Предание за Мрак Сикамор Брайт

Предание за Мрак

Сикамор Брайт

автор: Сикамор Брайт

Докато Непокорният не надигна глава в една кървава нощ,

За да отхвърли властта на Седемте господаря.
Един от древните градове-кралства на Грешната земя се казваше Мрак, в това нямаше съмнение. Напрегнах се да си спомня още от уроците по история, които белобрадият Борелиус набиваше в главите ни с пословичната си упоритост и дървената си пръчка. Ами да. През голяма част от съществуването си Мрак е бил управляван от седем краля, които са властвали заедно над огромния град. Странни имена имаха тези крале… Отново сведох поглед към книгата.

Дъждовния крал той победи.

Облачния крал той прокуди.

Лунният крал коляно преклони.

Звездният крал се подчини

Мъгливият крал се поклони.

Вятърният крал се смири.

Слънчевия крал той срази.

Бунтовният и безстрашен васал.

И ето, надвиснаха над Мрак ужас и страх

И закле се Непокор да превърне града в пепел и прах.

И рушаха денем и нощем стените.

Гарван, огън, меч и стрела

Вещаеха всяка заран нови убити.

Първите лъчи на слънцето колебливо пропълзяха по назъбените крепостни стени. Сивата пелена, която беше останала от нощния мрак, бавно започна да избледнява.

Цяла нощ катапултите бяха обстрелвали града. Отбраната успя да отблъсне два щурма на войските на Непокор – един откъм Главната Порта и един по вода, близо до Пристанa на Въздишките. Едва когато сутрешната светлина проби сумрака на последните нощни часове, разбрахме каква цена сме платили, за да преживеем и тази нощ: нови пукнатини и цели дупки в дебелата крепостна стена, една срутена отбранителна кула, още от градските къщи превърнати в развалини и нови пожари из целия град. Поне няколко десетки тела бяха застинали в измъчени пози сред пепел, отломки и прах.

- Мани – чух гласа на Сириус до себе си. По дяволите. Какво му беше на името „Мандрейк”, защо трябваше да ме нарича „Мани”?

Обърнах се. Старата лисица Сириус дори беше успял да поспи, лицето му изглеждаше спокойно и отпочинало.

- Сержантът има нужда от още хора за дневния патрул. Плаща богато, по жълтица на човек. Какво ще кажеш?

Откакто беше започнала обсадата, всичко беше в недостиг: храна, вода, дрехи, лекарства, а сега и войниците на Градската Стража. Не бях успял да спя тази нощ, преди два часа се бяхме върнали от нощния патрул. Довечера ме чакаше отново патрул със Сириус, но пък от друга страна парите звучаха примамливо... Помислих малко и накрая поклатих отрицателно глава. Имах крещяща нужда от сън и никакво злато на този свят не можеше да ме накара да изляза да патрулирам още веднъж днес сред смъртта и разрухата, витаещи над Мрак.

Дванадесет часа по-късно се събудих бодър и отпочинал. Отново беше нощ, а Сириус вече ме чакаше отвън.

С падането на нощта барабаните на Непокор бяха подели отново ритмичния си тътен. Катапултите все още мълчаха, но сигурно скоро щяха да запеят за пореден път смъртоносната си песен. Деветдесет и девет дни вече пълчищата на Непокор обграждаха Мрак и всяка нощ крепостните стени на великия град стенеха под сипещите се камъни и огън.

- Да им изсъхнат ръцете дано – процеди през зъби Сириус, докато крачехме по Западния път – и после да ги накарат да бият проклетите барабани доживот с краката си.

Усмихнах се. Смяната започваше обещаващо, Сириус вече беше в обичайното си за нощни патрули настроение. Докато го слушах как продължава да мърмори, усетих първите капки дъжд.

- Ето, сега и заваля – изръмжа Сириус – докато се върнем, ще сме мокри до кости. Лед и вятър да ги тръшне дано!

- Кого? – попитах с усмивка.

- Всички! Лед и вятър да ги засипят дано, и Непокор, и дъжда, и обсадата, и гадната нощна смяна – продължи в бодър, жизнерадостен дух Сириус.

Забързването на ритъма на барабаните означаваше, че нощната атака ще започне съвсем скоро. Колебливите капки дъжд се засилиха и скоро двамата със Сириус съвсем подгизнахме. Докато се чудих дали няма да успеем да се сврем в някоя от изоставените къщи, докато дъждът премине, не усетих кога пред нас се разкри завоят към Мълчаливата улица. Изругах тихичко, когато Сириус спря рязко и аз се блъснах в него.

- Шшшт! – обърна се към мен той, шепнейки – отпред има някой.

Двамата се снишихме и притиснахме до стената на близката къща. Мракът ни даваше достатъчно прикритие, а изглежда който и да беше отпред, не беше успял да различи ругатнята ми сред падащите капки дъжд и влудяващия ритъм на барабаните.

Преди обсадата Девическият пазар беше мястото, където монахините от Ордена на Мълчанието идваха в края на всяка седмица, за да заменят плодовете и зеленчуците от градините си за нещата, които не можеха да си набавят чрез послушание и мълчание. Напредвайки към Мрак, Непокор беше разграбил и изгорил манастирите им, а оцелелите монахини се бяха разпръснали по цялата Грешна земя. Сега пазарът беше малък пуст площад, в южния край на който имаше само един пресъхнал кладенец. Няколко души се бяха събрали около кладенеца, на десетина метра от нас. Преброих петима, един от които носеше фенер. На слабата светлина, хвърляна от фенера, различих единствено черните им фигури, но не и лицата им. През капките дъжд и тътена на барабаните долових приглушените думи на този с фенера:

- Заповедите идват от Двореца.

- Седемте краля стоят зад всичко това? – възкликна един от останалите.

- По-тихо – сръчка го един от останалите – не знаеш кой може да се навърта наоколо.

Двамата със Сириус се притиснахме още по-плътно към стената, когато няколко от тях се огледаха подозрително.

- Не. Не всички седем стоят зад това. Но достатъчно много от седемте - почти можех да усетя подлата усмивчица в гласа на държащия фенера.

Последва мълчание, нарушавано само от барабаните и капките дъжд.

- Кога?

Почувствах как смразяваща тръпка се спуска по гърба ми. Вместо обикновеното мародерство, днешният нощен патрул ми предлагаше истински заговор за преврат. Лед и вятър! Напрегнах слуха си, опитвайки се да доловя още подробности.

Барабаните на Непокор продължаваха да забързват ритъма си. Катапултите вече бяха без съмнение на фронтовата линия, заредени с назъбени скални късове. Съвсем скоро дъжд от камъни и огън щеше да се излее върху нас. Петимата в черно се скупчиха по-близо един до друг. Един от тях се озърна още веднъж, но не ни видя. Явно светлината на фенера ги заслепяваше.

- Значи имаме колко... Около седем часа? – попита друг. Този с фенера явно беше важна клечка, защото се обръщаха с въпросите си към него.

- Да – отвърна той – при първите лъчи на слънцето. Когато катапулите замлъкнат и всички мислят, че атаката е отминала, портите трябва да бъдат отворени.

- Какво ще правим? – прошепна Сириус.

Добър въпрос. По принцип би трябвало да ги арестуваме, но все пак... двама срещу петима... доста неизгодно съотношение на силите...

- Тия планират да предадат града на Непокор, не ги ли чу? – продължи той настойчиво.

- Чух – прошепнах в отговор – само че...

Преди да му отвърна един от тези, които бяха мълчали досега, заговори с дрезгав глас:

- Как да бъдем сигурни, че ще изпълните вашата част от сделката?

Почти усетих как Фенерът се усмихна. Имаше нещо мазно в усмивката му, което сякаш можеше да се долови дори и в мрака. Дръпна плаща настрана и нави единия ръкав на туниката си. Дори и на слабата светлина от фенера успях да видя кървавочервен цвят, извиващ се по бледата кожа. Намръщих се и чух как Сириус изруга под носа си. И двамата разпознахме татуираната червена змия - знака на Тайната Стража. Задачата ѝ беше да пази града-кралство от шпиони. Членовете ѝ бяха директно подчинени на Седемте Краля, което им даваше допълнително самочувствие. Арогантните кучи синове си мислеха, че само защото са майстори на интригите, смъртоносните отрови и на изтръгването на скрити отговори чрез мъчения, са нещо по-добро от всички останали.

• 
  Това стига ли като гаранция? – попита Фенерът.
  

Този с дрезгавия глас се поколеба за секунда, но после настоя:

- Да кажем, че стига. Искаме обаче да знаем кой е на наша страна. Колко и кои от Седемте краля биха ни защитили, ако ни хванат?

- Казах вече, че са достатъчно – рязко отвърна Фенерът – погрижете се портата да е отворена призори.

- Коя порта? – изведнъж се намеси още един от останалите в разговора.

В този момент нещо изсвистя във въздуха и миг по-късно огромен къс скала се стовари върху площада, превръщайки кладенеца в купчина развалини. Тътенът отекна в главата ми и целият свят се разлюля. Нощната атака беше започнала.

Въпреки лудешкия ритъм на барабаните, атаката беше заварила всички ни неподготвени. Небето сякаш се отвори и дъждовните капки, които досега падаха самотни върху огромния град, се смесиха с порой от огън и камъни. Сириус ме дръпна, разби с ритник вратата на къщата зад нас и двамата се скрихме от смъртоносната градушка. Къщата се оказа необитавана, слава Богу. Земята се тресеше от падащите наоколо късове скали, но за щастие нито един от тях не уцели прикритието ни. Поех си дълбоко дъх и мислите запрепускаха трескаво в главата ми - дали да излезем навън? Реших, че е по-добре да изчакаме дъжда от смърт, сипещ се наоколо, да спре и да останем в къщата, докато катапултите не прекратят огъня си, за да презаредят

Когато след малко всичко утихна, излязохме навън и заварихме площада в руини. От кладенеца беше останала само купчина вар и пясък, а изпод камъните, стоварили се върху площада, се подаваха остатъците от две човешки тела. На нито една от ръцете, които успяхме да издърпаме изпод камъните, нямаше татуирана червена змия.

- Лютият дявол да го вземе дано! – изруга Сириус.

Този от Тайната стража беше избягал, заедно с двама от другите. Докато размишлявах горчиво над това, Сириус отметна настрана черните плащове на двата трупа и изсумтя. Погледнах го въпросително, а той посочи с омерзение ножовете, които висяха на коланите на покойните заговорници. Клекнах до тях и ги разгледах. Широко острие и костена дръжка. Само една банда в града използваше такива ножове – тази на Остриетата. Сбирщина от безскрупулни поръчкови убийци и изпълнители на мръсни заповеди, с чието осъществяване по-богатите обикновено не желаеха да цапат ръцете си.

- И сега? – попита Сириус.

Нямаше нужда да го питам какво има предвид. Ако Непокор влезеше в града, първите, които щеше да изколи, щяха да бъдат оцелелите защитници. Тоест нас. Една част от Седемте Краля искаше да предаде Мрак на нашественика. Потръпнах при тази мисъл. Собствените ни крале... собствените ни крале искаха да отворят портите на града, който защитавахме вече деветдесет и девет дни...

Трябваше да ги спрем. Защо? Заради Мрак? Та това беше само един град, дявол да го вземе, можехме просто да дезертираме... Но ние самите бяхме част от Мрак, макар и не винаги да бяхме щастливи от този факт. Май и това стигаше като причина... Може би имаше и други причини, поради които трябваше да ги спрем, но кой, лютият дявол да го вземе, имаше време да мисли сега за други причини?! Там някъде заговорниците – лед и вятър да смразят благородническите им сърца дано! - подготвяха предателството си и ние трябваше да ги спрем.

Реших, че трябва да тръгнем по следата, която имахме. Главата на заговора беше сред Седемте Крале, в това нямаше съмнение. Една част от тях искаха да предадат Мрак на Непокор. Тайната стража и Остриетата бяха изпълнителите на пъкления план и може би знаеха колко и кои крале стоят зад всичко това, както и коя порта изменниците искаха да отворят за войските на Непокор. Най-добре беше да намерим някой от Тайната стража или от Остриетата и да изтръгнем от него повече информация, преди да отидем в Двореца. А като отидем в Двореца – какво? Потреперих при мисълта, че трябва да се изправим пред един от Кралете и да заявим, че някои от другите Крале или дори всички останали от тях са изменници и трябва да бъдат арестувани.

Никой не знаеше къде е леговището на Тайната стража и кои са хората, които принадлежат към организацията ѝ. Или поне никой не искаше да си признае без мъчения. Единственото, което се знаеше за тях, беше кървавочервената змия, която татуираха на ръцете си. Също толкова потайно беше и скривалището на Остриетата. Говореше се, че откакто е започнала обсадата, двете организации са пренесли дейността си основно в северната част на града, но това бяха само слухове и не знаех дали трябваше да им се доверявам. Замислих се – къде трябваше да потърсим сведения за Тайната стража и Остриетата? Време е да прочетеш „Правила на играта”.

Карта на града-кралство Мрак, управляван от Седемте Крале

и обсаден по море и суша от бунтовния васал Непокор

1 – Девическия Площад 18 – Триглавата порта

2 – Кръчма „Наздраве, простако!“ 19 – Порта на Последната Надежда

3 – Сребристия мост 20 – Окаяната уличка

4 – Храм на Отчаянието 21 – Мърсолената уличка

5 – Площад на Зората 22 – Западен път

6 – Южни казарми 23 – Южен път

7 – Гилдия на Лихварите Х – Войски на Непокор

8 – Гилдия на Ковачите А – Квартал „Катоплъх“

9 – Гилдия на Търговците Б – Квартал „Катоцар“

10 – Дворец на Седемте Крале и площад Седмокрон В – Остров на Прокажените

11 – Странноприемница „Минутка Разкош“ Г – Море на Отчаянието

12 – Пристан на Ледения Вятър

13 – Северни казарми

14 – Пристан на Последната Въздишка

15 – Главна порта

16 – Порта при Огледалната река

17 – Гробища и бесилки

Познавах този поглед. Бях сигурен, че Рубин очаква да му обърнем гръб, за да ни изиграе някой номер. Положих ръка върху дръжката на меча си.

- Сат’Ър Блъд, господин Смарагдойл – повторих аз твърдо – бихме искали да се срещнем с него.

- Е, тогава няма защо да разпитвате повече бедния господин Смарагдойл – изрече тихо един глас зад нас – Сат’Ър Блъд e пред вас.

Този път и двамата със Сириус се обърнахме назад. В лявата част на помещението имаше врата, пред която сега стоеше висок мъж, облечен в дрехи с тъмночервен, почти черен цвят. Тъмните му очи, които се открояваха сред слабото му, изпито лице ни наблюдаваха с интерес. На кръста му висеше нож в черна кания. Нож с широко острие, какъвто носега Остриетата.

Чух как Рубин тича към дъното на помещението. Сат’Ър Блъд извади с едно движение ножа си и каза, приближавайки се към нас:

- Из града се говори, че ни търсите, господин стражар. Нас и нашите приятели от Тайната стража. Чудя се дали това не е свързано по някакъв начин с обсадата и настъпващата сутрин...

- Именно това смятам да разбера – изръмжах аз. Реших да не го чакам повече и да пристъпя към атака. Хвърлих се напред,

- вдигайки меча високо над главата си, готов да съсека врага от главата до кръста (78)

- замахвайки подло към краката на противника си (34)

- опитвайки се да го намушкам смъртоносно в корема (80)
2

Извадих две жълтици (намали „жълтици” с две) и му ги подадох, намигайки му. Той се поколеба, взе ги и ги скри под расото си, след което насочи погледа си напред все едно нищо не се беше случило. Почувствах странно, но разбираемо желание да го фрасна, нищо че беше монах. Копеленцето беше отмъкнало парите ми! Трябваше ли да го заплаша, че ще влезем насила в Храма (29)? Брадвата му изглеждаше доста остра, а и сигурно можеше да извика още монаси, но все пак... Или да си тръгна, докато е време (13)?

Битката се развихри с пълна сила. Крясъци на ярост, писъци на болка и стенания на изтичащи последни минути живот изпълниха въздуха. Скоро газехме до колене в трупове, кал и кръв. Аз и Сириус се биехме рамо до рамо, мечовете ни свистяха в непрестанен ритъм, посичайки всеки, който се изправи на пътя ни.

Кинжало се наведе към мен. Двамата стражи бяха зад него и се забавляваха на положението ми. От Сириус нямаше как да очаквам помощ, той все още беше в безсъзнание. Реших

- да ударя Кинжало с юмрук между краката (14).

- да го придърпам със свободната си ръка и да забия глава в лицето му (15)

„Наздраве, простако!” не беше далече, но след дъжда улиците бяха потънали в лепкава кал и дълбоки локви, които правеха вървенето трудно, а подгизването на обутите в пробити стражарски ботуши крака – неизбежно. Шляпайки сред локвите и зъзнейки в студения вятър, който се засили и донесе още от шумовете на битката край крепостната стена, най-накрая стигнахме кръчмата (запиши кодовата дума „простак” и извади една точка от „време” и по една точка от „живот” за всяка отворена рана, която имаш). Влязохме предпазливо, готови да залегнем при първите халби бира, полетели към нас. Кръчмата „Наздраве, простако!” имаше реноме, което се стремеше да запази. Ами че нали ако клиентите не се блъскаха от време на време с халби, столове или други опасни предмети по главата, името на кръчмата щеше да стане просто „Наздраве!”? Да се оригаш, когато си поръчваш бира, можеше всеки и очевидно не беше достатъчно.

Помещението се осветяваше от няколко лампи и от огъня в камината, който пращеше и изпълваше помещението с миризлив пушек. Огледах посетителите. Не бяха много. Обсадата лишаваше хората от пари и от желание да пият бира. Вляво някакъв тип с кожена ризница се наливаше самотно, докато дялкаше с ножа си по дървената маса пред себе си. Около него се моткаше с парцал в ръка Пък, момчето за всичко, което не блестеше с кой знае какви умствени способности, но затова пък се отличаваше с добро сърце и широка усмивка. Няколко от обичайните посетители, обикновени търговци и занаятчии, седяха на останалите маси в центъра на посещението и обсъждаха последните новини около обсадата. Вдясно един чудак в червени дрехи и странна синя шапка седеше до огъня. Накрая погледнах към бара и лицето ми пламна. Явно Сириус усети какво става, защото ме сръга и ми каза тихо:

- Аре стига си се червил като краварка пред пастир. За друго сме дошли.

Зад бара стоеше Амбър, собственичката на „Наздраве, простако!”, към която от известно време изпитвах повече от обичайния интерес, който по принцип проявявах към стройни жени с дълги крака и буйни черни коси. Можеше да се каже, че напоследък нощните ни патрули все по-често минаваха покрай кръчмата и Сириус бързо се беше досетил защо винаги настоявам да се отбием за по една бира.

Трябваше ли да отида първо при нея (23), при непознатия с кожената ризница (20), при групата от търговци и занаятчии (8) или при чудака с червените дрехи и синята шапка (59)?

Заключихме вратата на килията и се спуснахме по коридорите на тъмниците на Тайната стража, които скоро ни изведоха пред Северните казарми. Запиши кодовата дума „север” и премини на 36.

Открихме Лечивар в оръжейната. Макар и вечно намръщен, старецът винаги имаше това, от което един войник се нуждае – превръзка и лечебно мазило за новите рани, интересни и полезни оръжия за любопитните или пък просто цигара за скучаещите.

- Да имаш нещо ново и интересно, Лечивар? – попита Сириус.

Старецът се начумери:

- Все още ми дължиш три жълтици за онази бойна брадва, която така и не ми върна...

- Нали ти казах, че ми я откраднаха – нацупи се на свой ред Сириус.

- Да, да, ти все така казваш, като изгубиш нещо – замърмори Лечивар – а после някой идва и ми съобщава, че брадвата, дето не са могли да я извадят от черепа на убития в гръб главорез, била белязана с моя знак...

- Долни лъжи и измами! – побърза да отрече Сириус.

- Тогава искам гаранция, че ще ми върнеш онези жълтици – отсече Лечивар – Ето, тук имам отвара от калабарски боб.

- Това пък какво е? – подозрително се обадих аз.

- Противоотрова. Някои от гнусните убийци в Мрак са почнали да използват беладона и реших, че няма да е лошо, ако момчетата ни са подготвени за всичко.

Сириус посегна алчно, но Лечивар го спря.

- Само срещу гаранция казах! Или ми оставяш три жълтици, или и двамата си оставяте ризниците тук, докато не ми намерите парите.

Сириус ме погледна умолително. Май нямаше никакви пари в себе си.

Ако искаш да вземеш противоотровата (в такъв случай запиши кодовата дума „калабар”), избери дали да оставиш три жълтици (извади ги от съответния показател) или да оставите ризниците си при Лечивар. Ако избереш да оставиш ризницата си, запиши също така кодовата дума „червей”. Премини на 13.
8

Огледах събралите се хора. Тук бяха Шпиц Свинята, търговец на свинско месо, който покрай обсадата беше започнал да търгува основно с месо от кучета и плъхове – рядък деликатес за всеки обсаден град. Видях и Дана Шатрата, която беше наследила шестима мъже и продължаваше да дебелее. Пискливият глас на Хорг Дайпари, най-богатия лихвар на Мрак, който не ходеше никъде без двамата си огромни пазачи-евнуси, се извисяваше над всички. Тор Строшичук, началник на Гилдията на Ковачите, го гледаше с ненавист и отпиваше мълчаливо от бирата си. Имаше и още няколко търговци и занаятчии, които все още не бяха ограбени или убити от мародери, и успяваха криво-ляво да свържат двата края въпреки обсадата. Приближих се, дръпнах един стол и седнах до тях. Сириус се подпря на стената до мен. Май никой не ни забеляза, толкова разпалено обсъждаха последните новини.

- Казвам ви, че нямаме избор! – изкряка Хорг Дайпари и тупна по масата с юмрук. По лицето на Тор Строшичук се разля блага усмивка, когато Хорг нацели един от ръждивите пирони, с които масата беше скована, и изкряка отново, този път от болка.

Част от групата замърмори одобрително, явно подкрепяйки Хорг.

- Трябва да отидем при Седемте и да ги помолим да предадат града – продължи с пискливия си глас Хорг, докато разтриваше ръката си – иначе или ще умрем всички от глад, или Непокор ще ни избие до крак.

- Лично аз ще ти строша черепа, ако отидеш при Седемте – изръмжа Тор и евнусите на Хорг разхлабиха ятаганите в ножниците си. Тор не им обърна внимание, а продължи – ако отворим вратите на Непокор, той ще изколи всичко живо в града. Знаеш, че Непокор мрази Мрак и всичко живо в него.

Шпиц Свинята, дребен и мръсен човечец, който винаги носеше мазни кафяви дрехи, се размърда и се включи в разговора:

- Е, ако трябва да бъдем точни, някои от племенните вождове, които са се събрали около него, ни мразят дори повече заради това, което сме им причинили преди сто или двеста години...

- Именно! Единственият ни шанс е да преклоним коляно пред Непокор и да молим за милост! – Хорг хвърли злобен поглед към Тор.

Отново се надигна хор от гласове, някои от които подкрепящи Хорг. Въпреки мърморенето, подвикванията и ругатните, които огласиха кръчмата, всички чуха ясно изщракването, което пресече цялата глъчка.

- Ако още веднъж някой тук предложи Мрак да отвори портите си пред Непокор, това ще бъдат последните думи в жалкия му живот – изрече студено Амбър със зареден арбалет зад бара. Насочи арбалета към Хорг и му кимна ледено в посока на вратата – Хорг, имаш една минута да се изметеш от тук. Не забравяй двете си псета.

Хорг позеленя и устата му се разкриви, готова да изплюе люта ругатня. Накрая се овладя, стана, бутайки стола си на земята и изхвърча от кръчмата, последван от двамата евнуси. Дана Шатрата се прокашля деликатно:

- Всъщност приказките за поражение са прибързани. Войските на Непокор също трябва да бъдат хранени и поени. Никой не може да поддържа толкова голяма армия толкова дълго време. Чувам, че известно недоволство започва да се разпространява сред техните редици.

- Още сто дена и накрая сами ще си тръгнат – изръмжа Тор одобрително.

- Не мисля, че е нужно да чакаме още сто дни – усмихна се леко Дана. Обрамченото ѝ от червена грива лице лъщеше като восъчна пита – чувам, че десетхилядна конница от Раздор препуска насам. Според моите приятели съвсем скоро Непокор ще бъде неприятно изненадан в гръб.

- Раздор да помогне на Мрак? Ха! Това никога не е било и няма да бъде – отвърна Шпиц Свинята.

- Ако Мрак падне, кой ще бъде следващият град-кралство, към който Непокор ще се насочи, драги ми Шпиц? – попита Дана и без да чака отговор се надигна от дървената пейка, на която седеше. Трима души, седящи на другия край на пейката, залитнаха и в последния момент успяха да внесат отново равновесие в развълнуваната мебел. Останалите от групата също взеха да се разотиват. Премини на 62.
9

Извадих меча си и се втурнах след Рубин. Очите ми все още не бяха свикнали с мрака, препънах се в някаква маса и паднах на земята. Стъпките отляво забързаха към мен и преди да се усетя, някой изби меча от ръката ми. Тъмна фигура се надвеси над мен. Един от ботушите ѝ настъпа дясната ми ръка, която се опитваше да се докопа до падналия меч. Прошумоля стомана и лунната светлина пробяга по широкото острие на нож, който фигурата със завидна точност заби в лявата ми ръка, надигаща в свит юмрук към пространството между краката ѝ. Изкрещях от болка.

- Дочух от разговора Ви с господин Смарагдойл, че искате да се срещнете със Сат’Ър Блъд, уважаеми господин стражар. Е, сега имате тази възможност: аз стоя пред вас – изсъска фигурата в ухото ми.

Явно Сат’Ър Блъд беше подслушвал през цялото време разговора ни с Рубин. Опитах се да се надигна, но той опря коляно в гърдите ми, за да ме задържи на земята. Проклех го с пресипнал глас, а той завъртя ножа, който все още стърчеше от раната в ръката ми, и ме накара да изкрещя отново от болка.

- Май Ви липват обноски, господин Стражар. Може би... гхръъ...

От гърдите му щръкна острието на Сириус. Кръвта на Сат’Ър Блъд го беше обагрила в ален цвят, който на лунната светлина изглеждаше като черен. Сириус мълчаливо изтегли острието, бутна настрани трупа и коленичи до мен.

- Можеш ли да движиш ръката си? – попита ме той.

Раната беше дълбока, но не фатална. Май все още можех движа пръстите и ръката си, но ръкавът на туниката ми беше вече лепкав от течащата кръв. Извади две точки от „живот” и увеличи „отворени рани” с една единица. Премини на 70.

Последвахме иконома по единия от седемте коридора. Стените бяха украсени с червените Слънца на краля, а подът – застлан с дебел килим, който приглушаваше стъпките ни. Старецът ни въведе в богато украсена стая с изящни мебели от различни видове дърво и изчезна нанякъде. Червеното слънце беше навсякъде, дори върху ризниците на кралските гвардейци, застанали на пост в стаята. Докато наблюдавах с любопитен поглед пиките на гвардейците и се чудих как да съобщя на краля, че градът му ще бъде предаден на бунтовника Непокор, вратата се отвори отново и самият владетел влезе в стаята.

- Какво има ефрейтор Мандрейк и ефрейтор Сириус? Толкова ли сте учудени, че единият от Седемте краля на Мрак е жена? – попита кралицата, която беше придружавана от капитан от личната ѝ гвардия.

Изящната фигура, се набиваше още повече на очи благодарение на червената копринена туника, в която беше облечена. Рижите ѝ коси падаха по аленото наметало, което загръщаше раменете ѝ. Лицето ѝ беше обсипано с лунички, а устата – полуотворена в лека усмивка. Зелените ѝ очи излъчваха онова спокойствие, което имаха хората, свикнали да дават заповеди.

- Ваше Величество, ние просто... – заекнах аз, окопитих се и паднах на колене.

Макар всеки в Мрак да познаваше Седемте господари на града-кралство, никой не ги беше виждаше извън двореца. Те оставаха владетелите, които се разпореждаха със съдбините на града от своите седем кули.

- Вие знаете имената ни, Ваше Величество? – съобрази по-бързо от мен Сириус.

- Един владетел трябва винаги да бъде добре информиран, войнико. Научих имената ви в момента, в който успяхте да проникнете в двореца.

- Ваше благородие – започнах аз, отърсил се от първоначалната изненада - простете късния час, в който Ви посещаваме, но научихме важна вест, която не търпи отлагане. Заговорници планират да отворят призори градските порти и да пуснат армиите на Непокор в Мрак.

Лицето на кралицата остана непроменено, но очите ѝ се присвиха.

- Ваше Величество – обади се капитанът, който стоеше до нея – не знам дали на тези двамата може да им се вярва.