Понятие за стопански престъпления. Съпоставки между германската и българската уредба и практика увод всички разкрити и разследвани досега престъпления на „белите якички”

Горното не е изненада, като се има предвид традицията в германската юриспруденция и преподаването на правни науки, съчетана възможността за специализация, която повечето университети там дават още в хода на следването. Могат да бъдат приведени примери и с други преподавани отделни научни дисциплини, които се задълбочават върху определени теми от особената част на наказателното право – компютърно наказателно право, наказателно право и опазване на околната среда. Термините „стопанско наказателно право” и „стопанска престъпност” се използват отдавна в законодателството, както личи от цитираните по-горе Първи и Втори закони за противодействие на стопанската престъпност.

Като научна дисциплина стопанското наказателно право се занимава с особеностите на вината, съучастието, опита, множествената престъпна дейност на деянията от своя обхват. Той бива определен по функционални критерии и не се съобразява със структурата на Особената част на Наказателния кодекс като ориентир за защитения родов обект. Следва да се признае, че в Германия подобен подход може да бъде по-лесно оправдан, понеже Наказателния кодекс не е единственият източник на материалното наказателно право.

Например според възприетата от авторите на Mueller-Gugenberger/Bieneck – “Wirtschaftsstrafrecht’2006 систематика на учебника им, претърпял четири допълненииздания от 1987г. насам, стопанското наказателно право включва:

(1) престъпленията и закононарушенията, свързани учредяването на стопански предприятия

(2) престъпленията и нарушенията, извършени по повод дейността на предприятието и участието му в пазарните отношения

(3) престъпленията и нарушенията, свързани с прекратяване дейността, оздравяване и несъстоятелност на предприятията.

Без да обвързва така пряко стопанското престъпление с фазите на развитие на търговското предприятие (тук се има предвид юридическото лице, а не имуществото), по-старата литература по тази учебна дисциплина си служи с близка систематика и изброяване на типични престъпления. Вж. например Ziprius/Terstegen – “Wirtschaftskriminalitaet”1963, които в частта „Специална стопанска кримонология и приложни състави” изброяват и разглеждат подробно престъпления като: измама и нейните сродни; престъпленията, свързани с нарушено доверие (безстопанственост и злоупотреба с доверие, корупционни престъпления); престъпления срещу конкуренцията; престъпления, свързани с несъстоятелността; укриване на данъци и мита.

На автора на настоящото изследване не е известно у нас теорията да се е занимала така издълбоко с проблема, че да му е посветила специална научна дисциплина или обилна библиография. Всеки що-годе усърден опит в тая посока би бил много полезен, дори ако успее да опише и систематизира само някои критерии за определяне безспорните случаи на стопански престъпления и да подпомогне утвърждаването на идеята, че те трябва да се разследват при особени условия, темпо и отчетност. В противен случай приоретитните дела в България ще продължават да се определят ад хок – по нечие субективно виждане, или още по-зле – въз основа на формалните белези правна квалификация или срок на разследване, който поставя под общ знаменател най-разностепенни казуси.

ІІ. В Германия най-висок по степен нормативен акт съдържа разпорадба, която практически очертава пределите на стопанската престъпност. Възможно е да се отстоява тезата, че нормата на § 74с от Германския закон за устройство на съдилищата (GVG) се е появила от прагматични, а не от високотеоретични съображения. Възможно е да се твърди още, че първоначалната й концепция е била друга – постигането на концентрация и специална местна подсъдност, а в последствие се е доразвила до уреждане на специализирани съдебни състави. Въпреки това тя е изиграла и продължава да играе важна роля за пракическото противодействие на стопанската престъпност и в съдебната, и в досъдебната фаза. Въз основа на нея е постигнато следното:

(1) Устроени са стопанските камари в избрани Окръжни съдилища. Проведено е съдебното райониране, що се касае до подсъдността по стопански дела, установени са правила и изисквания за заемане длъжността на съдия в специализираните състави за разглеждане на икономически престъпления.

(2) Устроени са подсилени прокуратури със стопански отделения, съответни на избраните Окръжни съдилища със стопански камари, установени са правила и изисквания за назначаване на прокурори и икономически експерти в тези отделения.

(3) Нормата е послужила за сътворяването на работни, нагледни дефиниции на понятието „стопанско престъпление” (вж. първата следуводна част на настоящото изследване). С тяхна помощ органите на досъдебното производство получават достатъчно рано ясен ориентир за същината на разкрития случай и обстоятелствата, при които ще протече разследването. Създадена е възможност своевременно и по отработени механизми работата да се поеме от компетентното стопанско отделение на прокуратурата и специализирани разследващи органи. За тях важат други правила относно срокове, натовареност с брой дела, отчетност на свършена работа, което е истинският израз на приоритетно отношение към дадена тема.

У нас отсъства конкретна норма в устройствен, или какъвто и да е друг закон, която да дава подобен полезен ориентир що е това стопанско престъпление.

Не е възможно да се определи съдържанието на това понятие, като се използва систематиката на Наказателния кодекс на Република България, както и германският Наказателен кодекс не е изпълнил тази задача. Действително заглавието на Глава VІ от Особената част на НК гласи „Престъпления против стопанството” и съдържа пет раздела, два от които имат в своите заглавия думата „стопански”. Някои от съставите (напр. чл. 219, чл. 220, чл. 225в от НК и др.) със сигурност пасват на общата представа за престъпления, извършени от „белите якички”, или както звучи тромавият ми превод „в рамките на действителна или мнима стопанска дейност, които извън увреждането на конкретно лице засягат стопанския живот, или могат да увредят общността, като за това се използват привидно законни форми, или се злоупотребява с възможностите на действащото право или отношенията на доверие в стопанския обмен и (или) тяхното разследване изисква специални икономически познания”. Повечето обаче остават много далеч от нея, въпреки че се намират в главата „Престъпления против стопанството”. Удачна илюстрация са съставите на чл. 232, чл. 235-237 от НК. Наистина е нелепо действието на търговеца, който измами купувач при меренето и тегленото на стока при продажба на дребно, или незаконната сеч и ловуване, да се определят като тежко стопанско престъпление, чиито извършител се е възползвал от възловата си позиция и особено влияние.

От друга страна, много от деянията, които олицетворяват понятието престъпление на „белите якички”, не са уредени в Глава VІ от особената част на НК – напр. тежките случаи на длъжностно присвояване по чл. 203 от НК, квалифицираните подкупи, тежките случаи на престъпление по служба.

Опитите да се въведе някакъв ориентир окончават с оспорваната Инструкция №1 за работата и взаимодействието на органите на предварителното разследване (ИРВОПР). Тя впрочем е приета въз основа на стария НПК и затова сега стои въпроса за мълчаливата отмяна на нейните текстове, след влизане в сила на новия НПК. Инструкцията първо не обвързва по никакъв начин съда, чиято е последната дума при разглеждането на делата, а на второ място разчита на твърде общ и схематичен подход при определяне на приоритетните дела на специален отчет. Критерии са само квалификацията на обвинението и изтеклия срок на разследване. Под общ знаменател са поставени укриването на данъци в размер на 3000 лв. и на 3 000 000лв. Еднакъв според формалните критерии на инструкцията е приоритетът на едно дело за присвояване по чл. 201 от НК, чийто извършител е длъжностното лице шофьор, присвоил един резервоар гориво, и друго дело за длъжностно присвояване, по което е привлечен да отговаря организатор на финансова или строителна пирамида със стотици пострадали „вложители”.

Изводът е, че германският законодател отрича закрепостяването към строго формални правила за родова и местна подсъдност, каквото обаче традиционно е налице у нас. Новият НПК също не изневерява на традициите. В чл. 35-45 от НПК се урежда императивно подсъдността, а от там и компетентността на органите на досъдебното производство. По изключение горестоящият и по подразбиране по-опитен и вещ прокурор изземва функции, подпомага или върши работата на подчинения си прокурор с мотива, че делото е сложно и справянето с него изисква повече подготовка и знания. Ако това се прави, то аргументите са други и често не съдържат проявление на екипния принцип, което означава най-малко двупосочен обмен на информация, обсъждане и участие във вземането на решения. Пак като изключение е предвидена възможност с разрешение на Главния прокурор да се промени района на провеждане на досъдебното производство, съответно и наблюдаващата прокуратура (чл. 195 ал.4 от НПК).

Високата приоритетност на такива дела в досъдебната фаза намира израз чрез вземането им на специален отчет от горестоящата прокуратура. Това поставя под контрол интензивността на работата на наблюдаващия прокурор от най-ниско ниво и на разследващия орган, но рядко я улеснява съдържателно. Типичното проявление на състоянието „под специален отчет” на едно досъдебно производство е взискването на информация за състоянието на разследването от горе надолу и подаването на справки и доклади в обратната посока. Критерият, по който делата се вземат на специален отчет е формален и увеличава броя им, съответно намалява възможностите и мотивацията на горестоящите и (както се очаква) по-вещи прокурори, да окажат конкретна методическа помощ на наблюдаващите прокурори, да работят заедно с тях по делото и да споделят отговорността им.

Фактическата и правна сложност на конкретното дело съвсем не представлява критерий за определяне на подсъдността. Родовата подсъдност е безпрекословна и зависи само и единствено от квалификацията на обвинението, а местната подсъдност може да бъде променена по причини от технически характер и при невъзможност да се образува съдебен състав – чл. 43 от НПК.

В сферата на стопанското наказателно право подходяща илюстрация на горната теза е генезисът на престъпните състави по §§ 263а, 264, 264а от ГНК – съответно компютърна измама, измама при получаване на субсидии и дотации и измама при капиталонабиране. Появата на първия от тях е предизвикана от невъзможността новите механизми на изпълнителното деяние да се включат в класическата конструкция на традиционното престъпление. Вторите два пък представляват еманципирани като отделни престъпления съставни части на класическата измама, която също би могла да се отнесе към инкриминираното поведение, но при по-тежък режим на доказване.

Горното разсъждение сякаш дава на автора на настоящото изследване увереност да твърди, че в германската правна система отсъства (или ако го има, е голяма рядкост) отстъплението от традицията в прилагането на общите престъпни състави за стопанските деяния. Традиционно прилаганият престъпен състав може „да отстъпи”, само ако бъде уреден нов, специален такъв, който по-точно съответства на белезите на деянието или позволява по-лесно доказване.

В България, тъкмо напротив, се наблюдават случаи на отстъпление от прилагането на някои общи престъпни състави (визирам престъпленията по служба), които старата съдебна практика възприемаше и налагаше като средство за противодействие на стопанската престъпност.

Тенденцията бе начената с Решение №235/10.12.2003г. по н.д. № 79/2003г. на ВКС, ІІІ-то наказателно отделение, и с нея се променя концепцията за приложното поле на престъпленията по служба, като се отграничават същите по общия критерий на засегнатия родов обект и обвързаността им с дейността на органите на публичната власт и управление. Така се отричат тезите на старата основополагаща съдебна практика, създадена преди влизане в сила на Конституцията от 1991г. Приема се, че „… постановките в Постановления № 7/1987г. и № 2/1980г. на Пленума на ВС на НРБ, Тълкувателно решение № 50/1980г. на ОСНК на ВС на НРБ… не могат да се отнесат към вече променените отношения относно правото на собственост и функционирането на стопанството, гарантирани с действието на новата Конституция”.

При следващи свои произнасяния ВКС стига до същия извод – вж. напр. е Решение № 297/2004г./31.03.2005г. по н.д. № 921/2003г. на ІІ н.о. на ВКС, според което „…длъжностно лице може да бъде субект на престъпление по служба, само ако осъществява своите функции в държавен орган или обществена организация.” Това решение също си служи с тезата за новите обществено-икономически условия, които налагат пояснението, че престъпленията по служба не могат да бъдат извършвани и извън държавните органи и обществени организации. За разлика обаче от предшестващото Решение №235/10.12.2003г. по н.д. № 79/2003г. на ВКС, ІІІ-то наказателно отделение, тук не се оспорват постановките на старите тълкувателни решения и постановления на ВС на НРБ. По-скоро с голяма доза избирателност се набляга върху онези части от тях, които обвързват длъжностното лице – субект на престъплението по служба с дейността на държавните органи и обществени организации и изискват то да бъде част от тяхната система – напр. т.1 от мотивната част на Постановление № 2/1980г. на Пленума на ВС. Не са коментирани обаче други указания от посоченото Постановление на ВС ( напр.т.2 от мотивите), нито тезите в други задължителни актове на ВС – т.р. 50/1980г. на ОСНК, Постановление № 8/1978г., Постановление № 3/1970г., които сочат за възможен субект на престъпление по служба и това длъжностно лице, което заема служба или длъжност, свързана с управление на имущество и в структури, ясно различими дори по онова време от държавата и нейните предприятия – напр. в кооперации.

Не може да се отрече, че тезите в дадените за пример произнасяния на ВКС са внимателно мотивирани, макар и с избягване на някои аспекти, които биха могли да ги противопоставят на действащия закон – напр. чл. 283а от НК. Проблемът обаче лежи другаде. За разлика от германската съдебна практика, българската отстъпва от свои традиционни позиции, без да предлага нови конструкции и без да е налице внимателно подготвена и станала част от действащото законодателство алтернатива за обхващане на същото поведение, чиято обществена опасност никой не отрича. Не винаги общите престъпленията против стопанството по чл. 219-220 от НК са възможен вариант за реализиране на наказателна отговорност, както е в случая, станал предмет на Решение №235/10.12.2003г. по н.д. № 79/2003г. на ВКС, ІІІ-то наказателно отделение. Най-малкото съставите на престъпленията безстопанственост и сключване на неизгодна сделка изискват възникване, респ. доказване на реални измерими и значителни вредни последици. Отделно стоят въпросите за дисбаланси в размера на санкциите, давността за наказателно преследване и пр. Като цяло може да се обобщи, че в сравнение с германската, българската съдебна практика по наказателни дела е в по-малка степен фактор при определяне на законодателните приоритети. Тя е и по-малко склонна да търси резерви и възможности за извеждане на приложими конструкции в рамките на действащия закон.

1. 
   GVG, StGB, StPO, GmBHG
   
2. 
   Andreas Hey – Die oekonomische Analyse ausgewaehlter Wirtschaftsstraftaten 2004.
   
3. 
   Wirtschaftskriminalitaet BKA - Herbsttagung, 2002
   
4. 
   Alexander Schlegel – Wirtschaftskriminalitaet und Werte. 2003.
   
5. 
   Hans See/Eckart Spoo – “Wirtschaftskriminalitaet – kriminelle Wirtschaft”, 1997.
   
6. 
   Christine Saenger - Wirtschaftskriminalitaet im Zusammenhang mit der Widervereinigung, 1999.
   
7. 
   Otto R. Kissel – Gerichtsvefassungsgesetz – 3 Aufl. 2001.
   
8. 
   Wirtschaftskriminalitaet – Wissenschaftliche Beitraege zum 50-jaehrigen Bestehen der Neutra Treuhand AG, 1982.
   
9. 
   Fiebig/Junker – „Korruption und Untreue im offentlichen Dienst”, 2004., 2 Aufl.
   
10. 
    Gina Greeve – „Korruptionsdelikte in der Praxis”, 2005.
    
11. 
    Sven Ake Lindgren. – „White-collar-crime research. Old views and future potentials”, 2001. with articles by James Coleman, Hazel Croall. Michael Levi, Steve Tombs and others.
    
12. 
    Mueller-Gugenberger/Bieneck – “Wirtschaftsstrafrecht’2006.
    
13. 
    Troendle/Fischer Kommentar StGB, 51 Aufl.
    
14. 
    Ulrich Sieber – Informationstechnologie und Strafrechtsreform. 1985
    
15. 
    Ziprius/Terstegen – “Wirtschaftskriminalitaet”1963