Предговор за неспециалистите



страница4/7
Дата06.05.2017
Размер1.26 Mb.
#20677
1   2   3   4   5   6   7
ЕМИЛ И ДЕТЕКТИВИТЕ

Един филм с 200 деца

Един филм по истинска случка

Един интересен филм от всекидневието

Един филм, който се разиграва

в съвременния Берлин

Един филм за деца от осем до осемдесет години

От петък в киното при фара.
Момчетата препрочетоха обявлението няколко пъти. Густав започна да крачи гордо насам-нататък и да вика:

— Заповядайте, господа! Пред вас са най-прочутите момчета на днешното време! Влизайте! През първата половина на филма ще се разболеете от смях, а през втората ще оздравеете — пак от смях…

А Професора каза:

— Имам сценична треска. Макар че това е само филм. И макар че ние самите не играем в него.

— Никой няма да знае, че ние се намираме между публиката — утеши го Емил. — Или… Ханс, да не си раздрънкал вече?

— Нито думичка! — увери го пиколото. — Вие сте в пълно инкогнито.

— Голямо щастие имаш — каза Густав. — Защото нямаме никакво желание да ни зяпат като волове на панаир.

— Дума да не става! — извика Динстаг възбудено. — Ние сме момчета, а не филмови фръцльовци!

Неочаквано Ханс Шмаух се удари с ръка по челото.

— Такъв забраван да бъда! Та аз дойдох да ви взема за лодката! И затова станах толкова рано. Знаете ли какво? Ще направим истинско увеселително пътешествие с гощавка по всички правила, на изкуството. А следобед ще бъдем пак тук.

— Аз, оставам тук — отвърна Емил. — Днес съм дежурен.

— Не дрънкай глупости — каза Густав. — Никой няма да отнесе вилата. Ела с нас, стари разбойнико!

— В лодката има достатъчно място — каза пиколото. — Тя е с каюта.

Но Емил остана твърд.

— Прочее, и аз не мога да дойда — обади се Динстаг. — Трябва да обядвам с родителите си. Иначе ще има скандал, ако не се върна за обед, съвсем сигурно е, че ще ми забранят да спя тук. И тогава няма да мога да участвувам в гонитба на мистър Байрон. Веднъж вече изпуснах. Тогава когато трябваше да остана при телефона. Но сега искам на всяка цена да взема участие. Иначе светът ще пропадне.

Густав каза:

— Е, добре, тогава ще се разходят с лодка само трима от господата. Аз ще обслужвам мотора, ако потрябва. Но от въртене на платната нямам никакво понятие.

— Не се безпокойте за това — отвърна Ханс Шмаух. — Трябва само да изпълнявате нарежданията ми.

След това се втурнаха към кухнята, където Професора отпусна храна за угощението. Наслагаха всичко в една стара кошница за пазар: ябълки, консерви, хляб, масло, ножове, вилици, чинии и кърпи.

Дежурният Емил отбеляза всичко точно в списъка.

Густав пое пълната кошница.

— Аз ще я нося — заяви той. — С хранителните продукти трябва да се действува внимателно.

— Това не е толкова важно — подхвърли Емил и се засмя.

— Не бива да се говори тъй за хранителни продукти — отвърна Густав. — Отдавай чест на онзи, който заслужава.

След това се упъти към пристанището.

— Върнете се на време! — извика Емил, когато моторът затрака. — Днес ни предстои още много работа.

— Ахой! — изрева Густав, докато сядаше до кормилото.

— Пак яде ябълка — каза Динстаг, като мушна Емил. После и той извика: — Ахой!

Лодката напусна пристанището. Ханс Шмаух стоеше до мачтата и разпъваше голямото платно.

Професора свали баретата си и я размаха. Лодката се плъзна покрай моста и навлезе в открито море. Повяваше лек ветрец.

— Спряха мотора — каза Динстаг.

Емил кимна, засенчи с ръка очите си и изпрати с поглед своите приятели.

Ханс Шмаух разпъна, платното пред мачтата. Лодката се плъзна в северозападна посока.
Точно по това време нашите датски туристи седяха на терасата на ресторант „Фраскати“ в Копенхаген. Те закусваха и се наслаждаваха на чудно хубавия камбанен звън от кулата на кметството. Освен това се учудваха и на апетита на съседите си.

— Колкото е по-малка една страна, толкова по-голям е апетитът на жителите й — поясни съдебният съветник Хаберланд.

Бабата на Емил погледна съпружеската двойка, която седеше на съседната маса, и каза:

— Цяло чудо е. Като помисли човек какво изядоха тези двама души откакто седим тук, всъщност отдавна трябваше да се пръснат.

Но съпрузите не се смущаваха. Келнерът тъкмо сервираше следващото ястие.

— Тук готвачките сигурно са претрупани с работа — предположи Клотилда Зеленбиндер. — При вас съм по-добре, уважаема госпожо.

Госпожа Хаберланд се усмихна.

— По-добре е, че и двете сме доволни една от друга.

Клотилда се изчерви и замълча. Тя обожаваше госпожа Хаберланд.

Пони Хютхен се бе навела над един бележник, който предвидливо беше взела със себе си, и започна да отбелязва в него онова, което беше преживяла от пристигането си в Копенхаген до този момент. Разбира се, бяха само ключови думи, като „Вивел — великолепна вечеря. Тиволи — огромен увеселителен парк. Амалиенборг — Кристиансборг. Старата борса — разкошен фонтан. Чуждестранни кораби — дори японски. Ланче линие — крайбрежната алея за разходка при пристанището. Музеят Торвалдсен.“

— Какво ли правят сега момчетата? — запита Клотилда.

— Радват се, че са се отървали от нас — отвърна съдебният съветник.

На Клотилда Шлипс не й се вярваше. Но съдебният съветник каза:

— Зная това отлично, любезна моя. Нали и аз съм бил такъв хлапак.

Пони го погледна недоверчиво, което накара съдебн съветник да се засмее.

— Да, да, Пони! — каза той. — Наистина доста отдавна беше. Но понякога ми се струва като че ли е било вчера.

След това той повика келнера, плати и покани всички да излязат.

На Вестербрьогаде се качиха на междуградски автобус и потеглиха заедно с туристи — англичани, датчани и французи през острова Зееланд. Шосето водеше на север. Все покрай спретнати къщи и градини. И навсякъде цъфтяха виещи се рози. Едно особено красиво място беше Клампенборг. Пони бързо записа името в бележника си.

Понякога виждаха от дясната си страна морето. Но то не беше море, а тесен пролив, който се казваше Зунд. По него плаваха презокеански параходи. С малки оркестри.

И изведнъж Пони откри земя от другата страна на пролива. Развълнувана като Колумб, тя дръпна съдебния съветник за ръката и запита:

— Какво е това оттатък?

— Швеция — отвърна съдебният съветник Хаберланд.

— Аха — промърмори Пони. После тя разтвори бележника; си и записа:

„Видях шведския бряг. Съдебният съветник Хаберланд е страшно мил човек.“


Платноходката „Кунигунде IV“ се намираше вече от няколко часа в морето. Все още вееше лек бриз. Пиколото; беше показал на Густав и Професора как да манипулират с платната. Те бяха седнали откъм наветрената страна и се носеха доволни по Балтийско море. Угощението беше преминало. Всичко вървеше по реда си. Слънцето разливаше щедро лъчите си. Вятърът галеше обгорелите лица на момчетата, като че ли се радваше на младостта им. Густав се излегна на една от кушетките в малката каюта и засънува, че се носи бясно с моторетката си по водата.

Професора седеше до пиколото, който управляваше кормилото, и наблюдаваше морето. Понякога във водата край лодката минаваше пъстра медуза. Друг път риба.

Неочаквано Ханс Шмаух извика:

— Какво е това? — и посочи напред.

Пред тях се намираше остров. Отправиха лодката нататък.

— Трябва да го разгледаме отблизо — каза пиколото.

А Професора прибави:

— Изглежда, че това не е нищо друго освен купчина пясък. С малко трева отгоре.

Бяха вече съвсем близо.

— Палма! — извика Ханс Шмаух. — Палма сред Балтийско море. Човек би помислил това за невъзможно.

— Тя като че лй е леко грипозна — установи делово Професора.

— Това е ветрилообразна палма.

Неочаквано лодката се разтърси от силен удар! Ханс Шмаух и Професора паднаха от местата си.

Густав скочи изведнъж и чукна здраво главата си в тавана на каютата. Той изруга. След това се измъкна от каютата и запита:

— Да не би случайно да потъваме?

— Не — каза Шмаух. — Заседнахме. Густав се огледа.

— Ама че сте глупаци! Не можахте ли да заобиколите тази купчина пясък? Да беше поне остров Рюген! — той слезе от лодката. — Но посред Балтийско море да се блъснете в тази градинка за неделен отдих, е цяла лудост!

— Исках само да видя палмата — промърмори Ханс Шмаух съкрушен.

— Огледай я сега най-подробно! — викна Густав. И той пристъпи към необикновеното растение! — Голяма рядкост, господин природоизследовател! Палма в саксия! Това е за Емил, нашия ботаник.

Професора погледна часовника си.

— Не се туткайте, трябва да се връщаме в Корлсбютел! — прикани ги той.

Тримата натиснаха с общи усилия лодката, за да я изблъскат обратно в морето. Напъваха се, докато лицата им добиха морав цвят. Но лодката като че ли не искаше да плава. Тя не се помръдваше от мястото си нито сантиметър.

Густав свали обущата и чорапите си и навлезе във водата.

— Хайде! — изкомандува той. — Всички заедно; хооо-рук! Хооо-рук!

Неочаквано той се подхлъзна по тревата и мъха, които растяха под водата, и изчезна от повърхността на морето за доста дълго време.

Когато изплува отново, най-напред изплю един литър солена вода, а после изрева яростно:

— Такова свинство!

След което съблече съвършено мокрите си дрехи и ги окачи разгневен да съхнат върху стъблото на палмата.

— Виждаш ли? — каза Професора. — Все пак и палмата послужи за нещо.

После те се хванаха отново за лодката и половин час се потиха като хамали, които пренасят пиано. Но платноходката не беше пиано. Тя оставаше неизменно на мястото, където бе.

— Такава грамада! — мърмореше малкият Шмаух. — Хайде, момчета! Хорук! Хооо-рук!

Напразно! Трудът на тримата приятели бе напразен. Те седнаха уморени на пясъка, за да си поемат дъх.

— Може да стане весело — каза Густав. — Какво ще правим, ако не успеем да измъкнем парахода си? Шмаух легна по гръб и затвори очи.

— Ще свием платната и ще станем островитяни. Какво щастие, че взехме консерви.

Густав стана да провери дали дрехите му са поизсъхнали. Той ги изцеди и каза:

— Сега вече нищо не пречи на самостоятелното ни развитие. Няма дори телефон или пощенска кутия. Истински робинзоновци!

Професора удари с юмрук по пясъка.

— Трябва да се върнем! — извика той. — Трябва! Иначе мистър Байрон ще ни се изплъзне.

Густав се огледа. Не се виждаше нищо освен море и облаци.

— Да тръгнем пеша, Професоре! — изсмя се той ядно.


Единадесета глава

ПРОВЕРКА НА ПАСПОРТИТЕ


Беше привечер. Скоро щеше да се здрачи. Слънцето се скри зад един облак и окъпа останалите облаци и морето в безкрайно много розови багри.

Емил и малкият Динстаг стояха вече повече от час на пристанището на Корлсбютел и чакаха търпеливо приятелите си. Емил им беше приготвил сандвичи. Динстаг носеше пакета. Той беше извънредно весел и не можеше да се нарадва на предстоящите събития.

Платноходки от всякакви големини навлизаха в пристанището. Но лодката, която чакаха, не идваше и не идваше.

— Ето ги! — извика внезапно Динстаг. Но не бяха те.

— Дано не им се е случило нещо — каза Емил.

— Какво би могло да им се случи? Нямаше буря, нито каквото и да било друго. Сигурно са отишли много навътре. И връщането ще трае по-дълго, отколкото са предполагали.

Емил изрева към една от завръщащите се лодки:

— Видяхте ли „Кунигунде IV“?

Кормчията извика:

— Не, не сме срещали никакво момиче! Останалите в лодката избухнаха в смях.

— Ага че глупак! — каза Динстаг сърдито.

А Емил рече:

— Ще чакаме още половин час. Ако дотогава не се върнат, ще трябва да опъваме до Граал пеша вместо на моторетката на Густав.

Чакаха.


След това Емил извади едно листче от джоба си и написа:

„Отиваме без вас в Граал. Побързайте да се отзовете навреме в Хайдекруг и Варнемюнде!“

— Един момент, Динстаг — каза той и се втурна към кея. На мястото, където „Кунигунде IV“ спираше, той постави бележката така, че още с пристигането да бъде забелязана — забоде я с карфица на един от коловете (след случката с човека с бомбето той винаги носеше със себе си карфици). След това изтича назад при малкия Динстаг.

— Няма ли ги още?

— Все още нищо.

— Такива скитници — каза Емил. — Но това няма да ни помогне. По-добре да си плюем на петите!

И така двамата потеглиха пеш към Граал. Понякога тичаха в надбягване. Понякога вървяха. Динстаг носеше пакета със сандвичите.

В гората беше глухо и мрачно. Наоколо се простираха тресавища. А комарите едва не изядоха двете момчета, които бързаха по горския път. Пред краката им скачаха жаби. В далечината кукаше кукувица.

След около половин час те стигнаха до една поляна, на която пасяха шарени крави. Една от кравите (може би беше и вол) де втурна с наведена глава към двете момчета. Те побягнаха с всички сили. Най-после, стигнаха до някаква ограда, хвърлиха се през нея и се намериха на един крайбрежен път. Кравата (или волът) ги погледна сериозно, извърна се и запрепуска назад към стадото.

— Такова говедо! — изруга малкият Динстаг, който в умората си не можа да намери друг епитет за кравата. — Да ни гони така! Едва не изпуснах сандвичите.

В същото време на острова в морето Професора погледна часовника си.

— В този момент отплава параходът от Граал — каза той. — Човек би могъл да полудее.

Очите на Ханс Щмаух, който седеше до палмата, бяха насълзени.

— Аз съм виновен за всичко — изхълца той. — Можете ли да ми простите?

— Не дрънкай глупости — прекъсна го Густав. — Господа, истинското величие проличава в беда! Освен това Емил ще се разправи с господин Пахулке и без нашето благородно съдействие. Емил и Динстаг не са без мозък.

— Те не могат да извършат преследването без нас — каза. Професора — Емил и Динстаг са твърде малко детективи. Пък и сигурно още седят на пристанището и ни чакат. Или може би точно алармират крайбрежната полиция, задето лодката ни не се е върнала още.

Густав беше на друго мнение.

— Защо ще алармира Емил полицията? Какво може да ни се случи тук? Ще спим в каютата. Имаме достатъчно храна. Е, а утре все някоя рибарска лодка Или някой параход ще мине край този глупав остров.

— Говориш, без да мислиш — отвърна Професора. — Откъде ще знае Емил, че се намираме на този глупав остров Той не може да отгатне.

Густав се слиса.

— Вярно! Разбира се, че не знае. Извинявайте, моля! Понякога съм ужасно глупав.

— Емил сигурно мисли, че сме се обърнали — каза пиколото тъжно. — И че се държим с мъка за кила на лодката. И че скоро ще се удавим. — Той се изсекна от умиление. — А утре сутрин чичо ми се връща от Швеция.

— Ама че шамари ще има, — каза Густав замислено. — Може би ще бъде по-добре да прекараме остатъка от живота си на този остров? Как? С рибрлов бихме могли горе-долу да се изхранваме. Не вярвате ли? От платната бихме могли да си построим палатка. А може би на този идиотски остров има и кремък. Тогава ще ловим плаващите дървета, които минават край острова, ще ги сушим, запалваме и ще печем риба. Сутрин, обед и вечер. Какво ще кажете за предложението ми?

— Достойно е за теб — каза Професора иронично. — Може би един ден палмата ще завърже кокосови орехи. В черупките им ще печем яйца от чайки. А млякото ще пием с утринното кафе.

— Имаме ли кафе? — запита Густав изненадан.

— Не, но на теб ти мръдна чивията! — извика Професора. — Ханс, за колко дни ще ни стигне водата?

— Ако бъдем пестеливи, за около един ден — отвърна пиколото.

— Ще бъдем още по-пестеливи! — отвърна Професора. — Водата трябва да стигне за два дни. Дано утре завали и дъжд. Тогава ще подложим консервени кутии и ще събираме дъждовна вода.

— Великолепно! — извика Густав. — Професоре, ти си все още старият стратег.

— Ще заключа и хранителните припаси — каза Професора. — С разпределението се заемам аз. Густав си запуши ушите.

— Моля ви се, не говорете за ядене — помоли ги той. — Иначе веднага огладнявам.

Професора пристъпи към брега и отправи поглед към морето. А Густав ръгна пиколото в ребрата и запита:

— Знаеш ли на кого ми прилича сега?

— Не.


— На Наполеон на остров Света Елена — прошепна Густав и се закиска.
Когато параходът пристигна в Корлсбютел, Емил и Динстаг погледнаха възбудени през прозореца на каютата, Динстаг притисна нос в стъклото.

— Ами ако Байрон не се качи?

— Тогава, преди да развият въжето, ще излезем и ще скочим на брега — отвърна Емил. — Но ето че той идва!

Господин, Байрон и Маки, по-малкият близнак, се качиха на парахода. Те носеха със себе си няколко големи куфара. Най-после всичко беше готово. Байрон пристъпи до корабната ограда. Маки седна на една пейка. Пазачът на моста отвърза въжетата и ги хвърли на един от моряците. Моторът загърмя.

Параходът потегли отново.

Двете момчета гледаха към брега. Осветените прозорци на къщите в Корлсбютел ставаха все по-малки и по-малки. Водата се плискаше върху кръглите прозорчета на кораба.

— Така мирише на масло — прошепна Динстаг. — Става ми лошо.

Емил отвори прозореца. Студен нощен въздух нахлу вътре. Солена вода пръсна в лицето им. Динстаг подаде главата си през прозореца навън и пое дълбоко дъх. После седна пак на пейката, усмихна се на Емил и каза:

— Ако знаеха всичко това родителите ми!

Емил се замисли един миг за майка си в Нойщат и за баба си в Копенхаген. Но после веднага се съвзе и потупа Динстаг по коляното.

— Всичко ще тръгне добре. Внимавай само, в Хайдекруг ще се качи и пиколото. Тогава ще знаем, че и останалите са на поста си. Всичко друго е дреболия.

Емил се беше измамил. В Хайдекруг Ханс Шмаух не се качи на парахода!

Но на това се учудваха не само Емил и Динстаг. Още по-изненадан беше мистър Байрон. Той седна до Маки и се почеса по тила. Тъмната рощокска степ се плъзгаше край парахода в нощта.

Емил стана. Динстаг се изтърколи уплашен от пейката.

— Какво има? — прошепна той.

— Това значи — каза Емил, — че останалите не са дошли. Ние трябва да действуваме сами. Тръгвай!

Те се изкачиха нагоре по стълбите и се огледаха по палубата.

Зад димящия комин, заграден от куфари, седяха един човек и едно момче.

Емил се упъти към тях. Динстаг вървеше по стъпките, му. Той все още мъкнеше пакета със сандвичите, които двамата бяха взели за приятелите си.

— Мистър Байрон, трябва да говоря с вас! — каза внезапно Емил.

Човекът погледна изненадан:

— Какво има?

— Идвам по поръка на моите приятели — каза Емил. — Ние знаем, че вие чакахте пиколото Ханс Щмаух да се качи в Хайдекруг и че искахте да избягате с него.

Мистър Байрон ги погледна гневно.

— Значи затова той не дойде? Вие, гамени такива, сте го разубедили.

— Пордбирайте изразите си — пресече го Емил. — Аз също не ви наричам тъй както бих искал.

— Кажи му, както заслужава — обади се Динстаг.

— Ха, тук имало още един — каза Байрон.

— Добър вечер, господин Пахулке — каза малкият Динстаг.

Артистът се засмя злобно.

— Ние идваме преди всичко заради Джеки — каза Емил. — Не се ли срамувате да изоставите бедното момче посред нощ?

— Не ми-е нужен повече — отвърна Байрон.

Динстаг пристъпи енергично напред:

— И защо? Защото е станал много тежък за вас. Ние знаем всичко, господине. Но нима това е причина да го изоставите?

— Разбира се, че е причина — отвърна артистът. — Не можех да работя повече с него. Репертоарът ми страдаше от това. Аз съм артист. Разбирате ли ме? Бих могъл да играя в „Колизеума“ в Лондон! Ах, ако преди две години знаех, че хлапакът ще порасне толкова бързо! По-добре бих се опекъл в пещ!

Емил се разгневи:

— Направете това! Няма да ви попречим. Не разбирам как може човек да бъде толкова суров. Какво ще стане с Джеки?

— Нима той трябва да тръгне да проси? — обади се Динстаг. — Или пък да се хвърли в морето? Или да постъпи в сиропиталище? Не, ние няма да позволим това.

— Приятелите ми и аз — каза Емил — решихме единодушно, че вие трябва да се върнете с нас в Корлсбютел.

— Тъй, тъй! — промърмори мистър Байрон, като блещеше очи. — По-добре пъхайте носовете си в учебниците, пеленаци такива!

— Сега сме във ваканция, господин Пахулке — отвърна Динстаг.

— Няма да позволим по никакъв начин да изоставите на произвола на съдбата един от близнаците си само защото не остава мъничък, а расте — забеляза Емил. — Съветвам ви да се върнете с нас. След няколко минути пристигаме във Варнемюнде. Там ни очакват приятелите ни. И ако настоявате да продължите пътуването си, ще ви предам на полицията.

Споменаването на полицията, изглежда, не се хареса мистър Байрон.

— И така? — запита Емил след известно време. — Ще изпълните ли бащинския си дълг, или ще трябва да ви арестуваме?

Изведнъж мистър Байрдн им се видя много успокоен.

— Бащински дълг ли? — запита той.

— Разбира се, господин Пахулке! — извика Динстаг, разгневен. — Или тези думи са чужди за вас?

Мистър Байрон се усмихна мрачно:

— Значи затова този глупав хлапак постоянно ме нарича Пахулке? Но аз не се казвам Пахулке!

Двете момчета бяха слисани.

— Но как се казвате тогава? — запита Емил.

— Андерс* — отвърна артистът.

[* На немски „андерс“ значи „иначе“.]

— Е добре, но как?

— Андерс — повтори човекът. — Андерс се казвам.

— Но кажете ни най-после истинското си име! — извика Емил. — Разбрахме вече, че се казвате иначе.

Маки, който досега беше мълчал, се намеси:

— Той не се казва иначе, а Андерс. Казва се Андерс, както други хора се казват Мюлер или Леман. Неговото име е господин Андерс.

— Аха! — извика най-после Емил.

— Имате ли у себе си лична карта? — запита Динстаг.

— Паспортът ми — отвърна мистър Андерс.

— Мога ли да видя паспорта ви? — каза Динстаг учтиво. И понеже артистът се възпротиви, момчето додаде: — Ако предпочитате, можете да го покажете и на полицията.

Човекът извади паспорта от джоба си. Динстаг го взе и го прегледа основно, като митничар от граничната контрола.

— Съответствува ли описанието? — запита Емил.

— Името е вярно — отвърна Динстаг. — Мистър Байрон наистина се казва Андерс.

След това той прочете:

— Занятие — артист. Фигура — очебийно едра и развита. Лице — обикновено. Коса — черна. Особени белези — татуировка на горната част на дясната ръка.

Той върна паспорта.

— В ред е. Благодаря.

Емил загуби и последна надежда.

Значи вие съвсем не сте баща на Джеки? — запита той.

— Не — изръмжа мистър Байрон. — Нито съм му баща, нито съм му майка. Джеки и Маки не са и никакви близнаци. Те дори не са братя. А аз и на Маки не съм баща. Маки всъщност се казва.

— Йозеф Кортейохан — допълни Маки. — Името Байрон и приказките, че сме семейство са само за да се създаде по-голям интерес у публиката. И на мен ми е мъчно за Джеки. Това е понятно. Но ние вече наистина не можехме да играем с него. Нещастие е, че расте.

Фарът пред Варнемюйде обля вълните и небето със светлина. Осветените прозорци на хотела примигваха весело. Емил все още беше като че ли ударен в главата Най-после той се съвзе и каза:

— Въпреки това аз намирам, че е несправедливо да изоставяте така нещастното момче. Аз както и приятелите ми, се чувствуваме отговорни за бъдещето на Джеки. Затова трябва да ви помоля да ми дадете пари за него, поне за първите няколко седмици.

— Дори и не мисля да давам пари на непознати момчета — кипна мистър Андерс.

Емил извади от джоба си парче хартия.

— Разбира се, ще получите разписка с нашите подписи — отвърна той.

— Ами ако не дам нищо? — запита артистът подигравателно.

— Имате още време да обмислите — каза Емил. — Ако се възпротивите, ще наредим да ви арестуват.

— Но аз не съм баща на Джеки! — извика мистър Андерс. — Защо ще месите и полицията?

— Това ще ви обясни самата полиция — отвърна Динстаг меко. — Тя много по-добре от нас разбира тези истории. Емил седна под една лампа.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница