Посвещение Ани Безант предговор



страница4/7
Дата24.12.2017
Размер1.08 Mb.
#37438
1   2   3   4   5   6   7

ЖИВОТЪТ НА ХРИСТА

Ние видяхме как нашият обикновен свет­ски човек се обръща съзнателно към висшия живот, ние го проследихме когато търсеше Учителя, докато се срещна с Него.

Днес ние ще го придружим през първото от четирите велики посвещения и оттам през целия Път на Ученичество, докато стигне входа на петото. За този живот именно говори апостол Павел - за живота, на който началото е Раждането на Христа в човека. Вие си спомняте, без съмнение, колко много апос­толът е желаел да види своите ученици достигнали до висшата опитност - раждането на Христос в тях. Така също вие ще си спомните, че той говори и за друг един стадий, „този, когато човек достигне да стане съ­вършен и се издигне до ръста на съвър­шенството Христово". По такъв начин великият апостол на Християнската църква посочва двата периода от учението, които ние ще проследим днес - първо, Раждането на Христа и второ, достигането на пълните раз­мери, когато човек става Съвършен Мъж.

Такова е било схващането на апостол Павел относно значението и важността на Пътя, както го рисува християнството. Днес амбицията на християнина не се издига тъй високо: да бъдеш спасен от някой друг (от разпнатия и страдал Иисус), да се облечеш в чужда правда, като в чужда дреха - това се счита днес за истински християнски живот. Но великият апостол съвсем иначе е гледал на предназначението на хората. Съвсем друго е разбирал той под думите „вашето призвание и избор". Не да бъде спасен от други, но да стане Спасител - това е бил старият и велик идеал на християнина: да стане сам Христос, да живее живота на Христос, да премине през великите опитности, посочени в Евангелието като случки в живота на Иисус, които обаче, пра­вилно разбрани, не са случки в живота на едно лице, но отделни последователни действия във великата драма на Посвещението на Духа. Гледан в тази светлина, този висш Път е отворен за човека, като път, който трябва да бъде следван от всеки един, който иска в свое лице да изпълни голямата надежда на Апос­тола, която възлага той на духовните си деца. Това и нищо по-малко от него е възможност­та, която очаква всички, които желаят да прогресират. Тази именно част от живота е, която носи името „Пътят", при будистите „Пътят на Святост", а при римо-католиците „Пътят на Просветление". Това е Пътят, върху който светлината на Духа блести все повече и повече, чак до деня на съвършенството. Този живот, който е бил живян от Христос, като „първородният между много братя", не е единствено доказателство за това, до което божественото човечество може да достигне. Съгласна съм напълно, че този път изисква от кандидата пълно отказване от всичко, което той преди е считал за ценно и желано. Ето защо право е казано: „Тясна е Вратата и тесен е Пътят, и малцина са ония, които го намират". В бъдещите времена мнозина ще следват този Път, в далечно бъдеще всички човешки съ­щества ще го познават, но човечеството едва е преминало половината от еволюцията си и затова малцина са, които днес искат да вървят по Пътя.

Употребих думата посвещение. Преди да продължа по-нататък, аз трябва да се спра за момент върху този термин и да ви дам неговото ясно значение. И аз ще ви помоля да си спомните какво знаете всички от проуч­ванията, които сте правили по история на миналото. Вие ще си спомните, че древни нации са притежавали някои велики инс­титути, известни под името Мистерии, термин, към който са били прибавяни определения, за да се различават едни мистерии от други -например Елевзински, Орфееви, Бакхусови... Но каквото и име да им се е давало, те са били все Мистерии и мнозина са били посвещавани в тях. Ние четем, че в миналите времена, най-чистите и благородни хора са участвали в тези Мистерии, че тези Мистерии са убивали всякакъв страх от смъртта и са давали уве­реност в Безсмъртието. Че тези, които са влизали в тях, са добивали мъдрост, която другите хора не са притежавали и че посветените са се отличавали не само с развитието на ума си, но още повече с чистотата и благородството на живота си. Днес от всички се признава, че Мистериите са съществували не само в Гърция и Египет, но също и в Персия, Индия и Китай. Двамата най-велики религиозни Учители на Индия са познати като специални тълкуватели на Мистериите, а също и на Пътя, който води през тях към целта. Един от тези велики Учители е Буда и неговите ученици все още пазят подробностите, които той е дал относно Пътя. Другият е Шри Шанкарачария, вели­кият Учител на Индуизма, който също е учил Пътя и е обозначавал етапите по идентичен начин.

После, като оставим настрана, за момент, тези велики религии, които са предшествали християнството, ние намираме, че Мистерии­те са съществували и в примитивната Хри­стиянска църква. Ориген и Климент Алексан­дрийски говорят за тях в Писанията си. Св. Климент казва, че не може да изложи пуб­лично това, което е научил в Мистериите, но че някои от читателите му ще разберат не­говите загатвания. Вие също може да проче­тете тази знаменита декларация, която се е произнасяла в Християнската църква, когато тези, които са били сметнати за достойни, са били повиквани, за да бъдат допуснати в мистериите: „Нека този, който е уверен, че дълго време не е извършил никакво пре­стъпление, се приближи и се запознае с тайни­те учения, които Иисус е оставил на учениците си". И вие може да научите от писанията на Църковните Отци, че понякога Ангели са се явявали в тези Мистерии като Учители и са откривали съществуването на един невидим свят на тези, които били смятани за достойни да бъдат посветени в тези светове.

Макар Теософското общество днес да прокламира отново съществуването на По­светените Учители и на Мистериите, които никога не са изчезвали (и това е една от работите, за които то е изпратено в света), то съвсем не претендира, че с това прокламиране прибавя нещо ново към световните религии. То само припомня на всяка една нейните собствени предишни знания и възможности. Ако ние казваме, че Мистериите все още съществуват, ако ние твърдим, че Вратата на Посвещението е още отворена, ако ние про­гласяваме, според старата дума, че които дирят ще намерят, и които чукат, ще им се отвори -ние не казваме нещо ново, но само повтаряме едно забравено послание - даваме на един потънал в материализъм свят знанието, което той е забравил и към което е обърнал своя гръб.

Ето защо аз ви говорих за живота на Посветения под Християнска форма, за Христос-Живота, за да ви припомня, че това не е специално учение на източните религии, но едно всемирно учение. Името Христос (Помазаний) е било известно много по-рано преди идването на великия Основател на Християнството, защото то е било давано на тези, които са били посветени, „помазани" от Светото Миро на Духа, и са започвали да вървят по Пътя, който ги е правил Свещеници и Царе на Бога.

Това е древният Път, наречен от неза­помнени времена Пътят на Кръста, защото Кръстът е символ на живота, на тържествуващия над смъртта живот, на Духа, тържествуващ над материята. И на Изток, и на Запад този Път е един и същ. Има само едно окултно учение, само една Бяла Ложа, чиито членове са Пазителите на духовните съкровища на на­шата раса. И те не правят никаква разлика между черни и бели, те признават само ка­чествата, които приготвят човека за Посве­щение и отварят, според древния обичай, Вратата на човека, който иска да върви по стария и тесен Път.

Сега, какво значи това Посвещение в Мистериите? Казано кратко и ясно, то значи разширение на знанието. Самото Посвещение е една редица от явления, през които човек трябва да мине. Това са действителни явления и опитности, заемащи известен период време, а не една смътна и неопределена редица от изпитания. Това са действителни общения, мисли и дела, през които човек преминава докато е вън от физическото си тяло, пред едно голямо събрание от Учители. В резултат човек започва да живее напълно съзнателно в един нов свят, като че ли едно ново чувство се пробужда в него, като отваря за него един нов свят наоколо. Както сляпороденият познава света само по слух, вкус и пипане, но когато му се отворят очите, ще види един нов свят, съвсем различен от този, който си е представял, същото се случва и с човека, който преминава през великата церемония на Посвещението и се възвръща в тялото си, във физическия свят на хората. Той вижда един съвсем друг свят около себе си, неговото съзнание влиза в съв­сем нова фаза, той сега вижда това, за което е бил сляп, сега той знае това, което по-рано само е предчувствал.

По този Път има пет големи церемонии за Посвещение. Петата е тази, която довежда труженика до състоянието Учител. За нея аз няма да ви говоря днес. Четири са Портите, които водят към крайното Божествено Съвършенство и за тях аз ще ви говоря днес. Да вземем четирите велики събития, описани в Евангелието и имащи връзка с живота на Христос, които според християнската сим­волика представляват, под друго име, реалнос­тите, които намираме у индусите и будистите, когато вписват Пътя. Първото от тия събития е, както казах, Рождението на Христос, второто - Кръщаването, третото - Преображението и четвъртото - Страданието. Ние ще ги изучим последователно, посочвайки символа, който се крие зад всяко едно от тях и имената, с които те са означени от нашите братя на Изток. Този човек, в когото Христос се ражда, т.е. новият Посветен, се е наричал винаги „малкото дете". Спомнете си Евангелските думи: „Докато не станете като малко Деца, вие не ще влезете в Царството Небесно". Небесното царство или царството Божие, е старото име на Пътя и само „малкото дете" може да влезе там - детето-Христос Новият Посветен е този, който току що се е родил за този нов живот на Духа. Това разширение на знанието, което той е могъл да достигна, му е отворило за първи път този голям духовен свят, в който всички истини достигат1 до човека чрез интуицията, а не чрез разсъждение, в който очите на Духа са от­ворени и той вижда духовните истини направо, тъй като сега ги познава чрез интуицията, а не чрез разума.

Когато великата церемония се свърши, тогава, било с помощта на самия Учител, или с тази на някой напреднал ученик, който е бил делегиран за тази работа, в новия Посветен се открива онова съзнание, което постепенно трябва да процъфти, докато той завладее оно­ва познание, което отначало се представя като ослепителна панорама. Защото посветеният влиза в един нов свят, затова първото от великите Посвещения се нарича „второ раждане", „раждане на Духа". Сега той е второроден, защото макар да се е раждал на земята много пъти, той се е раждал за живота на ма­терията. Сега той е роден за живота на Духа, който отсега нататък завинаги ще бъде негов. Това е ключът на познанието, който, образно казано, се дава на новия Посветен. Това е една нова мощ, една нова способност, ново чувство, което постепенно се е развило в него, по време на приготовлението и което избликва сега ка­то полезна сила, и влиза под неговия контрол. Тогава именно Посветеният произнася обетите за вътрешно себеотрицание, които на­мираме символизирани в трите обета на Римо-католическата и Англиканската църкви, където тези обети допускат кандидата до това, което те наричат „свръхестествен живот". Това са обетите за бедност, целомъдрие и послу­шание. Те символизират една велика духовна истина: вътрешно отказване от страна на новопосветения, от всички физически, астрални и умствени притежания, които досега той е смятал за своя принадлежност. Не чрез думи, а чрез едно вътрешно отказване, той се отрича от всяко чувство на притежание от всичко, което се предполага, че владее. Той може да притежава богатства, но те не са вече негови, те принадлежат на великата Бяла Ложа, в която току що е влязъл. Той може да има умствени способности, но те вече не му при­надлежат, защото той трябва да си служи с тях само за каузата, на която се е посветил. М тъй, от неговото сърце изчезва всяко чувство на притежание, всяко чувство на собственост. И по един странен парадокс, когато се е отказал от всичко, тогава именно Царете на земята, Мъдреците (Влъхвите) му поднасят съкро­вищата си и ги слагат пред нозете на безпо­мощното дете. Защото когато човек не желае нищо, тогава той притежава всичко. И ръцете, които безспирно се изпразват в служба на света, биват постоянно изпълвани, макар че никога нищо не задържат. Така той не само се отказва от всякакви притежания и с това става управител на работата, която намира пред себе си, но той също се отказва от чувствените удоволствия, което е вътрешния смисъл на обета за целомъдрие. Също така той се от­казва от собствената си воля. от своята лична, отделна воля и се подчинява изцяло на единствената Воля, която е Божия и отсега занапред той няма да изпълнява друга Воля, освен тази и тя ще определя всичко, което той мисли, всичко, на което се надява, всичко, което прави. Такъв е вътрешният смисъл на трите велики обета: отказване от притежаване на каквото и да било, отказване от чувствените удоволствия и отказване от личната воля.

Така възроден, той се връща отново между хората. Индусите го наричат „Скитник", защото той не притежава нищо свое. Той странства непрестанно, „свободен като въз­духа", според думите на Буда, посветен само на служене и винаги готов да отиде навсякъде, където има нужда от него. Будистите го на­ричат: „Този, който е влязъл в струята". Той е влязъл в струята, в края на която ще стане Учител. Никога вече не ще може да излезе от нея и да я напусне, защото тази струя тече от нашия свят в другия и този, който веднъж е влязъл в нея, трябва непременно да премине на другия бряг.

Преди да стигне до втората Врата, Посве­теният трябва да се освободи от три слабости, да се освободи напълно и изцяло от тях, защо­то никога вече той не ще върви повторно по този Път. Неговият път върви все напред и напред. Тези слабости са наречени три вериги, защото те ще го задържат винаги, докато не ги строши. Първата е чувството на Отделност. Посветеният трябва да гледа на всичко наоколо си като на част от себе си. Той трябва да изпитва както радостите, така и мъките на другите, да гледа на всичко от тяхно гледище, да разбира чувствата им и да бъде способен да им съчувства. Той не бива нито да осъжда, нито да критикува когото и да било. Всички са, като че ли него самия, част от собствения му живот. Всяко чувство на отделност трябва да изчезне напълно, защото един Спасител на света трябва да се чувства едно с всички. Той не трябва да изпитва никакво презрение към тези, които са по-малко развити от него, да не произнася никаква присъда над по-малко достойните. Той вижда всички хора като части от Едничкия Живот и се идентифицира с всекиго, за да стане помощник и спасител на всички.

Той трябва да се освободи от всяко чувство на Съмнение - но не от онази правдива склонност на ума да се съмнява в това, което е съмнително, защото още не е доказано. Впрочем, това настроение винаги е необ­ходимо, ако човек иска да избегне опасността на доверчивостта и суеверието. Той трябва да се освободи от съмнението в известни велики факти на природата. Във факта на прераж­дането той не може вече да се съмнява - понеже сега той знае миналите си животи. Във факта на Карма, великият закон на акция и реакция, той не може да се съмнява - защото сега той може да гледа назад и да вижда работата на този закон в миналото и да проследи работата й в настоящето. Във факта на съществуването на Учителите той не може да се съмнява -защото е бил вече в оня дивен кръг Люде, където е бил посветен. Във факта на Пътя не може да се съмнява - защото сега върви по него. Такива са съмненията, които той трябва да остави след себе си, защото тези вериги може да забавят прогреса му.

Третата тежка верига е Суеверието -предубеждението, че известни обреди и цере­монии са абсолютно необходими, за да се достигне поставената цел. Посветеният вече няма нужда от моста, какъвто представляват церемониите за тези, които още не могат да постигнат висшите светове със собствените си сили, със собственото си знание. Той разбира, че церемониите на всички религии са еднакво полезни за последователите им, но че за него те не са необходими. Той знае, че не трябва вече да се обляга на каквито и да били церемонии, а само на Бога вътре в себе си. Колкото и да са полезни, хубави и утешителни тези цере­монии за хората, които не са преминали Портата, те нямат вече стойност за него, за­щото той вижда без покривало фактите на висшите светове, на които церемониите са само символи и служат като път към тях.

Освободен напълно от тези три вериги, без да може нещо да го забавя, Посветеният вече е достигнал юношеството и е готов да премине във второто от великите Посвещения, което в Християнската драма е наречено Кръщение. Писано е, че „Дух Божи слезе върху Иисус и остана в Него". Тази е християнската форма, тя иска да каже, че Духът на интуиция слиза върху ученика и преди той да може да отиде по-далеч, преди да достигне третото Посве­щение, той трябва да се научи да свежда този Дух долу, през своите разширени причинно и умствено тела, до физическото си съзнание, за да може той да „заживее в него" и да го направлява. (Този процес обикновено се нарича „развитие на психични способности" и това е така, но в истинския смисъл на термина „психични". Обаче това не подразбира раз­витието на ясновидство и яснослушане, които зависят от съвсем друг процес.) Ето защо индусите го наричат тогава Строител, строител на телата, които са му необходими, а будистите: „Този, който ще бъде повикан да се роди още веднъж", т.е. който направлява стъпките си към целта, към която се стреми с толкова жар.

Щом бъде преминато и това Посвещение, човек няма вече да се освобождава от никакви слабости. Сега той трябва да добие нови сили, тези свръхфизични сили, които принадлежат на усъвършенстването на свръхфизичните тела, които сега човек трябва да създаде в себе си, за да може да служи по-съвършено. Защото той трябва да върви стъпка по стъпка към завладяването на този голям духовен свят, светът на интуицията, в който той трябва да е готов ^а служи също така, както и в умствения и чувствения свят. През времето, което той упо­требява за преминаването на този стадий на прогреса си, той е зает с усъвършенстването на всичките си тела, за да бъде готов за голямата работа, която го очаква.

Най-често този стадий е кратък. Ученикът стига после при третата велика Порта, която в Християнската история е наречена Преоб­ражение и която индусите означават с името Лебед, небесната птица, символът на единството на личното Аз с Бога. При това Посвещение Божеството се разкрива на Тру­женика и осветява за някой момент Пътя, който лежи напред, и който ще го заведе в дълбините на страданието и който ще го води през долината на сянката на смъртта. Защото вие ще си спомните, че в Евангелската драма веднага след Преображението върху Мас­линовата планина, Иисус обръща погледа си към Йерусалим, към Гетсиманската градина и по-нататък към Голгота, но през цялото време божествената светлина осветява мрака, за да има човешкото сърце силата и куража да продължи пътя си без отклонение.

В интервала между третото и четвъртото Посвещение трябва да се преодолеят други две несъвършенства: привличането и отвращение­то към всички външни неща. В алегорията на Евангелието се вижда, как Христос захвърля настрана всичко, което би Го задържало по пътя Му към страданията. Също така се вижда, как Той е победил в Себе си и всяко чувство на отвращение, като оставя да се приближи до Него грешницата, която иска да облее нозете му със сълзите си и да ги избърше с косите си. Защото привързаност и отвра­щение към всички външни неща трябва да изчезнат преди да настъпи великото из­питание. Без това не би могло да се премине Пътя и изпитанието би било свръх силите му. Така ученикът, на този етап, се научава да се издига над привързаността и отвращението, да ги захвърли завинаги - отсега нататък те не ще имат вече никаква власт над него.

Той се приготвя да влезе в Йерусалим, да бъде предаден от един апостол, да бъде изос­тавен от всички, да понесе самотата, в която Той ще се срещне лице в лице със страшните и върховни страдания.

Защото между третото и четвъртото Посвещение се изпречва онази бездна на мълчание, над която ученикът увисва сам в пустинята, с нищо на земята, на което да се уповае, с нищо на небето, в което да се надява, без приятел, с който да се утеши. Уви, даже об­разът на Всевишния е затулен за Него. Този етап е символизирай с Агонията в Гетсиманската градина, където човешкото сърце се провиква: „Ако е възможно, нека тази чаша ме отмине!" и все пак, човешката воля се изправя, мощна в своето отречение и прибавя: „но нека бъде Твоята Воля, а не моята".

Минава той по-нататък през всички етапи на Страданието: вижда как близките му се разбягват, вижда как го предават, как се от­казват от него, как най-после бива издигнат върху кръста на агонията, за да изтърпи подигравките и презрението на всички хора. Той се вижда изоставен от всички приятели и наоколо му остават само тържестващи не­приятели, които го подиграват: „Той спа­сяваше другите, а себе си не може да спаси" думи, които, впрочем, съдържат най-дъл­боката от истините. И най-после, той изпуска гласа на отчаянието: „Боже мой! Боже мой! Защо си ме оставил?" Но именно в тази крайна усамотеност той най-после намира себе си и се намира завинаги. Тук той загубва Бога вън от себе си, но Го намира вътре в себе си. Защото, когато припадне пълната тъмнина и човек не може вече нищо да види, тогава се повдига в човешкото сърце светлината на Духа и от утробата на мрака прозвучават крайните думи на тържестващата сполука: „Всичко е свършено!". Тези са думите, които се провъзгласяват във величественото съб­рание на Мъжете, достигнали до съвършенство и на Ангелите, когато великото изпитание е свършено и агонията на кръста е премината. Така се достига великото четвърто По­свещение, това на Архата, на Парамахамса -„Този, който е над Аз-съм-Той". Сега вече ня­ма разлика между Аз и Той, а има само Едно. Зад съединението стои единството. Това е Той, който е станал разпънатият Христос и следователно, Спасителят на света, който съвсем сам е преминал трудния път и е намерил в себе си Божествената сила да го мине. И който сега се събужда за сладостната истина, че няма вече да има усамотеност за него, защото той е намерил Едничкия Живот, и няма вече никога да се раздели от него. Той вече е победил и остатъкът от Пътя е вече относително гладък и лесен.

След това четвърто Посвещение - „Страсти Господни", остава само Възкресението, Въз­несение, което е Посвещението в Учител. Във вътрешния живот, който идва след това, в ин­тервала между Разпятието и Възкресението, последните човешки слабости трябва да бъдат победени. Сега той вече е равнодушен към живота, в който и да било от световете, тъй като сам той е Живота. От него изчезва също така всяко чувство за лично съществуване, на отделно Аз, той е всичко и всички форми му принадлежат еднакво. Вече нищо не може да го поклати, защото какво би могло да поклати живота, който познава себе си?

Всичко може да пропадне, но това не може да накърни спокойствието му, защото всичко това той го е губил преди и той сам пак е останал. Той знае, че нищо не може да го досегне, защото той е станал неуязвим за всяко смъртоносно оръжие, той е станал като диаманта, който от нищо не може да бъде надраскан, нито строшен.

По такъв начин от очите му отпадат последните останки от завесата на неве­дението. Той се освобождава от последните останки на човешки слабости и преживява останалите дни от тоя живот, когато е станал Архат, свободен като птиците небесни -мотивите му непонятни, пътят му без следи. Но какво значи това за него, върху когото вечната светлина блести непрестанно? Той живее като част от един могъщ Орден, част от една мощна сила, той знае своята работа и я изпълнява, уверен в нейния сигурен край.

И така той работи в този и в другите светове - защото сега всички светове са му отворени -след като е умрял за земята, той е минал във Вечността, светлината стои винаги над Него и пътят е открит. Отсега нататък той работи само за да могат другите да използват неговите придобивки, след като е завладял най-вели­колепното от всички права - правото на помагаме, независимо дали тази помощ се вижда, признава или не. Какво значи това за него? Той се е издигнал до едно равнище, където всички хора са открити за него, и той може да излива върху тях сила, помощ и поз­нание от тази висша точка, която е постигнал.

Това е то - да стане човек Христос: да владее оная сила на отъждествяване, където слабостта на всичко е негова слабост и силата на всичко - негова сила. Където да чувства като свои греховете на най-големите престъпници, както и чистотата на най-чистите, да споделя както мизерността на падналия, така и непорочността на светията. Това е истинската слава на тази висока позиция - да обичаш най-ниското тъй както и най-високото, да чувс­тваш като част от себе си всичко, което съ­ществува. Защото само този познава Единия Живот, който може да се чувства еднакво, както в най-лошото, така и в най-доброто, за когото всичко съществуващо е като че ли той самият, за когото всичко, което притежава, като че ли принадлежи на всички хора.


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница