Правно естество на участието на прокурора в гражданския процес



Дата13.10.2018
Размер250.16 Kb.
ПРАВНО ЕСТЕСТВО НА УЧАСТИЕТО НА ПРОКУРОРА
В ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС*

от

Проф. Живко Сталев



1. Измежду оригиналните и присъщи на съветския граждански процес институти на преден план стои участието на прокурора по граж­дански дела. За пръв път в историята на гражданския процес бе въве­дено такова широко участие на прокурора по граждански дела, за каквото ни говори ст. 2 от ГПК на РСФСР. Примерът на съветското гражданскопроцесуално законодателство бе последван и от гражданскопроцесуалните кодекси на страните с народна демокрация.1 Затова понастоящем широкото и дейно участие на прокурора по граждански дела представлява характерна особеност на социалистическия граж­дански процес изобщо. То се явява като едно от многобройните и дълбоки отражения на Великата октомврийска социалистическа рево­люция в областта на правото и по-специално в областта на защитата на гражданските права.

Наистина, участие на прокурора по граждански дела предвижда и буржоазното процесуално законодателство. Но това участие е твърде ограничено, а на практика то не е в състояние да се развие даже в тези ограничени рамки, в които е законодателно предвидено.2 Това е така, защото в буржоазния граждански процес участието на прокурора е едно чуждо тяло. Защитата на правата на трудещите се от прокурора, когато те по граждански дела са злепоставени поради фактическото неравен­ство, в което се намират спрямо представителите на господстващата класа, е задача, която е чужда на буржоазната държава и нейната прокуратура. От друга страна, самото участие на прокурора по граждан­ски дела е в противоречие с почти неограниченото господство на диспозитивното начало по граждански дела, отразяващо неприкосновеността на частната собственост и свободата от държавна намеса при разпо­реждане с нея.

Напротив, в социалистическия граждански процес участието на прокурора е една необходима последица от социалистическия хумани­зъм, от господството на обществения интерес в гражданските отноше­ния, от целта и основните начала на процеса, както и от конституци­онните функции на прокуратурата в социалистическото общество.3

Социалистическият хуманизъм изисква гражданинът да не бъде ос­тавен на своите сили при защитата на накърнените негови права. Обще­ството трябва да се намеси в подкрепа на нуждаещия се от правна защита, когато той поради каквито и да било причини (недееспособност, липса на образование, правна подготовка или пък на средства) е затруднен при съдебното предявяване на правата си или при тяхната защита пред съд. Само по този начин ще бъдат отстранени нежела­телните последици в областта на правната защита от фактическото неравенство, което не може да бъде премахнато от първия ден на изграждане на социалистическото общество. Наред с дейното участие на съда (вж. чл. 4, 109, ал. III. 129 ГПК) участието на прокурора в гражданския процес е средството, чрез което обществото обезпечава реално защитата на гражданските права в случаите, когато фактиче­ското неравенство на спорещите може да злепостави този, на чиято страна е правото. По този начин формалната възможност всеки да за­щити пред съд своето право се превръща в действителност.

За разлика от буржоазното гражданско право социалистическото гражданско право не е частно право, подчинено на частни интереси. В социалистическото общество гражданските права на социалистиче­ските организации трябва да служат пряко на обществения интерес, а правата на гражданите не трябва да му противоречат. Тази зависимост на гражданските правоотношения от интересите на социалистическото общество е изразена ясно в указанията на В. И. Ленин, дадени при съставяне на гражданския кодекс на РСФСР: „Ние нищо „частно“ не признаваме, за нас всичко в областта на стопанството е публичноправно, а не частно . . . Това налага да се разшири държавната намеса в „частноправните“ отношения.4

Едно от средствата за държавна намеса в гражданските отноше­ния и за обществен контрол върху тяхното съответствие със закона и с интересите на социалистическото общество е участието на прокурора в гражданския процес. Пряка последица от контролното участие на прокурора е ограничаването на диспозитивното начало по граждан­ски дела. В него се съчетава служебната защита на гражданските пра­ва, когато техният носител е възпрепятстван надлежно да ги защити, с обществения контрол за законността в гражданските отношения. Това съчетание отговаря на съчетанието между лични и обществени инте­реси, което е характерно за социализма.

Участието на прокурора в гражданския процес се свързва хармо­нично и с целта и основните начала на социалистическия граждански процес. Прокурорът е твърде ценен сътрудник на съда в задачата да се завърши делото с решение, което да отразява действителното прав­но положение. Като попълва по своя инициатива делото с фактиче­ски и доказателствен материал и подлага на критична преценка така събрания материал, прокурорът подпомага съда при дирене на обектив­ната истина. А чрез заключението на прокурора се подпомага съдът, когато той прилага закона към установените по делото факти. По този начин участието на прокурора в гражданския процес е средство, за да се осъществят по възможност най-пълно принципите за дирене на обективната истина и за законност по граждански дела.

Най-после, участието на прокурора в гражданския процес произти­ча и от конституционните функции на прокуратурата в социалистиче­ското общество. Характерно за държавното устройство на СССР и на другите страни с народна демокрация е, че на прокуратурата съобраз­но с идеите на Ленин се възлага върховният надзор върху законността в дейността на държавните органи, социалистическите организации и гражданите (ср. чл. 62, ал. I от Конституцията). Този надзор безспорно обхваща и изпълнението на правните норми, които регулират граждан­ските отношения в широкия смисъл на тази дума.

Такива са всички отношения между равнопоставени субекти, на които е чужд елементът на държавна власт и подчинение, независи­мо от това, дали те се регулират от норми на гражданското, семей­ното, трудовото право или правото на ТКЗС. Чрез участието си по граждански дела прокурорът осъществява своята конституционна функ­ция за защита на социалистическата законност в областта на граждан­ските правоотношения.

2. Тази защита обхваща както контрол върху законосъобраз­ността на поведението на гражданите и на социалистическите органи­зации (валидност на сключваните от тях сделки, изпълнение на техни­те задължения, упражняване на техните права съобразно с обществено-стопанското тяхно предназначение, като се изключи злоупотребата с тях), така и контрол върху законосъобразността на актовете на орга­ните, натоварени да дават защита и съдействие на гражданските права.

Затова първата задача на участието на прокурора в граждан­ския процес е да обезпечи законосъобразно поведение на субектите на граждански отношения. Тази задача прокурорът постига като предявява искове за обявяване на нищожността или за унищожаване на правни сделки и други актове, за съдебно признаване и присъждане на заплашени или накърнени граждански права, като започва производ­ства за обезпечаване на искове и за издаване на изпълнителни листо­ве, респ. за принудително изпълнение.

Втората задача на участието на прокурора по граждански дела е да се обезпечи законност на актовете за правна защита и съдействие на „граждански права (съдебни решения, определения, изпълнителни действия, охранителни актове). Тази задача прокурорът постига като взема участие по висящи производства за издаване на такива актове, а също, като обжалва нищожните, недопустими или неправилни съдебни решения, определения или изпълнителни действия, респ. като предявява искове за отмяна на противозаконни охранителни актове. Със същата задача на прокуратурата се свързват правомощията на главния прокурор на НРВ да иска преглед по реда на надзора или отмяна по чл. 231 ГПК на влезли в сила решения. Чрез изпълнението на втората своя задача прокурорът съдейства косвено да се внедри законност в гражданските отношения, доколкото пряко средство за тази цел са актовете за правна защита и съдействие на граждански права, върху които той упражнява своя контрол.

3. Участието на прокурора по граждански дела изправя теорията на социалистическия граждански процес пред извънредно интересни и трудни за решаване въпроси. Челно място между тях заема въпросът правното естество за участието на прокурора в гражданския процес.5

Този въпрос няма само теоретично значение — да си изясним от чие име действа прокурорът, кой става страна по предявените от него искове, има ли нещо общо между различните форми, в които прокурорът участва по граждански дела (предявяване на искове, встъп­ване по граждански дела, обжалване на съдебни актове, даване на заключение по граждански искови дела). Той има и непосредствено практическо значение, защото обуславя отговора на неуредени от за­кона черти на участието на прокурора по граждански дела. Така на­пример законът не урежда как следва да се постъпи по предявени от прокурора искове, когато прокурорът почине или бъде поставен под запрещение (чл. 182, т. „б“ и „в“ ГПК) или пък той бъде уволнен. Законът не урежда легитимацията на прокурора по искове относно при­надлежащи на държавата права. Не е уредено, и това е особено важ­но, дали държавата, прокуратурата като учреждение или прокурорът са обвързани от действието на решенията по предявени от прокурора искове или по дела, в които прокурорът е встъпил съгласно чл. 27 ГПК. Теоретичното изясняване на участието на прокурора в граж­данския процес трябва да държи сметка за тия неуредени от закона въпроси. То трябва да улесни тяхното разрешение по начин, който ще съдейства за най-резултатното използване и прилагане на разглеж­дания институт.

4. Въпросът за правното естество на участието на прокурора в гражданския процес е всъщност въпрос за процесуалното положение на прокурора. Пита се от чие име действа прокурорът и за кого нас­тъпват последиците на неговите процесуални действия. Този въпрос се поставя еднакво при всички форми на участие на прокурора в граж­данския процес: започване на уредените от ГПК производства, встъп­ване по такива производства като страна, обжалване на съдебни акто­ве, даване на заключения. И именно понеже се поставя при всички форми за участие на прокурора, в него се изразява същността на това участие — това общо, което обединява разнообразните прояви на на­меса на прокурора по граждански дела, въпреки различната тяхна интензивност.

Тази постановка на въпроса улеснява и неговото разрешаване. Тя предварително изключва една от възможните алтернативи за про­цесуалното положение на прокурора. Тези алтернативи са: прокурорът действа от името на лицето, чиито права предявява или брани пред съд; прокурорът действа от свое име; прокурорът действа от името на прокуратурата като държавно учреждение и отделна от дър­жавата юридическа личност (чл. 18, ал. II ГПК); прокурорът действа от името на държавата като държавен орган.

Първата алтернатива е несъвместима със случая, когато проку­рорът участва по гражданското дело чрез заключение, което дава по него. Докато при предявяване на искове, обжалване на решения, встъпване по висящи дела може да се допусне, че прокурорът действа от името и за сметка на лицето, чиито граждански права брани, при за­ключението — това е изключено. Защото в тази форма на прокурор­ска намеса в най-чист вид се проявява положението на прокурора като държавен орган, който независимо от становищата на двете стра­ни по делото брани закона, така че може да настоява за такова реше­ние на съда делото, което не съвпада нито с иска на ищеца, нито с възраженията на ответника. Тази независимост на прокурора от становищата на страните по делото е характерна за всички форми на участие на прокурора по граждански дела. Тя е характерна за всички тях, защото е средство, за да може прокурорът успешно да изпълни своята функция по защита на социалистическата законност. Същевре­менно обаче тя е несъвместима с квалификацията на прокурора като представител на лицето, чиито права съдебно предявява или брани. Ако прокурорът би бил наистина представител на това лице, той би трябвало да се съобразява с неговите становища, представляваното лице би могло да оттегля действията на прокурора, като по този начин ги лишава от процесуално значение. С една дума, изпълнението на държавната функция, поверена на прокурора, би зависела от волята на страната по делото. Това е очевидно изключено.

Конструирането на прокурора като представител на една от стра­ните по делото не е в състояние да ни обясни и всички случаи, когато той завежда искови дела. Касае се за случаите, при които про­курорът предявява отрицателни установителни искове, за да разкрие нищожността на сделки, сключени в нарушение на закона. Двете страни по такива сделки могат да бъдат заинтересувани да поддържат привидността, че сделките са валидни. Затова искът на прокурора ще бъде насочен и срещу двете страни по сделката, така че прокурорът не мо­же да бъде представител на нито една от тях. Не по-друго е положе­нието, когато прокурорът предявява иск за обявяване недействител­ността на абсолютно унищожаем брак (чл. 37 ЗЛС). Този иск се пред­явява срещу двамата съпрузи, така че на нито един от тях прокурорът не може да бъде представител.

Независимо от всичко изложено досега, конструирането на прокурора като представител на страна по делото е изключено от изрич­ните разпоредби на закона (чл. 27 и 31 ГПК). Чл. 27 ГПК постано­вява, че прокурорът встъпва по висящи дела не като представител на една от страните, а като самостоятелна страна. Когато урежда отговор­ността за съдебни разноски, чл. 68 ГПК също квалифицира проку­рора като страна по делото. От решаващо значение при отговора на интересуващия ни въпрос е обаче правилото на чл. 31 ГПК. Според него лицето, в чийто интерес прокурорът е започнал производството пред съда, може да встъпи във всяко положение на делото като стра­на. Тази разпоредба на закона би била безпредметна, ако прокурорът би действал като представител на това лице, в чийто интерес той започва делото, тъй като това лице би станало страна по делото чрез представителните действия на прокурора (предявяване на иск от името на това лице, започване на принудително изпълнение от негово име и т.н.). Но именно защото лицето, в чийто интерес прокурорът е започнал производството не се представлява от прокурора и не става страна по делото чрез процесуалните действия на прокурора, законът му предоставя възможност да стане страна, като встъпи в делото. Тогава от деня на встъпването то ще стане страна, и то не вместо прокурора, а наред с него.

Констатацията, че прокурорът не е представител на лицето, чиито права предявява или брани пред съд, прави възможно да се обяснят правилно последиците на водения от прокурора процес за лицето, в чиито интерес процесът се води. Съгласно с чл. 223 ГПК решението по този процес е задължително и за лицето, в чийто интерес прокурорът е предявил иска. Това обвързване, което е характерно за представителството в случая следва да се обясни не с представителство, а с правото на прокурора като орган на държавна власт да води процес относно чужди субективни права. Процесуалните правомощия на прокурора произтичат от неговото качество на държавен орган и са прокурора и са проява на държавна власт. Задължителната сила на решението по водения от прокурора процес за лицето, чиито права прокурорът е съдебно предявил е последица от властническите правомощия на прокурора, а неговото представително качество. Същото важи за последиците от всички процесуални действия на прокурора, които той предприема във връзка с различните форми за неговото участие в гражданския процес.

5. Втората от възможните алтернативи за процесуалното положение на прокурора е да се конструира той като страна. От свое прокурорът започва уредените от ГПК производства в интерес лицата, чиито права брани, от свое име встъпва по висящи дела като страна, от свое име обжалва съдебните решения и определения, от свое име дава заключения по граждански дела. Това обяснение изглежда най-близо до текста на закона. Както видяхме, чл. 27 и 68 изрично говорят за прокурора като страна. Какво е обаче нормативното значение на тази дадена от самия закон квалификация?

Процесуалното положение на прокурора не трябва да се откъсва неговата държавна функция, от неговото качество на държавен орган защото именно по силата на това качество, в упражнение на своята държавна функция прокурорът участва в гражданския процес. А щом това е така, няма съмнение, че щом говорим за прокурора като страна, ние мислим за прокурора като държавен орган, а не за прокурора като отделен гражданин, който търси от свое име и в свой интерес правна защита или съдействие от съда. Затова участието на не го прави лично него като гражданин страна в процеса. Водения от прокурора процес не поражда за самия него никакви правни последици, неговите лични отношения с членовете на съдийския състав са без значение за тяхното отстраняване по чл. 12 ГПК и делото не се спира съгласно чл. 182 ГПК при смърт или недееспособ­ност на прокурора, който го е завел.

Но ако е безсъмнено, че лично прокурорът като гражданин не е страна по делата, в които участва по силата на служебното си ка­чество, поставя се въпросът, не може ли да се третира прокурорът като страна в качеството му на държавен орган. В такъв случай в едно и също физическо лице се обединяват едновременно качеството на граж­данин – субект на граждански и гражданскопроцесуални правоотношения за защита на принадлежащите му като гражданин права, и качеството на държавен орган – субект на държавноправни права и задължения, вкл. и на гражданскопроцесуални отношения, възникнали във връзка с упра­жнение на неговата държавна функция за защита на социалистическата законност. Такова съчетание на различни правомощия в едно и също физическо лице е мислимо и нормативно възможно. В такъв случай ние ще третираме лицето „X“ в качеството му на прокурор като страна по делото, в което той участва по силата на своята служба.

Слабостта на тази конструкция обаче се проявява с оглед на ней­ните последици. Ако прикрепим към определено физическо лице гражданскопроцесуалното отношение, макар и в качеството му на държа­вен орган – прокурор на определен район – ние трябва да приемем, че процесът при смърт или недееспособност на прокурора, завел иска, трябва да се спира (чл. 182, т. „б“ и „в“), че при замяна на един прокурор с друг (поради уволнение, болест, командировка или други служебни причини) настъпва в процеса правоприемство и, което е осо­бено важно, че силата на решението важи само за конкретния прокурор, предявил иска или встъпил в делото. Тези последици са наложителни, щом като предпоставим, че страна в процеса е конкретният прокурор „X“. Въпросните последици са обаче практически неприемливи. Те са несъвместими както с принципа за единството, така и с принципа за единоначалието на прокуратурата. Принципът за единство на прокура­турата означава, че всеки прокурор от същата или по-горна степен може да замести прокурора, който е сложил началото на прокурорското участие в определен процес, без това заместване да налага каквото и да било спиране на делото или правоприемство. Този принцип съще­временно означава, че със своята служебна деятелност участващият в процеса прокурор ангажира всички прокурори, цялата прокуратура. Ето защо, ако предявеният от определен прокурор иск е бил отхвърлен, никой друг прокурор не може да предяви отново същия иск. Подобен иск би бил недопустим. Той ще бъде пресрещнат с отвод за пресъдено нещо. От своя страна принципът на единоначалието на прокуратурата означава, че висшестоящият прокурор може, докато процесът е висящ, да оттегли процесуалните действия, извършени от прокурора, участващ по делото, и да ги замени с други процесуални действия. Тази възможност би била изключена, ако лично прокурорът „X“ би бил като такъв страна по делото. В такъв случай само той, а не и друг прокурор би могъл да извършва процесуални действия. Напротив, ако прокурорът би участвал по делото като държавен орган – представител на прокуратурата или държавата, — принципите за единство и едино­началие на прокуратурата биха се напълно проявили, без да срещнат някакви спънки. Би се избягнало и неприемливото ограничаване на си­лата на пресъдено нещо само в отношенията на конкретния прокурор, участващ в делото и противната страна.

Казаното сочи, че изразът на закона, според който прокурорът участва като страна по делото, което е завел или в което е встъпил (вж. чл. 27 и 68 ГКП), не трябва да се тълкува буквално. Неговото нормативно значение се състои в това, да изключи окачествяването на прокурора като представител на лицето, чиито права прокуро­рът предявява или брани пред съда, както и да очертае кръга на правомощията на прокурора, когато той предявява иск или встъпва по вече заведен процес (чл. 27, ал. 1 ГКП)6. Но този израз не предре­шава отговора на въпроса: от чие име действа прокурорът и кого той обвързва с последиците на своите процесуални действия. Този от­говор не се предрешава от буквалния текст на чл. 27 и 68 ГКП, защото опитът да се прикрепи лично към участващият в делото про­курор процесуалното правоотношение, като бъде обявен той за страна по делото, се натъква на неприемливи практически последици.

6. Третата от възможните алтернативи за процесуалното положение на прокурора в гражданския процес е да се окачестви той като пред­ставител на прокуратурата като учреждение и отделна юридическа личност по чл. 18, ал. II ГКП.7 Тази конструкция избягва слабостите на току-що разгледаното обяснение, произтичащи от принципите за един­ство и единоначалие на прокуратурата. Тя среща обаче други въз­ражения.

Ако въздигнем прокуратурата като държавно учреждение в страна по делата, които прокурорът е завел или в които е встъпил, ние ще трябва да прикрепим към прокуратурата като държавно учреждение държавната функция по защита на социалистическата законност. Държавноправните правомощия биха се оказали прикрепени не към дър­жавата, а към държавното учреждение. Неговата персонификация би обхванала не само гражданските правоотношения и защитата на при­крепените към държавното учреждение граждански права, но и пра­воотношенията от държавноправно естество. Допустима ли е обаче тази персонификация?

Струва ми се, че тя противоречи на основни разпоредби на Кон­ституцията. Съгласно чл. 2 на Конституцията в Народна република България цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа. Тази власт се упражнява от избрани от народа органи, които от своя страна конституират другите държавни органи. Следователно конститу­цията прикрепява държавноправните правомощия към държавата, а не към държавните учреждения като отделни от държавата юридически лица. Би се получило недопустимо разпокъсване на държавната власт, ако тя се откъсне от своя единствен носител и се прикрепи в отделни свои проявления към отделни учреждения. Когато определен орган би издал акт на власт, той би упражнявал не принадлежащата на държа­вата власт, а властта на отделното учреждение, в чийто персонален състав е включен. Съгласно Конституцията обаче органите на държав­на власт и управление упражняват от името на държавата принадле­жащата на народа власт.

Независимо от тези конституционно-правни съображения квалифи­цирането на прокурора като представител на прокуратурата води до неприемливи или пряко отречени от закона изводи.

Когато прокурорът предявява пред съда прикрепени към държавата права (правото на държавна социалистическа собственост, държавни вземания), вместо да се третира прокурорът като пряк представител на държавата, която става страна по делото, за страна по делото ще трябва да се счита прокуратурата като държавно учреждение, предста­влявано от прокурора. Това е една очевидно нежизнена конструкция. Държавните учреждения се третират като страна по дела за държавна собственост само когато се спори за собствеността на вещи, предадени за оперативно управление на държавно учреждение. По тези дела дър­жавата упражнява контрол чрез Министерство на финансите (ср. чл. 19, ал. II ГКП).8 Следователно легитимацията на държавното учреждение е поставена под държавен контрол, за да не бъде упражнена във вреда на държавните интереси. А когато се касае за прикрепени пряко към държавата граждански права, които прокурорът при условията на чл. 27 ГКП брани, изведнъж ще се окаже, че не държавата, а прокура­турата като държавно учреждение е страна по делото. Ясно е, че е много по-естествено и много по-близко до живота да приемем, че в интересуващия ни случай държавата е страна по делото, представлявана пряко от прокурора като неин орган. Твърде изкуствено и практически съвсем ненужно е да поставяме тук между държавата и прокурора прокуратурата като държавно учреждение. Ненужно е това междинно звено и по дела за собственост на основни и оборотни средства, респ. други права, прикрепени към държавни предприятия или учреждения, когато тези права се предявяват съдебно от прокурора. По-естествено е да се приеме, че чрез прокурора държавата брани своето право за собственост, когато ръководството на държавното предприятие или учреждение нехае за неговата защита.

Като държавно учреждение прокуратурата е страна по граждански дела само когато те имат за предмет прикрепени към нея граждански права и задължения, т. е. когато прокуратурата функционира като имущественоправна личност.

От друга страна, ако бихме конструирали прокуратурата като страна по делата, които прокурорът води или в които встъпва, би трябвало тя да отговаря и за съдебните разноски по тия дела. А съгласно чл. 68 ГКП за разноските по делата, които прокурорът е завел, отговаря не прокуратурата, а държавата. Това правило е покрай другите възраже­ния нормативната пречка, за да обявим прокуратурата за страна по де­лата, които прокурорът е завел или по които той е встъпил.

7. При това положение единствената алтернатива, която остава, то е да схванем прокурора като държавен орган, който в изпълнение на държавната функция за защита на социалистическата законност участва по граждански дела от името на държавата. Това процесу­ално положение е присъщо на всички форми, в които прокурорът участва в гражданския процес. Във всички случаи той е страж на закон­ността и действа като представител на държавата в качеството си на неин орган.

Тази конструкция на процесуалното положение на прокурора е най-приемлива не само от теоретично, но и от практическо гледище.

Тя свързва в неразривно единство държавноправните функции на прокурора с неговото процесуално положение. И от едното, и от другото гледище прокурорът е и си остава само държавен орган, който упра­жнява една от формите на държавната власт, а именно контрола върху законността. Тъкмо защото упражнява едно от проявленията на държавната власт, прокурорът действа и може да действа само от името на държавата. Наред с това, схванем ли прокурора като пред­ставител на държавата в качеството на неин орган, получаваме възмо­жност да обясним еднакво процесуалното положение на прокурора при всички форми за негово участие в гражданския процес. Като предста­вител на държавата действа прокурорът и когато от нейно име пред­явява искове по чл. 27 ГКП, и когато встъпва от нейно име по вече заведени дела, и когато обжалва от нейно име съдебни актове, и ко­гато дава по граждански дела заключение. Различните форми на уча­стие на прокурора в гражданския процес (различните процесуални дей­ствия, които той извършва) поставят в различно положение държавата, която той представлява, но не изменят процесуалното положение на прокурора.

Особено приемлива е тази конструкция на процесуалното положе­ние на прокурора с оглед на практическите последици от участието на прокурора в гражданския процес.

Всеки прокурор е еднакво държавен орган и представител на дър­жавата, когато упражнява държавната функция на защита на закон­ността. Затова прокурорът, който е турил начало на прокурорското участие по едно конкретно дело, може да бъде винаги заместен от друг прокурор, без изобщо да се поставят във връзка с това замест­ване каквито и да било въпроси за спиране на делото или пък за процесуално правоприемство. Въпреки смяната на лицата, които я представляват, държавата си остава страна по делото, което прокуро­рът е завел или по което той е встъпил. Принципите за единство и единоначалие на прокуратурата проявяват при това обяснение своето пълно и полезно действие. Понеже всеки прокурор може да представ­лява държавата, висшестоящият прокурор може винаги да се намеси в процеса, в който участва подчинен нему прокурор, за да оттегли извършени от него действия и да го замести при тия действия. Спо­лучливо се разрешават при застъпваното тук обяснение на процесуал­ното положение на прокурора и твърде важните въпроси във връзка със субективните предели на задължителната сила на съдебното ре­шение (чл. 220, 223 ГПК). Понеже действа от името на държавата, и то като носител на държавна власт, прокурорът обвързва със си­лата на пресъдено нещо държавата, а не само себе си или прокура­турата като учреждение. По този начин след водения от прокурора иск става недопустимо да се води от името на държавата процес от­носно същото право спрямо същия ответник независимо от това, кой орган ще представлява държавата. Този резултат настъпва еднакво както когато прокурорът е предявил съдебно претендирани от дър­жавата права, така и тогава, когато той е предявил от името на дър­жавата чужди права пред съд в интерес на носителя на тези права. Същото важи и за предявените чрез прокурора от името на държа­вата отрицателни установителни искове. Така и трябва да бъде. Ко­гато от името на цялото общество в лицето на държавата е бил воден процес, неговият резултат трябва да обвързва държавата, а с това и всички нейни органи. Най-после, понеже води иска от името на дър­жавата, прокурорът ангажира нейната отговорност за съдебните раз­носки, които са били причинени на противната страна с неосновател­ния иск, предявен от прокурора. Този извод, който се явява като една логична последица на застъпваното тук обяснение за процесуалното положение на прокурора, е изрично предписан от чл. 68 ГПК. Тази разпоредба е едно нормативно потвърждение на застъпваното тук раз­биране за процесуалното положение на прокурора.

8. В зависимост от правата, които прокурорът съдебно предявява, и от формите на неговото участие в гражданския процес, държавата, от чието име прокурорът действа, се поставя в различно проце­суално положение.

По предявените от прокурора искове държавата има процесуал­ното положение на ищец. Но нейната легитимация има различно осно­вание в зависимост от принадлежността на гражданските права, които прокурорът съдебно предявява. Когато предявените от прокурора права принадлежат на държавата (ревандикация на държавен имот, право да се обяви недействителността на брака по чл. 37 ЗЛС, право да се иска да бъде поставено недееспособно лице под запрещение по чл. 275 ГПК), нейното процесуално положение не се различава от това на ищец, който търси защита относно свои граждански права (чл. 15, ал. I ГПК). Когато обаче предявените от прокурора права принадле­жат на други лица и прокурорът предявява иска от името на държа­вата в интерес на носителя на правото (социалистическа организация, гражданин), процесуалното положение на държавата наподобява това на процесуалния субституент (чл. 15, ал. II ГПК). Но основанието за легитимацията на държавата не е някакъв неин имуществен интерес, а общественият интерес от защита на законността в гражданските от­ношения. Тя е страна в защита на закона и по това се различава от обикновения процесуален субституент, който в защита на свой интерес предявява съдебно чужди граждански права (чл. 134 ЗЗД, чл. 393 ГПК).

Що се касае за легитимацията на държавата по предявени от прокурора установителни искове, то общественият интерес за защита на законността (чл. 27, ал. I ГПК) е достатъчен, за да бъдат предявени от името на държавата както положителни, така и отрицателни уста­новителни искове относно правоотношения между други правни су­бекти. Както е известно, чл. 97, ал. I ГПК не обуславя допустимостта на установителните искове от изискването ищецът да е страна по правоотношението, предмет на установителния иск. Ето защо легити­мацията на държавата по такива искове се извежда от съвкупното прилагане на чл. 27 и 97, ал. 1 ГПК без да дублира легитимацията на други лица. Не е нужно предявеният от прокурора установителен иск да бъде в интерес на гражданин или социалистическа организация. Нещо повече, прокурорът може да предяви от името на държавата въз основа на чл. 27, ал. 1 ГПК и такива установителни искове, които не са в интерес на субектите на оспорваното правоотношение (напри­мер иск, за да се установи нищожността на сделка, сключена, за да се заобиколи законът). Тази възможност е твърде важна. Тя позволява да се разкрият и отстранят противозаконни правни състояния в слу­чаите, когато участващите в тях лица са заинтересувани да при­крият противозаконността, като поддържат съществуването на привид­ното правно състояние. От гледна точка на тази възможност формулата на чл. 27 ГПК, според която прокурорът може да започва предвиде­ните от ГПК производства „в интерес на друго лице“, е тясна. Тя не обхваща посочената категория установителни искове, предявявани от прокурора.

Държавата става страна и по делата, по които от нейно име прокуро­рът встъпва (чл. 27, ал. 1 ГПК). Понеже по хипотеза тези дела се отна­сят до непринадлежащи на държавата права, нейната легитимация по тях е сходна с легитимацията й по предявени от прокурора искове относно чужди права в интерес на носителя на спорното право. Когато става страна по вече заведени дела, държавата не може да се разглежда като помагач на ищеца или на ответника. Тя встъпва в защита на об­ществения интерес от поддържане на законността, а не за да брани личния или имуществен интерес, който оправдава встъпването на тре­тото лице-помагач по чл. 174 ГПК. В този случай държавата ярко се откроява като страна в защита на закона, вследствие на което проку­рорът може и е длъжен да промени в течение на процеса своето от­ношение към спорещите страни, ако данните по делото изискват това, като премине от защита на тезата на ищеца към защита на тезата на ответника или пък обратно, респ. като застъпи становище различно от становищата и на двете страни по делото.9

Държавата става страна по второинстанционното производство и по подновеното разглеждане на делото от първата инстанция, когато прокурорът от нейно име обжалва съдебното решение (чл. 30 ГПК) и втората инстанция отмени обжалваното решение.

Ако лицето, в чийто интерес прокурорът е предявил иска или е обжалвал решението, встъпи по образуваното дело (чл. 31 ГПК) като страна, между него и държавата възниква особено (необходимо) дру­гарство, с всички негови последици, тъй като спорният предмет е и спрямо държавата, и спрямо лицето, чиито права прокурорът брани, еднакъв. Последиците на особеното (необходимото) другарство спо­лучливо служат както за да се осъществи служебната функция на прокурора в защита на законността, така и за да се защитят интере­сите на носителя на спорното право, тъй като позволяват на всеки един от тях да застъпва независимо от другия становище по делото, а същевременно осуетяват едностранното прекратяване на делото.

Не се поставя проблем за участието на държавата като страна по делото, когато прокурорът дава заключение по него. В този случай от името на държавата прокурорът се ограничава да изложи своята преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и нала­гащите се от закона правни изводи от установените по делото факти. Заключението на прокурора е средство, за да бъде улеснен съдът да завърши процеса с валидно, допустимо и правилно решение.



Скицираното разнообразие от процесуални правомощия позволява на прокурора да приспособи своето участие към нуждата от правна защита по конкретното дело и по този начин успешно да изпълни държавната функция на страж на социалистическата законност. Така прокуратурата служи на делото за изграждане на социализма, а с това и за осъществяване на целите на Великата октомврийска ре­волюция.

1* Статията е публикувана за първи път в Сб. „40 години Велика октомврийска социалистическа революция“. Соф. държ. унив., 1957 г., с. 414-427

 Вж. чл. 27—31 ГПК на НРБ ; art. 90—96 КРС на НРПолша; § 6 ГПК на Чехо­словашката република.

2 Твърде указателни са в това отношение изводите на буржоазните процесуалисти. Така според Г. Вербловский (цит. по С. Н. Абрамов, Гражданский процесс, 1946, стр. 120—121) участието на прокурора в руския дореволюционен граждански процес е било празна формалност, тягостна за прокурора и ненужна за съда, която само затруднявала движението на процеса. Според Р. С u с h е, Precis theorique et pratique de proc. civile, Paris, 1924, стр. 114, встъпването на прокурора по граждански дела по реда на т. нар. requisition е една институция, която е изгубила всякакво жиз­нено оправдание. Не по-добре стоят нещата в Италия. Според Е. R е d е п t i, Diritto processuale civile, Milano, 1954, т. I, стр. 86, предявяването на иск от прокурора, пред­писано тук-там от закона, почти никога не се използува на практика. Подобна конста­тация прави и L. Leiss, Die Tatigkeit des Staatsanwalts in Zivilsachen, Berlin, 1942, стр. 14—15, за Германия от преди войната. Предвиденото със закона от 15. VII. 1941 г. участие на прокурора по негово усмотрение в гражданските дела бе отменено през 1948 г., така че понастоящем участието на прокурора по граждански дела е в Западна Германия твърде ограничено (вж. L. Rosenberg, Lehrbuch des deutschen Zivilpro- zssrechts, Berlin, 1954, стр. 106). Общо за развитието, задачите и същността на буржо­азната прокуратура вж. С.Н. Абрамов, ц. с., стр. 118—122; К. Stefko, Udzial prokuratora w postpowaniu cywilnym, Warszawa, 1956, стр. 3—42.

3 Затова и на практика участието на прокуратурата по граждански дела е твърде дейно. Според данни на Главната прокуратура през 1956 г. от прокурорите в страната са били заведени 718 искове и 302 изпълнителни дела, а по 51 020 искови дела проку­рорите са встъпили или дали заключение. Само за първото полугодие на 1957 г. са били заведени от прокурорите 412 искови дела и по 26 510 такива дела прокурорите са встъпили или дали заключение. Тези цифри сами сочат практическото значение на раз­глеждания институт, което от своя страна налага неговото теоретично изяснение.

4 Вж. Соч., т. 36, стр. 518.

5 Този въпрос е предмет, на оживена дискусия в СССР. Господстващото мне­ние приема, че прокурорът действа по граждански дела като представител на дър­жавата, контролиращ законността (така: В. Н. Бельдюгин и Д. В. Швейцер Прокурор в гражданском процессе, Москва, 1948, стр. 13, 26, 34, 40; А. Ф. Клейнман, Советский гражданския процесс, Москва, 1954, стр. 129 ; В. С. Т а д е в о с я н Прокурорския надзор в СССР, Москва, 1956, стр. 226, 228; Советское гражданское процессуальное право под ред. М. А. Гурвича, Москва, 1957, стр. 101 и особено к. е. Юдельсон, Советский гражданский процесс, стр. 103—104). На същото стано­вище е и пленумът на ВС на СССР (вж. К. С. Ю д е л ь с о н, ц. с„ стр. 104-105) Но като отрича на прокурора качеството на страна в процеса, това становище не из­яснява въпроса: кой е страна по исковете, предявени от прокурора. Според К. С. Юдельсон, ц. с., стр. 103—104, изглежда, че страна по предявените от прокурора искове е лицето, чието право прокурорът съдебно предявява. Според В. С. Тадевосян, ц. с., стр. 226, 228, макар и прокурорът да не може да бъде обозначен като същинска страна в процеса, той е условно такава страна.

Напротив, според С. Н. Абрамов, ц. с., стр. 126—127, когато предявява иск, прокурорът е страна-ищец в процесуален смисъл, докато ищец в материален смисъл остава лицето, чието право прокурорът съдебно предявява. Прокурорът няма качеството на страна и в процесуален смисъл, когато встъпва по вече заведено дело. Становището на С. Н. А б р а м о в се споделя в полската литература от К. S t е f k о, ц. с„ стр. 65—67. М. С. Строгович (цит. по К. С. Ю д е л ь с о н. ц. с„ стр. 103) смята, че във всички случаи на участие в гражданския процес прокурорът действа като страна, но страна sui generis.



6 Вж. А. Цветков, Прокурорът в гражданския прсцес. Социалистическо право 1952, № 12, стр. 37—38, който като отрича на прокурора качеството на страна в граж­данския процес, сполучливо изтъква, че когато законът окачествява .прокурора като страна, той иска с това да очертае обема на неговите правомощия — кръга на про­цесуалните действия, които той като представител на държавата може да извършва.

7 Това е становището, което се застъпва в полската процесуална теория от А1bеrt Mеszorer в рецензия за труда на St. WTodyka, Powodztwo prokuratora w pol- skim procesie cywilnym, Warszawa. 1957, вж. Panstwo i Prawo, 19o7, № 7 o, стр 230, както и от автора на рецензирания труд. Изглежда, че такова е и станови­щето на В. М. С е м е н о в, Взаимная обязательность решений и приговоров в со- ветском гражданском процессе, Вспросьг советского гражданского права и процесса, Москва, 1955, стр. 154, тъй като според него не отделният прокурор, а прокуратурата като цяло е обвързана от последиците на решението по иск, предявен от про­курора.

8 За подробности по този контрол и неговите основания вж. С т а л е в, Граж­данският процес и социалистическите организации, София, 1956, стр. 133—140.

9 Така С. Н. А б р а м о в, ц. с., стр. 128


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница