Предговор за неспециалистите



страница5/7
Дата06.05.2017
Размер1.26 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

— Ще ви напища разписка за сто марки — каза той.

— Да не сте полудели! — извика артистът. — Сто марки. Човек би трябвало да ви извие вратовете!

— Я недейте — обади се Динстаг.

Сега се намеси и Маки.

— Много са — каза той. — Нямаме толкова излишни пари.

— Не лъжеш ли? — запита Динстаг.

— Не — отвърна Маки. — Честна дума.

— Тогава за петдесет марки — рече Емил.

Той направи разписката и я подписа. Подписа я и Динстаг. След това Емил я подаде на артиста. Но мистър Андерс не я взе.

Параходът се приближаваше към пристанището.

— Както искате — каза Емил сериозно.

Параходът спря и го завързаха с въжетата.

— Добре — каза Емил. — Сега ще повикам капитана.

Той се упъти към мостика и понечи да се качи по стълбите.

— Стой! — извика мистър Байрон.

Той извади нервно портмонето от палтото си и подаде на Емил една банкнота.

Емил я взе. Беше петдесет марки.

— Заповядайте разписката — каза той.

Артистът взе куфарите.

— Запазете си този парцал! И вървете по дяволите!

После той слезе на брега. Маки, който го последва, се обърна още веднъж.

— Много здраве на Джеки! — извика момчето.

След това то забърза след великана, който се наричаше Андерс, и изчезна. Емил прибра разписката в джоба си.

Малко след това той и Динстаг се озоваха на гарата. Прегледаха внимателно разписанието на влаковете. Емил сви рамене.

— Тази вечер няма вече никакъв влак, малкият — каза той. — А също така не заминава и параход. Въпреки всичко трябва да се върнем веднага в Корлсбютел. Трябва най-после да разберем какво е станало с другите! Дано да са се върнали вече.

— Значи ще се върнем пеш? — запита малкият Динстаг.

Емил кимна:

Надявам се, че за три часа ще стигнем.

— Тогава надред! — отвърна Динстаг уморено. — Походът през нощната пустиня може да започне. Дори вече почвам сам да се мисля за войник от чуждестранния легион.

— А аз изобщо не мога да се мисля за нищо — отвърна Емил.

Докато Густав, Професора и пиколото спяха в заседналата платнохадка, докато капитан Шмаух пиеше греяно вино в кабинета на търговския си параход, който плуваше по Балтийско море, и докато Емил и Динстаг бързаха по тъмното шосе към Корлрбютел, нашите туристи в Дания седяха в своя копенхагенски хотел срещу операта и доволни вечеряха. Те бяха изгладнели от пътуването с автобуса, разглеждането на Хамлетовия гроб и на крепостта Хелзингьор. Сега се хранеха, разговаряха и се смееха.

Само госпожа Хаберланд, майката на Професора, беше по-мълчалива от обикновено. Тя дори не се усмихваше както друг път.

— Какво ти е? — запита съдебният съветник. — Главобол ли?

— Не зная точно. Но страхувам се. Имам чувството, че в Корлсбютел не върви всичко както трябва.

Съдебният съветник обгърна с ръка раменете и.

— Е, и! Ти имаш фикс идеи, мила. Винаги, когато сме на път, ти се струва, че върху главата на момчето всеки миг пада някоя тухла. — Той се усмихна, — Момчетата бълнуваха за самостоятелни прояви. Не бива да им се пречи. Инак ще станат твърдоглави. Хайде, мамичко, развесели се!

Госпожа Хаберланд се усмихна. Но само за да му направи удоволствие.
Беше един час по-късно. По тъмното шосе за Хайдекруг една млекарска каруца настигна две момчета, които бавно крачеха.

Коларят спря.

— Накъде сте тръгнали? — запита той.

— За Корлсбютел — извика по-голямото. — Не бихте ли ни качили за известно разстояние?

— Качете се отзад — отвърна коларят грубо. — И гледайте да не заспите, защото ще паднете от колата.

Емил помогна на Динстаг и след това се качи до него. Каруцата продължи пътя си. Само след минута малкия Динстаг заспа. Емил го хвана здраво и докато приятелят му спеше, той гледаше тъмната гора и звездното небе над себе си. Мислеше за изминалия ден. „Не сгреших ли в нещо? Какво ще стане сега с Джеки? И къде може да са Густав и Професора?“

В съня си Динстаг обви двете си ръце заедно с пакета със закуските около шията на Емил. Над върховете на дърветата прехвръкна безшумно кукумявка. Конят се изплаши. Коларятг го успокои, а след това се извърна и поиска да запита нещо момчетата. Но когато видя Динстаг, който дълбоко спеше в ръцете на Емил, той замълча и се извърна отново към коня си.

Емил се чувствуваше много самотен.


Дванадесета глава

ЗАВРЪЩАНЕТО НА КАПИТАНА


Рано сутринта в сряда капитан Шмаух пристигна с парахода си в Корлрбютел, Пристанищните работници, които щяха да разтоварват стоката, чакаха вече на кея. Капитанът уреди обикновените формалности с митничарите, а след това слезе на брега. Беше му студено и той се отправи към Крайбрежния хотел, за да изпие едно кафе.

Но веднага след като келнерът се отдалечи от масата, където беше седнал капитанът, пристигна съдържателят, по здрави бързо и запита:

— Имате ли представа къде се намира племенникът ви?

— На поста си, както винаги, а? Изпратете ми тук хлапака. Искам да му кажа добро утро.

— Но той не е тук! Вчера беше свободният му ден и оттогава не се е завръщал. Освен това от снощи са изчезнали безследно и мистър Байрон с един от неговите близнаци. Само неприятности има човек.

Капитанът скочи.

— Не ми носете кафето! — извика той. След това се втурна колкото бързо го носеха старите му моряшки крака към пристанището. Платноходката му я нямаше! Коленете му се разтрепераха. Той се огледа, търсейки помощ. И неочаквано видя на един от коловете бележка.

Наведе се, дръпна бележката и я прочете. Това беше записката на Емил от миналата вечер.

Капитанът с мъка се изправи и се втурна задъхан към градчето Най-после той се намери пред вилата „Морски бряг“. Разтвори градинската порта и натисна бравата на къщната врата.

Тя беше заключена. Капитанът обиколи тичешком вилата и погледна през прозореца на верандата.

На един от столовете седеше Емил. Той беше положил ръцете и главата си на масата и спеше.

На софата до стената лежеше малкият Динстаг и също спеше. Той бе завит с одеяло от камилска вълна и над възглавницата се подаваше само един кичур от косата му.

Вратата на верандата също беше заключена. Капитанът почука с пръсти по стъклото. Най-напред леко. Но тмомчетата не се събуждаха и той започна да чука все по-силно и по-силно.

Най-после Емил вдигна глава. В първия момент съвсем сънено. Но изведнаж в очите му се появи живот. Той огледа изненадан верандата, като че ли си спомняше нещо, прекара ръка през разрошената си коса, скочи и отвори вратата.

— Къде е Ханс? — извика капитанът веднага.

Емил бързо разказа всичко, което знаеше. Накрая той каза:

— Ние се върнахме от Варнемюнде едва към полунощ. Динстаг изобщо не се събуди. Аз го свалих от колата донесох го на софата и го завих. Седнах на стола и реших да чакам до зазоряване. Исках след това да вдигна в тревога крайбрежната полиция. После щях да подготвя Джери случилото се и като първа утеха щях да му предам парите. И ако лодката не се намереше, щях да телеграфирам в Копенхаген, в хотел Д’Англетер… — Той сви рамене. — След това трябва да съм заспал неочаквано. Много извинявам господин капитан. Какво смятате да правите сега?

Старият капитан се отправи към вратата.

— Ще изкарам всички моторни лодки, които са на разположение! Трябва да претърсим морето. Събуди приятеля си и слезте на пристанището.

След това бързо излезе.

Емил пристъпи до софата и разтърси Динстаг. Измиха бърже зъбите си, плиснаха си вода на очите, развърнаха пакета със сандвичите, които Динстаг през целия изминал ден беше носил със себе си, и още докато дъвчеха, се втурнаха навън.

На кръстопътя Емил спря.

— Бягай към пристанището, малкият! — извика той на Динстаг. — Може би ще бъдеш полезен на капитана. А аз ще събудя Джеки и ще го доведа.

После той се понесе към дюните.


След половин час двадесет и два рибарски катера, пет платноходки и седем моторни лодки напуснаха пристанището на Корлсбютел. Зад мостика те се пръснаха във форма на ветрило. Беше уговорено съседните лодки да не се изгубват от очи. По този начин се надяваха да не изпуснат нищо, което буди подозрение.

Капитан Шмаух стоеше при кормилото на моторната лодка „Аргус“. Притежателят и, един фабрикант, му беше услужил с нея. Емил, Динстаг и Джеки седяха на пейката и гледаха внимателно над вълните. Понякога лодката се наклоняваше така, че солената вода плискаше в лицата на момчетата.

— Аз май не ви благодарих — обади се Джеки. — Но това беше от голямото стресване. Благодаря ви горещо за всичко. Също и за парите. А сега искам да се погрижа за стария чичо. На него му е много по-мъчно, отколкото на мен.

Той пристъпи до капитана и му кимна ободрително.

— Не се тревожете, господин капитан — каза момчето. — Сигурно не им се е случило нищо лошо. Тъй предчувствувам. Имам шесто чувство.

Но капитанът продължаваше да гледа напред. Джеки хвърли поглед встрани. Вляво над вълните се носеше тъмен рибарски катер, а вдясно — снежнобяла яхта.

— Един въпрос, господин капитан. Няма ли тук някъде плитчини от пясъчни наноси? Или малки островчета, или нещр подобно?

Старият моряк пусна кормилото за секунда. Лодката се завъртя като въртележка сред вълните. След това капита хвана колелото по-здраво. Още по-здраво отпреди.

— Момче! — извика той извън себе си от радост. — Това е идея! Ах, ако наистина е така!

Повече нищо не каза. Но промени курса на моторницата.


Тримата робинзоновци се бяха събудили съвсем рано. Те бяха ковали клинци през цялата нощ и затова се измъкнаха от каютата и започнаха да правят гимнастика, докато слънцето се издигне по-високо.

След това пийнаха по глътка вода и закусиха от консервите. Изпразнените консервени кутии, оставени отворени на пясъка, чакаха дъждовната вода. Но дъжд не валеше. Напротив. Небето беше още по-синьо, отколкото през последните няколко дни.

— Никога не съм предполагал, че толкова ще ме ядосва хубавото време — каза Густав. — Човек се учи докато е жив.

Професора каза сърдито.

— Ако нямахме консервени кутии, сигурно щеше да вали пороен дъжд. Винаги е така.

— Всичко си има и добрата страна — отвърна Густав. — Представи си, че вече беше написал съчинението си за най-интересната преживелица през ваканцията! Невъзможно! И ето, сега би трябвало чисто и простро да хвърлиш тетрадката в огъня.

— Въпрос е още дали изобщо в живота си някога ще пишем съчинения — каза Професора замислено.

Да беше само това, лесно щях да го прежаля — извика Густав. — Но като си представя, че няма да видя моторетката си, мога да се разрева.

И той подсвирна.

Ханс Шмаух съблече бялата си риза и я окачи на мачтата.

— Може би така ще ни намерят по-лесно — рече той.

След това се опитаха още веднъж да размърдат „Кунигунде“. Но тя не се поклащаше.

— Тая мърша през нощта като че ли е пуснала корени — каза пиколото. — Няма смисъл да се мъчим.

А когато насядаха отново на пясъка, рече:

— Сега слушайте какво ще ви кажа! Аз съм крив за всичко. Водата ще стигне едва до утре сутрин. Ако до днес следобед не ни намерят, ще сложа един от спасителните пояси, които се намират в лодката, и ще се опитам да доплувам до брега. Може би още по пътя ще срещна рибарска лодка или параход.

— Дума да не става! — извика Густав. — Ако някой от нас предприеме това, разбира се, ще бъда само аз!

— Аз забърках цялата каша и аз ще я оправя — отвърна пиколото.

— Не става дума за това — каза Густав. — Ще плува онзи, които плува най-добре. Разбрано ли е?

— Значи аз! — рече пиколото.

— Не, аз! — възпротиви се Густав.

— Аз ще плувам!

— Не, аз!

Двамата скочиха и щяха да се нахвърлят един върху друг.

Тогава Професора хвърли на всекиго по една шепа пясък в лицето. Двамата започнаха да плюят и да чистят очите си.

— Изглежда че съвсем сте подлудели! — каза Професора спокойно. — По-добре легнете и поспете няколко часа! Така ще забравите за ядене и пиене и запасите ни ще стигнат за по-дълго.

Двамата легнаха послушно на пясъка и затвориха очи.

Професора седна в лодката, облегна се на мачтата и започна да наблюдава.
Моторната лодка „Аргус“ си пробиваше смело път между вълните. Понякога, когато момчетата забравяха да се държат здраво, падаха и се премятаха от единия до другия край на лодката. На челото на Динстаг вече имаше подутина. Капитан Шмаух стоеше при кормилото неподвижно като паметник. Те ловяха погледа му, зареян над водната шир.

— Ето! — извика той неочаквано и посочи в далечината. Но момчетата не виждаха нищо.

— Бяло знаме! — извика той въодушевен. — Това са те!

И той кимна към Джеки:

— Въпросът ти струваше злато, момчето ми.

— Кой въпрос, господин капитан?

— Дали има наблизо острови — отвърна старият моряк. Хлапетата са заседнали до острова с палмата. Чакайте, ще ги науча аз!

Момчетата се събраха около него.

— Знаех си аз, че не се е случило нищо лошо — каза Джеки.

Капитанът се усмихна облекчен.

— Вярно е, ти имаш шесто чувство! — отвърна той. В това време Емил извика:

— Сега вече и аз виждам нещо бяло! И мачта.

— Аз също! — извика Джеки. Динстаг все още не забелязваше нищо. Когато поиска да му укаже посоката, Емил забеляза, че приятелят му плаче. По загорялото му лице се стичаха сълзи.

— Какво ти е, малкият? — запита той.

— Така страшно се радвам — прошепна Динстаг. — Но недей казва на Густав и Професора, че съм плакал заради тях! Ще си въобразят много, тези глупави пакостници!

И той се засмя през сълзи.

Емил-му обеща да мълчи.

— Трима души са! — извика капитанът. — А ето и моята „Кунигунде“. Чакайте, братлета! Само да ми паднете в ръцете!

Густав и пиколото скачаха като диваци по острова. Те махаха с ръце и крещяха.

Професора не се помръдваше от мястото си и чертаеше с пръст фигури по пясъка. След това стана, събра празните консервени кутии и бавно ги хвърли една след друга във водата.

Пиколото се покатери на мачтата, свали ризата си, която беше изпълнявала службата на бяло знаме, и бързо я облече.

Моторницата вече пореше разпенените вълни. Моторът изключи. Капитанът хвърли във въздуха едно въже. Ханс Шмаух го хвана сръчно и го завърза здраво за носа на платноходката. Двата плавателни съда се приближиха един до друг.

— Ура, разбойници такива! — извика Густав.

Капитан Шмаух скочи пръв от „Аргус“ на „Кунигунде IV“. Племенникът му застана пред него и каза:

— Чичо, аз съм виновен за всичко!

Капитанът го плесна леко по бузата и извика:

— Слава богу, че сте живи и здрави!

Тринадесета глава

КАКВО СЕ СЛУЧИ ПО-НАТАТЪК
Завръщането на многобройната спасителна флотилия и пристигането на корабокрушенците се превърна в малко празненство. На мостика на кея на пристанището и дори на съседните, улици се бяха струпали жителите на града и курортистите и махаха. Беше по обяд. И в около двадесет кухни по този случай яденето загоря.

Капитан Щмаух изпрати Момчетата по странични улици в Крайбрежния хотел. Самият той отиде с рибарите и лодкарите, които му бяха помогнали при търсенето, в пристанищната кръчма. Там ги почерпи с две бъчви бира и по две ракии с кимион. След като отговори на наздравиците на своите гости и им поблагодари, той се упъти право към Крайбрежния хотел и поръча богат обед за себе си и момчетата.

За да бъдат сами, седмината се настаниха в отделна стая и започнаха да лапат като вълци. През време на обеда те си разказаха подробно какво са преживели, Ханс Шмаух, макар да беше пиколо в Същия хотел, седеше наред с другите и келнерът, който му беше пряк началник, сега му прислужваше най-учтиво.

Като десерт им поднесоха шоколаден пудинг с ванилен сос.

— Бих предложил — каза капитанът — всички да мълчим като риби за робинзоновското приключение, което се случи с някои от вас. Утре пристигат близките ви от Дания. Те няма защо да знаят за малкото произшествие. Но ако работата не може да се скрие, моля почитаемите присъствуващи да припишат вината на мен. Аз ще уредя всичко.

Емил и Професора скочиха. Капитанът махна с ръка.

— Зная какво искате да кажете. Разбира се, вие сте горди и искате сами да понесете вината си. — Той поклати глава. — Достатъчно е, че аз получих болки в стомаха! Щадете възрастните. Ние, големите, имаме слаби нерви.

Емил и Професора седнаха отново на местата си.

— Така — каза капитанът усмихнат. — Така, а сега, чичо Шмаух ще отиде да си продаде стоката. Келнер, плаща!
Следобед момчетата се втурнаха към пристанището. Само Ханс Шмаух остана в хотела. Той облече пак униформата си и стана отново пиколо, като че ли нищо не е било. Другите извадиха от „Кунигунде IV“ кошницата за пазар с останалите съестни продукти и я занесоха тържествено в трапезарията, на вилата. Густав си придаваше важност.

— Днес най-после съм дежурен аз! — извика той и като сложи описа върху кухненската маса, започна да нанася поправките, доколкото разбираше.

След това изпратиха Джеки Пахулке в хотела, за да си донесе куфара и партакешите. А през това време те разтвориха в стаята си неизползуваното походно легло, за което Клотилда бе говорила на времето. Защото Джеки не можеше да остане повече в хотела.

Когато и този въпрос бе уреден, Професора каза:

— Всъщност сега би трябвало най-напред да поспим порядъчно. — На острова въпреки южната палма той се беше простудил и говореше през нос. — Но трябва на първо време да се откажем от съня и да обмислим преди всичко какво можем да направим за Джеки. Това, че мистър Андерс се е изръсил с петдесет марки, е много хубаво. Но момчето не ще изкара дълго с тях. То няма родители, нито братя и сестри. А бог знае дали ще получи скоро ангажимент. Какво предлагате?

Малкият Динстаг вдигна ръка:

— Да излезем в градината. Ние сме четирима детективи и градината има четири ъгли. Всеки детектив ще седне в един от ъглите и ще мисли съсредоточено. А след пет минути ще се съберем при масата. Там всеки ще съобщи какво му е дошло наум.

Предложението му беше прието. Изтичаха в градината. Всеки зае своя ъгъл и започна да мисли.

Времето беше обезпокоително хубаво. Щурците, свиреха с гъдулките си. Скакалците скачаха от стръкче на стръкче. Откъм поляната се чуваше чурулкане на авлига.

Подир пет минути момчетата се събраха, както бяха уговорили, при голямата кръгла градинска маса и заеха местата си сериозно като съдии. Емил се огледа и каза:

— Имам смътното чувство, че един от нас липсва.

— Густав — установи Динстаг.

Втурнаха се към ъгъла на Густав. Там шампионът по мотоциклетизъм се беше проснал с цялата си дължина в тревата и спеше.

Професора го раздруса здравата.

— Хей, млади момко!

Густав отвори с мъка очи.

— Какво има? — запита той.

— Нали трябваше да мислиш? — каза малкият Динстаг строго.

Густав се надигна и седна.

— А как мога да мисля, когато ме смущавате?

— Аха, тъй ли! — извика Емил. — Значи ти си мислил? Е, какво ти дойде наум?

— Нищо, разбойници такива!

Всички се засмяха. После го вдигнаха и се отправиха обратно към масата.

— Заседанието е открито — каза Професора. — Има думата Емил.

Емил стана.

— Многоуважаеми слушатели! — започна той. — В петък, значи в други ден, тук в Корлсбютел, в киното при фара, ще бъде игран филмът „Емил и детективите“. Бяхме решили да, не се издаваме кои сме и да гледаме филма като обикковени зрители. Но мисля, че бихме могли да помогнем на Джери, ако разкрием тайната и съобщим на кинопритежателя кои сме. Наистина това противоречи на нашите принципи и не е приятно. Но гладно куче и гол кокал гризе. Кинопритежателя би могъл например да даде обявление във вестника. Или пък да разлепи на афишите съобщение, че на няколко от представленията ще присъствуват лично и самите детективи. Тогава може би в киното му ще дойдат повече деца, отколкото иначе. И тъй като чрез нас ще спечели повече, може да подари на Джеки прихода от първото представление.

Емил седна. Останалите кимнаха замислено:

— Има ли някой да възрази нещо? — запита Професора. — Предложението на Емил е великолепно. Трябва да разкрием кои сме, за да помогнем на Джеки. — Той замълча за малко. — Предложението на Емил се приема единодушно. Не ни остава нищо друго. Така. А сега аз вземам думата. Предлагам един от нас да отиде в редакцията на „Курортен вестник“ и да поговори с редактора. Той трябва веднага да отпечата една статия, написана от един от нас, в която подробно ще бъде разказано как Джеки е бил напуснат от своя мистър Андерс и че, дълг е на всички деца от Корлсбютел и съседните курорти да помогнат на Джеки и да съберат пари. И че след няколко дни ще бъде съобщено колко пари са събрани.

Той седна.

— Чудесно! — извика Густав. — Няма ли някой да възрази нещо? Не. Предложението на Професора се приема. Давам думата на Динстаг.

Малкият Динстаг стана.

— Исках да предложа — започна той колебливо — Густав и някой от нас още следобед да отпрашат с моторетката и да съобщят на всички деца от курортите какво се е случило и че на Джеки трябва бърже да се помогне. Може би на всеки плаж ще може да се постави табела, на която да се пише всичко. Тогава децата ще могат да четат и да разказват и на други.

— Много добре! — извикаха останалите.

А Густав каза:

— Какво щастие че аз не измислих нищо! Нямаше просто да знаем какво да правим с толкова идеи.

Разговаряха още известно време. После отидоха на верандата и написаха осем плаката с разноцветни тебешири: за Корлсбютел, за Граал, за Мюритц, за Хайдекруг, за Варнемюнде, за Хайлигендам, за Ареншоп и един за Брунсхауптен.

След това Густав изкара моторетката си от павилиона и излезе, с нея на улицата. Динстаг се настани на багажника с осемте плаката. Моторът загърмя. Емил и Професора махаха след двамата си приятели.

Когато Джеки пристигна с багажа си, двамата го натовариха да пази вилата и се втурнаха към селото. Разбира се, те не му казаха защо бързат толкова.

Когато Емил влезе в канцеларията на киното, собственикът, господин Бартелман, каза:

— Нямам време! Елате друг път!

След пет минути той отново вдигна глава от бюрото си. Момчето все още не си беше отишло.

— Д, още ли си тук? Кажи, за какво се отнася?

— Аз съм Емил Тишбайн.

Господин Бартелман се облегна назад в креслото си:

— Как тъй?

Аз съм Емил Тишбайн, според чиито приключения е сниман филмът, който в други ден ще давате.

— Много се радвам — каза собственикът на киното. — Радвам се наистина. И?

Емил изложи плана на детективите.

Господин Бартелман присви очи. Иначе той не можеше да мисли. След това цъкна с език. Като търговец на коне, когато в двора въведат нов кон. Господин Бартелман подушваше добрата сделка.

— Ще получите прихода от първото представление за вашето протеже само при едно условие. — каза той. — Ако поемете задължението в продължение на една седмица излизате след всяко представление на сцената.

— Цяла седмица? — извика Емил. — И след всяко представление? Та на нас ще ни е неприятно да излезем дори веднъж. Ние не сме клоуни!

— Иначе не може — отвърна кинопритежателят. — Нищо е безплатно.

Момчето размисляше.

— Добре — каза то най-после. — Нямаме друг изход. Но ако поемем това задължение, ще, искаме прихода от целия пръв ден. Значи за първите три представления.

Господин Бартелман присви отново очи.

— Хм добър търговец си! — рече той и после кимна. — Съгласен!

След това той натрака един договор на пишещата мащина. С копие. Подписаха двата екземпляра и всеки получи по един.

— Отлично — каза Бартелман. — И в петък бъдете тук на навреме.

Емил си тръгна. Договорът шумолеше в джоба му.

А собственикът на киното веднага грабна телефона поиска връзка с редакцията на „Курортен вестник“. Там даде ново, голямо обявление. След това господин Бартелман телефонира и в дружеството „Плакат Г.м.б.X.“. Той поръча над всеки афиш, окачен в Корлсбютел и съседните курорти, да се залепи по една червена лента. На нея трябваше да пише големи букви: „За една седмица Емил и детективите ще присъствуват лично на всяко представление!“

1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница