Повече отколкото виждат очите галина Стоянова



страница5/5
Дата18.01.2018
Размер1.04 Mb.
#47928
1   2   3   4   5

Беше сгушена и свита, настръхнала като врабче, на първата маса до платформата. Мислите й объркано се въртяха, притискани от теготата на дните. Те се блъскаха на вълни в нея, една от друга по-големи. Анна с мъка издържаше налягането им. Море от неутешима печал я заливаше, дърпаше я неутолимо надолу към дъното. Не й беше останала сила, с която да противостои на външния натиск. Тогава усети щракането в сърцето си и старата пареща болка я прониза отново. Анна положи ръка върху гърдите си, както обикновено правеше, за да потуши болката. В този миг чу познатия мек глас на Светлана, който приветстваше дошлите. Анна се отпусна в този глас. Почиваше си в интонацията му. Той пое сърдечната й болка, обинтова наранените й мисли. Превърза ги с любов и увереност в доброто утре, което Бог имаше за нея.

После на микрофона забълбука потока от думи на жена с дълги червени коси. Това беше Диана. Тя изливаше като вода живота си:

“Живеех с вроден сърдечен порок. В рода ми поколение след поколение умираха от сърдечен пристъп. Чувствах, че наближава и моят ред, лекарите не даваха надежда. Тогава срещнах Бога. Той излекува съвършено сърцето ми и вече 5 години се радвам на чудесно здраве.”

Жената дълбоко пое въздух и в хор с други запя “Ти изцеляваш сърцето ми”. Анна слушаше думите на песента. Гледаше Диана, която горещо пееше, и си мислеше: “Тази жена не може да не казва истината. Така всеотдайно до последната глътка въздух може да пее само съвършено здрав и благодарен човек.” Сети се за болката в собственото си сърце и с радост констатира, че я няма. Беше си отишла, докато слушаше. Топла благодарност към Бога я изпълни.
₪ ₪ ₪
Това стана преди 3 години. Тогава бе една от многото в залата, търсещи доброта и надежда. Сега беше част от “Благата вест” и сама стоеше на подиума, съзнаваща отговорността за всяка дума. Ако някой в началото й беше казал, че това ще се случи, би оспорила вероятността му.

Следващата неделя, преди да тръгне за обеда на любовта в Българския център, Анна каза:

- Отивам там, където Ти искаш да бъда, Господи. И ще кажа това, което Ти искаш. Направи ме проводник на мисълта Си. На тези 5 минути, в които говоря всяка неделя, посвещавам живота си. Помажи ме със Святия Си дух, защото без Него думите ми са безжизнени.

Когато в 13.30 часа застана пред микрофона, Анна топло каза:

- Скъпи приятели, колко е хубаво, че сме тук! Отново е неделя и отново сме заедно. Как мина тази седмица? Бихме се радвали да сте добре. Но ако болка те стяга в обръча си, ние ти казваме днес: Бог има лекарство за болката ти. Ако се чувстваш сам – знай, Бог е с теб. Ако отдавна никой не ти е казвал, че те обича, чуй – Бог те обича.

Ти, който си тук за първи път, ако усещаш празнота в себе си, ако си се питал какъв е смисълът на човешкия живот, значи не си случайно тук. Ти, който идваш всяка неделя, може би търсиш обич и щастие. Това е толкова естествено. Днес хората умират без любов. Но не знаят, че спасението е в Бога. Днес хората търсят щастието и не го намират. Защото то е в невидимия свят.


Но кой ли ни е учил на това?

Оплитаха в лъжи светски мислите ни.

А ние, вярвайки като деца,

поемахме свръхдоза от наркозата.

Влуднали се, търсехме навред

щастието под небето синьо.

Дори да беше мъничък предмет,

съзрели бихме го във зримото.

Но щастието е в незримото!
Това знание беше забранено за нас. Вярвайки като деца, ние поемахме свръхдоза от масовата наркоза на атеизма в комунистическа България и останалите комунистически страни на Източна Европа. Наркотикът, наречен безверие, бавно ни убиваше. Някои душевно, други физически.

Днес ще ви разкажа за един човек, станал жертва на неверието:

Беше млад мъж, етичен, образован, едно от светилата на града. Философ и филолог едновременно, той изнасяше лекции на пет езика. Четеше много и от всичко. В огромната си библиотека имаше дори Библия. Филтрираше прочетеното през цедката на собствената си ценностна система. Живееше сам с книгите си и преводите, които правеше. Намираха го за странен, защото беше затворен и необщителен. Считаше, че животът е суета.

Беше мой съсед. Веднъж свирех на пианото, когато той звънна на вратата и учтиво помоли за малко тишина, защото работи. Поканих го вътре. Бързо постигнахме съгласие да свиря в часовете, в които не подготвяше лекциите си. Изпихме по чаша кафе. Беше удоволствие да се разговаря с него. Излъчваше финес и интелигентност. Оттогава Пламен се отбиваше понякога и разговаряхме - за нещата от живота, за изкуството, което еднакво обичахме. Тъй като светът е малък наистина, срещахме се случайно на концерти и театрални постановки по-често, отколкото в блока ни. Смеехме се на това. И отново дълго разговаряхме. Веднъж се осмелих и го попитах:

- Как мислиш, какъв е смисълът на човешкия живот?

Пламен премигна бързо, изненадан от прямотата на въпроса ми, и потъна в мрачно мълчание. Бавно стана, намери в библиотеката си “Души в окови” на Съмърсет Моам и ми подаде книгата така, както се дава скъпоценност. Движението му издаваше страхопочитание към предмета в ръцете му. Това беше своеобразен отговор на въпроса ми. Тази книга внушаваше идеята, че човешкият живот е ненужен и безсмислен като старо, износено от времето килимче.

Пламен ми казваше това задочно. Той се съгласяваше с героя на книгата. За него човешкият живот бе лишен от съдържание.

Отказвах да приема песимистичната му философия. Поисках друга книга, Библията. Не разбирах всичко, което четях, но едно изречение ме грабна – “В многото мъдрост има много печал и който умножава знание, умножава скърби.” Поисках да узная повече за автора и написаното. Така стигнах до Бога. Изобилна светлина осия живота ми и го промени към добро.

Тази светлина е за всички. Тя е и за вас, които слушате сега.

А знаете ли какво стана с моя съсед? Той се самоуби. Пламен беше немилостиво убит от собствения си начин на мислене. Уби го неверието му. Защото разрухата е естественият край на неверието. На погребението му присъстваше елита на столицата. Но те не можеха да му помогнат, докато беше жив.

Всеки човек прави сам своя демократичен избор по отношение на себе си. Сам определя своето верую. Свободата е най-висшият ни дар от Твореца. Анна спря за момент.

- Ти, който си тук сега, също трябва да избереш в какво ще положиш доверието си. В смисленото и разумното начало на света, което е Бог и носи живот. Или в безсмислието на човешкото съществуване, което разрушава. Може би вярваш в еволюционната теория на Дарвин за човешкия произход. Интересно е да се отбележи, че самият Дарвин преди смъртта си се отрича от своята теория: “Бях млад тогава, неопитен – казва той. - “Това бяха само идеи. Но те се разгоряха като див огън, станаха религия. Съжалявам, наистина съжалявам.”

Анна погледна множеството пред нея. Слушаха притихнали. Ако знаеха колко ги обича! Направи пауза и топло каза:

- Ако си тук за първи път или си идвал, но не познаваш Бога, ако тези думи са докоснали сърцето ти, дай знак там, където си. Не отлагай. Има само днес. Утрото не ти принадлежи. Не знаеш в кой момент нишката на живота ти ще бъде прекъсната. Не закоравявай сърцето си. Днес е благоприятното време. Днес е спасителният ден за теб. Потърси Бога и Той ще те благослови.

Бавно, една след друга, започнаха да се вдигат ръце. Анна видя светлината в лицата на хората. Нищо не можеше да се сравни с тази радост! Дълбоко поклонение към Бога я изпълни. Вибрираше от възторг и благодарност.

- Благодаря ти за тези ръце, Господи! – горещо каза в сърцето си Анна.

После, когато хората си отидоха и остана сама, заплака от щастие.

Малко по-късно записа:


Господи,

Моля Те да Ти служа,

на хората като услужа

с горещината на сърцето си,

с думите на ръцете си.

Моля Те, помогни ми

незабелязано да им ги дам.

С огъня си огън да запаля

в душите им – древен храм

на обичта, смирението, прошката –

бисери от броеницата за нас.

Господи, освети ме. Рани

с думи да превързвам научи ме.

Господи,


Обичам Теб. Обичам хората.

Събирам ви в едно, за да ви служа.

С думите на ръцете си.

С горещината на сърцето си.


₪ ₪ ₪
Анна изплува от спомена. Отърси се от него като от вода. Колко странни, колко пъстри и шарени като кълбо бяха тези години! В мислите си ги оприличи на какавида, която се измъква от тъмницата на пашкула и в красив танц на пеперуда се потапя в свободата на простора.

Бог бе обърнал в благословение страданието! Радост – огромна и бълбукаща като фонтан, извираше в сърцето й. Момчето, за което Бог й говори бе вече дипломиран лекар. Усети как това щастие иска да излезе навън от нея и да бъде споделено с хората.

Погледна писмото, което стискаше в ръката си. Какво ли имаше вътре? Късче от скъпата родина, клокочеща жизненост, изпълваща с пълноводието си редовете на вече омъжената й дъщеря... Почти разкъса плика в нетърпението си да го отвори и прочете:

- Как си днес? – закачливо питаше дъщеря й. Поглъщаше думите, както гладният поглъща хляб.

-Ние сме добре. Днес се навършват дванайсет години от деня, в който срещнах Исус. Мисля, че това е най-прекрасното, най-страхотното нещо, което би могло да ми се случи.

После продължи:

- Искам да ти кажа, че за да има повече такива срещи, имаме на сърце със съпруга ми да заминем за чужбина и повторим това, което вие правите в Гърция. Да основем клон на “Благата вест” и евангелизираме българите зад граница.

Едра сълза се отрони от очите на Анна и бавно се стече по лицето й. Тя отвори уста и глътна сълзата, както преди пет години, когато пристигна. Но тогава плачеше от сърдечна болка. Сега заплака от сърдечна радост. Пусна листа и за миг се опита да погледне в бъдещето.

Млади и образовани, носещи Божия огън и призив, дъщеря й и съпругът й бяха готови мисионери. Като в старите класически романи, те поемаха щафетата от по-възрастните и продължаваха напред. Продължаваха с това, което Бог влагаше в сърцата им.

- На мене ли е това щастие, Господи? – промълви Анна. – На мене ли е тази благодат? Ако знаеш..., ако знаеш само колко Ти благодаря! И ако знаеш…да, Ти знаеш, Господи, колко съм щастлива!

Анна се наведе и взе шепа пясък. Беше топъл и мек. Леко разтвори пръстите си. Малките обли песъчинки изтичаха между тях, плъзгаха се ласкаво по кожата й и се сливаха с останалия пясък.

По сенките на акостиращите кораби почувства, че морето се раздвижи. Топъл бриз докосна лицето й. Животът продължаваше.

Това наистина си Ти, Господи! – почти на глас помисли Анна.

Бавно стана и отърси внимателно пясъка от ръцете си. Погледна нежно пристанището на Пирея, обърна се и със спокойни крачки тръгна напред.







Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница