Православно учение за спасението б. Спасението като състояние



Дата12.03.2018
Размер307.62 Kb.
#62465
Б. 6 /2013

ПРАВОСЛАВНО УЧЕНИЕ ЗА СПАСЕНИЕТО

Б. СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

Част 3 Милосърдие, смирение, търпение в скърбите
МИЛОСЪРДИЕ

Християнското милосърдие е особено чувство, ко­ето има за свой източник Бога и което се изрязава в доброта, доброжелателност и състрадание към ближ­ните, в дълготърпение към съгрешаващите и прошка на обидите на враговете. Тази добродетел неизменно съпътства любовта така, както топлината на огъня, по думите на св. Тихон Задонски. И ако християнинът няма в себе си милосърдие, казва светителят, той не само е лишен от любов, но и от християнски дух. А това означава, че такъв човек пребивава в греховен мрак. Задонският подвижни­к казва още, че ако любовта е по-висока от всички добродетели, а милосърдието е израз на любовта, то самото милосърдие хода­тайства пред Бога и проси от Него милост за благо­детеля. Приятен на Бога е не този човек, който се упражнява само в молитва, но този, който е придобил в сърцето си и милосърдие, защото молитва без ми­лостиня е като глас, викащ в пустиня или дърво без плодове. И каквато и да е милост, която хрис­тиянинът е оказал на ближния, Господ приема като оказана на Самия Него. Особено голямо значение тази добродетел ще има на Страшния съд Христов, когато участта на човека ще се определя в зависимост от това дали е имал милосърдие в душата си - този плод на любовта, или не. Ако даже езичниците, движени от естествения закон, проявяват милосърдие към нуждаещите се, то християнинът трябва още повече да изпитва и проявява милосърдие към всички, не само поради родственото естество, тъй като всички хора имат един праотец Адам, но най-вече по духовното родство с Христа и затова милостинята, която оказват трябва да извършват в Името Христово и за Негова слава. Напълно естествено е, казва св. Тихон, ако някой иска да бъде обичан и да не бъде обиждан, и да получава по­мощ в земния си живот, нека най-напред той да изпълни всичко това. Тогава непременно ще му бъде въздадено не само на земята стократно, но и на небето. Това е настроението на цялата християнска наука.

Като подбужда Христовите последователи към милосърдие, светител Тихон напомня, че във вечния живот никой не може да вземе със себе си никаква материална ценност: човек идва гол на този свят и гол си отива от него. А делата на милосърдието, заради Христа, са за­лог за вечните, нескончаеми блага. Тези дела носят още по-голяма полза на човека, ако те се извършват от християнина през целия му живот, а не само в края на живота му. За целта е нужно християнинът да отхвърли всичките си мисли, които го отвличат от любовта към ближния и свързват сърцето му със стиснатостта и сребролюбието, а се стреми посилно да извършва добро на ближните си неленностно и постоянно. Иначе, казва светителят, как може християнинът да се обръща към своя Създател с молитвата: „Чуй ме, Господи”, когато той сам не чува бедния или още повече в Христа бедния, който вика към него?! „С какво упование – говори св. Тихон – ще простреш ръцете си към твоя Създател, когато ти се отвръщаш от простряната към теб ръка? Бог е милостив и скланя от Своето естествено милосърдие към молитвата, но само към молитвата на милостивите, защото с такива жертви като странолюбието и милостинята, се благоугождава на Бога, както е казал апостолът”.

Добродетелта милосърдие не бива да се разбира в тесния смисъл на думата само като оказване на материална помощ на нуждаещите се. Тя включва в себе си и духовната подкрепа на ближния, защото човек се състои от две части: душа и тяло. Следователно и милостта, оказвана му, също трябва да е двояка: душевна и телесна. Делата на милосърдието, отнасящи се до телесния живот, се изразяват в това – да се нахрани гладният, да се облече голият, да се излекува болният, да се помогне на човека в нужда, в трудовете му, в опасни за живота и здравето му обстоятелства и други подобни. В тази връзка свети Тихон обаче не отнася към нуждаещите се онези лица, които сами могат да се трудят, но по своята ленност не го правят и дори харчат получената помощ за пиянство. Всички тях той нарича лъжци, крадци и хищници и казва, че такива зад гроба ги очаква не утешение, но осъждане от Бога, ако не принесат истинско разкаяние. Делата на духовната милостиня се проявяват в това да бъде наставен на пътя на истината заблудилия се, да бъде отклонен човек от греха, да бъде изправен порочния, да бъде утвърден колебаещият се сред из­кушения, да бъде утешен скърбящият, да се снизходи към немощите на слабите, но без поощряване на страстите и пороците, да се прощават оскърбленията и обидите, да се възнасят молитви за спасението на хората.

Макар че и двата вида милосърдие - телесно и духовно - имат огромно значение за спасението на християнина, светият отец отдава предпочитание на последното, като посочва, че както душата е повече от тялото, така и духовната ми­лост, оказвана на ближния, а заедно с нея и любовта към него, се цени повече от Бога. "Христос обича твърде много човешките души - говори светителят, затова и благоизволил да умре за тях. И заради това нищо не може да Му бъде по-благоприятно от човешкото спасение и Той не може да обича никой друг повече от този, който желае и се грижи за спасението на ближния си."

Такава активна любов на християнина към ближния го уподобява на милосърдния Бог и му съдейства за изпълнението на Христовата заповед: "Бъдете милостиви, както е милостив и вашият Отец небесен" (Лк. 6: 36). Който извършва милостиня на ближния, такъв подражава на Бога и така най-добрата от всички жертви Му принася в жертва.

Както подчертава светител Тихон, християнското милосърдие трябва да бъде нелицемерно и постоянно, особено по отношение на братята по вяра, защото всички вярващи в Христа съставляват един организъм и са членове на едно тяло – Църквата, чиято глава е Христос. В съчинението си "За истинското християнство" св. отец сравнява действията на християнина с взаимодей­ствието на членовете на тялото и подробно обяснява как те трябва да се грижат и да си помагат един на друг. "Във вещественото тяло, пише той, ако страда един член, съболедуват с него и всички останали членове: така и в духов­ното тяло християните трябва един другиго да състрадават. Когато един християнин бедства и страда, на неговите беди и страдания трябва да съчувстват и останалите християни и да му оказват помощ. Ако някой християнин не окаже милосърдие на страдащия си брат, това свидетелства за него, че няма християнски дух. За християнина е невъзможно да пребивава във вяра, ако вярата му е без любов, а любовта - без ми­лосърдие. Както в човешкия организъм членовете на тялото се стараят да си помагат един на друг и с това взаимно да служат на цялото тяло на човека, така точно християните трябва да проявяват милосърдие един към друг и да си помагат със слово, със съвети, с молитви или на дело. И тази взаимопомощ в делото на спасението има ог­ромно значение, доколкото всички християни, съставлявайки на земята войнстващата Църква, един братски съюз, по­добно на войници, трябва да водят война с духовете на злобата. Както дяволът и неговите ангели единодушно се въоръжават против християните и търсят погибелта им, така и християните трябва с Божия помощ да им противостоят и един другиго да се подкрепят. Както в живия организъм, ако някой член не живее общ живот с цялото тяло, той постепенно отми­ра и отпада или го отсичат, така и човекът, който няма милосърдие към хората, се отделя от Христо­вата Църква и, следователно, умира духовно.

Като знае всичко това, християнинът през целия си живот е длъжен постоянно да извършва добродетелта на ми­лосърдието, подобно на добрия лекар, който проявява грижа за другия човек чак до саможертвеност. А това, от своя страна, ще направи сърцето му състрадателно към всеки човек, намиращ се в нужда. Християните, които придобият тази добродетел, казва св. Тихон, не само ще бъдат помилвани от Бога (Мт. 5: 7), но и ще застанат от дясната Му страна в Небесното Царство (Мт. 25: 34), докато немилостивите ги чака съд без милост (Мт. 25: 41).

Като при това светителят напомня, че доброто е нужно да се прави без да се очакват каквито и да било изгоди или похвали и при това - да се прави с усърдие и със сърдечно разположение. Оказвайки милост на хората, хрис­тиянинът трябва да се пази от всякакво самомнение, тщес­лавие и превъзнасяне, защото тези страсти могат да обезценят тази добродетел в Божиите очи и тогава вмес­то похвала и награда от Бога човек може да си навлече Неговия гняв и осъждане.

От всичко казано, разбираме, че добродетелта на милосърдието оказва най-съществена помощ в делото на спасението на християнина и ходатайства за него пред престола на Всевишния не само за отпускане на греховете и за помилване, но и за блажена вечност заедно с небесните жители.


СМИРЕНИЕ

Целият строй на нравствения живот на християнина, стремя­щ се към спасение, се определя от неговата богоугодна дейност, от неговото доброделание. Всички добродетели имат за човека непреходна ценност, защото значението на всяка от тях се простира във вечността. Но особено зна­чение в духовния живот на човека има смирението, което е прието да бъде наричано основа в делото на спасението. За да придобият душевен покой в Бога, Спасителят на света призовава Своите последователи от страниците на Евангелието да се научат на смирение и кротост (Мт. 11: 29).

Съгласно учението на Свещеното Писание, светител Тихон Задонски придава на добродетелта смирение голямо значение. Той указва, че тази добродетел има Божествен произход, защото "има началото си не от друг, но от Христа, Царя на небето и земята". Дълбокото смирение на Христа Спасителя е не­постижимо за човешкия разум. Синът на Все­вишния и Господ на славата, обладаващ Божествено ве­личие и всемогъщество, не се срамувал да приеме човешка природа, да живее на грешната земя, да служи на хората. По време на Своя земен живот Христос Спасител явил множество примери на великия подвиг на смирението. Така например, Творецът на всичко видимо и невидимо не се погнусил да умие нозете на учениците Си, да приеме най-позорната и ужасна смърт на кръста. "Към това най-дълбоко и с нашия ум непостижимо смире­ние, пише светител Тихон, Го убедило не друго, а любовта към Неговия Небесен Отец, оскърбен от гордостта и непослушанието на човешкия род и който, за съжаление, поради непослушанието си бил отхвърлен от Божието Лице. Заради гордостта и непослушанието на човека Божият Син принесе в жертва на Бога Отца всесъвършеното смирение, кротост и покорност. Заради това Христовото смирение има непосредствена връзка с де­лото на изкуплението на цялото човечество. И смирението, изразяващо се в покорността на Богочовека на волята на Небесния Отец даже до най-страшната и унизителна кръстна смърт, принесло удовлетворение на Божията правда, прими­рило човечеството с Бога. По такъв начин, сми­рението на Христа Спасителя, лежащо в основата на Неговия изку­пителен подвиг, открило за хората от всички времена и народи пътя към спасението, към вечния блажен живот в Царството Небесно.

Всеки християнин, встъпил в Църквата Христо­ва, трябва по пътя на личния, съзнателен и свободен подвиг да се стреми да подражава на Христа и по такъв начин да стане причастник на Неговата праведност. Подражавайки и уподобявайки се на Спасителя в смирение, търпение и кротост, хрис­тиянинът извършва съзнателно унищожение в душата си на пос­ледствията от прародителското грехопадение - греховните склонности. Ако в основата на греха на прародителите била гнусната и мерзка гордост и неотделимото от нея своеволие, то в основата на новия, благодатния живот в Христа трябва да бъде диаметрално противоположното начало: смирението. Следователно, от стремежа на човека към смирение или гордост зависи неговата приближеност към Бога или отдалечаването му от Него.

По мислите на светител Тихон, смирението е небесен дар, който трябва да придобие всеки християнин, защото тази добродетел лежи в основата на вътрешното отношение на човека към Бога, определя неговото същество и характер. Само като осъзнае своята всецяла зависимост от Създателя и почувства недостойнството и греховността на душата си, и отдалечеността от първосъздадената чистота и богоподобие, човек може да пристъпи към Бога и да се обръща към Него за помощ. Без смирение приближаването до Бога е невъзможно. Всеки грешник, обръщащ се от беззакония си живот, трябва да пристъпи към Небесния Отец със смирено сърце и съкрушена душа. Само такава настроение привлича благоволението и милостта Божия, помага на човека да положи начало на богоугодния живот, да застане на пътя на духовното обновление и спасение. По такъв начин -със смирение, започва пътят на възхождане към Бога: на него, като на твърда основа, се строи целият процес на духовното възрастване на човека. Съзна­нието на собственото недостойнство трябва да бъде присъщо на човека не само в периода на неговото обръщане от греха към но­вия, богоугоден живот. То трябва да съпровожда хрис­тиянина през целия му земен живот. Смирението опре­деля степента на неговото религиозно-нравствено развитие. Колкото по-чист е човек в нравствено отношение, толкова по-съвър­шен е в добродетелите, толкова по-дълбоко бива в него смире­нието и съзнанието за собственото му недостойнство.

Смирението е азбука на християнския живот, начало и основание на всички добродетели, без които "всяко ду­ховно съграждане се нарушава и пада". "Без сми­рение покаянието е лъжливо, казва светителят, а без смирение молитвата е безполез­на", т.е. нито една от християнските добродетели без смирение не може да помогне на човека в делото на спасението, защото всички те се ценят от Бога по степента на смирението на чове­ка. Всяка добродетел, всеки вид християнски подвиг­ може да принесе желаните спасителни плодове само, ако бъде съединена със съзнанието за нрав­ственото несъвършенство и собственото недостойнство на християнина пред Бога. И каквито и висоти в духовния си живот да би достигнал човек, в душата му не бива да има дори и най-малка сянка на самомнение, както и никаква мисъл за някакви заслуги пред Бога. В противен случай духов­ните му подвизи ще станат бездействени, единението му с Бога ще се наруши, което не рядко води до греховно падение, а това значи - и към духовна смърт. Смиреният човек, ка­квито и подвизи да извършва, винаги вижда своето недостойнство, своите немощи и недостатъци и това го подбужда да възлага надеждата и упованието си само на Господнята благодат, действаща в душата му. И ако смирението е основа на всички добродетели, в същото време то е и най-добро средство за борба с греха. То е способно да укротява злобните пориви в душата на човека, отрезвява грешниците, прогонва душевните страсти, пороци и изкоренява човешката горделивост. Освен това, смирението е най-действеното оръжие в борбата с духовете на злобата, които поставят безчислени мрежи за улавяне на човешките души. Спи ли човек, бодър­ства ли, разговаря ли, храни ли се или се моли - винаги и навсякъде дяволът се стреми да разслаби душата му и да отвърне ума и сър­цето му от Бога. Даже добрите дела и начинания злият дух се стре­ми да сведе до нищо посредством горделивите помисли и греховни желания. Както учи светият отец, губителните мрежи на коварния враг може да разпознае само този, който е придобил в сърцето си Христово смирение. Само то удостоява човека за благословение свише, дарува Божествена благодат, която му помага във всички добри начинания, укрепва го и го поддържа в духов­ната борба, в житейските несгоди и при благото съизво­ление на самия човек, извършва делото на неговото спасение.

Без добродетелта на смирението е напълно невъзможно религиозно-нравственото усъвършенстване на човека. Един от факторите, обуславящи успешния процес на християнското усъвършенстване е стремежът на човека към изправяне на недостатъците и порочните си наклонности. Стремежът да стане по-добър може да възникне в пълнота само в човека, който дълбоко е осъзнал своята греховност и духовна нищета. Такова вътрешно настроение на човека е стимул за неговия духовен ръст, водещ към нравствена чистота и богоуподобяване. Без смирение е немислимо и самото духовно съвършенство на християнина. За да проследим връзката между добродетелта смирения и християнското съ­вършенство, трябва да кажем, че последното се определя като съвкупност от всички добродете­ли, които извършва християнинът в живота си. Меж­ду всички добродетели съществува тясна, неразривна връзка, защото, извършвайки една добродетел, християнинът заедно с нея извършва в известна степен и редица други добродетели. Но не защото в едната добродетел се съдържат всичките други, а един­ствено защото всяко добро изхожда от един из­точник - Бог. Вследствие на това християнското съвърше­нство като съвкупност от добродетели не е нищо друго, освен обилие от благодатни Божествени дарове. По учението на светителя Тихон Задонски, с тези благодатни дарове се сподобява само смиреното сърце. При това св. отец отбелязва, че Бог, Който е богат в милостта и щедростта Си, желае на всички да подаде Своята благодат, но не у всеки намира сърце, готово да възприеме Неговите Божествени дарове. Този, който осъзнае своята духовна нищета, не само привлича към себе си Божествените дарове, но и е най-добрият съд за тяхното опазване. Божиите дарове в смиреното сърце, като в съкровищница, се пазят, защото такова сърце Божията благодат и страх го окръжават и като верен страж го пазят.

Освен това, смирението служи като необходим ключ за правилното разбиране на Светото Писание. Само на този, който е придобил тази добродетел, Бог открива тайните на Своето домостроителство. Заради това, който желае да получи истинско знание на Божествените тайни трябва не само да познае своята духовна слепота, но и да отхвърли всякаква надежда на своите познавателни способност.

Добродетелта смирение не се ограничава само със сферата на земното битие на човека, но се простира във вечността. И ако тук, на земята, смирението е причина за всички блага, то още повече след отшествието от този свят то прави своя носител причастник на вечното блаженство. Защото Бог обича смирените по сърце и бедните духом и за тях е приготвил благата на Своето Небесно Царство.

Какви са признаците на истинското смирение, според св. Тихон Задонски?

Истинското християнско смирение, казва той, е живо чувство и дълбоко съзнаване на това, че човек сам по себе си нищо не представлява и нищо добро не може да прави, а ако и да направи нещо добро, то е само с Божия помощ, с Неговата сила и любов. Християнинът, имащ в душата си този скъп дар, винаги бива доволен от своето положение и за всичко благодари на Бога. В дълбината на сърцето на такъв човек постоянно се чува вътрешният глас, който му показва собственото му несъвършенство и греховност. Той счита себе си недостоен за Божията милост, но достоен за всяко наказание. Такова настроение помага на християнина великодушно, безропотно и търпеливо да понася всички житейски изпи­тания и скърби, защото добродетелта смирение "без търпение не може и където има истинско търпение, там има и смирение".

Смиреното устроение на душата се познава по отношението на човека към Бога, както и с още по-голяма пълнота и сила се проявява във взаимоотношенията на християнина с околните. Смиреното сърце вижда само своите пороци, съзнава себе си за по-грешен от другите и е готов винаги да оказва своето внимание и любов на всеки. Такъв човек постоянно се стреми на началстващите да оказва послушание, равните и низшите по длъж­ност да не презира, но се държи с всички като с братя, макар и да има някакви предимства пред тях. Смиреният последовател Христов гледа не на своите дарования, а на своята греховност и поради това в дълбината на душата си съзнава, че е само недостоен но­сител на Божиите дарования. И колкото повече се смирява, колкото по-ревностно се стреми да изправя недостатъците си, толкова по-снизходителен става към околните. И обратното, взискателността е свойствена предимно на тези, които не обръщат внимание на своите собствени слабости и пороци. На смирения човек е свойствено да не осъжда не само със слово, но даже и с мисъл.

Светител Тихон казва, че пробен камък за смирението на християнина е понасянето на обидите, причинени му от страна на други хора. "Много хора, пише свети­телят, изглеждат смирени, докато не ги обидят". Истинското смирение се проявява в търпеливото понасяне на обиди и укори. Смирените по сърце като ги обиждат, не се огорчават, не се гневят на обидилите ги, а обратно, благода­рят на Бога за изпратеното им вразумление и се молят за тях. Всички тези скърби те понасят с благодушие, тъй като счи­тат себе си достойни за всяко унижение и присмех. Ако смиреният оскърби някого от незнание и непредпазливост, както се случва с всеки човек, не се срамува да падне на колене пред него и да проси прошка, макар и оскърбеният и да би бил по-низш от него или да му е подвластен.

Освен това този, който е придобил истинско смирение, не само, че не завижда на другите, но не търси чест и слава за себе си, а ако се случи да заеме високо положение в обществото, го приема с край­но нежелание, тъй като смиреното сърце винаги и навсякъде търси последното място.

Най-важното, казва свети Тихон Задонски, е смирението да стане вътрешно достояние на християнина, което се изразява в постоянното настроение на човека, съзнаващ своето недостойнство и отпечатало се в сърцето му. Като правило това вътрешно настроение най-често се проявява във външните действия и постъпки на християнина. "Смирението е знак на преклонение на главата пред Бога, на коле­нопреклонение, на биене в гърдите..." – пише св. Тихон. Но не винаги тези външни действия изразяват истинско смирение. Не­рядко подобни постъпки са само външни действия на лицемерно благочестие. За неистинското външно смирение св. Тихон пише така: "Мнозина отхвърлят постовете и титлите от света, но не искат да отвърлят високото мнение за себе си, отри­чайки честта и мирския сан, но искат за себе си почитане, поради светостта си. Мнозина не се срамуват да наричат себе си пред хората грешници, но от другите не искат да чуват това и заради това е ясно, че само с устата си наричат себе си такива. Други все с наведена глава ходят, но превъзнасят себе си в ума си. Трети се покланят на братята си, но в сърцето си не­преклонни остават". Такова външно смирение не може да принесе желаните резултати на нивата на духовния живот, защото Бог гледа сърцето на човека. Лъжесмирението лесно се познава по плодовете си, защото подобно на нажежено желязо, което не издава шум до тогава, докато не попадне върху него вода и тези, които изглеждат смирени и кротки, биват любезни с околните дотогава, докато не бъдат подложени на подигравки или обиди. Такива, щом почувстват обида, се гневят, ядосват и шумят като нажежено желязо, облято с вода. Това е свидетелство, че в сърцето на човека липсва истинско смирение. Затова всеки християнин трябва да се стреми да придобие смирение не само в думите, делата и мислите, но и в сърцето винаги да счита себе си за по-лош от всички.

Придобиването на спасителната духовна нищета е дълъг процес, който изисква целенасоченото действие на всички душевни сили на човека. И това действие трябва да бъде насочено преди всичко към самопознание. Всеки християнин, стремящ се към придобиването на добродетелта на смирение, трябва да живее вътрешен, ду­ховен живот, да бъде внимателен към своите действия и постъпки. Само в такъв случай той лесно ще успее да забележи греховните движения на собствената си душа. И колкото по-често прониква християнинът със своя мислен взор в тайника на своето сърце, толкова повече ще познае своята нравствена повреда и греховност. От това поз­нание в душата на човека се ражда смирение, защото кой, поз­нал в "сърцето си своята немощ, слабост, разтление и окаяно­ст", не ще се смири? Доколкото всички хора имат в себе си греховни недостатъци, то и всеки човек трябва да се смири. Но, казва святителят Тихон, не много имат истинско смирение, тъй като повечето хора не познават своята окаяност. Смиреното съзнаване на собственото недостойнство трябва да бъде достояние не само на разсъдъка на човека, но на цялото му същество. Християнинът не бива да се ограничава с едното жела­ние за придобиване на смирение, като не прибягва при това към външни средства и начини, но трябва всеки ден да се упражнява в смиреномъдрие и да приучава себе си към това. За тази цел свети Тихон съветва да не се търсят почести и слава, но човек да се стреми да избягва похвали и всяко добро, което прави, да приписва единствено на Бога. Освен това, християнинът, стремящ се към придобиване на смирение, трябва да се пази от осъждане на другите и без нужда да не говори.

Трудът на християнина, насочен към придобиване на добродетелта смирение, трябва да има неразривна връзка с неговото общо религиозно-нравствено развитие, насочено към достигане на християнско съвършенство. Въз­раствайки в добродетелите и имайки постоянна устременост към свят, богоугоден живот християнинът трябва да помни за същността на своето призвание. "Да познаем, възлюбени, пише св. Тихон, ние християните от Христа кроткото и смирено сърце; срамно и неприлично е християнинът да се гордее, когато Христос, великият Бог, е смирил Себе Си. Срамно е да се гордеят рабите, когато техният Господ е смирен. Няма нищо толкова неприлично и непристойно за христия­ните, както гордостта, и нищо не показва християнина така, както смирението. По смирението човек познава, че е ис­тински ученик на кроткото и смирено сърце на Иисус. Ако искаме да покажем свидетелство, че сме истински християни, да се научим от Христа да бъдем смирени, както Сам Той ни увещава: "научете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце" (Мт. 11:29)". Постоянният стремеж на християнина да осъществи този идеал в живота си е определящ фак­тор в делото на придобиването на добродетелта смирение. Към Божест­вения идеал на кротостта и смирението трябва да се стремят не само тези, които едва-що застават на пътя на спасението, но и тези, които вече са достигнали висотата на християнското смирение, защото всеки християнин е призван да се облече в кротост и смиреномъдрие, следвайки Единородния Син Божи.
ТЪРПЕНИЕ В СКЪРБИТЕ

По пътя към спасението в продължение на целия си земен живот християнинът понася множество изпитания, изку­шения и свързаните с тях скърби, плач и лишения. Тези обстоятелства съставляват кръстът, който всеки вя­рващ трябва да носи до края на живота си. В Све­щеното Писание има ясни указания за необходимос­тта от носенето на този кръст за търсещите спасение. Сам Гос­под говори: "Който иска да върви след Мене, да отхвърли се­бе си, да вземе кръста си и да Ме следва" (Мк. 8: 34). В прощалната си беседа Христос говори на учениците Си: "В света много скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света" (Ин. 16:33). По подобен начин учили и апостолите, говорейки, че "с много скърби ще влезем в Царството Божие" (Деян. 14: 22).

Светител Тихон казва, че скърбите и изпи­танията очистват душата от грехове, възвеждат я от земята на небето, съединяват я с Бога и я водят към съвършенство. Като говори за значението на добродетелта търпение в носенето на жизнения кръст, той отбелязва, че скърбите и изкуше­нията са неизбежни в живота на всеки. Материалните недостатъци и нужди, тежките бо­лести, смъртта на близките, незаслужените обиди и притеснения, служебните неуспехи, внезапните бедствия и всякакъв вид нещастия – всичко това се налага човек да претърпи тук на земята. Даже когато е свободен от външни беди, го безпокоят униние, недо­волство, раздразнителност, страх, т.е. вътрешни скърби, произтичащи от пораженията на греха в душата. Тези беди никой от хората не може да избегне. Самата приро­да никога не бива постоянна: ту мрачно, ту ясно, ту бурно, ту тихо - "така и в нас, казва светителят, без промени не бива".

Още по-неизбежни са скърбите в живота на християнина. Освен различните житейски несгоди и неприятности, освен немощите, свързани с греховната природа, вярващият в Христа среща силното противодействие от ст­рана на врага на човешкия род - дявола. Ако Христос, Синът Божи, "злохитрият дух" дръзнал да изкушава, то ще ос­тави ли верните Му последователи? Сатаната не спи, но винаги бодърства, търсейки погибелта на човека. Изкушенията му са толкова разнообразни, притворни и объркващи, че даже опитните подвижници трудно разпознават козните на духа на злобата, тъй като той се ползва с всички удобни за него моменти: слабостите на човека, духа на времето, обстоятелства и места, за да възбуди в човека небогоугодни мисли и желания. Където и да живее християнинът, той не може да избегне вражеските изкушения. "Ту чрез злите помисли, пише светителят, ту чрез злите хора, свои слу­жители, врагът изкушава, безпокои, озлобява... И се случва, че тези, които преди са били наши приятели, да ни станат далечни, наши врагове. И дори нашите кръвни и еднокръвни роднини, като баща, майка, братя, сестри и другите ни сродници, ако живеят по мирски, ще започнат да ни гонят". Ако на дявола не се отдаде да изкуси хрис­тиянина чрез помисли или зли хора, тогава той отстъ­пва за известно време и оставя човека в покой, за да го нападне неочаквано. Така противникът на човешкото спасение се опитва да отвлича всеки пристъпващ към Христа от истинския път, "препъва го и му простира различни мрежи". И все пак, казва свети­тел Тихон, всички изкушения или скърби в живота на християнина, произлизащи от дявола, плътта или от прелестите на гре­ховния свят, не биват неочаквани и случайни, но стават по волята или допущението Божии. Както лекарят дава горчиви лекарства или изрязва някои членове от тялото, за да запази здравето на целия организъм, така и Гос­под, Премъдрият Лекар на душите, допуска скръбни за нас обстоятелства, за да запази душата ни за вечния живот. Но Бог не допуска душата, уповаваща се на Него, да бъде изкушавана без мярка, свръх нейните сили, т.е. не й дава да падне в такива изкушения и скърби, които да не би могла да понесе (1 Кор. 10: 13). На немощните Господ допуска леко из­кушение, а на духовно силните и мъжествените – по-те­жко. При това всяко изкушение се допуска по промислителното действие Божие за спа­сението на човека и служи за добра цел - "за посрамването на дявола и за увенчаване, и прославление на човека". Но ползата или вредата за душата от тези изкушения напълно ще зависи от самия човек, т.е. накъде ще склони свободната си воля: към озлобление или към тър­пеливо понасяне на скърби с призоваването на всесилната Божия помощ.

Как изкушенията носят полза и съдействат на човешкото спасение? Преди всичко, всяко възникващо изкушение поставя човека пред въпроса: как да постъпи, на коя страна да склони. Казано по друг начин: изкушението открива вътрешното състояние на душата и сърцето на човека. И в това отношение св. Тихон сравнява изпитанието с лекарство, влизащо в устата. Макар и лекарството да причинява неприятно усещане, то помага на организ­ма да се освободи от зловредните сокове и с това съдейства за оздравяването на човека. "Така, пише светителят, при застигналото бедствие излизат злите помисли като вредни сокове, криещи се в сърцето и повреждащи душата, и така човек познава в какво е духовно немощен". Изкушението ни открива всичко тайно и скрито в нас. Без изкушения човек счита, че в него всичко е благополучно и е свободен от всичко греховно, но някакъв случай, например, обида, му показва, че в сърцето му се крие гняв или, узнавайки за благополучието на ближ­ния си, открива в себе си завист, а направеното добро предизвиква в него самомнение и тщеславие. Случилото се нещастие показва понякога, че човек не е свободен от ма­лодушие и ропот и в създалото се положение възлага по-голяма надежда на хората и на други средства, отколкото на Бога. Така "изкушението открива какво има в сърцето ни, а от това се вижда колко полезно е изкушението за познаване на вътрешното ни състояние". Изкушенията показват на човека какъв е, към какво има склонност, към добро или зло, от какво се ръководи в живота си – от плътс­ко начало или от духовно. Така човек постепенно познава своята немощ, грехове и пороци, за които по-рано не е знаел и не е подозирал, започва да се съкрушава за тях, с пока­яние и вяра и с Божия помощ да ги изкоренява и чрез това да се приближава към Бога.

Следователно, изкушенията, бедите и напастите се допускат от Бога за духовна полза на човека: за да може изоснови да се преобърне почвата в сърцето му, да се унищожат следите от греховното услаждане, да се изтръгнат дълбоко проникналите корени на греха, да го разположи към покаяние и доброта, към богоу­годен живот. И както "огънят изсушава влагата, мокротата и гнойната смрад, така огънят на изкушенията изсушава влагата на нечистотата, злостта, гордостта, високоумието, само­любието, славолюбието, сребролюбието и другите похоти, кои­то не са нищо друго пред Бога, освен гноен смрад и сквернота. И както в пещта се изпитва среброто и златото и става чисто, така в пещта на изку­шенията човек се очиства от злонравието".

Оттук и скърбите са действено средство за очистване сърцето на християнина. Те оживотворяват и възвисяват душата, сподобяват я още тук, на земята, да предвкусва началото на вечното блаженство. И ако на нас, по човешкото си разсъждение, някои обстоя­телства ни се струват жестоки, то за душата те са благополучие и щастие. Така постепенно изкушенията и бедите привеждат човека към Бога, очистват го от греха, подобно на това, както огънят очиства златото от примесите. По свидетелството на светител Тихон, на Свещеното Писание и църковната история има много примери, когато грешници чрез житейски изпитания са се обръща­ли към истинско покаяние и изправяне.

Ако християнинът няма в живота си скърби, то по силата на греховността, присъща на всеки човек, той може всецяло да се прилепи с душата си към земята и да стигне до състоянието на духовна мъртвост и напълно да забрави за своето Небесно Отечество. А скърбите напомнят за непосто­янството на земното благополучие, отслабват действието на страс­тите, възвеждат ума на човека към небесните обители, "където няма напасти, беди, болести и въздишки", и с това съдействат за неговото спасение.

Освен това, скърбите и изкушенията определят вътрешното достойнство на благочестивата настроеност на християнина и мярката на неговото духовно съвършенство. Добрите дела, направени във времето на благополучие и безметежен живот, както и доброто разположение и добрите чувства, все още не съставляват истинска добродетел. Истинската добро­детел се открива в чистото и свободно възвисяване на духа над плътта, в твърдата решимост на волята, насочена към едното добро и свято и накрая - в постоянна съгласуваност на мислите и действията с нравствените закони, с Божествените закони. Но такава чистота, достойнство и постоянство в добродетелта е невъзможно да се дос­тигне без борба с изкушенията, т. е. добрите дела и добрата разположеност само тогава могат да станат неотменна страна в душата на християнина, когато преминат през горнилото на изпитанията.

Допусканите по Божи промисъл изкушения учат също на трезвеност и бдителност. Първият човек Адам със своето непослушание и противене на Божията воля си навлякъл осъждането на Твореца и от тогава цялото чове­чество е подложено на различни видове скърби, лишения и болести. От тогава греховните склонности и страсти са основа, първопричина на всички видове изкушения. По думите на светител Тихон, често става така, че човек не е виновен в това, в каквото го обвиняват, но е виновен пред Бога за други неща. Пред Бога няма нито един безгрешен човек, следователно и изку­шенията не биват безцелни, защото всички бедствия идват от греховете и Божията правда изисква "грешникът да бъде наказан заради греховете си". Внимателният към духовния си живот християнин постепенно забелязва закономерност, при която скърбите и изпитанията са неизменно следствие от нарушаването на заповедите и това го подбужда да бъде внимателен във всичките си действия. Както по време на война хората пазят града си, казва светителят, така и християнинът, като усети вражеското нападение чрез злите помисли, скланящи го към грях, трябва с бдителност, страх Божи и с молитва да огради и затвори душевния си дом. А това означава, че изкушението, само по себе си, прави християнина бдителен, опитен и внимателен, винаги готов да противостои на вражеските нападения и да ги отхвърли.

Също така, из­питанията съдействат за формиране на духовната разсъдителност на християнина, на неговата снизходителност към немощите на другите. Както вече казахме, врагът на човешкия род най-често от всичко изкушава и съблазнява човека чрез други хора. Така, например, юдеите по дяволско научение гонили и разпнали Христос, нечестивите управници подлагали на страшни мъчения последователите Христови, за да ги отвърнат от вярата. Причината за това светител Тихон вижда не толкова във взаимните не­доразумения между хората, колкото във вътрешното им противене на истината. Почти винаги нерадивите и невнима­телни към духовния си живот християни, пише светителят, преследват благочес­тивите, защото светия им живот изобличава техните зли дела и беззакония. Богоугодният живот на верните посрамва нечестивите, работещи на плътта и дявола и както светлината е нетърпима за болните очи, така и добродетелта е нетърпима за нечестието. Ето защо невнимателните към своята душа, се намират под влиянието на злия дух, отначало се дразнят на поведението на ревностните християни, а след това ги укоряват и злословят по техен адрес и накрая започват да ги преследват и да им досаждат.

Но с тези действия срещу Христовите пос­ледователи, дяволът, без да знае това, вместо вреда им принася голяма полза, защото чрез изкушенията истинският християнин познава своите немощи, смирява се и придобива опитност в борбата с лукавия враг, научава се да разпознава неговите зли хитрини, а вижда също и, че хората понякога стават оръдия и изпъл­нители на неговите коварни замисли. Придобивайки по такъв начин духовна разсъдителност, вярващият се старае, от една страна, повече от всичко да обръща внима­ние на своите недостатъци, да се труди над тяхното изкореняване, а от друга - да прощава на ближните си, да бъде снизходителен към немо­щите им и по причина на скърбите да вижда не в тях, а в Божия Промисъл, устройването на пътя на човешкото спасение.

Всичко казано дотук показва, че пътят на скърбите е този тесен, трънлив път, по който трябва да върви всеки християнин, защото "няма друг път към вечния жи­вот, освен тесния, прискръбния и кръстен път". Със скърбите християнинът се уподобява на своя Боже­ствен Учител. "Който иска да върви след Мене, говори Господ, - да отхвърли себе си, да вземе кръста си и да Ме последва" (Мк. 8: 34). Като обосновава мисълта си с думите на премъдрия Иисус, син Сирахов: "Синко, кога пристъпваш да служиш Господу Богу, приготви душата си за изкушение " (Сир. 2: 1), св. Тихон учи, че който иска да живее без скърби, такъв слиза от тесния път и тръгва по пространния, водещ в пагуба, изключвайки себе си от числото на истинските християни.

Всички изкушения в живота на християнина, скърби и изпитания не са нищо друго, освен проявление на Божията любов и милосърдие към падналия човек. "Бог и тогава ни благотвори, казва светителят, когато ни наказва, за да ни изправи, бие ни, за да ни поми­лва, съкрушава ни, за да ни изцели, опечалява ни, за да ни развесели. Всичко това прави, за да ни направи добри".

А който не понася житейски изпитания в живота си, такъв, казва светителят, е лишен от Божията милост и любов. По подобен начин, по който бащата оставя сина си да живее по своя воля, с което свидетелства, че го е отхвърлил от себе си, така и Господ, когато оставя човека без наказание, чрез това му показва, че го лишава от Своята милост и за такъв друго не остава, освен да търпи вечния гняв Божи. Който греши и не носи наказание в този временен живот, такъв е най-нещастният човек, защото Божията правда изисква грешникът да бъде наказан за греховете си. А щом е необходимо грешникът непременно да бъде наказан, то за него е най-добре да претърпи всички лишения в земния си живот, отколкото в бъдещия век да се мъчи безкрайно. "Бог тук наказва, пише св. Тихон, и утешава, а там няма утешение. Тук наказанието е леко, бащинско, а там – жестоко, тук кратковременно, а та­м - вечно. И сто години да се изтърпи тук всяко страдание е нищо в сравнение на вечното. Да чуем евангелския богаташ, който по цял ден се веселил тука, как вика: "Отче Аврааме, помилвай ме" -вика, но безполезно и ще вика вечно". Следователно, ако чо­век не се прилепя към земната суета и със синовна покор­ност търси волята Божия и намира в Бога утешение и подкрепа, такъв с Божия помощ непременно ще се сподоби да получи вечно спасение. И обратно, човекът, който няма в сърцето си Бога, по време на скърби или изку­шение изпада в малодушие, ропот, униние и даже от­чаяние. В този случай е виновно не изпитанието, винаги очистващо и укрепващо душата, но раболепната привързаност на човека към земното, нравствената разслабеност на волята му, станала неспособна нито да се борби, нито да търпи, както и забравянето за блажената вечност, в сравнение с която всички сегашни страдания не са нищо (Рим. 8: 18). Скръбта носи полза за човека само, ако човек я приема или с разкаяние за греха, или с горещо желание за усъвършенстване, или със съзерцание на бъдещото блаженство.

Изпитанията в живота на християнина са тясно свързани с добродетелта търпение. От една страна, тази доб­родетел се ражда от християнското понасяне на скърби, а от друга - без нея скърбите губят напълно своя смисъл и значение, т.е. те не могат да принесат полза и да съдействат за спасението на човека. Само този, който до края на живота си търпеливо понася скърбите си, ще бъде спасен (ср. Мат. 10: 22). Именно в търпението, по уче­нието на светителя Тихон, се състои християнския подвиг. И ако в обичайната битка побеждава този, който гони неприяте­ля и го поразява, в духовната борба е обратното: в нея побеждава този, който, гонен - търпи, обиждан - не отмъщава, злословен - благославя, както учи апос­тол Павел: "Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро" (Рим. 12: 21).

"Това е християнската побе­да – казва св. Тихон, - злото да бъде победено с добро".

Като характеризира добродетелта търпение и нейната необходи­мост по време на житейските изпитания и изкушения на хрис­тиянина, светителят гледа на нея като на "пристанище на бедстващите, източник на мир и твърдост, придобивка и хранилище на добродетелите, венец на благочестието, знак на вярата, истинска причина за радост, плод на смире­ние, покой на съвестта, герб християнски, знаме на Христовите войни, печат на Божиите избранници, път към вечния живо­т, стълба към небето, предтеча на вечната слава, победа над враговете, язва на дявола и неговите ангели, поругание на света, тържество над самите себе си". Търпението е добродетел, която при всяко страдание възлага цялото си упование на Божията воля и Неговия свят Промисъл. То, по израза на светителя, е подобно на котва, хвърлена в дълбината на Божието милосърдие.

Като понася търпеливо всички скръбни обстоятелства, християнинът с това свидетелства за своята любов към Божия Син, Който заради спасението на човека дошъл в света, пострадал и претърпял неимоверни мъчения. И в благодарност за това човек не може нищо друго да Му принесе, освен взаимната си любов, "която в нищо друго не се познава така, както в търпението заради любимия" – пише св. Тихон.

Освен това, търпението е крайно необходимо в усилията на хрис­тиянина да запази душата си чиста от всичко греховно. Злото не е присъщо на човешкото битие и в природата няма та­кива причини, които непреодолимо да заставят човека да върши зло. Но посредством свободната си воля, която с­лед грехопадението на нашите прародители, станала по-склон­на към злото, отколкото към доброто, злото се възприема със сърцето на човека и се вкоренява в него. Поради това, за да бъде изгонено от сърцето, трябва да бъдат мобилизирани всички сили на душата и да бъдат направ­лявани само към извършване на добро. А това, на свой ред, ще очиства душата, ще я укрепва в борбата с изку­шенията и ще я насочва по спасителния път. В тази духовна борба търпението дава сили на подвизаващия се да понася различни изпитания от физически и нрав­ствен характер, да укрепва твърдостта и силата на волята му. Потвърждение на това намираме в житията на светите мъченици.

Християнинът трябва винаги да бъде готов да търпи заради своето спасение скърби и изкушения и постоянно да утвърждава себе си в упование на Господа и надежда на Неговата всесилна помощ.

Християнското търпение дава възможност човек да запази вътрешния си мир даже в най-тежките обсто­ятелства на живота си. Макар и да изпитва изкушения и беди, той приема всичко, като от Божията ръка и поради това не враждува с никой и не се обижда, но на всички прощава. Благодарение на това в душата му постоянно се запазват мирът и спокойствието, което е свойствено само "за Христовия любител, който по по­добие на кораб стои в тихо пристанище и нито от вятър, нито от буря, нито от вълни се бои" – пише св. Тихон.

Напълно различна е картината, когато чо­век проявява нетърпение в скърбите и изкушенията: пе­чал овладява сърцето му, разслабва душата му и потиска всичко Божествено. Оказвайки се в такова бедствено състояние, християнинът вече става неспособен нито към мо­литва, нито към четене на свещените книги – средствата за духовно лечение, както и към всякакви богоугодни дела. И ако човек не се смири пред Божия промисъл, но продължава да роптае, тогава скръбта и печалът, смутили сърцето му, отнемайки всякакво здраво разсъждение, правят душата като обезумяла. Всичко това става, защото човек се лишава от благодатна помощ: "Бог, Който налага кръста, пише св. Тихон, - Той и помага на човека да го носи, но помага само на пожелаващите и покоряващите се, а от роптаещите отстъпва и така тежестта им става сугуба /т.е. се удвоява, б.а./". Прекомерната скръб и ропот свидетелстват за духовното неразумие и привързаност на християнина към зем­но благополучие до степен на забравяне на небесното, което, на свой ред, помрачава сърцето и го прави опустошено, а животът – лишен от смисъл. Всичко това, пише светителят, "води към това, че мнозина предават сами себе си смърт и така се лишават от временния и от веч­ния живот". Светител Тихон увещава малодушните християни да се смиряват при скръбни обстоя­телства в живота си и да принуж­дават себе си към търпеливото им понасяне. Защото човек със свои сили не може да промени тази или онази създала се ситуация, проявявайки нетърпение, но я усложнява и, в края на краищата, загубва небесната си награда. Търпеливото, смирено, спокойно понасяне на изпитанията води към това, че те за кратко време загубват остротата си и престават да безпокоят душата. Докато ропотът не само, че не намалява времето за уталожването на нещата, но и предизвиква още по-голямо смущение в душата и чрез това още повече увеличава силата на изпитанието.

Не е трудно да се забележи, че добродетелта търпение не се ог­раничава в благотворното си влияние на един отделен човек, но се разпространява върху семейството и об­ществото в цяло. Нито един човек не е свободен от немощи, но тези немощи най-много се забелязват в семейството. Заради това търпението и снизходителността към немощите на другия следва преди всичко да придобият съпрузите. Само в този случай в семейството могат да се запазят мирът и съгласието.

Какво съдейства на християнина за придобиването на търпение? Преди всичко трябва да отбележим, че истинското хрис­тиянско търпение се ражда от вярата. Без вяра човек полага смисъла на своя живот в увеселения и приятно прекарване на времето. Но когато този порядък на живот се наруши от различни неуспехи и скърбни обстоятелства, такъв човек изпада в смущение, недо­волство и ропот. Вярата "в сърцето живееща, пише св. Тихон, укротява това смущение и го усмирява, представяйки му, че всичко се случва по Божи Промисъл". Вярата убеждава в това, че всички скърби са временни и след тях ще последва вечна радост, докато нетърпението оскърбява Божията благост.

Немаловажно средство, укрепващо християни­на в търпеливото понасяне на скръбните обстоятелства е надеждата на Бога, от Когото християнинът по вре­ме на скърби "очакват или избавление, или облекчение". Но най-важна за формирането и усъвършенстването на търпението е любовта. Който обича ближния си, той не отмъщава за обидата, но ве­ликодушно понася и даже се моли за обидиля го, съжа­лява за него като за паднал под влиянието на дявола. Отмъщението и възмездието за зло е плод не на любовта, но на ненавистта.

Когато на християнина се наложи да понесе скръб, причинявана от страна на ближ­ния, той трябва да подбуди себе си към търпение с размисъл за това, че е виновен пред Бога заради греховете от младостта си, но Господ дълго търпи и не го наказва, като очаква покаянието му. От този размисъл в него ще се появи снизхо­дителност и търпеливо благоразумие по отношение на немощите на ближните си.

Към търпение християнинът може да привикне себе си, размисляйки за Божията любов към чо­вешкия род и примера на Христа Спасителя, претърпял всевъзможни мъчения заради спасението на човека. Бремето на житейския кръст в много може да се облекчи, ако страдащият обърне погледа си към Началника на вярата, Който, страдайки, ни е оставил образ, за да може Неговите ученици и последователи да вървят по този път без да униват и да отслабват в скръбни дни – пише св. Тихон.

Християнинът може да укрепва себе си в търпение, спомняйки си всевъзможните мъчения на светите мъченици. Тях ги приковавали на кръст, хвърляли ги на разкъсване от зверове, опалвали, горили, живи заравяли в земята, хвърляли в кипяща смола или олово, драли кожата им, раздробявали костите им, рязали членовете от тялото им, но светите страстотерпци с Божия помощ мъжествено понасяли всичко и с това привеждали езичниците към Христа и ги вдъхновявали за подвиг заради истинската вяра.

И сега има хора, които се намират в болести и скръб­ни обстоятелства и изпитват големи страдания и даже често нямат човек, който да се погрижи за тях. И ако християнинът търпеливо понесе страданията заради Господа, той ще се сподоби във вечния живот със същата награда като светите мъченици.

За формирането на добродетелта търпе­ние в християнина голяма полза имат и размислите за вечните мъки и блажен­ството на праведниците. Светителят учи, че християнинът трябва да слезе с ума си в ада и да си представи положението на душите, осъдени на мъчения. Тогава, казва той, всеки ще стигне до извода, че е по-добре тук да претърпи наказание от Божията ръка, заради което в бъ­дещия живот ще има вечно утешение в Неговото Царство. И ако християнинът тук, във временния живот, отхвърля изпитанията, изпратени от Бога, то след смъртта му ще го постигне вечния гняв и мъчения, които не може да из­бегне неизправеният и ненаказан грешник. От дру­га страна, християнинът се утешава и укрепва в търпе­нието с размисъл за блажената участ на светиите. Ако се запознаем с житията на всички Божии угодници, то, по думите на светия отец, никой от тях не е бил свободен от скърби и изкушения, защото няма друг път към Небето, освен тесния и трънлив. Всички светии с голямо търпение, ра­дост и благодарност възприемали като от Божията ръка всички превратности в живота, за което се сподобили с вечна блажена радост.

Скръбните обстоятелства, възприемани с търпение и самоукорение, пише св. Тихон, помагат за формирането в християните на богоподобни свойства, от които най-ценни са упованието на Бога, смирението, съпроводено от преданост на Божията воля и послушанието. Всички добродетели се очистват посредством търпението, възвисяват се и постепенно се превръщат в един благодатен поток, влечащ душата на християнина във веч­ните сфери на Божествения живот. Следователно, търпе­нието е неотменимо условие за духовния живот на християнина и без него е невъзможно усъвършенстването и спасението на душата.


17 март 2013 г., Неделя Сиропустна
Каталог: downloads
downloads -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
downloads -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
downloads -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
downloads -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
downloads -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
downloads -> Alexander Malinov
downloads -> Тема 8: Линейни алгоритми. Отделяне на цифрите на число, преобразуване на числа. Алгоритмично направление: Алгоритми от теория на числата
downloads -> Отчет за научноизследователската, учебната и финансовата дейност на националния природонаучен музей при бан през 2013 г
downloads -> Закон за националния архивен фонд в сила от 13. 07. 2007 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница