Порочната популярност на командването и контрола



Дата30.11.2018
Размер34 Kb.
#106253
Порочната популярност на командването и контрола
Повечето правителствени опити за защита на околната среда включват налагане на подробни регулации за това как и колко замърсяването трябва да бъде ограничено. Този подход на командване и контрол наистина намалява замърсяването, но както обясних миналия месец, той го прави на висока цена.
Сега ще разгледам защо подходът на команди и контрол е толкова популярен политически. Една възможност е, че въпреки, че подходът на команди и контрол е скъп начин за намаляване на замърсяването, няма по-евтин начин. Само защото една политика е скъпа не означава, че тя е неефективна, освен ако няма по-евтин начин за реализиране на целта. Така че може би Конгресът и Агенцията за защита на околната среда (АЗОС) са загрижени само със защитата на качеството на околната среда и са прегърнали този подход, защото, колкото и да е скъп, той е по-евтин от възможните алтернативи.
Ще видим, че не това е случаят. Политическата популярност на командите и контрола имат много повече връзка със защитата на специални интереси, отколкото със защитата на околната среда. Следващия месец ще дискутирам един алтернативен подход към защитата на околната среда, които използва пазарни стимули, подход, който е препятстван политически, защото той би правил много повече за защита на околната среда, отколкото за защита на специални интереси.
Надявам се, не звуча скандално цинично, когато казвам, че служителите на АЗОС желаят да жертват качеството на околната среда заради лични ползи. Бързам да добавя, че не съм подбирал специално служителите на АЗОС за критика. Те са точно като всички нас. Ние всички правим неща за лична полза, които вредят на околната среда (почти всичко, което правим, причинява някаква вреда на околната среда). Не трябва да ни учудва, че служителите на АЗОС правят същото. Командно-контролните политики не са най-доброто за защитата на околната среда, но те са чудесни за защита (и разширяване) на бюджета и работните места в АЗОС. АЗОС има повече работа, когато е въвлечена в подробностите на контрола върху замърсяването, отколкото би била ако решенията бяха прехвърлени към тези с повече информация за местните условия. Както “Economist” отбеляза “АЗОС съществува, за да регулира нещата, не за да гледа как пазарът върши работата вместо нея”.1
Малко неща са по-лесни от самоубеждаването в обществената добродетел на нещата, които служат на твоя интерес, така че повечето служители на АЗОС много вероятно са убедени, че политиките на команди и контрол са оправдани.
Но даже и ако те са мотивирани от гражданска добродетел, служителите на АЗОС печелят при намаляването на замърсяването чрез подробно регулиране. И тъй като те са добре организирани и са възприемани като експерти по контрола върху замърсяването, техните възгледи имат значително влияние върху политиката към околната среда.
Друго политическо предимство за командно-контролния подход е общественият апел. Ако големите бизнеси замърсяват нашата околна среда, тогава нищо не изглежда по-подходящо от това правителството да се намеси и да ги накара да спрат. Дискусии с местното знание и намаляване при най-ниски разходи са далеч по-рафинирани, за да привлекат вниманието на публиката. Също така, пазарният подход, който (ще видим) позволява на хората да замърсяват толкова, колкото си искат, докато желаят да плащат цена за това, е лесно отхвърлян с афишни лозунги като “това е разрешение за замърсяване”.
Не ме хвърляй в тръните”
Обществото може да вярва, че командно-контролния подход е най-добрият начин да се притиснат големите бизнес замърсители, но бизнесите са сред най-ентусиазираните и политически влиятелните му поддръжници.
Наистина бизнесът често протестира срещу регулирането на околната среда, но повечето от тези протести са като молбите на Трънливия Заек към лисицата да не го хвърля в трънака. Наистина, бизнесът не обича всяка регулация на околната среда (те не искат да бъдат хвърлени, където и да е в трънака), но някои типове регулации са просто чудесни за тях, особено за големия бизнес.
Командно-контролното регулиране обикновено увеличава разходите за правене на бизнес. Но тези разходи често по-лесно се поемат от големия бизнес, отколкото от малкия, защото големите фирми вече имат правни отдели, които да се справят с неизбежните съдебни спорове, които идват с регулациите и те могат да разпределят разходите от контрола върху замърсяването върху повече единици продукция.
Също така регулациите за контрол върху замърсяването често намалява производството в съответната индустрия. Това може да увеличи печалбата на индустрията, като позволява на фирмите да повишат цените и да се държат като картел, нещо което обикновено е незаконно. Например, регулациите на АЗОС за намаляване на сярата в бензина наскоро подобри печалбите на рафинериите, като същевременно причини затварянето на някои от заводите.2
Понякога командно-контролните политики са преднамерено използвани, за да предпазват един отрасъл от конкуренцията за сметка на околната среда. Един очебиен пример е политиката по замърсяване на въздуха. Законът за чистия въздух от 1970 година установи приемливи нива за няколко замърсители, включително серен диоксид (SO2), главното замърсяване от електрически централи, използващи въглища. Докато изисква тези централи да намалят своите емисии от SO2, законът не определя как. Най-евтиният начин да се намали емисията на SO2 е често да се премине от източни въглища с високо сярно съдържание към западни с ниско и това е точно каквото много централи направиха, дори някои източни. Алтернативата е да се инсталират пречистватели на комините, които премахват много от сярата от дима, но те са скъпи, консумират много енергия и често правят по-малко за редуциране на емисията на SO2, отколкото горенето на западни въглища.
Не е изненадващо, че източният въглищен отрасъл и Синдикатът на обединените минни работници не бяха щастливи от преминаването към западни въглища (те изискват по-малко труд за добиване и не са силно синдикализирани). Така че те бяха подготвени да лобират за премахване на конкурентното предимство на западните въглища, когато Законът за чистия въздух беше поправен през 1977 година, дори това да значи по-мръсен въздух и по-високи електрически сметки. Те подкрепиха поправките, изискващи всички нови (или значително модернизирани) електрически централи да инсталират “най-добрите контролни технологии, които са налице”, което означаваше пречистватели, независимо от съдържанието на сяра в използваните въглища. Освен това те настояваха за поправка за “местни въглища”, която да забрани “вноса” на западни въглища, ако тя заплашва работните места в източни щати, добиващи въглища.
Тази командно-контролна политика, указваща как замърсяването трябва да бъде намалявано, означава, че енергийните централи, използващи въглища, нямат нито стимул, нито, в много случаи, юридическото право да намаляват замърсяването толкова евтино, колкото е възможно. Тези указания нямат нищо общо със защитата на околната среда, а много повече със защитата на организирани групи от интереси. Поради тези поправки в Закона за чистия въздух цената на електричеството се повиши в цялата страна (западните електрически централи продължиха да използват западни въглища, но все пак трябваше да инсталират скъпи пречистватели) и околната среда беше в действителност увредена в много части на страната.3


1 “William Reilly’s Green Precision Weapons”, The Economist, March 30, 1991

2 Peter A. McKay, “New EPA Rules May Fuel Refiners’ Profits,” Wall Street Journal, February 2, 2001, p. C-1.

3 За по-подробна дискусия относно поправките от 1977 година в Закона за чистия въздух виж Peter Navarro, “The Politics of Air Pollution,” The Public Interest, Spring 1980, pp. 36–44.



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница