Правилата на английското хранене (Първа част) Кейт Фокс Превод за бг бен: Евгений Кайдъмов



Дата14.01.2018
Размер50.67 Kb.
#46443
ТипПравила
Правилата на английското хранене
(Първа част)
Кейт Фокс

Превод за БГ БЕН: Евгений Кайдъмов
Джордж Микеш - британски писател и публицист от унгарски произход, известен с хумористичните си коментари за различни държави, отбелязва през 1949 г., че „докато на континента има добра храна, а в Англия има добри трапезни обноски”.

Друга максима гласи, че англичаните, считат добрата храна за привилегия, а не за право. Трудно мога да я оспоря. Все по-неестествено ни идва днес да се събираме около масата и все по-лесно - пред телевизора с някоя XXL торба чипсове, към която всеки се пресяга, докато в чиниите се изсипва готова храна или поразмекната „микровълнова” пица. А дори и тези от нас, които имат интерес към добрата храна, едва ли намират време да пазаруват и готвят свежи продукти вечер.

Брак без любов”


– продължават цветистите описания на отношенията на англичаните с храната. За мен думата „брак” е прекалено силна. По-скоро бих нарекла тези отношения „едно неловко и стеснително съжителство”. У нас наистина я няма онази вродена поезия към хубавата храна, която се наблюдава у някои европейски съседи. Просто на храната в Англия не се отдава такова значение в живота, както по други места. Показателна е думата „foodies”, която лепваме на хора, обсебени от кулинарни емоции. Тя носи същата ирония, с която наричаме например шофьорите на таксита (cabs) - “таксиметърджии” (cabbies).

За мнозинството англичани подчертаният интерес към храната звучи в най-добрия случай като вид чудатост, а в най-лошия – като съмнителен морал. Ако въпросното лице е мъж, тази негова страст би му донесла една голяма (вежливо премълчавана) въпросителна относно неговата мъжественост и дори – хетеросексуалната му ориентация. В контекста на това, мъжкият интерес към храната се поставя в същата „женска” категория като интересите към модата или примерно бродерията.


Особено трогателни са
нашите готвачи - TV знаменитости, които редовно се престарават в излъчването към аудиторията на успокоителни сигнали за своята хетеросексуалност. Те говорят като типичния bloke или казано иначе – случайният небрежага от улицата, жестикулират по мъжкарски недодялано, парадират със страстта си към футбола и все успяват да изтърват между другото и по някоя приказка за техните жени, приятели и деца, които наричат с bloke думите - “the wife” и “the kids”.

И за да няма накрая недоразбрали – всеки път се чувстват задължени да се издокарат пред камерата във възможно най-размъкнати дрехи.

Джейми Оливие е младото лице на английското кулинарство, което усилено рекламира като атрактивен избор за местната младеж. Джейми си е направо ходещо послание в стил „ама-моля-забележете-ме-колко-съм-хетеросексуален” със своята кокни-напереност, тийнейджърски скутер, шумна музика, секси модел жена и добре усвоения жаргон на пичага по боксерки, на който случайно му е паднало да изпържи две яйца: „глей ся ... леко ръсни с туй, после и с онуй и става окей, човече ...”

Кулинарните увлечения са донякъде по-приемливи при жените, но и тук границата е много тънка и лесно могат да бъдат нарочени като „претенциозни”.

Най-общо казано, англичаните гордо бягат от всякакви публични демонстрации на любов към храната и тръбят: „ям за да живея, а не живея за да ям”. Наслаждаваме се на качеството на френското готвене, но се чувстваме длъжни да осмеем времето, хвърлено за приготвянето му.

Така, за пореден път задействаме любимата ни поведенческа матрица - „Не бъди никога сериозен”. Всяка емоция в повече, която някой проявява спрямо такова тривиално нещо като храната, автоматически считаме за глупава. Нещо повече - откритото говорене за удоволствието от храненето се възприема като смущаващо не толкова заради неговата сериозност, а по-скоро заради неговата форма на ... циничност.

Тук дължа пояснение. Далеч съм от мисълта, че англичаните сме нация от пуритани. Не считаме например секса за грях, а за нещо прекалено лично и следователно – деликатно като тема. Шегите за секса, дори и крайно дръзките, са приемливи, но разгорещеното обсъждане на интимните му детайли отива към цинизъм. Сенсуалната наслада от храната попада в същата категория. Тя не е табу, но определено е тема, за която говорим с доза хумор и непукизъм. Няма как да видите в метрото англичанин вторачен в снимката на някое апетитно ястие от гастросписание. На подсъзнателно ниво, това е почти равносилно на публичното гледане на порнофилм.
Скритите класови кодове на храната
Наред със списъка от съставки и брой калории, почти всеки хранителен продукт в Англия носи и своя невидим класов етикет. Ето скромен списък на храни, които се асоциират с по-ниската социална класа на купувача:
- Коктейл от скариди (скаридите са окей, но розовия сос, в който плуват, смъква целия социален рейтинг на храната, не помага дори и ако го наречеш „Мари Розе”)

- Яйца & Чипс (поотделно двете съставки се водят безкласови, но в комбинация веднага стават „работническа класа”)

- Макаронена салата (нищо нередно по отношение на макароните, които стават обаче вулгарност ако се сервират студени с добавена майонеза)

- Салатите с ориз (етикет „бедност” – във всичките й форми и разновидности и особено в комбинация със сладка царевица)

- Плодови консерви (с готов сироп – работническа класа, с плодов сок – една йота по-нагоре)

- Нарязани твърдо сварени яйца, домати и зелена салата (пак се издадохте, че не сте средна класа, за която е недопустимо смесването на горните продукти)

- Рибна консерва (минава класовия тест единствено ако се ползва за съставка на друга храна, като например рибен пай, но става подозрително „класова” ако се консумира самостоятелно)

- Готови сандвичи с пълнеж чипс (поздравления – това си е жива пънкоанархия и върховна декларация за принадлежност към работническата класа, традицията за ядене на такива сандвичи се спазва предимно в северните райони на Англия)


Индикаторът „Здравословна храна”
Някъде от средата на 80-те насам, този индикатор се превърна в любим за нацията ни класов разделител. Неговият проповедник е средната класа, която е особено податлива на модите в индустрията на здравословното хранене.

Противно на логиката, от другата страна на барикадата попадат работническата класа и най-висшите социални слоеве на страната, които демонстрират сравнително безразличие към възторжените напъни на новата „здравна полиция”.

Реакцията им е обяснима, защото средната класа трайно се настани през последните десетилетия в институциите на Англия и започна да издава морални декрети от името на държавата-бавачка. Най-новата й цел очевидно е да накара работническата класа да си изяде всичките зеленчуци в чинията. Жалбите на Мери Уайтхаус от 90-те за „лошия език и сексуални навици” на младежта, отстъпиха място на далече по-гъвкавите кампании насочени срещу долнопробните храни, развращаващи морала на същата тази младеж, която по подразбиране е от работнически произход.
Новият здравен култ, почти без изключение набира своите поклонници
сред женската половина на средната класа. Тези хранителни табута бяха дълго чакания от тях начин за безопасно деклариране на класова идентичност: ти си това, което не ядеш.

За всеобща радост, всяка една от тях днес може да се припознае с героинята от приказката „Принцесата и граховото зърно” благодарение на своя деликатен метаболизъм на една по-горна класа, която има трудности с храносмилането на такива пролетарски „радости” като хляба, маргарина и млякото.

Работническата класа няма проблеми в отношенията си с храните, защото техните проблеми са прекалено реални, за да им позволят да си правят живота по-интересен.

От срещуположния край на социалната стълбица, богатите също проявават скептицизъм. Те могат да заделят времето и средствата за обслужване на хранителни табута, но по принцип не страдат от несигурност за класовата си принадлежност и трудно могат да се мотивират да я доказват, лишавайки се от класическа комбинация като филия хляб, намазана с масло.


Статията е публикувана в БГ БЕН на 24.04.2011


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница