Последният патриарх



Дата21.01.2018
Размер68.22 Kb.
#50283
Последният патриарх

Калина Сотирова

ВНИМАВАЙТЕ ВИЕ, ЧИТАТЕЛИ И СЛУШАТЕЛИ, РОДЕ БЪЛГАРСКИ,

които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете за вашите, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други народи и всеки грамотен от тях разказва и се гордее със своя род и език.


СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

събра и нареди Паисий йеромонах в 1762 година за полза на българския род


Паисий продължава: „… когато турците заели българската земя ненадейно, те изгорили църквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. Хората бягали от турския ужас и в това люто време загинали ония царски истории и кондики за българските патриарси и архиереи.

Затова всеки, който иска да разказва живота на последния български патриарх, Евтимий Търновски (ок. 1327 – 1393 г.) се примирява с малко оцелели източници. „Епохата на Евтимий Търновски”( 30-тте години на XIV в.) не може да бъде разбрана без преживяването на вярата като истина, като лично отношение към Бога. На тези две предпоставки се гради делото на Църквата при управлението на Шишмановци; усилно време, в което единството на Православието се възприема като неразделна част от съпротивата срещу исляма, както преди това срещу латинизма.

ЛИЧНОСТТА НА МОНАХА

В „Похвално слово за Евтимий”, единственото свидетелство за живота на последния български патриарх, неговият „произход” е описан така: „За отечество той смяташе само рая, древното селище на човешкия род...” Историята допълва годината на раждането на сина в известния болярски род Цамблакови - около1332. Когато навършва 18 Евтимий постъпва в Килифаревския манастир основан от Теодосий Търновски1 който става негов наставник. През 1363 г. заминава за Цариград. По покана на Калист, негов съученик от школата на Григорий Синаит,2 Евтимий прекарва известно време в Студитския манастир, където „се прославя всред мъже, които обичаха да размишляват и да се упражняват в духовно съвършенство”. През 1365 г. той е в Атон, където през първата половина на XIV в. живеят Григорий Синаит, Григорий Палама, Йоан Кукузел – реформатори на духовния живот на Балканите. Докато е там, Евтимий е злепоставен пред византийския император Йоан V Палеолог (1341-1391), че притежава богатство, което крие. След сключената с Рим Лионска уния (1274) императорът се нуждае от средства и се надява да се обогати от атонските монаси. Разочарованието му е толкова голямо, че изпраща Евтимий на остров Лемнос. След заточението Евтимий довършва обучението си, отказва висока длъжност във византийската църковна йерархия и се прибира в родината.

Не след дълго образованият духовник успява да си извоюва сериозен авторитет пред Иван Шишман, болярите и духовенството. Като книжовник Евтимий цели да повдигне националното самосъзнание; като монах той защитава иконопочитанието, поклонението на Богородица и светците, проблематика, актуализирана на славянобългарска почва още преди османското нашествие. „От добродетелта му се привличаха не само множество люде от българската народност, които той считаше за свой апостолски жребий, но и всички на север ­ до океана, а на запад -­ до Илирик.”

Цамблак допълва хронологията на животоописанието с детайли около 1375 г., когато Евтимий е избран за патриарх. За Евтимий патриаршеството е призвание, за което неговият учител го е подготвял още от младостта му. Когато османците започват да напредват, Евтимий си спомня пророчеството на Теодосий, споделено със сълзи години преди това, след цяла нощ усърдна молитва: по време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско иго, а самият той ще се сдобие с апостолски окови и гонение.
СЪРЦЕТО НА ПАСТИРА

Ученикът го описва така: „Пастирът… денем събираше людете в храма и ги насърчаваше, поучаваше, като изобличаваше злите плевели. След като укротяваше дивите овце, той ги присъединяваше към стадото. А нощно време се молеше със сълзи и просеше помощ от Бога…зверовете далеко бягаха от стадото, понеже непрестанно се бояха от него… “. „Зверовете”, споменати от Цамблак, са проповедникът Пирон и лъжемонахът Теодосий Фудул, чиито проповеди бързо стават популярни в цяла България. Евтимий лично съставя и внася Анатема на двамата лъжеучители в Синодика на цар Борил. За разлика от заварената практика да се налагат на еретиците сурови наказания (само 15 години по-рано край Янтра режат езиците им и горят с нажежени железа лицата им) Евтимий си служи предимно с убеждаващо слово: „докато слушаха… едни се освобождаваха от различни ереси като от язва; други бягаха от мрака на сарацинското нечестие (мохамеданството); трети напускаха скотския живот... насаждаха се началата на всяка добродетел; хората се научаваха да познават Господа…”

На 17 юли 1393 г. Търново е завладян от османските турци. След смъртта на царя при защитата на Никопол патриархът остава сам. Той се застъпва за народа пред султан Баязид и получава обещание, че паството му няма да бъде подложено на клане. След броени дни са избити 110 столични първенци, събрани с измама в църквата „Св. 40 мъченици”. Патриархът публично изобличава султана за неспазената дума. Заради тази дързост е осъден на смърт чрез посичане при Лобната скала в Търново.

Смелите думи, записани от очевидеца Цамблак, принадлежат на истински пастир:

„О, несправедливецо… Прилично беше първом да се пожертва свещеникът и тогава да последват жертвите; трябваше пастирът да върви пред овцете и бащата – пред децата. Всички бяха поверени първом на мене, затова трябваше пръв аз да изпия чашата на заколението; работникът, който се труди, трябва пръв да вкуси от сладкия плод!” Така каза... после си наведе главата... Тогава Този, Който някога вкамени ръката на беззаконстващия цар, простряна да улови пророка, Той… превърна убийствената десница в неподвижна... И виж победата, която бе голяма, че застави да познаят непобедимата Христова сила дори онези, които дяволът бе опълчил срещу блажения Евтимий; защото те видяха мъжеството и презрението му към смъртта... вярата му в Бога, грижите му за пасомите, както и преславното чудо с ръката на палача, и се увериха, че християнството е истинската вяра. То личеше и от това, дето избягаха от мястото.”

Турците заменят смъртната присъда със заточение. На раздяла „... всички го заобиколиха... Той ги съветваше да благодарят за сполетелите ги беди... коленичи и се помоли с тях... Когато един от народа, обръщайки се към него, извика с ридание: „Кому ни предаваш, добри пастире?”, той отвърна: „На Светата Троица ви предавам, чеда мили! Тя да ви пази сега и вовеки.”

По време на заточението в Бачковския манастир Евтимий се отдава „на много повече подвизи, отколкото по-рано: „грижеше се да запази народа от варварското изтребление, поучаваше, утешаваше, повдигаше падащите, насърчаваше към мъжество борещите се, някои пък отстраняваше като гнила част, за да не прогние цялото тяло”. И така – до края на земния му път през 1393, три години преди смъртта на българската държавност.
НАСЛЕДСТВОТО НА КНИЖОВНИКА

И прахът ти гние без сълзи набожни.

Не зарасна само, герою тревожни,

проломът широкий, който ти тогаз

в бъдещето тъмно отвори за нас!

Вазов говори за пролом на Словото. Във време, когато една след друга самостоятелните държави на Балканите са погълнати от османската военна мощ, Евтимий подготвя писмено духовно наследство за всички славяни, богослужебна книжнина на точен и разбираем език. Под покровителството на цар Шишман той извършва езиково-правописна реформа, която Цамблак описва така: „Като унищожи всички стари книги (груби и нестройни откъм израз, несъгласни по смисъл с гръцките и с истинските догми), този нов законодател слезе от планината на ума и предаде на Църквата… истинско небесно съкровище: всички точни, съгласни с Евангелието, като Божия благодат за душите на благочестивите, като нож за езиците на еретиците”.

Най-ярък последовател на Евтимий е Григорий Цамблак, чиято апостолска работа утвърждава новите търновски преводи на Балканите и в Киевска Русия. Вследствие сериозната работа на Търновската и Рилската книжовна школа Евтимиевото живо духовно наследство по естествен начин съжителства с писменото. Красотата в словесното изкуство на Евтимий (стилът „плетение словес”) до края на XVIII в. се отразява в руски, румънски и сръбски сборници. При това техните преписвачи не пропускат, нито изменят името на автора, което е обичайна практика през Средновековието.

След Евтимиевата реформа България отново, както по времето на Борис I и Симеон става „държава на духа”. Проф. Р. Пикио оценява книжовния принос на Евтимий като част от едно: „международно филологическо възраждане... сходни черти с делото на Петрарка и Бокачо”.


,,Висока чест за тези, които умеят по достойнство да оценяват богоугодните и родолюбиви дела на люде, служили еднакво всеотдайно и Богу, и народу си”

Траянополски епископ Иларион, 1998 г.

ПО МАТЕРИАЛИ ОТ:

Цамблак, Григорий. Похвално слово за патриарх Евтимий Търновски. С., 1975.


Патриарх Евтимий и неговото време. Търновски университет, 1998.

Богданов, Ив. Патриарх Евтимий. Библиотека Бележити българи. С., 1970.


Иванова, Кл. Патриарх Евтимий. С., 1986.


Димитров, Б., Николова, Б., Чанева-Дечевска, Н. Българската църква през Средновековието. В: www.pravoslavieto.com

1 Основен привърженик и разпространител на исихазма в България.

2 Григорий Синаит и Григорий Палама са най-видните представители на исихазма – религиозно-философско учение, прието като официално учение във Византия през 1351 г., когато навлиза и в България (от гр.  безмълвие). Последователите му се стремят към единение с Бога чрез аскетичен живот, безмълвие и вглъбяване в себе си.





Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница