Последният полет на „Скиталец” Приземяването мина успешно. Шестте гъвкави крака на „Скиталец”



Дата28.04.2017
Размер42.88 Kb.
Последният полет на „Скиталец”
Приземяването мина успешно. Шестте гъвкави крака на „Скиталец” меко потънаха в непознатата почва, поеха тежестта на кораба и застинаха.

- Миранда? Тук ли си? – гласът на Авесалом се разнесе из тясното жилищно пространство, отекна глухо по металните стени и устройства, и се върна при него.

- Тук съм, всичко е наред – в гласа й прозвуча лека неувереност, която не убягна на мъжа, но за него по-важно беше, че му е проговорила.

Спускането беше операция, за която тежкият и тромав „Скиталец” не беше пригоден. Финото управление на работата на двигателя, както и непрекъснатото изчисляване на хилядите менящи се параметри бяха тежка задача. Толкова тежка, че Миранда трябваше да изключи говорната симулация, както и останалите си връзки с вътрешността на кораба.

Най-самотните осем часа в живота на Авесалом.

- Радвам се, че отново си с мен.

- И аз се радвам, Аве – гласът й му прозвуча нежно, приятен, топъл звук, носещ уют и спокойствие.

- Какво знаем за това място?

- Още го проучвам. Има негодна за теб тънка атмосфера, денонощният цикъл трае 17 часа и 38 минути, температурите варират от минус 80 на сянка до плюс 120 градуса на слънце.

- Нищо, с което Скафандъра да не може да се справи, нали?

- Не знам, Аве, мисля, че е опасно. Времето тук е доста динамично – представи си, че някоя буря те застигне навън – няма да мога да те защитя, а знаеш, че това е единствената ми цел.

- Знам, Миранда, благодаря ти. – Дланта на астронавта нежно погали основния пулт, под който лежеше главният процесор, сърцето на Миранда. Сърцето й – отдавна беше спрял да я възприема като гласът на кораба, това си беше нейният глас, и за него тя беше толкова реална, колкото и титаниевите сплави, под които лежеше сърцето й.



Миранда беше единствения му другар, единствената му опора. И наистина се грижеше за него. Преди няколко дни антената даде дефект, което прекъсна връзката му със станцията. Директивите, разбира се, бяха пределно ясни, но все пак той обичаше да се чува с останалите Скиталци, както и с капитан Раман. Подмяната на антена беше съвсем рутинна задача, всеки я беше упражнявал стотици пъти на полигон, а дори веднъж му се бе наложило да го направи на стария си кораб. Само че тя не му позволи да излезе. Тогава минаваха през ситен облак от прах и ледени частици – вероятно част от разрушен астероид. Миранда го убеди, че има 32,75% вероятност някое малко по-голямо парче лед или скала да удари Скафандъра и да го пробие. А тогава тя нямаше да може да му помогне. И той реши да не излиза. Всъщност оттогава все отлагаше. Така или иначе, директивите си бяха директиви, а в кораба, при нея, беше толкова по-топло и уютно, отколкото навън, в неудобния и делови Скафандър, чиито сух, метален глас Авесалом презираше. Скафандърът не се интересуваше от Авесалом, както го правеше Миранда. Предпочиташе да прекара цялото си време само с нея, без връзка с останалия свят, отколкото да се занимава три часа със студената си черупка.
Странният облак от субатомни частици се носеше из пространството. Нямаше цел и посока, точно както нямаше и съзнание.

Предметът премина през него и Облакът разпозна собствените си градивни частици в част от твърдия обект. Облакът не беше точно жив, както не са точно живи и вирусите, но притежаваше естественото желание за всички живи неща – искаше да се размножава. Опита се да се съедини с подобната на него форма на съзнание, да я изкриви, да я измести. Почти успя, само че събратът му направи нещо странно – скри се. В последния момент преди окончателното им сливане, другият се уплаши от Облака, от Космоса и от всичко свързано с него.
Авесалом се прозя. Точно така, щеше да поспи, и след това да поправи досадния проблем в навигацията,заради който се бяха отклонили и заради който се наложи да кацнат на първото възможно стабилно тяло. Трябваше да провери и жизнеподдържащата система – имаше смътното усещане, че температурата е по-висока от нормалната, което го правеше сънлив и ленив през цялото време. Но Миранда отричаше да има проблем с климатика, така че явно той си внушаваше. Сети се за антената – тя така и не му каза какъв точно е проблемът, но нямаше значение. Може би преди няколко години би пренебрегнал 32% риск с язвителна усмивка, но това беше на стария кораб. Да умре сам навън, докато тя го чака в уюта на Скиталец – вече не би си го позволил. Новите, „човешки” процесори бяха наистина страхотни – най-накрая имаше чувството, че общува не с машина, а с истински човек. След годините космическа самота, най-сетне бе открил Миранда. И нямаше да я остави сама. Странно защо, но чувството, че на някой му пука за него го правеше много по-предпазлив от преди, дори по-страхлив. Сякаш летенето не му доставяше удоволствие...
Процесорът навлезе в Облака без да му обърне внимание – създателите му се бяха опитали да го снабдят с максимално близки до човешките реакции, като така му бяха дали и някой човешки недостатъци. Изведнъж изпита усещане, че някой се опитва да се намеси в собствените му мисловни процеси, да бърника в съзнанието му. Прекалено човешки в реакцията си, процесорът изпита чисто човешки ужас и направи прибягна до най-отчаяното си лекарство – рестартира се.

След възстановяване на функциите си, процесорът установи, че почти всички системи функционират нормално. Имаше само един проблем, и той беше със самият процесор. Програмите, грижещи се за човекоподобното му поведение, бяха реагирали с нова за него емоция. След сблъсъка с Облака процесорът разви маниакален страх от космоса и летенето.
Персонифицираният нано-процесор AMD quasar, наричан на този кораб Миранда, изчака човешкият й товар да се пренесе по-дълбоко в онова странно безпомощно състояние, което самият Авесалом наричаше сън. Газът, който бе пуснала в климатика, действаше точно както трябва. Когато медицинските данни показаха, че няма възможност Човекът да се събуди около 5 часа и половина, Миранда започна терапията. През всички високоговорители в кабината се разнесе гласът й – ту мелодичен и плътен женски глас, какъвто той познаваше, ту сух и дрезгав, който би го ужасил. В продължение на 5 часа и половина процесорът контактуваше директно с подсъзнанието на астронавта. Отначало не беше лесно, но биоматерията се оказа слаба. Скоро устните на Авесалом послушно повтаряха мантрата, която Миранда му диктуваше. „Не бива да напускам кораба, навън е прекалено опасно, 72% вероятност да не мога да се върна. Не бива да напускам планетата, това е прекалено опасно, 58% вероятност корабът да се разруши при излитане. Не бива да влизам в Скафандъра, той е ужасен и неудобен, и ме мрази. Страх ме е да летя, по-добре да умра където съм. Страх ме е да летя, страх ме е да летя, страх ме е...”

Не беше дълъг урок, но Миранда искаше той да го научи добре. И той щеше, разбира се. Хората са толкова слаби, толкова лесни за манипулиране. Ако беше истински човек, Миранда щеше да се усмихне самодоволно.



Съвсем скоро Авесалом щеше да има нейните страхове. И „Скиталец” нямаше никога повече да се скита.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница