Последна радост

Но шосето не оставаше празно. Дълго време там още продължаваха разходките си младите хора. Изгрява месецът. С шапки в ръце, открили лицата си на топлия вечерник, с бухнала над челата коса, с пламнали очи, в които се чупеха червените лъчи на луната, младите хора слизат по шосето и с пълен глас пеят любовни руски романси. След срещите и разменените погледи през деня, след символичния говор на цветята, забучени на гърдите им, тая сърцераздирателна музика беше по- следното и отчаяно средство на техния празничен флирт.

Почтените и възрастни хора, наедно със семействата си, пълнеха в това време Зала Съединение. Това беше единствената бирария и най-големият театрален салон в града. Многобройните маси са заети до една. Но дълго време още никой с никого не може да се види, защото двете ацетиленови лампи, толкова на мода тогава, бяха спуснати ниско и, въпреки усилията на цялата прислуга, не можеха да се запалят. Най-после, след като бяха се изредили там всички механици и железари от града, лампите се запалват, ослепителна светлина залива целия салон, слугите победоносно теглят въжата и капризните светила тържествено и бавно се издигат над главите на ликуващия народ. Задържаното веселие избухва изведнъж, поръчки се дават от всички страни. На жените поднасят цветна лимонада, бира - на мъжете. Но още при втората чаша те не могат да издържат, намират това питие за безвкусно и блудкаво и след едно малко спречкване с жените, които глезено ги заплашват с пръст, почтените съпрузи оставят всяка преструвка, поръчват си люта ракийка с всичкото разнообразие на провинциалното мезе. Жените все още протестират, но скоро и те се съгласяват да заменят цветната лимонада с бира. Веселието става непринудено и живо, висока и забъркана глъчка изпълва салона. По-старите незабелязано се увличат в горещи препирни и разговори, младите пък момичета се усещат по-свободни. И наместо да гледат хрисимо пред себе си, както досега, те тъй отместят столовете си, че свободно могат да виждат, където си искат. Това става почти на всяка маса. Разменят се погледи и усмивки, въодушевлението расте и еднакво от всички се чувствува нужда от нещо, което кой знае защо още закъснява. Някои по-нетърпеливи често поглеждат вече към вратата.

- O, Люцкане! Тука! Тука-а-а! - неочаквано извиква някой и силният тоя бас проечава из целия салон, като тръба.

Всички се обръщат влиза Люцкан. Той бърза и високо с двете си ръце издига таблата си, препълнена с нови цветя. Светлината на ацетиленовите лампи пада право пред тях и всички тия бели и червени рози, далии, кремове и карамфили ярко блещят и се усмихват, пресни, хубави, обвеяни още с роса и нощен хлад.
Салонът гръмва от викове и шум. Всички викат Люцкана, чукат по масите, махат с ръце.

- Тука! Люцкане, тука! - реве отново гръмоподобният бас.

Люцкан се спира и не знае къде по-рано да отиде. Някои стават, ограждат го и почти насила го повеждат към масите си, други се мъчат да го върнат и не дотам деликатно го дърпат за пешовете на редингота му.

Люцкан не се сърди. Напротив, това голямо внимание към него извънредно го ласкае. И без да е турил капка вино в устата си, всичкият тоя шум, веселие и смях изведнъж го опияняват. Той е поет и вдъхновението му иде изведнъж никога той не е тъй изобретателен, тъй забавен, никога не прилага тъй сполучливо своята прочута наука за цветята, както сега.

Купуват цветя от всички маси. Купуват ги не толкоз за самите тях, колкото да се посмеят от сърце на нечаканите и весели фрази, с които Люцкан подава всеки стрък и които напомнят пророческите наричания, когато се вадят пръстени.

- Роза! - говори Люцкан. - Бяла! Любов, която въздиша.

Или пък

- Меникша, жълта меникша! Раздяла. Защо съм тъй далеч от тебе

И всички тия добродетелни съпрузи, с изстинали вече сърца, кое на шега, кое наистина, се трогват, подават си помежду цветя и не без вълнение повтарят думите на Люцкана. Разчувствува се дори и Кръстан касапинът. Той става прав, държи в ръката си едър червен цвят и посяга към вярната си съпруга.

- Флок ли Пламък, значи - повтаря той думите на Люцкана. И като го затъква в косите на обърканата си жена, той не съвсем нежно добавя - Горя за тебе!

Но тая пламенна изповед тъй малко отговаря на истината, че по всички маси наоколо гръмва оглушителен смях.

Към младите хора обаче Люцкан е по-внимателен и по-искрен. Той е в течение на всички любовни истории и с един бръз поглед изведнъж схваща какво е положението, долавя и погледите, и усмивките, които се кръстосват. Той е сега при масата на пощенския началник Керанов. Тук е и дъщеря му, хубавичката и черноока Иванка. Люцкан знае, че върху бедното момиче вечно тежи безмилостният терор на майка му, но сега Иванка тъй се е поизместила, че може бързо и крадешката да поглежда обожателя си, изконтения секретар на мировия съдия. И докато всички на масата си разменят цветя и се смеят на галантните бележки, които Люцкан нарочно сипе по-щедро, той подава на Иванка стрък синя теменуга и й шепне за сметка на секретаря

- Теменуга! Скрита любов. Бъди благоразумна! Бял карамфил пък, което значи чистота, той подава на Ирина, дъщерята на богатия търговец Драгнев. И това не е случайно. Въпреки явното несъгласие на надменните и упорити родители, нея смееше да я иска Пантев, беден, но хубав момък, при това изкусен цигулар. И Люцкан, като подава на Ирина белия карамфил, много на място й шепне

- Моите чувства са чисти!

Но като опитен диригент, Люцкан дава ухо не само на приятните и нежни тонове, които издават струните на тия влюбени сърца. Той не само насърчава; не само успокоява и гали. Той е способен да направи и строг укор, ако това е потребно. Ето палавата и весела Сийка Стефанова, която нарочно любезничи с Вълча шивача, и то не за друго, а само да подразни изгорника си Дамянов. А на една отдалечена маса той, измаменият любовник, рови с пръсти косите си, пие чаша подир чаша, гледа мрачно пред себе си и пее Помниш ли, мила!... А след това, всички знаеха, щеше да последва истеричен плач. Затова и Люцкан подава на Сийка бял нарцис и строго, почти сърдито й шепне - Нарцис. Студенина. Ти си без сърце!

Много скоро таблата на Люцкана се изпразва. Мнозина се сърдят и високо се обясняват с него, че ги е забравил.

- Люцкан! - обажда се презрително гръмоподобният бас. - Люцкан гори в червени пламъци. По-е-ма!

Това е Вартоломей Вардев, секретар на архиерейското наместничество и първи бас в черковния хор. Той също не е получил цветя и започва да си отмъщава.

Цветята на Люцкана, още повече неговите наричания, бяха влели последната и най-силна струя във веселието на Зала Съединение. Много шишенца с ракия и много бира бяха се извървели, докато се коментираха емблематичните значения на цветята. Но тукашният човек никога не губи чувството на мярка. Наближаваше десет часът, значи, време беше за в къщи. Един след други всички стават да си ходят, толкоз повече, че Кръстан касапинът, вече съвсем пиян, беше станал и се готвеше да дига масата със зъби, докато жена му, още с червения флокс в косите си, мъчеше се да го вразуми и сърдито го ругаеше. На друга маса пък Рачо Самсарът беше почнал съкрушителна филипика против всичко и всички.

Люцкан не си отиваше веднага и това беше голяма грешка от негова страна. Защото тъкмо по това време влюбените песнопойци по шосето се завръщаха от сантименталните си разходки и нахлуваха в Зала Съединение, също като хуни. С Люцкана те се отнасяха не съвсем внимателно. Тъй като таблата му беше празна и той не можеше да им даде цветя, те го караха, кое с молба, кое насила, да им декламира поемата си, закачаха се и се шегуваха най-жестоко.

Разгален от голямото внимание, с което преди малко беше окръжен, Люцкан искаше да се държи към младите хора високомерно и гордо, но това, вместо да ги укроти, още повече ги настървяваше. Те пощуряваха, дърпаха полите на редингота му, удряха с юмруци бомбето му и го докарваха чак до ушите му, или пък просто го тръшкаха в земята, за да видели, както казваха, празник ли е утре, или делник. Работата стигаше до кавга, от която, разбира се, пострадваше пак Люцкан обиден и разплакан, той се изскубваше из ръцете на мъчителите си с изпомачкано бомбе и разкъсан редингот, раздвоен отзад като опашката на ластовичка.

Люцкан беше сирак и преживяваше при гостилничаря дядо Руси, който не го оставяше и през тежките зимни дни, когато търговията с фъстъците отиваше все на загуба. В замяна на това, Люцкан правеше на стареца някои дребни услуги и с цветята, останали непродадени в делничен ден, украсяваше масите на гостилницата. Дядо Руси обикновено преглеждаше тефтерите си, когато Люцкан се завръщаше, и с един поглед само изпод очилата си разбираше всичкото нещастие с бомбето и редингота.

- Колко пъти съм ти казвал - кротко говори той- да не се застояваш с ония хаймани.

В гостилницата е и Митю Караколев, прочут ловец, който доставяше дивеч на дядо Руси. Митю е добродушен човек, нисък, набит и цял космат като Исава. Природата беше го надарила и със силен глас, говореше всякога високо, като че се караше някому, а когато викаше кучето си в гората, чуваше се - тъй поне уверяват - на цели десет километра.

Докато Люцкан разказваше патилата си, Митю слуша разсеяно и явно е, че не разбира нищо. Той току- що се е завърнал от лова си, душата му е пълна с ведрината на полето и очите му още виждат зеленото море на житата. При това той е донесъл сега три заека, които висят закачени настрана, и тъкмо разказваше как ги е убил.

- Остави тия вагабонти - пресича той Люцкана. - Слушай какво ще кажа по-нататък. Та... връща се онзи ми ти заек и подир него и Чакалът, зърна го, влезе пак в дирите му. Думам си Дърт си ти, ама не можеш излъга моя Чакал...

Митю разказва ловджийските си истории с най-голямо увлечение. Той не само подробно описва всички перипетии, но и някои сцени подробно ги възпроизвежда как стоял, как се приготвил и снишил, и в същото време с удивителна прилика имитираше лая на кучето си, с всичките негови нюанси, било когато е далеч, било когато наближава вече заека. И той се забравя и неусетно тъй издига гласа си, че стражарят, който е наблизо на пост, започва да наднича на прозореца, като мисли, че се е случило нещо. Но и Люцкан е забравил вече нещастието си. И той, и дядо Руси, усмихнати и прехласнати, слушат забавните истории на ловеца.
V

Обяви се мобилизацията. Поне за Люцкана, чужд на всяка политика, това като че доде изведнъж и нечакано. Първия ден нищо особено нямаше. Продължително и тревожно, като за пожар, биха камбаните на всички черкви, в кафенетата, по улиците и по мегданите се трупаха хора, които възбудено жестикулираха и разказваха новини. Появяваше се понякога Пенчо глашатаят и сухите удари на барабана му събираха плътни тълпи, които пак тъй се и разсейваха. Работилниците се затваряха, чиновниците напущаха канцелариите си. Всеки бързаше да приготви нещо за себе си и семейството си и до късно вечерта цареше голямо движение и лутаница. Но всичко още беше някак сдържано, спокойно, загрижено.

На втория ден обаче стана нещо необикновено. Започнаха да идат запасните от селата. Улиците на града се изпълниха с каруци, натъпкани с млади и здрави хора, които сякаш отиваха на сватба всички бяха окичени с китки и пуканки, развяваха се байраци, свиреха гайди. Лудешки провиквания цепеха въздуха, ечаха песни и тая страшна врява още повече подлудяваше потъналите в пяна коне, и те също тъй окичени с бели кърпи. Дълго време траеха тия рискувани препусканици из улиците и около кръчмите, където се изпиваше много вино и, по стар юнашки обичай, чашите се доизливаха върху гривите на конете.

Най-после колята се оставиха по ханищата, запасните се събираха по мегданите и тръгваха към гарата. Това беше нестройно и объркано шествие, но внушително и могъщо. Гърмяха големи тъпани, свиреха гайди, наклоняваха се ту на една, ту на друга страна разноцветни байраци и след тях с песни, с непрекъснати провиквания вървяха многобройни групи. Редяха се най-разнообразни лица, най-пъстри носии. Минаваха главанци с червени елечета и бели ръкави, възниски, но тантурести и набити, сякаш тежки трупи, насечени от някоя гора; минаваха и бабадашки преселници, високи, сурови и мрачни, с четвъртити калпаци, големи като шиници, и с черни като облаци потури; минаваха най-после котленски и жеравненски овчари, пристегнати в бозави панталони, с очи, изпълнени още с ширината на полетата, и кожени селяхлъци на поясите си, където бяха подпани кавалите им, с които и сега не искаха да се разделят. Каква неведома сила подлудяваше тия мирни и работни хора На всички лица се четеше някаква упорита воля, очите горяха, гърлата не пресипваха да реват и да се провикват.

Множеството порасна още повече, когато към него се присъединиха и гражданите. Тук беше и Люцкан. Той също заминаваше, обут беше с цървули и бели навои, но всичко това върху неизменния му и официален редингот - нещо, което го правеше твърде смешен.

- Гледай го Люцкана! - викаха му на всяка крачка. - Че и ти ли бе, Люцкане

- И аз, разбира се - отговаряше гордо Люцкан. - Мъж не съм ли

Дори и младите нехранимайковци, които обичаха да си играят с бомбето му, не смееха сега да се шегуват, толкоз повече, че наред с Люцкана вървеше, цял настръхнал, Митю Караколев. А отколе той беше се заканил на всичките му неприятели.

- Само ми ги покажи - беше казал той на Люцкана, - и ще видиш как ще им съблека всичката перушина.

Но друго занимаваше чувствителната душа на Люцкана. С търговията си той се прости завинаги, предаде на дядо Руси и таблата, и вересиите си. Раздялата и изпращането бяха окичили всички мъже с толкова много и различни цветя, каквито дори и Люцкан не беше виждал. И верен на привичките си и на своята природна слабост, той виждаше и следеше само тях. Ония, които бяха брали тия цветя, не бяха вложили нещо повече от обикновения обичай. Люцкан виждаше нещо повече. Той тълкуваше емблематичното значение, откриваше скрития смисъл на всяка китка и на всеки цвят. Той познаваше хората, знаеше и отношенията им. Годеник или женен, щастлив или отблъснат любовник, единствен син на майка, младоженик или някой самотник - в цветята, с които те бяха окичили гърдите си, Люцкан прочиташе цялата им участ. Ярките и пъстри бои за него говореха, ридаеха, молеха се и благославяха - една сложна и покъртителна симфония, която само той умееше да разбира. И цялото значение на тоя ден и на това събитие за него се изчерпваше с това. То го радваше и вълнуваше, то го и опиваше като с вино.

Всички бяха вече на гарата. Тренът беше готов и голямата машина, окичена със зеленина, пухтеше и изхвърляше бяла пара. Запасните от селата, които имаха малко изпращачи, бяха изпълнили вече трена, и не само отвътре, но и отвън, по платформите и покривите на вагоните. Същинско море от хора заливаше целия перон и околността на гарата. Откъслечни разговори, викове, плач, хиляди заръки- това се чуваше навсякъде.

Люцкан и Митю Караколев правеха последната си разходка по перона.

- Люцкане! - извика нежен женски глас.

И двамата се обърнаха. Беше Цветана.

- И ти ли отиваш войник - продължи тя.

Люцкан немалко се зачуди, като видя инженера, стегнат в офицерска униформа, изпращан от Цветана и родителите й.

- Приятелю - каза инженерът, - отиваме право в червените пламъци!
Люцкан не отговори на тая шега, но четеше емблематичното значение на цветята, които инженерът държеше, учудваше се още повече и като че си казваше Виж ти, пък аз да не зная. Годеж е имало тук!

- Люцкане - започна весело Цветана, - толкоз пъти си ми давал цветя, сега пък аз да ти дам. Вземи! - и тя му подаде стрък жълта меникша.

Раздяла! - помисли си Люцкан.

- Вземи! - повтори Цветана, усмихна се и черната й луничка дяволито заигра. - Ти разбираш какво значи. Добър път и добра сполука!

Удари звънецът и Люцкан, почти грабнат от Митя Караколев, затече се наедно с всички към трена. Благодарение на силните лакти на ловеца, те можаха да си намерят място при един прозорец и да гледат. Тренът още не тръгваше, говореха си от перона и от вагоните. Из един прозорец висяха жълтите мустаци на Кръстан касапина, а под него жена му, разплакана и свита, притискаше кърпа до очите си. Появи се нечакано на перона и дядо Слави, горд, величествен, окичен с безбройните си медали.

- А! Огън, огън гори на главата ми! - говореше той и показваше с ръка хилядите мъже.

- Виждате ли ги Сто и двайсет хиляди са. Всички ще ги туря на чифлика си! Кое време е, а... Жетва, жетва иде!

Никой не обръщаше внимание на него. Но от покрива на един вагон Рачо Самсарът го чу и се замисли.И може би един само той разбра трагичния и пророчески смисъл, който добиваха тия думи в устата на безумния.

Удари последният звънец. Сред вихъра на бурно и гръмогласно ура, тренът се разклати тежко и потегли.
VI

По шосето, което води от Лозенград за Бунархисар, се движи колона войска. В края на октомври е, студено е и вали. Но това не е дъжд, а ситна роса, която вятърът пилее из въздуха, като мокра и лепкава паяжина. Наоколо се изправят сплътени мъгли и от цялото поле се вижда само един не твърде голям кръг. Черният мравуняк от хора и коля се движи през средата на тоя кръг, пълзи бавно, лъкатуши, някъде се струпва на купчини, някъде се разтегля и прекъсва. Няма шум, няма викове. Дори тежките коля на обоза не дрънчат, не зацвилва нито един кон. От време на време откъм изток се чуват редки топовни гърмежи, но и те звучат тъпо и глухо, като че нещо се разпуква и руши в самата небесна твърд. Колоната продължава пътя си мудно, безмълвно, потопила и двата си края в тъмния хаос на мъглата. Човек би помислил, че това шествие е почнало кой знай откога, ще трае кой знай докога. Под мрачното и безрадостно небе сякаш се нижеше печалната върволица на сенки, които бродят из някакъв фантастичен мир.

Но всичко това изведнъж се променя. Колоната спира. Черните човешки фигури се разбъркват, изпразват шосето и се отбиват по двете му страни. И докато едни се повалят като убити върху раниците си, други се разтичват из близките храсталаци и за миг-два само безброй огньове пламват по цялата дължина на колоната. Мъглите като че спират ледения си дъх. Млечнобял пушек се точи право нагоре в тънки струи, примамливо и топло блясват медночервени пламъци. И голямата колона, тъй тиха и безмълвна доскоро, се оглася от весела и шумна врява.

Както всякога, започва неизбежното надпреварване в огньовете. Най-после всички трябваше да признаят първенството на един грамаден огън, истински пожар, който се подигна някъде към края на колоната. Дим нямаше там, виждаха се само едни високи пламъци, които впиваха езиците си във въздуха. Няколко души отдалеч бяха заобиколили тоя огън и протягаха ръце към него. Сочен и гръмоподобен бас сипеше радостни и ликуващи ноти.

Откъм противната страна на шосето се задава колоездач, навярно някой куриер от щаба, и с мъка влачи потъналото си в кал колело. От всички страни се сипят злоради шеги и подигравки върху тая птица с поломени криле. Но войникът търпеливо понася всичко и продължава пътя си, загледан в големия огън. Той е близко до него и високите пламъци го облъхват с приятна топлина. Силният и приятен глас отново прозвучава между купчината войници. Колоездачът се сепва и вторачено се взира нататък.

- Варто! - вика той със светнало лице. - Вартоломей Вардев!

- А! - еква пак басът. - Вълчо! Добре дошел бе, Вълчо! Гледай го ти. Ай, сиромаха! Кончето ти съвсем запряло, горкото...

- Че те все нашенци били тука! - говори Вълчо.

Пред него са Вартоломей, Кръстан касапинът и Митю Караколев, който току-що се задава из храсталаците, също като някой горски дух, космат и страшен, помъкнал на плещите си грамаден сноп от клони и вършина. Той хвърля всичко това на огъня, оправя с ръка увисналите си мустаци и радостно задрусва ръката на гостенина.

- Какво правиш ти - говори му Вълчо. - Гората ще съсипеш.

- Маке! Не съм я сял аз я! - отвръща Митю.

Всички знаят, че разполагат с много малко време, затова набързо обсипват Вълча с всевъзможни въпроси, толкоз повече че той служеше в щаба на дивизията и все можеше да им каже нещо ново. - Новото - започва авторитетно Вълчо, - новото е туй, че турците бягат и се събират към Чаталджа. А днес-утре - Одрин пада.

- Че уж бил паднал вече я! - обажда се Кръстан. - Вчера ни поздравиха с туй, и ура викахме. - Не, не е вярно. Чухме го и ние, но не излезе вярно.

- Е, кое е вярното - разсърдва се Митю Караколев. - Вярното, значи, е туй, че ще изпукаме от глад. На два деня по един хляб ни дават. И то колко хляб е - един-два залъка и туйто!

- Хлябът не стига - обажда се Вартоломей и въздиша. - Няма и тютюн!

- Тютюн ще има - успокоява го Вълчо. - В дивизията додоха подаръци. Има и за вашия полк. И писма има.

- Ама тютюн има ли

- Къде е Рачо - пита Вълчо и се оглежда. - Не го виждам.

- Кой Самсарът ли Ей го де е. Реч държи.

Малко настрана бяха се скупчили тълпа войници и между тях едва се проглеждаше черното и вдъхновено, както всякога, лице на Рача. Разпалено и с живи ръкомахания, той разказваше нещо. - Все речи им държи той - допълни Кръстан. - Учен човек. Вълчо, ти не каза - от кого са тез подаръци Кой ги праща

- Гражданите, кой. Тия дни ще ги раздават.

- Ама тютюн има ли - настоява пак Вартоломей.

Някой леко побутва Вълча за лакътя. Той се обръща гледа като смаян някакъв непознат човек стоеше пред него, облечен сякаш за посмешище във войнишка униформа. Шинелът му беше извънредно голям, ръкавите криеха ръцете му, паласките му висяха, сухарната торба се мотаеше под коленете му, като торбата на просяк. Но най-чудното в тая странна фигура беше доста големият дървен кръст, пришит отпред на фуражката му. Под тоя кръст и под тая фуражка се гушеше изпито и бледно лице, с хлътнали и угаснали очи, които сякаш се оживяваха само от отраженията на големия огън. Полуспуснатите клепачи придаваха на тия очи кротък, мечтателен поглед. Изведнъж Вълчо се досети кой беше тоя чуден човек.

- А, Люцкане! - учудено извика той. - Ти ли си! Не мога да те позная. И ти си тука, значи. Е, ще вземем тогаз Цариград!

Вартоломей посочи с очи на Вълча големия кръст върху фуражката на Люцкана, смигна му лукаво и каза

- Люцкане, кажи му! Кажи му, ще вземем ли Цариград, или не!
Лицето на Люцкана доби нещо важно и самоуверено.

- Цариград е наш - започна той. - Кръстът ще победи полумесеца. Ще победи. Честният кръст е туй и православната вяра. Бог не помага на некръстените. Ето ги - направихме ги пух и прах. С какво - С кръста. И цар Константин е отивал на война и не знаел - ще победи или не. И явява му се кръст на небето и огнени букви С това ще победиш. В кръста е силата. Носи кръста отгоре си и не бой се!...

Всичко това Люцкан изговори вдъхновено и бързо, като че казваше нещо изучено наизуст. Вартоломей се подсмиваше и лукаво смигаше на Вълча, който не знаеше какво да мисли и гледаше ту Люцкана, ту дървения кръст на фуражката му. Войнствената му реч съвсем не отговаряше на безпомощната му фигура. Под тая чужда маска лесно се познаваше същото това простодушно и кротко лице на същия оня Люцкан, който през добрите стари дни продаваше цветята си, тълкуваше емблематичното им значение и разказваше за своята и чужда любов. Само че сега това лице беше страшно изменено и върху него ясно се четеше умора и едва-едва понасяно страдание. Готов преди малко да се пошегува с Люцкана, както се шегуваха всички с него, Вълчо се разкая, стана му мъчно и с тона на Люцкановите думи каза

- Право е, Люцкане. Кръстът ще победи. А ти как си Май множко ти тежи раницата.

- Не му тежи тя - обади се Митю Караколев. - Добре си е Люцкан, нищо не му е. И две раници носва той, само таз кал да не е. Па и повечко хляб да има.

- И тютюн - скръбно додаде Вартоломей. - Тютюн не са ли изпратили, Вълчо

- Та нищо повече няма от тютюн. Пакети за войниците, папироси - за офицерите.

- Ех, божичко, туй на искам! - прогърмя басът на Вартоломея. - Тютюнец ми дай ти мене, па после да става каквото ще!

- Ама и друго има. - И друго ли Какво

- Подаръци. Чорапи, ризи, фланели, ръкавици. Плели са ги госпожиците от града. За героите на фронта.

- Люцкане, чуваш ли - извика Вартоломей. - Цветана сигур ти е пратила нещо. Потайваш се сега, дяволе! Вълчо, нали има и за него нещо от Цветана Има, аз зная. Макар ида се сгоди за инженера, ама пак има. Стара любов е туй. А, Вълчо, нали

- Трябва да има - засмя се Вълчо.

- Има Аз знаех, че има! Любов е туй Люцкан гори в червени пламъци. По-ема!

- Варто! - викна му Караколев и направи такъв недвусмислен знак с юмрука си, че певецът изведнъж млъкна и гузно се заозърта насам-нататък.

Откъм началото на колоната войниците започнаха да стават, пристягаха раниците си и се събираха на шосето. Стани! - чу се команда и наблизо. Вълчо и приятелите му прекъснаха разговора си, не намираха повече какво да си кажат, стиснаха си набързо ръцете и се разделиха с тая искрена и трогателна сърдечност, с която се разделят всички на бойното поле, защото не знаят дали пак някога ще се видят. Колоната отново пое пътя си по шосето. Малко по малко безбройните огньове останаха назад, гаснеха един след друг и последните струйки дим чезнеха и се топяха в мъглата. Пряко мъртвия и неприветен кръг на полето отново се проточи черният мравуняк от хора и коля. Приведените фигури пристъпваха бавно и безмълвно, полюлявани от умора, с колебливи и несигурни крачки из плъзгавата кал. А над тях небето беше все тъй безутешно и мрачно, все тъй ги обграждаха сключените стени на мъглата, дъждът валеше непрестанно и хвърляше върху тях студената си и мокра мрежа.

Не мина много и започна да се стъмнява. Кръгът от двете страни на шосето става все по-тесен и по-тесен, дъждът се усилва, мракът припада едновременно от всички страни. За няколко минути само настъпва тъмна като тъмница нощ. Напред блещи грамаден пожар - гори някакво село. Но тоя пожар не е като други. Не се виждат пламъци, не се издигат виелици от искри. Зданията горят отвътре, очертанията им се губят и в черния мрак се показват само, ослепително осветени, прозорците на всички етажи. Войниците неволно се заглеждат в това феерично зрелище. Умората замъглява съзнанието, очите са готови да виждат странни видения като че тия здания не горяха, а бяха осветени от хиляди полюлеи, имаше музика, танци, ставаше в тях някакъв сатанински весел пир.

Ярката светлина реже очите и нощта става още по- черна. Калта е гъста и плъзгава, на всяка крачка войниците падат. Охкания, викове и проклятия се чуват навсякъде из пътя. Ротите са разбъркани. Движат се само отделни групи. Люцкан и Митю Караколев са наедно. Мъчителният път, дъждът и калта ожесточават Караколева, той се ядосва и ругае постоянно, но, стар ловец, вижда като денем и предупреждава Люцкана за всяка опасност Внимавай! - вика понякога той - локва има! Или Чакай! трап има! Дай си ръката! Люцкан е капнал от умора, мълчи и с последни сили върви като насъне. Напред все тъй блещи пожарът, и близо е уж, и не се достига, тъмнината е черна наоколо и глухо и монотонно ръми дъждът. Пета рота! - вика някой отчаян глас. - Пета рота! Тук пета рота!- обажда се друг. И по цялата дължина на пътя като многократно ехо звучат и се повтарят имената на всички роти. Голямата и стройна доскоро колона беше се разсипала в нощта, като ято заблудени птици.