Предговор за неспециалистите

Ерих Кестнер

— Трябва да има ред! — извика чичо Карл и запрати последната чиния към стената.

И тъй, нужни са два предговора. Иначе старият господин Хитрушков може да купи втората книга и да я занесе на децата си — т.е. на малките Хитрушковчета, и те, разтревожени, ще извикат: „Но ние още не сме чели първата част!“ И тогава господин Хитрушков-старши ще трябва да увие книгата внимателно, да я занесе обратно в книжарницата и да каже: „Съжалявам, господин книжарю, но не мога да купя книгата. Това е втората част!“

Многоуважаеми неспециалисти! Й оня, който не е чел първата част, може да прочете и да разбере втората. Оставете тази работа на мен. Аз съм най-олемият специалист в света по отношение историята на Емил Тишбайн.

Дойде ми наум, че мога да ви разкажа накъсо онова; което съдържа първият том. Да започна ли? Добре.

Но преди това трябва само да помоля господа специалистите да прелистят няколко страници и да започнат направо с втория предговор. Това, което ще разкажа сега, те отдавна го знаят.

Многоуважаеми специалисти! Извинявайте за малко. Довиждане до втория предговор! Парола Емил!

В първия том се разказваше за първото пътуване на гимназиста от Нойщат Емил Тишбайн до Берлин.

Емил трябваше да отнесе на баба си в столицата сто и четиридесет марки. Но докато спеше въз влака, някрй му открадна парите. Емил се усъмни в един човек, който се-казваше Грундайс и носеше бомбе. Но момчето, първо, не знаеше дали наистина този господин Грундайс е крадецът. И, второ, когато Емил се събуди, господин Грундайс не беше вече в купето… Момчето, както можете да си представите, беше много отчаяно. Влакът спря на гара Зоологическа градина. Емил погледна през прозореца, видя един човек с твърда шапка и се втурна, въоръжен с куфара си и букет цветя, след черното бомбе. А трябваше да слезе едва на гара Фридрихщрасе!

Деца, деца! Човекът с бомбето беше наистина господин Грундайс! Емил го последва. Грундайс се качи в трамвая. Емил бързо скочи на задната платформа. И тъй, малкият гимназист от Нойщат пътува без стотинка в джоба си през грамадния, чужд Берлин. Той пътуваше след своите сто и четиридесет марки, и при това не знаеше дали господин Грундайс е истинският крадец!

А в това време баба му и братовчедката му Пони Хютхен го чакаха на гара Фридрихщрасе. Влакът от Нойщат пристигна. Но Емил не беше в него. Те не знаеха как да си обяснят това. Накрая си тръгнаха загрижени към къщи. Т.е. вървеше само бабата. Пони Хютхен се возеше на велосипеда си до нея. Господин Грундайс слезе от трамвая на ъгъла Кайзералее и Траутенаущрасе и се разположи на лятната тераса на кафене Йости. (Той, разбира се, ни най-малко не подозираше, че гопреследват.)

Емил също слезе и се скри зад една будка. Там случайно го заговори едно берлинско момче. И той му разказа какво се бе случило. Момчето се казваше Густав Тромбата, защото носеше в джоба си автомобилна тромба.

Сега това момчето хукна из квартала, като свиреше високо с тромбата, за да вдигне на крак приятелите си. То се върна стях при Емил. Започна се военен съвет. Събраха всичките пари, които имаха, и основаха бойна команда, телефонна централа и други необходими подразделения.

И когато нищо неподозиращият господин Грундайс се нахрани до насита на терасата на кафенето и се качи на едно такси, Емил и „детективите“ го последваха с друго такси.

Господин Грундайс си нае стая в хотел „Крайд“ на Нелендорфплац. Емил и приятелите му установиха в двора на отсрещния театър своята главна квартира. Само Густав последва човека с бомбето и стана за един ден пиколо в хотела. Така детективите научиха, че Грундайс ще стане на другата сутрин в осем часа.

Е, добре! Когато в осем часа на другата сутрин господин Грундайс погледна през прозореца, Нелендорфплац гъмжеше от деца.

Но повече няма да разказвам. Как продължи преследването, всяко истинско момче може да си представи само. Аз трябва само да прибавя, че господин Грундайс наистина беше крадецът и че той се казваше не само Грундайс, а имаше най-малко още половин дузина имена. При опитните престъпници винаги е така.

Да. И ако Емил нямаше със себе си във влака карфици, криминалният инспектор сигурно нямаше да му върне сто и четиридесетте марки. Дупките от карфицата бяха доказателството! Но повече нищо няма да издам. За наградата от хиляда марки например не ще кажа нито думица. Също и за паметника на великия херцог Карл Кривата буза и за това, как изведнъж му пораснаха мустаци и носът му стана червен. Нито за старшия Йешке, който гонеше Емил с влак, теглен от девет коня. И за това, че накрая майката на Емил отиде в Берлин, също ще премълча.

Истинският мъж е длъжен, когато трябва, да знае да мълчи.

Искам само още да ви кажа, че накрая бабата на Емил рече: „Пари се пращат само с пощенски запис!“ Тя беше, както виждате, много умна бабичка. Но не само „беше“; а е такава и досега. Вие ще се запознаете с нея. Сега обаче, трябва да дам да се отпечата предговорът за неспециалистите. Ах, да, щях да забравя специалистите.

ПРЕДГОВОР ЗА СПЕЦИАЛИСТИТЕ
Две години след приключението на Емил с господин Грундайс, на познатия ъгъл Кайзералее и Траутенаущрасе ми се случи нещо твърде странно.

Исках да отида с трамвай 177 до Щеглиц. Не че имах особена работа в Щеглиц: Но аз обичам да се разхождам из квартали, които не познавам и в които не ме познават. Така си представям, че съм някъде в чужбина. И когато се почувствувам напълно самотен и изоставен, връщам се в къщи и в приятно настроение си пия кафето.

Такъв съм си.

Но изглежда, че беше съдено да не излезе нищо от моето околосветско пътешествие до Щеглиц. Защото тъкмо когато трамваят дойде и спря и аз поисках да се кача в първата кола, от нея слезе един странен човек. Той носеше черно бомбе и се озърташе, като че ли Съвестта му не беше много чиста. Изтича бързо покрай първата кола, прекоси улицата и влезе в кафене „Йости“.

Загледах се замислено след него.

— Ще се качвате ли? — запита кондукторът.

— Имам такова намерение — отговорих аз.

— Тогава побързайте! — каза кондукторът строго.

Аз обаче не побързах, а стоях като закован и гледах с втренчени очи ремаркето. Защото от това ремарке тъкмо слизаше едно момче. То носеше куфар и увит в тънка хартия букет и се оглеждаше на всички страни. После занесе куфара си зад вестникарската будка на ъгъла, остави го и се заоглежда наоколо.

Кондукторът все още ме чакаше.

— Търпението ми се изчерпа — рече най-после той. — Щомне искате, добре!

Той дръпна шнура на звънеца и трамваят замина за Щеглиц без моята скъпоценна личност.

Господинът с бомбето беше заел едно място на терасата на кафенето и говореше с келнера. А момчето предпазливо надничаше иззад будката и не го изпущаше из очи.

Аз все още стоях на същото място и сигурно приличах на истукан. (Впрочем има ли някой представа как изглеждат истуканите? Аз не.)

Гледай ти! Преди две години Емил Тишбайн и господин Грундайс бяха слезли точно на същия ъгъл от същия трамвай. И сега същата история се повтаряше? Тук сигурно нещо не беше в ред.

Разтърках очи и отново погледнах към кафене „Йости“. Но човекът с бомбето беше все още там. А момчето зад будката седна уморено върху куфара си и лицето му придоби тъжен израз.

Рекох си: „Най-добре ще бъде да отида при момчето и да го запитам какво означава всичко това. И ако ми каже, че са му откраднали сто и четиридесет марки, ще се кача на най-близкото дърво.“

И така, отидох при момчето, което седеше на куфара си, и казах:

— Добър ден! Какво се е случило?

Изглежда обаче че то имаше памук в ушите си. Защото гледаше непрекъснато към терасата на кафенето, без да ми отговори нищо.

— Да не би случайно да са ви откраднали сто и четири десет марки) — запитах аз.

Тогава то ме погледна, кимна и каза:

— Да, а мерзавецът, който ми ги открадна, е там, на терасата.

Тъкмо се готвех да поклатя глава и след това да се покача на най-близкото дърво, както предварително бях решил, когато зад нас изсвири остро автомобилна сирена. Отскочихме уплашени. Но зад нас не бе спрял автомобил, а едно момче, което ни се присмя.

— Какво търсиш тук? — запитах аз.

А то натисна още веднаж тромбата и рече:

— Казвам се Густав.

Аз занемях. Такава луда работа! Сигурно ли беше, че не сънувам?

В този миг откъм Траутенаущрасе се зададе тичешком един човек, спря пред мене и като размахваше ръце, извика:

— Я, ако обичате, се махнете! Не се месете в чужди работи! Ще ни развалите всички външни снимки.

— Какви външни снимки? — запитах аз любопитно. — Вие май сте доста тъп — каза разгневеният човек.

— Това ми е дефект от рождение — отвърнах аз. Двете момчета се разсмяха. А Густав с тромбата каза:

— Човече, ние тук снимаме филм!

— Разбира се! — прибави и момчето с куфара. — Филмът „Емил“. И аз играя ролята на Емил.

— Хайде сега вървете си по пътя — ме помоли човекът. — Филмовата лента е скъпа.

— Извинете, че ви попречих — отвърнах аз. После поех пътя си. А човекът се втурна към един голям автомобил, върху който, беше монтирана филмова камера. До нея стоеше операторът, който отново започна да снима.

Разхождах се замислен към Николсбургерплац и седнах на една от пейките. Дълго стоях и гледах леко смутен пред себе си. Наистина аз знаех още отпреди, че историята за Емил и детективите ще се снима на филм. Но бях забравил. Пък и не е чудно очите на човек да изхвръкнат от орбитите от учудване, ако една история се повтори след две години пред него със същите куфари, букети, тромби и бомбета…

Внезапно до мен седна един много висок, слаб човек. Той беше по-възрастен от мен, носеше пенсне и ме гледаше усмихнат. След катссе усмихва известно време, той каза:

— Хм, луда работа, нали? Човек си мисли, че преживява нещо истинско. А то всъщност е само подражание на действителността.

После, струва ми се, каза, че изкуството било фикция на реалността. Разбира се, не го каза с лошо намерение. Така си поприказвахме известно време разумно. А след като ни омръзна тази тема, той рече:

— След малко на тази чиста пейка ще се състои военният съвет на детективите.

— Откъде знаете? — запитах аз. — Да не би и вие да сте от филма?

Той се засмя.

— Не. Работата е друга. Чакам сина си тук. Той трябва дададе мнението си за снимките. Преди две години той беше един от истинските детективи.

Веселото ми настроение се възвърна и аз заоглеждах съседа си по-внимателно.

— Позволявате ли да се опитам да отгатна кой сте вие? — запитах аз.

— Позволявам — каза той със задоволство.

— Вие сте съдебният съветник Хаберланд, баща на Професора.

— Отгатнахте! — извика! той. — Но откъде знаете? Да не би да сте чели книгата „Емил и детективите“?

Поклатих отрицателно глава.

— Не съм я чел, а съм я написал.

Това изглежда, че зарадва извънредно много съдебния съветник. И след няколко минути ние вече разговаряхме, сякаш се познавахме от деца. В това време до пейката се приближи един гимназист и свали фуражката си.

— Ах, ето те и тебе, момчето ми — каза съдебният съветник Хаберланд.

Познах Професора от пръв поглед. Той беше пораснал. Не много, но все пак достатъчно. Подадох му ръка.

— О, това е господин Кестнер! — рече той.

— Да, той е! — извиках аз. — Как ти се харесват снимките от филмирането на вашата история?

Професора натъкми опилата си.

— Полагат всички усилия. Не може да се отрече. Но филм като този трябва, естествено, да бъде писан и сниман само от деца. Възрастни няма какво да търсят, в него.

Баща му, съдебният съветник, се засмя:

— Все още му викат Професора. Всъщност отдавна трябваше да го кръстят Таен съветник.

Професора седна между мен и баща си и ми заразказва за приятелите си. За Густав с тромбата, който вече имал моторетка към тромбата, И за малкия Динстаг*, чиито родители се преместили в Далем. Все пак той често идвал в града, защото не можел без старите си приятели. И за Блойер и Митенцвай, и Митендрай, и Траугот, и Церлет. Научих много новини. Лошият Пецолд бил все същият подъл и коварен дангалак, както преди две години. Сръднята им оттогава още продължавала.

[* Динстаг (нем.) — вторник.]

— Ами какво ще кажете за това? — запита изведнъж Професора. — Аз имам собствена къща.

При тези думи той се изпъчи и изглеждаше страшно горд.

— Аз съм почти три пъти по-стар от тебе — казах аз — ивсе още нямам собствена къща. Как можа да се сдобиеш?

— Той я наследи от една наша леля, която почина — поясни съдебният съветник.

— Къщата се намира на брега на Балтийско море — разказваше Професора весело. — И това лято ще поканя там Емил и детективите. — След това помълча известно време идобави: — Разбира се, ако позволят родителите ми.

Съдебният съветник погледна сина си отстрани. Беше твърди интересно как двамата се наблюдават през стъклата на очилата си.

— Доколкото познавам уважаемите ти родители, те няма да се осмелят да ти противоречат — каза след това съдебният съветник. — Къщата е твоя. Аз съм ти само настойник.

— Решено! — каза Професора. — А когато един ден се оженя и имам деца, ще се отнасям с тях също тъй, както ти с мене.

— При условие, че имаш такива примерни деца, каквито има баща ти — рече съдебният съветник Хаберланд.

Момчето се притисна плътно до баща си и каза:

— Благодаря!

С това разговорът привърши. Ние станахме и тръгнахме тримата по Кайзералее. Артистът, който играеше ролята на Грундайс, все още стоеше на терасата на кафене „Йости“. Той беше свалил бомбето и си бършеше челото с носна кърпа. Пред него стояха режисьорът, фотографът и човекът, който ме бе нахокан при будката.

— Не мога да издържа повече — викаше сърдито артистът, който трябваше да играе господин Грундайс. — Ще ме заболи корем. Трябва да изям две яйца в чаша! Тъй е писано в сценария. Дре яйца! Не повече! А досега изгълтах осем и вие още не сте доволни от снимките.

— Всичко това не помага — каза режисьорът. — Снимките трябва да бъдат направени още веднъж, драги.

Артистът наложи бомбето си, погледна измъчен към небето, махна на келнера и каза тъжно:

— Моля, още две яйца!

Келнерът записа поръчката, поклати глава и рече:

— Този филм ще излезе доста скъп.

После изчезна.

А СЕГА ИДВАТ НАРЕД ДЕСЕТ КАРТИНИ

7. THE THREE BAYRONS

Сега вече историята започва.

Първа глава

МОЛБАТА НА ФЕЛДФЕБЕЛА ЙЕШКЕ

Емил запита:

— А защо не построят направо подземна железница? Като изчезнат конните трамваи, Нойщат ще загуби половината от хубостта си. Електрически трамваи има навсякъде.

Но майка му забеляза:

— Щом финансовият въпрос още не е уреден, Нойщат ще остане със старите си трамваи до второ пришествие.

Утешен от думите й, Емил взе от чинията и последното парче ябълков сладкиш и му отдаде дължимото.

Фелдфебелът попита учтиво дали може да запуши. Госпожа Тишбайн каза: „Но, разбира се, господин Йешке!“ И гостът извади голяма черна пура от кожената си табакера, запали я и се обви в гъст сивосин облак.

После госпожа Тишбайн стана, събра чашите и чиниите, занесе ги в кухнята и като се върна, каза, че ще изтича до дрогерията за катранен сапун, защото след един чдс щяла да дойде госпожа Хомбург да си мие главата.

Емил стана и бързо преглътна последната си хапка.

— Не, момчето ми, ще отида аз — каза майка му. Емил я погледна учуден.

Господин Йешке също погледна госпожа Тишбайн, но глътна повече дим и се закашля. След това каза:

— Емиле, искам да поговоря с тебе. Тъй да се рече, между мъже.

Навън вратата на антрето хлопна. Госпожа Тишбайн беше излязла.

— Моля — каза Емил. — Както обичате. Но аз просто не разбирам защо майка ми изведнъж избяга. За покупките се грижа аз.

Фелдфебелът остави пурата си на пепелницата, кръстоса крака и почна да чисти с пръсти пепелта от куртката си. (Върху нея обаче нямаше пепел.) След това каза:

— Майка ти може би излезе, за да можем да разговаряме на спокойствие.

После той смутено загледа тавана. Емил също погледна нагоре. Но там нямаше нищо за гледане.

Фелдфебелът взе пурата си от масата и запита направо:

— Всъщност много ли съм ти несимпатичен?

Емил едва не падна от стола.

— Откъде-накъде? Това е смешен въпрос, господин Йешке.

А като помисли малко, прибави:

— Наистина, по-рано много се страхувах от вас.

Фелдфебелът се засмя.

— Заради паметника ли?

Момчето кимна.

— Такива глупости правехме и ние, когато бяхме ученици — рече Йешке.

— А вие? Лично? — запита Емил изненадан.

— Да, лично! — каза полицейският чиновник.

— Тогава сте ми симпатичен — рече Емил.

Господин Йешке, изглежда, се зарадва. После каза:

— Трябва да те запитам нещо важно. С майка ти говорих по този въпрос още миналата неделя. Но тя каза, че трябва да питам и теб. Ако ти не се съгласиш, няма да стане нищо.

— Така, така — рече Емил. Известно време той стоя замислен. После каза: — Не ми се сърдете, но не разбирам нито дума.

Йешке гледаше пурата си. И понеже беше изгаснала, той бавно я запали отново и каза:

— Трудно е да се говори за такова нещо с голямо момче… Помниш ли баща си?

— Почти не. Бил съм петгодишен, когато е умрял.

Фелдфебелът кимна. После бързо каза:

— Бих искал да се оженя за майка ти!

След това се закашля. А когато се успокои, продължи:

— Аз мога да се преместя във вътрешната служба. И по-късно ще стана инспектор, Сигурен съм, че ще взема изпита. Макар да не съм учил в реално училище, не съм глупава глава. А като инспектор ще получавам добра заплата. И ако имаш желание, ти ще можеш да следваш.