Поредица безброй приключения®, книга-игра №2 тъмницата на ужаса

A
n ENDLESS QUEST™ Book # 1 / TSR, Inc. (USA)

Добре дошъл! Ще пътешестваш в света на фантастичното. Между кориците на тази книга ще откриеш едно приключение с много, различни начини на действие. Понякога изборът, който трябва да направиш, ще бъде лесен, понякога – разумен, понякога – глупав, а понякога – опасен. Ти, уважаеми читателю, трябва сам да решиш как да постъпиш. Но помни, че от твоя избор зависи изходът на приключението.

В тази книга ти си воин. Понеже си възрастен, ти си висок 170 см и тежиш около 68 кг. Ти си много умен и си преминал през десетки други приключения, не само благодарение на своя ум. До съвършенство боравиш с оръжието и си силен съперник.

Носиш меч и кама. Облечен си в зелена туника с дълги ръкави. Обут си в кожени панталони. Лъскави кожени ботуши предпазват краката ти. Зелен ловджийски плащ те пази от студа. В кожена торбичка, завързана за колана, носиш няколко стъкленици с дървено масло, кутия с огниво, въже и разни други неща. Преметнал си през рамо платнена торба, в която има храна и вода.

На добър час и успешно приключеше!

1
Уморен от дългия поход през деня, ти си спрял, за да прекараш нощта в една странна гора. Мястото изглежда зловещо и особено. Луната не свети. Наоколо е тъмно като в рог. Въздухът е плътен и тежък. Не се чуват дори и най-обичайните нощни звуци на птици и животни. Ако не беше толкова уморен, сигурно щеше да продължиш пътя си през гората и да стигнеш до най-близкия град. Но тази нощ вече не можеш да направиш нито крачка.

Увиваш се добре с плаща и лягаш върху мекия мъх. Мечът ти е под ръка. Много скоро потъваш в дълбок сън.

Сънуваш, че летният вятър надипля дрехите ти. Силен повей повдига наметалото ти. Започваш да се пробуждаш. Още си с притворени клепачи. Вятър ли? Няма никакъв вятър! Нощният въздух е неподвижен!

Сетивата ти предусещат опасност. Рязко отваряш очи и виждаш едно дребно човече, не по-високо от метър – вероятно крадец, да рови из дрехите ти.

С бързо и ловко движение скачаш на крака. Сграбчваш нещастния дребосък за врата.

Очите на дребосъка святкат под вече изгрялата луна. Забелязваш, че са изпълнени със страх.

– Хайде, дребосъко, кажи ми поне една разумна причина, за да не те оставя за храна на гарваните.

– О, моля те, не прави това! – хленчи човечето. – Аз съм само един окаян и гладен дребосък. Казвам се Лоръс. Никому не мисля злото. Та ти не знаеш какво ужасно нещо щеше да ме сполети. Ако ме пощадиш и ме нахраниш, ще ти разкажа къде са скрити всичките съкровища на този свят.

Колебаеш се, след това го пускаш на земята и казваш:

– Не ми трябват богатствата на този свят, но това, което каза, събуди любопитството ми. Ще те пощадя и ще те нахраня, само ако историята ти бъде толкова интересна, че да си струва изгубеният ми сън. Но, предупреждавам те, ако не е така, ще те хвърля за храна на гарваните!

Докато събираш изсъхнали клони изпод дърветата, за да запалиш огън, не изпускаш от очи дребосъка. Не след дълго ти и дребосъкът започвате да се греете на бликналите в тъмното огнени пламъци. Ярката светлина пропъжда сянката на нощта. Ти приготвяш две канчета силен чай, докато дребосъкът лакомо се нахвърля на парче овчи бут и парче сирене. Яде с такава стръв, че сякаш от месеци не е виждал храна.

– Дребосъко, ти спомена някакви съкровища и приключения – подканяш го, като се опитваш да не издадеш любопитството си.

Лоръс избърсва канчето си с мазни пръсти така, че да обере захарта, която не може да стигне с език. През цялото време големите му кафяви очи шарят и пресметливо оглеждат възможностите за бягство. Той внимателно наблюдава гъвкавите ти движения, блестящия ти като огледало щит, който проблясва под светлината от огъня. Вижда и меча, който можеш да хванеш с едно протягане на ръката. Забелязва и острието му, излъскано от много битки. Дребосъкът избърсва уста с опакото на ръката си, поема дълбоко дъх и се втренчва в езиците на огъня.

– Ами да! Туй е самата истина. Моята история е невероятна, но реална. Обаче надали някой ще ми повярва, когато се върна вкъщи и я разкажа.

– Хайде, разкажи я на мен! Винаги съм обичал хубавите истории, а ти ми дължиш живота си и добрата вечеря.

– Ще ти я разкажа! – дребосъкът впива в теб хитрите си очички. – Но може би ще съжаляваш, че си я чул.

Човечето се обляга на близкия дънер. Погледът му блуждае. Той започва своя разказ:

– Живея по тези места откакто се помня и те бяха наистина чудесни, докато не се появи магьосникът. Нарича се Колман. Никой не знае кой е, нито откъде е дошъл. Появи се изневиделица. Веднага нещата тръгнаха на зле. Хората започнаха да обедняват и да боледуват. Посевите изсъхнаха. Животните залиняха и измряха... А през цялото това тежко за нас време магьосникът ставаше все по-богат и по-силен. Най-сетне хората не издържаха. Събраха смелост и отидоха при Колман посред нощ, изгориха къщата му до основи и го прогониха. Но той избяга в тази гора и я обяви за своя собственост. Ние, местните, не смеем да припарим до нея. И никога повече не виждаме пътниците, които не се вслушват в предупреждението ни да не влизат в нея.

Дребосъкът въздъхва и продължава:

– Винаги съм бил много любопитен. Един ден реших да разбера тайната на тая гора и да узная защо изчезват пътниците. Надявах се, че дори ще мога да измисля как да убия магьосника! Ако направех това, щях да се завърна като герой, с много богатства. И така, една сутрин, без дори да се сбогувам с моята госпожа, се вмъкнах в гората. Пребродих всяко кътче от злокобните и́ дебри, но нищо не открих. Най-сетне, точно в края на гората, стигнах до една планина. Бях премръзнал и уморен. Покатерих се на голям плосък камък, за да почина. Исках да отдъхна за малко, преди да се върна у дома. Навярно съм заспал, защото, щом отворих очи, видях, че Колман стои надвесен над мен. „Нали мен търсеше, дребосъко! – каза той. – Е, ето ме. Обзалагам се, че ще получиш повече, отколкото си се надявал." Направи ми магия с едно махване на ръката. Не можех да помръдна. Преметна ме на рамото си като убит заек. След това се вмъкнахме през една дупка в склона на планината. Не мога да ти опиша всичките ужасяващи неща, които видях. Дори не искам да си спомням за тях.

Човечето потръпва от ужас, но не спира:

– Той ме отведе в самия център на планината, а може и да е бил центъра на света. И там видях всичките богатства на земята, събрани накуп. „Искаше да ме ограбиш, нали – каза Колман. – Виж добре моето съкровище, за да си спомняш какво си изгубил. Онези, които глупаво рискуват, винаги попадат в капана. Малцина са тези, които знаят как да избегнат опасностите и да станат богати. Имаш късмет. Днес съм във великодушно настроение. Ще те пусна да си вървиш и няма дори да те превърна в дъждовник, както ти се полага. Ала когато се завърнеш у дома, никой няма да ти повярва. Приятелите ти ще решат, че си се напил с ферментирал пшеничен сок и си измислил тази история, за да оправдаеш отсъствието си. Всички ще ти се присмиват. Единствен ти ще знаеш какво си видял и какво си изгубил. А сега, върви си!" От върха на пръстите му започна да се вие черен пушек. Когато той се разсея, озовах се сам и гладен в тази тъмна гора.

Известно време Лоръс мълчаливо гледа в огъня.

Най-сетне се надига и казва с тих смях:

– Сега виждаш, че съм само един окаян дребосък. Никому не мога да помогна или навредя.

Става ти жал за бедното човече, което е събудило любопитството ти към злия магьосник и невероятното му богатство. Странно защо, но ти напълно вярваш на това, което чу от дребосъка.

Въпреки че човечето е облечено в мръсен, закърпен плащ и палците на краката му се подават от изтърбушените кожени ботуши, в очите му се чете упорит поглед, който сякаш казва: „Няма да се откажа толкова лесно!" Животът е бил немилостив към дребосъка, но той не е изгубил смелост. Ако му се даде възможности бъде насърчен, може би ще се окаже добър другар.

– Лоръс, можеш ли да намериш оная дупка в планината?

Дребосъкът се втренчва за миг в теб, преди да отговори.

– Разбира се, че мога, но това означава да отидеш на сигурна смърт. Колман няма да те пощади като мен. За него аз бях моментно развлечение, но ти ще си сериозна заплаха. Все едно, чудовищата веднага ще те хванат. Бяха страховити! Не си ги спомням много ясно, но достатъчно, за да сънувам кошмари до края на живота си. Трябва да си напълно побъркан, за да си помислиш дори, че можеш да влезеш. И за милиони, и за милиарди златни монети не можеш да ме накараш да се върна на онова място.

Ти скръстваш ръце, втренчваш се в дребосъка и потупваш с пръсти ръката си.

Лоръс клати глава и продумва:

– Виждам, че нищо не може да те разубеди. Както каза магьосникът: „Тези, които си търсят белята, ще я намерят!" Кой знае, може пък ти да успееш там, където аз се провалих. Ще те заведа до скалата. Така поне ще докажа, че говоря истината.

Бързо събираш оскъдните си вещи и тръгваш след дребосъка в тъмната гора.

Нощта е непрогледна. Ако не беше дребосъкът, който знае пътя, щеше да си напълно изгубен. Дънери изскачат от мрака, трънливи храсти се заплитат в краката, остри камъни се врязват в подметките ти.

Най-сетне виждаш планината, която се издига пред теб като мощен силует в тъмната нощ. Дребосъкът дълго претърсва наоколо. После извиква:

– Аха! Ето го!

Виждаш голям тъмен отвор в склона на планината.

Обръщаш се към дребосъка. Почти си сигурен, че вече е изчезнал. Но той седи предано до теб, вместо да се стопи в нощта, веднага след като ти показа отвора.

– Дребосъко, какво ще се случи с теб, когато се завърнеш в селото? – питаш.

Лоръс се засмива горчиво.

– Ако кажа истината, моята госпожа ще ме нахока. Тя е строга жена. Ако не кажа истината, тя пак ще се развика, задето съм изчезнал и дълго няма да ми говори, въпреки че това би било спасение за мен. Ще продължа да живея като невзрачния Лоръс, помощникът на пекаря.

– Лоръс, за да направиш нещо опасно, трябват решителност и смелост. Искаш ли да се присъединиш към мен за второ приключение? Колман не предполага, че ти ще се върнеш. С твоя помощ бихме победили злия магьосник. Ако успеем, ще се завърнеш като герой. Тогава всички ще започнат да те наричат Лоръс Безстрашния!

Дребосъкът поглежда надолу. Раменете му са безпомощно отпуснати.

– Не мога да направя това – прошепва той. – Аз не съм воин. Вземи си някой, който няма да те подведе.

– Не ми трябва друг. Ти си ми нужен. Можеш да го направиш, ако повярваш в себе си.

След дълго мълчание дребосъкът те поглежда в очите и леко придръпва брадата си.

– Наистина ли искаш да ти помогна? Мислиш ли, че съм способен на това? Честно казано, ужасно ме е страх. Онова, което видях, ми се стори като кошмар. Беше ужасно, зловещо и призрачно. Но искам да съм Лоръс Безстрашния.

След кратка пауза замислено казва той:

– Ще е истинско приключение! И при това може да бъде и с успешен край! Ти си силен и ловък. Обзалагам се, че си и много хитър. Ще си по-достоен съперник на магьосника, отколкото бях аз. Може би наистина ще ти бъда в помощ. Какво ще изгубя? Жена ми ме хока, другите се присмиват на ръста ми. Няма какво толкова да изгубя, но мога много да спечеля.

Той млъква и потъва в размисъл. Най-накрая заявява високо:

– Да, ще го направя! Тръгвам с теб, щом така искаш!

– Можеш ли да боравиш с оръжие? – питаш.

– Като помощник на пекаря не ми се е налагало да го правя често, но умея най-основните неща, които и децата знаят! – отвръща дребосъкът. – Аз съм предан и силен.

– Добре го каза, Лоръс! Срещал съм великани, които носят сърца на мишки. Никога не бива да съдиш за един човек по вида му. Това, което е най-важно – истината, предаността, смелостта и честта не зависят от ръста.

Дребосъкът ти се усмихва, а в кръглите му очи проблясват сълзи.

– Хайде, стига! Не е време за сълзи! Е, аз съм Карик. Стисни ръката ми. Да се закълнем във вярност един към друг и към нашата мисия!

Дребосъкът мушва малката си жилава ръка в твоята и двамата полагате клетва.

– Добре! Да не губим повече време! Нека започнем нашето приключение! – отсичаш отривисто.

Поглеждаш към звездите и поемаш дълбоко хладния свеж въздух. После, стиснал дръжката на меча, влизаш в отвора. Вътре е тихо. Озоваваш се в обикновена пещера. Въпреки че повярва на разказа на дребосъка, за миг се разколебаваш.

Когато очите ти привикват с тъмнината, виждаш в ъгъла един скелет, подпрян до стената и вперил кухите си очи към отсрещната стена. До него лежи малък щит. Ако се излъска, ще заблести като твоя. Вдигаш щита и го подаваш на Лоръс. Даваш му и камата си. Дребосъкът ги взема. Държи неумело камата с върха на пръстите си.

– Няма да те ухапе! – казваш ти. – Хвани я здраво. Бъди готов. Не удряй, докато не си сигурен. Щом веднъж започнеш, не се колебай.

– Ще се опитам да се справя! – казва Лоръс и мушва камата в колана си. – Страх ме е, но няма да те предам.

Започва да лъска щита. Погледът ти се премества към стената, в която е втренчен скелета. Виждаш надпис, изписан с червени букви върху варовика:
"НЕ ДОКОСВАЙ ВОДАТА, КОЯТО НЕ Е ВОДА И СЕ ПАЗИ ОТ БАЗИЛИСКА!"
Пещерата е празна, но в западния и́ край има купчина листа и съчки. В стената под надписа зее дупка.

– Е, Лоръс, накъде ще тръгнем?

– Не знам – отвръща дребосъкът. – Не си спомням, откъде минахме, а само страшилищата, които видях.

1) Ако решиш да влезеш в дупката отсреща, обърни на 2.

2) Ако искаш да провериш купчината с листа и съчки в ъгъла, обърни на 3.

2

Стъпалата са изсечени в твърдата скала. Люспи от слюда отразяват неясна светлина, мъждукаща в дъното на тунела. Люспите блестят и святкат, докато слизаш бавно надолу по виещата се стълба. Меките ботуши ти помагат да се движиш безшумно. Колкото по-надолу слизаш, толкова по-ярка става светлината.

Вече можеш да видиш от кое място идва. Стълбата свършва в гладък каменен коридор. Вляво започва друг коридор. Две същества, не по-високи от метър, стоят на десетина стъпки от теб. Нямат косми, но са покрити с кожа от черни люспи. Върху гърба на всяко от тях стърчи остър костен издатък, който завършва с два остри рога над главата. Едното същество държи къс меч, а другото – факла. Спомняш си, че в едно от предишните си приключения си срещал тези същества. Това са коболди. Коболдите са зли джуджета, които обитават подземия и пазят съкровища. Изключително зли същества, които, ако ви видят, веднага ще ви нападнат.

– Е, Лоръс, готов ли си да ги обезвредим? – прошепваш.

– Не знам – казва треперещият дребосък. – Те са почти колкото мен на ръст, но изглеждат много свирепи. Мислиш ли, че можем да ги победим? Струва ми се, че са ужасно силни.

– Лоръс, те наистина са зли, свирепи и силни. Но ако двамата обединим усилията си, ще ги надвием. Какво ще кажеш?

1) Ако искаш да нападнеш коболдите, обърни на 4.

2) Ако решиш да се измъкнеш незабелязано в коридора вляво от теб, обърни на 5.

Фюй! Падаш! Бързо се хлъзгаш по улей, издълбан в скалата. Стените му са гладки като стъкло. Движиш се толкова бързо, че не можеш да се спреш.

Излиташ от улея и падаш по гръб. От удара оставаш без дъх. Опитваш се да поемеш дъх, когато още едно тяло прелита във въздуха и тупва на земята до теб.

– Ох! – изстенва Лоръс. – Толкова се изплаших, когато изчезна така внезапно. Помислих, че те е погълнало някое чудовище.

– Не беше чудовище, а най-обикновена дупка. Добре ли си? Да нямаш нещо счупено?

– Не! – пъшка той. – Не съм се наранил.

След като и двамата си поемате дъх, забелязвате, че се намирате в коридор, издълбан в скалата. Една факла, закачена на конзола, осветява мястото и ти виждаш, че тунелът се разклонява вляво от теб.

Чуваш шум от приближаващи стъпки. След малко различаваш голямо грозно човекоподобно същество с факла в ръка. Има отвратителна муцуна и дълги остри зъби. Това е орк! Всеки момент ще те види.

1) Ако решиш да се вмъкнеш в страничния тунел, без да те забележи, обърни на 7.

2) Ако решиш да останеш и да се пребориш с орка, обърни на 6.

Преди злите същества да те усетят, посичаш едното с меча си, а Лоръс удря другото с един голям камък.

Коболдите падат. Изпускат факлата. Тя изгасва. Обгръща ви мрак.

– Слушай! – извиква Лоръс и те сграбчва за ръката.

Чуваш шума, който беше привлякъл вниманието на коболдите. Далечното тракане бавно се приближава към вас.

– Ето – казва Лоръс. – Тук, вляво от нас, има отвор. Може би трябва да изтичаме към него.

– Не, нека най-напред да разберем какво е това, което се приближава.

Ти се подаваш напред. Какъв може да е този тайнствен шум? Но той е изчезнал.

– Чуваш ли! Спря! Може би е отишъл в друга посока – казваш.

Ужасна болка пронизва крака ти. Нещо те е ухапало по глезена!

Посягаш към глезена. Докосваш пипала и чифт щипки. АУ!!! Нещо свирепо те ухапва по ръката!

– Лоръс! – извикваш. – Това е гигантска мравка!

– Ох! Ау! Ау! Мравки! Мравки! Обградени сме! – крещи Лоръс. – Помощ! Хапят ме. ОХ! Ще ме изядат! Помощ! Ау! Махайте се! Карик, помощ! Не искам да ме изяде една мравка! Удрям във всички посоки, но те са десетки. Помогни ми!

Сърдитите щракащи звуци се чуват отвсякъде.

1) Ако искаш да останеш и да се пребориш с мравките, обърни на 9.

2) Ако искаш да се опиташ да избягаш по коридора вляво от теб, обърни на 10.

Колкото повече напредваш, сиянието се приближава към теб. Най-сетне виждаш, че то идва от гигантски бръмбар.

– Не обичам бръмбарите – промърморва дребосъкът. – Толкова са гадни. Срещна ли ги, тръпки ме полазват.

– Не са толкова страшни – казваш ти. – Тоя бръмбар не е по-голям от мравките. Вярно е, че има ужасни щипки, но поне е огнен бръмбар – най-малкият вид гигантски бръмбари.

– Е, да се благодарим и на това – добавя мрачно дребосъкът. – Да се надяваме, че няма да срещнем по-големите му братя.

Бръмбарът продължава да пълзи по коридора към вас.

1) Ако решиш да се преборите с бръмбара, обърни на 18.

2) Ако искаш да избегнеш бръмбара и да тръгнеш по коридора вдясно, обърни на 11.

– Късно е Лоръс! Няма да успеем. Трябва да се бием!

Оркът приближава. Виждаш, че носи меч и дървен щит.

Безшумно развързваш плаща си. През това време Лоръс застава пред орка. Звярът веднага се втурва към него. Ти хващаш плаща за единия край, размахваш го над главата си и го мяташ върху застрашаващия ви орк.

Плащът прелита във въздуха като огромен прилеп и се омотава около главата на орка.

Той не е очаквал това. Докато се бори с плаща и се опитва да се освободи, вие се втурвате и нападате ужасния звяр с оръжията си.

Дръпваш плаща от мъртвия звяр и Лоръс казва с треперещ глас:

– Успях, Карик, точно както ти ми каза! Но се чувствам ужасно. Никога преди не съм убивал.

– Лоръс, това беше орк. Ако не бяхме го убили, той щеше нас да убие.

Лоръс потръпва.

– Мисля, че си прав. Просто съм много гнуслив. Не мога дори дроб да ям!

Дребосъкът поема дълбоко дъх и заедно изтегляте орка до стената.

Доволни, че сте победили в първата си схватка, вие тръгвате напред по коридора. Той завива надясно.

Обърни на 8.

Оркът рязко се обръща и се втурва в тъмнината, за да разбере откъде идва тайнствения шум.

– Лоръс, бързо! – прошепваш ти и се затичваш към страничния коридор.

Бързо вървиш по коридора. Подът е неравен и осеян със следи от копаене. Факли, поставени в железни конзоли, осветяват пътя ти. Навсякъде лежат разпръснати каменни блокове и отломъци. Напредваш бавно. Точно когато си мислиш, че сте в безопасност, Лоръс те хваща за ръката и казва:

– Чувам, че някой говори.

Дребосъците имат по-добър слух и ти не се съмняваш в думите му.

Обърни на 15.

8
Коридорът е дълъг и тесен. Отдясно към него се присъединява друг коридор. Една факла свети на входа на стаята, пред която се съединяват двата коридора. Внимателно я приближаваш и надничаш зад вратата. Изненадан си от това, което погледа ти среща.

Това е голям песоглавец! Седи върху дъбова бъчва. Облечен е в син плащ и кожени панталони. На колана му виси протъркана кожена ножница. От нея се подава ръждясал меч.

Песоглавецът пие жадно от халба. Гледаш с недоумение, защото никога не си предполагал, че песоглавците могат да живеят под земята, че носят дрехи и пият вино! Освен това песоглавецът гледа печално в халбата си и изглежда много потиснат. Потиснат песоглавец! Колко странно.

– Какво е това, Лоръс?

– Не знам – отвръща дребосъкът. – Никога преди не съм виждал такова нещо.

1) Ако решиш да влезете в стаята и да се срещнете с песоглавеца, обърни на 20.

2) Ако решиш да не се срещате с песоглавеца, продължете по коридора вдясно и обърнете на 27.

Грабваш меча с две ръце и замахваш към тях. Острието посича твърдо и кръгло туловище. Ти пак си ухапан. Очевидно мечът е безсилен пред гигантските мравки.

Лоръс пищи. Няма как да се предпази от злобните ухапвания.

– Бягай, Лоръс! – викаш настойчиво. – Опитай се да се измъкнеш от тях!

Риташ с левия си крак, който се удря в нещо твърдо. Риташ пак и гигантското насекомо полита към другия край на коридора. Блъсва се с трясък в стената.

Изглежда ще успееш! Вървиш напред и риташ щипещите насекоми, които се разбягват.

Накрая вече никакви мравки не те нападат. Ботушите ти са нарязани на няколко места. Измъкваш се с доста болезнени ухапвания, но поне си се отървал.

– Лоръс! – викаш. – Къде си?

– Тук – дочуваш слаб глас.

Откриваш дребосъка, повален на земята и притиснат от няколко мравки. Мяташ мравките настрани и виждаш, че има натъртвания, а няколко от гадните ухапвания кървят.

– Нищо ми няма – казва той. – Не се тревожи. Гадни буболечки! Иска ми се да съм великан и да ги смажа всичките.

Помагаш на Лоръс да се изправи на крака. Виждаш, че някаква мъждукаща светлинка се приближава към вас. С притиснат към стената гръб започваш да се придвижваш напред по коридора.

Вляво от теб се отваря друг коридор.

– Мушни се тук, Лоръс. Нека видим какво е това, което идва.

– Надявам се, че не е някоя от ония буболечки – промърморва дребосъкът.

Чуваш тежки стъпки и висок недоволстващ глас:

– Къде са тия мравки? Изпуснах ги и сега мъкнат златото в колонията си. Господарят сигурно ще ми смъкне кожата. Да ги вземат мътните тия мравки, никога не трябва да им се доверяваш!

Мърморещото същество вече може да се види. Прилича на двуметров таласъм с мръсна жълтеникава кожа, дълги стърчащи зъби и кръвясали очи.

Това е върколак.

Носи факла и дълга тояга, с която навярно варди мравките. На колана му висят боздуган и меч.

– Това е най-ужасното чудовище, което някога съм виждал – прошепва Лоръс.

– Да, наистина! Но се обзалагам, че ще го победим, ако използваме хитрост.

1) Ако решиш да се преборите с върколака, обърни на 13.

2) Ако решиш да изчезнете по страничния коридор и да не се биете с върколака, обърни на 8.

10
– Помощ, Карик! Помощ! Ох! Ау! О-ох! – вика дребосъкът. – Хапят ме!

Проправяш си път като риташ гадните, щипещи същества. Стигаш до плачещия дребосък. Мяташ го на рамо и бързо се вмъкваш в страничния коридор.

След като сте се измъкнали от мравките, ти смъкваш Лоръс на земята и го питаш.

– Дребосъко, ранен ли си някъде?

– О, добре съм – промърморва Лоръс и избърсва очи с опакото на ръката си. – Не мога да понасям тия гадни буболечки – продължава той. – Може би сега ми отмъстиха за всичките пъти, в които като малък съм ги смачквал.

– Може би – казваш ти. – Но сега се успокой. Не ни преследват вече, а ние трябва да продължим.

– Знаеш ли, Карик, ти всъщност нямаш нужда от мен. Може би аз не трябва да продължавам. Хич не ми харесват всичките тия същества и буболечки и не съм ти никакъв помощник. Без мен ще се придвижваш по-бързо.

Ти се обръщаш и поглеждаш към дребосъка, който дъвче нервно кичур от брадата си и отбягва погледа ти.

– Ако наистина искаш да си тръгнеш, Лоръс, няма да те спирам. Но ще бъда много разочарован. Мислех си, че ще ми бъдеш другар, на който да разчитам. Нима съм сбъркал? Нима винаги си бягал от опасностите и сега те е страх да застанеш срещу тях? Няма да те принуждавам. Ако решиш да не ме придружаваш, можеш да си вървиш. Но знай, ще ми липсваш.

– Не искам да те изоставя – измърморва Лоръс с колеблив глас. – Просто ужасно ме е страх и не ми е приятно тия буболечки да ме хапят. Ти си толкова голям. Знаеш ли какво ми е на мен долу. Гледам се с тях очи в очи и ги виждам как впиват гадните си зъби в мен. Ужасно страшно е! Все едно, че гледаш великан! Нали ме разбираш?

– Мисля, че да! Съжалявам, ако са били груби думите ми. Но трябва да знам дали мога да разчитам на теб. Вече сме побратими и сме длъжни да се зачитаме, и да си имаме доверие.

Лоръс въздиша и казва:

– Можеш да разчиташ на мен. Няма да се отделя от теб. Ще вървим винаги заедно. Но пак ще ме е страх, да знаеш. Никога преди не съм бил нужен и желан. Никога не съм бил побратим някому. Щом съм ти нужен, оставам. Но не обичам буболечки!

Смехът ти разведрява мрачното настроение.

– Добре, Лоръс. Обещавам, че няма да те карам да харесваш буболечките. А сега, да тръгваме.

Потупваш дребосъка по рамото и насочваш вниманието си към новия проход. Пипнешком си проправяш път в тъмното, докато най-сетне виждаш в далечината да проблясва светлина. Двамата продължавате предпазливо нататък.

Когато приближавате осветената стая, чувате – кап, цоп, шляп – звуци от капеща вода.

Движите се бавно, въпреки че ужасно ви се иска да избягате от тоя тъмен и страховит проход. Пръстите ти напипват отвора на друг проход. Мътна светлина се процежда в него. Въпреки че искаш да проучиш тоя слабо осветен проход, решаваш, че ще направиш това по-късно.

Бавно се придвижваш до входа на стаята и надзърташ през прага. Това, което виждаш, е толкова невероятно, че се питаш дали не си си изгубил ума?

Под светлината на една факла гигантска крастава жаба седи върху голям камък по средата на един поток. Тя е толкова огромна, че може да погълне цял човек наведнъж и очевидно го е правила. По пясъка, от двете страни на потока, лежат разхвърляни малки и големи човешки кости.

Никога преди не си виждал гигантска крастава жаба, въпреки че си чувал за тях. Тази носи върху гърба си прокъсани останки от великолепен пурпурен плащ.

– По дяволите! – прошепва Лоръс. – Тая жаба е толкова голяма, че може да погълне и кон.

1) Ако желаеш да влезете в стаята и да се преборите с жабата, обърни на 19.

2) Ако решиш, че гигантска крастава жаба с пурпурен плащ си е гигантска крастава жаба (и е твърде опасна, за да я нападнеш), можеш да проучиш слабо осветения проход. Обърни на 8.

11
Когато един бръмбар е около половин метър и има огромни, остри щипки, с които лесно може да откъсне ръка или крак, трябва да си много предпазлив с него. Решаваш да не нападаш огнения бръмбар, а да тръгнеш по коридора вдясно.

Коридорът е прав и гладък. Скоро виждаш, че на всеки десет метра се появяват факли, закрепени за конзоли на стената.

Свиваш в един от завоите и виждаш гигантска оса, стъпила върху орк. Тя пробожда орка с парализираща отрова. После го издърпва към една дупка вляво и започва да го натиква в нея.

– Олеле! – тихо простенва дребосъкът и се скрива зад тебе.

Докато гледаш как осата тегли орка, забелязваш две любопитни неща. Осата е облечена в син жакет със златни копчета и червен кожен елек. Точно срещу тебе започва друг коридор.

1) Ако решиш, че към страха ти от насекоми спадат и гигантските оси, тичай презглава към коридора отсреща. Обърни на 8.

2) Ако решиш да влезеш в стаята и да нападнеш осата, обърни на 12.

12
Решаваш, че след като осата току-що е използвала отровата си, не и́ е останало много от нея. Грабваш една от факлите, влизаш в стаята и я мяташ към огромното насекомо.

Факлата пада върху жакета на осата. Скоро цялото туловище на насекомото е в пламъци.

– Моля те, моля те, хайде да се махаме оттук! – извиква Лоръс и те дърпа за туниката.

Осата бавно пада. Нещо ужасяващо се случва. От огромната овъглена коруба се издига бял облак. Когато той се разсейва, учуден забелязваш, че осата е изчезнала, а вместо нея на пода лежи красив млад мъж. Облечен е в яркосин плащ, червен кожен елек и панталони. Той леко трепва и ти бързо отиваш до него. Младежът отваря очи и те поглежда. Личи си, че е на прага на смъртта. Проговаря със задавен шепот:

– Благодаря ти, боецо! Най-сетне съм свободен!

Едва произнесъл последната дума, облакът отново се вдига и момъкът изчезва. Оставаш коленичил на земята, а ръцете ти са празни.

Какво искаше да каже момъкът?

Лоръс те хваща здраво и започва да вика.

– Да се махаме от това място! Нищо не е каквото изглежда! Насекомите са хора! Хората са насекоми!

– Лоръс, успокой се – разтърсваш го за раменете. – Овладей се! Не трябва да си губим ума!

Лоръс се успокоява, след това се окопитва.

– Извинявай. Насекомите и без това са отвратителни, но да се превърнеш в едно от тях... – той потръпва от отвращение и потъва в мрачно мълчание.

Отиваш да провериш гнездото на осата. След като измъкваш тялото на орка от дупката в стената, зейва зад нея отвор на проход, който води право напред. Промъкваш се през дупката и тръгваш по коридора.

Обърни на 24.

13
Върколакът бързо се приближава.

– Къде ли са изчезнали? Ако избягат, господарят ще ме обвини, че съм изгубил златото.

Факлата на върколака хвърля достатъчно светлина, за да можеш да различиш зловещото му изражение. Ужасно е да попаднеш в лапите му.

С трескави пръсти ровиш в кожената торбичка на колана. Да, стъкленицата с дървено масло, което носиш за особени случаи, е тук.

Върколакът вижда Лоръс и се втурва към него, като реве свирепо и размахва факлата. Бързо отваряш стъкленицата и разливаш масло на пода. Върколакът стъпва върху него, подхлъзва се и пада на земята. Изпуска факлата. Маслото пламва. Върколакът изревава, става и се опитва с удари да изгаси пламъците, но не успява. Накрая побягва с пламтяща кожа в тъмнината и стене за вода.

Двамата стоите мълчаливо, поразени. Никога не сте предполагали, че ще се случи това. Дребосъкът въздиша.

– Радвам се, че свърши така.

Ти прескачаш угасващите пламъци и продължаваш надолу по коридора. Не си изминал много, когато усещаш, че земята под краката ти започва да трепери. Лоръс пада. Чуваш неистов рев. Целият проход се разтърсва от ужасния шум.

Стигаш до място, където коридорът се разклонява. Разбираш, че шумът идва от десния проход. Надничаш със страх зад ъгъла.

Виждаш огромно човекоподобно същество с глава на бик. То разгневено реве и тъпче горящия върколак.

– Бог да ни е на помощ! – изкрещява Лоръс. – Това е минотавър.

Изглежда върколакът е връхлетял върху минотавъра, докато е търсил вода.

Минотавърът разкъсва върколака на парчета и продължава разярено да го тъпче. Знаеш, че огромният звяр без проблем ще те победи в една обичайна схватка, но тъй като в момента вниманието му е погълнато от върколака, може би ще можеш ти да го убиеш.

1) Ако решиш да нападнеш минотавъра, обърни на 14.

2) Ако решиш, че минотавърът, дори и да е отвлечено вниманието му в друга посока, е много опасен, тръгни по дясното разклонение. Обърни на 8.

14
– Ще остана тук и ще гледам – заявява упорито дребосъкът. – Мисля, че не си с всичкия, ако наистина ще нападнеш това същество.

– Лоръс, много съм разочарован от теб – рязко му отговаряш и пристъпваш в коридора.

Едва се появяваш и минотавърът те усеща. Сега разбираш защо е толкова разярен! Когато върколакът се е вмъкнал в леговището на звяра, той е опарил с пламъците си минотавъра. Единият му хълбок е опърлен и обгорял. Реве от болка и гняв. Удря с копита в земята и се втурва към теб. Много е късно за бягство.

Хващаш здраво щита и си готов за отбрана. Знаеш, че постъпи глупаво като застана лице в лице със същество, което с лекота може да смаже върколак. След миг минотавърът е върху тебе. Удря те с тежките си юмруци и се опитва да те захапе с мощните си челюсти. Решително замахваш с меча, но без полза. Той се удря в рогата на звяра и се счупва. Минотавърът изтръгва щита от ръцете ти и те удря с яките си юмруци. Всичко потъва в мрак.

Лоръс стои като закован. Вцепенен е от ужас и изумление. След това много бавно, защото знае, че беше прав като настояваше да не влизате в схватка с минотавъра, той се измъква от ужасната гледка. Звуците на минотавъра се губят в далечината. Но ще трябва да мине много време, за да може дребосъкът да ги забрави.

След известно време Лоръс намира отвора в скалата, излиза през него и вдишва хладния нощен въздух.

– Мъчно ми е, че изгубих смелия си другар Карик – казва дребосъкът. – Ще се завърна в селото и ще разкажа за него, така че името му вечно да се помни. Що се отнася до мен, аз два пъти влизах в леговището на магьосника и оцелях. Едва ли някой може да се похвали с такъв подвиг! Може би все пак не съм толкова нищожен и подплашен. Може би моят приятел Карик беше прав! Ще се върна у дома и ще разкажа какво ми се случи и ако жена ми и останалите не ми повярват, толкова по-зле за тях.

Дребосъкът изправя рамене, гордо вдига глава и тръгва в нощта.

Двата таласъма изглежда са рудничари, защото носят кирки и лопати. На коланите им висят боздугани и къси мечове. Единият от тях спори чий е камъкът, който другият държи.

– Слушай, Скраг, аз отговарям за тая работа. Всичко, което изкопаем, идва при мен за разпределение.

– Как можеш да разделиш един камък, Блумфел? – настоява Скраг. – Май се опитваш да го измъкнеш от мен, ти, крадец такъв!

– Ти на кого викаш крадец? – започва да вика Блумфел и измъква късия си меч. – Сега ще ти кажа кой е крадец! На!

Той удря Скраг.

– Хайде сега да ги нападнем! – предлагаш ти. – Преди те да връхлетят върху нас.

– По-добре да се скрием – отговаря Лоръс. – Ако имаме късмет, няма да ни забележат и можем да се измъкнем без бой.

1) Ако искаш да нападнеш таласъмите, обърни на 16.

2) Ако не искаш да нападаш таласъмите, обърни на 17.

– Луд ли си? – прошепва Лоръс. – Не искам да пускам никакви камъни върху главата му.

– Слушай, Лоръс, сега не е време да спорим. Просто прави това, което ти казвам. По-късно ще обсъдим случая.

Дребосъкът промърморва нещо в брадата си, но се покатерва върху отломъка, притискайки голям камък към гърдите си.

Когато таласъмите минават отдолу, ти извикваш: „Давай!" и Лоръс пуска камъка върху Блумфел – таласъма, който е по-близо. Той се свлича на земята.

Преди Скраг да успее да измъкне меча си, скачаш и се мяташ върху ужасния таласъм. Той е изненадан и ти го поваляш на земята. После се претъркулва изпод тебе и замахва с меча към рамото ти. Вбесен от болката, ти удряш силно с меча си таласъма. Той се срутва на земята.

Измъкваш парче плат от кожената торба и започваш да превързваш раната си.

– Чакай, дай да ти помогна – казва Лоръс, като се смъква от отломъка.

Изважда още едно парче плат от торбата ти и те превързва старателно.

Точно когато се каните да излезете от коридора, Лоръс се препъва и пада. Сяда на земята и започва да разтърква крака си.

– Прободох си палеца на някакъв остър камък – казва той.

Грабва камъка и понечва да го метне към отсрещната стена, но рязко спира.

– Какво е това? – възкликва той. – О, чудо! Това е смарагд, голям колкото яйце на гълъб. Никога не съм виждал такова хубаво нещо!

Лоръс въздиша и неохотно ти го подава. Ти му го връщаш и казваш:

– Ако не беше ми помогнал, нямаше да успеем!

Лоръс се ухилва и внимателно слага камъка в джоба си. Двамата заличавате следите от битката и продължавате надолу по коридора.

Скоро той се разделя. Проходът вдясно е слабо осветен и тих.

Проходът вляво се разширява в малка стая. Под светлината на факлите в коридора виждаш едно голямо и няколко по-малки същества, подобни на кучета. Те скимтят, джафкат и ръмжат. Ти посягаш към меча си. Изведнъж най-възрастното куче изчезва и след миг се появява на около десетина метра от предишното си място. По-малките също изчезват и се появяват зад голямото куче.

– Кучета! – казва Лоръс. – Мразя кучетата! Те обичат да ме гонят, защото съм много дребен. Покажи им кой е господар на положението, Карик. Прогони тия псета!

– Не знам – отвръщаш. – Това са измамни кучета и могат да бъдат много коварни. Хитри са и е трудно да ги улучиш, ако решиш да се биеш с тях.

1) Ако решиш да ги нападнеш, обърни на 43.

2) Ако искаш да се сприятелиш с тях, обърни на 39.

17
Скраг се дръпва назад, за да избегне удара, и се бута в теб. Двата таласъма забравят спора си, когато ви виждат. С бесни викове се нахвърлят върху вас!

Ти замахваш с меча и посичаш Скраг по гърдите. Той пада мъртъв на земята, но Блумфел успява да те нарани. Усещаш остра пареща болка, която пронизва едната ти страна.

Разбираш, че бързо трябва да спечелиш тази битка. Блъскаш Блумфел към стената и пронизваш отвратителния таласъм. Злото същество пада мъртво.

Ти се свличаш на земята. Лоръс рови в кожената ти чанта и изважда няколко превръзки.

– Имаха късмет – казва той. – Но ми се струва, че ще трябва да зарежем проучването на останалата част от тъмницата.

– Само за известно време – отговаряш. – Скоро раните ми ще зараснат и ще се върнем отново тук.

Лоръс ти помага да се изправиш на крака и вие тръгвате по обратния път към входа и гората. Още утре ще започнеш да обмисляш завръщането си в Тъмницата на ужаса.
КРАЙ

18
Бръмбарът изглежда не ви забелязва. На червената мъждива светлина, която пръска сияещата му коруба, виждаш, че носи нещо блестящо в челюстите си.

Може би е по-малък бръмбар, но и те са коварни съперници, независимо от размера им.

Когато пристъпваш в коридора, бръмбарът те усеща и започва заплашително да се оглежда. Щипките му изтракват силно, когато пуска на земята блестящото нещо.

Ти се колебаеш. Изчакваш най-подходящия момент за нападение.

Лоръс изскача пред бръмбара. Започва да подскача и да вика:

– Тра-ла-ла! Хвани ме, ако можеш, ти, бръмбар голям!

Бръмбарът се втурва напред с отворени щипки, готови за нападение.

Използваш отвличането на вниманието му и заставаш зад него. Докато Лоръс подскача нагоре-надолу пред насекомото, ти нанасяш два точни удара с меча и бръмбарът рухва в краката ти.

– Лоръс, ти ме изумяваш! Мислех, че те е страх от буболечки.

– Страх ме е! – отвръща дребосъкът. – Но нещо в мен се промени. Не мога да те оставям все сам да водиш битките, докато аз се свивам по ъглите! И аз участвам в това приключение и трябва да изпълня дълга си.

– Добре казано! – окуражаваш Лоръс и го потупваш по гърба. – Сега ела да видим какво има тук.

Прескачате мъртвия бръмбар. Меката червена светлина от корубата му осветява коридора.

– Тая червена светлина е много приятна – отбелязва Лоръс. – Понякога в селото я купуваме срещу други неща. Може да освети цяла стая, а и не пари.

– Ще ни послужи вместо факла! – допълваш ти и внимателно откъртваш едно парче от корубата.

Докато държиш светещия полукръг в ръцете си, забелязваш как на пода проблясва някакъв предмет.

Ти го вдигаш и виждаш, че това е огромен рубин! Гледаш го с възхищение.

Докато разглеждаш скъпоценния камък, чуваш свистящ звук в краката си. Поглеждаш надолу.

– Олеле! – извиква дребосъкът.

Какво е това? Бръмбарът изчезва в облак от дим. Когато димът започва да се разсейва, на мястото на бръмбара се появява човешка фигура, облечена в кожена ризница и панталони. Ужасен си от видението. Димът отново обвива фигурата. След това пред теб се издига само тънък бял дим.

– Хайде да се махаме оттук – паникьосва се дребосъкът. – Не можем да победим! Ако останем, ще се превърнем в буболечки!

Започва неистово да те дърпа за туниката и продължава:

– Не разбираш ли, че Колман не се задоволява само да ограбва хората, нито пък дори да ги убива. Виж какво е правил с тях! Тези нещастни души не са му сторили нищо лошо. Само са минали през гората. След грабежа, вместо да ги убие, ги е наказал с нещо много по-ужасно – превърнал ги е в чудовища! Живи хора се вселяват в облика на тия ужасни същества! Всеки път, когато умъртвяваме едно от тях, всъщност убиваме и един човек, който не ни е сторил никакво зло, който може дори да ни бъде приятел, ако не се намирахме в това ужасно място.

– Лоръс – казваш и го стисваш за ръката, – и аз се страхувам. Но не може всеки път, когато нещо не разбираш, да бягаш. Опитай се да бъдеш смел. Нима ще си тръгнем, когато вече разбрахме толкова много тайни? Ако мислим само за себе си и избягаме, без да се опитаме да спрем този магьосник, помисли си колко още злини може да стори. Ще стане толкова могъщ, че много скоро никой няма да може да го спре. Тогава злото ще тържествува вечно. Нямаме друг избор! Трябва да продължим!

Лоръс навежда глава. Кимва в знак на съгласие. Продължавате надолу по коридора.

Светещото парче от огнения бръмбар ви помага лесно да следвате пътя си. Вляво от вас се отваря нов коридор, но след кратко обсъждане решавате да не го проучвате и продължавате по-нататък.

Усещате, че коридорът става влажен, а въздухът в него – спарен. Наоколо витае опасност и ти започваш да се движиш по-бавно, като стискаш здраво пред себе си греещата червена светлина.

Предпазливостта е възнаградена. Пред теб проходът е преграден от гъста паяжина. Потреперваш от ужас. Ако не беше червената светлина, за да осветява пътя ти, сега щеше безпомощно да се бориш с тая ужасна паяжина. Гигантският паяк, който я е изплел, сигурно дебне някъде наблизо, готов да скочи върху теб.

– Уф! – изстенва Лоръс. – Още една от тия буболечки! Лазещото същество се е прилепило за тавана!

Поглеждаш нагоре и виждаш как множество очи проблясват под призрачната червена светлина. Паякът е по-голям от теб. Всеки момент острите му зъби са готови за отровно смъртоносно ухапване.

– Опитва се да разбере какви сме и дали ще бъдем вкусна храна за вечеря – потръпва от отвращение дребосъкът.

1) Ако решиш да тръгнеш към паяка, преди той да те е нападнал, обърни на 23.

2) Ако решиш, че е много опасно да влезеш в схватка с паяка, оттегли се в коридора, който подминахте. Обърни на 44.

– Карик, внимавай – извиква Лоръс.

След като чува гласа на дребосъка, краставата жаба със скок се обръща и застава с лице към теб.

Бавно се приближаваш към нея. Вече си на десетина метра. Жабата изплезва език и удря с него меча ти. С невероятна сила го избива от ръцете ти. Той изчезва в гърлото и́. Но тя бързо го изплюва. Явно е, че ти си по-вкусната плячка!

Жабата те гледа втренчено с големите си очи. Свива огромните си крака и отскача към теб. Падаш по гръб с вдигнат напред меч. След миг туловището на краставата жаба полита и се нанизва на меча ти.

Усещаш страхотна тежест върху гърдите си. Гигантското същество се е отпуснало с цялото си тяло върху теб. Грубата му, покрита с брадавици кожа, притиска лицето ти. Не можеш да дишаш! Всеки момент звярът ще те задуши, макар че е мъртъв.

Започваш да усещаш как тежестта му постепенно олеква. Изпитваш облекчение. Дробовете ти най-сетне поемат въздух. Забелязваш, че над теб се разстила бял облак. После осъзнаваш, че все още нещо те притиска към земята. Разпръскваш облака и виждаш тялото на едър воин.

– Карик! – извиква Лоръс. – Добре ли си?

Малките му ръчички се подават и започват да разпръскват дима.

– Мисля, че да – отвръщаш и се опитваш да отместиш мъжа от краката си, за да седнеш.

Той отваря очи, поглежда те и прошепва:

– Благодаря... благодаря, че ме освободихте.

След това се отпуска и умира.

Облакът дим отново става плътен и покрива воина. Разпръскваш дима с ръка и виждаш, че боецът е изчезнал.

Каква магия властва тук? Значи Колман е могъщ магьосник. Ужасяващи мисли се въртят в главата ти.

– Лоръс – питаш, – нали не сънувах всичко това?

– Де да беше! – отвръща дребосъкът. – Ако беше сън нямаше да го видя. Казах ти, че Колман има най-невероятни чудовища, но и аз не подозирах, че зад тях се крият тия клети хора. Тази зла участ сполетява всекиго, който попадне в ръцете му. Колман го превръща в чудовище и след това го поставя да пази подземието от нежелани посетители. Само смъртта може да ги освободи.

– Какво ще правим? – питаш ти. – Дали да не се върнем, докато не е станало късно!

– Не! Твърде дълго бях страхливец. Когато си висок едва един метър, никак не е лесно. Повечето неща са по-големи от мен, но това не е извинение за страхливото ми поведение. Може да си голям колкото лъв, но това е без значение, ако по душа си мишка. За да бъдеш лъв, трябва да имаш сърце на лъв. Все още ме е страх, но няма да тръгна оттук. Да вървим!

Ти мълчиш, удивен от смелостта на дребосъка. После казваш:

– Лоръс, благодаря ти за думите. Аз съм по-едър и затова би трябвало да съм и по-смел. Признавам, че ме е страх. Но виждам, че няма как да не успея. След като имам такъв смел другар до себе си. Да тръгваме... Нека продължим по-нататък.

Вдигаш меча си и с един скок прескачаш потока. Лоръс те последва.

Тръгваш по коридора, който започва от стаята. Скоро отново трябва да вземеш решение. Коридорът се разклонява. Единият ръкав върви наляво, а другият – надясно. Лоръс се ослушва и дочува слаб смях, който идва от лявото разклонеше.

1) Ако решиш да тръгнете наляво, обърни на 24.

2) Ако решиш да тръгнеш надясно, обърни на 21.

20
– Не ми харесва вида на тая маймуна – промърморва Лоръс.

– И на мен, но не можем да продължим, без да разберем какво означава това.

Като държиш меча пред себе си, ти влизаш в стаята. Лоръс се промъква зад теб.

Песоглавецът ви вижда и започва да хленчи. Изпива на една глътка съдържанието на халбата си и втренчва тъжен поглед във вас. Прави странни жестове и издава особени звуци. Осъзнаваш, че се опитва нещо да ви каже.

– Ти разбираш ли го, Лоръс? Аз не мога да разбера какво иска да каже.

– Да, и на мен не ми е ясно! – отвръща дребосъкът.

По лицето на песоглавеца започват да капят сълзи, когато осъзнава, че е непонятен за вас. Изпуска тежка въздишка, скача от бъчвата и загребва още една пълна халба. Изпива я на един дъх. Пуска халбата и дълго гледа в земята. След това най-неочаквано измъква ръждясалия си меч и се втурва към двама ви.

– Лоръс, назад! – извикваш ти. – Не искам да се бием с този!

Но песоглавецът не ви пуска да излезете. Той се мята из стаята, бясно размахва оръжието си и неумело, но със сила, се опитва да ви нападне.

Когато разбираш, че това странно същество може да ви убие, ти с неохотна вдигаш меча си.

– Мисля, че не иска да победи – задъхано казваш и парираш един негов удар.

– Не съм убеден! – извиква Лоръс и се скрива зад гърба ти.

Въпреки че не се съпротивляваш, а просто се отбраняваш, песоглавецът полита върху меча ти и пада смъртно ранен.

Навеждаш се над злочестия звяр, натъжен от случилото се. Той обгръща ръка около врата ти и те придръпва по-близо до себе си. Промърморва някакви странни звуци, но ти не ги разбираш.

Над тялото на песоглавеца се появява бял облак. Ти го разпръскваш с меча си и откриваш, че на земята лежи дебел търговец с голям червен нос. Песоглавецът е изчезнал!

Търговецът прошепва:

– Благодаря ти за услугата. Моята добра жена винаги казваше, че съм грозен като маймуна, когато прекаля с чашките. Мисля, че е била права.

Облакът се появява отново и когато го разпръскваш с ръка, виждаш, че на земята лежат само ръждясалият меч и халбата. Няма следа нито от песоглавеца, нито от мъжа.

Бързо напускаш стаята и се втурваш по коридора на отсрещната страна. Приближаваш един проход вляво. Надзърташ в него и виждаш странна зелена светлина.

Коридорът е празен. На около десетина метра напред е абсолютно прав, след това се разделя. Едното разклонение е надясно, другото наляво. Докато двамата с Лоръс се опитвате да решите накъде да тръгнете, от дясното разклонение се появява караконджул. Жълтите му очи шарят насам-натам. Той ви вижда и издава кански рев. Втурва се към вас. Очевидно е, че това високо същество иска да ви разкъса на парчета.

1) Ако решиш да се пребориш с караконджула, обърни на 26.

2) Ако решиш да избягаш по разклонението вляво, обърни на 24.

21

След кратко съвещание шепнешком решавате да продължите напред по коридора, по който вървите.

Излизате от един завой и виждате нова стая. Мътна светлина се процежда от нея, а въздухът е застоял и мирише на лошо. Върху пода на коридора са разхвърляни кости и ръждясали мечове. Прокънтява зловещ смях. Обхваща те страх, но продължаваш бавно да вървиш напред и надничаш в стаята.

На мръсния под е седнал трол. Глозга голям кокал на някакво огромно същество.

Тролът е невероятно грозен. Висок е около три метра. Кожата му е зеленикава и е на буци. Зеленикавочерната му коса се спуска върху празните очни кухини. Тролът с лекота схрусква кокала с дългите си и много остри зъби. След това започва да смуче костния мозък. После започва да се смее високо.

– Това е трол – казва уплашен Лоръс. – Те са ужасно зли!

– Наистина изглежда зъл! – отговаряш, като пренебрегваш предупреждението му. – Но ние сме двама. Можем да го убием, ако се наложи.

1) Ако решиш да се биеш с трола, обърни на 22.

2) Ако решиш тихо да се скриеш в разклонението, което подминахте, обърни на 24.

Удряш трола с меча си няколкократно, но ударите не го поразяват. Докато тролът те души, сещаш се, че дребосъкът се опитваше да ти каже, че за да победиш това същество, ти трябва нещо повече от меч.

Дребосъкът стои онемял от страх и мъка. След това отстъпва към входа на стаята и застава на закътано място в коридора.

– Трябва да съм нащрек! – промърморва той. – Ако внимавам, ще мога да изляза оттук. Ще намеря някой, който да ме научи да се бия... и един ден ще се върна, за да отмъстя за Карик. Тогава Колман ще разбере кой е Лоръс Безстрашния.

Дребосъкът се оглежда и тръгва по тъмния коридор.