"Правата на човека като фундамент и перспектива на правото"



Дата15.08.2018
Размер150.5 Kb.
#79649
Софийски университет "Св. Климент Охридски"

Юридически факултет

Курсова работа

на тема:
"Правата на човека като фундамент и перспектива на правото"


Изготвил:
Валентина Николаева Стоева, I курс, 9 група

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод.
Понятие, същност и значение на правата на човека.
Основни характеристики на правата на човека.
Институционализация на правата на човека.
Поколения права на човека.
Историческа еволюция на правата на човека.
Международна закрила и кодификация на правата на човека.
Заключение.

Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права...

чл. 1 Всеобща декларация за правата на човека

Човекът е раздвоен между духовното начало и социалната предметност, между идеала и съществуващото, между природата си на индивидуалност и социално същество. Устремен към абсолютното и доброто, но същевременно прикован към реално-практическото, със самочувствие на

най-съвършено творение на природата, той изпитва потребност да намери смисъла на нещата, да разкрие загадките на битието и на собствената

си природа.


\\"Човекът е мяра на всички неща\\" казва древният мислител и мъдро достига до същността на проблема на правата на човека. A както отбелязва Ст. Мил, главното не е какво вършат хората, а какво са те.

Това, което им дава характера на личност, е властта на самоуправление, т.е. възможността да направляват сами своите действия според закона, както свободната воля, която им позволява да бъдат сами причина на своите действия. Всъщност личността не е нищо друго освен човекът, разглеждан като субект на права и задължения, или, според израз на Кант, той (човекът) е цел сам по себе си. А щом човекът е цел, то той е неприкосновен, той трябва да бъде почитан - \\"

Nomo res sacra homini\\" (Човек за човека е нещо свещено). Правото е дълбоко хуманитарно явление. В крайна сметка именно човешкият

индивид е дълбокото основание на правото, негов критерий и негова цел.


В тази връзка, понятието \\"права на човека\\" присъства в юридическото мислене от векове. И доколкото се касае за \\"права на човека\\" е истински трудно да бъдат отделени философското от юридическото начало, защото правата на човека задействат сложна мисловна верига от понятия като природа, морал, общество, отговорност, които влияят върху историческата еволюция и институализацията на човеците права. Въпреки, че някои учени смятат, че още Старият завет дава ранни примери на концепцията за правата на човека, историческата основа за развитието на такава концепция обикновено се търси в гръцката

Античност. Още в митологията на древните елини тя намира свой първообраз в представите и обяснението на взаимоотношенията между

гръцките богове, в чиито деяния философската мисъл разграничава две основни начала - права, имащи своето основание в самата природа на

човека и права, които се създават от разума и по волята на човека. На базата на естественото право, гръцките философи започват да

приемат идеята за непроменящи се закони в обществото. В този смисъл като една от техните основни тези се оформя възгледът, че всички

човешки същества са равни. Идеята за равенството се възприема и от школата на стоиците, която влияе върху развитието на тенденциите в

Римското право.
Така още в древността се достига до същността на проблема за правата на човека, до оформянето им като фундаментално измерение на човешкото

битие и до свързването им със самата природа на човека, с реалния живот на хората.

След съществено развитие и изкристализиране, в съвременното правно мислене концепцията за правата на човека е достигнала относително

завършен макар и доста усложнен вид. Така правата на човека по своята същност се свързват с представата за онези основни и най-важни

притезания на човешката личност, които тя има към обществото още със своето раждане, за да може да осъществи себе си като уникален резултат на биологичната и социална еволюция. Те още се дефинират като еманация на достойнството на човешката личност, в основата на която стоят интересите на човешкия род като цяло. Правата на човека тръгват от природата на човека и имат за цел човека. Това са онези негови основни потребности, които очертават параметрите на социалното съществуване. Ориентирани са изцяло към човека, който е висша мяра на справедливост и хуманност.
Като израз на основните и най-важните биосоциални потребности и интереси на човешкия индивид, правата на човека по своеобразен начин

институционализират тези потребности и интереси, като ги превръщат вече в особен вид претенции и изисквания на индивида към обществото.


Именно затова те имат своето основание в екзистенциалната природа на човешката личност, естествено присъщи са на човешкия индивид.

Като екзистенциално присъщи на човешката личност, правата на човека имат универсален характер - те имат за свое основание само човешкият

индивид като такъв без оглед на неговата раса, пол, етническа или верска принадлежност, гражданство, образование, материално състояние,

ценностна система, възпитание и др. От тук произтича необходимостта от универсални актове, които да обявяват и гарантират правата на

човека. Те принадлежат на всеки и на всички човешки индивиди като неотменими и неотчуждаеми права. Интересно е, че особено присъща на

българската правна и политическа традиция е употребата на термина неотнемност1 на човешките права или неоттемленост2 на човешките

права. Новата Конституция на България (1991) предпочете термина \\"неотменими\\". Това означава, че те се отнасят за всеки и важат за всеки с едно и също съдържание, дадени са в еднакъв обем.

Пълният синтез между права и равенство при тях идва също така от обстоятелството, че самото равенство е универсално право.


Възникнали първоначално като представи и идеи и формирани въз основа на тях съответни правила, съотнесени с главното и основното в

практическото битие на хората, правата на човека се появяват като

фундаментални чисто социални претенции на човешкия индивид. Но с

появата на правото и конституирането му като най-важен социален

регулатор на обществените отношения, правата на човека не могат да не

намерят своето място в него и в този смисъл да се конституират като

феномени на правото.

Правата на човека са онази проява на правото, чието определение от

гледна точка на справедливостта е еднозначно. Те са винаги и само

справедливи. При това не само универсалните права на човека, които

са проектирани във вечната и абсолютна справедливост, но и онези,

възникнали при определено състояние на обществото и оправдани от

важимата за това състояние справедливост.

Правата на човека са абсолютно справедливи най-напред в смисъл, че са

обективно оправдани. Те представят като нормативна претенция

действителни и екзистенциално първични потребности и предполагат една

изначална способност на обществото да ги задоволи. Тези права и

особено техният най-рутинен пласт са абсолютно справедливи с това, че

са присъщи на всеки, за всяко общество и при всички условия.

Справедливи са със своята всеобщност и универсалност. Затова във

Всеобщата декларация за правата на човека и в другите международни

актове е казано, че трябва да бъдат съблюдавани универсално от всички

държави, независимо от техния обществено политически ред. Тези права

са безусловни в смисъл, че не са обвързани от конкретен принос на

личността. Те са абсолютни в целия смисъл на това понятие. Нормират

само права, необвързани с кореспондиращи задължения.

Правата на човека са извънидеологически феномен, от което произтича и

необходимостта от утвърждаване на тяхното всеобщо разбиране и всеобщо

уважение. Това означава да се признае необходимостта от \\"всеобща

философия на правата на човека\\", която се приема в основните си

положения от всички и която обединява всички.

Правата на човека са неотделими от световния мир и световната

сигурност. Самите те са специфичен глобален проблем и затова

суверенитетът на националните държави трябва да се надгражда към

всеобщия императив за опазването им.

Във връзка с очертаването на основните характеристики на правата на

човека, трябва да се направи разграничение между \\"права на човека\\" и

редица други видове права, битуващи в правното съзнание. Със

създаването на историческата Декларация за правата на човека и

гражданина от 1789 г. в юридическата мисъл се вписва сравнително

трайно разграничението между \\"права на човека\\" и \\"права на

гражданина\\". Макар че марксистката правна доктрина дълги години

отрича понятието \\"права на човека\\" и издига своеобразна концепция

на \\"подарени\\" права, за които се дължи благодарност и признателност.

Това в науката се свързва с патерналистичния характер на

тоталитарната държава, при което социалните и икономически права се

идеологизират и превръщат в повод за пропаганда. Същевременно в

тоталитарната държава се утвърждават фактически, а понякога и

юридически, права и привилегии за избрано малцинство.

В съвременното правно мислене, във всички съвременни международни

правни актове и конституции, разграничаването между \\"права на човека\\"

и \\"права на гражданина\\" вече е направено и не подлежи на съмнение.

Заслуга за това има преди всичко класическата естествено-правна

доктрина (XII и XIII век), която за първи път осмисля тяхното

разграничаване като логическа последица от сложността на вписаната в

държавно организираното общество човешка личност едновременно като

човешки индивид и като гражданин, а от тук и ясното разграничаване

между нейното естествено и гражданско състояние.

Според някои автори (Н. Неновски), към това разграничение следва да

се прибави и още едно понятие - \\"права на личността\\". Според тях

това понятие има по-общо съдържание и включва в себе си и правата на

човека, и правата на гражданина. Непосредствена правна опора за това

може да се открие в редица международно-правни актове, както и в

нашата Конституция от 1991г. (преамбюл и чл. 4, ал. 2). В този

контекст \\"правата на личността\\" извеждат на преден план социалната

същност на човека, неговата социализирана природа и най-високо

място, което човешкият индивид заема в йерархията на социалните

ценности.

Същевременно в различни текстове се срещат като понятия: \\"човешки

права\\", \\"фундаментални права\\", \\"основни права\\", \\"основни човешки

права\\", \\"права на гражданина\\", \\"конституционни права\\", \\"права на

човека\\", \\'права на гражданина\\". Всеки един от тези термини има

определено значение, но в науката няма единство относно точните им

конотати. Например, всички са единодушни, че има права, които

индивидите могат да упражняват сами и те съвсем естествено се

наричат \\"индивидуални права\\". Права, които поради някаква

необходимост могат да се упражняват само във взаимодействие с

другите, се наричат \\"колективни права\\". Неразбирателството започва,

когато се стигне до това да се поставят дадени права в определена

категория. Така някои причисляват гражданските и политическите права

към категорията на индивидуалните права, а икономическите и

социалните към категорията на колективните. Разграничението обаче не

винаги е съвсем ясно и определимо. Може да се спори по въпроса дали

правото да се сключи брак, което е гражданско право, е толкова

колективно, колкото е например правото на стачка, което е социално

право.


Термините \\"права на човека\\" и \\"основни права\\" предполагат различни

концепции. Терминът \\"основни права\\" показва базисния характер на

правата. Той представя концепцията на Grundnorm, основната норма, в

светлината на която, трябва да се разглежда всяка друга норма. Този

термин е по-характерен за немското право и научна литература.

Интересна илюстрация на смесването на термините представлява

германската конституция, в която частта, касаеща основните права

(Grudrechte) започва с препратка към правата на човека

(Menschenrechte). Тук терминът \\"права на човека\\" по-скоро е

отражение на идеята, че това са неотменими права на човешките

същества, в които държавата не може да се намесва.

Преди да станат норма на конституционното право, правата на човека

имат битие на социално, недържавно право. Те са толкова съществен

елемент на това право, че в определен смисъл съвпадат с него.

Преминали в правото, установено от държавата, взимат формата на

основни и конституционни права.

Институализацията на правата на човека неизбежно повдига

въпроса за отношението права на човека - държава, което от своя

страна формира и гарантира изпълнението на тези права. Като цяло

процесът на институализация на правата на човека се явява важна

гаранция за тяхното осъществяване. В този аспект интересен е

етатиският вариант, който поставя правата на човека в пълна

зависимост от държавата, която се оказва свободна в отношението си

към тях. Дали да ги признае, да ги съблюдава и осъществява е едва ли

не въпрос на нейното благоволение. Декларациите имат само морално-

политическа сила и не са законово обвързващи за държавата. На преден

план се извежда принципът за невмешателство.

Всъщност държавата е обвързана от правата на човека не само поради

обстоятелството, че справедливостта е най-общ регулативен принцип, но

и поради обективната оправданост на самите права.

На пръв поглед от Декларацията за правата на човека и

гражданина, приета през август 1789 г. от революциоционното

Национално събрание на Франция може да се направи заключението, че тя

съдържа права и свободи срещу държавата и че основната й идея е била

ограничаването на суверенната държавна власт. С това тази декларация

като че ли се отдалечава от идеите на Русо и се приближава до Лок - в

политическото общество човек следва да си запазва естествените права

и свободи. Но един по-внимателен прочит на съдържанието ще ни доведе

до извода, че всъщност не е така, че Декларацията се придържа както

към идеите на Лок, така и към тези на Русо и решава въпроса за

упражняването на свободата \\"в рамките на държавата\\". Цялата

Декларация стои върху разбирането, че само сътрудничеството между

хората и дейностите в рамките на политическото общество е в състояние

да гарантира прилагането на човешките права; естествено-правният ред

в обществото може да бъде поддържан само с механизмите и средствата

на политическата власт.

И още нещо, което трябва да се подчертае за философията на

правата на човека през 17 - 18 в. Това е разбирането, че правата на

човека изразяват независимостта на индивида спрямо държавната власт,

ограничават държавната власт в отношенията й с индивида - ограничават

законодателя, ограничават още повече изпълнителната власт. В

контекста на либералното мислене индивидите разчитат на себе си за

изковаване на съдбата и щастието си. Държавата няма друга мисия

освен да поддържа общия ред. Тя се грижи за външната сигурност на

групата, както и за реда вътре в групата чрез полицията, правосъдието

и администрацията си. Това е държавата пазител. От тази гледна

точка правата са възможност за запазване на автономията на индивида и

за неговата свободна изява. На тази основа всички индивиди са равни,

юридически равни помежду си и по отношение на държавата (законите).

Касае се за права, които стоят над обикновения законодател, налагат

му се.

Държавата е и много съществен аспект на релацията права на



човека - справедливост. И правата на човека и справедливостта са

адресирани пряко към държавата. Нейната дейност се преценява най-

напред по това, дали е в хармония с природата на обществото и

природата на човека. Справедливостта иска държавата да превърне в

налична действителност всичко добро, което е заложено в природата на

обществото. Щом като справедливостта е висша ценност и регулатор на

обществото и щом като правата на човека са справедливи, за да бъде

одобрена дейността на държавата, тя би следвало да създава такива

условия за отделната личност и за преобладаващата част от обществото,

които покриват напълно мярата, изразена в правата на човека.

Същевременно, правата на човека не подлежат на двойна преценка: като

справедливи и несправедливи, на каквато преценка подлежат, например

нормативните актове на държавата, където правната форма може да бъде

използвана като средство за тирания или произвол. Те са само

справедливи, безусловно справедливи до степен на идентитет.

Затова държавите, които са основен субект на международното

право, са преки адресати на международно институционализираните права

на човека. Приели международните актове, чиито предмет са правата на

човека, държавите имат задължението да ги инкорпорират и да постигнат

най-доброто ниво на тяхната реализация. Нещо повече, международното

право по правата на човека, в противоположност на общото международно

право, игнорира принципа на реципрочност в отношенията между

държавата-страна по международния договор и адресатите на правата по

него. В едно принципно свое решение от 11 януари 1961 г. (Австрия

срещу Италия) Европейската комисия подчертава, че: \\"задълженията,

поети от договарящите държави по Конвенцията, имат главно обективен

характер поради факта, че те целят по-скоро да защитят основните

права на частни лица срещу незаконното вмешателство на договарящите

държави, отколкото да създадат взаимни субективни права между

последните\\". В този смисъл е и единственото решение, постановено от

Европейския съд по междудържавно дело Ирландия срещу Обединеното

кралство (18 януари 1978 г.).

Естествено-правната идея за човешката свобода и човешките

права поставя на държавата правни ограничения с цел закрила на

отделния човек. С това тя не допуска при вземане на политически

решения и при изпълнението на законите властите да \\"разполагат\\" с

отделния човек. Свободата и собствеността на индивида следва да

бъдат съобразявани с изискванията на общността, но не бива те да се

поставят в подчинение на политически опортюнизъм и на бюрократична

целесъобразност.

Първоначално конституционното движение, вдъхновено от

естествените права, е споделяло разбирането за свободата като

осигуряване на индивида срещу публичната власт. Свободата на

религията, на мнение, закрилата на собствеността и другите свободи е

трябвало да обезпечат на отделния човек едно \\"свободно от държавата\\"

пространство за индивидуално решаване и индивидуална дейност. Или

първата конституционно правна функция на основните права е била преди

всичко функцията на отбрана, т.е. да поставя ограничения на

публичната власт.

И днес тази функция и същност на основните права

като \\"отбранителни права\\" е много актуална - при това има нови

измерения - например във връзка с неприкосновеността на лични данни и

техния режим.

Другата същност почива върху идеята за \\"съпричастността\\" на

гражданите в постиженията на държавата. Тази идея е пряко свързана с

идеята и с учението на \\"социалната държава\\" и с германската правна

доктрина. Съпричастността означава право на участие във вземането на

решения, които засягат правата и интересите на отделния човек. В

този смисъл съпричастността е елемент на демократичната държава и

така погледнато, \\"съпричастни основни права\\" (Teilhaberechte) са

избирателното право, свободата на събранията и др. За разлика от тях

обаче връзката на \\"съпричастността\\" със \\"социалната държава\\" лежи в

плоскостта на съпричастност между икономическите и социалните

постижения на държавата и обществото. В този случай целта вече не е

закрила срещу навлизане на публичната власт в запазената сфера на

индивида, а искане за дял, искане за парче от постигнатото, от

успехите на държавата. Това са т. нар. социални основни права -

право на труд, право на почивка и др. Тези права имат коренно

различна същност от отбранителните права. Без по-нататъшното

действие на законодателя, т.е. без развитието им в закон, тези

социални права не биха могли да бъдат приведени в действие по

отношение на индивида. Сама за себе си Конституцията не е в

състояние да осигури търсената материална реализация на определено

социално преразпределение, нито нейното гарантиране от закона.

В Конституцията ясно е залегнала идеята, че цялата власт в

държавата трябва да се подчинява на неотнемните човешки права като

едно \\"преддържавно\\" и \\"надпозитивно\\" задължение - поради това

признанието на основните права като обективни ценности се съдържа не

другаде, а в преамбюла на Конституцията. Чрез закрепването на

отделните основни права Конституцията придава на свободата и на

достойнството на човека конституционноправна позитивност.

Така издигането на правата на личността до водещ принцип

задължава държавата и публичната власт да гарантират живота,

достойнството и правата на личността и да създават условия за

свободното развитие на човека и на гражданското общество - така гласи

чл. 4, ал. 2. С това публичната власт е \\"обвързана\\" към всички

проявни форми на основните права; ако се допусне \\"пробив\\" в

закриляната сфера на личната свобода, то това би могло да стане само

ако е допустимо от конституционната разпоредба, ако е налице

оправдано от Конституцията отклонение. Обвързаността е налице в

пълен обем при т. нар. \\"отбранителните права\\". Нено Неновски дори

говори за триъгълник \\"гражданско общество-личност-държава\\",

изтъквайки първостепенното значение за опазването на правата, което

имат юридическите им (главно процесуални) гаранции.

Появата на позитивното (институционализираното) битие на

правото е неразривно свързано с развитието на самия човешки индивид,

на обществените отношения, с развитието на цялостната материална и

духовна култура на обществото. Във връзка с това правото вече не

може да бъде израз само на природата, а се превръща в органическа и

неотделима част на човешката цивилизация и култура в цялата нейна

сложност и многоплановост.

Твърде показателно е, че националните и международните

текстове, отнасящи се до правата на човека, изглеждат

като \\"признание\\" на права: ако формулирането на права е случайно и

зависи от политическите решения, то признаването на \\"правото да бъдеш

човек\\" не е правотворческа дейност, тъй като това право е една

непреходна ценност и предшества всякакъв политически акт. В този

смисъл, националните и международните текстове са призвани не да

създават правата, а да ги облекат в юридически категории и да ги

подплатят с един защитен режим. Така Всеобщата декларация по правата

на човека в своя Преамбюл постановява: \\"Като взе предвид, че

призванието на достойнството, присъщо на всички членове на човешкия

род, на техните равни и неотменими права представлява основата на

свободата, справедливостта и мира в света...\\". Същото важи и за

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните

свободи, чрез която държавите - страни \\"признават на всяка личност

под тяхна юрисдикция правата и свободите\\", провъзгласени от нея.

Колкото и да се отрича юридическата природа на правата на

човека или да се твърди, че тяханата правна същност била твърде

неясна, едва ли може да се оспорва, че те са носители на правна

същност от най-чист вид. Няма никакво съмнение, че правата на човека

изграждат най-общия нормативен модел на личността в обществото от

гледна точка на онези условия, които всеки има право да получи по

силата на своята биосоциална природа. Тези права се съотнасят с

обществото като такова и с личността на отделния индивид, от

природата на човека и от природата на обществото черпят своето

основание и своето съдържание. Съотнасят се с фундаментални и

универсални отношения и същности, затова самите те са фундаментални и

универсални. Безотносителни към конкретни предпоставки и условия,

носители на най-дълбинната същност на правото , те са негово най-

чисто битие.

Въпросът за правната природа на правата на човека може да

бъде разгледан и в контекста на връзката права на човека -

справедливост. Още повече, че щом се касае за права на човека,

релацията право - справедливост е дълбоко субстанциална. Включването

на държавата като субект на правния процес води до обособяване на

нова проява и нов пласт в правото. Нейното участие в процеса на

правото е неизбежно, а въздействието й върху този процес- могъщо.

Конституционните разпоредби за основните права са обективно

право, т.е. правни норми, които установяват абстрактно и общо едно

правно положение. Ако едно лице е във фактическа ситуация, която

покрива хипотезата на правната норма, тогава въз основа на тази

обективна конституционноправна норма за това лице произтичат

субективни права.

Основните права обвързват публичната власт. В случай на

засягане, т.е. нарушаване, основните права представляват източник и

основа отделният човек да има собствени субективни права към

публичната власт с изискване тя да съблюдава конституционните му

права и свободи. За отделния човек, за индивида, основните права са

източник на субективни права срещу публичната власт; едновременно с

това основните му права са негови субективни права.

Правата на човека на са статични и неизменни. В процеса на

правната еволюция и на институализация на правата на човека, те

непрекъснато се развиват и обогатяват. В тази връзка през последните

няколко десетилетия в правната теория се говори за \\"три

поколения\\", \\"три кошници\\" и дори за \\"каталог\\" на правата на човека.

Като \\"първо поколение права\\" се разглеждат гражданските

политическите права, прогласени от буржоазните политически революции

и намерили почти кодифицирано изражение във Френската декларация от

1789 г. Наричат ги още индивидуални и политически права и свободи.

Други ги определят като \\"класически права и свободи\\". Това са лични

права, закрепени за индивида формални свободи, към които спадат и

свободите, които хората използват и осъществяват заедно (свобода на

събрания, на сдружаване и др.). Тези права позволяват на индивида да

се брани срещу произвола на държавната власт, те поставят на властта

граници (droits-resistences).

\\"Второто поколение\\" права на човека са икономическите,

социалните и културните права. Те се появяват по-късно, към края на

XIX в. Целта им е да гарантират материалната сигурност на индивида.

Поначало това са също лични права - на социално осигуряване, на труд,

на почивка, на образование и др. Към тях спада и правото на стачка.

Тези права са отправени към държавата или по-скоро те представляват

своеобразни искания към държавата, като предопределят нейни

задължения (droits -exigences). В този пункт разглежданата концепция

граничи (и често се прелива) с теорията за социалната държава.

\\"Третото поколение\\" права се появяват в последната третина на

миналия век (някои от тях датират и от по-рано), главно инспирирани

от период на деколонизация, когато т.нар. \\"страни от третия свят\\" се

намират в неизгодна позиция и в остър контраст с проспериращите

държави. Тези права обикновено се разпределят в две категории, като

към първата се отнасят всички права, породени от развитието на

обществото в научно-техническо и демографско. отношение и от появата

на глобалните проблеми на човечеството - право на информация, на

здравословна жизнена среда, на достойни жилищни условия, на достоен

жизнен минимум, право на интимна сфера (и на защита от

аудиовизуалните средства за информация) и др. Към групата се отнасят

и някои колективни права - право на народите на свободен избор и на

самоопределение, право на народите (и държавите) на ползване и

управление на общото достояние на човечеството, право на развитие и

др. Към тези права, особено напоследък, прибавят и правата на

националните и етнически малцинства. Според някои автори в случая

става дума за права на човека и на народите едновременно.

В историческа перспектива на американския континент,

израстващият конституционализъм заслужава внимание с принципите на

обществения договор (social contract) и с доктрината за \\"вградените

права\\" (vested rights). Тази доктрина е тясно свързана със системата

на съдебния контрол в Съединените щати. Същевременно теорията

за \\"вградените права\\" е силно повлияна от идеологията за естествените

права. Примери за това разбиране се съдържат в известни речи на

федерални съдии от от края на 18 век: \\"правото да се придобива,

притежава и ползва закрила на собственост е едно от естествените,

наследени и неотнимаеми права на човека...Запазването на

собствеността е първа цел на обществения договор.\\"

Що се касае до англо-саксонската правна система и по-

специално до американската правна идеология, интересно е схващането,

че социалните права по своята същност не са основни и равнопоставени

на класическите права/свободи. Аргументите за това са следните: на

първо място - финансови: едно такова социално право би било

реализируемо само ако са налице икономически възможности; на второ

място - съдебнопроцесни: не малко от социалните права не са

юстициабилни, т.е. тяхната реализация не е скрепена със съдебна

принуда. В съвременната правна теория все пак преобладава и се е

наложило разбирането, че социалните права са равностойни основни

права на гражданите.

Въпреки различната историческа и идеологическа обосновка на

тези различни категории права, всички те са част от модерната

концепция за човешките права. За прогресивното подобрение на

защитата на човешките права са необходими всички тези различни видове

човешки права. Тяхната регламентираност и ефективност в правото може

да е различна, но те всички са еднакво значими.

Но за достигането до такова разграничение и обособяване на

групи права на човека се преминава през дълъг исторически и социален

период на еволюция, продължаваща и до днес. В световен мащаб първите

кодификации на човешките права са Английския бил за правата (Bill of

Rights, 1689), Декларация за независимостта на Съединените

американски щати (American Declaration of Independence, 1776) и

френската Декларация за правата на човека и гражданина (Declaration

des droits de l\\'homme et du citoyen, 1789), която и досега е

позитивно право от най-висок ранг в родината си. Ако говорим за

юридически предвестници - актове и уредби, то те се появяват още в

Средновековието, като първа е знаменитата \\"Велика харта на

свободите\\", оповестена в началото на XIII в. Англия е родина на

първите юридически извори на индивидуалните и политически права на

личността и на първите теории за правата. Самият термин \\"права на

човека\\" принадлежи на английския философ и писател Джон Лок (1632 -

1704). След това правата на човека се прокламират в САЩ, Франция, а

по-късно и в други страни. Интерес представлява фактът, че в Англия

първите закони, регламентиращи човешките права: Magna Charta,

Петицията за правата, Habeas Corpus Act и Билът за правата са

действащо право и сега, докато другаде като например в САЩ,

съществуват определен брой поправки към съответните исторически

документи.

В България за първи път правата на човека се регламентират в

Търновската конституция от 1879 г., където са уредени в глава XII и

за онова време достатъчно пълно и напредничаво. Имат се предвид

индивидуални и политически права. Закрепено е обаче безплатното

начално образование. Включена е и една любопитна разпоредба, която

има за предмет не право на гражданина, а право на човека в чистия му

вид: \\"Никой в Българското княжество не може нито да купува, нито да

продава человечески същества. Всякой роб, от какъвто пол, вяра и

народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия\\"

(чл. 61).

Тъй като универсалната природа на правата на човека се изразява най-

естествено и най-адекватно от международното право, именно

международното право се оказва и най-подходящото, и най-

благоприятното лоно на тези права. Ето защо и международноправната

уредба на правата на човека трябва да превалира над

вътрешнодържавната.

Тази обективна зависимост и необходимост е осъзната отдавна

от теорията, а в годините след Втората световна война е закрепена в

различна форма и степен и в много конституции (например чл. 25 от

Конституцията на Германия, чл. 10 от Конституцията на Италия, чл. 55

от Конституцията на Франция, чл. 28 от Конституцията на Гърция, чл.

15 от Конституцията на Руската федерация и др.). Така в чл. 10, ал.

2 от Италианската конституция изрично е записано, че задължителен

еталон на конституционно признатите права и свободи са международните

актове в областта на правата на човека.

Знаменателно за теорията на правата на човека е разбирането,

отразено и от международни договори, според което правата в

международното право се извличат не от международен (междудържавен)

акт, а пряко от достойнството на човека. Основанието на правата

следователно не е междудържавна спогодба, а ценността на човешката

личност. Международното право прокламира и урежда правата на човека

като израз на това достойнство и на тази ценност, а не на волята на

държавите.

Под егидата на ООН са разработени и приети повече от 60

международни акта, засягащи пряко правата на човека. Редица

международни актове са приети от ЮНЕСКО и в рамките на регионалните

международни организации като например: Конвенция за защита правата

на човека и основните свободи на Европейския съвет (1950 г .),

Договор за мир с Япония (1951 г .), Меморандум относно свободната

територия на Триест (1954 г .), Конституция на организацията за

африканско единство (1963 г.), Заключителен акт от Хелзинки (1975

г .) и др.

Кодификацията и прогресивното развитие на международното

право в областта на правата на човека се извършва преди всичко на

основата на общопризнатите принципи на съвременното международно

право - принципът на равноправие и забрана на дискриминацията и др.

Под егидата на ООН са разработени и приети и голям брой

кодифициращи актове относно правата на човека. Около 20 универсални

международни акта, засягащи правата и свободите на човека, са приети

в рамките на МОТ - профсъюзна свобода ( 6 конвенции и 3 препоръки),

забрана на принудителния труд (2 конвенции и 1 препоръка), равенство

на възможностите и третирането между двата пола ( 3 конвенции и 3

препоръки).

Освен универсалните международни актове са приети редица

актове от регионални международни организации. Такива са

заключителните документи от Съвещанието за сигурност и сътрудничество

в Европа ( Хелзинки - 1975 г ., Мадрид - 1983 г ., Виена - 1989 г . и

Копенхаген - 1990 г .); Европейската конвенция за защита правата на

човека и основните свободи и Европейската социална харта,

Американската конвенция за правата на човека, Африканската харта за

правата на човека и др. В тази връзка интересно е, че Лигата на

Арабските държави (1945) сформира Постоянна комисия за човешките

права през 1969 г. За съжаление досега тя не е приела никакъв

документ с нормативна стойност и по този начин комисията остава сякаш

извън рамките на проблематиката, за която е създадена.

В Далечния Изток все още не съществува регионална

организация, която да фокусира дейността си върху правата на човека и

тяхната защита. Правните документи в редица азиатски страни показват

две основни причини за липсата на интерес към сключването на

договори, нормиращи правата на човека и създаването на правозащитни

институции. Първата е, че реално Азия не съществува като единно

регионално понятие. Втората е, че международната кодификация и

защита на правата на човека изцяло се базират на западните идеи за

това, които пък от своя страна са чужди на азиатските култури.

Идейните основи на този разцвет на правата на човека на

международна плоскост са комплексни или може би синкретични.

Независимо дали правата на човека ще бъдат определени

като \\"новата универсална религия на

човечеството\\"(Н.Неновски), \\"специфична даденост и висша проява на

правото\\" (М. Михайлова), \\"като феномени на правото, като юридически

явления\\" (Д. Милкова) или \\"атрибут на всяко разумно същество във

всяка епоха и на всяко място\\" (С. Ангеловска), те си остават

неотменими и неотчуждаеми за човешкия индивид. Като разглеждаме

изминатия от правата на човека исторически път: от идеите към нормите

и правнодължимото, от вътрешното към международното право, от

гражданските и политическите към социално-икономическите права, не

може да ни убегне, че този прогрес съжителства с постоянно нарушаване

на правата. Някъде те са все още непризнати, другаде признати, но

неспазвани частично или изцяло, както показаха и последните скандални

разкрития в Западна Африка. От тук следва и изводът, че юридическото

признание и закрепване не означава още реализация, осъществяване на

правата в живота. То е огромна крачка напред, но смисълът му е да

бъде основа и средство за функциониране на правата на човека. Или

както гласеше част от плана за правата на човека по случай 50-

годишнината от създаването на Всеобщата декларация за правата на

човека, изготвен от Comite des Sages на Европейската

общност: \\"Въпреки всичко, много остава да бъде свършено и времето за

действие е сега.\\"

Все пак правата на човека несъмнено представляват основен постулат на

съвременното цивилизовано правно мислене. Като своеобразен

юридически аналог на свободата на човешката личност, те се осмислят

днес като основен критерий за прогресивността на правото. В световен

мащаб това означава доближаване до възможността за създаване на

единен правов ред, както и засилване на процесите на обмен и

интеграция в правната сфера.

ЛИТЕРАТУРА

Ангеловска С. Европейските и международните измерения на основните

права на човека. статия, сп. Съвременно право.


Борисов О. Международно публично право. С., 1998.
Друмева Е. Още за основните права на гражданите. Статия, сп. Правна

мисъл 4/1994.


Караджова М. Защита на основните човешки права в Европейската

общност. статия, сп. Съвременно право.


Милкова Д. Обща теория на правото.
Михайлова М. Право, равенство, справедливост. С., 1993.
Михайлова М. Правата на човека и тяхната справедливост. статия.
Неновски Н. Правата на човека - историческа еволюция. статия, сп.

Правна мисъл 2/1994.


Неновски Н, Танчев Е. Права на човека и гражданина. С., 1998.
Неновски Н. Гражданско общество. Държава. Право. С., 1996.
Поповилиев М. Нравственост, право и държава. Бл., 1993.
Права на човека. Международноправни актове. Сборник С., 1993.
Трендафилова Е. Европейската конвенция за защита правата на човека и

основните свободи и някои въпроси на наказателния процес на Република

България. статия, сп. Правна мисъл 2/1993.
Betten L, Grief N. EU law and human rights. Addison Wesley Longman,

1998.
Harris J, O\\'Boyle M, Warbrick C, Law of the European convention on

human rights. Butterworths., 1995
The EU and human rights. Edited by Philip Alston. Academy of European

Law, European University Institute, Oxford University Press, 1999.

1 Никола Станев. История на Френската революция. С., 1927

2 Стефан Киров. Права на българските граждани. С., 1942 г., с. 4






Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница