Предговор за неспециалистите

— Да — промърмори един стар бук.

Четвърта глава

ВИЛА „МОРСКИ БРЯГ“

Днес обаче не е така. Днес всеки пътува, без да сменя влака, до самия Корлсбютел, слиза важно на гарата, дава куфара си на носач и след три минути е в хотела, а след десет — край морето. Струва ми се, че по-рано беше по-хубаво. Тогава пристигането на море беше свързано с мъчнотии. А мъчнотиите, които препречват пътя към дадена цел, не бива да се подценяват. Те имат и своята добра страна.

Половината Корлсбютел се беше стекъл на гарата, за да посрещне летовниците. Площадът край гарата беше препълнен с коли, файтони, моторетки, тарги и двуколки. Очакваха се много гости и още повече багаж.

Госпожица Клотилда Зеленбиндер, старата домашна прислужница на Хаберландови, се беше облегнала на решетката и когато забеляза съдебния съветник започна да маха с две ръце. Той надвишаваше с цяла глава хората, които слизаха от влака.

— Тук съм! — викаше тя. — Господин съветник! Господин съветник!

— Не викайте така, Клотилдо — каза Хаберланд, докато се ръкуваше с нея. — Не сме се виждали отдавна, а?

Клотилда се засмя:

— О, само два дни.

— Всичко в ред ли е?

— Мога да кажа. Добър ден, милостива госпожо! Как се чувствувате. Добре, че дойдох по-рано. В къщата имаше сума работа. Добър ден, Тео. Но ти си бледен, миличък! Какво ти е? А това сигурно е приятелят ти Емил. Нали? Добър ден, Емиле. Чувала съм много неща за теб. Леглата са застлани с чисти чаршафи. Тази вечер има бифтек със салата. Месото тук е по-евтино, отколкото в Берлин. Ах, а това е Пони Хютхен, братовчедката на Емил. Веднага се познава. Каква прилика! Донесе ли и колелото си? Не?

Бабата на Емил си запуши ушите.

— Спрете за малко! — помоли тя. — Спрете за малко, госпожице. Ще ми спукате тъпанчетата. Аз съм бабата на Емил. Добър ден, любезна моя.

— Но тази прилика! — повтори прислужницата на Хаберландови. След това се поклони и каза: — Клотилда Зеленбиндер.

— Това някаква нова професия ли е? — запита бабата.

— Не, така се казвам.

— Ах, горката! — извика бабата. — Идете при лекар. Може би ще ви предпише друго име.

— Сериозно ли говорите? — запита Клотилда.

— Не. — отговори старата жена. — Не, умнице. Аз почти никога не говоря сериозно. Много рядко си заслужава.

След това куфарите и чантите бяха натоварени в каруца, която Клотилда беше заела от коларя Крьогер. Теглеше я един слуга. Емил и Професора бутаха. Така изминаха Блюхерщрасе. Възрастните и Пони вървяха малко по-назад.

Неочаквано се чу силно изсвирване. От страничния път зави с пълна скорост една моторетка. И изведнъж спря. Слугата дръпна уплашено колата и се развика така, че околните прозорци задрънчаха. За щастие той ругаеше на диалект.

— Не се ядосвайте чак толкова! — извика мотоциклетистът. — Това не е толкова важно.

Емил и Професора погледнаха изненадани иззад куфарите и изреваха с въодушевление: „Густав!“ После заобиколиха тичешком колата и се втурнаха да поздравят стария си приятел. От уплаха той изпусна моторетката на шосето, вдигна спортните очила на челото си и каза:

— Само това ми липсваше, господа! Да прегазя най-добрите си приятели. Всъщност ние искахме да ви вземем от гарата.

— Никой не, може да отиде срещу съдбата си — обади се някакъв глас от уличния ров.

Густав погледна уплашено към моторетката си.

— Но къде е малкият Динстаг? — извика той. — Та той само преди миг още седеше зад мене.

Всички отправиха очи към рова. Там седеше Динстаг. Не му беше станало нищо. Той беше направил голяма дъга във въздуха и се беше намерил в тревата. А сега се засмя на приятелите си и каза:

— Ваканцията започва добре! — После скочи и извика: — Парола Емил!

— Парола Емил! — повториха четиримата и въодушевено продължиха заедно пътя си. Възрастните вървяха далеч зад тях. Те изобщо не бяха забелязали нищо.

— Ето там е вилата на Тео! — каза Клотилда Зеленбиндер гордо и посочи с ръка напред.

Беше чудесна старинна къща. Сред градина от цветя, лехи и дървета. На фронталната й страна беше написано: „Вила «Морски бряг»“.

Клотилда продължи:

— Това, което виждате долу вляво, е голяма стъклена веранда, с плъзгащи се стъкла. А над нея се намира открит балкон за слънчеви бани. Съседната стая съм подредила за господин и госпожа Хаберланд. Нали сте съгласна, милостива госпожо?

— Съгласна съм с всичко, което правите — каза дружелюбно майката на Професора.

Прислужничката се изчерви.

— Съседната стая е определена за бабата на Емил и Пони Хютхен. Момчетата ще настаним в партера. В стаята до верандата. А в съседната стая има една софа. Ако дойде някой на гости, ще спи там. А ще можем да разтворим и едно походно, сгъваемо легло. Ще се яде на верандата. При хубаво време, естествено, това може да става и в градината, макар навън яденето да изстива по-бързо. Разбира се, можем да го покриваме с нещо.

Тя се огледа.

— Ами къде са момчетата? Те трябваше да са пристигнали преди нас.

— Те са си легнали — каза бабата на Емил. — А ако продължавате да говорите така, сигурно ще се наспят и пак ще станат.

Прислужничката погледна несигурно към дребната стара жена.

— Човек никога не знае какво точно искате да кажете!

— Това е въпрос на упражнение, — поясни Пони. — Татко казва, че шегата на баба е в устата.

След това тя отвори градинската порта и се втурна към къщата. Възрастните я последваха бавно, като даваха наставления на слугата къде да занесе отделните куфари и чанти.

Зад къщата се намираше по-олямата част от градината. Там се лутаха четирите момчета и търсеха гараж. За моторетката на Густав. Професора седеше на една пейка, люлееше крака и разсъждаваше:

— Очевидно има две възможности. Да я оставим или в парника при доматите, или в бараката със сечивата.

— В парника ще бъде много топло — предположи Динстаг.

А Емил обмисляше:

— В бараката сигурно има ножове и други остри предмети. Гумите лесно могат да пострадат.

Густав изтича до бараката, погледна вътре и сви рамене:

— Тук няма място дори за тротинетка, камо ли за моята тежка машина.

— Та ти това тежка машина ли го наричаш? — засмя се Професора.

— Без шофьорска книжка няма по-тежки — заяви обидено Густав. — За мен тя е достатъчно тежка. А ако преди малко не бях спрял така внезапно, сега щяхте да представлявате купчина кокали.

— Да изключим отоплението в парника — предложи Динстаг.

Професора поклати глава:

— Тогава доматите ще останат зелени.

— Не мислиш ли, че на доматите ще им е все едно дали ще бъдат зелени, или червени! — извика Густав. — Това не е толкова важно.

В този миг се зададе Пони Хютхен. Емил я повика и запита:

— Не знаеш ли някакъв гараж за моторетката на Густав?

Момичето спря и затърси с очи. След това посочи към края на градината.

— Каква е онази постройка там?

— Това е тъй нареченият павилион — каза Професора.

— И за какво се използува? — запита Пони.

— Нямам понятие! — отвърна момчето.

Упътиха се към павилиона. Густав вървеше последен и тикаше моторетката си.

Павилионът беше стъклена къщичка, в която имаше бяла лакирана маса и зелена лейка.

— Великолепно! — извика Професора. — Та това сякаш е строено за гараж.

— О, ако не бях аз! — промърмори Пони Хютхен надуто.

После тя отвори вратата. В ключалката имаше ключ. Густав вкара моторетката в павилиона, заключи и прибра ключа в джоба си.

Другите момчета се упътиха към къщата. Те бяха гладни. Пони Хютхен се готвеше да ги последва, когато Густав я запита:

— Как ти се вижда машината ми?

Тя пристъпи още веднъж до павилиона и огледа моторетката през стъклата.

— Е — запита момчето, — харесва ли ти?

— Хм, средно хубава — рече Пони. После тя се отдалечи като кралица-майка.

Густав я погледа смаян. После кимна сияещ от щастие на малката си моторетка, погледна още веднаж обидено след Пони и каза на себе си: „Това не е толкова важно!“

След вечеря останаха още малко на верандата и гледаха пъстро нацъфтялата градина.

— Услади ли ви се вечерята? — запита най-после любопитно Клотилда.

Имаше, разбира се, само едно мнение. А когато бабата на Емил каза, че от сребърната си сватба не е яла толкова вкусен бифтек, госпожица Зеленбиндер се почувствува наистина щастлива.

Докато тя и Пони разчистваха масата, Емил написа една картичка на майка си. Густав също реши да изпрати поздрав до къщи и да съобщи за благополучното си пристигане. Дадоха картичките на малкия Динстаг, родителите на когото сигурно отдавна го очакваха в пансиона „Слънчев лъч“. Той обеща да мине край пощата.

— Но не само да минеш — рече Емил. — Ще трябва да ги пуснеш в кутията!

Динстаг се сбогува с всички и след като каза: „Гледайте да не закъснеете утре!“, бързо изчезна.

Съдебният съветник отиде до вратата на верандата и огледа небето:

— Слънцето вече е залязло, но преди да си легнем, трябва да кажем „добър вечер“ на морето! — каза той.

Тръгнаха през полянката, над която беше започнал вече да се спуща мрак. Само Клотилда остана в къщи, за да умие чиниите. Когато стигнаха до края на полянката и се намериха в полите на дюната, от върха на която се виждаше морето, съдебният съветник Хаберланд каза:

— Който не е виждал море, да излезе напред! Обадиха се само Емил, Пони и баба им.

— Ние ще вървим след вас — каза съдебният съветник.

Бабата се хвана за двете си внучета и тръгна с тях напред. След малко застанаха на върха на дюната. Вдясно се виждаше крайбрежният хотел. Пред тях от двете им страни се простираше брегът. С всичките му плажни кошове, баирчета и пясъчни кулички.

И там, където свършваше брегът, започваше морето! Докъдето погледът стигаше — необхватно, безкрайно. Приличаше на разлян живак. Някъде далеч на хоризонта, сред спущащия се мрак, се виждаше кораб. Няколко светлини блещукаха. А на небето, все още розово от отдавна залязлото слънце, се открояваше лунният диск. Той беше още съвсем бледен. Сякаш луната дълго време беше боледувала. По пастелно оцветения небесен свод се плъзгаха първите снопове светлина на далечни фарове. Някъде далеч изсвири параход.

Бабата и двете деца стояха възхитени. Те мълчаха и им се струваше, че никога в живота си вече няма да могат да проговорят.

Зад тях се чуха стъпки. Хаберланд и Густав се приближаваха предпазливо.

Густав пристъпи до Емил.

— Великолепно, нали?

Емил само кимна. Стояха мълчаливо един до друг и не откъсваха очи от морето.

След малко бабата промълви:

— Сега зная защо остарях!

Пета глава

СРЕЩА В БАЛТИЙСКО МОРЕ

— Будни ли сте вече? — запита тя и залепи ухо на вратата.

— Що за израз е това „будни“? — извика Професора и се изсмя.

— Кой говори? — запита Густав строго. — Кой говори с нас, без да ни се представи?

Прислужничката извика:

— Аз съм, Клотилда!

— Аха! — каза Емил. — Госпожица Зелбстбиндер.

— Зеленбиндер! — го поправи сърдито Клотилда.

— Не, не — рече Густав. — Зелбстбиндер ни харесва повече. Отсега нататък ще ви наричаме Зелбстбиндер. А ако не сте доволна, ще ви наричаме просто Шлипс! Разбрахте ли, госпожице Клотилда Шлипс?

— Отлично име — каза Професора. (Той все още имаше навик да слага оценки.) Клотилдо, от днес се казваш Шлипс.

— На мен можете да правите всичко — каза старата прислужница навъсено. — Хайде, но трябва да закусвате! Другите са в градината. А сега си отивам.

— Довиждане, Шлипс — изреваха тримата. След това потеглиха в гъша колона през вратата на верандата към градината зад къщата. По средата на поляната беше наредена голяма кръгла маса. Родителите на Професора, Пони Хютхен и баба й току-що бяха заели местата си. Съдебният съветник четеше вестник, Другите обаче гледаха смаяни момчетата.

Госпожа Хаберланд потупа леко мъжа си по рамото. „Какво има?“ — запита съдебният съветник и свали вестника си. След това и той се присъедини към общото учудване.

Професора и Густав бяха по бански костюми, а Емил с червените си гащета. Но това не беше най-забележителното.

Професора беше нахлупил панамената шапка на баща си и въртеше в ръка дебел бастун. Емил беше наметнал лятната пелерина на Пони, носеше жълтата й сламена шапка с изкуствените череши и беше разтворил пъстър чадър, който въртеше над тревата, с вирнат нос, като някоя малко побъркана дама. Густав изглеждаше най-чудноват. Той беше наложил шапчицата на бабата на Емил и я беше завързал под брадичката си толкова здраво с черните копринени панделки, че едва можеше да отваря устата си. Беше си сложил спортни очила. В едната си ръка поклащаше елегантно чантичката на Пони. В другата мъкнеше куфар.

Без да променят сериозния израз на лицата си и без да проговорят нито дума, трите момчета седнаха на плетените столове. След това Професора почука с чаената лъжичка върху чашата си и неочаквано тримата извикаха едновременно:

— Добър вечер, господа!

— Бедните деца! Откачили са! — каза съдебният съветник. — Още на втория ден от ваканцията. Колко жалко!

След това той отново посегна към вестника си.

— Би трябвало да повикаме лекар — рече Пони. — И мислете му, ако изцапате чантичката ми!

Густав се обърна и извика:

— Келнер! Прислуга! Това кръчма ли е, или не е кръчма?

След това бързо развърза връзчиците на шапката. Те почти го бяха задушили.

— Вече няма да си купувам шапки от тази шапкарка — изръмжа той. — Тоя парцал не може никак да се закрепи на главата ми.

В това време откъм вилата се зададе Клотилда, която носеше топло кафе.

— Хм, ето — каза: Професора. — Разбира се, пак същата госпожица Клотилда Шлипс. Все същите, все същите!

Прислужничката наля кафе, остави каната на масата и каза почти разплакана:

— Трябва ли да приема да ме наричат Шлипс?

— Как така Шлипс? — попита госпожа Хаберланд.

— Под думата Зеленбиндер (Душевръзкова) не можем да си представим нищо — каза Емил.

— Затова решихме да я наричаме Зелбстбиндер (Самовръзкова) — поясни Професора. — Но на нея не й харесва.

Като дъвчеше, Густав изръмжа:

— И тогава я кръстихме Шлипс (Връзкова). Други хора биха се радвали да се наричат Шлипс. Учителят ми по физическо възпитание се казва Филип Оксе (Вол). Когато го поканят някъде и трябва да се представи с името си, иде му да потъне в земята. Всички се смеят.

— Как би се радвал един такъв Вол, ако се казваше Връзков — прибави Емил.

Клотилда Зеленбиндер не проговори нито дума повече, а се върна в къщи.

Пони погледна към баба си:

— Какво им е на момчетата? Да не е някоя лоша болест?

— Не дай боже! — отвърна баба й. — Болестта е съвсем нормална. Наричат я луди години.

Съдебният съветник кимна:

— Знам тази болест от опит. И аз съм боледувал едно време от нея.

След закуска на сцената се появи Динстаг, за да ги заведе на плажа. Съдебният съветник и жена му останаха в къщи. Всички други, включително и бабата, се отправиха към брега. Момчетата решиха да се събуят боси. Това било полезно за здравето.

Спряха горе на дюната. Сега Балтийско море изглеждаше съвсем различно от миналата вечер. То блестеше със зеленикавосин цвят. А понякога, когато духнеше вятър, ставаше толкова ослепително златисто, че трябваше да си затварят очите. Бабата си сложи очилата за слънце, които й беше заела Клотилда Зеленбиндер.

Долу брегът беше покрит с колибки, бели чадъри, знаменца, байрачета и хора.

Понякога по огледалната повърхност на морето се търкулваха вълни и Пони забеляза:

— Изглежда като че ли някакъв невидим продавач разгъва коприна, преливаща в различни оттенъци по безкрайна маса.

Четирите момчета се спогледаха многозначително, без да кажат нещо. Само малкият Динстаг не се сдържа, и се изсмя високо.

— Глупави хлапета — каза Пони и се отдалечи по пътеката край брега. Емил и баба му я последваха усмихнати. След като повървяха малко, Емил се извърна да види приятелите си. Те бяха спрели на известно разстояние и дори не даваха вид, че ще продължат.

— Какво правите там? — извика Емил.

Момчетата бавно потеглиха. Но още след първите няколко метра спряха отново. Густав подскочи на един крак и страшно изруга.

Бабата се засмя:

— Твоите берлинчани не са свикнали да ходят боси. Чакълът ги боде.

Емил се втурна назад. Лицето на Густав се изкриви от болка, когато промърмори: „И това било полезно за здравето!“

А Професора добави:

— Благодаря! Стъпалата ми не са от говежда кржа!

— Никога вече бос! — закле се Динстаг и се опита да направи още една крачка. Той стъпваше като петел на бунище.

Густав се отклони от пътя й поиска да продължи по тревата. Но това не беше трева, а остри стръкове, които така порязаха прасците му, че момчето изрева бясно „Ау!“ и отново се върна на чакъла.

— Пясъчният ечемик съдържа много силициева киселина — обясни Емил.

— Никога не предполагах, че силициевата киселина е толкова бодлива — каза Густав. — Като че ли стъпвах върху бръсначи!

Емил прибави още нещо за устройството на растителните клетки й за свойствата на пясъчните и крайбрежните растения по-специално. Но Професора каза:

— Всичко това е добре. Ти може да си отличен ботаник. Но аз ще изтичам до вилата и ще си обуя гуменките.

Така и направи. Густав и Динстаг се втурнаха след него.

Емил се приближи до баба си, Седнаха на една пейка и загледаха морето. До мостика тъкмо беше спрял малък, бял крайбрежен параход. Момчето потърси с поглед Пони. Тя беше вече далеч напред!

Бабата тикна взетите назаем очила към набръчканото си чело:

— Най-после двамата сме сами за една минута. Е, как си, момчето ми? Как е майка ти?

— Благодаря, благодаря! Отлично.

Старата жена наклони глава.

— Не си много разговорлив. Кажи нещо повече. Хайде, млади човече!

Емил гледаше към морето.

— Но, бабо ти знаеш вече всичко от писмата ни! Мамичка има много работа. Пък и без работа животът не би и правил удоволствие. А аз… все още съм пръв в класа.

— Тъй, тъй — каза старата жена. — Тъй, тъй. Драго ми е да чувам такива работи. — След това тя раздруса нежно рамото му. — Ще си развържеш ли езика, хлапако? Нещо не е в ред! Да, нещо не е в ред! Емиле, аз познавам лицето ти като ръчната си чанта.

— Но какво може да не е в ред, бабо? Всичко е по старому. Повярвай ми!

— Разправяй ги тия на баба си! — промърмори старата жена и стана.

Най-после всички стигнаха на плажа.

Бабата седна на пясъка, събу обувките и чорапите си, за да си пече краката на слънце. Освен това тя пазеше и хавлиите, които бяха донесли.

Момчетата заградиха Пони по средата, хванаха се за ръце и се спуснаха с рев срещу вълните. По този случай една дебела жена, която беше седнала в морето недалеч от брега и почти беше задрямала, глътна малко вода и започна да крещи, като че я колят.

Бабата запретна роклята си, навлезе малко във водата и запита учтиво:

— Били ли сте млада, драга госпожо?

— Разбира се! — гласеше отговорът.

— Е, добре — каза бабата; — Е, добре.

И без да дава повече обяснения, тя седна пак в топлия пясък и загледа радостно след ликуващите деца. Сега вече се виждаха само главите им. А след малко и те се скриха.

Густав плуваше най-бързо. Той пръв се покатери на голямата дъсчена платформа, която беше закотвена навътре в морето и на която плувците си почиваха. Пони и Емил плуваха с еднаква скорост и си помогнаха при изкачването. Динстаг и Професора пристигнаха значително по-късно.

— Какво правите — запита Динстаг, като седна до приятелите си върху платформата, — че плувате по-бързо от Тео и мен?

Професора се засмя:

— Не се ядосвай. Ние сме умствени работници.

А Густав каза:

— Тук главата играе роля дотолкова, че я държите много високо над водата. Трябва да се научите да плувате кроул.

И той се изтърколи в морето, за да им покаже как да се гмуркат.

— Колко взимаш на час? — запита го Пони.

Густав си пое дълбоко дъх, гмурна се и като изскочи отново на повърхността, извика:

— Шестдесет минути!

След това всички се отправиха към брега. Густав плуваше пръв. Неочаквано Професора удари главата си о някакъв господин, който се бе отпуснал по гръб и бавно плуваше към брега.

— Внимавай! — извика господинът. — Къде ти са очите?

— Под водата — отвърна момчето и продължи да загребва като корабно витло след приятелите си.

Бяха стигнали вече до мястото за тези, които не плуваха. Точно пред тях се намираше грамадна гумена туба. (Това, разбира се, беше реклама на паста за зъби.) Всички се опитваха да се покатерят върху нея. Но тубата веднага се обръщаше и плувците се премятаха във водата. Вдигаше се голяма олелия.

Приятелите погледнаха към брега. Там бяха подредени уреди за гимнастика. На лоста, се въртеше и люлееше един човек. Точно в този миг той провря краката между ръцете си и седна на лоста. След това се отпусна назад, разпери ръце, залюля се напред, отпусна изведнъж колената си, превъртя се във въздуха и скочи на пясъка, като завърши представлението с елегантен поклон.

— Гръм и мълния! — извика Густав. — Та дори аз не мога да направи това.

Когато гимнастикът отстъпи настрана, под лоста застанаха две малки момчета. Те скочиха, увиснаха на пръта и повториха едновременно целия мъчен номер, който човекът току-що беше изпълнил. И когато накрая се преметнаха във въздуха и завършиха упражнението с поклон, всички възторжено им изръкопляскаха.

— Побърквам се — заяви Густав. — Никога не съм виждал такова нещо. И при това от такива хлапета.

— Това са „тримата Байроновци“ — се обади тогава едно момче, което беше застанало до тях във водата. — Семейство артисти. Баща и двама близнаци. Вечер дават представления в Крайбрежния хотел.

— Трябва да ги видим — каза Пони Хютхен.

— Програмата започва в осем вечерта — добави момчето. — И останалите номера са световни. Мога да ви препоръчам горещо програмата.

— А дали ще намерим места? — запита Динстаг.

— Мога да ви запазя една маса — каза момчето.

— Да не би й ти да си акробат? — запита Емил.

Момчето поклати отрицателно глава.

— Не — отвърна то. — Наистина и аз играя добре гимнастика, но по занаят съм пиколо в Крайбрежния хотел.

— Пиколотата умират рано — засмя се Густав.

— Откъде-накъде? — запита Динстаг.

— Виждал ли си някога пиколо с брада?

— Остави сега глупавите си шеги — сбърчи носле Пони. А непознатото момче каза:

— Откак видях Густав за последен път, той се е изменил само с това, че е пораснал. Иначе си е пак същият. Приятелите се спогледаха изненадани.

— Откъде ме познаваш? — запита Густав смаян.

— Познавам всички ви — отговори пиколото. — Дори на времето си Густав зае от мен един костюм.

Густав остана със зинала уста.

— Празни приказки — каза най-после той. — Никога в живота си не съм обличал чужди дрехи!

— О, все пак! — възрази пиколото.

Останалите още гледаха слисани.

— Как се казваш? — запита изведнъж Пони.

— Ханс Шмаух.

— Нямам понятие — заяви Густав. — Не познавам никакви Щмауховци.

— Ти познаваш и баща ми — настоя Ханс Шмаух. — И Емил го познава.

— Става все по-загадъчно — рече Емил.

Тогава Густав, изгубил търпение, нагази във водата, хвана пиколото и рече:

— Казвай всичко наред, малчугане! Иначе ще те потопя във водата така, че никога няма да станеш келнер.

Ханс Шмаух се засмя:

— По-рано бях пиколо в Берлин, в хотел „Крайд“ на Нолендорфплац. Парола Емил!

Тези няколко думи като че ли направиха чудо. Приятелите започнаха да скачат като подлудели индианци около малкия Шмаух. Солената морска вода се разплиска на цял метър височина. След това те започнаха да стискат ръбете на пиколото тъй, че костите му запращяха.

— Много се радвам — каза Емил, — твоят баща, портиерът, тогава беше толкова любезен към мен. Зае ми цели десет марки. И ние с Густав дори пренощувахме при вас в една хотелска стаичка.

— Да — каза пиколото. — Вълнуваща история беше, нали? Цял живот ще си спомням за нея, дори и ако стана хотелиер. Когато съм свободен, може да се поразходим малко с платноходка из морето. Чичо ми живее тук, в Корлсбютел. Има голям търговски параход и ми позволява да взимам платноходката.

Всички се зарадваха на предложението, а след това излязоха на брега и представиха малкия Шмаух на бабата. И тя се зарадва.

Густав изгледа пиколото развеселен и като се триеше усърдно с хавлията, каза:

— Не разбирам само едно.

— Какво? — запита Ханс Шмаух, като изгледа грамадния Густав.

Младият мотоциклетист поклати глава и каза:

— Не разбирам само как по-рано са ми ставали дрехите ти.

Шеста глава

ГУСТАВ И ФИЗИКАТА
Заредиха се щастливи дни. Слънцето беше толкова жарко, като че ли грееше над Балтийско море с лупа. Професора и гостите му почервеняха като раци, а после станаха кафяви като мулати. Само Пони Хютхен си оставаше червена и се белеше като лук. Бабата постоянно мажеше гърба на младата госпожица с вазелин, орехово масло, ланолин и крем против изгаряне, но нищо не помагаше.

И на Пони и идваше да зареве с глас когато баба й я будеше рано сутрин с думите: „Ставай, графиньо! Слънцето отдавна е изгряло!“

— Защо ли не завали? — питаше тя отчаяна.

А момчетата се радваха от сърце на хубавото време. Те непрекъснато бяха по брега или във водата. Или пък отиваха на пристанището, което се намираше вдясно от мостика, възхищаваха се от платноходката на капитан Щмаух, която се казваше „Кунигунде IV“, и с нетърпение очакваха свободния ден на пиколото, за да се разходят с нея по морето.

Понякога Густав взимаше някого на багажника на моторетката си, закарваше го в ловния дом или в Коленмайлер. После се връщаха в Корлсбютел, за да докара следващия. Той повтаряше рейса, докато се съберат всички. Веднъж закара дори и бабата в ловния дом. Когато слезе, тя каза:

— Беше чудесно. Сбъркала съм професията си. Трябваше да стана мотоциклетистка, а не баба.

От време на време момчетата пишеха писма до къщи. От време на време получаваха поща. Понякога съдебният съветник ги фотографираше и със следващото писмо те изпращаха снимките на домашните си.

Или пък отиваха в гората и донасяха големи букети цветя. Емил познаваше почти всички растения и назоваваше имената и особеностите им. Поради това съдебният съветник отиде в Рощок и купи от университетската книжарница един учебник по ботаника и едно ръководство за определяне на растенията. Но от този ден нататък вече никой не се интересуваше от цветята, тревите и храстите. Никой освен Емил.

— Печатните работи ме нервират — поясни мотоциклетистът Густав.

Един ден баба получи дълго писмо от Нойщат. Тя го прочете два пъти, после го прибра в чантичката си и си рече „Аха“.

Но на Емил не каза нищо. Поне засега.

Веднъж, когато седяха на верандата и ядяха вкусния обяд, съдебният съветник каза:

— Ако на уважаемите присъствуващи не е много неприятно, бих предложил да отидем довечера в Крайбрежния хотел и да си усладим душата с тамошните забави.

От радост момчетата за малко щяха да оставят десерта. Макар че беше гроздово желе. А гроздовото желе беше специалитет на Клотилда Щлипс.

Въпреки всичко изядоха десерта. А след това всички момчета се спуснаха „в надбягване“ към Крайбрежния хотел.

Докато се въртяха около вратата на хотела и се съветваха кой да влезе и да говори с пиколото, на сцената се появи и Пони Хютхен.

— Как се озова тук? — запита я Густав.

— На два крака — отвърна Пони. — Идвам да ангажирам маса за тази вечер. Имате ли нещо против?

Никой не възрази.

Пони влезе в хотела. Към нея веднага се запъти управителят.

— С какво мога да ви услужа, уважаема госпожице?

— Искам да говоря с пиколото.

— Шмаух е в ресторанта — каза господин управителят, след което й обърна гръб и влезе в канцеларията.

Пони намери ресторанта и откри в него Ханс Шмаух. Той тъкмо носеше, пазейки равновесие, планина от чинии, затова каза:

— Един момент, Пони. Веднага ще бъда на услугите ти.

Пони зачака.

Пиколото се върна бързо и запита:

— Какво има?

— Бих искала да ангажирам маса за тази вечер.

— За колко души?

— Един момент — да ги пресметна. Съдебният съветник, жена му, баба, аз, Клотилда Шлипс и трите момчета, това, прави…

— Осем души — изпревари я пиколото. — Дадено. По възможност масата ще бъде по-напред… А може би и чичо ми, капитанът, също ще дойде. С него трябва да се запознаете.

Пони подаде ръка на Ханс Шмаух и каза:

— Значи маса за девет души. Пиколото се поклони.

— Представлението започва малко след осем часа.

— Няма значение — отвърна Пони. — Въпреки това ние ще дойдем.

След вечеря живеещите във вила „Морски бряг“ се облякоха колкото се може по-хубаво и се отправиха, тържествено към Крайбрежния хотел. Масата, която Ханс Шмаух беше запазил, се намираше на първия ред до самата сцена. Съдебният съветник поръча на възрастните вино. На децата донесоха оранжада.

Въпреки че беше осем часът, представлението още не бе започнало. Оркестърът свиреше една след друга познати мелодии и залата се пълнеше с весели курортисти, докато най-после не остана празна нито една маса.

Пред хотела се бяха събрали много от жителите на Корлсбютел. Те надзъртаха любопитно през прозорците и искаха да следят представлението безплатно. Но ето че един келнер и пиколото се приближиха и дръпнаха завесите. (Всъщност пиколото не правеше това много усърдно. Между завесите, които той спущаше, оставаха големи процепи.)

— Много мило от негова страна — каза Емил. — Все пак хората отвън ще могат да виждат нещо.

— Ханс Шмаух, приятелят на хората — каза дълбокоумно Професора.

Баща му, съдебният съветник, потупа Густав по рамото.

— Откога си станал толкова прилежен, та ходиш дори и във вариете с книга?

Густав се изчерви.

— Това е английски речник — каза той.

— Да не си решил да зубриш думи?

Густав поклати глава.

— През ваканцията ли? — извика той. — Само това ти липсваше.

Пони се засмя:

— Сигурно иска да разговаря с двамата близнаци, акробати — предположи тя.

— Разбира се — отвърна Густав. — Момчетата се казват Байрон. Значи са англичани. Е, добре, що кажат нещо, което не разбирам; чисто и просто ще потърся думата в речника.

— Горя от нетърпение да чуя този разговор — каза бабата. Тя беше облякла черна тафтена рокля и изглеждаше блестяща.

В това време се появи още един гост — едър и пълен мъж. Той носеше синя моряшка фуражка и син костюм. Спря се сред залата и се огледа. Неочаквано отнякъде дотърча пиколото, поговори с човека и го заведе до масата на Хаберландови, като каза:

— Мога ли да представя на господата моя чичо? Господин капитан Шмаух.

След това Ханс се отдалечи.

Момчетата станаха. Стана и съдебният съветник. Той поздрави чичото на пиколото и го помоли да седне. Капитанът подаде ръка на всички и каза:

— Само не толкова официално. Иначе ще си отида веднага.

Всички седнаха. Новият гост поръча на келнера грог от ром. След това каза:

— Толкова много млади хора на масата — чудесно. Разкажете нещо от училище, братлета. Откакто изхвръкнах от гимназията, има четиридесет години. Какво лудо време беше.

Момчетата се замислиха. Но никак не им идваше наум от какйо може да се интересува един стар капитан. Той ги изгледа: в очакване един след друг, после удари с ръка върху коляното си и рече:

— Възможно ли е? Ние бяхме други хлапаци! При нас всеки ден се случваше по някоя беля.

— Аха, такива работи ли искате да чуете? — извика Густав.

— А да не мислите, че ще ви карам да декламирате „Песента на камбаната“?.

Тогава Густав каза:

— През последната седмица, преди да ни разпуснат, бях забъркал една каша. Отначало искаха направо да ме вдигнат във въздуха. Но и този път се размина.

Останалите го слушаха с интерес.

— Това стана така — започна Густав. — Преди часа по физика имаше голямо, междучасие и нашият първенец по успех Менерт отишъл в дирекцията и наклеветил едного от нас. Не мен. Но в класа минавам за голяма сила и когато стане нещо, аз съм съдията. Обаче славният Менерт, изглежда, се изплашил и през междучасието не се показа никакъв. Яви се едва когато всички, бяхме насядали в залата по физика, заедно с Джуджето, искам да кажа, с господин учителя Каул. В стаята беше и прислужникът. Той винаги помага на учителя Каул при опитите.

Трябваше да ни се показва нещо с електрически искри. Дължината на искрите или нещо подобно. Каул и прислужникът подредиха апаратите. След, това бяха спуснати черните пердета. За да виждаме в тъмното по-добре искрите. „Човече — прошепна ми тогава Жабата, моят съсед, — удава ти се изключителен случай. Ще се промъкнеш в тъмното до първата редица, ще цапнеш хубаво Менерт и преди Джуджето, т.е. Каул, да светне лампата, ще бъдеш на мястото си.“

Това предложение ми се хареса страшно. Защото, ако предател като Менерт получеше пред всички такава плесница, че да отекне в залата, й когато светне лампата, се окаже, че няма никого, а е самата справедливост — истинска сензация, свръхестествено.

Густав се огледа изпитателно. Останалите слушаха с жив интерес.

— Е, добре — каза той. — Беше, тъмно като в рог. Като в мазе за въглища. Джуджето т.е. учителят Каул, каза, че опитът скоро ще започне и ние трябвало да внимаваме в искрите. И докато всички внимаваха, аз се промъкнах до първата редица и замахнах здравата. За грешка не можеше да става и дума. Защото Менерт стои от години на първия чин на първата редица.

Както вече казах, замахнах свирепо и цапнах така издайника, че едва не си счупих ръката.

Капитан Шмаух удари с ръка коляното си:

— Отлично! А след това си седна на мястото. И никой не можа да разбере кой е бил.

Густав поклати тъжно глава:

— Не, не си седнах на мястото — отговори той. — Останах на първия чин, закован от страх.

— От страх ли? — запита Клотилда. — Как така от страх?

— Защото Менерт нямаше коси.

— Нямаше коси? — възкликна Емил.

— Той беше плешив. Прочее, това не беше Менерт, а Джуджето, т.е. господин Каул.

Слушаше дори и келнерът, който беше донесъл грога на капитана.

— Да — каза Густав. — Учителят Каул беше седнал в тъмнината на чина до Менерт, понеже искал също да наблюдава опита. Това е понятно. За един учител по физика физиката е нещо много интересно. Но в края на краищата аз не можех да предугадя, че в тъмното той е седнал на мястото на Менерт.

Капитан Шмаух се засмя така, че заглуши оркестъра, макар той в този момент да свиреше марш.

Госпожица Клотилда Зеленбиндер беше побледняла.

— Ужасно! — прошепна тя. — Чак кожата ми настръхва!

Съдебният съветник се наведе напред:

— Е, и как се разви историята по-нататък?

Густав се почеса зад ухото.

— Не е толкова важно — каза той. — Но все пак друг път не се бях чувствувал така зле. Изведнъж някой запали лампата. Джуджето седеше на мястото на Менерт и държеше голата си глава. Прочее не беше чудно, че го болеше. Бях го ударил с всичка сила. Класът седеше като гръмнат. Пред черната дъска стърчеше старият прислужник и лицето му беше придобило най-лупавия възможен израз. А електрическите искри продължаваха да се сипят. Но никой не се занимаваше с тях.

„Кой беше?“ — запита Джуджето, т.е. господин Каул, след дълго мълчание. „Аз — казах. — Моля за извинение, господин учителю. Заблудих се.“

„В това можеш да бъдеш сигурен“ — извика той. А после се спусна посред час навън. При това, държеше главата си с две ръце, като че ли се страхуваше, че ще се изтърколи от раменете му.

— Фантастично — каза Пони. — Значи ти си луда глава?

Густав помисли малко. После каза:

— Сега вече всичко ми беше безразлично. Докато другите седяха като ударени, хванах Менерт и го опердаших така, че дрехите вече като че ли не му бяха по мярка. После отсъствува цели три дни… След като натупах така благородния ни първенец, разсилният дойде и ме откара в дирекцията. Джуджето седеше на софата със студена кърпа на врата.

— Току-що се научих, че в тъмнината ти си нападнал един стар и заслужил учител на гимназията — започна директорът. — Разбира се, ние ще те изключим от училището. Но преди това искам да разбера подбудите на подлата ти постъпка!

Сега вече ми причерня! Никой още не ме беше обвинявал в подлост. Добре тогава! И започнах отначало. Казах, че ако някой е подъл, това е отличният ученик Менерт. И че ударът всъщност е бил предназначен за Менерт, защото през голямото междучасие е издал един от приятелите ни. И че могат да идат в залата по физика и да видят с умиление останките на любимеца си. Щом предпочитат „такива лоши характери“ пред мен, нямам нищо против. И тъй нататък.

Капитан Шмаух наблюдаваше с любов разгневения Густав.

— Е, и какво стана после? — запита той.

— После господин Каул направи нещо, което няма да забравя до края на живота си — каза Густав.

— Какво направи? — запита Емил.

— Започна да се смее — рече Густав. — И се смя така, че компресът падна от главата му.

Капитан Шмаух се удари за трети път по коляното. После се обърна към келнера, който все още седеше до масата, за да слуша, и извика:

— Келнер, грог номер две!

Седма глава

ВАРИЕТЕ В КОРЛСБЮТЕЛ
Оркестърът засвири приветствен марш. На сцената се появи елегантно облечен и доста наперчен господин, който поздрави многобройните посетители от името на дирекцията на хотела. Той им обеща приятна вечер и накрая им разказа няколко вица, на които само той се смя. Това му развали настроението и той побърза да оповести първия номер:

„Фердинанд Бадстюбнер, Карузо на лютнята“.

Карузо Бадстюбнер беше дебел сивокос човек с тамбура, с дебел глас и малка студентска фуражка. Тамбурата държеше в ръце, а пъстрата шапка беше наложена на главата му. Той посегна към струните и издрънка няколко песни, в които се разказваше най-вече за Хайделберг, за някаква красива любима, за хубави кръчмарски дъщери и за доста много бъчви с вино и халби бира. Гласът му не беше много свеж. Когато свърши, той размаха шапката си. После завесата падна.

— Изглежда, че по ваше време не ви е оставало изобщо време за учене, нали? — обърна се Професора към баща си.

— Песните преувеличават — поясни съдебният съветник. — Ако изобщо не бяхме чели, нямаше да научим нищо.

Клотилда също искаше да пита нещо:

— Но защо този стар човек, който току-що пя, е още студент? — запита тя. — И ако е студент, защо свири тук песни на лютня?

Останалите се спогледаха. Най-после бабата каза:

— Навярно е студент, който си изкарва прехраната.

— Аха — каза Клотилда Зеленбиндер. — Сега ми е ясно!

И когато другите започнаха да се смеят високо, тя не проумяваше защо. Густав каза:

— Аз изобщо няма да следвам. Ще стана автомобилист, състезател или летец за фигурно летене.

После се обърна към Емил.

— А ти ще следваш ли?

Емил притвори очи за миг. Той си спомни за фелдфебела Йешке и за разговора си с него.

— Не — отговори той. — Няма да следвам. Ще гледам да почна да печеля колкото се може по-скоро и да стана самостоятелен.

Баба му го изгледа отстрани, но не каза нищо.

Вторият номер беше изпълнен от танцьорка акробатка. Тя се въртеше толкова бързо около собствената си ос, че понякога на човек се струваше, че очите и са на гърба, а тилът на лицето.

Капитанът ръкопляскаше с грамадните си ръце така, като, че ли спукваше с гръм напълнени с въздух кесии. Той се приведе над масата и запита Клотилда:

— Можете ли да танцувате и вие така?

Но забеляза веднага, че е сбъркал адреса.

— Бих се срамувала да се кривя така пред хората — отвърна готвачката.

— Е, но в къщи би могла да направиш опит — каза Професора. И всички момчета се ухилиха при мисълта, че госпожица Зеленбиндер, наречена още Шлипс, би тръгнала по верандата на ръце, вместо да готви обяда.

Оркестърът засвири танц. Някои от гостите започнаха да танцуват. Танцуваше и капитан Шмаух. С Клотилда. И съдебният съветник с жена си. А бабата на Емил клатеше главата си в такт с музиката и лицето й показваше, че е в добро настроение.

Неочаквано един млад човек се поклони пред Пони Хютхен и запита:

— Мога ли да ви помоля за този танц, уважаема госпожице?

Емил погледна слисан младия човек и се изсмя:

— Но уважаемата госпожцца още не знае да танцува — рече той.

Пони стана.

— Хм, ти пък ако имаш понятие, драги — каза тя.

А после започна да танцува така с младия човек, като че ли цял живот не беше правила нищо друго.

— Я погледнете нашата уважаема госпожица! — извика Професора. — Та нали тя още не ходи на уроци по танц?

— На нас, младите момичета, танцуването ни е вродено — обясни бабата.

— Хлапачка — поклати Густав неодобрително глава. — Не е по-оляма на години от мене, а играе тук роля на уважаема госпожица.

Следващият танц беше валс.

— Това е нещо за нас, младите — каза капитанът на Пони. Той се понесе с нея така из залата, че никой друг не посмя да излезе да танцува. От време на време капитанът я издигаше във въздуха. Беше великолепно.

Всички гости, та дори и келнерите, им ръкопляскаха наоколо. Капитанът накара Пони да се поклони, а след това се поклони и той.

Малко след това наперченият господин се появи отново на сцената. Той каза, че на него се паднала голямата чест да представи един артист, който във всички кабарета на страната пожънал буря от успехи.

— Това раздразни любопитството ми — каза капитан Шмаух. — Щом е имал такъв успех, защо идва при нас, в Корлсбютел?

Зачакаха да се вдигне отново завесата. И когато това стана и артистът се появи, Емил не се сдържа и извика гласно:

— Гледай ти защо го хвалел толкова!

Защото „големият артист“ не беше никой друг освен същият, който съобщи номера. Само че сега се беше въоръжил с цилиндър, бастун и монокъл.

— Ето ме — каза той. — Най-напред ще ви изпея нещо сериозно. А именно, песента „Животът е такъв“. Теобалд, започвай! (Теобалд беше пианистът.)

Когато свърши, бабата каза:

— Ако този смахнат музикант е играл някога в големи кабарета, аз съм велика херцогиня.

След това артистът изпя още две весели песни, които звучаха също тъжно, както първата. После той обяви десетминутна почивка.

Мрмчетата излязоха на дюната пред хотела и се загледаха към морето. То се простираше гладко и беше придобило оловен цвят. Само отражението на луната блещукаше като тясна сребърна пътека над тъмната вода.

Вълните се удряха в брега равномерно. Очертанията на кошовете по плажа се открояваха на небето като кръстци нощем в нивите.

Беше някак страшно под обсипаното с блещукащи звезди небе.

— Студено ми е — прошепна Професора. Върнаха се в залата и седнаха отново при Пони и възрастните.

След паузата танцьорката акробатка излезе още веднъж. След това един илюзионист показа няколко фокуса с карти. И най-после дойде ред на коронния номер на вечерта „The three Bayrons“.

Онова, което мистър Байрон изпълни заедно с близнаците си, беше наистина неописуемо. Посетителите седяха като вцепенени по местата си и не смееха да дишат. Най-интересно беше, когато мистър Байрон легна по гръб върху табуретката и издигна нагоре ръцете си. Джеки Байрон, по-едрият близнак, се изправи на главата си върху дясната длан на баща си, а Маки — върху лявата. Отначало те се държаха за ръцете на мистър Байрон, но после пуснаха ръцете, си и ги прибраха по шевовете на панталоните си. Стояха така на глава като малки, обърнати с главата надолу войници. След това скочиха отноро на земята и се усмихнаха като че ли нищо не беше станало. Мистър Байрон остана легнал върху табуретката, после сви колене и вдигна нагоре краката си. Маки легна по корем върху стъпалата на баща си.

След това мистър Байрон започна да движи краката си като велосипедист и Маки се завъртя около собствената си надлъжна ос като вретено. Неочаквано той отхвръкна във въздуха, преметна се около себе си, падна отново върху краката на Байрон, който го отхвърли, и тогава, като се извъртя във въздуха на деветдесет градуса, падна — не падна, а застана на крака върху стъпалата на мистър Байрон.

С разтреперан глас Клотилда каза:

— Не мога да гледам повече.

Но Емил, Густав и Професора бяха очаровани.

— Жалко, че малкият Динстаг не е с нас — каза Густав.

След това Джеки Байрон, единият близнак легна на табуретката, издигна ръце нагоре, хвана китките на баща този голям, и тежък атлет издигна тялото си върху ръцете на Джеки.

— Не мога да разбера как не се счупват костите на това момче — прошепна Емил.

Густав кимна.

— Това противоречи на всички физически закони — заяви той.

Когато тримата Байроновци завършиха номера си, избухнаха нечувани ръкопляскания. Жителите на Корлсбютел, които стояха пред хотела и гледаха през пролуките между пердетата, ръкопляскаха, докато наоколо започнаха да прехвърчат изплашени прилепи.

Густав хвана здраво английския речник и твърдо решен, стана.

— Да вървим! — каза той и побягна. Професора и Емил го последваха бързо.

Причакаха близнаците в коридора зад сцената.

— Hallo boys! — извика Професора.

Близнаците се извърнаха.

— A moment please! (Момент, моля!) — помоли ги Густав.

По-дребният, Маки веднага побягна и изчезна в една от стаите. Джеки остана.

— You are wonderful (Чудесни сте.) — каза Емил. — Very nice, indeed. My compliments Bayrons! (Много сте мили, наистина. Моите поздравления, Байроновци).

Джеки Байрон пристъпи към тях. Трй изглеждаше много изморен и изпотен.

Густав запрелиства речника.

— Hallo dear (Слушай, драги) — заекна той. — We have seen you. It is the greatest impression in all my life, by Jove. Do you understand? (Гледахме ви. Направихте ми изключително впечатление, кълна се. Разбирате ли?)

Джеки Байрон дълго гледа трите момчета. После каза тихо:

— Не си правете шеги. Аз не разбирам нито дума английски.

Лицата на тримата приятели придобиха глупав израз. Густав затвори речника.

— Аз съм крив — каза той. — Мислех, че си англичанин.

— О — отвърна Джеки. — Байрон е само нашето име като артисти. Чуждестранните имена привличат повече. Как мислите, че се казвам всъщност?

Момчетата сбърчиха чела и започнаха да мислят.

— По-добре кажи веднага — рече му Професора. — Иначе ще трябва да преровим цяла адресна книга.

Джеки постави пръст пред устата си.

— Разбира се, не бива да казвате никому. Името ми е… не, по-добре да не казвам.

Тогава се намеси Емил.

— Аз се казвам Тишбайн* — рече той. — Сигурно името ти не е по-лошо от моето.

[* Тишбайн значи крак на маса.]

— О, все пак — каза Джеки. — Но добре. Казвам се Паул Пахулке и съм от Телтов.

— Паул Пахулке — прошепна Густав смаян. — Е, това не е толкова важно. Моето име е Густав. И искахме да ти кажем, че сме наистина възхитени. Вие сте първокласни акробати.

Джеки се зарадва на тази похвала.

— Много ми е приятно — каза той. — Ще дойдете ли и утре на плажа?

Те кимнаха.

— Тогава до утре — извика той и побягна в стаята, където преди малко беше изчезнал брат му.

Тримата приятели останаха в коридора, спогледаха се и накрая прихнаха да се смеят.

А Густав мушна презрително речника в джоба си, хвана подръка Емил и Професора и каза:

— Ето ти на. И за какво човек учи чужди езици!

Осма глава

ТРЕТИЯТ БЛИЗНАК СЕ ПОЯВЯВА

Пуснаха го вътре и му разказаха за тримата Байроновци и техните номера, Докладваха му също, че към Пони Хютхен се обърнали с „уважаема госпожице“.

— Да, да — каза Динстаг. — Стареем. И понеже Пони беше в кухнята при Клотилда и се учеше да готви, всички се втурнаха през коридора, блъснаха вратата и извикаха:

— Уважаема госпожице, партньорът ви по танц чака навън.

Пони наистина погледна през прозореца.

Момчетата прихнаха да се смеят и се втурнаха обратно към верандата. Там Професора каза:

— Зададоха ли ви за домашно да пишете за ваканцията?

— Разбира се — каза Густав. — Всяка година все същото: най-хубавите преживелици, най-знаменателните преживелици и най-интересните преживелици през ваканцията! Човей малко по малко изгубва желанието да преживява.

— При това лошо време можем да го напишем още днес — предложи Професора, — Така ще ни се махне от главата.

Емил беше съгласен. Но Густав и Динстаг се възпротивиха. Професора се опита да ги придума.

— Да започнем само предварителните проучвания — каза той, взе от масата една книга на баща си и започна да я прелиства. — Може да се намери нещо подходящо, пък макар и цитат.

— Нашият учител мрази цитатите — каза Густав. — Той е на мнение, че е по-добре да се сетим за нещо сами, отколкото да преписваме от книги. Това заслужавало толкова порицание, колкото преписването от съседа по чин. — После той се засмя и прибави: — Прочее, аз винаги предпочитам да препиша от съседа си.

Емил запита Професора какво чете.

— Не казвам — отвърна той. — Трябва да отгатнете. Слушайте!

При тези думи той седна до масата и зачете:

— „…При нас пеенето е първото стъпало на образованието — всичко друго се включва към него й бива поднесено чрез него. Най-простото удоволствие, както и най-простото учение се оживява и запечатва чрез песента. Дори и онова, което предаваме от вярата и нравите, пак се проповядва с песни.“

Професора вдигна очи.

— Е; можете ли да познаете от кого е това?

— Навярно от диригента на някое певческо дружество — каза Густав. Професора се засмя.

— Ех, че се излагаш и ти! Това е от Гьоте.

Динстаг каза:

— Щом е от Гьоте, трябва да казваш „от фон Гьоте“, защото той е благородник.

— Това не е толкова важно — промърмори Густав.

Професора продължи да чете:

— „Като приучваме децата да записват със знаци на ченаца дъска тоновете, които произнасят, и после ги учим да пеят по тези знаци, а след това да прибавят и текста, то ние упражняваме едновременно ръката, ухото и окото й постигаме по-бързо задачите на правописа и краснописа. Затова именно ние избрахме между всичко друго музиката като елемент на възпитанието и от нея се разклоняват на всички страни пътищата на учението.“

— Да не би фон Гьоте да е бил директор на училище? — запила учудено Динстаг. — Струва ми се, че е бил министър.

— Всичко с пеене; — извика Густав извън себе си. — Представете си, че при смятането на лихвените правила и уравненията с едно неизвестно трябваше да пеем! Не мога да се съглася, че това е хубаво.

— Гьоте сигурно е препоръчвал това за първите учебни години — каза Емил. — Тогава всички предмети са свързани В този момент на верандата се появи съдебният съветник.

— Какво четете? — запита той.

Професора му обясни.

— Аха — каза съдебният съветник. — Четете „Странствуванията на Вилхелм Майстер“?

— Аз съм решително против обучението чрез пеене — заяви Густав. — По пеене имам четири, защото съм съвършено не музикален. И представете си, че по всички други предмети и часове трябваше да пея! По латински, математика, история и прочее… това е просто немислимо!

— Ти и без пеене не си цвете по латински и математика — извика Динстаг.

— Така е — призна си Густав. — Моля, ако желаете, можем отсега да започнем да спрягаме неправилните глаголи в хор от четири гласа.

Съдебният съветник Хаберланд се засмя.

— Педагогическата провинция, която Гьоте описва в „Странствуванията“, е хуманистичният идеал на един много стар и голям поет. По-късно ще разберете тази книга по-добре — каза той.

— Но съвсем не е мъчно за разбиране — намеси се Професора. — Послушайте!

И той качете: „Благородните и здрави деца имат много нещо в себе си Природата е дала на всекиго всичко, от каквото има нужда за времето си. Наш дълг е да развием всичко това. А често пъти качествата се развиват по-добре от само себе си.“

Той затвори книгата и погледна своите приятели.

— Е, видяхте ли?

— Какво? — запита Густав. — Благородни и здрави деца сме всички, които седим тук. А после?

Професора почука книгата с показалец.

— Гьоте казва…

— Фон Гьоте казва — поправи го Динстаг.

— Гьоте казва, че нйе по природа имаме скрито в себе си, тъй да се каже, всичко, от което се нуждаем за живота. Според Гьоте то може да се развие от само себе си. Няма защо някой постоянно да се върти около нас и да ни съветва, надзирава и оценява.

При тези думи той погледна баща си.

— Знаеш много добре, че не говоря за теб. Но много родители и учители постъпват по начало погрешно.

— Дяволски мъчно е — каза съдебният съветник — да не се възпитават децата прекалено, но и да не се оставят невъзпитани. И всяко дете е отделен случай. Едно развива вродените си качества без всякакви усилия. А на друго те трябва да се издърпват с клещи. Иначе никога няма да се появят. — Той седна. — Ще разберете това по-късно, когато сами станете бащи.

— Още отсега се радвам на това време — каза Емил.

— О — извика съдебният съветник. — Понякога от такива радости побеляват косите!

А като погледна сина си, добави:

— Знаеш много добре, че не става дума за теб, момчето ми.

— Това за „саморазвитието“ започва да ми става ясно — заяви Густав. — Сигурно е, че и без диктовки, домашни и класни мога да стана също така добър състезател по автомобилизъм. Не, дори по-добър. Защото тогава щях да имам повече време за тренировка.

— Многоуважаеми господа — каза съдебният Съветник усмихнат. — Искате ли да се проявявате няколко дни сами, без да ви пречи никой? Ще ви се даде възможност! Днес минах край пътническртр бюро и прочетох че в други ден започва няколкодневно пътешествие до Копенхаген. Отдавна не съм бил там. Много искам да отида в Дания и предлагам жена ми и аз, бабата на Емил, нашата Клотилда и Пони Хютхен да отпътуваме в други ден с ферибота на север.

— А ние? — запита Професора.

— Вие, момчетата, ще останете сами в Корлсбютел. Ще обядвате в ресторанта. Пари ще ви оставя, освен ако, не смятате това като голямо посегателство върху вашето развитие.

— Ние не сме дребнави каза Густав. — Ще вземем парите.

— Но за всичко друго трябва да се грижите сами — каза съдебният съветник. — Така ще имате пълна възможност да се формирате, както ви душа иска. Сами ще отговаряте за себе си и ще видите дали е удоволствие, или товар човек да се грижи сам за себе си. Разбрахме ли се?

Момчетата бяха въодушевени. Професора пристъпи до съдебния съветник и каза гордо:

— Има ли по-добър баща от моя?

— Не! — изреваха те.

А малкият Динстаг вдигна ръка, както в училище, и помоли:

— Господин съдебен съветник, не можете ли да вземете със себе си и моите родители?

Следобед все още валеше. Точно на закуска, когато си пиеха следобедното кафе, дойде капитан Шмаух. Клотилда трябваше да му свари силен грог. Трй седна на люлеещия се стол, напълни лулата си, запуфка сини облачета към завесите и каза:

— Тук е приятно! Откакто снощи бях заедно с вас, вече се плаша от самотата в собствената си къща.

— Трябвало е да се ожените, когато сте били по-млад — отвърна бабата.

— Не — каза капитанът. — Никак нямаше да бъде хубаво мъжът да пътува продължително по океаните, а госпожа съпругата да стои дълго сама в къщи. Тази вечер отплавам пак за няколко дни до Южна Швеция. Ще товаря дърва. Тъй върви от десетки години. И все сам! Ех, ако поне Ханс останеш завинаги в Корлсбютел. Но щом годините му на пиколо изтекат, той ще отиде в Англия или Франция. Един добър келнер трябва да е ходил в чужбина. Той не може да остава тук заради някакъв чичо. И тъй, аз ще си остарявам й остарявам. Докато някой хубав ден престана изобщо да старея.

Той беше наистина развълнуван. И затова му поднесоха още един грог.

След това обаче капитанът трябваше да се върне на кораба. Той облече мушамата си и закрачи под дъжда. В посока към Швеция.

След вечеря децата пак седяха сами на верандата. Динстаг още беше при тях. Той имаше разрешение от родителите си да остане до девет часа. Дъждът барабанеше по покрива. Момчетата започнаха да се отегчават.

Неочаквано на прозореца на верандата се долепи едно лице. Някой потропа леко на стъклото.

Четиримата скочиха. Професора изтича до вратата и я отвори.

— Кой е?

В стаята влезе бързо една забулена фигура. Беше пиколото Ханс Шмаух.

— Извинявайте за безпокойството — каза той. — Но аз нуждая от съвета ви.

Той свали мократа си пелерина.

— Представете си, следното: към 8 часа мистър Байрон, поръча чай в стаята си. Занесох му го. Като поисках да си отида, спря ме и каза, че искал да ме пита нещо. Но никой не бивало да научи за това. Кимнах утвърдително. Пък и какво ли можех да направя? После той ми каза: „Ти си отличен спортист. Видях те на плажа. Имаш талант. Ако те изуча, ще станеш голям артист. И най-важното е, че си толкова дребен и лек! Чакай да те вдигна!“ След това ме вдигна с една ръка във въздуха и ме завъртя тъй, че ми причерня пред очите. Като ме свали отново на земята, казах: „Чаят ви ще изстине, мистър Байрон“ — и поисках да изляза от стаята. Но той препречи вратата и ме запита искам ли да стана артист и да играя с него. „Но вие си имате двама близнаци — рекох аз, — защо ви е трети?“ „Не ми трябва трети, а втори“ — обясни ми той. И знаете ли после какво каза?

Момчетата слушаха с интерес. Пиколото продължи разказа си:

— Толкова смешно и същевременно толкова страшно звучаха думите му: „Джеки вече е много тежък“.

— Много тежък ли? — запита Динстаг.

— Да. Джеки расте. И колкото повече расте; толкова повече тежи, И понеже вече тежи много, баща му не може да прави с него някои упражнения А други не излизат както трябва. Или пък са вече много опасни. И ако Джеки продължава да расте така, мистър Байрон няма да може изобщо да играе е него.

Момчетата стояха и мълчаха.

Пиколото продължи:

— По тези причини аз трябвало да отпътувам заедно с мистър Байрон и Маки. Щял да избяга с нас през нощта незабелязано. А Джеки не бивало да узнае нито думичка. Мистър Байрон каза, че такъв заместник като мен едва ли щял да намери другаде.

Емил се хвана за главата.

— Но, за бога! — извика той. — Та нима този човек може да остави сина си някъде по Балтийското крайбрежие само защото момчето расте? Това е истинско безумие! Какво ще стане с Джеки?

— Нещастният Паул! — прошепна Густав.

Професора започна да се разхожда насам-нататък.

— Хубава работа. Няма да позволим това по никакъв начин. Чисто и просто да замени единия близнак! И да ангажира трети! Дума да не става.

— Какво щастие, че възрастните ще заминат за Дания — каза Густав. — Така поне те няма да ни пречат:

Емил удари по масата:

— Този атлет ще има да види. Ето ти пак работа за нас! — й той се обърна към пиколото. — Кога мислиш, че ще офейка?

— Мистър Байрон се съобразява напълно с мен. Аз съм бил случай, който никога не би му се удал втори път.

Професора каза:

— Ще почакаме, докато възрастните заминат. После, веднага ще се съберем на военен съвет. А дотогава — слушай добре Ханс, — дотогава ти ще залъгваш Байрон с приказки. Разбрано ли е?

Пиколото кимна.

— Този път аз не се залавям с телефона — предупреди ги Динстаг. — Да знаете!

— Сега изобщо няма да се разправяме с телефони. Този дьт само ще действуваме — отвърна Густав.

Ханс Шмаух отново наметна мократа си пелерина.

— Значи ще ми се обадите — извика той, като се упъти към вратата. — Парола Емил!

След това изчезна.

— Парола Емил! — извикаха останалите след него.

Навън им отвърна само бученето на вятъра.

Неочаквано другата врата се отвори. Клотилда Зеленбиндер подаде главата си в стаята.

— Какво става тук? — запита тя.

— Няма нищо, Шлипс! — отвърна Професора убедително. — Какво може да стане?

Девета глава

СЪВЕТЪТ НА ДЕТЕКТИВИТЕ

— На обед ще ядете в ресторанта: Друго, каквото ви трябва, ще вземате от бакалина Варкентийн. Освен това имате и неприкосновени запаси в килера на Клотилда. Заключвайте вечер добре къщата! Не правете глупости! И ако не знаете как да постъпите за нещо важно, телеграфирайте в Копенхаген.

Ще бъдем в хотел „Д’Англетер“.

— Няма да стане нужда от телеграми — заяви Професора.

— Толкова по-добре — отговори баща му. — Весело прекарване.

След това той бе качи във влака. Жените се бяха събрали на прозореца на купето и кимаха.

След няколко минути Емил, Густав и Професора бяха сами. И по пътя към самостоятелното им развитие нямаше никаква пречка.

Момчетата се завърнаха във вилата. Времето беше мрачно и вятърът студен. Не можеше и да се мисли за плаж.

Професора взе молив и хартия от писалището и натъкми очилата си.

— Най-напред — каза той — трябва да си направим план на работата. Всеки ден един от нас ще бъде дежурен. Днес аз утре Емил, другиден Густав. Дежурният трябва да буди останалите, да прави нужните покупки, да вари кафе, да приготвя вечеря, да пази ключовете от къщи, изобщо да прави всичко онова, което е нужно.

— Но зъбите всеки, ще си мие отделно, нали? — запита Густав и се изкикоти глупаво. После стана сериозен и каза, че не може да вари кафе.

— Ще се научиш — каза му Емил.

Веднага след това отидоха в килера и направиха подробна инвентаризация. Записаха точно колко яйца, консерви, салами, масло и всичко друго се намира на склад.

— Възрастните ще има да се чудят колко леко ни е било да бъдем самостоятелни — каза Професора. После, тъй като беше, дежурен, той взе мрежата и се запъти на пазар. Емил и Густав отидоха снего.

Оглеждаха дълго стоките в бакалницата на Варкентийн и търговецът се разсипа да им препоръчва едно или друго. Професора погледна смутено приятелите си. После каза:

— Извинявайте за безпокойството, господин Варкентийн Но в къщи имаме всичко, каквото виждам тук.

И тримата потеглиха назад с празна мрежа.

— Това е опит, без който не може — каза Професора.

— Аха — промърмори Густав, взе една ябълка и я захапа. А Професора веднага отбеляза в списъка една ябълка по-малко.

— Безупречният ред е plus ultra — каза той.

— Не е толкова важно — отвърна Густав, като дъвчеше.

Когато на обед се приготвиха да отидат в ресторанта, Емил каза:

— Знаете ли какво? Бихме могли да спестим тези пари. Аз ще наготвя.

— Какво ще наготвиш? — осведоми се Густав.

— Ще пържа — обясни Емил и си запретна ръкавите — Яйра имаме, масло имаме. Наденици — също Ще направим яйца на очи с наденици. За десерт ягоди.

И той върза престилката на Клотилда, нареди пред себе си на масата яйцата, надениците, ножа и солта, сложи тигана на примуса, сипа в него масло, наряза надениците, после счупи две яйца в ръба на тигана, изля сръчно съдържанието им от черупките и ги посоли.

Приятелите му наблюдаваха тази изтощителна работа с интерес и удивление.

— Жълтъците останаха цели — установи Емил гордо. — Товае най-трудното.

Изведнъж през отворения прозорец на кухнята надникна малкият Динстаг. Той се покатери върху дъската на прозореца и се разположи там като у дома си. Погледа Емил и каза одобрително:

— Като истински готвач!

— Всичко е практика — отвърна Емил. — Ние нямам слугиня. А когато майка ми има работа по обед аз се грижа за яденето.

После Динстаг съобщи, че през следващите дни му е позволено да спи при Професора. Приятелите му намериха това за великолепно.

— Но — каза момчето — за Копенхаген старците не искат да заминат по никакъв начин. Не им се искало! Като че ли това може да бъде причина?

— Такива дебелоглавци! — извика Густав сърдито. Динстаг сви рамене:

— Пък трябвало да се развиваме самостоятелно!

Емил намали пламъка на примуса.

— Не можем да ядем едновременно — заяви той. — Порцията, която сега е в тигана, ще получи Густав, защото е най-големият гладник.

Момчетата се засмяха. Само Густав не се засмя и каза:

— Ах вие, смахнати пакостници! (Този епитет той беше измислил самичък.)

След това Професора извади чиния и прибори от шкафа. Емил пресипа порцията и отряза две филии хляб.

Густав седна до кухненската маса, надроби хляба върху яйцата и започна да яде.

Професора извади кърпа за ядене. Вързаха я около врата на Густав. Сега той приличаше на зъболекарски пациент.

Емил сложи втората порция наденици и яйца в тигана. Професора седна на пейката и каза:

— А сега идва най-важното. Докато Емил и аз ядем и измием приборите, Густав и Динстаг ще идат в Крайбрежния хотел и ще влязат във връзка с Ханс Шмаух. Преди всичко трябва да знаем дали мистър Байрон все още иска да избяга с него. Ако е така, нека пиколото уговори всичко с мистър Байрон кога ще бягат и дали с железница или с параход.

— Мога да им заема моторетката си — каза Густав иронично. — Но защо да пускаме този тип почти да избяга? Не разбирам! Можем да идем при него и да кажем: „Слушайте, драги мой, не правете дивотии! Стойте си тук, защото иначе ще имате работа с нас!“ Това е много по-просто, нали?

— Не — отвърна Емил. — Не е по-просто. Ако направим така, той ще остане още няколко дни и после ще избяга! Пък макар и без пиколото. А Джеки тогава пак ще бъде изигран.

— Така е — каза Професора. — Направете тъй, както ви казах отначало.

Емил прибави:

— И кажете на Ханс Шмаух да предложи колкото се може по-късен час за бягството.

— Защо? — запита Динстаг.

— Защото Джеки тогава ще спи и изобщо няма да забележи бягството на баща си. А когато на другата; сутрин се събуди, баща му и Маки отдавна ще са се върнали. По този начин ще му се спести разочарованието.

Густав стана.

— Това бяха най-вкусните яйца на очи, които някога съм ял — заяви той. — И не забравяйте да ми запазите една чиния ягоди, ей вие, двете слугинчета.

При тези думи той смъкна малкия Динстаг от перваза на прозореца и скочи след него в градината.

До ушите на двамата достигнаха стъпките на приятелите им по чакълената пътечка. После градинската порта хлопна.

Емил и Професора се бяха нахранили. Бяха отделили една чиния с ягоди за Густав и сега миеха съдовете. Емил ги изми, а Професора ги избърса и ги прибра отново в шкафа. Най-мъчно се почисти тиганът. Но накрая в него можеше да се огледаш.

Двамата си измиха ръцете. Докато окачваше кърпата на куката Емил каза:

— Изглежда, че с бащите не е лесно. На едно момче бащата иска да избяга. А друго трябва да получи нов баща, макар съвсем да не иска да има.

— Кое друго момче? — запита Прбфесора. Понеже Емил му отговори, той погледна към него и неочаквано схвана връзката.

— Ах, тъй — промърмори той.

— Не съм говорил за това още с никого — каза Емил тихо. — Също и с майка си. С нея дори не смятам да говоря.

— И аз няма да казвам на никого — рече Професора.

Емил откачи тигана от една кука и го закачи на друга. После затвори чешмата по-здраво, затвори и прозореца.

— Трябва да поговоря с някого. Толкова ми е тежко, знаеш ли? Едвам си спомням баща си. Оттогава майка ми и аз сме сами. И никога не ми е идвало наум, че това положение ще се промени. И винаги си мислех: „Щом почна да печеля пари, ще стане по-добре. Тогава през ваканцията ще правим големи пътешествия. Или пък малки. И ще наемем по-голямо жилище. С хубави мебели и много книги. И два пъти седмично ще идва чистачка. И прането ще даваме навън. Ето така си рисувах всичко. А вместо туй идва един мъж и иска да се ожени за майка ми. Кой ще наеме сега по-олямо жилище? Той! Кой ще заминава с майка ми? Той! Кой ще плаща на чистачката? Той! Той печели пари. А дали аз печеля, съвсем няма да бъде важно. Казва, че съм можел дори да следвам. Винаги той! И изведнъж вече не можеш да разказваш всичко на майка си. Мислиш, че вече не я интересува. И вечер не можеш да заспиш. А когато тя влезе, започваш да дишаш дълбоко, за да я измамиш. А ти се иска да заревеш с глас като някой второкласник.“

Емил преглътна тежко. После той събра всички сили, за да дойде на себе си.

— Е, ще върви някак. Щом го обича, разбира се, че трябва да се ожени за него. Може би съвсем не е важно, че животът за мен вече не е така хубав.

— Възможно — отговори приятелят му. — Но обича ли го наистина тя?

— Защо инак ще се жени за него? Положителен съм, че го обича. Той всъщност е много мил човек. Той и аз — ние се разбираме засега добре. — Емил погледна приятеля си. — Какво ше кажеш за тази работа?

— Струва ми се, че мислиш прекалено егоистично — каза Професора. — Не намираш ли? Майка ти не е само майка. Тя е и жена. Откакто баща ти е умрял, тя е забравила това заради теб. Защото си бил малък. Но сега си достатъчно голям. И ето че тя, след толкова години, помисля отново за себе си. Това е нейно право.

— И аз съм си повтарял това по сто пъти на ден. Но знаеш ли, то само ме натъжава повече. Страшно жалко е.

— За много неща в живота е страшно жалко — каза Професора. — Ние двамата не можем да променим нищо. Но по-добре е ти да преглътнеш горчивината, отколкото майка ти.

— Разбира се — каза Емил. — Но струва ми се, че в мен са се събрали двама души. Единият от тях вижда всичко правилно и кима с глава. А другият е затворил очите си и тихо плаче. Изпитвал ли си такова нещо?

— Чел съм — отвърна Професора. — Но самият аз не съм такъв. Онова, което съм разбрал вече, не ми причинява болка.

— Завиждам ти! — каза Емил замислено. — Всеки случай много се зарадвах, когато дойде поканата ти. Толкова ми е трудно да се преструвам. И може би тя щеше да забележи нещо. Представи си това! И веднага щеше да му заяви, че не иска да се ожени. Защото още от началото тя го предупреди: „Ще се оженя само ако момчето ми е съгласно!“ И той трябваше да пита най-напред мен.

— Страшно почтено от нейна страна! — каза Професора с уважение.

— Ех — отвърна Емил гордо. — Нима можеш да очакваш друго от майка ми?

— Ще стане утре вечер — докладва Густав. — Защото пиколото има утре свободен ден. И вечерта благородният мъж възнамерява да офейка с по-малкия си близнак и нашия Ханс Шмаух. Шмаух иска да знае какво трябва да прави. Мистър Байрон, този разбойник, иска да изчезне с последния, параход. Защото Джеки тогава ще спи. От Варнемюнде ще продължи с влак към Полша. Там имал роднини и там възнамерявал да тренира новия близнак, преди да поеме нов ангажимент.

Динстаг каза:

— Имам много прост план. Ще отидем на пристанището. И щом пристигне, ще го върнем обратно в леглото му.

Професора поклати глава:

— Не, — каза той; — Планът е прекалено прост. Така може само да развалим всичко. Трябва да го хванем по пътя. Когато няма да може да се оправдае. Трябва да е изминал част от пътя. Иначе ще ни се изсмее в очите. Трябва да се страхува, че можем да вдигнем накрак крайбрежната полиция.

Момчетата насядаха на една от пейките, поставени от дружеството за разкрасяване, и се съветваха близо половин час След това планът беше напълно готов.

Той беше следният: пиколото трябваше да убеди мистър Байрон, че не бива да се качва на парахода заедно с него и единия близнак в Корлсбютел. Той, Ханс Шмаух, ще се качи едва на следващата спирка, значи в Хайдекруг.

— А как ще отиде пиколото до Хайдекруг? — запита Густав.

— Ама че въпрос задаващ! — каза Емил. — Разбира се, с теб и твоята моторетка.

— Аха — рече Густав.

— А детективите, от своя страна — каза Професора, — ще се качат на парахода не в Хайдекруг, както Ханс Шмаух, и не в Корлсбютел, както мистър Байрон и Маки, а още по-рано — в Граал. Ще влезем в каютата и в Корлсбютел ще можем да видим дали мистър Байрон наистина ще се качи на парахода. В Хайдекруг ще се качи и пиколото. А малко преди да стигнем Варнемюнде ще излезем на палубата и ще кажем: „Многоуважаеми Господин Пахулке, къде е синът ви Паул? И защо пътувате вместо с него с това пиколо? Ако не искате да ви предадем на полицията във Варнемюнде за изоставяне на син и кражба на дете, бъдете така добър и се върнете с нас в Корлсбютел. С влак или с такси, ваша работа, почитаеми. Ние много държим Джеки да не научи нищо!“ Е, мислите ли, че ще се противи?

— Трябва да се върне в Корлсбютел — извика Динстаг доволен. — Не му остава друг избор.

— Всичко това — хубаво — съгласи се Густав. — Но как ще отидат детективите до Граал?

Останалите го погледнаха с укор.

— Аха — сети се най-после той. — С мен и моторетката ми, нали?

— Да — каза Емил. — Ще трябва да откараш до Граал един по един всички детективи. А после сам ще пътуваш от Граал през Корлсбютел и Хайдекруг, чак до Варнемюнде и ще разузнаеш къде се намира най-близкият участък на крайбрежната полиция. Това ще бъдат мерки за всеки случай, ако Байрон се опъва. А когато параходът пристигне, ще ни посрещнеш на пристанището заедно с нашия пленник. Ясно ли ти е?

— На мене — да — отвърна Густав. — Но на моторетката ми още не.

Десета глава

ПРИКЛЮЧЕНИЕ, ПО СУША И ВОДА

— Днес ми е свободният ден — каза той. — Той трябва да се използува както трябва.

— А защо не позвъни?

— Ей тъй! Като хотелиерски прислужник зная колко неприятно е да те измъкнат от леглото със звънец. А тук тревата, беше много хубава. Барометърът показва хубаво време.

Отидоха в кухнята и свариха кафе. През това време Емил посвети пиколото в плана, който детективите бяха изковали вечерта, и като завърши, прибави:

— Ще повторя още веднъж главните точки: ние, детективите, ще се качим на парахода още в Граал. Байрон и Маки тук, в Корлсбютел. А ти — в Хайдекруг. Във Варнемюнде Густав ще ни чака на пристанището с моторетката си. Ако Байрон се противи, Густав ще повика полицията. Дотогава ние ще го задържим.

Ханс Шмаух намери плана отличен. Двамата наредиха масата за закуска и събудиха приятелите си. И веднага прикачиха на малкия Динстаг прякора „Уважаедоат госпожица“, понеже беше спал в леглото на Пони.

Пиколото преметна една салфетка на ръката си и започна да им прислужва безукорно.

— Като истински келнер — каза Густав с уважение. — Моля, келнер, още една чаша мляко!

— Веднага, господине — каза Ханс Шмаух. Тойсе втурна в кухнята, донесе чаша мляко върху табличка, постави я пред Густав и запита:

— Ще остане ли господинът тук за по-дълго? Времето обещава да бъде хубаво. А нашият хотел е първокласен. При нас непременно ще се чувствувате добре.

— Съжалявам — отвърна Густав. — Трябва да се връщам веднага в Берлин. Заключих вчера жената и децата си в гардероба и по погрешка съм взел ключа със себе си.

— Жалко — каза Ханс Шмаух. — Иначе в петък бихте могли да гледате в нашето кино филма „Емил и детективите“.

— Какво? — извикаха момчетата в един глас и скочиха.

Пиколото извади вестник от джоба си и го изопна върху рамката на една картина. На страницата за обявления имаше голяма реклама със следното съдържание: