Поредица ние обичаме животните

Само двама души не гласуваха. Единият беше Дарън, който каза, че не можел да вземе решение. Но както изтъкна Джили, това беше напредък в сравнение с твърденията му през миналия срок, че ловът на лисици е наложителен.

- Сега поне не е сигурен.

Междувременно горката Дикси, питбулът, беше все още в "Краят на пътя". Не бяхме загубили надежда, че господин Хенеси ще я спаси, но неотдавна той бе заминал в командировка. Беше много тъжно, защото тя бе започнала да се обезсърчава. Пооживи се малко, когато я изведохме да поиграе в полето, ала отново клюмна, щом я върнахме в клетката. Толкова й се искаше да остане с нас и да се забавлява!

- Ех, само господин Хенеси да беше тук - въздъхнах, когато в събота сутринта двете с Джили изведохме Калчо на разходка. - Щях да отида и да го помоля.

- Да, ако беше тук, можеше да ни заведе до болницата за диви животни да видим Фокси - рече Джили. - Сигурно вече е в някое от огражденията навън, така че Анджела навярно не би имала нищо против да я посетим.

Толкова ни се искаше да видим отново Фокси! Продължавахме да я смятаме за наша лисица и да се чувстваме отговорни за нея. Все си спомнях как изглеждаше, когато я намерихме - смачкана купчинка от козина и кръв. Спомнях си колко изцъклени бяха очите й, как бе оголила зъби от болка. Трябваше да разбера дали с нея всичко е наред!

Отчаяно се опитвахме да измислим оправдание, за да идем пак до болницата - например да занесем ранена птица или осиротяло лисиче. Но колкото и да търсехме, не можехме да открием нищо подобно. Накрая Калчо ни осигури оправданието, от което се нуждаехме.

Връщахме се от разходката и внимателно вървяхме в края на разораното поле, когато Калчо изведнъж хукна. Пое по диагонал през полето, бърз като стрела, прескачайки браздите, сякаш не съществуваха. Двете с Джили само го наблюдавахме безпомощно.

- Сигурно е видял нещо - рече Джили.

Помислихме, че е зърнал заек и скоро ще се върне, щом загуби миризмата.

Бавно продължихме по тясната пътека, която беше оставена, за да минават хората.

- Тук трябва да има път - сърдито промърмори Джили. - А виж какво са направили!

Тя е много войнствена по отношение на тези неща. Аз също, но не чак толкова. Например веднъж се натъкнахме на пътен знак, който някой умишлено бе обърнал в неправилна посока, и Джили настоя да го насочим както трябва. Друг път ме накара да минем през царевично поле, защото там трябвало да има път, а собствеците се бяха опитали да го заличат. Страхувах се, че ще ни застрелят заради навлизане в чужда собственост, но Джили каза, че трябва да го направим и че ако ни убият, ще е в името на справедлива кауза. Като че ли това беше напълно в реда на нещата!

Докато се борехме с копривата и къпините, не изпускахме от поглед Калчо. Вече бе стигнал телената мрежа, която отделяше полето от игрището за голф.

- Сега пък какво прави? - попита Джили, щом Калчо се пъхна в живия плет.

Той наполовина остана навън и виждахме как трескаво маха с опашка. Сетне се разлая.

- Това е лаят, с който казва: "Елате и вижте" - рекох.

Докато лае, няма никакви проблеми. Когато спре да лае, вече става тревожно, защото това означава, че е съсредоточил цялата си енергия върху нещо друго, например...

- Какво е това? - попитах.

Заслушахме се. Чухме пронизителен врясък, сякаш някой мъчеше малко животно.

- Бързо! - изпищя Джили.

Втурнахме се колкото можем по-бързо през полето, но не бяхме толкова пъргави като Калчо. Подхлъзвахме се, спъвахме се, изкълчвахме си глезените. Разораните ниви са голямо препятствие. Ако Калчо бе хванал някое животно, просто нямаше начин да стигнем навреме, за да прекратим заниманието му, каквото и да беше то.

- Не е възможно да иска да го убие! - изрекох задъхано.

Но ако създанието бе съвсем мъничко като птичка или полска мишка, той можеше да го убие без да иска, докато го вдига. Смятам, че и двете с Джили се ужасявахме при мисълта какво може да намерим.

Врясъците междувременно продължаваха.

- Ииииииик! Ииииииик! Иииииик!

- Катеричка е! - извика Джили. - Заловил е една катеричка!

Калчо явно я бе хванал натясно. Тя сигурно се бе опитала да му избяга и се бе закачила под телената ограда. Предната й половина беше от едната страна, задната - от другата. А Калчо...

Съсредоточено й ближеше дупето!

Избухнахме в луд смях. Джили хвана Калчо, а аз повдигнах оградата, за да може катеричката да се измъкне. Едва тогава видяхме, че влачи едното си задно краче. Бедното създание едва ходеше и явно затова се бе опитало да се промуши под мрежата вместо да се изкатери на някое дърво.

- Олеле! Какво ще правим сега? - попита Джили.

- Ще я спасим!

- Как?

Не бях съвсем сигурна как, но знаех, че ще умре, ако я оставехме така. Можеше да дойде друго куче, което нямаше да бъде толкова добричко като Калчо.

- Въпреки това може да хапе! - заяви Джили.

- Ммм - смръщих вежди и се опитах да разработя план. - Една трябва да остане тук и да пази катеричката, докато другата отведе Калчо вкъщи и... вземе назаем градинарските ръкавици на майка ти!

Така можехме да хванем катеричката, без да успее да ни ухапе.

- Ще ни трябва също и кутия, само че да не е картонена, защото ще я прегризе и ще излезе.

- Ще намеря нещо - обеща Джили.

Не беше задължително тя да отива, а аз да оставам да пазя, но тъй като щяхме да вземем назаем ръкавиците на нейната майка, не можех да възразя.

Джили сложи каишката на Калчо и го поведе, а аз седнах да чакам.

Ужасно досадно е да чакаш! Имаш чувството, че времето изобщо не помръдва. Никой не мина - нито с куче, нито без куче. За щастие катеричката не се опита да тръгне наникъде. Просто лежеше настрани сред листата. Беше наистина печална гледка. Знаех, че е още жива, защото виждах как диша, а когато се опитах да й поговоря, тя извърна глава и ме погледна с малките си блестящи очички.

Хората казват, че катеричките са като плъховете, че са вредители и трябва да бъдат убивани, но аз не съм съгласна с убийствата на животни. Дори плъховете не бива да бъдат убивани, освен ако не е абсолютно наложително. Всъщност плъховете са високоинтелигентни и находчиви създания, човек може да си ги гледа като домашни любимци. Тъжното обаче е, че не живеят твърде дълго.

Ох! Можех да се закълна, че мина цял час, преди Джили да се появи на хоризонта, макар тя да ме увери, че са не повече от двайсет минути и че е тичала по целия път до вкъщи и обратно.

- Какво е това? - попитах.

- Кутия за хляб - гордо я протегна Джили. - Реших, че ще можем да я пренесем с нея. Има дупки за въздух и виж! Постлах я с вестник.

Трябваше да призная, че идеята беше чудесна.

- Но какво ще каже майка ти?

- Няма да разбере - безгрижно махна с ръка Джили. - Докато се върне (майката на Джили работи в антикварния магазин в селото), хлябът ще бъде обратно вътре.

Е, добре! Вече имахме ръкавици, както и кутия. Сега оставаше да вземем катеричката - само че този път господин Хенеси го нямаше да ни помогне. Трябваше да се справим сами.

Първо трябваше да се покатерим през телената ограда, а това не се оказа никак лесно. Скъсах си блузата, а едната от маратонките на Джили се закачи и се наложи тя да си развърже връзките и да я събуе. Сетне трябваше да вдигнем катеричката. Не искахме да я нараняваме повече, но нямахме желание и ние да пострадаме. Катеричките хапят доста неприятно.

- Ти дръж кутията за хляб, аз ще я сложа вътре - рекох.

Трябва да си решителен, когато спасяваш диво животно. Не чак дотолкова, че да го смачкаш, но достатъчно, за да не може да се измъкне от хватката ти. Знаех това, но за пръв път се налагаше да го приложа, затова бях малко уплашена. Накрая поех дълбоко въздух, грабнах катеричката и я пъхнах в кутията за хляб. Джили спусна вратичката и готово. Бяхме хванали катеричка!

- Сега какво ще правим? - попита Джили.

- Ще помолим мама да ни закара до долината Уондъл! - рекох.

Отправихме се към къщи колкото можем по-бързо, но внимавахме да не тръскаме много бедната катеричка. Открихме мама в задната градина, стиснала градинарски ножици и втренчила поглед в ливадата, както я нарича тя. В действителност това е малка затревена площ, обрасла с плевели и глухарчета, която в момента приличаше по-скоро на джунгла.

- Какво носите? - попита мама.

Когато обяснихме за ранената катеричка и казахме, че искаме да я отнесем до болницата за диви животни, мама веднага захвърли ножиците и рече:

- Разбирам! И предполагам, че искате да ви закарам? Е, в такъв случай ще оставя тревата на вас.

- Добре - казах. - Нямаме нищо против.

Откъснахме Бенджи от компютърната му игра, затворихме Калчо в къщата и се качихме в колата. Бенджи бе много възбуден, защото му бяхме разказали за лисичетата, а ние се вълнувахме, тъй като се надявахме да видим Фокси. Мама пък - е, мама се радваше, че си е намерила оправдание да не подстриже тревата! Не си пада особено по работата в градината.

- Сигурни ли сте, че ще приемат катеричка? - попита мама. - Има хора, които стрелят по тях.

- Анджела не е такава - уверих я. - Тя обича животните.

- Да! Тя застрелва хора - добави Джили и двете се разкикотихме.

Беше наистина много смешно, защото като пристигнахме и мама каза на Анджела за хората, които стрелят по катерички, Анджела незабавно отвърна:

- Да, а аз бих застреляла тях, ако ги хвана!

Излишно е да казвам, че двете с Джили прихнахме отново да се смеем.

- Какво смешно има? - рязко попита Анджела.

През смях успях да обясня как мама е смятала, че може би не бива да водим катеричката като пациент.

- Глупости! - сопна се Анджела. - Приемаме всякакви животни!

Струва ми се, че мама малко се стресна. Така се чувствахме и двете с Джили, когато ни бе казано да останем отвън, докато Анджела и господин Хенеси отнасяха Фокси в болницата.

- Тя всъщност е много добра - прошепнах, когато Анджела отнесе катеричката в кутията за хляб.

- Сигурно щях да ти повярвам, ако не я бях видяла - рече мама.

Докато чакахме Анджела да се върне, заведохме Бенджи да види лисичетата. Мама непрестанно бърчеше нос заради миризмата на диви животни, но аз й казах, че ние сигурно също им миришем лошо.

- Дори още по-лошо - обади се Джили.

- Дори още по-лошо - съгласих се. В края на краищата, обонянието на животните е много по-чувствително от човешкото. - Сигурно смятат, че воним.

Когато Анджела се върна (с кутията за хляб на Джили), нетърпеливо попитахме за двете си пациентки, катеричката и Фокси. Анджела каза, че катеричката ще се оправи и че Фокси се подобрява.

- Искате ли да я видите?

Кимнахме, засияли от радост, и тя ни отведе до бараката, където бяхме видели Руби. Тя и Артър вече бяха в приют, където щяха да изживеят остатъка от дните си на спокойствие, а нашата Фокси се бе свила върху купчина слама и предпазливо ни наблюдаваше. Изглеждаше много по-добре! Очите й бяха ясни, козината й блестеше, а ужасната рана на хълбока й бе почти зараснала.

Поговорихме й с надеждата, че ще разпознае гласовете ни или може би миризмата ни, но тя не приближи.

- Точно така - рече Анджела. - Стой колкото е възможно по-далеч от хората. Именно така бих постъпила и аз, ако бях лисица.

Тъжно бе, понеже Фокси не помнеше, че ние сме хората, които я спасиха, но не бива да очакваш благодарност от животните. Анджела рязко заяви, че да ги видиш отново щастливи и здрави, би трябвало да бъде достатъчна награда.

- Още няколко седмици и ще бъде готова да я пуснем. Ще ви се обадя. Имам номера ви, нали? Точно така!

С това тя ясно ни показа, че е заета жена и е време да си тръгваме. Но ние нямахме нищо против. Важни бяха животните, а не ние.

На връщане небрежно подхвърлих на мама:

- Знаеш ли, тази жена, която ръководи болницата, Анджела, е съпруга на господин Хенеси.

Постъпих малко подло. Исках да видя как ще реагира мама. Дали лицето й ще издаде истинските й чувства, например разочарование, че господин Хенеси е женен. Това щеше да е добър знак, тъй като щеше да покаже, че е охладняла към Звяра Бърнард и вместо това проявява интерес към господин Хенеси.

За беда Джили провали всичко. Преди мама да изрази каквито и да било чувства, приятелката ми безгрижно изчурулика:

- Обаче двамата се развеждат.

- Не съм изненадана - подхвърли мама.

- Защо? - попитах.

- Ами честно казано, не виждам как някой би могъл да живее с тази жена.

Намръщих се. Реших, че от една страна, това би могло без съмнение да се приеме за добър знак (мама беше на страната на господин Хенеси), но от друга страна, никак не ми се искаше да бъда нелоялна към Анджела.

- Тя просто много обича животните - заявих. - Направо няма равна на себе си в грижите за животните.

- Клара, в живота има много по-важни неща от това да нямаш равен на себе си в грижите за животните - рече мама.

Сигурно е права.

Може би...

- Онази жена от болницата се обади.

- О! Заради Фокси ли? - попитах.

- Ще я пускат на свобода. Другата седмица, в неделя. Предполагам, че ще искаш да присъстваш - рече мама.

- И Джили също! - рекох.

- Да. Добре. Единствената трудност е, че планират да я пуснат много рано. Около четири часа сутринта.

Кимнах. Разбирах, че така ще бъде по-добре за Фокси, отколкото да изчака да се съмне. Нямаше да има хора!

- Клара, никак не ми се иска да ставам в четири часа сутринта в неделя.

- Не се притеснявай. Ще идем пеша.

- Не можете да идете пеша. Още ще е тъмно.

- Но, мамо, трябва да отидем! Трябва!

- А какво ще правим с Бенджи?

- Може да дойде с нас! Ще му хареса! За него ще бъде много вълнуващо. Страхотно преживяване. О, мамо, моля те!

- И какво ще получа в замяна? - попита мама.

- Вечна обич и благодарност!

- Това ли е всичко?

Какво още искаше?

- Бих предпочела да ми обещаеш, че ще си почистиш стаята и ще ми помогнеш да измием чиниите от закуска - рече мама.

Е, беше доста мизерно според мен - имам предвид, в сравнение с вечната обич и благодарност - но трябваше да обещая. Мисля, че бих обещала всичко само за да мога да видя как пускат на свобода Фокси!

Джили бе не по-малко развълнувана от мен. На следващия ден, в събота, докато бяхме в селото, срещнахме господин Хенеси и му съобщихме новината.

- Следващата неделя - казах. - Ще дойдете ли?

Господин Хенеси направи физиономия.

- Трябва ли?

- Не, разбира се! - рече Джили и ме настъпи по крака.

- Мислех, че може да ви е интересно - подхвърлих.

- Клара! - рече Джили и ме настъпи още по-силно. - Когато хората се развеждат, не обичат да се виждат.

- О! Извинете - промълвих. - Забравих.

- Не се извинявай - рече господин Хенеси. - Всъщност притеснява ме ранното ставане. Знам, че съм много мързелив, но... Вижте какво! Мислех си за трикракото куче, което искахте да взема...

- Не е трикрако - рекох.

- Не е ли?

- Не!

- Еднооко ли е?

- Глухо?

- Сляпо? Старо? Смешно? - попита господин Хенеси. - Мога да се закълна, че споменахте как нещо не е наред с него.

- Тя е питбул териер - заявих.

- И е прекрасна - рече Джили.

- Но е толкова тъжна.

- Защото от месеци вече е там.

- Понеже хората се страхуват от нея.

- Което е нелепо - каза Джили. - Тъй като просто няма от какво да се страхуват.

- Защо? Да не са й извадили зъбите?

- Не! - бях ядосана. Що за идея! Но осъзнах, че господин Хенеси се шегува.

- Заведете ме - рече той. - Ще я взема.

Не можехме да повярваме!

- Искате да кажете... веднага? - попита Джили.

- Веднага! Преди да си променя решението и да си купя пудел.

- Не може да си вземете пудел - сериозно възрази Джили. - Имате нужда от куче, което да подхожда на мъж.

- Добре тогава! Да идем да го вземем!

Всички забързахме обратно към "Хънипот Лейн", за да кажа на мама къде отиваме, а господин Хенеси да изкара колата. Сетне се отправихме към "Краят на пътя", където запознахме господин Хенеси с Мег.

- Казаха ми, че имате трикрак, едноок, сляп, глух, ужасно стар и съвсем беззъб питбул териер, който трябва да взема.

Мег примига.

- Той само се шегува - рекох при-пряно.

- Елате да я погледнете - рече Мег. - Да видим дали ще си допаднете.

- Ще се влюбите в нея - прошепнах. - Честна дума!

И се оказах права! Беше любов от пръв поглед. Дикси хвърли един-единствен поглед на господин Хенеси и пощуря от радост, започна да се хвърля из ограждението и върху телената мрежа, нетърпелива да се запознае. Не спираше да маха с опашка!

Мег я изведе на каишка и каза на господин Хенеси да я разходи из полето и да я опознае малко.

- Да видите дали ще се разбирате.

Изобщо нямаше съмнение. Това смешно куче с голямата си ръбеста глава и огромна като пещера уста, пълна със зъби, се държеше така, сякаш господин Хенеси бе очарователният принц, дошъл да я отведе. Той беше нейният герой, когото бе чакала толкова време. Умилкваше се, галеше се, търкаляше се по гръб и през цялото време тихичко скимтеше от радост. Беше наистина куче, достойно за мъж!

- Изглежда, тя ме избра - рече господин Хенеси.

- Така правят - усмихна се Мег.

А сетне обясни, че Дикси е регистрирана в полицията, защото такъв бил законът и трябвало да й се слага намордник всеки път, когато излиза на разходка, защото иначе щяла да бъде "арестувана" и дори убита. За момент се разтревожих, че това може да разколебае господин Хенеси, което със сигурност щеше да разбие сърцето на Дикси.

Но въпреки шегите си той очевидно се бе влюбил в нея толкова силно, колкото и тя в него. Само че като мъж нямаше да си го признае. Мъжете са наистина много странни в това отношение. Дори нашият прекрасен господин Хенеси.

По пътя към къщи Джили рече:

- По-добре да не казваме на мама, че е питбул. Тя направо ще откачи.

- Да, също като Звяра Бърнард - казах. - Той твърди, че са дяволски кучета.

Горката Дикси! Тя се бе сгушила до мен и ни най-малко не приличаше на дяволско куче. Сега разбирам какво означава, когато хората казват, че на някой му е излязло лошо име. Толкова е несправедливо!

Разбира се, господин Хенеси поиска да узнае кой е Звяра Бърнард, та се наложи да обясня.

- Но мисля, че е възможно мама вече да е охладняла към него - заявих и заключих пръсти за късмет. Мама не можеше да се омъжи за някой като Звяра! Животът ни щеше да се превърне в истинско нещастие.

След това се опитахме да измислим какво ще кажем на майката на Джили за Дикси.

- Непременно ли трябва да й обясняваме? - попита господин Хенеси.

- Да - отвърна Джили и допълни, че майка й може да попита каква порода е кучето само от интерес към странния външен вид на Дикси и ако Джили каже, че е питбул териер, майка й ще се развика: "Помощ, ужас, опасност, спасете ме!".

Господин Хенеси се съгласи, че това не бива да става, затова решихме, че официално Дикси ще бъде хрътка мелез.

- Малко от това, малко от онова... - рече господин Хенеси.

Което всъщност беше вярно, тъй като според мен питбулът не е съвсем чиста порода като немската овчарка например.

И тъй хрътката мелез бе избавена от самотната си клетка и отиде да живее с господин Хенеси, а двете с Джили се поздравихме, понеже бяхме спасили още едно животно. Бяхме натрупали опит! Сега оставаше да видим как пускат на свобода Фокси. Всичко се подреждаше толкова добре!

И тогава дойде неприятният удар.

Беше понеделник следобед, първия ден от лятната ваканция, и Джили бе у нас. Изрязвахме в моята стая снимки на животни, за да си направим колаж, когато мама се провикна отдолу:

- Момичета! Имате гости.

Беше Дарън. Доста се изненадахме, особено като забелязахме, че е разтревожен.

- Имам да ви кажа нещо - рече той.

Излязохме в градината и Дарън изрече ужасната си новина - на игрището за голф убиваха лисици!

- Кой? - попитах шокирано.

- Хората от клуба за голф. Бяха там снощи.

- Хората от клуба за голф? Стрелят по лисици?

- Да. Е, повикали са някакви мъже. Въоръжени мъже. Чичо ми... - Дарън млъкна и целият се изчерви. Сетне измънка: - Чичо ми беше там. Отидох с него. Видях какво правят. Застрелваха лисиците, а после насъскваха териерите да измъкнат лисичетата и...

Джили изпищя и затисна ушите си с ръце.

- Не! Не ми казвай! Не искам да зная!

Дарън ме погледна. Устната му трепереше.

- Използват ги - прошепна. - Използват ги за тренировки.

Преглътнах. Джили все още притискаше длани към ушите си.

- Не е редно - рече Дарън. - Не бива да се позволява!

- Но... - поех дълбоко въздух, за да не затрепери гласът ми. - Сигурен ли си, че са членовете на клуба за голф?

- Да - кимна Дарън. - Тази нощ пак ще ходят там.

Втурнах се в къщата.

- Мамо! - изкрещях. - Застрелват лисиците на игрището за голф! Може ли да се обадя на Бърнард и да го накарам да спре това?

Мама работеше по някакъв превод. Мрази да я безпокоят, когато се бори с превод.

- Бърнард е зает човек - рече тя. - Предпочитам да не му досаждаш.

- Но, мамо, те ги застрелват! Ще убият съпруга на Фокси! И всичките й бебета!

- Не знаем дали изобщо има бебета. О, Клара, съжалявам, но наистина не разбирам какво според теб би могъл да стори Бърнард.

- Той е член на клуба за голф!

- Добре, почакай до довечера и аз ще поговоря с него.

- Довечера ще бъде твърде късно! Трябва да ги спрем веднага.

Мама въздъхна.

- В такъв случай защо не опиташ да се обадиш на Дружеството за защита на животните и да видиш какво могат да направят те?

Дружеството за защита на животните?! Човек никога не може да се свърже с тях. Освен това трябваше да се действа незабавно.

Изтичах обратно в градината.

- Да идем у вас! - рекох на Джили. - Ще позвъня на Бърнард.

Знаех, че не мога да му се обадя пред мама, а бях твърдо решена да го сторя.

Звъннах в кантората му и надутият служител, който вдигна телефона, ме прехвърли на друг - още по-надут, а той пък поиска да знае коя съм.

- Бихте ли му предали, че се обажда Клара, дъщерята на госпожа Картър - рекох. - И че случаят е наистина много спешен.

Тогава Звяра Бърнард най-сетне дойде на телефона и раздразнено рече:

- Клара? Какво има?

На един дъх му обясних за лисиците, а той заяви:

- Това изобщо не ме засяга. Аз не съм в ръководството на клуба. Не съм взел решението. Говори с ръководството - и тресна телефона.

- Какво каза? - попита Джили.

- Нищо няма да направи. Ще трябва да действаме сами!

- Ние? - попита Дарън. - Че какво можем да направим?

- Зная какво можем да направим! Можем... можем да се обадим в местния вестник и да кажем, че ще организираме демонстрация!

Двамата зяпнаха насреща ми.

- Каква демонстрация?

- Срещу клуба за голф! Ще направим плакат, ще маршируваме сред играчите на голф и ще им попречим да играят. От вестника може да дойдат, да направят снимки и тогава те може да се засрамят и да престанат да убиват!

Така и постъпихме. Първо позвъних в редакцията на вестника, обясних какво става и казах, че след един час ще проведем демонстрация на игрището за голф.

- Местна организация ли сте? - попита репортерът.

- Да! "Приятели на животните"! - отвърнах.

- И колко хора ще има там, как мислите?

- О! Десетки - заявих. Излъгах, защото си помислих, че може да не дойде, ако кажа, че ще бъдем само трима. - Ще демонстрираме срещу жестокостта към животните и бихме желали да дойдете и да направите снимка за вашия вестник.

- Мога ли да попитам на колко години сте? - рече репортерът.