Право на зачитане на личния и семейния живот



страница1/2
Дата23.07.2016
Размер0.51 Mb.
  1   2

ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ



Искра Александрова
Май, 2006 г.

Чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека:


  1. Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция.

  2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите

Липсва определение в Конвенцията на всяко едно от тези права. Ясно разграничаване на тези права не е необходимо от практична гледна точка, тъй като жалба за нарушение на личната сфера може да се подава на основание чл. 8 като цяло.

Практиката е наложила използването на термина „право на лична сфера” като сборно понятие за означаване на правата по чл. 8. Този термин обаче обхваща и други права, а не само тези по чл. 8.

В резолюция 428/1970 г. на Консултативното събрание /сега Парламентарната асамблея/ на Съвета на Европа се сочи съдържанието на понятието –лична сфера.


Правото на лична сфера се състои преди всичко в правото човек да живее собствения си живот при минимална намеса. То се отнася до личния, семейния, домашния живот, физическата и душевната неприкосновеност, честта и доброто име, недопустимост на представяне в невярна светлина, неразкриване на ирелевантни и злепоставящи факти, недопустимост на непозволеното публикуване на лични фотографии, защита срещу разкриването на поверителна информация, предоставена или получена от лицето.

В чл. 8 от Конвенцията се включват няколко свързани помежду си права –правото на зачитане на личния живот;правото на зачитане на семейния живот и неприкосновеност на дома и кореспонденцията.

Всяко едно от правата по чл. 8 житейски има различни и многообразни сфери на проявление.

В настоящото изложение ще се спра върху някои от сферите на проявление на тези права, така както са констатирани в решения на Съда по правата на човека в Страсбург и така както тези сфери на проявление на правата са уредени в нашето вътрешно законодателство.




І. ПРАВОТО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧЕН ЖИВОТ

Това е правото на личен живот, правото да се създават и развиват отношения с други лица без държавна намеса, правото на всеки да определя и развива и реализира идентичността и личността си както намери за добре.


1. Един от аспектите на проявление на правото на зачитане на личния живот е регистрация на определена информация за лицата,

Личният живот на един индивид неизбежно е свързан със създаване на информация за него. Информация относно идентификацията му, относно произхода му, относно личното му и професионално битие и др. Участието на лицата в социалният и обществен живот налага част от тази лична информация да стане достояние и на други лица посредством регистрация и съхраняване то и.

В решенията си по казуси с които е сезиран, Европейският съд по правата на човека е имал случаи да прецени, че съхраняването и предоставянето на информация касаеща отделна личност е намеса в личния живот на лицето, също така, че отказът да бъде предоставен достъп на лице до събирана за него информация е нарушение на правото му на личен живот.

В делото Леандер срещу Швеция, съдът стига до извода, че фактите /съхраняване и предоставяне в секретен полицейски регистър на информация за личния живот на г-н Леандер, съчетани с отказа да му се позволи да обори тези данни/разкриват нарушение на правото на зачитане на личния живот на жалбоподателя.

Фактите по делото са следните : г-н Леандер е отстранен от временно заемана от него длъжност зам. директор на Военноморския музей, намиращ се в съседство с военноморска база, която е с ограничен достъп до територията и. Той е поканен да напусне длъжността докато се проведе проверка за него съгласно наредба за проверка на персонала. Резултатът от извършената проверка бил неблагоприятен и той не може да заеме длъжността. Жалбоподателят е поискал от Главнокомандващия флота да му посочи причините поради които не може да бъде назначен. Отговорено му е, че работата налага контакт с територии с ограничен достъп, за което се изисква специална проверка на лицето, като в случая тази проверка е неблагоприятна за жалбоподателя. Жалбоподателят обжалвал оценката пред Правителството, което от своя страна изискало информация от Главнокомандващия на въоръжените сили. В отговора на Главнокомандващия на въоръжените сили бил приложен и секретният доклад относно проверката, извършена на жалбоподателя от националния съвет на полицията. Този секретен доклад не е станал достояние на жалбоподателя, не е представен и пред Съда. Жалбоподателят поискал от Правителството да му предостави достъп до тази секретна информация, което то не направило.

Съдът приема, че е налице намеса в личния живот на жалбоподателя със събирането, съхраняването и използването на информацията от секретния доклад на националния съвет на полицията. Приема също така, че целта е законна: защита на националната сигурност. Спорело се е доколко намесата е била предвидена в закона и е била необходима в едно демократично общество. Съдът приема, че тя е предвидена в закона и, че преследваната законна цел - защита на националната сигурност е противопоставима на намесата. Също така, съдът е изследвал въпроса доколко съществуват адекватни механизми за защита срещу произволна намеса. Съдът отдава особено значение на участието на парламентаристи в Националния съвет на полицията и на надзора, осъществяван от Юридическия съветник и от парламентарния омбудсман, както и от Парламентарния комитет по правосъдната дейност. Парламентаристите - членове на Съвета, между които и представители на опозицията, участват във вземането на всички решения дали да се предостави информация на изискващия я орган. По-специално, всеки от тях има право на вето, чието упражняване автоматично препятства разкриването на информация от Съвета. Този пряк и постоянен контрол върху най-важния елемент на регистъра – разкриването на информация – осигурява една много съществена защита срещу злоупотреби. Контролът, осъществяван от омбудсмана, съставлява още една важна гаранция срещу злоупотреба, особено в случаи, в които гражданите считат, че е посегнато на техните права и свободи. Фактът, че информацията, дадена на военните власти, не е била съобщена на г-н Леандер, не може сам по себе си да даде основание за заключение, че намесата не е била “необходима в едно демократично общество за защита на националната сигурност”, тъй като именно липсата на такова съобщаване осигурява ефикасността на процедурата за контрол на персонала. Съдът, също както и Комисията, стига до заключението, че защитните механизми, които се съдържат в шведската система за проверка на персонала, отговарят на изискванията на чл. 8, т. 2. Като се вземе предвид широката свобода на преценка на държавата-ответник, тя е имала правото да счете, че в настоящия случай интересите на националната сигурност доминират над индивидуалните интереси на жалбоподателя. Намесата, на която г-н Леандер е бил подложен, не може следователно да се определи като непропорционална на преследваната законна цел. Съответно, няма нарушение на член 8. ”1

В делото Гаскин срещу Великобритания, съдът приема, че е нарушено правото на жалбоподателя на зачитане на личния му живот, тъй като приема, че системата, която е съществувала за предоставяне на информация, събирана за лицето, не предоставя ефективни гаранции, че при немотивиран отказ да се предостави информацията или ако лицето, което е източник на информацията не може да бъде открито, за да се вземе съгласието му. Приема се, че системата би била в съзвучие с принципите на пропорционалността, ако независим орган прецени и вземе крайното решение за достъпа.

Фактите по делото са следните – Господин Гаскин след смъртта на неговата майка до навършване на пълнолетието му е поставен под настойничество в резултат на което пребивава при приемни семейства. Жалбата е подадена на фона на тежките психически проблеми, които жалбоподателят отдава на третирането му по време на настойничеството и попечителството. Господин Гаскин е искал достъп до досието си, което му е съставено в този период, но такъв не му е осигурен изцяло, а само в една малка част относно информацията за която лицата, които са я предоставили са дали съгласие за това.

“Съдът се съгласява с правителството, че обстоятелствата по този случай са различни от тези по делото Леандер, където е било прието, че ответната държава е нарушила правата по член 8, като е съставяла, съхранявала, използвала и разкривала лична информация за жалбоподателя по това дело. Въпреки това, както по делото Леандер, така и тук, съществува досие, отнасящо се до личната история на г-н Гаскин, с което той не е имал възможност да се запознае в неговата цялост. Все пак, безспорно е, че г-н Гаскин нито възразява срещу факта, че за него е била събирана и съхранявана информация, нито твърди, че тя е била използвана в негов ущърб. Той атакува по-скоро отказа да му се предостави безпрепятствен достъп до тази информация. По отношение на такъв отказ “същността на оплакването [на жалбоподателя] не е че държавата е действала, а че е пропуснала да действа” (вж. решението от 09. 10. 1979 г. по делото Еъри2, А. 32, стр. 17, § 32). Съдът следователно ще изследва дали Обединеното кралство, при произнасянето по молбата на жалбоподателя за достъп до неговото досие, е в нарушение на позитивно задължение, произтичащо от чл. 8 от Конвенцията. (…)

В съответствие с постоянната си практика, при решаване на въпроса дали такова позитивно задължение съществува, Съдът ще държи сметка за “справедливия баланс, който трябва да се спазва, между обществения и личен интерес”. При постигането на този баланс целите, упоменати във втората точка на чл. 8, могат да бъдат от определено значение, въпреки че тази разпоредба говори само за “намеса” в правото, защитено от първата точка – т. е. се отнася до негативните задължения, произтичащи от нея” (вж. решението от 17. 10. 1986 г. делото Рийс3, А. 106, стр. 15, § 37). Подобно на Комисията, Съдът счита, че поверителността на съдържанието на досието допринася за ефективността на системата за отглеждане на деца под грижите на властите и в този смисъл служи на една законна цел, като защитава не само правата на сътрудниците, но и тези на децата, които се нуждаят от грижи. ”

Що се отнася до общата политика в тази област, правителството се позовава на циркуляра от 1983 г. и последвалата го резолюция на Комисията по социални грижи при общината в Ливърпул. То привлича вниманието върху разпоредбата на пар. 3, според която на клиентите, желаещи да получат достъп до такива досиета, следва да се дава тази възможност, при известни изключения. Правителството твърди, че конфиденциалността се налага не само за защита на частния интерес на лицата, осигурили съответната информация, но и за защита на един доста по-широк обществен интерес – да не се загуби съдействието на всички необходими сътрудници – както професионалисти (лекари, психиатри, учители), така и частни лица (приемни семейства, приятели, съседи) и да не се попречи на събирането на нужната информация, което би имало сериозно отражение върху функционирането на системата за осигуряване на грижи за децата. В тази връзка правителството отбелязва особеното значение на някои от разпоредбите на циркуляра – параграфи 5, 7 и 9 (вж фактите по делото). Според правителството балансът, постигнат в циркуляра и резолюцията между различните интереси, е точен, разумен и съответстващ със задълженията по чл. 8, т. е. не е имало пропуск да се осигури правото на жалбоподателя на зачитане на личния му живот.

Жалбоподателят оспорва това твърдение. Той подчертава фундаменталната промяна, която според него е настъпила в позицията на правителството, след приемането на циркуляра от 1983 г. Той се позовава на него като доказателство за “една все по-твърдо застъпвана позиция”, че лицата, които получават лични социални услуги, трябва да са в състояние да узнаят какво е писано за тях в досиетата. Приетият по-късно Закон от 1987 г., както и Правилата от 1989 г., показват как в бъдеще ще бъде предоставяна информация от рода на търсената от него. Като пример г-н Гаскин посочва желанието си да установи своето здравословно състояние, което не е възможно без достъп до всички документи и експертни мнения. Колкото до поверителността на досиетата, жалбоподателят поддържа, че не е ясно точно как или защо лицата, осигурили информацията за неговото досие, са твърдели, че са го направили поверително - дали конфиденциалността е представлявала предпоставка за приноса им и дали е била изрично заявена при даване на информацията или е била подразбирана ex posto facto.

Правителството обяснява пред Съда, че цялата информация в досиетата, водени според Правилата от 1955 г., се е считала за дадена със съзнанието, че ще се съхранява като поверителна, освен ако обратното не е ясно изразено или не следва от характера на информацията.

Комисията е приела, че “липсата на каквато и да е процедура, в рамките на която интересът на жалбоподателя от достъп до досието му да бъде поставен на везните срещу изискваната от страна на някои сътрудници поверителност, както и следващото от това автоматично предпочитание на интереса на последните пред този на жалбоподателя”, са били непропорционални на преследваната цел и не могат да се приемат за необходими в едно демократично общество.

В тази връзка правителството поддържа, че Обединеното кралство не е единствената европейска държава, в която няма самостоятелна процедура за съпоставяне на конкуриращите интереси. Според него балансът между тези интереси вече е бил осигурен с циркуляра от 1983 г. Достъпът до информация, която не е дадена поверително, а дори и до такава, която е дадена поверително, но предоставилото я лице се е съгласило да бъде разкрита, е бил гарантиран. Що се отнася до твърдяното автоматично предпочитане на интереса на сътрудниците, по мнението на правителството би било недопустимо да се пренебрегнат съгласието на сътрудниците или поверителността, защото това би довело до нарушение на едно морално задължение и би изложило на риск ефективното функциониране на цялата система, както е изтъкнал в особеното си мнение и един от членовете на Комисията.

От своя страна жалбоподателят изтъква, че според процедурата за получаване на съгласие, утвърдена в циркуляра, винаги може да има сътрудници, чието съгласие ще е невъзможно да се вземе, поради това че не могат да бъдат открити. В този случай винаги съществува възможността определени части от документите никога да не бъдат разкрити за лицата в неговото положение. Той сочи и примера на съвместни доклади, когато един от авторите дава съгласие, а друг – не.

“Мнението на Съда е, че лица в положението на жалбоподателя имат жизнен интерес, който е защитен от Конвенцията, от получаване на информация, необходима им за да узнаят и да разберат своето детство и ранно развитие. От друга страна, трябва да се има предвид, че поверителността на поддържаните от властите досиета е от значение за получаване на обективна и сигурна информация, а може да е важна също и за защитата на трети лица. От тази гледна точка система като британската, която поставя достъпа до досиета в зависимост от съгласието на сътрудниците, може по принцип да бъде считана за съвместима с задълженията по член 8, като се вземе предвид свободата на преценка, която държавата има в определени граници. Съдът счита обаче, че по такава система интересът на лицето, което търси достъп до досие, отнасящо се до неговия личен и семеен живот, трябва да е защитен в случаите, когато сътрудникът или не може да бъде открит, или неуместно отказва да даде съгласие. Такава система би била в съответствие с принципа за пропорционалност само ако осигурява, че окончателното решение по въпроса дали следва да се предостави достъп в случаите, когато сътрудникът не отговори или не даде съгласие, ще се взема от независим орган. В настоящия случай жалбоподателят не е имал на разположение такава процедура. При това положение, следваните процедури не са осигурили зачитане на личния и семеен живот на г-н Гаскин, както изисква чл. 8 от Конвенцията. Следователно, извършено е нарушение на тази разпоредба. ”4

По какъв начин е гарантирано правото на зачитане на информацията касаеща личния живот на индивидите във вътрешното ни законодателство :

Преди всичко правото на личен живот е конституционно гарантирано –чл. 32 от конституцията на РБългария предвижда неприкосновеност на личния живот.

Съществува и специален закон за защита на личните данни.

България е ратифицирала и обнародвала Конвенция № 108 на Съвета на Европа от 28.01.1981 г. за защита на лицата при автоматизирана обработка на лични данни. Съгласно чл. 1 от тази конвенция, целта й е да гарантира на територията на всяка страна за всяко физическо лице, независимо от неговата националност и местопребиваване, зачитане на неговите права и основни свободи и по –конкретно правото му на личен живот по отношение на автоматизираната обработка на лични данни, отнасящи се до него.

От 01.01.2002 г. в сила е Закона за защита на личните данни.

Чл. 1 от Закона регламентира:

Ал. 1 Този закон урежда защитата на физическите лица при обработването на лични данни, както и достъпа до тези данни.

Ал. 2 Целта на закона е да се гарантира неприкосновеността на личността и личния живот като се защитят физическите лица при неправомерно обработване на свързаните с тях лични данни и се регламентира правото на достъп до събираните и обработвани такива данни.

В закона се дава определение на понятието “лични данни”, определят се администраторите на тези данни, както и е предвидена Комисия за защита на лични данни, която осъществява контрол при обработката и достъпа до тези данни. Предвиден е изрично достъп на лицата до личните данни съхранявани в тях, както и механизъм да не се допусне достъп до лични данни за трето лице при проверка на собствените си данни. Като гаранция за ненарушаване на личния живот чрез използване и достъп до лични данни е предвиден и съдебен контрол над актовете на Комисията, като контролът се осъществява от Върховен административен съд


Защита на личния живот на лицата от гледна точка на съхраняването и достъпа на лични данни за тях е предвидена и в Закона за държавния служител. Съгласно чл. 17 от цитирания закон:

Ал. 1 за всеки държавен служител съответната администрация съставя и води служебно досие

Ал. 2 В служебното досие се отразяват постъпването и освобождаването от държавна служба, длъжностната характеристика, професионалното развитие, наградите, поощренията и отличията, които е получил, отпуските, наложените наказания, както и декларациите по чл. 29

Ал. 3 Разгласяване на сведения от служебното досие на държавния служител не се допуска без негово изрично писмено съгласие.

Ал. 4 Държавният служител има право да се запознае с досието си при поискване, както и да получава копие от съхраняваните документи.

Защита на лични данни е предвидена и в Закона за здравето.

В чл. 27 ал. 1 от него се дава определение на здравна информация – лични данни, свързани със здравословното състояние, физическото и психическото развитие на лицата, както и всяка друга информация, съдържаща се в медицинските рецепти, предписания, протоколи, удостоверения и в друга медицинска документация. В чл. 28 ал. 1 от същия закон изрично са предвидени хипотезите в които тази информация може да се предостави на трети лица, като в ал. 3 на същия член е визирано задължение за лечебните и здравните заведения, лекарите, стоматолозите, фармацевтите и другите медицински специалисти да осигурят защита на съхраняваната от тях здравна информация от неправомерен достъп.

Защита на личния живот чрез гарантиране опазване на лични данни за лицата се съдържа и в Закона за народното здраве /чл. 91 ал. 1/ и Кодекса за професионална етика, който е нормативен административен акт, създаващ задължителни правила за поведение на упражняващите лекарска професия при осъществяване на взаимоотношенията им с колеги, пациенти, техни близки и обществото.


В решение №6597/04 г. по адм. д. №2926/04 г., Върховният административен съд е приел, че “споделената или станала известна информация във връзка със здравословното състояние на болния е част от неговия неприкосновен личен живот и не следва да се разгласява без негово съгласие “.
С Решение № 6/18.11.2004 г. по Конституционно дело № 7/04 г., образувано по искане на Главния прокурор на Република България за обявяване противоконституционността на чл. 12а ал. 1 т. 1 от ДПК, Конституционният съд на РБългария е приел, че сведенията, представляващи служебна тайна, са конкретни индивидуализиращи данни за данъчния субект, които се съдържат в данъчния регистър, както и сведения за естеството, източника и размера на дохода му, определените и платени данъци, данни от търговски договори и размера на плащанията от и спрямо трети лица, вида и стойността на отделните активи, пасиви и имущества, както и всички други данни получени или събрани в данъчното производство. Съдът е приел, че сведенията служебна тайна се отнасят до личния живот на субектите на данъчното облагане и на лицата, с които те имат правни отношения, и съдебната преценка за достъп до сведения, които представляват служебна тайна и включват лични данни е гаранция срещу правонарушения и за да може съдът да се произнесе, молбата следва да е мотивирана.

Чл. 12а ДПК регламентира възможността определена категория лица да получат разрешение от съда за достъп до служебна информация. Изискването на закона е молбата да е писмена и мотивирана. Според прокурора искането за мотивиране на молбата пречи да се получат сведения за извършено престъпление и за образуване на наказателно производство.

Лични данни могат да бъдат и обект на класифицирана информация. Съгласно закона за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/ тези данни се предоставят по определен ред след получаване на необходимото разрешение за това, което се предхожда от проучване за надежност. Актовете, с които се отказва издаването на разрешение за достъп до класифицирана информация, с които се отнема такъв достъп или се прекратява не подлежат на съдебен контрол, като те могат да бъдат обжалвани само по административен ред пред ДКЗКЛ.
РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 25 СЕПТЕМВРИ 2002 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 11 ОТ 2002 Г.

Обн. ДВ. бр. 94 от 4 Октомври 2002 г.

Делото е образувано по искане на 57 народни представители от ХХХIХ Народно събрание за установяване противоконституционността на чл. 35, ал. 1 и 5, чл. 43, ал. 5, чл. 57, ал. 5, чл. 59, ал. 5, чл. 60, ал. 5, чл. 68, 69, чл. 88, ал. 2 и чл. 109 от Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) (ДВ, бр. 45 от 2002 г. ). В противоречие с чл. 120, ал. 2 от Конституцията се сочи, че са и разпоредбите на чл. 57, ал. 5, чл. 59, ал. 5, чл. 60, ал. 5, чл. 68, 69, чл. 88, ал. 2 и чл. 109 ЗЗКИ, с които се изключва правото на обжалване на административните актове, отнасящи се до достъп, прекратяване и отказ до достъп до класифицирана информация. Това нарушавало и правото на защита на лицата, до които се отнасят съответните актове по § 37 от преходните и заключителните разпоредби на същия закон.

В атакуваните от искателите чл. 57, ал. 5, чл. 59, ал. 5, чл. 60, ал. 5, чл. 88, ал. 2 и чл. 109 ЗЗКИ е казано, че решенията на съответните органи за отказ, прекратяване и отнемане на достъп не подлежат на обжалване по съдебен ред. В чл. 109 ЗЗКИ е посочено, че те могат да се обжалват по реда на чл.чл. 62 - 68 ЗЗКИ. Член 62 от същия закон предвижда от своя страна отказът, прекратяването и отнемането на дадено разрешение да могат да се обжалват пред ДКСИ от заинтересуваните лица. Следващите разпоредби уреждат процедурата. Създава се специален ред за административно обжалване.

Член 68 ЗЗКИ постановява, че след изчерпване на тази процедура решението на ДКСИ е окончателно и "не подлежи на никакво обжалване".

Не подлежат на обжалване според чл. 69 ЗЗКИ и отказът, прекратяването и отнемането на разрешения, издадени от ДКСИ.

Въпросът за обжалването на посочените актове, свързани със секретна информация, не е еднозначно решен в съответните закони на страните членки или кандидатстващи за членство в НАТО. В някои съдебният контрол се допуска, а в други са предвидени различни форми на административен контрол.

В поредица решения - № 7 от 1995 г. по к. д. № 9 от 1995 г. (обн. , ДВ, бр. 59 от 1995 г. ; попр. , бр. 60 от 1999 г. ); № 21 от 1995 г. по к. д. № 18 от 1995 г. (ДВ, бр. 99 от 1995 г. ); № 18 от 1997 г. по к. д. № 12 от 1997 г. (ДВ, бр. 110 от 1997 г. ); № 4 от 1999 г. по к. д. № 31 от 1998 г. (ДВ, бр. 33 от 1999 г. ), Конституционният съд приема, "че съдебният контрол върху административните актове е конститутивен елемент на правовата държава" (Решение № 13 от 1993 г. по к. д. № 13 от 1993 г. - ДВ, бр. 65 от 1993 г. ) и достъпът до него трябва да бъде поначало открит.

Като отчита обаче "голямото значение за демократичната и правова държава на въведеното с действащата Конституция общо право за съдебен контрол за законосъобразност на административните актове (чл. 120, ал. 2 от Конституцията)" и че с изключването на някои административни актове от обсега на съдебен контрол на основание чл. 120, ал. 2 не трябва да се злоупотребява (Решение № 8 от 1999 г. по к. д. № 4 от 1999 г. - ДВ, бр. 47 от 1999 г. ), Конституционният съд е стигнал до извода, че изключението е предвидено само когато "друга по-важна, но изрично конституционно прогласена ценност трябва да бъде приоритетно защитена" пред конституционно признатите основни права и свободи на гражданите. Такава ценност например е посочена в сферата на националната сигурност.

В поредицата посочени решения, които утвърждават правото на съдебен контрол върху административните актове, не се засяга проблемът за националната сигурност и дали тя или друга конституционна ценност трябва да бъде предпочетена. При оспорените разпоредби на ЗЗКИ се поставя именно този въпрос. Следва да се има предвид, че няма конституционно гарантирано право на достъп до класифицирана информация, което да бъде защитено с акцесорното право на съдебно обжалване. Доколкото в случая може да се говори за "право на достъп" в смисъл на субективно право, то е създадено по силата на закона, предоставя се само на определени лица (чл. 3 ЗЗКИ), при наличието на определени условия (чл. 36 - 42 ЗЗКИ) и след завършването на законова процедура (чл. 43 - 69 ЗЗКИ). По правило става въпрос за правомощие като условие за дейност, свързана с достъп до класифицирана информация. В този смисъл то е не само право, а и задължение за съответното лице (например за служителите в различни служби, свързани с отбраната или вътрешните работи). За възникването на това правомощие е меродавна единствено преценката на органа, който издава съответните актове, при това тяхното издаване не се мотивира - положение, което не е оспорено от подателите на искането. Тази преценка не може да бъде заменена от преценка на съда.

Правото на законодателя да изключи със закон определени административни актове от съдебно обжалване не се оспорва от КС. В Решение № 18 от 1997 г. по к. д. № 12 от 1997 г. (ДВ, бр. 110 от 1997 г. ) той е казал изрично, че тъй като в Конституцията не се съдържат критерии, които да поставят под условие това правомощие на НС, въпросът е "в сферата на законодателната компетентност".

При разглеждането на искането на групата народни представители по това дело следва да се посочи, че когато отказът, прекратяването и отнемането на разрешението за достъп не са дадени от ДКСИ, те не са безконтролни. Член 62 ЗЗКИ позволява да бъдат обжалвани по административен ред пред ДКСИ. Последният е, който има право на окончателно решение. Държавната комисия по сигурността на информацията според чл. 4, ал. 1 ЗЗКИ е държавен орган, който осъществява политиката на Република България за защита на класифицираната информация. Според чл. 6, ал. 1 от същия закон членовете й се определят с решение на Министерския съвет. Оттук следва, че тя е административно независима от структурите на Министерството на вътрешните работи. Нейната дейност, структура и организация на работа се определят с устройствен правилник, приет от МС (чл. 5 ЗЗКИ). Във връзка с това й положение чл. 69 изключва всякакво обжалване, когато отказът, прекратяването или отнемането на разрешение за класифицирана информация са дадени от нея.

Законодателят е приел това поради необходимостта да се запази реално секретността на съответната информация, което се налага от гледище на националната сигурност.

Ограниченията на съдебното обжалване са във връзка с работата със секретни материали, достъпът до които може пряко да засегне националната сигурност. Разкриването на източниците и данните, които са довели специализираните органи до отказ, прекратяване или отнемане на разрешение, също така засяга интересите на сигурността. От друга страна, тук не се посяга върху правото на труд (чл. 48 от Конституцията), тъй като става въпрос за определено качество на лицето, наличието на "надеждност" по смисъла на ЗЗКИ, без което то не би могло да осъществява определена дейност. Конституционното право на труд не е абсолютно (Решение № 18 от 1997 г. на КС - ДВ, бр. 110 от 1997 г. ). Извършването на една или друга работа е често свързано с определена квалификация, която се изисква. Без нея не може да се заема съответната длъжност. Работодателят има право да прецени наличието или отсъствието на определени качества, които са необходими в дадена област. В Решение № 2 от 1999 г. по к. д. № 33 от 1998 г. (ДВ, бр. 8 от 1999 г. ) Конституционният съд е застъпил становището, че ограничението на правото на труд не бива да бъде въз основа на критерии, които противоречат на Конституцията.

В случая отказването, прекратяването или отнемането на достъп до класифицирана информация се правят въз основа на конституционно защитени критерии - интересите на националната сигурност.

Националната сигурност е посочена в глава първа - "Основни начала", от Конституцията. Конституционно националната сигурност се гарантира от въоръжените сили (чл. 9 от Конституцията). Заедно с това чл. 24, ал. 2 от Конституцията сочи, че една от основните цели на външната политика на Република България е националната сигурност.

Случаите, в които специализираните органи по сигурността се произнасят за опазване на класифицираната информация за държавна или служебна тайна чрез отказване, прекратяване или отнемане на разрешение за достъп до нея, несъмнено са от малкото, при които се оправдава ограничението на съдебен контрол върху административните актове съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Законодателят е имал предвид изключително поверителния характер на сведенията, във връзка с които са издадени посочените актове. Разкриването на самите тях и на източниците, чрез които са събрани, без което не би могло да протече производството в един съдебен процес, могат да застрашат националната сигурност.



Член 35, ал. 1, чл. 37, ал. 2 и чл. 44, ал. 2 от Конституцията създават ограничения на някои от прокламираните в нея основни права на гражданите, като избор на местожителство, придвижване в страната и напускането й, свобода на съвестта и вероизповеданията и правото на сдружаване, когато това е в интерес на националната сигурност. Пред основните лични права на гражданите и интересите на националната сигурност, които засягат цялото общество, законодателят е предпочел последните. Защитена е конституционна ценност, която е по-значима.

Затова и чл. 57, ал. 5, чл. 59, ал. 5, чл. 60, ал. 5, чл. 68, 69, чл. 88, ал. 2 и чл. 109 ЗЗКИ не противоречат на Конституцията.


2. Друг аспект на личен живот е правото на лицето / лицата да създават връзки помежду си.

В решението по делото Ниемец срещу Германия (жалба № 13710/88, решение от 16 декември 1992 г. ) Европейският съд по правата на човека приема, че зачитането на личния живот включва известно право да бъдат създавани отношения с другите:

“Съдът не намира за възможно или необходимо да се прави опит за изчерпателно дефиниране на понятието “личен живот”.

Твърде стеснително би било обаче то да се свежда само до един “вътрешен кръг”, в който индивидът води личния си живот така, както му харесва, и от пределите на понятието изцяло да бъде изключен външният свят, който не попада в рамките на вътрешния кръг. Зачитането на личния живот трябва да включва до известна степен и правото да бъдат създавани и развивани отношения с други хора. ”

В решението по това дело съдът също значително разширява обсега на понятието “личен живот”, като приема, че в някои случаи търговските помещения се ползват от защитата по чл. 8 от ЕКПЧ:

“Наред с това няма видима принципна причина, поради която това разбиране на понятието “личен живот” да изключва дейността от професионален или делови характер – в крайна сметка именно в рамките на професионалния си живот повечето хора имат съществена, ако не и най-голяма възможност да изградят отношения с външния свят. Това виждане се подкрепя от обстоятелството, че […] невинаги е възможно да се различи ясно коя дейност на един човек е част от неговия професионален или делови живот и коя дейност попада извън този живот. Следователно особено при човек, който упражнява свободна професия, работата му в този контекст може да съставлява неразривна част от неговия живот – до такава степен, че понякога става невъзможно да се разбере в какво качество действа този човек в определен момент.

Освен това отричането на защитата по чл. 8 от ЕКПЧ с мотива, че мярката, срещу която е насочена жалбата, е свързана само с професионална дейност – както според правителството следва да се подходи в настоящия случай – може да доведе до неравно третиране, тъй като защитата може да се ползва от човек, чиято професионална и извънпрофесионална дейност са така преплетени, че разграничаването им е невъзможно. Всъщност съдът досега не е правил такива разграничения: той е стигал до извода, че личният живот е накърнен дори когато телефонното подслушване засяга както деловите, така и частните разговори […], а когато претърсването е било свързано само с деловата дейност, съдът не е приемал този факт като основание да изключи приложимостта на чл. 8 в частта му за “личния живот” […]. ”

Факти по делото : германските власти образували наказателно производство срещу лица, което под фалшиво име изпратило обидно писмо до съдия от районния съд, във връзка с разглеждано от него дело. С надеждата да се намерят индикации за самоличността на автора, било извършено претърсване на адвокатската кантора на г-н Нимиц. Последният обжалвал безуспешно тези действия пред компетентните национални съдилища.


Г-н Нимиц е твърдял, че претърсването на адвокатската му кантора е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

По делото Рьомен срещу Люксембург, Решение от 25.02.03 г., Съдът е казал, че претърсването, проведено в кантора на адвокат и изземването на документи, отнасящи се до негов клиент, представляват намеса в правата по чл. 8 т. 1 от Конвенцията. При преценка дали тази намеса отговаря на условията по т. 2 на чл. 8 следва да се има предвид, че изключенията, установени там, трябва да се тълкуват ограничително и нуждата от прилагането им в даден случай трябва да бъде убедително доказана.

По това дело, съдът припомня, че защитата, предоставена от чл. 8 може да се разпростре и по отношение на мястото, където едно лице упражнява своята професия. В случая се приема, че намесата е била “в съответствие със закона”, тъй като в законодателството на Люксембург са се съдържали както общи правила за провеждане на претърсване и изземване на документи, така и специални норми за случаите когато тези мерки се прилагат в кантори или жилища на адвокати.

Съдът приема, че намесата е преследвала законна цел - предотвратяване на безредици и престъпления.

Що се отнася до нейната “необходимост“, съдът припомня, че изключенията, установени в т. 2 на чл. 8 трябва да се тълкуват ограничително и нуждата от прилагането им в даден случай трябва да бъде убедително доказана.

По делото Бота срещу Италия, Съдът приема, че:

Личният живот включва физическия и психологически интегритет на лицето. Чл. 8 може да налага и позитивни задължения, присъщи на ефективното зачитане на личния или семеен живот, които може да включват приемането на мерки за осигуряване зачитането на личния живот дори и в сферата на отношенията на индивидите помежду им. За да се определи дали съществуват такива задължения, следва да се държи сметка за справедливия баланс между общия интерес и интересите на индивида, като във всички случаи държавата има свобода на преценка в определени граници.

Държавата има задължения от този вид, когато е налице пряка и непосредствена връзка между мерките, искани от съответен жалбоподател, и неговия личен и/или семеен живот.

Твърдяното от лице с физически увреждания право да получи чрез съответни съоръжения достъп до брега и морето в курортно място, отдалечено от обикновеното му местоживеене, по време на ваканцията му, се отнася до междуличностни отношения с толкова широк и неопределен обхват, че не може да има мислима пряка връзка между исканите мерки, които държавата да вземе за изпълнение на законовото задължение на частните плажни предприятия да изградят такива съоръжения, и личния живот на жалбоподателя. ”

Фактите по делото : г-н Бота е с физически увреждания. През лятото отишъл на море в морския курорт „Лидо дели Естензи” заедно с приятел също с физически увреждания. Открил, че плажните съоръжения не са снабдени с устройства за достъп на хора с физически увреждания до плажа и морето. В италианското законодателство съществувало задължение в концесионните договори да бъде включено задължение за изграждане на такова съоръжение за хора с увреждания. Г-н бота подал жалба до кмета на гр. Комачо, в чиято близост бил курорта. Той му отговорил, че инсталирането на устройството е задължение на управляващите частните плажове. Предоставил му той и органът отговарящ за крайбрежието разрешение за достъп до обществения плаж. Г-н Бота подал тъжба срещу министъра на търговското корабоплаване, кмета на Комачо, началника на пристанището на Равена, в която твърдял, че тези органи са осъществили пропуск да изпълнят служебните си задължения, като не са осигурили инсталирането на въпросните съоръжения от лицата, експлоатиращи частните плажове.

Във вътрешното ни законодателство съществуват материалноправни гаранции за осигуряване на защита на професионалния живот на хората със свободни професии и информацията, която им е станала известна във връзка с това.


В Закона за адвокатурата, в сила от 2004г. е предвидена изрична защита на професионалния живот на адвоката и кореспонденцията му.

Чл. 33 от цитирания закон, регламентира следното :

Ал. 1 Адвокатските книжа, досиета, електронни документи, компютърна техника и други носители на информация са неприкосновени и не подлежат на преглеждане, копиране, проверка и изземване.

Ал. 2 Кореспонденцията между адвоката и неговия клиент, без оглед на начина по който се осъществяват, включително по електронен път, не подлежи на преглеждане, копиране, проверка и изземване и не може да бъде използвана като доказателство.

Ал. 3 Разговорите между адвокат и негов клиент не могат да се подслушват и записват. Евентуално направените записи не могат да се използват като доказателствени средства и подлежат на незабавно унищожаване.

Ал. 4 Адвокатът не може да бъде разпитван в процесуално качество относно: разговорите и кореспонденцията му с клиент; разговорите и кореспонденцията му с друг адвокат; делата на клиент; факти и обстоятелства, които е узнал във връзка с осъществяваната защита и съдействие,


В Закона за частните съдебни изпълнители е гарантирана неприкосновеност на служебния архив.

Чл. 17. (1) Служебният архив на частния съдебен изпълнител е неприкосновен и никой няма право на достъп до него без съгласие на частния съдебен изпълнител, освен в случаите, предвидени със закон.

(2) Лицето, получило достъп до служебния архив на частния съдебен изпълнител, е длъжно да пази служебна тайна при условията, установени за частния съдебен изпълнител, и да го уведомява за извършените действия по архива.

В Закона за нотариусите и нотариалната дейност също така съществува матеалноправна гаранция за защита на информацията, придобита от нотариуса за лицата в резултат на професионалния му живот. Предвидена е неприкосновеност на архива му.

Чл. 21. (1) Служебният архив на нотариуса е неприкосновен и никой няма право на достъп до него без съгласие на нотариуса освен в случаите, предвидени със закон.

(2) Лицето, получило достъп до служебния архив на нотариуса, е длъжно да пази служебна тайна при условията, установени за самия нотариус, и да го уведомява за извършените по архива действия.

Нотариусът е длъжен да пази в тайна сведенията станали му известни при извършване на нална тайна

Чл. 26. (1) Нотариусът е длъжен да пази професионална тайна за обстоятелствата, станали му известни във връзка с работата, и не може да ги ползва за свое или чуждо облагодетелстване.

(2) Задълженията по ал. 1 се отнасят и за времето, в което нотариусът не упражнява функциите си или дейността му е преустановена.

Със Закона за интеграция на хората с увреждания са създадени материалноправни гаранции за зачитане на правото им на личен живот и в частност на правото им да участват в обществения живот, като развиват своите лични и професионални интереси. В чл. 1, 2, 3, и 4 от закона тези гаранции са визирани.

Чл. 1. Този закон урежда обществените отношения, свързани с интеграцията на хората с увреждания.

Чл. 2. Този закон има за цел създаване на условия и гаранции за:

1. равнопоставеност на хората с увреждания;

2. социална интеграция на хората с увреждания и упражняване на правата им;

3. подкрепа на хората с увреждания и техните семейства;

4. интегриране на хората с увреждания в работна среда.

Чл. 3. Не се допуска пряка или непряка дискриминация по отношение на хората с увреждания.

Чл. 4. Интеграцията на хората с увреждания се осъществява чрез:

1. медицинска и социална рехабилитация;

2. образование и професионално обучение;

3. трудова заетост;

4. достъпна жизнена и архитектурна среда;

5. социални услуги;

6. социално-икономическа защита;

7. достъпна информация.

В закона се предвиждат конкретни мерки за интеграция на тези лица, за осигуряване на обучението им и трудова заетост.



3. В свои решения, Съдът по правата на човека в Страсбург е приемал, че името като средство за лична идентификация и свързване със семейството е свързано с неговия личен и семеен живот.

В делото Б. срещу Франция, съдът приема, че отказът да се позволи на жалбоподателката исканата от нея промяна на собственото й име също е фактор от значение от гледна точка на чл. 8. ”

В националното ни законодателство е допусната възможност за лицата да искат промяна на собственото си, бащиното си и фамилното си име по силата на чл. 19 ал. 1 от Закона за гражданската регистрация. Като гаранция за независима преценка е предвидено производството да се развива пред съд, където обстоятелствата въз основа на които се иска промяната подлежат на доказване. -чл. 19. (1) Промяната на собствено, бащино или фамилно име се допуска от съда въз основа на писмена молба на заинтересувания, когато то е осмиващо, опозоряващо или обществено неприемливо, както и в случаите, когато важни обстоятелства налагат това.
4. Друг аспект от правото на личен живот е правото на индивида да развива личността си.

В практиката си на съдия нееднократно съм се сблъсквала със случаи, в които непълнолетни деца не могат да участват в мероприятия /концерти, представяния, спортни състезания, дори обучение/ зад граница, тъй като не им се издава своевременно задграничен паспорт. Съгласно чл. 46 от Закона за българските документи за самоличност паспорт на непълнолетни и малолетни лица се издава по заявление подадено от техните родители, респективно съгласно чл. 76 т. 9 от същия закон може да не се разреши напускане на страна, или да не се издаде паспорт на малолетни или непълнолетни деца, които нямат писмено съгласие за напускане на страна от своите родители. При липса на съгласие от единия родител, или при невъзможност да бъде открит, административният орган отказва издаването на паспорт. Отказът в болшинството от случаите се потвърждават при съдебното им обжалване, като се дават указания на жалбоподателите, че биха могли да проведат процедурата по чл. 72 от СК относно липсващото съгласие на единия родител. В резултат на тези процедури се губи много време, през което поводът за задграничното пътуване в болшинството случаи е вече минал, респективно възможността за изява на лицето е отпаднала.

Така предвидената процедура за издаване на паспорти на малолетните и непълнолетните лица макар и да създава гаранции за самите тях, както и за правото на семеен живот на родителите им с тях, потенциално създава опасност от ограничаване правото на личен живот на тези лица.

ІІ. ПРАВОТО НА ЗАЧИТАНЕ НА СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ
Това право обхваща защита целостта на семейството. Семейството може да се гради на различни основи – кръвна връзка, брак, осиновяване. Европейският съд по правило приема, че семейството се състои от съпруг, съпруга и деца на тяхна издръжка. Съдът е постановил също, че семейството включва фактически отношения наред с тези, създадени чрез брак. Съществуват редица фактори за определяне на едно отношение като “семеен живот”: продължителността на отношението, живеят ли двамата заедно, налице ли е обвързаност един с друг чрез деца или по друг начин. Понятието “семеен живот “, употребено в чл. 8 от Конвенцията следва да се възприема независимо от регламентацията в националното право на договарящите държави.

В решение от 18.12.86 г. по делото Джонстън, Съдът сочи, че двама от жалбоподателите, които живеят заедно близо от 15 години са семейство по смисъла на чл. 8

В делото Кийгън, съдът припомня, че понятието “семейство” в чл. 8 не се ограничава само до отношенията, основани на брак и може да обхваща и други фактически връзки при които страните живеят заедно без брак.
Самото наличие на семейни отношения не е достатъчно за приложимостта на чл. 8. Необходимо е да има тясна фактическа връзка между лицата. Продължителността на доброволната раздяла създава презумпция, че лицата не изпитват нужда от тесни семейни връзки.
От друга страна, Съдът приема, че съжителството не е необходимо за съществуването на семеен живот между родители и непълнолетни деца.

В делото Берехаб срещу Холандия, Решение от 21.06.88г. съдът казва, че още от момента на раждането на дете от законен и реален брак и по силата на самия му факт, между него и родителите му съществува връзка, съставляваща “семеен живот”, дори и родителите вече да не живеят заедно.

В делото Маргарета и Роджър Андерсон срещу Швеция от 1992 г., Съдът подчертава, че контактът между родител и дете съставлява основен елемент на семейния живот и естествената семейна връзка не се прекъсва от това, че детето е поставено под грижите на властите. Телефонните разговори между членовете на семейството са включени в понятията за “семеен живот“ и “кореспонденция” по смисъла на чл. 8.

Съдът в Страсбург е на мнение, че фактът на раждането т. е. биологическата връзка между майка и дете по правило води до семеен живот /решение по жалба Марк Белжиум/


В делото Камал срещу Великобритания се приема, че Държавите могат да въведат производство с цел установяване истинността на претендираните семейни връзки, при преценката относно наличието или не на семеен живот следва да се зачитат различните културни образци. Зачитането на семеен живот включва зачитането на стил на възпитание, различен от общоприетия в определено общество

Съдът приема, че семеен живот е налице и тогава когато не е налице съвместно съжителстване между родители и малолетните им деца. /делото Береаб/. Понятието семейство според съда не се ограничава само до отношенията, основани на брак и може да обхваща други фактически “семейни” връзки, при които страните живеят заедно без брак. Това особено съществено е подчертано в делото Круун.

Съдът е имал възможност да подчертае, че самото наличие на семейни отношения не е достатъчно за приложимостта на чл. 8, тъй като за семеен живот се говори когато съществува достатъчна тясна фактическа връзка. Подчертано е също така в делото Маркс, че при двойките които имат сключен брак, при извънбрачните деца и при други тесни семейни отношения тези връзки се предполагат, освен ако отсъствието им е очевидно или доказано. При останалите отношения истинността на семейните връзки се определя от фактическите обстоятелства, като се вземат предвид различни обстоятелства-възрастта на лицето, степента му на зависимост, семейните традиции в рамките на религиозната или етническа културна общност, степента на зависимост на лицето както в материален, така и в нематериален план.

В тази връзка следва да се спомене решението на Комисията по допустимостта на жалбата по чл. 8 от Конвенцията на г-жа Риенер срещу България.

Резюмирани, фактите по случая са следните: поради установени данъчни задължения в голям размер, на жалбоподателката е наложена ПАМ – забрана за напускане на страната. Жалбоподателката е едновременно българска и австрийска гражданка и твърди, че наложената и ПАМ нарушава правото и на семеен живот, тъй като съпругът и детето й са в Австрия. Комисията приема, че не е било невъзможно за семейството и да се присъедини към нея в България и да я посещава периодично. Подчертава се, че жалбоподателката, която е представлявана от адвокат не е представила доказателства за ефективни семейни отношения преди налагането на ПАМ. Изтъкнато е и обстоятелството, че преди налагането на ПАМ, жалбоподателката е прекарала 4 години в България.
Следва да се отбележи, че по отношение на ПАМ /принудителните административни мерки/, забраняващи напускането на страната не съществува предвидена процедура за при която да бъде възможно разрешаване на напускането във връзка с конкретен повод. Такава процедура съществува при наложена забрана за напускане на страната по реда на чл. 153а НПК. ПАМ подлежат на предварително изпълнение по силата на закона, като изрично не е предвидено, че изпълнението им може да бъде спряно само за конкретно определен период от време.
Един от аспектите, при които може да се стигне до нарушение на чл. 8 е експулсирането на чужденци.
Конвенцията не предвижда право на чужденците да влизат или пребивават в определена страна, но имиграционната политика на държавите–членки следва да съответства на задълженията им по Конвенцията. Експулсирането на едно лице – чужденец от страната, в която живеят близките му може да постави проблеми по чл. 8. Комисията дълго време поддържа становище, че отказът на достъп или експулсирането на съпруг или съпруга не нарушава чл. 8, ако другият партньор е имал възможност да последва лицето в чужбина и това може основателно да се изисква от него.

Конвенцията не гарантира права на чужденците да влизат или пребивават в определена страна, но имиграционната политика на страната трябва да съответства на задълженията им по Конвенцията.

Комисията в поредица от решения приема, че отказът на достъп или експулсирането на съпруг или съпруга не нарушава чл. 8, ако другият партньор е имал възможност да последва лицето в чужбина и това може основателно да се изисква от него.

За да се определи дали основателно може да се изисква семейството да продължи съществуването или да бъде върнато в чужбина, неудобствата на засегнатите лица се сравняват с интересите, които държавата ответник защитава чрез имиграционната си политика. В делото Гюл срещу Швейцария, въпросът е бил дали отиването на сина на г-н Гюл в Швейцария е единствения начин, жалбоподателят да има семеен живот със сина си. Прието е, че няма пречки, жалбоподателят да има семеен живот със сина си в Турция, още повече, че разрешението му за пребиваване в Швейцария по хуманитарни причини, а синът му винаги е живял в Турция. Прието е, че Швейцария не е нарушила задълженията си по чл. 8 от Конвенцията и не е налице намеса в семейния живот на жалбоподателя.

При депортиране на чужденец следва да се преценява съразмерността на предложеното депортиране и съответствието му с чл. 8. Релевантните обстоятелства са колко време, чужденецът е живял в страната, колко интензивни са връзките, които той поддържа със страната на произхода си и доколко тежки са последиците от депортирането.

Съдът по правата на човека е имал възможност вече да се произнесе по жалба срещу България за нарушаване на чл. 8 от Конвенцията. Това е делото Ал-Нашиф срещу България.

Фактите са следните: жалбоподателите са трима, баща и две деца, последните, родени в България. Жалбоподателят Ал-Нашиф и съпругата му Салех пристигнали в България през 1992 г. Със заповед е отнето правото на пребиваване на Ал–Нашиф в България, като с последващи две заповеди, жалбоподателят е бил задържан и е наредено експулсирането му. Жалбоподателите са поддържали, че имат право на защитата по чл. 8 от Конвенцията, тъй като са били семейство – през цялото време са живели заедно и са били финансово зависими един от друг и съществуването на семеен живот не можело да бъде отречено единствено на основанието, че г-н Ал Нашиф имал втори религиозен брак.

Съдът е констатирал наличието на семеен живот, като е преценил следните обстоятелства: Ал-Нашиф и г-жа Салех са дошли заедно в България като съпрузи и явно са били възприемани като такива; родили са им са две деца, въпреки, че Ал-Нашиф е сключил втори религиозен брак, той е бил без правни последици в България; липсват убедителни доказателства, че втората “съпруга” и Ал-Нашиф са живели заедно до момента на задържането му, Ал –Нашиф е живял с г-жа Салех.


Имало ли е намеса в семейния живот на жалбподателите? Съдът отговаря положително на въпроса, въпреки, че подчертава, че когато става въпрос за имиграция, не може да се приеме, че чл. 8 налага на държавата общото задължение да уважава избора на местожителство, направено от женени двойки за техните семейства и да позволява повторно събиране на семействата на нейна територия.
За да прецени, че е налице намеса в семейния живот, съдът възприема следните обстоятелства – жалбоподателят Ал-Нашиф е без гражданство, съпругата му вероятно също, те са пребивавали на законно основание в България - по силата на разрешение за постоянно пребиваване. Двамата са се преместили в България скоро след като са сключили брак и законно са изградили дома си там. Техните деца са родени в България и са придобили българско гражданство и са започнали училище в страната. Изхождайки от тези факти, съдът е приел, че с депортирането на Ал-Нашиф е налице намеса в семейния живот.
Дали тази намеса в семейния живот е в нарушение на чл. 8 ал. 2? Заповедта за задържане и за експулсиране са издадени в приложение на закон, но съдът намира, че експулсирането на г-н Ал-Нашиф е разпоредено въз основа на правен режим, който не предвижда необходимите гаранции срещу произвол, следователно не може да се приеме, че намесата в семейния живот на жалбоподателите се основава на законови разпоредби, удовлетворяващи изискванията на Конвенцията.

За да приеме това съдът е съобразил следните обстоятелства :

- необходимо е да има защита, която да гарантира, че предоставената на изпълнителната власт дискреция е упражнена в съответствие със закона и без злоупотреба;

- дори когато става въпрос за национална сигурност, теорията за законност и принципът за върховенство на закона в едно демократично общество изискват мерките, засягащи основните човешки права, да бъдат предмет на някаква форма на състезателно производство пред независим орган, компетентен да упражни контрол върху причините за решението и относимите доказателства

- съгласно действащото тогава вътрешно законодателство, министерството на вътрешните работи има пълномощие да издава заповеди за експулсиране, засягащи основни човешки права, без да спазва каквото и да е състезателно производство, без да сочи мотиви и без да има възможност за обжалване пред независим орган.

Този правен режим е бил предмет на спорове в България и съдебната власт е била разделена в становището си за него. При разглеждането на въпроса от Конституционния съд не е могло да се сформира мнозинство, като половината от съдиите са поддържали, че липсата на възможност в българския закон за съдебен надзор над експулсирането в случаите, когато Министерство на вътрешните работи се позовава на “Национална сигурност” е в противоречие с Конституцията и Конвенцията /Решение № 4/23.02.01г. по конст. дело № 15/00г. /



  1   2


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница