Поредица ние обичаме животните

Джийн Юър

Фокси в беда
Посвещава се на болницата

за диви животни в долината Уондъл, Бедингтън Парк, Кройдън.

С благодарност!

(c) Jean Ure

Scholastic Children's Books

Превод Ирина Димитрова

Издава "Егмонт България"

ISBN 954-446-299-6

Първа глава
Една нощ, както си сънувах блажено, че живея в къща сред полето, заобиколена от животни (това всъщност е най-голямото ми желание в живота), мама ме стресна, като изсъска право в ухото ми:

- Клара!

- Какво? Какво има?

Уплаших се да не е станал пожар. Калчо скочи заедно с мен. Калчо е кучето ми - е, всъщност мое и на Джили - и с него винаги спим заедно. През зимата е прекрасно да се сгушим един до друг, защото преставам да треперя, но през лятото понякога се налага да го избутвам по-надалеч, тъй като кучешката козина наистина държи много топло.

Тогава обаче беше януари, така че и двамата се бяхме омотали колкото се може по-добре в завивката.

- Вземи! - мама ми подаде халата. - Облечи го и ела много, много тихо до прозореца. Искам да ти покажа нещо.

Бях безкрайно озадачена! Какво толкова интересно бих могла да видя през студената зимна нощ? Навън бе ужасно мразовито, а и у дома не беше никак топло. В нашата прастара къщичка няма парно отопление. Затова не се изненадах, когато Калчо се зарови обратно под завивката. Никак не е глупав!

- Гледай - посочи мама към градината. - До кофата за боклук. Виждаш ли?

Отначало не можах да различа нищо, ала сетне зърнах малка тъмна фигурка, която заприпка из градината.

- О!

Втренчих се като омагьосана. Беше лисица! Красива лисица! Първата, която виждах през живота си. И беше в нашата градина!

- Сигурно търси храна - рече мама. - Опита се да влезе в кофата и аз се събудих от шума.

- Не може ли да й занесем нещо?

Мама поклати глава.

- Само ще я изплашим.

- Много е красива!

И толкова мъничка. Бях изумена колко е мъничка! Нямах представа, че лисиците са толкова малки. Много по-дребни от Калчо, макар че той всъщност е доста едро куче със смешни дълги крака. А краката на лисицата бяха тънички и източени. Тя (реших, че е женска, защото мъжкият със сигурност щеше да бъде по-голям) имаше издължена заострена муцунка и дебела рунтава опашка, която стоеше по съвсем различен начин от тази на Калчо. Неговата опашка или стърчи нагоре, или виси надолу. Докато опашката на лисичката беше ниско над земята и сякаш леко я докосваше от време на време.

- Ето я първата ни дива гостенка! - рече мама.

Или поне първата, за която знаехме. Когато имаш такова голямо подскачащо куче като Калчо, то плаши всички диви животни през деня, а нощем дори и целият двор да гъмжи от диви създания, си лежиш в леглото и никога нищо не виждаш.

- Мамо, може ли да звънна на Джили? - помолих аз.

Джили живее в съседната къща и е най-добрата ми приятелка. Моята най-най-добра приятелка. Ние много обичаме животните и бях сигурна, че тя щеше да е възхитена от лисичката също като мен, но мама отвърна, че не мога да звъня на хората в два часа през нощта само за да гледат лисици.

- Джили няма да има нищо против! - казах. Всъщност тя сигурно никога нямаше да ми прости, ако не й се обадех.

Споделих това с мама, обаче тя отвърна:

- Клара, не може! Ако стреснеш хората в два часа през нощта, могат и сърдечен удар да получат. Човек винаги решава, че се е случило нещо ужасно.

- Аз пък бих си помислила, че съм спечелила от лотарията - рекох.

- В такъв случай ще останеш разочарована. Бъди благодарна, че те събудих! Можеш да разкажеш всичко на Джили утре сутринта.

Трябваше да се примиря. Но непрестанно си мислех колко ще се разсърди Джили! Ние с нея споделяме всичко. Дори Калчо.

С мама наблюдавахме как лисичката предпазливо вдигна лапичка и застина, душейки въздуха. Очевидно реши, че няма нищо, което да заслужава вниманието й, защото след няколко секунди се извърна и с големи скокове се спусна към задната стена. Странното е, че Калчо не може да прескочи тази стена или във всеки случай никога не се е опитвал. А малката лисичка я преодоля без никакво усилие.

- Сигурно отива към игрището за голф - рече мама.

- Лисиците на игрища за голф ли живеят? - попитах.

- В горите. Нали знаеш колко е горист районът там? Ето от къде е дошла.

Струва ми се, че мама се зарадва на лисичката също като мен! Цяла вечност мина, докато заспя отново. Все я виждах как бе навирила муцунка и душеше въздуха. И как се прокрадваше през градината толкова снишена, че опашката й почти метеше земята.

Когато на следващата сутрин пуснахме Калчо навън, той направо пощуря. Обикаляше трескаво из градината и непрекъснато душеше наоколо. Мама откри, че умната лисичка бе съборила кофата за боклук и измъкнала отвътре всичко, търсейки храна. За беда там нямаше почти нищо, което би могло да заинтересува една лисица, освен стари остатъци от пиле от неделната вечеря на мама и Бенджи. (Тъй като защитаваме правата на животните, ние с Джили сме вегетарианки, но все още не сме успели да убедим майките си да се откажат от месото. Работим по въпроса!)

- Беше ли останало нещо? - попитах.

- Не много - отвърна мама.

- О! - представих си как бедната лисичка гладува в това студено време, когато и земята беше замръзнала.

- Изглежда е сдъвкала кокалите - каза мама. - Не е оставила почти нищо.
- Но нали не е хубаво да се ядат пилешки кокали?

На Калчо му бяха абсолютно забранени. Ветеринарят каза, че можели да се раздробят в стомаха му и да направят голяма беля.

- Вероятно не е така при лисиците.

Разказах на Джили за нощното приключение, когато по-късно сутринта двете изведохме Калчо на разходка. Беше събота, така че отидохме по-надалеч в полето. Горката Джили! Толкова ми завидя. Знаех си, че така ще стане.

- Исках да ти звънна - рекох, - но мама не ми даде. Каза, че майка ти щяла да получи сърдечен удар.

- О, не е честно! - изхлипа Джили. - Дали ще се върне, как мислиш?

Обясних й, че според мен може и да се върне заради остатъците от пилето. След като веднъж е намерила нещо, сигурно ще се надява да открие пак.

- Можем да й оставим храна! - рече Джили.

- Да, и ако дойде... - замълчах. Щях да кажа: "Този път ще ти се обадя!". Но как бих могла да го сторя? Ами ако мама не ми позволи да звънна по телефона? И как щях да разбера, че лисичката е дошла, освен ако не останех да я чакам?

- Можем да не си лягаме и да наблюдаваме двора - предложи Джили. - Аз ще го направя. Нямам нищо против.

Наистина бе твърдо решена да види лисичката!

- Ще се сменяме - казах. - Една нощ аз, на следващата - ти. Но не виждам как ще се събудим една друга.

С общи усилия най-сетне измислихме план за наблюдение на лисицата. Щяхме да оставим малко храна (до кофата за боклук, защото там я бе намерила първия път и защото се виждаше от прозореца на Джили) и щяхме да се редуваме да нагласяме часовниците си да звънят в два без петнайсет. После, ако лисицата дойдеше, тази от нас, която наблюдаваше, щеше да събуди другата, като й почука по стената.

- Можех да го направя снощи - рекох.

- Да, но аз пък нямаше да зная защо го правиш. Хайде да проверим дали става!

От нашата страна на улицата има още три къщи, а съседната е на Джили. Къщите ни са близнаци и двете с Джили имаме обща стена, така да се каже.

- Първо ти удари по стената - рече Джили, - а аз ще ударя в отговор, че съм те чула.

Задумках по стената, ала Джили изобщо не отвърна. Така че изтичах, отворих прозореца и зърнах приятелката си, подала глава навън. Тя извика:

- Защо не удари?

- Удрях! - отвърнах. - Едва не съборих стената!

- Нищо не чух.

Върнах се и заудрях отново - този път с тока на обувката. Джили ме чу, но също и мама, която извика:

- Клара, за Бога! Ще срутиш тавана!

Очевидно така нищо нямаше да се получи.

После на Джили й хрумна чудесна идея, за която като малка била чела в някаква книга.

- Няколко деца искаха да се събудят едно друго за среднощно тържество, затова вързаха с връв палците на краката си и щом едно от тях я дръпна...

Чудесно! Без шум, без проблеми. Само парче връв...

Но как щяхме да го направим? Как да измъкнем връвта от единия прозорец и да я вмъкнем през другия?

- В книгата как постъпиха?

- Не помня - призна Джили. - Но ми се струва, че всички бяха на едно място. Май че беше пансион.

- Аха! Браво! Е, това ще ни бъде от голяма полза.

- Бихме могли...

- Какво?

- Ами сигурно бихме могли...

- Как ще я прехвърлим от моя прозорец в твоя?

- Можем да завържем тежест в края на връвта!

Така и сторихме. За единия край на връвта завързахме обувка, аз я залюлях от моя прозорец и я хвърлих към прозореца на Джили, която се бе надвесила навън, за да я хване. Първия път едва не счупих прозореца и Джили каза, че вината е моя, защото съм замахнала твърде силно, така че втория път хвърлих по-леко. Джили обаче трябваше да се наведе толкова, че едва не падна в градината с главата надолу.

Сетне на мен ми хрумна една блестяща идея (струва ми се, че съм доста практична) и предложих да вземем две парчета връв и да завържем по една обувка на всяко, после да ги хвърлим от прозорците си.

- След това трябва само да слезем, да махнем обувките и да завържем двете парчета връв едно за друго.

- Супер! - възторжено извика Джили.

Винаги има решение, стига да помислиш добре.

Отрязахме две доста дълги парчета връв, вързахме по една обувка на всяко и ги пуснахме от прозорците, след което слязохме и ги завързахме едно за друго. Ура!

Направих го с все сила, след което изтичах до прозореца. Джили подаде глава и изпищя:

- За малко да падна от леглото!

- Чудесно! Значи се получи!

Когато влязохме пак вкъщи (може би за пети или шести пореден път), мама рече:

- Какво сте намислили, момичета? Вътре, вън, вътре, вън... чувам само затръшване на врати.

- Разработваме лисичи проект - отвърнах.

- Е, спрете само за няколко минути и елате да се запознаете с един човек - мама ни заведе в хола. - Деца, това е нашият нов съсед, племенникът на господин Удвайн. А това са Клара, моята дъщеря, и нейната приятелка Джили, която живее в съседната къща.

- Джеф Хенеси - рече племенникът на господин Удвайн и ни стисна ръцете като на възрастни хора, което много ми допадна.

Старият господин Удвайн живееше в първата къща от нашата страна на улицата, но беше малко стар - е, всъщност беше на осемдесет и седем - така че точно преди Коледа го заведоха в старчески дом. Двете с Джили се чудехме кой ли ще се настани в къщата му и се молехме да не е някой, който ходи на лов, стреля по животните или приковава катерички по дърветата, което, уви, са все често срещани неща, когато живееш в провинцията.

Господин Хенеси не приличаше на човек, който би приковавал катерички към дърветата. Лицето му бе изсечено и усмихнато, което ме наведе на мисълта, че сигурно има чувство за хумор, а косата му стърчеше на пясъчноруси кичури, сякаш изобщо не я бе ресал, след като бе станал от сън. Когато ми стисна ръката, имах усещането, че потъвам в голяма топла боксова ръкавица - мека и в същото време стегната.

Разбира се, не винаги можеш да съдиш правилно само по външния вид. Вероятно много хора, които обичат да убиват животни, са с усмихнати лица, щръкнала коса и ръце като боксови ръкавици. Просто не можеш да прецениш веднага. Но първите думи на господин Хенеси (след като ни поздрави) бяха:

- Тъкмо се възхищавах на кучето ви! Много е симпатично.

Ура! Всеки, който се възхищава от Калчо, мигновено става наш приятел.

- Той е глух - рече Джили. - Ние го спасихме.

- С това се занимаваме - добавих. - Спасяваме животни. Посветили сме им живота си.

- Да, зная. Майка ти ми каза. Каза, че и двете сте луди на тема животни.
- Ние сме приятели на животните! - каза Джили.

Имаше предвид, че сме членове на организацията "Приятели на животните", но господин Хенеси очевидно не бе чувал за нея, защото рече:

- Аз самият също съм донякъде приятел на животните.

Три пъти ура! Нито един човек, който обича животните, не би могъл да ходи на лов и да стреля по тях.

Но дали наистина беше така?

Има хора, които казват, че обичат животните, обаче въпреки това правят отвратителни неща с тях. Затварят ги например в ужасни лаборатории и ги измъчват. Смятам, че това е страшно жестоко и непоносимо.

Дори хората, които ходят на лов за лисици, казват, че обичат животните. Силно се надявах, че господин Хенеси няма да се окаже такъв човек. Би било много трудно да живееш през две къщи от убиец.

- Зарекох се, че сега, след като съм се преместил в провинцията, ще си взема куче - каза той.

Двете с Джили веднага подскочихме.

- Бездомно куче ли?

Изрекохме го в един глас, но аз бях малко по-бърза!

Господин Хенеси отвърна, че да, не би било лошо.

- Защото така е редно, нали?

Този път Джили ме изпревари.

- Има един приют за животни, който се нарича "Краят на пътя". Понякога ходим да им помагаме. Там отчаяно търсят стопани за нещастните кученца, които са при тях.

- Бихме могли да ви заведем - предложих. - Съвсем наблизо е.

- На пет минути път с кола - добави Джили.

- Момичета, момичета! - разпери ръце мама. - Дайте на човека време да се опомни. Та той едва сега пристига. Нека поне се настани.

Господин Хенеси ни увери, че няма да му отнеме много време.

- Пътувам почти без багаж. Нося само компютъра си и дрехите, с които ме виждате.

Зачудих се с какво ли се занимава. Знаех, че мама ще ме нахока, ако се осмеля да попитам, но той и без това ни каза. Какво облекчение! Беше писател. Щеше да е наистина ужасно, ако бе казал например, че е касапин или търговец на кожени палта. Как щяхме да си простим, че изобщо сме говорили с него?

- Изкарвам си прехраната с писане на статии - рече той. - Навремето бях учител, но можете спокойно да си отдъхнете, отказах се от тази работа - засмя се той. - Сега се случва да замествам временно някой колега, но само ако е крайно наложително.

След като вече ни беше казал, не ми се струваше неучтиво да попитам за какво пише.

- За всичко! - отвърна той. - Надявам се да напиша и нещо за провинцията... за дивите животни или на някаква подобна тема.

- Можете да напишете за лисиците - предложих. - В нашата градина идва една лисица.

- Наистина ли? Колко хубаво! Мислите ли, че ще дойде и в моята?

- Възможно е - отвърнах. - Ако й оставите храна. Ние смятаме точно така да постъпим.

- Ще се чувствам особено поласкан - рече господин Хенеси.

Да! Точно така се чувствах и аз! Поласкана. Това диво създание бе избрало да посети именно нас.

- Изглежда много добър човек - отбелязах, когато господин Хенеси си тръгна.

Мама се разсмя.

- Казваш го за всеки, който хареса Калчо!

- Ти не смяташ ли, че е много мил? - попитах.

- Да, наистина е мил, но не бива да му досаждаш. А щом смяташ да оставиш храна за лисичката, мога ли да попитам откъде ще я намериш?

- Ами...

Хвърлих поглед към Джили.

- Каква храна ядат според теб лисици-те? - попита тя.

- Кучешка! - отвърнах.

- Няма да взимаш от храната на Калчо - рече мама. - Струва ми достатъчно скъпо и без да храниш други животни. Ако искаш да помогнеш на лисицата, можеш да й купиш консерви с джобните си пари.

Реших, че е справедливо. Опитах се да обясня на мама, че това, което правим, е с образователна цел.

- Ще водим дневници и ще си записваме всеки път, когато я видим.

- Браво на вас! - рече мама. - А сега, ако изтичате веднага, може и да стигнете до магазина, преди да са го затворили.

Когато се върнахме, натоварени с шест консерви кучешка храна, заварихме вкъщи Звяра Бърнард. Според майката на Джили той е джентълменът, приятел на мама. Аз пък му викам Звяра. Никак не го харесвам. Първо, ужасно е надут, и второ, тъпче охлюви. Имам предвид - съвсем умишлено, за да ги смачка. Просто не разбирам какво намира мама у него.

- Здрасти! - рече той, щом двете с Джили влязохме. - Ето я Клара с гръм и трясък!

Щеше да остане да обядва с нас. Лош късмет!

- Какво има за ядене? Пиле и дроб, колко апетитно! Мислех си, че ще ме храните с марули, след като сте станали вегетарианци.

- Мама не е - отвърнах. - Все още - обзалагам се, че щеше да стане, ако не беше Звяра. - А това е за нашата лисица.

- Лисица ли? - попита Звяра. - Каква лисица?

- Снощи в градината ни дойде малка лисичка - обясни мама. - Момичетата искат да й оставят храна.

- Не бива - рече Бърнард. - Лисиците са вредители. Не трябва да бъдат хранени.

Понечих възмутено да възразя, ала мама ме изпревари. Тя никак не обича да споря с Бърнард. (Двамата с него никога не сме на едно мнение, особено по въпроси за животните.)

- Това е проект, който правят за училище.

Премигнах учудено. Не бях казала, че е за училище!

- Ще водят записки за поведението на лисицата - продължи мама.

- Навярно е от онези, които живеят близо до игрището за голф. Голяма досада са - Бърнард играе голф. Не се ли досетихте? - Ами котенцата, на които спасихте живота? Със сигурност ще ги докопа!

- Не, няма - отвърнах припряно, преди Джили да е изпаднала в паника. Двете с майка й бяха хранили котенцата с биберон. Е, всички помагахме, но най-големи грижи положиха Джили и майка й. - Котенцата не излизат през нощта.

- Постарайте се наистина да не излизат. Лисиците са убийци. Убиват за удоволствие. Във всеки случай са диви животни. Не бива да бъдат хранени от хора.

- И птичките са диви! - възразих. - Но винаги са ни казвали да ги храним.

- Да, обаче и за това имам известни съмнения - отвърна Бърнард. - Погледни само каква мръсотия са направили гълъбите в центъра на града. Направо отвратително!

О, той наистина е ужасен човек! Какво толкова като има малко курешки? И гълъбите имат право на живот също като всички останали.

- Не се тревожи за Снежко и Шарко - казах на Джили, докато прибирахме кучешката храна. Снежко и Шарко са котенцата. И двете са чисто бели, само дето Шарко има на главата си мъничко сиво петно. - Той говори така само за да ни изплаши. Лисиците не убиват котки. Сигурна съм.

В научно-популярен филм по телевизията бях видяла как една лисица, излязла на нощен лов, се озова лице в лице с котка, която ядеше остатъци от риба. Котката настръхна и стана почти три пъти по-голяма, след което така ужасно изфуча, че бедната лисица се изниза доста обезсърчена

Разказах всичко това на Джили, а тя рече:

- Да, сигурна съм, че си права.

Беше много смело от нейна страна, защото тя е доста страхлива.

Както и да е, вечерта, преди да си легнем, отворихме една консерва с кучешка храна и изсипахме половината в метална купа, която оставихме до кофата за боклук. Точно преди два часа будилникът ме събуди и аз изтичах до прозореца. Тъкмо навреме, за да зърна как лисичката се прехвърля през задната стена на градината! Веднага задърпах силно връвта. От ответното дръпване разбрах, че Джили е получила съобщението. Приятно ми беше да знам, че и двете наблюдаваме. Нямаше да бъде и наполовина толкова забавно, ако гледах само аз.

Лисицата бързо се отправи към кофата за боклук. Очевидно помнеше! Почти веднага откри кучешката храна. Огледа се предпазливо наоколо, за да се увери, че никой не я дебне, сетне се наведе и изяде всичко по-бързо и от Калчо. Явно беше много гладна.

После отиде в средата на градината, седна, помисли малко, почеса се и не след дълго си тръгна, като отново прескочи задната стена. Познах, че е същата по бялото петно на върха на опашката й. Не смятах, че има толкова много лисици с бели кичури по опашките. Освен това тя отиде право там, където бе намерила остатъците от пилето.

Щом лисицата се прехвърли през стената, Джили дръпна връвта. Аз направих същото в отговор и се мушнах в леглото, за да отбележа в дневника си:
2.00 часа през нощта. Лисичката дойде. По същото време като снощи. Изяде кучешката храна и си замина.
- Видя ли я добре? - попитах Джили на другата сутрин.

- Да - отвърна тя. - По-красива е, отколкото си представях. Не знаех, че са толкова изящни.

Сетне добави:

- Днес е мой ред да си наглася часовника. И ще дръпна връвта силно като теб!

Каза, че почти съм откъснала палеца на крака й.

Но се съгласи с мен, че един откъснат палец е твърде ниска цена за честта да видиш истинска жива лисица в градината!

Един път Звяра Бърнард подхвърли с обичайния си подигравателен тон, че не бива да се залъгваме и да си мислим, че лисицата ще ни бъде благодарна, но ние и не очаквахме признателност. Тя си беше лисичка и си вършеше лисичите работи, а двете с Джили бяхме хора и си вършехме нашите човешки работи, като се наслаждавахме на едно красиво животно. Понякога и мама гледаше с нас, а веднъж събуди дори Бенджи, за да я види и той.

Именно Бенджи я кръсти Фокси. Преди това си беше просто лисичка. Не помня дали споменах, но братчето ми Бенджи е глухо или чува слабо, както предпочита да казва мама. (Тя няма нищо против да казваме, че Калчо е глух. Което на мен лично ми прилича на дискриминация.)

Една нощ, когато всички гледахме през прозореца - аз, мама, Бенджи и Джили от стаята си, тъй като бях дръпнала здраво връвта - мама с възхищение промълви:

- Колко е изящна! И толкова мъничка!

Още не можехме да свикнем, че е толкова дребна. Бяхме си представяли лисиците големи колкото немски овчарки, което може и да е вярно за мъжките, но не и за женските. Но тогава още не знаехме. Живеехме съвсем отскоро в провинцията и все още не бяхме свикнали.

- Прилича по-скоро на лисиче - удиви се мама.

- На лидидедо Водди ли? - попита Бенджи.

- Лисичето Фокси? Онова от анимационния филм ли? - рече мама. Тя винаги се старае да накара Бенджи да произнася думите правилно. Той може, стига да положи усилия, но в повечето случаи го мързи.

- Лидидедо Водди - повтори Бенджи.

- Водди не е лидиде, а лисиче... - започна мама. Сетне изведнъж осъзна какво казва и защо аз се кикотя.

- Фокси, искаш да кажеш - обадих се.

- Това, което се опитвам да кажа, е... О, предавам се! - вдигна ръце мама.

Бенджи често успява да те обърка. Ако не внимаваш, започваш да говориш като него, в което няма нищо лошо, ако сме вкъщи, но се чувстваш доста неловко, когато забравиш и се изпуснеш на обществено място. Както на мен веднъж ми се случи да извикам в супермаркета: "О, ядодов бай!" и всички се извърнаха към мен. Бенджи, естествено, разбра какво имам предвид. Мама също. Ягодов пай! Предполагам, това е нещо като таен език, познат само на нас тримата.

Четиримата, ако броим и Джили. Но тя е съвсем начинаеща!

Както и да е, на следващата сутрин, когато двете с Джили се срещнахме, за да изведем Калчо на разходка, Бенджи радостно затанцува около нас и гордо обяви:

- Дноди дидяд Водди!

- Кого си видял снощи? - попита Джили.

- Водди! - повтори Бенджи.

- Фокси?

- О! Да. Нали е много красива? - възкликна Джили.