Потеклото на българите митове и действителност

И древнобългарската (“прабългарската”) и новобългарската лексика, фонетика, морфология и синтаксис са една смес на прауралски и праалтайски елементи със съществени индоевропейски наслоения. Такава смес би могла да се получи в района между изворите на реките Хуанхъ и Чангджиян и езерото Балхаш, а именно днешен Северозападен Китай и източните и югоизточните дялове на Казахстан и Узбекистан, както и Киргизия и Таджикистан. Между другото таджиките и днес са си иранци и майчиният им език е всъщност фарси.

Според някои учени името на езерото Балхаш в Казахстан и народностното име на българите произлизат от един и същ корен. Тъкмо в този регион от V в.пр.Хр. до І в.сл.Хр. праалтайски племена са живели заедно или в непосредствено съседство с един индоевропейски народ, който вероятно е говорел на тохарски език. Присъствието на българите или прабългарите в същите земи и по същото време като че ли се потвърждава от това, че повечето индоирански думи в древнобългарския (“прабългарския”) и в съвременния български език изпъкват с голямата си близост до тохарския, който е един от най-старите индоевропейски езици. Така например тохарското “ak” отговаря на българското “око” (на сръбски “око”, на хърватски “oko”, на словенски “okô”, на словашки “oko”, на чешки “oko”, на украински “око” или “воко”, на по-старинен руски “око”, на полски “oko”, на горнолужишки “woko”, на долнолужишки “hoko”, на литовски “akìs”, на латвийски “acs”, на староиндийски “ákşī”, на латински “oculus”, на готски “augo”, на старосаксонски “ōga” и т.н.), а преминаването на началното тохарско а- в о- на български е не само праславянска, но и древнобългарска (“прабългарска”) фонетична закономерност.

Подобен е и случаят с глагола “гаси”, който е налице в славянските езици (на сръбски “гасити”, на хърватски “gasiti”, на словенски “gasíti”, на словашки “hasit’”, на чешки “hasit”, на украински “гасити”, на руски “гасить”, на полски “gasić” и на долнолужишки “gasyś”). Измежду останалите индоевропейски езици обаче коренът се среща само на литовски “gèsti” (“изгасява”) и гръцки “σβέυνυμι” (“гася”), което е доста по-отдалечено от тохарското “käs” (“гаси”). Другояче казано, твърде е вероятно “гаси” да е преминало в българския още в древнобългарската (“прабългарската”) епоха и оттам да е повлияло и на праславянската форма.

Непосредствена е и връзката на българското “мляко”/”млеко” от по-старо МЛhКО с тохарското “malk-”/”mälk-”, за което се търси родство със староиндийското “mārjati” (“пере, изтрива, чисти”), авестийското “marэzaiti” (“пере, изтрива”), латинските “mulgeō” (“доя”) и “mulceō” (“гладя, милвам; смекчавам”), гръцкото “αμέλγω” (“доя”), ирландското “bligim” (“доя”), албанското “mjel” (“дои”), готското “miluks” (“мляко”), немското “Milch” (“мляко”), английското “milk” (“мляко”), латвийското “màlks” (“пиене на един дъх”) и литовското “malkas” (“глътка”). Според редица учени славянските форми (на сръбски “млеко”, на хърватски “mlijeko”, на словенски “mléko”, на словашки “mlieko”, на украински, руски и белоруски “молоко”, на полски “mleko” и на лужишки “mloko”) са заемки от готското “miluks” (“мляко”), но това като че ли не се отнася за българското “мляко”/”млеко”, тъй като коренната гласна в славянските думи няма връзка със звука –h- (-ä-), който видимо е бил налице в тохарския, а също така и в древнобългарския (“прабългарския”). Всичко това прави твърде възможно българското “мляко”/”млеко” от по-старо МЛhКО да е дошло направо от тохарското “malk-”/”mälk-” още в древнобългарската (“прабългарската”) епоха. Според американския учен Питър Гоулдън тохарският език е служел като “lingua franca” едва ли не на всичките народи около прочутия “път на коприната” от Китай за Европа.

Откритите преди две-три десетилетия запазени тела в Северозападен Китай потвърждават индоевропейското присъствие в посочените земи, и то още около 2000 г.пр.Хр. Телата имат несъмнено индоевропейски антропологични черти и някои учени предполагат, че те са може би генетично свързани с днешните украинци. Като се има предвид, че украинската народност се формира на територията на някогашна “Голяма България” на Курт (“Кубрат), би могло да се допусне, че генетичната връзка на украинците с индоевропейците от Северозападен Китай се дължи на българите.

Двойственият характер на българския език както в неговата древнобългарска (“прабългарска”), така и в новобългарската му разновидност подсказва, че българите са възникнали като народ в резултат на смесването между уралоалтайски и индоевропейски племена. Не е изключено прабългарите или българите да са дооформили днешния си физически облик, когато са пристигнали в района на някогашна Бактрия. Именно там те ще да са се смесили и с потомците на онези траки, които Александър Македонски е заселил по същите места още през втората половина на ІV в.пр.Хр.

Самата Бактрия е обхващала на времето си северозападния дял на планините Памир и Хиндукуш и по всичко личи, че тук трябва да се търсят и корените ако не на българската народност, то най-малкото на българската държавност и на българския стопански модел. Във всеки случай според “Именника на българските канове” епохата “Авитохол” започва през 153 или 165 г.сл.Хр., а това е може би времето, когато след разпадането на голямото хунско или хунорско обединение българите ще да са пренесли средището на своята държава в някогашните земи на Бактрия.

Към 153 г.сл.Хр. българите имат по всяка вероятност една вече утвърдена държавноадминистративна структура, присъща на повечето от конните народи, които обикновено се наричат “номадски”. “Номадската” държава е всъщност федерация от най-различни племена и народи, за които не винаги е задължително да произлизат от общ корен. Всяко племе си има своя собствена, строго определена територия, като добитъкът и земята се притежават общо от племето. Всяко племе жигосва стадата си със свой специален белег – дамга. С течение на вековете тези белези вероятно са дали началото на дохристиянските български руни или по-точно “рабоши”. Във всеки случай употребяваните от българите дамги фактически запазват първоначалната си форма чак до ХІХ в.сл.Хр. и те са твърде близки с дамгите на едва ли не всички алтайски народи.

Цялата територия на федерацията е разделена на три дяла – среден, ляв (източен) и десен (западен). Средата (центърът) принадлежи на владетелското племе, което поддържа ръководната си позиция със система от бракове на децата на владетеля с децата на останалите племенни вождове. Племенните вождове са подчинени на върховния владетел не само като негови роднини (сватове), но и като негови помощници. Племената, които държат левия и десния дял на общата територия, са всъщност съюзници на владетелския род.

Тази система се е практикувала фактически от всички народи, обитавали някога евразийските степи. Суровите климатични условия карат тези народи непрекъснато да търсят по-добра земя. За целта отначало се изпраща част от племето или от обединението, която заминава в определена посока, за да намери подходящо място за заселване. В случай че такова място се намери, “разузнавателната” група съобщава това на останалите и племето или племенното обединение, които са ги изпратили, се преселват в новата област. От само себе си се разбира, че преселващите се племена трябва да са достатъчно силни, за да могат да покоряват или побеждават народите, които срещнат по пътя си. Без да бъдат пълноправни членове на федерацията, покорените племена служат главно за снабдители на храна, роби и жени, тъй като такива преселения се отличават с висока смъртност и колкото и да се мъчи да изтреби жителите, които заварва в новозавладяната територия, преселващият се народ неизбежно се смесва с част от тях.

Легитимността се спазва от конните народи по най-строг начин. Не е задължително върховната власт да се предава от баща на син, но владетелят не може да бъде излъчван от друг род освен от владетелското племе. Системата е описана доста точно от средновековния български писател Йоан Екзарх през Х в.: “У българите князете стават според техния род, синът на мястото на бащата, братът на мястото на брата. И у хазарите чуваме, че е също така”.

Дори ако дадена орда, включваща поне няколко племена, реши да се премести другаде, преселението трябва да се ръководи от някаква част от владетелското племе на конната империя или най-малкото водачът на ордата трябва да произлиза от владетелското племе на цялата федерация. От своя страна владетелското племе не само държи центъра, а трябва да изгражда и поддържа един укрепен стан, който в случай на заплаха да дава убежище на цялото население. При хунорите и съответно при българите владетелското племе се е наричало Дуло, и то най-малкото ог времето на легендарния родоначалник на този род Мао-тун, Мо-тун, Богтур или Богатур, който е царувал от 207 до 174 г.пр.Хр.

Според сирийския летописец Мар-Абас, който преразказва едно арменско известие, към 127-114 г.пр.Хр. една българска орда стигнала до Кавказ и малко по-късно се преселила на юг от планината, като българите били избягали от някакви вътрешни междуособици. Повечето учени отхвърлят датата на Мар-Абас като погрешна и смятат, че първите българи са се добрали до Кавказ чак през ІІ в.сл.Хр. Както посочва Димитър Съсълов обаче, описаните събития се потвърждават от китайски извори, според които подир смъртта на Богатур наистина избухнали вътрешни безредици и някаква част от хунорите потърсили спасение на запад, към Кавказ. За близките връзки на българите с кавказките народи от онова време свидетелстват редица древнобългарски (“прабългарски”) думи като “грозде” (на грузински “гурзени”) или волжкобългарските “джори” (“войник”) и “хвили” (“смърт”), които според Петър Добрев са също кавказки заемки. Волжкобългарското “джори” би могло да е дало новобългарското “жрец” по същия начин, както латинското “sacerdos” – “жрец” е сродно със “sacramentum” – “задължение за военна служба, клетва за вярно служене, военна клетва”. Във всеки случай “жрец” няма сигурни индоевропейски връзки, а измежду славянските езици се среща единствено в руския, където навярно е преминало от българския по книжовен път. Волжкобългарското “хвили” (“смърт”) пък би могло да се е развило в дунавскобългарското “хвала” по същия начин, както гръцкото “`υμνέω” означава и “възпявам, възхвалявам”, и “оплаквам с жалебни песни”. За разлика от “жрец” коренът “хвала” е налице във всички славянски езици, но подобно на “жрец”, “хвала” също няма сигурни индоевропейски успоредици и по всяка вероятност е проникнало от древнобългарския (“прабългарския”) в славянските езици още в праславянската епоха.

В “Именника на българските канове” изрично се посочва, че първите двама владетели на българите – Авитохол, който според “Именника” е живял или царувал от 153 до 453 г.сл.Хр. и Ирник, комуто се приписват 150 години живот или царуване от 453 до 603 г. – принадлежат на рода Дуло: АВИТОХОЛЪ ЖИТЪ ЛhТЪ Т [300]. РОДЪ ЕМQ ДQЛО. А ЛhТЪ ЕМQ ДИЛОМЪ ТВИРЕМЪ. ИРНИКЪ ЖИТЪ ЛhТЪ Р И И [150]. РОДЪ ЕМQ ДQЛО. А ЛhТЪ ЕМQ ДИЛОМЪ ТВИРЕМЪ (“Авитохол живя 300 години. Родът му [е] Дуло, а годината му дилом твирем. Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем”).

От 153 или 165 г.сл.Хр. нататък българите започват дългия си път на запад в търсене на земя, като най-напред завладяват дадена територия, а сетне пристъпват към нейното заселване и усвояване. В българската редакция на “Манасиевата хроника” този процес се окачествява като “поемане”: ПРИ АНАСТАСIИ ЦРИ НАЧЕШЕ БЛЪГАРЕ ПОIЕМАТИ ЗЕМЛЮ СIЮ (“При цар Анастасий българите започнаха да поемат тази земя”). “Поемането” (ПОIЕМАТИ) очевидно отговаря по смисъл на унгарското “honfoglalás” - “заемане на отечеството” (има се предвид заселването на днешните унгарски земи от маджарите в края на ІV в.сл.Хр.). Глаголът “поема” е производен на “емва” (“хваща, поема бързо; подхваща, пипва; подгонва; почва да се кара; взема, хваща”, откъдето “взема”, “заема”, “наема”, “заем”, “подем”, “прием”, “предприема” и още много други), като “емва” обикновено се свързва с диалектното хърватско (далматинско) “jeti” (“взема; заема, дава под наем”), словенското “jéti” (“започва, заема се”), чешкото “jímat” (“хваща; плячкосва; подмамва”), украинското “яти” (“започва; захваща се, заема се”), руското “имать” (“взема; започва; захваща”), полското “jąć” (“започва, захваща”), литовското “imti” (“взема”), старопруското “imma” (“взема”) и латинското “emo” (“купувам; придобивам, спечелвам”). На фона на изброените тук индоевропейски успоредици, включително и славянските, българското “емва” не е по-отдалечено обаче по смисъл и по звучене от уралоалтайски форми като казанско-татарските “θмθр” (“хваща с цяла ръка”) и “умыр” (“хваща с ръце, откъсва, отхапва”), саянското “ÿн” (“издига се нагоре”), унгарското “emel” (“вдига, издига, повдига; обира, краде”), мансийското “εlm-” (“повдига; носи”) и хантийското “älэm” (“вдига, издига, повдига”).

Според редица извори българите изграждали свои собствени градове още на твърде ранен етап. Както изглежда, те възприемат от съседен Иран редица архитектурни черти и каменоделски похвати, които възпроизвеждат в Кавказкия регион, в земите между Каспийско и Черно море, а на края - в Долнодунавския басейн. В полза на българското потекло на редица сгради, крепости и градове в тази обширна област говори не само архитектурният им стил, но и изсечените по стените им рабоши, много от които ще легнат по-късно в основата на кирилицата.

В началото на ІV в.сл.Хр. онези хунски или хунорски народи, които са се задържали до този момент в земите северно и северозападно от Китай, тръгват също на запад. В по-нататъшния им преход към тях се присъединяват и повечето българи може би като съюзници, а може би и като един от водещите народи в хунорското обединение, тъй като по всяка вероятност именно българите започват да държат лявото или източното крило. Към 372-375 г.сл.Хр. хунорите, предвождани от Баламир, побеждават остроготите и ги изблъскват към днешните земи на Полша, Западна Беларус и Западна Украйна, а малко по-късно тези краища, които според повечето учени са били праотечеството на славяните, навярно попадат също под властта на хунорите. Във всеки случай тези земи се намират в непосредствена близост със средищния дял на хунорската държава, който е преместен към това време в Панония (днешна Унгария). През първата половина на V в. и най-вече при царуването на Атила (445-453) хунорите достигат до река Рейн и заедно с германските племена създават заплаха за самото съществуване на Римската империя. Тъкмо тогава хунорите смогват да се сродят със старогерманската аристокрация, като за това сякаш свидетелства и името на баварския владетелски род Балгер, за който се предполага, че е дошъл от земите северно от Индия и който би могъл да се свърже с българите. От тази епоха са запазени и редица алтайски местни имена дори в Швейцарските Алпи.

Не е нужно да се изтъква, че в Източна Европа и най-вече в праотечеството на славяните народностните промени са били много по-дълбоки. Съдейки по едва ли не пълната еднаквост на повечето славянски думи и форманти от уралоалтайско или индоиранско потекло с българските им успоредици, може да се допусне, че славяните са се превърнали в различен етнос от балтите в резултат на смесването им най-напред с готски, а по-късно с български или с близки до българите племена. По всяка вероятност хунорите покоряват областите, отговарящи на славянската прародина, но не ще да са проникнали в земите, населявани векове наред от балтите, а именно Източна Прусия, Литва и Латвия. Това като че ли се потвърждава и от факта, че за разлика от славяните литовците и латвийците са запазили в езика си и досега същински и твърде стари индоевропейски черти.

След смъртта на Атила през 453 г. голяма част от българите са принудени да се завърнат в земите на север от Черно море, но не е изключено българската държава да е обхванала към това време една обширна област от Панония (днешна Унгария) до северния склон на Кавказ. През 482 г. българите са повикани от източноримския (византийския) император Зинон (474-491) на помощ срещу остроготите. Византийските богатства очевидно притеглят българите и през 493 г. те предприемат може би първото си нахлуване, достигайки до Тракия. При едно ново нападение през 502 г. те навлизат както в Тракия, така и в Илирикум. През 505 г. българите в съюз с остроготите се сблъскват отново с византийската армия и както изглежда, предприемат и първото си масово заселване в земите на юг от Дунава. Във всеки случай съобщението на неизвестния автор на българската редакция на Манасиевата хроника за това как българите започнали да се настаняват в днешна Северозападна България и Македония се отнася тъкмо за царуването на източноримския император Анастасий І (491-518): “При императора Анастасия наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха в Бдин [Видин] и първом почнаха да завземат [или “поемат” – П.Ц.] долната земя Охридска, а след това цялата тази земя” (ПРИ АНАСТАСIИ ЦРИ НАЧЕШЕ БЛЪГАРЕ ПОIЕМАТИ ЗЕМЛЮ СIЮ. ПРhШЬДШU БЬДЫНh И ПРhЖДЕ НАЧЕШЕ ПОЙМАТИ ДОЛНhЮ ЗЕМЛЮ WХРИДСКQЮ Й ПО ТОМ СIЮ ВЬСU.) Силното българско присъствие в земите на юг от Дунава се потвърждава и от събитията от 514-515 г., когато според византийски извори българите се намесват във вътрешните борби на империята и подпомагат Виталиан в опита му да смъкне от власт Анастасий І.

Кризата, в която изпада българската държава в следващите десетилетия, донякъде забавя, но като че ли не туря край на постепенното и системно “поемане” на балканските земи. Подир царуването на Зилгибис (520-527) и съвместното властване на Глонис и Стиракс кан става Грод или Горд (името му би могло да се свърже с имената “Гърдю”, “Гърди” или “Гърдев”, запазени и до днес в България). Горд е първият известен български владетел, който се покръства. Кръстник му е самият източноримски император Юстиниан І (527-565). Канът дори се опитва да наложи християнската вяра на поданиците си, но това предизвиква бунт, Горд е убит и неговото място се заема от брат му Мугел. Царуването на Мугел не ще да е било дълго, тъй като към 538-540 г. българите са вече под съвместното властване на Булгас и Друг, а към 550 г. държавата се разделя на две - Кутригурското царство на запад от Азовско море и Утигурското царство на изток.

Горе-долу по същото време Източната римска империя започва да се подхвърля на нападения и от страна на славяните, които първоначално като че ли не са имали намерение да се заселват трайно на Балканите. Славянските нахлувания видимо са били улеснени от разделянето на българската държава на две, но по всичко личи, че от чумната епидемия, която пламва във Византия през 542-546 г. и покосява предимно градското население, се възползват не само славяните, но и българите. През 551 г. кутригурите навлизат за пореден път в Балканския полуостров. Юстиниан І (527-565) съумява обаче да насъска срещу тях сънародниците им от Утигурската държава. Предвождани от кан Сандилх, утигурите се нахвърлят върху кутригурите и избиват мнозина от тях. Заловените жени и деца са отвлечени и поробени. Около 2000 кутригури – мъже, жени и деца – избягват от страната си и молят Юстиниан да им даде земя за заселване. С неговото съгласие те се настаняват някъде в Тракия и това е всъщност втората известна българска колонизация в земите на юг от Дунава.

Малко по-късно кутригурският кан Заверган (550-560) сключва мир със Сандилх и предприема през 558 г. голямо нападение срещу Източноримската империя. Българите навлизат дълбоко на юг, като някои от тях достигат до Тесалия, а останалите се спират чак при стените на Константинопол (Цариград). Нападателите са отблъснати от Тесалия, но Юистиниан смогва да се отърве изцяло от тях само след като подбужда утигурите да подновят войната си срещу кутригурите.

Към средата на VІ в. в Средна Азия се надига нов алтайски народ, а именно тюрките, които побеждават един друг алтайски народ – аварите – и ги принуждават да се упътят на запад. През 558 г. аварите стигат до Кавказ и влизат в преговори с византийците, които се възползват от случая, за да ги насъскат срещу враговете на империята. Към 560 г. идва редът на утигурите и кутригурите и според повечето учени фактически всички българи трябва да признаят върховенството на аварите.

Междувременно тюрките се разделят на две, като западните тюрки продължават експанзията си на запад и към 568 г. утигурите трябва да признаят върховенството на тюркския хаган Шетиеми или Истеми. Аварите пък са принудени да подновят похода си в западна посока. Много кутригурски племена решават да се присъединят към тях и се включват в кампаниите им в Югоизточна Европа и Среднодунавския басейн. Аварите са предпочетени пред тюрките и от две утигурски орди, тарниахите и коцагирите, които преминават на аварска страна заедно с още една българска орда, завендерите, живели до този момент някъде на запад от река Танаис (Дон). Може най-малкото да се предполага, че известна част от българите са продължили да живеят в Панония още от времето на Атила и по този начин от самото начало в Аварския хаганат е налице мощно българско присъствие. При това редица податки говорят в полза на хипотезата, че българите са били не толкова подчинен, колкото съюзен народ на аварите.

В границите на аварската държава попадат и голям брой славяни, които продължават с нападенията и нахлуванията си на юг, но под аварско, а може би и българско водачество, тъй като техният език и държавна традиция са силно повлияни от българите. Именно от тези “аварски славяни” по-късно ще се оформят най-малкото четири народа – словенците, словаците, сърбите и хърватите. За аварски славяни би трябвало да се смятат и чешките племена, които населяват най-северозападните краища на хаганата.

След смъртта на Шетиеми (около 576 г.) Западнотюркският хаганат се разпокъсва на цели осем, фактически независими държави. През 576 г. един от западнотюркските ханове – Турксант – превзема град Боспор на Таврическия (Кримския) полуостров с помощта на утигурите, предвождани от Анагай. Така византийците временно губят контрола си върху Северното Черноморие. Скоро обаче сред западните тюрки избухват поредица от междуособни войни, които спират експанзията им на запад. Както изглежда, тези събития карат около 10 000 българи да поискат убежище от източноримския император Маврикий (582-602), което е може би третото масово българско заселване в земите южно от Дунава.

Според “Именника на българските канове” 603 г.сл.Хр. бележи края на епохата Ирник и началото на нов период в историята на българите. Всъщност в “Именника” поредицата от имена на конкретни владетели, наместо на епохи, като че ли започва тъкмо от 603 г. насетне. Повечето учени смятат, че “Голяма” или “Стара България” се създава някъде между 603 и 635 г., но няма единно становище по това чия чужда власт е била отхвърлена от българите по онова време, а някои автори дори отричат да е имало изобщо чужда власт.

Според проф.Васил Златарски утигурските българи се прегрупирали в нова орда или племенно обединение - уногундурското или унугурското – и се освободили от западните тюрки. Според Омелян Прицак обаче българите никога не са били под западнотюркска власт, а както кутригурите, така и утигурите били признали върховенството на аварите. Сигурно е само това, че с византийска помощ българите си възвръщат или разширяват държавата и че първият кан на Голяма България, Курт или Кубрат, принадлежи на племето Дуло.

Традиционната византийска стратегия е да се дава политическо убежище на различни “варварски” владетели и народи, за да бъдат използвани срещу враговете на империята. По този начин в течение на VІ в. най-малко две български групи получават земя за заселване на Балканите. Твърде вероятно е Курт и вуйчо му Гостун или Органа да са били сред българите, поискали убежище от император Маврикий в края на същия век. В Цариград очевидно са били заинтересувани да имат приятелска държава по Северното Черноморие, която да закриля империята главно от аварите, но и от други нахлуващи народи.

Докато е в Цариград, Курт е покръстен, навярно още като дете. През 603 г. вуйчо му Гостун (Органа) тръгва от Византия за земите на север от Черно море, които все още се обитават главно от българи. Под негово ръководство българите сериозно подкопават властта на аварите (или на западните тюрки) и така подготвят почвата за бъдещото царуване на Курт. Курт става официално кан на унугундурите през 605 г., но по всяка вероятност е бил все още малолетен.

Поначало за тези години от българската история продължава да има доста много полемики, като едва ли не всеки има свой собствен прочит на “Именника на българските канове” и на дохристиянския български календар. Единственото сигурно нещо е (и то само донякъде), че българите отхвърлят изцяло чуждата власт или чуждото надмощие чак през 632 или 635 г. Това е и главното постижение на съюза, сключен през 619 г. с византийския император Ираклий (610-641). Курт не само поддържа от самото начало най-приятелски връзки с Ираклий, но по време на преговорите в Цариград през 619 г. редица български сановници следват примера му и се покръстват.

Съюзът с Византия позволява на българите да отблъснат аварите далеч на запад, докато западните тюрки са принудени да се завърнат в по-ранното си отечество в Средна Азия. Така всички българи, включително и онези от някогашното Кутригурско царство, са обединени в една държава. Голяма България се простира от делтата на Дунав до Каспийско море и Кавказ. Нейните западни съседи, аварите, трябва да се задоволят със земите на Дакия и Панония (днешна Унгария и Румъния).

Така или иначе аварската власт кара все повече славяни да започнат да се настаняват трайно в земите на юг от Дунава. Както изглежда, още през VІ в. на територията на днешна Румъния някаква част от славините, определяни от редица учени като предци на южните славяни (сърби, хървати и словенци), са се смесили с някаква част от антите, за които се смята, че са дали началото на източнославянските народи – руснаци, украинци и белоруси. От края на VІ и началото на VІІ в. в римската провинция Илирикум се заселват предимно сърбохърватски племена или славини, докато в Мизия, Тракия и Македония проникват най-вече славино-анти. По всичко личи, че към това време славините, антите и смесените славиноанти вече са изпъквали и с някои езикови различия, свързани най-вече с изговора на праславянските фонеми