В националното ни законодателство

В националното ни законодателство

Съгласно чл. 32 от Конституцията на Република България, приета от Великото народно събрание през 1991 г., “Личният живот на гражданите е неприкосновен.

В националното ни законодателство правото на семеен живот освен в Конституцията е гарантирано и защитено и от законите.

Целта на Семейния кодекс е закрила и укрепване на семейството; всестранна защита на децата и възпитаването им; развитие на взаимопомощ, привързаност и уважение между всички членове на семейството и възпитаването им в чувство на отговорност пред семейството и обществото; защита на правата и интересите на поставените под настойничество и попечителство. В него се установяват и принципите въз основа на които се уреждат семейните отношение -Чл. 3. Семейните отношения се уреждат съобразно следните принципи: закрила на брака и семейството от държавата и обществото; равноправие на мъжа и жената; доброволност и трайност на брачния съюз като основа на семейството; всестранна защита на децата; равенство на родените в брака, извън брака и на осиновените деца; зачитане на личността; грижа и подкрепа между членовете на семейството.

Все по чести са случаите в съдебната практика, при които се отчита правото на семеен живот на лицата.

За да постанови този резултат, съдът е приел, че за жалбоподателката, децата и нейния съпруг, комуто е предоставен статут на бежанец и стеснителното тълкуване на разпоредбата на чл. 19 /а именно, че се отнася до членовете на семейството, които са придружавали лицето, комуто е предоставено статут на бежанец/ би довело до накърняване правото на семеен живот.

Не малко са случаите и при позоваване на този принцип и правото на семеен живот и при разрешаване на спорове, възникнали във връзка със заповеди за приложение на принудителни административни мерки по Закона за чужденците.

Понятието „жилище” е предмет на анализ в делото Гилоу.

Фактите по делото са следните-г-н и г-жа Гилоу са собственици на къщата „Уайтнайтс” в Гърнзи в която живеят със семейството си до 1960 г. Когато напускат страната, за да работят за Световната организация по прехрана и земеделие. Поради своята относително ниска данъчна оценка, къщата попада в категорията на така наречените „контролирани недвижими имоти”, които можели да бъдат обитавани само от лица, отговарящи на изискванията за безусловно пребиваване на острова, или пък получили специално разрешение В следващите години – до 1978 г., къщата била отдавана под наем на лица, отговарящи на изискванията за безусловно пребиваване или получили разрешение за обитаване от органа по жилищното устройване, с който жалбоподателите поддържали постоянна кореспонденция. На 21 април 1979 г. жалбоподателите уведомили писмено този орган, че са решили да се върнат да живеят на Гърнзи и, че г-жа Гилоу си търси работа като учителка там. Те поискали постоянно разрешение за обитаване на имота или поне временно разрешение, до септември с. г., за да ремонтират къщата. На 29 април семейството се завърнало на Острова и се настанило в имота. Тъй като нямали отговор, те отново се обърнали към органа по жилищното устройване за дългосрочно или поне временно разрешение за обитаване. И двете им били отказани. Жалбоподателите подали молба за още по-краткосрочно разрешение, което да им позволи да ремонтират къщата, за да я продадат, но и такова им било отказано и им бил даден срок да опразнят имота, продължаван на няколко пъти по тяхна молба. Г-жа Гилоу обжалвала отказите, включително и пред съда, но жалбите били отхвърлени. Междувременно срещу двамата жалбоподатели било предприето наказателно преследване за незаконно обитаване. Производството срещу г-жа Гилоу било спряно, между другото и за изчакване на изхода от делото, образувано по жалбата й срещу отказа за разрешение, а това срещу г-н Гилоу приключило с присъда, с която му била наложена глоба. Жалбата му срещу тази присъда била отхвърлена.

Семейство Гилоу продали имота си на 15. 04. 1980 г. на цена, която според тяхната преценка била по-ниска от действителната му стойност

Жалбоподателите са се оплакали пред Комисията от последиците на приложението на жилищните закони на Гърнзи в техния случай. Според тях, ограниченията върху възможността им да обитават имота си са нарушили правата им на зачитане на неприкосновеността на жилището и на необезпокоявано ползване на притежанията, като намесата е имала и дискриминационен характер

Съдът отбелязва, че няма основание да се съмнява в твърденията на жалбоподателите, че са установили своя дом на острова и винаги са възнамерявали да се върнат там, поради което са запазили собствеността си върху имота, оставили са в него всичките си мебели и през 1979 г. са се завърнали с желанието да живеят там постоянно. Тези твърдения се подкрепят и от факта, че през 1956 г. жалбоподателите са продали предишното си жилище и са се преместили на острова с цялото си семейство и покъщнина, както и че по-късно те не са се установили за постоянно другаде в Обединеното кралство. “Въпреки близо 19-годишното отсъствие на жалбоподателите от Гърнзи, при тези обстоятелства те са запазили достатъчни постоянни връзки с къщата си там, за да може да се приеме, че по времето на оспорваните мерки тя е представлявала тяхно “жилище” по смисъла на чл. 8. ”

“По мнение на Съда, фактът, че под страх от наказателно преследване жалбоподателите са били задължени да се снабдят с разрешение, за да живеят в собствената си къща при връщането си на Гърнзи през 1979 г. , както и отказът да им бъде дадено такова разрешение, образуването на наказателно производство за незаконно обитаване на имота и, в случая на г-н Гилоу, осъждането му и налагането на глоба, представляват намеса в упражнението на правото на жалбоподателите на неприкосновеност на “жилището” им. ”

Съдът заключава, че решенията на органа по жилищното устройване за отказ на молбите на жалбоподателите за постоянно и временно разрешение за обитаване на имота, както и осъждането и налагането на глоба на г-н Гилоу, представляват намеса в упражняването на правото на жалбоподателите на неприкосновеност на “жилището” им, която е непропорционална на преследваната законна цел. Следователно, има нарушение на чл. 8 от Конвенцията що се отнася до прилагането на законите при конкретните обстоятелства в случая на жалбоподателите. ”
Чл. 8 от Конвенцията е приложим при безпокойство, причинено от състоянието на околната среда.

По делото Гуера и други срещу Италия.

Фактите по делото: Жалбоподателите живеели в град Манфредония (Фоджия), на около километър от химическата фабрика на селскостопанската компания Еничем класифицирана като източник на висок риск При производствената дейност на фабриката се освобождавали големи количества силно избухлив газ, което можело да предизвика екплозивни химически реакции, отделящи силно токсични вещества, включително арсениев триоксид.

Пред Комисията жалбоподателите са направили две оплаквания – по чл. 2 от пропуска на властите да предприемат подходящи действия за намаляване на заплахата от замърсяване и за избягване на риска от сериозни инциденти, с което са нарушили правото им на живот и физически интегритет, и по чл. 10 от пропуска на властите да предоставят необходимата информация за рисковете и за действията, които трябва да се предприемат в случай на сериозен инцидент.

В изложението си пред Съда и в съдебното заседание жалбоподателите се позовават и на чл. 8 и чл. 2, като поддържат, че пропускът да им се предостави съответната информация е в нарушение на правото им на зачитане на личния и семеен живот и на правото им на живот.

Пред Съда делегатът на Комисията просто повтори заключенията в доклада й, докато правителството оспори оплакванията по чл. чл. 8 и 2, тъй като според него те попадат извън предмета на делото, определен от решението по допустимостта.

Поради това като преюдициален въпрос Съдът трябва да изследва обхвата на своята компетентност ratione materiae.

Той отбелязва първо, че юрисдикцията му се разпростира върху всички случаи, засягащи тълкуването и прилагането на Конвенцията, които са отнесени пред него по установения ред, и той е компетентен да реши всички възникнали спорове в това отношение.

На второ място, Съдът припомня, че тъй като е компетентен да определи правната квалификация на фактите по случая, той не се счита обвързан от квалификацията, направена от жалбоподател, правителство или от Комисията. По силата на принципа jura novit curia той, например, по своя преценка е прилагал при решаването на дела текстове от Конвенцията, на които участниците в производството не са се позовавали, и дори такива, по отношение на които Комисията е обявила жалбата за недопустима, като я е приела за допустима по друга разпоредба. Оплакването се характеризира от твърдените факти, а не просто от изтъкнатите правно основание или доводи (виж решението по делото Пауел и Райнер с/у Обединеното кралство⁷ от 21 февруари 1990 г. , А. 172, стр. 13, § 29).

Съдът има пълна компетентност да разгледа случая само в границите, очертани от решението по допустимостта на жалбата. При така определения предмет на делото той може да се занимае с всеки правен или фактически въпрос, поставен в производството пред него (виж например решението по делото Филис с/у Гърция⁸ от 27 август 1991 г. , А. 209, стр. 19, § 56).

Въпреки че в настоящия случай в жалбата и в първоначалните изложения на жалбоподателите пред Комисията не са изложени изрично основанията, почиващи на чл. чл. 8 и 2, те са в тясна връзка с поддържаното основание, а именно, че информирането на жалбоподателите, всеки от които живее само на километър от фабриката, би оказало влияние върху техния личен и семеен живот и физически интегритет.

Предвид горните съображения и решението на Комисията по допустимостта, Съдът смята, че има юрисдикция да разгледа случая по чл. чл. 8 и 2 от Конвенцията, също както и по чл. 10.

Според Съда не би могло да се твърди, че Италия е осъществила “намеса” в личния и семеен живот на жалбоподателите. Те се оплакват не от действия от страна на държавата, а от нейното бездействие. Обаче, въпреки че предмет на чл. 8 е основно защитата на индивида от произволна намеса на държавните власти, този текст не просто задължава държавата да се въздържа от подобна намеса. В допълнение към този главно негативен ангажимент може да има и позитивни задължения, свойствени на ефективното зачитане на личния или семеен живот Съдът подчертава отново, че сериозното замърсяване на околната среда може да засегне нормалното съществуване на индивидите и да им попречи да ползват жилищата си по такъв начин, че да накърни личния им и семеен живот). В разглеждания случай жалбоподателите са очаквали, чак до спирането на производството на изкуствена тор през 1994 г. , да получат необходимата информация, позволяваща им да преценят риска, който те и техните семейства носят, ако останат да живеят в Манфредония – град, особено изложен на опасност в случай на инцидент във фабриката.

Поради това Съдът счита, че ответната държава не е изпълнила задължението си да осигури на жалбоподателите правото на зачитане на личния и семейния им живот, в нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

Форма на непряка намеса в правото на зачитане на жилището е влошаването на условията за живот в резултат на определени обстоятелства.

Съдът приема, че чл. 8 обхваща и намеса в личния живот и жилище, причинена от шум и безпокойство. В делото Паул и Рейнър жалбоподателите са се оплаквали от голям шум, причинен от пътното движение на летище „Хийтроу”. Съдът е казал в решението си, че „Във всеки случай, макари и в съвсем различна степен, качеството на личния живот на жалбоподателя и възможността да се ползва от удобствата на дома му са неблагоприятно засегнати от шума, създават от самолетите, поради което е прието, че чл. 8 е приложим и по отношение на двамата жалбоподатели.

В делото Лопес Остра, жалбоподателката се е оплаквала от миризмата, шума и мръсния дим, чийто източник е завод за преработка на течи и твърди отпадъци, разположен на няколкостотин метри от дома и. Тя се оплаква от пасивното поведение на испанските власти. Изводът на съда е, че държавата не е успяла да намери справедливо равновесие между интересите, които са свързани с икономическото благосъстояние на града и се изразяват в съществуването на завода и ефективното упражняване правото на жалбоподателката на зачитане на нейното жилище, на личния й и семейния й живот.

Във вътрешното ни законодателство неприкосновеността на жилището е конституционно гарантирана – чл. 33. (1) Жилището е неприкосновено. Без съгласието на обитателя му никой не може да влиза или да остава в него освен в случаите, изрично посочени в закона.

(2) Влизане или оставане в жилището без съгласие на неговия обитател или без разрешение на съдебната власт се допуска само за предотвратяване на непосредствено предстоящо или започнало престъпление, за залавяне на извършителя му, както и в случаите на крайна необходимост.

Нарушаване на неприкосновеността на жилището е въздигнато и в съставомерно деяние-раздел ІV от НК.

Съществуват редица разпоредби в законови и подзаконови нормативни актове, които установяват правила и норми за строителство в жилищни райони, като целта им е да предотвратят вредни влияния в тези райони.

Със закона за опазване на околната среда /чл. 17 от него/ е гарантирано правото на достъп на всеки до налична информация за околната среда без да е необходимо да доказва конкретен интерес. Компетентните органи по опазване на околната среда са длъжни да поддържат Интернет страница с актуална информация за състоянието на околната среда. Част от тази информация са национални и регионални доклади за опазване на околната среда. Със закона е предвидена и национална система за мониторинг на околната среда, както и контрол върху компонентите на околната среда и факторите, които им въздействат, който е превантивен, текущ и последващ.

Процедурните гаранции за защита на това право при нарушаването му също съществуват в закона. Предвидено е бързо производство в някои случаи за нарушаване на фактическото владение върху жилището. Също така съществува законоустановена възможност за гражданите, които считат, че предстоящо изграждане на промишлена сграда би нарушило определени хигиенни или други изисквания /за шум, замърсяване и др. /да обжалват пред съд изменението на застроителния план, с който застрояването е предвидено.

В случаи, че тези сгради са съществуващи, но по някакъв начин замърсяват околната среда и пречат на нормалното използване на дома / домовете от гражданите, последните разполагат с реална възможност да сезират компетентния орган, оправомощен да разпореди преустановяване на замърсяването. В случай, че сезираният орган бездейства, гражданите разполагат с възможност да се обърнат към съда.

В практиката ми на административен съдия неколкократно съм се сблъсквала със случаи, в които в резултат на действията на администрацията се стига до нарушение на правото на зачитане на жилището. Това са случаи на изваждане на наематели от предоставени им под наем общински жилища. Преди промяната на закона за общинската собственост, в резултат на която се допусна съдебно обжалване и на заповедта с която се прекратява наемния договор, прекратяването на тези договори ставаше с едностранно изявление от страна на общината срещу което наемателят нямаше законови средства да се защити. Той можеше да обжалва едва заповедта, с която го изваждат от жилището му, като тази заповед по силата на закона подлежи на предварително изпълнение. В болшинството от случаите при обжалване на заповед за изваждане, жалбоподателят иска от съда да спре предварителното и изпълнение. Почти винаги искането се уважава. Но не рядко са случаите, когато предварителното изпълнение на заповедта е изпълнено преди да бъде сезиран съда с обжалването на заповедта, респективно с искането и за спиране. Няма единно становище може ли да се спре вече изпълнена заповед. Съществуват случаи, при които искането за спиране на допуснатото предварително изпълнение на заповедта се оставя без разглеждане, като безпредметно. В ЗОС тези производства не са предвидени като бързи поради което до приключване на спора с влязло в сила решение, наемателят респективно семейството му са лишени от нормално жилище в което да водят нормален семеен и личен живот. В болшинството случаи наемателите на общински жилища са хора с ниски доходи, които след изваждането им не могат да наемат жилище от свободния пазар, тъй като не е по възможностите им. Обикновено това са случаи при които, наемателите не са заплащали своевременно наема или консумативите за жилището. Струва ми се, че целта, която вероятно е да се осигури икономическия стабилитет на общината, не оправдава средствата и правата, които се засягат чрез изваждането на наемателите от жилищата им.
ІV. ЗАЧИТАНЕ ТАЙНАТА НА КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА
V. ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ ЗА СЪБЛЮДАВАНЕ ПРАВАТА НА ГРАЖДАНИТЕ, УСТАНОВЕНИ В ЧЛ. 8

Държавите чрез своите органи следва да се въздържат както от действия, които евентуално биха могли да нарушат някои от правата, установени в чл. 8, така и когато е налице опасност тези права да бъдат нарушение или са вече нарушени да предприемат активни действия да преустановят посегателството върху тях. Т. е държавите членки имат както отрицателни, така и положителни задължения.

VІ. ПРАВАТА, УСТАНОВЕНИ В АЛ. 1 НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ПОДЛЕЖАТ НА ОГРАНИЧЕНИЯ В СЛУЧАИТЕ ПРЕДВИДЕНИ В ЗАКОНА И НЕОБХОДИМИ В ЕДНО ДЕМОКРАТИЧНО ОБЩЕСТВО.

Възможността на държавата да регулира или да ограничава се допуска от конвенцията, но тя не е неограничена. Тя е допустима само ако преследва целите, предвидени в ал. 2 на чл. 8–в интерес на националната сигурност; обществената сигурност; икономическото благосъстояние на страната; за предотвратяване на безредици или престъпления. за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

Ако някое от кумулативно предвидените предпоставки за съвместимост на ограниченията с разпоредбите на конвенцията не е изпълнено, ограничението се разглежда, като нарушение от страна на държавата.

На първо място ограниченията трябва да бъдат предвидени от закона, от вътрешното право. Съдът поставя изисквания и за качеството на закона. Като в юриспруденцията си приема, че този закон, допускащ ограниченията трябва да бъде достатъчно ясен и предвидим. В делото Малоун срещу Обединеното кралство, съдът казва, че законът трябва да бъде „достъпен за гражданите, достатъчно прецизен и формулиран така, че гражданинът обкръжен от подготвени правни съветници, да бъде в състояние да предвиди в разумна степен последиците, които биха могли да произтекат от определено негово действие”

На второ място, законните ограничения трябва да преследват ограничително изброените цели в чл. 8 ал. 2 от Конвенцията.

На трето място тези ограничения трябва да бъдат необходими в едно демократично общество. Тук се преценява налице ли е належаща обществена потребност от налагане на ограничението и пропорционална ли е тя на преследваната цел. Следва да е налице справедливо равновесие между общия интерес и основните права на отделния индивид.