Повест” атанас далчев



Дата23.10.2018
Размер33.16 Kb.
#94508
ПОВЕСТ” - АТАНАС ДАЛЧЕВ

Привидно стихотворението е поетичен разказ за едно безцелно, безкрайно тъжно и самотно съществуване, всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо. Това е най-директното послание на Далчев за безсмислието на човешкия земен път. Творбата е разгърната под формата на изповед от първо лице, но далеч не е интимно откровение, а художествено поднесен философски размисъл. Езиковите форми подсилват усещането за неотменната повторяемост на дните („прозорците – затворени и четни/ и черна и затворена врата”/. „И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал”), но нищо не се променя край нас или ако се променя, то е незначително, изгубено в равното течение на самото време. Дори имаме усещането, че и времето е спряло. Рамкиращият мотив: „Стопанинът замина за Америка”, със своята в случая метафизична многозначност, звучи като въпрос: „Дали действително присъстваме в този свят?”. Днес, когато всеки трети българин мечтае да замине за Америка с еднопосочен билет, този Далчев стих се приема почти иронично и предизвиква неволна усмивка, но това е съвсем друга страна от взаимоотношението изкуство – потребител. Смисълът на творбата, както го е формулирал Далчев, е в строго определена посока – ние отсъстваме от този свят, защото нищо съществено не остава след нас.

В стихотворението се преплитат предметна анимизирана конкретност и открита асоциативна условност. Това е една тягостна картина на пълното монотоние, като внушение далеч надхвърля индивидуалната съдба на лирическият субект. Внушението е обобщаващо за човешкото съществуване и пълна самота на личността. Поетът е потърсил метафизична символика – животът е дом, „където не живее никой, /ала не съм аз заминавал никъде/ и тук от никъде не съм се връщал”; „и ето сякаш сто години/ как разговарям само със портретите”.

Това е херметичен свят, заключен в самия себе си. За лирическият герой сътресенията на епохата изобщо не съществуват. Те не са били. Нищо не е било. Само равното съзерцателно битие, в което границата между земно присъствие и отсъствие е илюзорна самоизмама. Тук не пулсират изгарящите въпроси на Яворовата драма, които изпепеляват душата. Тук витае кротко примирение, усещане за безцелност, безсмисленост. Дали сме на земята, или – не, резултатът е един и същ. Винаги и навсякъде. Размисълът, емоционалното изживяване е вместено единствено в индивидуалното човешко същество със знак на равенство между един и всички. Законите на природата са всеобщи. Стихотворението не е търсачество, не е мъчителен самоанализ, не е лутане между полюсни възможности. То е констатация, естетически свършена, емоционално разтърсваща. Няма пролука и няма просветление: „без ни една любов, без ни едно събитие/ животът ми безцелно отминава”. Далчев достига до една жестока формула: „зла приумица е мойто съществуване”.

Ярко метафоричният стих („всички пътища на спомена са минати”, „моите еднички гости са годините”, „догоряват на потона дните ми”…), изкуството да внуши сетивно размислите си, претворяват една философска концепция във великолепна, силна поезия, оформят един непознат дотогава глас в българската поезия. Далчев в кратко метафорично съзерцание естетически изживява онези вечни болезнено изгарящи въпроси, които в поезията на Яворов напомнят вулканичен кратер.

„Повест” е признание за човешкото крушение. Затова и внушението е може би най-тягостното от всички творби на ранния Далчев. В понататъшния път на твореца тази констатация, без да е отречена, отстъпва пред триумфа на жизненото тържество.

Изкуството е послание, но колкото и да е категорично, естетически съвършено, то предизвиква различни реакции. Всеки сам определя до колко ще го възприеме, безрезервно или с резерви, и до колко ще му се противопостави. Някой може да каже: „Повест” е строго личната участ на лирическия субект. Но! Това са извечните въпроси, който терзаят човешкото съзнание от зората на обществото до днес. И винаги.


**************************************************************
В стих. „Повест” драмата на човешкото съществуване подобна на „зла измислица”, е неприемането на конкретното битие и заместването му с проекцията на измисленото. Тогава човекът остава трагично раздвоен между реално и желано.Съществуването му се превръща в тотален отказ от света - тук:

И аз съм сам стопанинът не къщата,



където не живее никой.”

Това е съществуване без живот, дом без човек, свят без субект - тотална деперсонализация на изкуството: „И сякаш аз не съм живеел никога...”. В творбата Далчев разкрива едната от формите на лишаване на човека от съществуване - въображаемото му пренасяне в друг свят и отказ да приеме този, в който е.



Смъртта се констатира и в други проявления - изчезване на Аз-а, замяната му с негови отражения, които са знаци на отсъствието му от този свят. Огледалото остава”коварно и празно” и от него гледа само несподелената човешка самота. Проекцията унищожава първообраза. Отражението отсъства, за да оголи драмата на човешкото отсъствие: „Стопанинът замина за Америка”. Повтарящата се ден след ден драма е на несъстоялото се несбъднато човешко съществуване.






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница