Глава 2 - Пътят към истината

Глава 2 - Пътят към истината

Много отдавна Анна беше започнала да пише книга със заглавие “Пътят към истината”. Сега се върна отново към тази книга, със същото заглавие, но с ново съдържание – изстрадано и осмислено във времето.

Изповядваше своето верую с пълно сърце:

Искам да свидетелствам за истината от позицията на човек с неутрално желание към резултата в процеса на търсенето. Чрез своето краткотрайно, но осезателно докосване до нея искам да свидетелствам, че Истината е абсолютна и независима от нашето съзнание. Че е зависима единствено от доброто ни желание да я потърсим. Че Истината е съвкупността от мъдрост, творчество, любов, красота и носи името Бог! Наричаме Го още Творец, защото само Творецът може да твори красота и създава светове. Само разумна сила може да сътвори човешкото съзнание. Само Личност, изпълнена с много любов и мощ, може да създаде личности.

Просто и едновременно с това дълго и мъчително е откриването на тази истина. Често болезненото й търсене се сплита с вътрешни втрисания. До стигане на критичната точка – човек знае, че търси, но вече не знае точно какво. Чувства, че мисълта му пропада в бездни или се издига високо над него. Но къде са тези места – не знае. Единственото, в което човек винаги е бил сигурен още от времето на Сократ, е ограничеността на човешкото познание. До каква ли ужасна душевна катастрофа би стигнал човек в безизходицата си от ограничеността му пред всемира, ако у него не беше вложена Божествената искра да се стреми към истината?

Не е ли тази увереност в съществуването на мъдростта първото далечно отражение от пламъка на всеобхватната Божествена любов? Не е ли самото търсене едно доказателство за това, което мислим, че вечно ни убягва? А то вечно е било у нас и ни е говорило:

Аз съм у теб и край теб.

Аз съм навсякъде.

Аз съм истината.

Ти само ме пожелай така силно, че да не можеш без Мен.

Колко просто и велико е това! И ето, идва мигът, в който докосването на сърцето и ума до светлината на истината осиява цялото ни същество. Това докосване до вечното и неизменно Начало дава отговорите за тайните на битието. И за още по-чудните и непознати глъбини на човешката душа.

Осветени от това сияние, ние съзираме най-дребните петънца в живота, който тече край нас. И у нас – в душите ни. Не е ли болката в душата извора на всяко физическо страдание? Не е ли пак болката тази, която пречиства и успокоява, преобразява и съживява като след хирургическа операция? Така тя се превръща в своята противоположност – радост и здраве.

Кой ни устрои по този чуден начин?

Не е ли пак Творецът, за да не ни лиши от щастие, макар и съгрешили?

Да, Той е истината.

С нейното откриване ние ставаме силни, можем да лекуваме раните си. Да ги превържем с вяра и любов. И благодарим на Твореца, че у човека е закодирана жаждата да търси, полетът на мисълта и чувствата, стремежът към откриването на тази стара като света и вечно разгадавана истина – БОГ.

Беше запленявана от ученията на античните школи на Платон, Зенон, Пирон. Съпоставяше етиката на Епикур с Киренското философско движение. Изследваше и конспектираше Фройд. Но винаги носеше тъжното усещане за непълнота.

Един ден тя прочете:

“В многото мъдрост има много печал. И който умножава знание, умножава скърби.” Прочете още: “Всичко е суета на суетите и копнеж на духа.”

Тези мисли бяха в удивително съгласие с нейните. Кой беше авторът им? Каква беше тази книга? Така Анна за първи път прочете редове от Библията. После жадно започна да поглъща тази книга. Намери я изключително мъдра, с брилянтен стил. А живота на Исус – най-осмисления човешки живот, който можеше да съществува. Искрена и всеотдайна, тя Му предаде цялото си сърце. Чистият и свят образ на Христос стана за нея събирателен образ на всички човешки добродетели.

Христос – огрян от Божията любов, изпълнен с мъдростта на Бог!

Взираше се жадно към Него, родения преди две хиляди години, понесъл смирено на кръста греховете и болките на човечеството. Осъзнаваше светостта и значението на саможертвата Му. Виновно се вглеждаше в себе си. Натежаваха напразно изречените думи, неизпълнените обещания.

Колко бледи и измъчени сме ние днес, застанали до истинския бледолик мъченик! Колко разсеяни в пространството сме ние, стъпилите здраво на земята, до издигнатия високо над земята, прикован на Голгота Христос! Той е земен и възвисен.

Земен – с болките и нуждите на плътта си.

Извисен – с мощта на духа си.

Христос надничаше в душата й от шеметната височина на своята святост и любов. Три години преди смъртта си и вечност след нея Той я учеше на доброта.

Исус виждаше лутанията на духа й, сочеше й вярната пътека към сигурността и безметежността. Учудваше се на слепотата си. Та Той е бил с нея от рождението й. С датата на нейното рождение тя назоваваше и Неговото преди това. Близо две хиляди години Христос е чакал тя да се роди, приготвил й незаслужено най-ценния подарък – спасението на безсмъртната й душа.

Докосна я безмерната Му обич. Под силата на налягането й, сърцето на Анна стана меко, пропусна като благ мехлем думите на Исус:

“Блажени скърбящите, защото те ще се утешат. Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.”

Исус я учеше търпеливо как да живее и общува, а тя като ученичка изповядаше грешките си. Учителят беше благ и й прощаваше. Това я стряскаше повече, отколкото, ако я беше наказал. Отвикнала бе да й се прощава. Неусетно свикна с грубостта.

Мълчаливо сведе глава пред величието Му, покорена от милостта и мъдростта Му, Христос – олицетворение на огромно, непознато човеколюбие! Бог!

И Анна обеща в сърцето си да заслужи тази саможертва. Това бе мигът, в който Христос възкръсна лично за нея. Сега Той беше и неин. В него откри фокуса на многоцветните лъчи на добротата в живота. Тези лъчи струяха от Неговото към нейното сърце. В дъгата им Анна видя как една висша нравственост ражда красотата на света.

Исус засия в ореола на прекрасното и доброто!

Събра ги в едно и я озари!
₪ ₪ ₪
Познала веднъж съвършенството в образа на Христос, Анна неутолимо се стремеше към него. Копнееше за близостта на Исус. Пропускаше лекциите по френски език, които посещаваше тогава, и всеки четвъртък бързаше за среща с Него в дома на християни. Този осветен дом стана една от спирките по пътя й към Христос, а срещите с Бог в него – компасът, по който насочваше стрелките на поведението си в правилната посока.

С трепет пристъпи за първи път прага на този дом. Смущаваше я обществото, сред което отиваше да търси Исус. Далеч не ласкави бяха представите й за Неговите последователи. Подреждаше ги мислено в три категории хора – нискоинтелигентни, нещастни, самотни.

Осветеният дом освети разсъдъка й.

Разбра, че истински завършено щастие има само с Бог. Че светското щастие е илюзорно и преходно.

Разбра още, че Бог е единственият сигурен антипод на самотата.

Накрая осъзна, че началото на истинската мъдрост започва с познанието на Бога. “Мъдростта на мъдрите е суетна.” Проумя това. Бог милостиво й откри истината си:

“Не бивайте деца по ум, но бидейки дечица по злобата, бивайте пълнолетни по ум.” С откриването на живия Бог в осветения дом посрещна пълнолетието на ума си. Анна знаеше, че навършването на това пълнолетие е невъзможно. Защото пълнотата в мъдростта принадлежи единствено на Бога.
₪ ₪ ₪
Пророчества. Те вълнуват въображението ни. Съмняваме се в тях или сляпо им вярваме. Страхуваме се или махваме пренебрежително с ръка. Търсим ги или бягаме от тях. Те винаги извикват у нас прилив на силни чувства. Положителни или отрицателни, тези чувства ни заливат. Единственото спасение от пълноводието им е да се разминем. Да предотвратим срещата.

В пътя към истината, с приближаването си до Бога, Анна се доближаваше и до пророчествата Му. Чу ги за първи път в осветения дом. С тях чу и името си. Странно: та тези хора почти не я познаваха. Някои от тях не знаеха дори как се казва. Идваше при тях отскоро, монтираше се мълчаливо в някой ъгъл и слушаше. Когато някой каза, че тя ще напише книга за Бога, най-изненадана от всички беше самата Анна. Изпита страхопочитание и недоверие към това мощно същество, което стои над нея и се разпорежда със съдбата й. Почти се ядоса, как можеше да решава вместо нея какво ще прави.

Студентка в момента, Анна четеше за предстоящия изпит по езикознание: всяка дума е код с определен смисъл и всяко изречение – съждение, носещо информация.

Следователно невъзможно беше да напише книга за Бога, защото факт бе, че не знаеше нищо за Него. А и как можеше да стане това, когато само преди седмица Анна викаше:

- Няма Бог. Но ако го има, то Той е много зъл. Защото светът е пълен с болка.

След няколко дни забрави случилото се.

Едно отдавна забравено чувство се промъкваше у Анна – чувството за щастие. И сега преминаваше бариери. Но те не бяха така високи. Тежестта в гърдите вече не я задушаваше. Мислеше: Дори да не съществува Бог в реалността, бих Го измислила. Нужен ми е. Прави ме щастлива. Целият ми досегашен живот е едно доказателство за това колко слаб и безпомощен е човек без Него въпреки амбициите и труда си. Да ми отнемат Бога, означава да ме лишат от опората в настоящето, от надеждата за бъдещето, от прошката на миналото. А това би било жестоко. Защото живот без вяра, надежда и любов е равносилен на смърт. Съществувание без Бога би обезсмислило самото съществувание.

В мислите си прегръщаше Твореца, както дете прегръща баща си. Страхуваше се да не го изгуби. Взе химикал и записа тези мисли.

С едно страдание огромно,

Със щастие – прашинка в шепа

Човекът лута се обезумял в реалността.

Бленува нереални върхове.

И нека измислица да са,

Те нужни са му до смъртта.

Рождение до смърт е много близко.

И двете устремени са към вечността.

Човекът стъпил е на ниско,

Но поглед впил в безкрайността.

С едно страдание огромно

Със щастие – прашинка в шепа,

Човекът мята се обезумял в реалността.

Търси нереалното.

И нека измислица да е,

То нужно му е до смъртта.

Бога му е нужен на човек.

Мираж да е – повярвал би в измама.

Без разумното начало в космоса светът какво е?

Човекът би измислил Бога и ако го няма.
Бог изсипа върху Анна пълен кош чудеса. Чувстваше душата си така, както тялото си след баня – освежена, окъпана с чиста вода, пречистена, нова. Инстинктивно усещаше, че сваля от себе си старата кожа и бавно, мъчително, с трепет започва да се вмъква в новата обвивка.

Измина още един напрегнат, но пълен с радост месец.

Този ден тя се прибра вкъщи късно вечерта. Детето й се надигна от леглото и каза:

- Майко, колко си хубава днес!

- И ти си хубава. Всички хора са хубави, защото са създадени такива! -отговори Анна. Целуна дъщеря си и щастлива заспа.

Започна да пише още със ставането си. Запомни този ден като начало на чудесата в живота си. Като че ли невидима сила движеше ръката й. Чувствата се преплитаха, преливаха в нея и бликваха в стихове. Това чудо носеше в себе си друго, по-голямо. В тези стихове я озариха отговорите на важни въпроси за битието и мястото на човека в него. За предела на човешкото познание. Въпроси, които втрисаха до поболяване ума й.

Намери несъзнателно отговорите, които цял живот съзнателно търсеше. И ако преди минута някой й беше казал, че те ще й се дадат в стихове, на този някой би извикала, че е безумник.
₪ ₪ ₪
Колко лесно е да се радваш в Бога, когато си щастлив, и колко трудно е това, когато страдаш. Родени сме в страдания и те ни съпътстват до гроба, щом малко се отдалечим от Бога, като сгрешим. А кой от нас може да каже, че е безгрешен? Грехът върви след нас, дебне удобния момент, за да ни впримчи. Търси най-слабите ни и съкровени места. Атакува ни в тях и погубвайки ни – тържествува. Смъртта ни е неговият триумф, победният, тържествен химн на злото.

Щеше да умре. Малко преди началото на пролетта. Грехът се върна у Анна под формата на спомен и добави като тежко бреме истина, която предпочиташе да не знае. Попадна във водовъртеж на мисли, от които не можеше да излезе.

Почувства се унижена, смазана, подиграна от греха на миналото. Червената светлина на греха пулсираше в ума й, застави я да излезе навън в дъжда. Беше късна и неприветлива зимна вечер. Вървеше безцелно по улиците и плачеше. Дъждът се смесваше със сълзите по лицето й. Пресичаше многократно платното, зареяна в мислите си. Движението по оживената магистрала като че ли бе парализирано. Нямаше никакво превозно средство. Нямаше и хора. Беше като самотен, танцуващ призрак в мрака на дъжда. Направи крачка назад в момента, в който бяла кола с бясна скорост профуча край нея. Кой ли Божи ангел я дръпна от пътя тогава?

На следващия ден, на събранието в осветения дом, пристигна проповедникът от църквата. За първи път го слушаше да говори отблизо. На моменти й се струваше, че дава отговори на мислите й:

- Не е страшно, че си спрял на едно място. Страшно е, ако не можеш да продължиш.

Ученикът в училище получава слаби оценки, но продължава нагоре и стига до изпит, взима го и отива в по-горен клас.

Анна мислеше, че е така и с християните. Мислеше за своите слаби оценки, за последната двойка, получена неотдавна, уцелена от стрелата на греха.

Пасторът продължаваше да говори:

- Трябва да разберем къде е центърът на греха у нас и да го изчистим.

Пиеше думите му:

- Липсата на познание за Бога и греха е причината, пречеща да се усети Божието присъствие.

Тази вечер Анна заспа с мисълта колко много е грехът у нея. И вече знаеше причината да не чувства Бога.

Сънят, който видя същата нощ, остана най-чудният и най-красивият в живота й. Видя мъгляво очертание на човешка фигура да се появява на стената в стаята й. То се увеличаваше, започна да излъчва светлина. Светлината пулсираше като жива материя, в която има дух. Множество светли петна заля стаята. Ярката белота, която струеше от тях, ставаше силна и остра, непоносимо бляскава. Бели, лъчисти снопове пулсираха от сребристите петна, идваха към Анна и я потапяха. Смаяна, тя направи крачка към светлината и извика – БОГ!

В същия миг усети как душата й се понася от мощна светлинна вълна. Усети, че плува по повърхността на море от енергия. То я грабна и залюля – силно и нежно. Стотици светлинни лъчи се стелеха красиво край Анна. При докосването на всеки от тях в душата й избухваха като огньове разноцветните пламъци на различни усещания – нежност, радост, любов, мир. Тези усещания, по-красиви от приказка, се сменяха според снопа светлина, който я заливаше. Душата на Анна ликуваше, огъваше се меко, както тялото при фигура на танц. Изпитваше блаженство. Светлината я галеше с разноцветни багри. Завъртваше я все по-силно в шеметен танц. Трудно бе да издържа на бързите обороти с безкрайната пронизваща светлина.

Почувства световъртеж. Анна разбра, че е слаба. Че не е пригодена към славата на това сияние. Че ако остане още малко в него, мощта му ще я погуби. Започна да се мята задъхана

Тогава светлите петна от стената изчезнаха. Осъзна, че видението е траяло само няколко кратки мига.

Денят след тази нощ бе като всички останали. Отиде на работа. После, на връщане, в автобуса, започна да описва нощното пътуване.
По Божия милост, съвсем незаслужено

над мен насън изгря дъга,

разноцветна от багри. И пламенно

в венец красив ме вплете тя.

Сияеше душата ми, пленена

от красотата на небесни цветове.

Осветяваха ме нежно цяла,

обгръщаха ме след раздяла.

Вплитаха се в мислите ми, чувствата,

обляха ме до мозъка на костите.

Като птица пърхах в светлината,

крилете ми обагрени трептяха.

Крилете на душата ми летяха,

кацаха в огньовете на пъстротата.

Щастлива бях насън. Сияех

в многоцветната дъга на красотата.

Ставах розова, червена, бяла

в потока светлина, облял душата ми.

Танцувах с багрите. И не мечтаех,

реалност бе станала мечтата ми.

Потъвах в мораво, златисто, синьо,

изгрявах и залязвах във дъгата.

Светлина прегръщаше тъгата ми,

цветове раздипляше душата ми.

Разчиташе ги: розово, цвета на нежността.

Дълбока нежност ме обгръща.

Неутолима, несравнима с нежността,

като памук меко рани превързваща.

Червено – цвета на любовта.

Огнена любов, всесилна, шеметна.

Изпепеляваща и възродяваща.

Милостива, велика, прощаваща.

Лилаво, цвета на милостта.

Милост, изпълнила душата ми.

Приласкаваща, както майка – дете.

Трогателна след вината ми.

Милост, покорявам й се като дете.

Тръгвам след лилавия лъч и ставам лилава.

Потапям се в лъчи, лилави от светлина.

Обиквам цвета на милостта до края.

Преливат багрите и идва синята.

Синьо – веселие, ликуване, просторност.

Танцувам син танц в море – синева,

нося се по Божията слава с волност.

Като в приказка водите си сменят цвета.

Идва ред на белия, най-нежно белия.

Скачам като в сняг, та в белота и чистота

да пребъдва духа ми в безкрая.

Щастлива бях, но можех да умра.

Тежка за човек е славата на Бога.

Издигна ме и възвиси ме тя.

Пак тя крилете ми опърли строга.

Строга към човеците, живеещи в света,

милостива към милостивите.

Спомням си, насън се влюбих в пролетта,

отвори като цвете Бог душата ми за радостта.

Отвори като цвете Бог душата ми за истината,

отвори я и разцъфтя благодатта в нея,

когато по милост Божия, незаслужила милостта,

видях дъгата на живота и се окъпах в нея.

“Колко хубаво ще е, ако всички хора са като нея!” – помисли с въздишка.

И се вслуша в мъката, която изплакваше непознатата. Тогава у Анна дойде усещането, че сърцето й се уголемява. То ставаше все по-голямо и по-голямо, докато изпълни цялото й същество и започна да пулсира в такт с болката на непознатата. Като попивателна хартия, сърцето на Анна пое чуждата мъка. Изсмука я като помпа. Тръгна си, попила тази болка, напоена с нея. Искаше да каже на непознатата нещо добро, нещо топло и насърчаващо. Но не успя. Разминаха се незабелязано. Няколко секунди само ги разделиха завинаги. С тях се размина и възможността за едно топло и искрено приятелство.
₪ ₪ ₪
Така Анна стана християнка. Тя живееше спокоен и комфортен живот, в който имаше всичко – добра професия, верни приятели, уютен дом, своята нова философия за живота.

Годините се нижеха като мъниста. Обли и ръбести, леки и тежки, те извайваха фигурата на странно бижу. Нищо смайващо не се случваше в отработеното ежедневие на Анна. Срещаше се с приятели. Ходеше на работа. С удоволствие отделяше време за порасналата си дъщеря, която навърши пълнолетие. И пишеше.

Човешки живот, преминаващ като на книга.

Реалност, невероятна като сън.

Сънища, вероятни като реалност.

Бог й показа, че съблюдаването на закона Му е избор на свободната й човешка воля и Той не дърпа конците в желаната посока като на марионетна кукла. Времето я водеше до извода, че светът е пълен със скръб, болести и суета. Удоволствията в него бяха временни и измамливи. Разбра, че мъдростта, мирът и бликащото здраве обитават единствено в Бога. Това бяха другите Му имена. Тогава думите “С душата си те пожелах нощя. С дълбочината на духа си тебе търся в зори” станаха съкровеното й желание, което не споделяше с никого, за да не прозвучи крайно. Понякога животът се въртеше като кинолента в главата й: редуване на радости и болки, срещи и раздели. После дългогодишен труд и обучение. Без този труд и светско знание да я бяха направили щастлива, мъдра или богата. Може би някой възпираше щастието и й го крадеше.

Вглеждаше се в човешките съдби край нея. Тъжна беше не толкова личната драма, а фактът, че драмата на човешкото нещастие бе масово явление във вариантите на различни националности, раси, пол. Разпозна крадеца. Преоткри субективно отдавна откритото.

Какво можеше да направи тя, за да помогне на жертвите в тази масова трагедия? Може би да бъде добра с хората. Да ги обича.

У Анна започна да се оформя мисълта, че животът губи смисъла си, ако човек не направи нещо добро. Нещо според възможностите си.

Това откритие не беше религиозно вдъхновение, а началото на прастара истина, изкристализирала за нея. Опита се да носи светлина. Понякога успяваше. Друг път – не. Но никога не се отказваше да се стреми към най-доброто.

Един ден този нежен глас я накара да вземе картата на света. Тя внимателно я разглеждаше, когато ясно почувства, че трябва да напусне страната си.

- Да, Господи – каза Анна, – само не къде да е.

Усещането, че трябва да замине, ставаше все по-силно. Предполагаше, че това ще е френскоговоряща страна. Париж бе нейният блян, нейното сбъднато мечтание. Вече имаше една виза за тази страна от времето на обучението си там.

Един ден тя самоуверено отвори вратата на френското посолство в София. Кратко интервю. След него – отказ.

Анна не се предаваше лесно. Отиде пак. Представи железни документи за добро образование, владеене на езици, спонсорство. Втори отказ. След него – трети.

Франция не беше нейната съдба.

Франция не беше Божията воля за нея.

“Само не къде да е, Господи!” – молеше се и взимаше отново картата на света. Местата, които тя наричаше “къде да е”, изобщо не поглеждаше. Но Някой неумолимо навеждаше погледа и мисълта й точно към нежеланите места. Някой, Когото тя добре разпозна, я нудеше да замине точно там.

Анна сведе глава.

Прости ми, Господи. Ще отида там, където Ти искаш.

След тази изповед неочаквано бързо получи знание за страната, в която трябваше да отиде. Получи и визата за там с лекота.

Но за да тръгне, й бяха нужни средства.

Анна имаше пиано, което реши да продаде. Някога, преди петнадесет години, тя свиреше на него. Пръстите й обичаха да потъват в нежността на белите клавиши. Но смъртта на един млад мъж сложи край на миговете с нежните мелодии.

От този ден Анна не докосна пианото си. В него остана заключена една тайна. Част от сърцето й.

Сега, когато се разделяше с пианото, Анна разбра, че губи тази част от сърцето си. Когато го изнесоха от стаята, тя неутешимо заплака, като че ли изнесоха мъртвец. После се втурна навън, поиска телефона на новите му притежатели с глупавото обяснение, че е емоционално свързана с пианото си. Размисли, скъса листа с телефонния номер и реши, че без болка ще гледа в бъдещето.

Бог искаше да Го следва с радост.