Поредица ние обичаме животните

Джийн Юър

Магаренцето от Цветната долина
Посвещава се на магарешкия приют в Сидмаут, Девън.

(c) Jean Ure

Scholastic Children's Books

Превод Ирина Димитрова

Издава "Егмонт България"

ISBN 954-446-273-2

- Наистина трябва да остане доволен от разходката, за да не страда - казах.

Джили се съгласи.

- Да го заведем някъде, където не е бил досега. Ще му хареса.

Така и стана! Заведохме го чак в Цветната долина и Калчо се втурна като луд да гони зайци и други диви животни. Едва го настигахме! Накрая се строполихме изтощени върху един повален дънер и не го изпускахме от поглед, докато той обикаляше наоколо.

- Трябвало е да я нарекат Заешката, а не Цветната долина - отбелязах.

Всички местни жители я наричат така, защото, както казва старата госпожа Чери, която живее на нашата улица, през лятото е обсипана с цветя. Най-вече с маргаритки. Сега обаче приличаше на голям двор, специално пригоден за кучешки лудории. Досега не бях виждала Калчо толкова игрив! Тичаше наоколо като огромна космата топка, носът му не се отлепяше от земята, а опашката му се вееше зад него.

- Добре, че обонянието му е съвсем наред - отбеляза Джили.

Имаше предвид това, че е глух. Милият Калчо не чува нищичко! Но долавя мириса на кучешките си бисквити, преди да сме отворили кутията, а мама се кълне, че души консервите с кучешка храна, за да провери какво има вътре. (Бенджи е убеден, че Калчо чете етикетите.)

- Нали е отчасти хрътка - подхвърлих. - Хрътките имат добро обоняние.

- Да, отчасти - рече Джили.

Честно казано, не бяхме сигурни. Ето кои породи са били смесени според нас, за да се появи Калчо: дог, ирландски сетер, афганска хрътка, коли, германски дългокосмест птичар и уипет.

Мама казва, че той е от породата "улична превъзходна", която някои хора намират за чудесна. Като мен например! И Джили. Не бихме сменили Калчо за нищо на света!

И тъй, седяхме си на дънера и си говорехме за това как не бихме сменили Калчо за нищо на света, когато изведнъж си дадохме сметка, че е изчезнал.

- Къде е? - проплака Джили.

Тя винаги се безпокои, ако не го вижда. Нали не можеш да го извикаш като другите кучета!

- Сигурно е някъде наблизо - казах. - Той никога не се отдалечава.

Ала въпреки това и аз се разтревожих, така че беше истинско облекчение, като го чухме да лае.

- Намерил е нещо! - възкликнах. - Вика ни!

Когато Калчо лае така - много високо, пискливо и възбудено, това означава, че иска да отидеш и да видиш нещо. Двете с Джили скочихме и се спуснахме натам, откъдето идваше звукът.

- Ето го! - посочи Джили. - Ей там!

Калчо бе опрял нос в муцуната на малко кафяво магаренце в един двор. Всъщност магаренцето стоеше в двора, а Калчо бе отвън. Двамата търкаха муцунките си една в друга! Бяха толкова сладки! Магаренцето изобщо не се страхуваше. Сякаш инстинктивно усещаше, че Калчо е добро куче и няма да го нарани. Когато видя мен и Джили, магаренцето завъртя уши настрани и напред, после подаде рошавата си глава над оградата и подуши ръцете ни, докато го галехме.

- Моли за храна! - възкликна Джили.

Двете накъсахме трева и му я подадохме, а то лакомо я изяде.

- Като че ли му даваме хайвер! - засмя се Джили.

- Магаретата не ядат хайвер - заявих и преди Джили да успее да ми каже, че знае това, добавих бързо: - Пък и хайверът е гаден.

- Зная - рече Джили. - Рибешки яйца. Отвратителен е!

- Тревата е лукс - казах. - Ммм, вкусно! - и подадох на магаренцето още няколко стръка.

- Може би защото в неговия малък двор няма никаква трева - предположи Джили.

Двете погледнахме към дворчето и едва сега забелязах в какво ужасно състояние е. Всъщност изобщо не беше двор, а по-скоро - бунище. В единия ъгъл имаше изгоряла кола без колела и паднал настрани мотоциклет. Няколко стръка хилава тревичка бяха успели да поникнат тук-там, имаше и едно-две местенца, обрасли с бурени - глухарчета и други плевели, но по-голямата част представляваше гола земя, върху която бяха разхвърляни стари автомобилни гуми и туби за бензин.

- Направо отвратително! - рече Джили.

Тя много се възмущава, че хората изхвърлят боклуците си из околността. Аз - също. И ме обзе още по-голямо възмущение заради бедното малко магаренце, което трябваше да живее насред такова бунище. Нищо чудно, че продължаваше да побутва с муцуна дланите ни за още трева! Тревата, която беряхме, беше зелена и сочна - не като изсъхналите стръкчета из двора.

- Хората са толкова безчувствени - промърморих, след като се сбогувахме неохотно с магаренцето и се отправихме към къщи заедно с Калчо. - На тях ще им хареса ли да живеят на такова ужасно място?

- На някои хора им харесва - отвърна Джили.

- Но не е честно да принуждават животните да живеят така!

Продължихме мълчаливо през долината.

- Изглеждаше съвсем доволно - рече Джили след малко.

- Да, струва ми се. - Всъщност никак не бях убедена. Не ми се вярваше едно магаренце да е доволно да живее насред кален двор, пълен със стари части от автомобили.

- Може пак да дойдем да го видим - подхвърли Джили.

- Да - предложението ме поободри. - Ще дойдем още утре и отново ще го нахраним с трева.

Постарах се да не се тревожа за магаренцето, защото, в края на краищата, вече бяхме решили какво ще направим, а като се тревожиш непрекъснато, само разваляш нещата. Пък и аз наистина с нетърпение очаквах да отидем в града! С Джили щяхме да си вземем от библиотеката филм за животни и после да си преснимаме статията, която бяха отпечатали за нас в местния вестник. Никога досега не бяха писали за нас във вестника! Все едно, че бяхме известни личности. В статията се разказваше за това как спасихме Калчо.

"Щастието се усмихнало на кучето Калчо, което коравосърдечният му стопанин искал да удави. Спасили го две ученички от Ридълстоун, които случайно се оказали наблизо. Клара Картър и приятелката й Джили Монтагю, и двете на единайсет години, карали велосипедите си, когато видели един мъж да хвърля нещо от колата си. "Отначало си помислихме, че хвърля боклуци" - казва Джили. Но щом стигнали до мястото, открили, че изхвърленият "боклук" е живо същество - куче, затворено в куфар и безсърдечно търкулнато в калната канавка, за да се удави."

А после се разказваше как заведохме Калчо вкъщи, но мама заяви, че не можем да го задържим, защото е прекалено голям, така че се наложи да го оставим при Мег в приюта "Краят на пътя", което причини голямо страдание и на нас, и на Калчо. Той беше толкова нещастен! Според мен чувстваше, че сме го предали. Едва когато Мег откри, че Калчо е глух, мама отстъпи и каза, че можем да го вземем. И то само заради Бенджи! Бенджи е моят по-малък брат и също е глух или чува слабо, както мама предпочита да казваме.

Именно Калчо събуди у нас любовта към животните. Заради Калчо започнахме да помагаме в приюта и пак заради него решихме да станем членове на организацията "Приятели на животните" и да се борим за правата на животните.

Ето какво още пишеше за нас във вестника:

"Благодарение на бързите действия на двете смели момичета всичко завършило добре за кучето Калчо. Но както побързаха да изтъкнат Джили и Клара, в приюта има още много животни, които чакат някой да им осигури дом.

"Когато порасна - казва Клара, - ще си купя къща насред полето и ще прибера колкото мога повече животни."

Имаше и снимка, на която бяхме двете с Джили заедно с Калчо. Той се беше ухилил до ушите срещу фотоапарата, а Джили се бе усмихнала много сладко, както само тя умее (и през ум няма да ви мине, че това момиче нарича някои хора подляри и гадници!), и прилича на истински ангел. И е хубава, разбира се, с кръглото си личице, големите сини очи и немирните си руси къдрици, които наскоро подстрига.

Предполагам, че трябва да спомена как изглеждам и аз. Не знам точно как да се опиша. Иска ми се да кажа, че съм нежна и миловидна, тъй като смятам, че би било хубаво да съм такава, но за беда няма да бъде истина. Косата ми е тъмна и стърчи във всички посоки, а носът ми е прекалено дълъг. Наистина е дълъг! Иска ми се да е вирнат. Опитвам се да спя с притиснато във възглавницата лице с надеждата да придам на носа си друга форма, но засега като че ли нищо не се получава. Джили казва, че съм откачена и че носът ми си е напълно нормален. Според нея хората с къси и вирнати носове приличат на прасета и макар да смята, че прасето е благородно и интелигентно животно, прасето си е прасе, а човекът си е човек.

Предполагам, може и така да се погледне на нещата.

Заслугата да отпечатат историята ни във вестника е на Мег, която работи в приюта. Бяхме доста изненадани, когато ни се обадиха и казаха, че биха искали да наминат и да поговорят с нас. После дори ни фотографираха! Когато Джералдин Хупър, която е наш заклет враг, видя снимката, изпита страхотна завист! Заяви, че съм приличала на смачкана зелка.

Но мен не ме е грижа! Помогнах да спасим Калчо и това е най-важното. Няма значение как изглеждам. Преснимах статията на копирната машина в библиотеката, за да изпратя копие на баба, която живее на север, и на другата си баба - от крайбрежието, а също и на татко. Той вече не живее с нас, но съм сигурна, че ще му бъде интересно. Татко обича да знае какво правя.

- Моят също - рече Джили и направи копие за своя баща.

Бащата на Джили е пилот. Лети из целия свят и изпраща на Джили прекрасни подаръци за рождения й ден и за Коледа. А понякога й се обажда по телефона от далечни места като Калифорния и Хонконг. Джили много се вълнува, когато й се обади. Сигурно и аз бих се вълнувала.

- Един ден ще летя със самолета на татко - рече Джили. - Ще летя до Америка. И ти би могла да дойдеш.

- И да оставя Калчо? - възкликнах.

- Майка ти ще се грижи за него, нали? О, виж! Не са ли това хората, които са ти дали онази лепенка?

Проследих погледа на Джили. Зърнах маса с жълт плакат, на който пишеше: "Приятели на животните".

- Да! - отвърнах. - Да идем да поговорим с тях!

Един ден преди около месец, когато двете с Джили тъкмо започвахме сериозно да се интересуваме от животните, сложих петдесет пени в касичката на "Приятели на животните" и получих жълта лепенка. Оттогава все искам да науча повече за тях и да разбера с какво се занимават. Ето че сега ми се удаваше възможност!

Същата жена, която ми даде лепенката, седеше зад масата, където бяха струпани списания, брошури и подписки.

- За какво са подписките? - попита Джили.

Жената отговори, че всичките са срещу проявата на жестокост към животните.

- Тогава може ли да ги подпишем?

- Ами... не знам - колебливо рече жената. - Твърде малки сте.

- Но сме против проявата на жестокост към животните.

- Наскоро спасихме едно куче - рекох и й показах материала във вестника.

Тя прочете статията, която очевидно й направи силно впечатление.

- О, това е чудесно! Браво на вас!

- Сега може ли да се подпишем? - настоя Джили. - Моля ви!

- Дадох ви петдесет пени, когато събирахте средства - обадих се. - Исках да ви попитам с какво се занимавате, но тогава бързах.

- Какво точно правите? - попита Джили.

Жената ни обясни, че "Приятели на животните" се борят срещу жестокостта към всички животни.

- Дори към гърмящите змии? - рече Джили.

- Дори към акулите? - попитах.

- Към всички животни - каза жената. - Без изключение.

Напрегнах си мозъка, за да се сетя за животно, към което тя не би имала нищо против да се прояви жестокост.

- Дори към плъховете?

- Разбира се.
- Дори към... мухите?

- Дори към мухите.

- Значи, ако откриете муха в кухнята си, не бихте я убили? - попита Джили.

Разбирах защо този въпрос я тревожи. Защото наскоро майка й бе закачила някаква отвратителна лепкава лента, в която, ако се блъснеше муха, умираше в адски мъки. Джили бе казала на майка си, че това е жестоко, но майка й бе отвърнала, че мухите разпространяват болести.

- Мухите разпространяват болести - рече Джили.

- Хората също - отвърна жената.

Джили се намръщи.

- Значи не бихте убили и муха?

- Не! Ще се опитам да я хвана и да я пусна навън.

Реших, че това е прекрасен отговор и Джили очевидно споделяше мнението ми.

- Можем ли да бъдем приятели на животните? - попитах. - Искам да кажа, ние вече сме, донякъде - носехме жълтите лепенки, но вече доста се бяха поомачкали и скъсали. - Може ли да бъдем истински членове на "Приятели на животните"?

- Разбира се - отвърна жената. - Имаме специална секция за млади членове. Ето, заповядайте! - и ни даде брошура, в която бе обяснено как да се присъединим към организацията.

- Ще го сторим веднага щом се приберем вкъщи - обеща Джили.

- Би било чудесно. Тогава ще ви изпратят лепенки и значки, които да носите, а всеки месец ще получавате и бюлетина ни.

- И ще можем да се борим срещу жестокостта към животните!

- И да участваме в подписки! - добавих. - Моля ви!

Жената ни позволи да се подпишем в една, която бе против изработването на кожени палта, и в друга - срещу борбата с бикове. Вече се чувствах истински обвързана с животните и борбата за тяхното оцеляване.

Джили попита дали можем да организираме подписка в училище и жената ни даде два призива срещу производството на кожени палта, защото имала много от тях.

- Да ви се намира някаква брошура за магаретата? - попитах, тъй като внезапно си спомних за малкото магаренце в ужасния, пълен с боклуци двор.

Жената отвърна, че в момента няма нищо подобно, но може би ще има следващия месец, така че обещахме да дойдем отново.

- Защото тъкмо намерихме едно магаренце - обясни Джили - и утре отново ще отидем при него да го нахраним с трева.

- Край него няма сочна растителност - добавих.

- Когато си приятел на животните - рече Джили, докато прекосявахме площада, за да се срещнем с мама и Бенджи, - тези неща ти правят впечатление.

- Да - рекох. - И не оставаш безучастен.

- Незабавно ще се запишем в организацията - каза Джили.

Втора глава

- Надявам се, че имате парите - рече мама.

- Трябват само пет лири - отвърнах. - Ще ги взема от Юлий Цезар.

Юлий Цезар е моята спестовна касичка с форма на прасе. Нарича се Юлий Цезар, защото изглежда надменно също като римски император.

- Мислех, че спестяваш за нови маратонки - каза мама.

Отвърнах, че новите маратонки вече не са важни. Истински важно е да се помага на животните!

- А ти, Джили? - попита мама.

Джили отговори, че са й останали пари от рождения ден, с които смятала да си купи нови касети, но сега щяла да ги даде, за да стане приятел на животните.

- Добре! И двете сте се посветили сериозно на тази кауза - рече мама.

- Да, така е - отвърнах и се опитах да й покажа някои от брошурите, които бяхме взели от щанда, но мама не пожела да ги погледне. Каза, че били пълни със страхотии, и грабна листовката, която Бенджи тъкмо бе разтворил. Бенджи веднага изплака:

- Доско динде!

Беше видял на брошурата снимка на морско свинче. Бенджи е луд по морски свинчета, но щеше много да се разстрои, ако бе отворил листовката и бе видял какво правят с тях. Съгласих се с мама, че Бенджи е прекалено малък, за да научи за отвратителното отношение на хората към нещастните създания, лишени от способността да говорят. Смятам, че единайсет години е най-подходящата възраст. На единайсет си достатъчно голям, за да посрещнеш смело не-справедливостите на живота и да се опиташ да им се противопоставиш.

Така че оставихме брошурите настрана и показах на Бенджи жирафите върху обложката на видеокасетата за диви животни, която бяхме взели. Бенджи се загледа и се успокои, макар да предпочита доските диндета пред всичко останало. (Когато бях на осем, любимото ми животно беше трипръстият ленивец. Никога не бях го виждала, но ми харесваше как звучи името му.)

Веднага щом се прибрахме у дома, изтичах да взема Юлий Цезар и го изсипах върху завивката си. Отброих пет лири на монети от по двайсет пени и ги отнесох на мама.

- Може ли да получа чек? - попитах.

Мама въздъхна тежко при вида на всичките тези монети, но ми даде чек за "Приятели на животните" и аз го пуснах в пощенската кутия в края на улицата, когато с Джили изведохме Калчо на втората му разходка. Този път беше съвсем кратка, но винаги го извеждаме по два пъти през почивните дни. Той е голямо куче и има нужда от раздвижване.

Джили не можеше да изпрати веднага чек за значката си, защото нейните пари бяха във влог за жилище.

- Сега ти първа ще получиш значката си - проплака тя.

Беше много разстроена, затова й обещах да не си нося значката, докато тя не получи своята. Правех жертва, но нали така трябва да се постъпва, когато става дума за най-добрата ти приятелка.

На връщане се уговорихме да се срещнем на следващия ден и да посетим отново магаренцето от Цветната долина.

- Само че първо трябва да отидем до приюта - напомни ми Джили. - Защото обещахме на Мег.

Направих кисела физиономия. Приятно ми бе да помагам в приюта, само че наистина исках да видя магаренцето!

- Само ще метем двора - рекох. - Няма да е интересно като разхождането на кучетата.

- Да, зная - рече Джили. - Но нали обещахме.

Съзнавах, че е права - обещанията трябва да се спазват. Особено когато са дадени на хора, които ръководят приюти. И знаеш, че горките изоставени животни разчитат на теб!

- Добре - казах. - Първо ще отидем в приюта. Може да занесем една от подписките!

В неделя сутрин в приюта идват много хора, за да разгледат животните и да видят дали ще си намерят някое, което да вземат у дома. Мег бе прекалено заета, за да ни обърне повече внимание, но каза колко чудесно било, че можела да разчита на нас.

- Нямате представа колко много хора обещават да помогнат и изобщо не се появяват!

Почувствах се ужасно виновна и не можех да погледна Джили в очите, но тя не каза нищичко. Джили е много по-добра от мен!

И, разбира се, бях много радостна, че бе настояла да дойдем, макар и само за да изметем двора. В края на краищата, тази работа трябваше да се свърши. Мег каза да оставим подписката при нея, за да я дава на хората да я подписват, което също беше много хубаво. Освен това отидохме да поздравим някои от любимите си животни. С радост мога да кажа, че две от тях вече не бяха тук, тъй като имаха свой дом. И то благодарение на статията, която бяха отпечатали за нас във вестника!

Тръгнахме си от приюта много доволни от себе си.

- Зная, че не е кой знае колко, но все пак правим нещичко в помощ на животните - рече Джили.

- Да, така е - съгласих се. - Пък и следобед ще отидем да видим магаренцето.

Наистина нямах търпение да отидем до Цветната долина, но за беда преди това трябваше да напишем цял куп досадни домашни. През цялото време, докато се борех с упражненията, чувах как отвън в градината Бенджи играе с Калчо. Ужасно му завиждах!

Веднага щом приключих с домашните, скочих и извиках:

- Калчо! На разходка!

Беше много глупаво от моя страна, тъй като той не ме чува, а пък аз непрекъснато му говоря.

Направих грешката да разкажа на Бенджи за магаренцето. Трябваше да се досетя, че той ще поиска да дойде с нас! Не спираше да повтаря: "Мададенде, мададенде!", което е неговият начин да каже магаренце. Честно казано, започвах да губя търпение. Никак не ми се щеше да наглеждам едновременно Бенджи и Калчо, но за щастие мама каза, че също би се разходила, така че всичко се нареди чудесно.

Нямах търпение да тръгнем. Бях обикнала магаренцето. Все си представях рошавата му глава, подадена над оградата. Усещах как заравя меката си муцуна в дланта ми, търсейки храна. И пред очите ми непрестанно изникваше калният двор, пълен със стари автомобилни части. Как бе възможно някой да държи на такова място горкото магаренце?

Имах чувството, че минаха години, докато стигнем до Цветната долина, защото Бенджи има къси крачета и не може да ходи бързо. Но пък усилията ни бяха възнаградени, щом пристигнахме. Бенджи извика:

- Мададенде! - и се втурна напред заедно с Калчо.

- Внимавай! - извиках. - Ще го уплашиш.

Но магаренцето никак не изглеждаше уплашено. Беше дружелюбно и жадуваше за внимание. Дори ми се стори, че ни позна, защото започна да издава с носа си странни пръхтящи звуци, сякаш искаше да ни поздрави.

- Виж - обърнах се към мама. - Ужасно е, нали? Да държиш горкото магаренце на такова място!

- Не е приятно - съгласи се мама. - Но може би магаренцата не са придирчиви като нас.

Реших, че е доста безсърдечно от нейна страна да говори така. Погледнах я с укор и тя рече:

- Не обвинявай мен! Нямам никаква вина.

Но ние с Джили бяхме длъжни да направим нещо. Бяхме приятели на животните и се бяхме заклели да се борим за тях.

- Да му дадем малко трева - рече Джили. - Гладно е.

- Нега ад! - извика Бенджи.

- Добре - отвърна Джили. - Двамата ще му дадем.

Джили и Бенджи накъсаха хубава сочна трева и я подадоха на магаренцето, докато аз намръщено стоях настрани (защото чувствах, че не е достатъчно да му даваме трева - трябваше да направим нещо повече), а мама държеше Калчо, понеже той не може да понася друго животно да яде нещо, което самият той не е опитал.

- Горкото мъниче! - рече Джили. - Умира от глад!

- Всъщност това е тя - обади се мама.

- Откъде знаете? - попита Джили и веднага се изчерви, засрамена от недосетливостта си. Та тя е на единайсет, господи!

- Надявам се, че някой я храни - рекох.

- Ние я даним! - Бенджи гордо се потупа по гърдите. - Ад и Дили!

- Имам предвид, с подходяща храна - отвърнах.

- Сигурна съм, че я хранят - каза мама. - Вероятно идват да й носят сено или каквото там ядат магаретата.

Всички бяхме израстнали в града, дори Джили. Не знаехме нищо за магаретата. Но не ми даваше мира мисълта, че горкото животно е принудено да живее сред всички тези боклуци, и то съвсем самичко.

- Би трябвало поне да си има другарче! Жестоко е да я държат съвсем сама!

- Откъде знаеш? - попита мама.

Не знаех, разбира се. Просто така чувствах нещата.

Мама поклати глава.

- Клара, не можеш да поправиш всички злини на този свят. Сигурно стопанинът й не може да си позволи да има две магарета.

- Тогава не би трябвало да има и едно - рекох.

- В такъв случай, възможно е това магаренце да отиде в кланицата. Възможно е дори да са го спасили от кланицата. Кой знае?

- Все пак смятам, че е жестоко - промърморих.

С Джили решихме на следващия ден, когато изведем Калчо на разходка, пак да дойдем при магаренцето.

- И този път ще донесем храна - казах.

- Какво ли яде? - зачуди се Джили.

- Моркови - отвърнах. Сигурна бях, че магаретата ядат моркови. - И ябълки, може би, и... хляб. Но мисля, че трябва да бъде пълнозърнест.

- Боже мой, колко сме придирчиви! - намеси се мама. - Дайте й най-хубавото от всичко! Защо не?

Наистина, защо не? Мъчно ми беше за нея, защото бе едно нещастно самотно магаренце...

Трета глава
На следващия ден занесохме в училище подписката срещу кожените палта и през междучасието обиколихме съучениците си. Разбира се, Джералдин Хупър и най-добрата й приятелка - безвратата Пъфин, не пожелаха да имат нищо общо с това. Приближиха се, ухилени подигравателно, и казаха:

- Пак ли за животните? Ами хората?

- Какво за хората? - попита Джили.

- Те са по-важни от животните - отвърна Джералдин.

- Защо? - настоя Джили.

- Защото са човешки същества - отговори Джералдин.