.

Вярно и това, че твърде мекият законодателен подход може да бъде контрапродуктивен, когато има насреща си една рационална, пресметлива престъпност. При калкулирането на риска да бъде наложено и изтърпяно наказание, за извършителя на стопанско престъпление съвсем не е без значение какъв е очаквания му вид и размер. В крайна сметка наказанието трябва да е съответно и на обема на причинените вреди, а икономическите престъпления са силно вредоносни, дори и когато нямат конкретен пострадал. Емпиричните анализи, особено на тема икономическа престъпност все пак утвърждават тезата, че не строгостта на наказанието, а страхът от неговата неизбежност има по-трайно превантивно действие.