Запиши кодовата дума „перачка” и премини на

Ботушът ми се стовари върху гърдите на първия и спря порива му, блъскайки го назад. Той залитна и се стовари върху тлеещата скара. Последваха нечовешки писъци на болка и миризма на опърлено месо и изгоряла коса. Вторият така и не успя да стигне до мен, защото Сириус, който най-накрая беше дошъл отново в съзнание, му подложи крак. Стражарят се спъна и се просна пред мен. С премерен удар зад ухото го дарих с дълбок сън и бързо взех ключа, висящ на колана му. Само след секунда стоях вече свободен срещу Кинжало, чиито нос не спираше да кърви. Подхвърлих ключа от веригите на Сириус, който също се освободи, и двамата сграбчихме по един нож от скарата. Преди Кинжало да успее да избяга от килията, преградихме пътя му. Мини на 50.

Завъртях се светкавично, очаквайки да видя някого зад гърба си. Явно Сириус също беше видял стрелкащия се поглед на Рубин, защото и той се обърна назад, изваждайки меча от ножницата си.

Зад нас нямаше никой. В следващия миг чухме бързите стъпки на Рубин и когато се обърнахме отново към него, той вече беше стигнал до лампата, която огряваше помещението с несигурна светлина. С едно движение той я загаси и всичко потъна в мрак. През прозорците на странноприемницата звездите и луната хвърляха слаба, едва доловима светлина, но очите ни все още виждаха само тъмнина. Стъпките на Рубин се отдалечиха към дъното на помещението. Вляво от нас изскърцаха пантите на врата, която се отвори. Стори ми се, че долавям тихи стъпки, които се приближаваха към нас. Май трябваше

- да последвам Рубин, преди да е успял да избяга (9)

- да остана на място, изчаквайки този, който се приближаваше към нас (67)
99

Преди да тръгне към Южните казарми, Пък се спря при нас и ме погледна с кръглото си, простовато лице и широката си, искрена усмивка.

- Благодаря ти, чичо Мани – срамежливо каза той – че ме спаси от този лош човек.

Бавно се извъртях към Сириус и го погледнах въпросително. Цялата история просто смърдеше на Сириус.

- Чичо? Не стига, че съм Мани, ами сега и чичо? Аз съм поне десет години по-млад от теб, проклетнико!

Сириус се хилеше, доволен като прасе сред теменужки.

- Чичо Сириус каза, че трябва да ти казвам „чичо Мани” – продължи Пък – и понеже ти ме спаси, искам да ти дам нещо за благодарност.

Пък се огледа бързо наоколо и когато се увери, че никой не гледа насам, бръкна в пазвата си и извади от там някакъв малък предмет, който пъхна в ръката ми. Отворих шепа и видях пръстен с червен рубин, върху който беше гравирана виеща се змия.

- Пък – започнах аз – не мога...

- Намерих го в една риба. Кормих риба сутринта и една го беше глътнала. А аз го намерих в корема ѝ. Сега е твой, чичо Мани, защото ти ме спаси.

Преди да възразя, Пък изхвърча през вратата. Замислен, пъхнах подаръка в джоба си (запиши кодовата дума „змия”). Останалите посетители се надигаха вече от масите си и взеха да се разотиват. Май беше време и ние да се махаме от тук. Премини на 95.
100

Хлапето се върна след малко с покупката си. Беше събудило Старата Буламачка и предизвикало по този начин гнева ѝ, но беше донесло необходимото. Накарах го да разпали огнището в общото помещение на къщата и сложих съставките в канче с вода, което окачих над огъня. Когато отварата беше готова, дадох на малкото братче да я изпие. Дори и след това обаче то продължи да се мята в треска. Цялото пламтеше, а кашлицата му се засили.

- Не можахте да му помогнете – установи хлапето с леден тон – значи и аз не мога да ви помогна.

Макар и да беше на не повече от десет години, на ум беше отдавна надраснало възрастта си. Спогледахме със Сириус. Възможността да изтръгваме информация насила от десетгодишно дете не се нравеше на никого от двамата. Сбогувахме се мълчаливо с хлапето и излязохме на улицата. Всичко това ни беше отнело отново ценно време. Премини на 36.

Конницата на Раздор, която бяхме посрещнали с възторжени викове, изненадващо нападна не войските на Непокор, а нас. Раздор, който трябваше да бъде спасението на Мрак, се оказа неговият палач. Десет хилядната му конница ни връхлетя и на радостните ни приветствия беше отвърнато с копие и меч. Клането беше нечувано. Бяхме избити до крак. Всички бойци, които успях да организирам, за да се опитаме да отблъснем тази неочаквана атака, бяха безмилостно изклани, а съюзените войски на Раздор и Непокор влязоха победоносно в Мрак.

С мъка се обърнах и съзрях тънката ивица дим, която се издигаше в далечината от опожарените развалини, останали от Мрак. Сърцето ми се сви и ми се прииска да заплача. Очите ми, изморени от битката, бягството и липсата на сън, останаха сухи. Прах и кръв ги покриваха, но те не можеха да пролеят още сълзи. Прекалено много бях плакал, бягайки от бойното поле, където всеки един от подчинените ми войници беше загубил надеждата, смелостта и живота си.

Навярно бях единственият оцелял от битката пред стените на Мрак. Не знаех къде е Сириус и какво се е случило с него. Пробивайки си път с меч през стената от стомана и човешка плът, успях да избягам от клането и след това да се отскубна от преследващите ме войници на Непокор и Раздор. Бях тичал цял ден.

Сега исках само едно: да остана още малко край прохладното поточе. Тук беше само ромонът на водата и ако не се обръщах назад, нямаше да видя дима от развалините на Мрак. Нямаше защо да си спомням, че няма къде да се върна; че всяко едно мое усилие да спася проклетото кралство е било напразно; че шест от седемте крале на града ни бяха изменници; че единствената вярна кралица навярно е била посечена в тронната си зала. Там, където беше Мрак, сега дъждът щеше да пада само върху пепел, облаците щяха да покриват ужасено от клането небе, луната щеше да хвърля лъчите си върху окървавеното кралство, звездите щяха да играят тихата си нощна игра сред пукота на загасващите пожари, мъглата щеше да скрива труповете и гарваните, вятърът щеше да разнася навсякъде миризмата на смърт, а слънцето щеше да изгрява над опожарена земя.

Но не само там. Не само в Мрак щеше да бъде така. След година или две, или пет, или десет, когато и да е, аз щях да стигна до Непокор и краля на Раздор. Щях да ги накарам да платят за стореното. Щях да стоваря закъснелия гняв на Мрак върху тях и те щяха да платят за всеки един живот, който бяха отнели...