Прашинка по клепача Разказ от Димитър Стоянов
Изтегляне 58.04 Kb.
|
| Прашинка по клепача
Разказ от Димитър Стоянов Ловецът го забеляза, когато слънцето стоеше високо на синьото небе. До края на този лов оставаше още половин ден. В такива мигове той се упойваше от тревата, земята, дърветата и въздуха, с всичко това, което правеше света около него по-близък и интимен. Не се учуди и на мисълта си кой от двамата е по-необходим. Сръндакът и той имаха по едно предимство и един недостатък: живеят и техният живот трябва да продължи. Пасището имаше лек наклон и от крайните дървета ловецът изпита тръпката на слуката. Сръндакът минаваше на около петдесет метра. Оптическият мерник на пушката пролази по врата му, прикрит от горския храсталак. Сивкавата кожа на животното заблестя в острите слънчеви лъчи и ловецът си каза: „Сега!” Пътят, който се мержелееше пред погледа му, беше обрасъл с повяхваща зеленина. Тя се беше увила като ореол над сръндака. Тази последна гледка спря дъха на ловеца. Не можеше да свърши ей така отведнъж с живота отсреща. В очите на сръндака тлееше умиление и надежда, вяра и безпомощност. Тези чувства като с конец пришиха колебание у ловеца. Изчака малко с изстрела. Забеляза го сойка. Летеше наоколо, пищеше, спускаше се нахално ниско. Сигурно тук на някое дърво бе гнездото й и виждайки в ловеца враг, искаше да го прогони. Ловецът, присвит, стоеше изправен на колене и гледаше между жълтеещите се мустакати класове на склона. Сръндакът, като издялан от камък, извърна глава към него, заслуша се и сякаш прецени, че танцът на сойката не е случаен. Понесе се бавно нагоре и се отдалечи на двеста крачки. Все още не осъзнаваше, че метрите го отдалечават от смъртта, държеше рогатата си глава високо, а ушите му стърчаха като антени, за да улавят най-дребния шум. Сойка кацна на отсрещното дърво, сръндакът заклати глава, размърда уши, вероятно да прогони мухите, мотаещи се на рояци из прегретия въздух. Пак се наведе, така че ловецът можеше да го разгледа добре и да се наслади на качествата на рогата. Пот се стичаше по гърба, лицето му гореше, сърцето му беше слязло в гърлото, когато разбра, че гледа един златен трофей. Трябваше да го има. В окуляра на мерника заподскача заек. Спря се, загледа се към него. Странно, не можеше да си обясни как стават тези неща: и сръндакът, и заекът го зяпаха като че ли беше дърво, клонче или просто обект, заслужаващ бегъл поглед. Не усещаха ли, че може да ги стреля? Защо не бягаха? Не се прикриваха. Сякаш беше един от тях. Този, комуто се падаше честта да ги отстреля. Рояк дребни мушици бръмчаха около лицето и носа му, като че ли знаеха, че е замислен. Запремига. Някаква прашинка беше кацнала по клепача и му пречеше по-добре да вижда сръндака. Ловецът отмести око от окуляра, зачака трофеят пак да се покаже. Заекът не се виждаше. Ама може ли така глупаво да го изпусне? Сто на сто е легнал някъде наблизо, ще свирне, сръндакът ще се изправи и ще му гръмне, закани се ловецът. Най-после му дойде прилив на сили. Мисълта, че преследва и не е преследван го изправи на крака. Поопипа се по корема, повдигна патронташа с куршуми за едър лов, прикрепи пушката на височината на гърдите в салкъма, за да може да стреля от упор, сигурно. Прецени шансовете си, че ако сръндакът се покаже внезапно, няма да го щади. Почувства облегчение и си каза: „Само да не настъпя нещо, някоя суха тревичка, или клонче, защото неуспехът ще ме...” Не завърши мисълта, защото точно това се случи. Всичко стана неописуемо бързо. На стотина метра от него изскочи сърна. Сръндакът се ослуша, вирна рога. Нямаше за кога да чака: трясъкът на изстрела разкъса тишината. Сръндакът рязко отскочи и се изгуби в пшеницата на хълма. В главата на ловеца още бучеше ехото от изстрела. Не можеше да си обясни как е възможно това. Допреди час се любуваше на сръндака и не мислеше да стреля. Появи се сърната и от ревност или от жажда да се намеси пусна куршума. Изглежда, женската му запали фитила на желанието да гръмне по сръндака. Усети се гузен. Може би сърната е лежала някъде в тревата и се е любувала на сръндака. Изчаквала е сгоден миг да му се покаже. А той, ловецът, разруши идилията. Правилно ли постъпи като стреля? Не беше сигурен дали е засегнал сръндака. Отиде към мястото, където беше лежало животното, но там напипа само прясна фъшкия. Никъде не видя дори капчица кръв. Фъшкията беше единствената видима следа. Ловецът реши да тръгне по нея. Измачканата трева и миризмата му усилиха стръвта към преследването. Тогава изведнъж се изпречи сърната. Тя все още стоеше посред пшеницата и гледаше към ловеца. Какво, попита я ловеца. Любимият й къде се покри, защо и тя не го догони? Ако го беше догонила, ловецът щеше да хукне подир нея и тогава край със сръндака. Сърната обаче не помръдна. Учудените й очи попиваха света наоколо с вяра. Представи си я като човек, който повдига рамене и му казва: Защо, защо трябва да бягам? Сръндакът ще обиколи и пак ще се върне при мен. Ловецът дочу тихо пискане. Като птица…но не, това не беше птица. Сърцето му заби, когато разпозна този глас. Нададе ухо и го обзе някакво тягостно чувство. Възбудата от лова се беше изгубила като прашинка из въздуха, мъждукаше само мисълта дали пък не е улучил сръндака. Но и тази мисъл му се изпари, като духната от вятър. Само това му липсваше: да вземе да прогони сърненцето от майката. Скоро се убеди в предположението си. Свито на кълбо, с бледи петънца върху кафявата кожа, две въгленчета го загледаха смирено. Малкото се помъчи да се изправи, но крачетата не го слушаха, направи няколко несигурни опита и пак се свиваше в тревата. Ловецът се ослуша. Дивечовата нива мълчеше. Отникъде звук и стон, дори прашинка. След секунди сърненцето писна от лошото присъствие. Ловецът тръгна с бързи крачки към старото прикритие. По-скоро да се маха оттук, пригади му се. Чувстваше се като крадец, намъкнал се в чуждо владение. Сойката отново се появи. Кръжеше над главата и отчаяно крещеше. Млъкваше, когато на синьото небе се появеше ястреба. Ловецът обърса плувналото в пот лице. По-бързо, по-бързо да го няма тук. Закрачи по прясната следа на сръндака и стигна до оврага, където беше прескочил на пътя. Появи му се странно чувство: зарадва се, че не откри кървави следи. Това донякъде го успокои от угризенията след току-що видяната семейна сцена. Всъщност нищо не беше се случило. Сръндакът вероятно е останал незасегнат, сърната е близко до рожбата, а той е извън сражението, не ги закача. Сражението, усмихна се ехидно на тази мисъл. Добре, де, всичко е окей, както и преди да ги види. Той в нищо не е замесен. Този горд сръндак, омагьоса го. С взиращият се в ловеца умен поглед. Със смелостта, че се показа. И с почти ракетното измъкване. И със загадката дали е улучен. И, трябваше да си признае, със снежнобялото огледало на задницата, което сякаш му показваше среден пръст: преследвай ме, хвани ме, де! Кипна кръвта на ловеца, подмами се от този зов, той го връщаше към тръпката, към играта да бъде победител. На поляна с детелини ловецът седна да си отдъхне. - Вечерта трябва да ми кацне. Защо не? Заоглежда се от някакъв звук. Може би е лисица. Ако се навърта наблизо, души за сърнето. Не, трябваше да се види с майката. Тя ще подскаже какво е правилно да направи. Намерението го изправи като скъсана пружина. Залязващото слънце червенееше. Изви се сокол, кръжеше за вечеря. От дърветата отново се разкряска сойка. „Сигурно е онази – помисли си ловецът. – Сигурно вижда лисицата?” Върна се на мястото, където откри сърната, но от нея нямаше и следа. Заслуша се да чуе вряскането на сърненцето. Нищо. Тихо като в гробница. Само рояци дребни мушици жужаха над главата. Клепачите му натежаха. Обади се с металния си глас фазан, готов за нощувка; закука кукувица. Над полето се разстла прозрачна мараня. Някакъв невидим диригент изведнъж спря всички музиканти. Тишината стана особена, топла, влажна тишина. Сякаш природата затъна в припадащия мрак. Ловецът вдигна бинокъла с треперещи ръце. Някъде изотзад се чу ясно гласът на плачещото сърне. Значи все пак лисицата наобикаля района. Тогава като плуг, който разорава пшеничните класове, застърчаха ушите на сърната. Ловецът ахна. Майката го изненада щастливо. Дошла е да пази рожбата. Той е тук, за да пази майката. Навярно в гората сръндака си ближе лютата рана. - Милите. Как да им стрелям? – усмихна се на себе си ловецът. Отгоре звездите бяха запалили сребърни фенери. Клепачите му затрептяха в редкия, влажен, чист въздух и изведнъж му просветна: ловът е като прашинка по клепача. Вятърът я издухва и му остава аромата от приключението. Каталог: kcfinder -> upload -> files files -> Конвенция за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания files -> Закон за пазарите за финансови инструменти (зпфи), посочени по-долу files -> Закон за биологичното разнообразие Обн., Дв, бр. 77 от 08. 2002 г., изм и доп., бр. 88 от 11. 2005 г., изм., бр. 105 от 29. 12. 2005 г., в сила от 01. 2006 г., бр. 29 от 04. 2006 г., б files -> Тарифа за обезщетение при нанесени щети на растителни и животински видове, включени в приложение №3 на Закона за биологичното разнообразие files -> Приложение №1 към чл. 32, ал. 1 (Доп. Дв, бр. 94 от 2005 г., в сила от 01. 2006 г., изм., бр. 59 от 2012 г.) files -> Общи положения files -> Закон за лова и опазване на дивеча (редакция от 10. 10. 2006 г.) Двуезична версия на документа: bg en files -> Конвенция за опазване на мигриращите видове диви животни Изтегляне 58.04 Kb. Сподели с приятели:
|