Предговор за неспециалистите



страница2/7
Дата06.05.2017
Размер1.26 Mb.
#20677
1   2   3   4   5   6   7

Емил очисти няколко трохи от сладкиша, останали върху пъстрата покривка на масата. Фелдфебелът каза:

— А ако не искаш, тя няма да се омъжи за мен.

Момчето стана и се приближи до прозореца. Погледна към улицата. После се извърна и каза тихо:

— Най-напред трябва да свикна; с тази мисъл, господин Йешке.

— Разбира се — отговори мъжът.

Емил отново погледна през прозореца. „Всъщност аз си представлявах всичко съвсем, иначе — мислеше той, докато очите му следяха един камион. Аз исках сам да печеля пари. Толкова много, че да не трябва тя да работи повече. И исках да остана през целия си живот само с нея. Само ние двамата. И никой друг. А сега идва един полицай и иска да й стане мъж!“

В този момент майка му се появи на ъгъла. Тя вървеше бързо и гледаше угрижено пред себе си.

Емил се закри с пердето. „Сега трябва да реша — рече си той. — И не бива да мисля само за себе си. Това би било подло. Тя винаги е мислила само за мен. И тя го обича. В никой случай не бива да покажа, че съм тъжен. Трябва дори да бъда весел. Иначе ще й разваля цялата радост.“

После пое дълбоко дъх, обърна се и каза високо:

— Аз съм съгласен, господин Йешке!

Фелдфебелът стана, приближи се до него и му стисна ръката. В същия миг вратата се отвори. Майка му влезе бързо в стаята и погледна момчето си въпросително.

Емил още веднъж си каза: „А сега бъди весел!“ После застана до Йешке, засмя се и рече на майка си:

— Какво ще кажеш? Господин фелдфебелът Йешке току-що поиска от мен ръката ти!

Когато госпожа Хомбург дойде да си мие главата, годеникът Йешке си тръгна доволен. А вечерта се върна пак, с букет цветя. И четвърт кило вкусно мешано. И шише сладко вино. „За да се чукнем“ — каза той. След вечерята се чукнаха.

Емил държа тържествена реч, на която господин Йешке се смя много. Госпожа Тишбайн седеше доволна на софата и галеше ръката на сина си.

— Мое мило момче — рече господин Йешке, — благодаря ти за добрите пожелания. Безкрайно радостен съм за всичко и имам само още една молба. Не искам да ми казваш татко. Това ми се струва много необикновено. Аз наистина ще ти бъда като баща. Но то е друго. Само думата не ми допада.

Емил много се зарадва в себе си на това предложение й гласно каза:

— На заповедите ви, господин фелдфебел. Но как трябва да ви наричам? „Добър ден, господин Йешке“ с течение на времето ще звучи твърде смешно. Не намирате ли и вие, че е така?

Годеникът се изправи:

— Най-напред ще пием „за побратимяване“. Аз вече и без това ти говоря на „ти“. Отсега и ти трябва да правиш това.

Пиха „за побратимяването“.

— И ако за в бъдеще почувствуваш нужда да ме наричаш с някакво име — рече господин Йешке, — то трябва да ти съобщя, че се казвам Хайнрих. Ясно ли е?

— Тъй вярно, Хайнрих! — каза Емил.

И беше щастлив, като чу, че майка му се смее.

След като Хайнрих Йешке си тръгна към къщи, майката и синът се приготвиха да спят. Както винаги, те се целунаха за „лека нощ“. После всеки легна в леглото си. Но и двамата дълго още стояха будни, Емил си мислеше: „Тя не забеляза нищо и сигурно мисли, че никак не ми е мъчно. Сега може да се ожени за господин Йешке и да бъде толкова щастлива, колкото от сърце и желая. А и той е много мил човек!“

А майка му си мислеше: „Ах, колко се радвам, че момчето не забеляза нищо! То не бива никога да узнае, че аз бих предпочела да остана сама, само с него! Но не бива да мисля за себе си, а само за момчето си. И за бъдещето му. Кой знае докога още ще мога да печеля пари. А и господин Йешке е мил човек.“

Втора глава

ПОЩА ОТ БЕРЛИН И ЗА БЕРЛИН


Когато на другия ден по обед Емил се върна от училище, майка му подаде едно писмо и каза:

— Писмо за тебе! От Берлин.

— От Пони Хютхен ли?

— Не. Почеркът е непознат.

— Какво пише вътре?

— Но, момчето ми! — извика госпожа Тишбайн изненадана: — Аз никога не отварям писмата ти.

Емил се засмя.

— Гледай ти! Откога между нас съществуват тайни?

После занесе чантата си в съседната стая, мислейки си: „От вчера. Откакто се намеси господин Йешке!“ А като се върна, седна на дивана отвори писмото и зачете:
„Драги Емиле!

Отдавна не сме си писали, нали! Но въпреки това, надявам се, че си добре. Аз, от моя страна, не мога да се оплача. Преди няколко седмици умря една моя баба. Аз почти не я познавах. И тогава не се натъжаваш много, ако някой умре. А ето че се приближавам до същинската цел на писмото ми. Баба ми или по-точно леля на родителите ми ми завеща къщата си. Тя се намира на Балтийско море. В Корлсбютел, ако си го чувал, курортно място е. Освен това къщата ми се намира в доста голяма и много хубава градина. Не се ли досещаш? Внимавай добре! Голямата ваканция е «пред вратата», както обикновено казват. А откакто съм домопритежател, имам една отлична идея. Бих искал да поканя теб и всички детективи да прекарате лятната ваканция в моето имение на Балтийско море. Родителите ми позволиха и много ще се ргадват. Наистина много! Те също ще живеят в моята къща, но това няма да ни пречи. Ти знаеш още оттогава колко добре се разбирам с тях. Освен трва къщата има и тавански етаж. Повече не може да се иска.

Густав вече обеща да дойде. Има и позволението на родителите си. Но не само той иска да дойде. Ще дойдат също, дръж се здраво, да не паднеш — братовчедката ти Пони Хаймболд, наречена Хютхен. Също и баба ти, която тогава толкова хареса на всички ни. Те всички ще дойдат, ако дойдеш и ти. А може би ще дойде и малкият Динстаг. Ако майка му не замине за баните в Наухайм. В такъв случай и той ще трябва да иде с нея. Зависи от лекаря. Дали ще й позволи да отиде на море. Тя има болно сърце.

Както виждаш, ще бъде знаменито! Сега удари се в ребрата и кажи «да», стари разбойнически главатарю! Майка ти сигурно няма да има нищо против. Щом като с тебе ще бъдат баба ти и Пони. Какво ще кажеш за това, а? Ще те посрещнем в Берлин, когато пристигнеш. За да не слезеш пак на някоя друга гара. А после ще пътуваме заедно до Щетинската гара, и оттам към морето. В моята къща. Аха, щях да забравя! Няма нужда да носиш никакви пари. Ще вземем нашата слугиня Клотилда. Тя готви чудесно. Ще ни излиза евтино. А че щели да се хранят няколко души повече, това няма значение. Така поне казва майка ми.

Трябва да ти съобщя, че всички пътни разноски поема баща ми Не аз.

Пиши ми само ще дойдеш ли. Татко веднага ще ти изпрати пари за път. Много се радвам, че ще те видя най-после пак. И извинявай, че пиша за пари. Пр-рано ти беше казал, че ако някой има пари, не бива да говори за тях. Аз не забравих думите ти. Но в този случай трябва да говоря! Защото иначе може би не би, имал възможност да дойдеш. И тогава ваканцията няма да ме зарадва. И цялото Балтийско море ще пропадне, така да се каже.

Драги Емиле! Чакам отговора ти с нетърпение. Приеми много поздрави от родителите ми и мен.

Твой Теодор Хаберланд, наречен Професора

П.П. Преди няколко месеца, малко след като получих наследството в Берлин, снимаха филма «Емил». Гледах го. Много странно е, когато една истинска история изведнъж се направи на филм. Много си прилича, но въпреки това е съвсем различна. Татко казва същото. Филмът скоро ще се прожектира. Очаквам го с нетърпение. Сигурно и ти. Още веднаж много, много поздрави! Отговори ми веднага!

Твоят Професор

Щях да забравя! Парола Емил.“
След като прочете писмото докрай, Емил го даде на майка си и изчезна в съседната стая, Изпразни чантата си, разтвори тетрадката по геометрия и се направи, че пише домашното си упражнение. Но всъщност той само гледаше втренчено пред себе си и мислейки напрегнато: „Наистина чудесно би било да отида на море. Но предпочитам да остана тук. А може би преча на фелдфебела Йешке, макар и съвсем мъничко. От вчера той е мамин годеник. И тя го обича. А аз, като син, трябва да бъда внимателен!“

Госпожа Тишбайн много се зарадва от поканата на Професора. Нейният Емил ще прекара чудесно ваканцията. „Наистина той много ще ми липсва, но не трябва да се издавам“ — помисли си тя и отиде в другата стая при сина си.

— Мамичко, аз мисля да приема поканата — каза Емил.

— Разбира се, че ще я приемеш — охвърна тя. — Писмото е толкова мило. Нали? Трябва само да ми обещаеш, че няма да плуваш навътре в морето. Може да попаднеш на голяма вълна или във водовъртеж. И аз не бих имала нито минута спокойствие!

Емил обеща тържествено. Тогава майка му рече:

— Само с едно никак не съм съгласна. Това, че съветникът иска да ти прати пари. За път ще изтеглим пари от спестовната каса. Няма да струва бог знае колко. — И тя помилва момчето, което се беше навело над тетрадката по геометрия. — Пак ли уроци? Я поизлез малко на чист въздух, докато приготвя обеда!

— С удоволствие — каза Емил. — Трябвали да купя нещо, или да ти помогна в нещо?

Майка му го изпрати до вратата.

— Марш навън! Когато всичко е готово, ще те извикам.

Емил отиде в двора, седна на стълбата, която водеше надолу към пералнята, и замислен започна да къса тревата, подаваща се от пролуката между разкривените стъпала.

Неочаквано той скочи, втурна се в галоп към портата прекоси бързо улицата, зави по Шпоренгасе, измина тичешком Вебергасе и спря чак на горния пазар. Там се огледа.

Отсреща се редяха брезентовите дюкянчета на търговците на плодове и зеленчук, редиците глинени съдове на грънчарите, тезгяхите на градинарите и месарите. И между тези пъстри редове се разхождаше, сложил с достойнство ръцете на кръста си, господин фелдфебелът Йешке и следеше за реда.

Фелдфебелът спря пред една от търговките. Тя махаше развълнувано с ръце. Той извади бележника от вътрешния си джоб, написа в него някаква важна забележка и продължи бавно нататък. Купувачи и продавачки се събраха накуп и сизашушукаха нещо.

Момчето прекоси разкривения калдъръм на площада, за да настигне фелдфебела.

— Ало! — извика Йешке. — Да не търсиш мене?

— Тъй верно, господин Йешке… исках да кажа: да, Хайнрих — рече Емил… — Исках да те питам нещо. Един мой приятел от Берлин е наследил къща на брега на Балтийско море и ме кани там за лятната ваканция. А също и баба и Пони Хютхен.

Господин Йешке потупа Емил по рамото:

— Моите сърдечни благопожелания! Това е чудесно!

— Нали? — извика зарадван Емир.

Полицейският началник погледна с обич своя бъдещ син.

— Разрешаваш ли ми аз да платя пътните ти разноски? Емил поклати енергично глава.

— Не, аз имам мои собствени спестявания.

— Жалко.

— Хайнрих, аз идвам за съвсем друго нещо.

— За какво?

— Знаеш ли, заради майка ми! Ако ти тъкмо вчера… Искам да кажа… иначе по никакъв начин не бих я оставил сама. И ще замина само ако ми обещаеш, че всеки ден ще бъдеш най-малко един час при нея. Иначе тя… аз я познавам много добре и не искам през това време да се чувствува самотна. — Емил спря за малко. — Понякога животът беше толкова тежък. Ти трябва да ми дадеш честната си дума, че ще се грижиш за нея. Иначе няма да замина.

— Обещавам ти. Без честна дума, с честна дума — както искаш, момчето ми!

— Тогава всичко е наред — каза Емил. — Значи всеки ден! Нали? Наистина аз ще й пиша много писма. Но все пак писането не е достатъчно. При нея трябва винаги да има някой, когото да обича. Не искам да тъжи!

— Ще идвам всеки ден — обеща господин Йешке. — Най-малко за един час. И, ако имам повече време, ще оставам и за по-дълго.

— Много благодаря! — каза Емил. След това направи кръгом и се понесе в галоп по пътя, по който беше дошъл.

В двора отново седна на стъпалата и закъса трева от цепнатините, като че ли не беше ходил никъде.

След пет минути госпожа Тишбайн погледна от кухненския прозорец.

— Хей, млади господине! — извика тя високо. — Заемете мястото си на масата за обед.

Той вдигна глава усмихнат.

— Идвам, мамичко!

Главата й отново се скри.

Тогава той бавно стана и влезе в къщи.

Следобед Емил поиска от майка си хартия за писма, седна на масата и написа следното писмо до гимназиста Теодор Хаберланд, живущ в Берлин.


„Мили ми Професоре!

Приеми сърдечните ми благодарности за писмото ти, на което страшно се зарадвах. Просто фантастично е, че имаш къща. И при това на Балтийско море. Моите поздравления! Аз не съм бил още там. Но по география неотдавна учихме за Мекленбургските езера и за Балтийския бряг. Мога да си представя всичко. Дюните, големите параходи, тухлените църкви, пристанищата, плажните кошове и т.н. Трябва да е много хубаво.

А още по-хубаво е, че ти ме покани да те посетя. Приемам поканата ти с благодарност и благодаря страшно много на теб и на родителите ти! Радвам се, че скоро ще видя теб, Густав и малкия Динстаг. Защото обичам всички, които ми помогнаха тогава. Това пък, че си поканил Пони и баба, намирам за чудесно.

Ако във вилата ти няма достатъчно място, ние, момчетата, ще си построим в градината палатка и ще живеем като бедуините в пустинята. От чаршафите ще си направим бурнуси. И всеки ще стои нощем по един час на стража. За да могат другите да спят спокойно. Но за това има време. Днес ще пиша на Пони и на баба. Това, че искате да ме посрещнете още на гарата, е хубаво. Но този път не ще се оставя да ми откраднат парите дори ако трябва да ги скрия в обущата си!

Кажи на баща си, че му благодаря за предложението относно пътните. Но аз бих искал да ги заплатя от моите спестявания. Знаеш ли? Имам още седемстотин марки оттогава. За другите триста марки купих на мама електрически сешоар, както бяхме уговорили, и топло зимно палто. То все още изглежда като ново. Мама пази извънредно много нещата си. Освен това мама моли учтиво да запиташ майка си дали трябва да нося завивки и чаршафи. И колко кърпи за лице? И после, дали на Балтийското море ще ми трябва бански костюм. Аз имам само червени бански гащета, а те понякога са забранени на по-хубавите плажове. Още нещо ще пътувате ли и вие в трета класа? Защото инак не можем да пътуваме в едно купе. Втора класа е много по-скъпо, а пък и с трета се пристига също тъй бързо на желаното място, нали? Когато ще бъдем вече във вилата ти, ще трябва да ми разкажеш подробно какъв е филмът «Емил». Да се надяваме, че ще можем да го видим скоро в някое кино. Може би дори заедно!

Хиляди сърдечни поздрави от майка ми й от мен на теб и твоите родители, на които още веднаж благодаря!

Радвам се. Парола Емил!

Винаги


твой верен Емил Тишбайн“

Трета глава

ЕМИЛ ПОТЕГЛЯ НА ПЪТ
Лошите дни и часове в живота на човека идват със светкавична бързина. Те се приближават като черни дъждовни облаци, носени от бурята.

А веселите дни не бързат. За тях сякаш годината представлява лабиринт и те не намират откъде да излязат или пък ако излязат, не намират пътя към нас.

Все пак лятната ваканция най-после идва! Събуждаш се рано, както винаги, и поискваш да скочиш от леглото. Но се опомняш. Та днес няма училище! И се обръщаш лениво към стената, като затваряш очи.

Ваканция! Това звучи сладко, както две порции сладолед с бит каймак. На всичко отгоре лятна ваканция!

След това поглеждаш предпазливо към прозореца и забелязваш: слънцето грее; небето е синьо. Орехът пред прозореца не помръдва листата си. Той сякаш се е надигнал на пръсти и гледа в спалнята. Душата ти е пълна и ако не те мързеше, с удоволствие би се ухапал за носа.

Но внезапно скачаш като ужилен от пухеното легло. Гръм и мълния! Та нали днес ще заминаваш! А куфарът още не е стегнат.

Изскачаш бос от стаята и още от коридора викаш:

— Мамо, колко е часът?

Най-после Емил е на гарата. Майка му го държи за ръка. Фелдфебелът Йешке, който е взел един час извънредна отпуска, стои малко по-назад, за да не пречи е куфара и с пакета сандвичи.

— Пиши ми всеки втори ден — помоли госпожа Тйшбайн. — Вече ми обеща, че няма да плуваш много навътре. Но въпреки това ще съм неспокойна. Толкова много момчета заедно! Какво ли не може да се случи!

— Какво ти хрумна пак! — каза Емил. — Ти ме познаваш. Когато обещая нещо, държа на думата си. Но аз се безпокоя за теб и това е много по-лошо. Какво ще правиш през всичкото това време без сина си?

— Но аз ще работя, момчето ми! А когато имам време, ще ходя на разходка. В неделните дни ще правим излети с господин Йешке из околностите. — Разбира се, когато е свободен. Ще си вземаме и храна. А когато не е свободен, ще изкърпвам бельото. Някои от чаршафите са се прокъсали. Или пък ще ти пиша дълги писма. Съгласен ли си?

— О, моля, по-често — каза Емил и стисна ръката й. — А ако се случи нещо, телеграфирай ми! В такъв случай веднага ще се върна.

— Какво може да се случи? — запита госпожа Тишбайн.

— Никога не се знае предварително. Но щом ти потрябвам, ще се върна. Ако няма влак, ще тръгна пеш. Вече не съм малко момче. Не бива да забравяш това. Не искам да криеш повече грижите си и всичко друго от мен.

Госпожа Тишбайн погледна уплашено Емил.

— Но какво крия от тебе?

И двамата замълчаха и загледаха лъскавите релси.

— Не говоря за нещо определено! — каза момчето. — Още довечера, щом пристигнем на Балтийско море, ще ти напиша една картичка. Може би ще я получиш едва в други ден. Кой знае кога изпразват там по крайбрежието пощенските кутии.

— А аз ще ти пиша веднага, щом се прибера в къщи — каза майка му, — та скоро да получиш писмото ми. Иначе ще се чувствуващ много самотен.

В това време пристигна влакът за Берлин. Когато локомотивът с пухтене спря, фелдфебелът Йешке се втурна в едно третокласно купе, зае място до прозореца, настани внимателно куфара на Емил в мрежата за багаж и изчака, докато момчето се качи в купето.

— Хиляди благодарности! — каза Емил, като се качи. — Ти си страшно мил към мен.

Йешке махна с ръка:

— Не си струва да говорим за такива неща, момчето ми.

След това извади портмонето от джоба си, бръкна в него, пъхна в ръката на Емил две банкноти от по пет марки и рече:

— Ето ти малко дребни пари! Може да ти потрябват. И всичко добро! Времето през следващите седмици ще бъде хубаво! Така поне пишеше във вестника. И, разбира се, държа, на думата си, за което обещах на пазара. Всеки ден ще се отбивам при майка ти. Макар и само за един час.

Емил прибра грижливо банкнотите. След това стисна ръката на фелдфебела:

— Много ти благодаря за всичко, Хайнрих!

— Няма за какво, момчето ми! — Йешке се опита да тикне куфара още по-назад. — Иначе още при първия завой ще падне на главата ти. А сега аз си тръгвам.

Той слезе на перона и застана зад госпожа Тишбайн.

Майка му се приближи до прозореца и му поръча да поздрави баба си, Пони и всички останали.

— И не влизай разгорещен във водата. Иначе ще получиш сърцебиене.

— А от това няма полза! — извика Йешке и се засмя смутено.

— Не забравяй да си изядеш сандвичите! — прибави майка му. — Инак ще изсъхнат.

Началникът на гарата вдигна сигналния флаг. Влакът изригна пара и даде тласък.

— Обичай ме все така — каза момчето, но толкова тихо, че майка му не го разбра. В следния миг това много го зарадва.

Влакът потегли бавно.

— И не цапай паметници! — извика фелдфебелът Йешке със смях.

След това можеха само да, си махат с ръце.

Този път пътуването мина без сънища и кражби.

Емил беше взел учебника си по география — част I, Германия, и се запозна още веднъж най-подробно със залива на Любек, с Мекленбургската езерна площ, с Померания, остров Рюген и Балтийското крайбрежие. Четеше внимателно, като че ли се готвеше за изпит.

Задълбоченото учене беше негов навик. (Има и по-лоши навици.)

След като прочете два пъти всичко, което пищеше в учебника, той го затвори и започна да се любува на спокойната местност, която влакът прекосяваше. И докато наблюдаваше зреещите ниви всички уроци в главата му се разбъркаха като дузина воденични камъни. Безцелната обсада на Щралзунд и Холщайнска Швейцария, готическият стил и родното място на фелдмаршал Блюхер, варовитите скали на Рюген и Мекленбургското скотовъдство, въглищарството, хвойновата ракия и прочутите марципани в Любек, десантът на Густав Адолф Шведски и композитора Букстехуде, всичко това се смеси като във въртящ се калейдоскоп и за да се успокои, Емил изяде сандвичите до шушка. Хартията изхвърли през прозореца. Тя изшумя, хвръкна и накрая кацна в една леха с тикви пред къщичката на някакъв кантонер. Бариерата пред пътя беше спусната. Една кола зад нея чакаше влака да отмине. До коларя седеше момче и махаше на пътниците. Емил също му махна.

Хора слизаха. Другаде се качваха. Понякога в купето влизаше кондукторът и драскаше на гърба на билетите дебели черти с молив. Значи от липса на разнообразие не можеше да се оплаче.

А влакът се приближаваше много по-бързо, отколкото преди две години, към столицата на Германия.

И винаги е така. Безразлично дали се отнася за някоя малка разходка, или за пътуване с влак, втория път то ни се струва много по-късо, отколкото първия. (Впрочем това важи не само за разстояния, които се измерват в метри и сантиметри.)

Бабата на Емил и Пони се провряха през контролата на гара Фридрихщрасе.

— Не тичай така! — каза бабата. — Аз съм стара жена, а не съм бърз влак. — Черната й шапчица с панделки се беше изкривила настрана.

— След една минута момчето ще пристигне — отвърна Пони нетърпеливо. — Можехме спокойно да дойдем малко по-точно.

Баба й разтърси енергично глава, при което шапчицата й се плъзна още по-настрана.

— По-точно от точното няма. Половин час по-рано е също тъй неточно, както и половин час по-късно.

Пони поиска да възрази нещо, но в това време към тях се запъти Професора, който ги беше забелязал. Той свали фуражката си и каза:

— Добър ден, госпожи!

После взе куфара от ръцете на Пони и започни да пробива път.

— Добър ден, господин едри земевладелецо — отвърна бабата.

Той се засмя и заведе гостите при родителите си. Съдебният Съветник Хаберланд се ръкува и с двете й им представи съпругата си. Госпожа Хаберланд беше хубава й елегантна жена, не по-висока от сина си. Застанала до високия си слаб мъж, тя приличаше на малко момиченце.

Пони направи няколко поклона и предаде всички поздрави от родителите си до семейството на Професора. А баба й каза, че никога досега не е била на море и страшно се радвала.

След това всички замълчаха и зачакаха Емил. Това не продължи много. Скоро влакът се зададе и нахлу с трясък в гарата, където спря. Пътниците започнаха да слизат.

— Сигурно момчето пак е слязло на гара „Зоологическа градина“ — проплака Пони. Но ето че „момчето“ слезе от един от вагоните, смъкна и куфара си и се огледа. Когато забеляза другите, Емил се усмихна и се затича къй тях. След като остави куфара, той целуна баба си, подаде ръка на родителите на Професора. Момчетата бяха официални и сдържани. Така е винаги между момчета, които отдавна не са се виждали. След десет минути, разбира се, всичко се променя.

— Густав още рано сутринта отпраши с моторетката си — каза Професора.

— Аха — рече Емил.

— Изпраща ти много поздрави.

— Благодаря.

— А малкият Динстаг замина още снощи.

— Значи не отиде в Наухайм?

— Не. Докторът позволи на майка му да иде на море.

— Великолепно! — възкликна Емил.

— И аз мисля така — каза Професора.

След това и двамата замълчаха смутено. Съдебният съветник спаси положението. Той удари три пъти с бастуна си по плочите.

— Слушайте всички! Сега отиваме на Щетинската гара. Аз ще наема две таксита. В едното ще пътуват възрастните, а в другото — децата.

— А аз? — запита Пони Хютхен.

Всички се засмяха. Разбира се, с изключение на Пони. Тя се почувствува докачена и каза:

— Не съм вече дете. А не съм още и възрастна. Какво съм всъщност?

— Едно глупаво момиче и нищо повече — каза баба й. — За наказание ще пътуваш при възрастните. Тогава ще ти стане ясно, че си още дете.

Обядваха в бюфета на Щетинската гара. След това се настаниха във влака, който щеше да ги отведе до Балтийско море. И понеже бяха дошли навреме, успяха да си запазят цяло купе въпреки многото пътници, които отиваха на почивка. Влакът беше препълнен с деца, знаменца, кофички за пясък, топки, лопатки, кори от портокали, сгънати лежащи столове, кесии с череши, балончета, смехове и глъчка. Сега той се провираше бързо през боровите гори на провинция Бранденбург. Беше много весел влак. Глъчката се разнасяше през отворените прозорци и ечеше сред тихата околност. Боровете се полюшваха леко от тихия летен вятър и си шепнеха: „Голямата ваканция започна!“




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница