Предговор за неспециалистите



страница7/7
Дата06.05.2017
Размер1.26 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Емил пристъпи напред и каза високо:

Моите приятели, братовчедка ми и аз ви благодарим, че сте дошли тук. Благодарим вй също така, че събрахте пари за Джеки. Той е чудо момче. Иначе ние нямаше да ви молим за помощ. След представлението самият той лично ще ви благодари. А сега нека видим заедно филма. Надявам се, че е хубав.

Едно съвсем малко момче, което седеше в скута на майка си, извика с писклив гласец:

— Ти ли си Емил?

Децата се засмяха.

— Да — каза Емил, — Аз съм Емил Тишбайн.

Пони пристъпи до него и се поклони:

— Аз съм Пони Хютхен, братовчедката на Емил. След това Професора направи крачка напред:

— Аз съм Професора — каза той с леко разтреперан глас.

Динстаг направи дълбок поклон:

— Аз съм малкият Динстаг.

Накрая дойде ред и на Густав.

— Аз съм Густав с тромбата — каза той. — Но сега имам моторетка! — После помълча малко и извика: — Всички ли сте тук, пакостници такива?

— Да. — изреваха децата.

Густав се засмя:

— А каква е паролата?

Ревът на децата, които отговориха, сигурно отекна до гарата:

— Парола Емил.

Един кон се подплаши пред киното. Толкова гръмко изреваха децата.

След това лампите изгаснаха и киноапаратът забръмча.

Когато филмът свърши, зрителите дълго време ръкопляскаха. След това лампите светнаха. Едно момиче, което седеше до Пони, каза:

— Оттогава си се променила много!

— Но аз не съм момичето от филма — отвърна Пони. — То само играе вместо мен.

— Аха. Значи Емил от филма и истинският Емил, който седи до теб, също са различни?

— Да — каза Пони. — Истинският Емил е мой братовчед. А Емил от филма аз изобщо не познавам. А сега мълчи! Представлението, продължава.

На сцената се Появи Джеки. Той пристъпи напред и каза:

— Вие събрахте пари за едно момче. Това момче съм аз. Благодаря сърдечно на всички. От ваша страна е чудесно. Ако след години забогатея и на някой от вас провърви зле, нека ми се обади. Не забравяйте!

След това на сцената излезе и Густав. Той каза на Джеки:

— От името на приятелите ми и на другите деца от Корлсбютел аз ти поднасям резултата от акцията в това селище. Една спестовна книжка със седемдесет и пет марки.

Джеки раздруса ръката на приятеля си. А долу в залата Професора каза на Динстаг:

— Значи това беше идеята на Густав!

— Лоша ли я намираш? — запита Динстаг.

— Отлична е! — отвърна Професора. — Наистина отлична.

— А сега — извика Густав от сцената, — моля да дойдат и представителите на другите селища.

Долу настана страшна блъсканица.

Най-после на сцената се качиха още седем момчета. И всяко от тях предаде по една спестовна книжка на Джеки. Очите на малкия артист се насълзиха, макар той иначе да не беше толкова сантиментален.

Густав прелистваше нетърпелив спестовните книжки. И когато седмината представители напуснаха сцената, той извика:

— Общата сума възлиза на шестстотин и петнадесет марки. Освен това Джеки ще получи и днешния приход от киното. Дано чрез него станеш още по-богат!

След това той бързо изчезна зад сцената.

— Не очаквах такова нещо! — каза Джеки. — Та сега аз имам нужда от банкер! — Той съблече дрехата си. — Старият ми приятел, капитан Шмаух, ме посъветва да ви покажа няколко номера. Така да се каже, от признателност. Наистина аз съм свикнал да играя с партньор. Но все пак мога нещо и сам.

Той захвърли дрехата си зад сцената и тръгна на ръце. След това сви ръцете си, докато се опря на лакти. После се изправи отново на длани и се заразхожда от единия до другия край на сцената. Все на ръце. Зрителите ръкопляскаха възторжено.

Джеки скочи отново на крака и започна да се премята.

После направи шпагат. След това мост. После с помощта на ръцете — прескок напред. И още един. И още един. След той само с едната ръка. И още. И още напряко през цялата сцена. Накрая той показа въздушен скок. Веднаж, два, три пъти, все по-бързо и по-бързо, ту краката му бяха горе, ту главата. Той се въртеше като въртележка във въздуха.

Децата викаха, ликуваха и пляскаха, докато ръцете им се зачервиха. Увлекли се бяха дори и възрастните.

След това завесата изшумоля и се затвори. В залата вече напираха децата, които щяха да гледат второто представление. Настана страхотна блъсканица и врява.

— Скокът ми се хареса много. — каза бабата на Емил. — Утре ще трябва да се опитам и аз.

Вечерта двата крайбрежни парахода спряха отново на мостика. Децата от седемте съседни селища се втурнаха към палубите им. Родителите и гувернантките бяха повлечени като от водовъртеж.

Параходите дадоха сигнал за тръгване. Няколко изостанали пътници дотичаха с викове и побързаха да се изкачат на палубите. След това пристанищният пазач развърза въжетата. Параходите се залюляха. Витлата разпениха вълните. Моторите заработиха, Стотици кърпички се размахваха във въздуха. (Някои от тях не бяха съвсем чисти, но вече беше доста тъмно.)

— Парола Емил! — ревяха децата от кораба, който отплуваше на запад.

— Парола Емил! — крещяха децата от парахода, който се отправяше на изток.

И „Парола Емил!“ викаха децата от Корлсбютел, които стояха на пристанището.

— Това беше най-хубавият ден през живота ми! — каза госпожица Клотилда Зеленбиндер.

На параходите запалиха цветни фенерчета. — Единият плуваше надясно. Другият — наляво. Емил и детективите стояха на края на мостика и гледаха мълчаливо след тях.

Густав се окашля. После той обгърна с ръце трите момчета, които стояха пред него, и каза:

— Ние ще останем приятели завинаги. Докато ни пораснат дълги бели бради…

Останалите не казаха нищо. Но и те бяха на същото мнение.

В това време дотърча Джеки.

— Тук ли сте? — рече той доволен. — Търсих ви навсякъде. — Той се приближи до тях. — Ще има да помня този ден. Толкова пари накуп никога не съм виждал.

— Ами къде са осемте ти спестовни книжки? — запита Динстаг.

— Дадох ги на съхранение при Бартелман! Той има в канцеларията си огнеупорна каса. Какво ще кажете? Той ми направи предложение. Да излизам с артистични номера в киното му. На първо време за една седмица.

— Колко ще ти плаща? — запита Професора веднага.

— Пет марки дневно. Без удръжки.

Детективите се зарадваха.

— А днешният приход, който вие ми изкарахте, възлиза на около двеста и петдесет марки. Той не знае още точно. — Джеки се усмихна. — Още не мога да повярвам. Ако продължава да ми върви така, идущата седмица ще си купя вила с лъчисто отопление.

Далеч в Балтийско море плуваха два малки, осветени парахода. Морето шумеше. Вълните се гонеха към брега. Бялата пяна блестеше в тъмнината.

— Господа — каза капитан Шмаух. — Аз обещах на нашето пиколо, че ще отидем в хотела. През целия ден той беше много зает. Не е гледал дори и филма.

Решиха да отидат за малко в хотела.

— Ваканция е — каза госпожа Хаберланд и хвана подръка мъжа си.

Капитанът и Джеки вървяха най-напред.

— Бих искал да ти направя едно предложение — каза капитан Шмаух.

— За какво се отнася, господин капитан?

— Къщата ми наистина е малка — каза морякът. — Но за мен тя е доста голяма.

— И давате стая под наем! — отгатна Джеки.

— Да — каза капитанът. — Докога ще останеш в Корлсбютел?

— Докато затворят игрищата за тенис. А когато сезонът премине, треньорът ще ме обучава всеки ден по един час. Много евтино. А може би и безплатно.

— Ако искаш, можеш да се пренесеш при мен — каза капитанът.

— Дадено, господин капитан! Какъв наем искате?

Господин Шмаух бутна Джеки:

— Не прави глупави шеги. Твоето присъствие само ще ме радва.

— Добре — каза момчето. — Благодаря, господин капитан. А вечер ще играем на верандата на „Черен Петър“.

Капитанът много се зарадва.

След това Джеки запита:

— Прочее, не ви ли трябват пари? Сега аз съм истински богаташ. Ако спестявам още една седмица, бих могъл да вложа хиляда марки в търговията ви. Защо да стоят парите в спестовната каса, нали?

— Добре — каза капитанът. — Може да направим това. Ти ще бъдеш тайният ми съдружник. Но при едно условие: всяко лято ще прекарваш при мен в Корлсбютел.

— Дадено! — извика Джеки. — А ако нямам талант за тенис, ще постъпя при вас като корабен юнга!

— Това се казва приказка! — рече капитан Шмаух. — Дано да нямаш талант за тенис.

Двамата се засмяха и влязоха в хотела.


Емил и баба му вървяха последни. Те спряха пред хотела и погледнаха към морето. Единият от параходите беше вече изчезнал. Другият все още плуваше на хоризонта, като светеща орехова черупка.

— Струва ми се, че Джеки изобщо не се нуждаеше от нашата помощ — каза Емил.

— Всяко добро дело си има своя смисъл, момчето ми — отвърна баба му. Тя пристъпи към стълбата. — А сега да пратим на майка ти една картичка.

— Не може ли да напишем две картички?

— За кого още?

— За фелдфебела Йешке — каза Емил.

Тогава старата жена се наведе и го целуна.
© 1934 Ерих Кестнер

© 1982 Владимир Мусаков, превод от немски








Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница