Предговор за неспециалистите



страница6/7
Дата06.05.2017
Размер1.26 Mb.
#20677
1   2   3   4   5   6   7

В това време Професора седеше в една от стаите на „Курортен вестник“ и пишеше, както беше уговорил с редактора, „Възвание до всички деца в курортите“. То описваше нещастието и бедственото положение на Джеки и приканваше всички с малки парични помощи да осигурят донякъде най-близкото бъдеще на малкия артист. А отдолу се подписа: „Упълномощен от Емил и детективите, Теодор Хаберланд, наречен Професора“.

После занесе ръкописа на редактора в съседната стая. Редакторът го прочете бавно, след това извика куриера и му каза:

— Идете в печатницата. Тази статия трябва да се даде веднга за набор и да се изтегли на първа страница. След малко и аз ще намина натам.

Куриерът изчезна. В същото време телефонът иззвъня.

Редакторът вдигна слушалката.

— Разговор с Граал ли? — каза той. — Кой е на телефона? Динстаг ли? Аха, тъй! Да, тъкмо е при мен.

— И той подаде слушалката на госта си.

— Какво ново? — запита Професора. — Така, така. Много добре. Да, текстът на плакатите може да остане такъв. Възванието ни ще излезе утре във вестника. Уморен ли си? Аз също. Бъди здрав! Парола Емил!

И той окачи слушалката.

— За какви плакати ставаше дума? — запита редакторът.

Професора му, разказа.

— Та това е образцов пример за организирана любов към ближния — възкликна господинът одобрително. — Освен това и текстът, който ти написа, е отличен. Какъв искаш да станеш, като пораснеш?

— Не зная — отговори Професора. — Като бях малък, исках да стана строител. Но сега вече не. Сега се интересувам най-много от разпадането на елементите от атомната теория и от положителните и отрицателните електрони. Не разбирам още много добре всичко това. Но то положително е великолепно призвание. Така, а сега трябва да се върна при приятелите си!

Той стана и благодари.

— Няма защо — отвърна редакторът и изпроводи госта си до вратата.

В същото време Густав и Динстаг се намираха на плажа в Граал. Моторетката и седем от плакатите бяха облегнати на мостика. Осмия плакат Густав тъкмо прикрепяше с габърчета на черната дъска, върху която окачваха ообщенията на курортната управа.

Няколко любопитни деца се спряха. Густав натисна тромбата на моторетката си.

Числото на децата растеше. Започнаха да се спират възрастни. Всички искаха да видят плаката.

— Трябва да кажем няколко подходящи думи, нали? — обърна се Динстаг към Густав. — Я ме вдигни на раменете си!

Густав се наведе. Динстаг се покатери на раменете на приятеля си. След това той вдигна ръка.

Настана пълна тишина.

— Многоуважаеми присъствуващи! — извика Динстаг. — Дошли сме тук, за да ви помолим за помощ. Разбира се, не за самите нас, а за едно момче, на което се случи голяма беда. Някои от подробностите сме написали на плаката, който е окачен тук на дъската. Повече подробности ще намерите утре в „Курортен вестник“. Онзи, който още не може да чете, да накара някой да му го прочете. Днес следобед ще обиколим осем курортни селища и се надяваме, че децата няма да ни изоставят. Моите приятели и аз сме „Емил и детективите“. Казвам ви го само за да не помислите, че искаме да ви излъжем. Може би сте чували вече за нас. Момчето, на чийто гръб седя, е Густав с тромбата.

Густав се поклони и при това Динстаг едва не се преметна.

— А ти сигурно си малкият Динстаг — извика едно момче. — Нали?

— Да. Но всичко това не е толкова важно. Най-важното е да съберете пари! А сега ние ще продължаваме. Густав, пусни ме да сляза!

— Един миг! — промърмори Густав. — Имам една идея, напълно противно на навика ми… Слушайте! — извика той. — Можете да вложите парите, които съберете, в спестовна книжка!

След това той свали Динстаг. Двамата детективи се качиха на моторетката със седемте плаката.

— Довиждане до петък! — извика Динстаг. — В киното при фара! Парола Емил!

— Парола Емил! — извикаха децата от Граал.

Моторетката се понесе по горския път, който водеше към селището. Густав натисна тромбата. Пропагандното пътуване за тъй наречения Джеки Байрон или Паулхен Пахулке продължи.

Четиринадесета глава

ЕДИН СЕРИОЗЕН РАЗГОВОР


В четвъртък копенхагенските туристи пристигнаха отново в Корлсбютел. Те идваха от датския остров Борнхолм и лицето на госпожица Клотилда Зеленбиндер беше още порядъчно зелено. На парахода я бедше хванала морска болест и сега тя твърдеше, че земята все още се клатушкала по краката й.

Съдебният съветник извади от домашната аптечка валерианови капки. След като ги изпи, Клотилда каза:

— Скандално е човек да се остави да падне толкова! — и се отправи към кухнята. Там провери списъка на момчетата и наличността от продукти в килера. Всичко беше в безукорен ред. Отначало тя дори не можеше да повярва. А след това като все още се олюляваше, тръгна на пазар, за да купи продукти за обеда.

На останалите пътници не беше прилошало. Те разказваха много неща за Копенхаген, Зееланд и Борнхолм. Пони Хютхен прочете част от бележките си. Но по начало всички бяха радостни, че са се върнали отново в къщи. Бабата на Емил каза:

— Хотелските легла са си хотелски. Аз ще си легна в моята Хралупа, докато дойде време за ядене.

И тя се отправи нагоре заедно с Пони. Съдебният съветник запита момчетата дали през това време се е случило нещо сериозно или съмнително.

Мислите на четиримата приятели веднага литнаха към острова с палмата, но те се сетиха също така и за запитана и неговия съвет и затова смутени поклатиха отрицателно глави.

— Така и очаквах — каза съдебният съветник. И той им разказа за страха, който беше преживяла жена му във вторник. След това се усмихна спокойно:

— Жените винаги са така страхливи! Майка ти имаше истински кошмар, смяташе, че се намирате в голяма опасност. Това показва още веднъж ясно колко глупаво е да се слуша предчувствието, от което страдат чувствителните жени. Депресия на фантазията и нищо повече.

Детективите се спогледаха и благоразумно мълчаха, Динстаг използува случая да се оттегли от вила „Морски бряг“. Той взе пижамата и четката си за зъби, благодари за оказаното му гостоприемство и се отправи към пансиона, в който живееха родителите му.

След това Професора разказа накратко на баща си за неуспешното преследване на мистър Байрон и за плановете и опитите да помогнат на Джеки.

— Освен това — добави той — миналата нощ Джеки спа у нас на, походното легло. Сега е на гости при Ханс Шмаух. Ако нямате нищо против, той ще остане за известно време тук.

Господин Хаберланд се съгласи.

— Добре сте използували самостоятелността си — каза той. — Ние, големите, бихме могли да заминем пак!

Момчетата си спомниха за робинзоновските си приключения на малкия остров и изведнъж почувствуваха угризения. Густав, разбира се, не можа да се сдържи и каза:

— Въпреки всичко понякога е много удобно да има възрастни.

Мрмчетата се уплашиха. Емил енергично настъпи по крака Густав. Лицето на мотоциклетиста се изкриви в гримаса.

— Какво ти е? — запита го съдебният съветник Хаберланд.

— Заболя ме стомах — отвърна Густав; като се намери натясно.

Съдебният съветник веднага стана и донесе валерианови капки. И макар че Густав беше съвършено здрав, ще не ще, трябваше да пие.

Приятелите му се ухилиха злорадо и лицата им заприличаха на пълни месечини.

— Ако не ти стане по-добре, след десет минути ще получиш още една пълна лъжица — каза съдебният съветник.

— О, няма нужда! — извика Густав, уплашен от тази перспектива. — Вече съм напълно здрав!

Съдебният съветник се зарадва.

— Да, да — каза той със задоволство. — Няма по-добро нещо от валериановите капки.

След обяда дойде капитанът. Всички бяха още на масата. Той поздрави туристите от Дания, след това извади вестника, който току-що беше излязъл, и каза:

— Та вие здравата сте подхванали тая работа, момчета. Мобилизирали сте половината Балтийско крайбрежие за този Джеки. Прочее, къде е той?

— При пиколото — отвърна Емил, — при вашия племенник.

Капитанът подаде вестника на възрастните. Момчета застанаха зад тях и всички заедно зачетоха възванието на Професора. Само авторът остана на мястото си, макар да умираше от нетърпение да види как изглежда напечатана творбата му.

Веднага след това капитанът посочи голямата обява на киното, в която се съобщаваше, че Емил и детективите ще присъствуват една седмица на представленията и че прйходът от първия ден е определен за Джеки Байрон.

Пони беше въодушевена.

— Кой рокля да си облека за представлението? — запита тя развълнувана. — Дали да пиша да ми пратят новата от Берлин?

— Гледай ти как на някои това излизане прави удоволствие! — извика вън от себе си Густав.

— Ужасно! — рече Професора. — А аз, щом помисля за това, ми се струва, че съм станал палячо.

— Няма друг изход — каза Емил, — Целта оправдава средствата.

Пони стана.

— Къде отиваш? — запита баба й.

— Ще пиша в къщи за новата рокля.

— Сядай веднага на мястото си — заповяда баба й. — Не щурей! — И тя поклати неодобрително глава; — Понякога жените са много глупави.

— Така е — каза Густав. — Тя вече се мисли за Грета Гарбо.

— Дръвник! — промърмори Пони.

Густав се направи че не я чува; и каза:

— Ако бях момиче, щях да отида в манастир.

— А ако аз бях момче — отвърна Пони, — щях да ти цапна сега няколко шамара.

Капитанът се отправи към хотела, за да говори с Джеки. Но Джеки не беше в хотела, а на игрището за тенис. И тъй, капитанът продължи нататък. Той намери малкия артист да събира топките, от игрищата и да ги подава на играчите. Когато забеляза капитана, Джеки извика весело:

— Здравейте, господин капитан!

— Здравей! — отвърна старият господин Шмаух. — Може ли да поговоря малко с теб?

Джеки хвърли на един от играчите на тенис две топки, вдигна три, които бяха паднали при мрежата, и каза:

— За съжаление точно сега е изключено, господин капитан. Както виждате, аз работя тук. На час получавам по петдесет пфенига. Трябва някак да се живее, нали? Не мога да понасям безделието.

— Аха — каз капитанът. — А кога ще свършиш работата?

— След един час. Ако, разбира се, след това не съм нужен още тук.

— Тогава ела при мен след еди нас. Ако, разбира се, не си нужен още тук.

— Дадено, господин капитан! — извика Джеки. — Ахой!

И пак хвърли на един от играчите две топки.

— Ахой, момчето ми — отвърна му капитанът и се отправи към къщи.

През това време бабата излезе на разходка в гората с Емил и Пони. Гората беше наистина чудесна. Между дърветата растяха папрати, малини, къпини, горски ягоди, боровинки, диви теменуги. А орловият нокът пълзеше до най-високите върхове на дърветата.

Пони беше изостанала далеч назад и береше цветя.

— Пишеш ли редовно на майка си? — запита бабата.

— Разбира се! А и тя ми се обажда всеки втори ден.

Двамата седнаха на тревата. На клона на една бреза се люлееше синигер. А по пътеката шетаха, сякаш заети с бърза работа, стърчиопашки.

— Прочее, и аз писах на майка ти — каза бабата. — От Копенхаген. — Тя се вгледа в една пеперуда, която тъкмо размахваше крилата си и отлиташе от едно стръкче трева. — Как ти се харесва всъщност фелдфебелът Йещке, момчето ми?

Емил я погледна уплашено:

— Нима и ти знаеш за това?

— Имаш ли нещо против дъщеря ми да ме попита дали трябва да се ожени?

— Но отдавна е решено, че тя ще се ожени.

— Нищо не е решено — каза бабата. — Нищо не е решено.

В този миг долетя Пони Хютхен. Тя показа букета си и извика:

— Струва ми се, че най-много искам да стана градинарка.

— Щом искаш — каза баба и, — стани градинарка! Миналата седмица щеше да ставаш милосърдна сестра. А преди две седмици аптекарка. Продължавай така, госпожице. Не ти позволявам да станеш само пожарникар!

— Мъчно е човек да си намери призванието — каза Пони. — Ако бях богата, щях да стана пилотка.

— Ако баба ти имаше колело, щеше да бъде омнибус — отвърна старата жена. — А сега върви да подредиш букета си в някоя ваза във вилата! Хайде, хубава градинарко!

Пони искаше да остане в гората.

— Потегляй! — извика баба й. — Емил и аз имаме сериозен разговор.

— Много обичам сериозни разговори — каза Пони.

Бабата погледна строго внучката си.

Пони сви рамене.

— „Йохана си отива — издекламира тя — и няма да се върне веч“. — След това се отдалечи.

Емил остана мълчалив още доста време. Чуваше се отдалеч, че Пони пее. Най-после той запита:

— Защо да не е решено още?

— Не зная точно. И тъй, как ти се харесва полицаят!

— Не мога да се оплача — рече Емил. — Добре се погаждаме. Малкото му име е Хайнрих. А най-важното е, че мама го обича.

— Така — отвърна баба му. — Аз обаче мисля, че точно това на теб не ти се харесва. Недей да ми противоречиш! При такъв чудесен предан син като теб няма нужда от мъж. Тъй мислиш, нали?

— Има нещо вярно в това — каза Емил. — Само че ти го изразяваш много грубо.

— Тъй трябва, момчето ми. Тъй трябва! Щом единият не иска да проговори, другият трябва да го принуди някак.

— Мама никога няма да узнае — каза той. — Но аз си представлявах съвсем иначе. Мислех, че ще си останем цял живот заедно. Само ние двамата. Но тя го обича. И това решава всичко. Аз няма да допусна тя да забележи нещо.

— Наистина ли? — запита баба му. — Би трябвало от време на време да се поглеждаш в огледалото. Онзи, който принася жертва, не бива да изглежда като жертвена овца. Наистина аз съм стара и късогледа. Но няма нужда от очила, за да се види какво е изписано на лицето ти. И един ден майка ти ще отгатне. Тогава обаче ще бъде много късно.

Бабата порови малко в чантичката си и извади оттам едно писмо и очилата си.

— Това е писмото й до мен. Ще ти прочета една част от него, макар че нямам право да правя това. Все пак трябва да, ти покажа колко малко познаваш майка си. — И като си сложи грижливо очилата, тя зачете:

„Йешке наистина е мил, солиден и добър човек. Не зная никой друг освен него, за когото бих могла да се оженя. Мила мамо, само на теб ще кажа, че хиляди пъти бих предпочела да остана сама с Емил. Той, разбира се, дори и не предполага това и никога няма да го научи. Какво да правя? Един ден може да ми се случи това, което става с всички смъртни. И какво ще стане тогава с Емил? Или приходите ми може да намалеят. Прочее, това вече започва да става. На пазара един фризьор отвори нов магазин. И всички продавачки трябва да ходят при него, защото жена му купува от тях. Трябва да мисля за бъдещето на момчето си. За мен няма нищо по-важно. И аз ще бъда добра жена на Йешке. Обещала съм вече това в себе си. Той заслужава. Но истински обичам само моето-единствено, добро момче, моя Емил…“

Бабата отпусна писмото. Тя гледаше сериозно пред себе си и свади бавно очилата.

Емил беше обхванал колената си с ръце Той изглеждаше бледен и бе стиснал зъби. Но неочаквано отпусна, глава върху коленете си и заплака.

— Да, да, момчето ми — пробъбра старата жена. — Да, да, момчето ми.

После тя замълча и го остави да се наплаче. След известно време бабата каза:

— Ти обичаш само нея и тя само теб. И всеки от вас е мамил другия от любов и се е излъгал в него въпреки всичката тази любов. Случват се такива работи в живота. Да, случват се.

Над върховете на дърветата прелетя с грачене една сойка. Емил избърса очите си и погледна старата жена:

— Не зная вече какво да правя, бабо. Да позволя ли тя да се ожени само за да помогне на мен? Когато ние и двамата бихме предпочели да си останем сами? Какво да правя?

— Едно от двете, момчето ми. Или ще я помолиш, когато се върнеш, да не се омъжва. Тогава и двамата ще се прегърнете щастливи. И работата на първо време ще бъде уредена.

— Или?


— Или пък няма да й казваш нищо! И ще мълчиш до гроб. Но тогава ще трябва да бъдеш весел! Не с тая погребална физиономия. Сам трябва да решиш кое ще избереш. Ще ти кажа само толкова: ти ще растеш и майка ти ще старее. Това звучи по-просто, отколкото е всъщност. Ще можеш ли ти след няколко години да печелиш достатъчно пари за двама ви? И ако можеш, къде ще ги печелиш? В Нойщат ли? Не, момчето ми. Един ден ще трябва да се отделиш от къщи. Това става с всеки мъж! И тя ще остане сама. Без син. Без мъж. Съвсем самичка. А има и друго: какво ще стане, ако след десет-дванадесет години се ожениш? Една майка и една млада жена не бива да бъдат под един и същ покрив. Зная това добре. Един път като младоженка. И втори път като майка.

Бабата като че ли не гледаше втората, а в миналото.

— А ако тя се ожени, всеки от вас двамата ще принесе жертва за другия. Но тя никога няма да узнае, че чрез мен ти си научил за жертвата й. И никога няма да узнае, че и ти си направил жертва заради нея! Така товарът, който тя поема на плещите си заради теб, ще бъде по-лек от оня, който поемаш ти. Разбираш ли ме, момчето ми?

Той кимна.

— Не е лесно — продължи тя — да приемеш с благодарност една жертва, докато ти сам, с усмивка на уста, скришом от другия, принасяш друга, по-голяма жертва. Това е постъпка, която никой няма да види и никой няма да похвали. Но един ден тази жертва ще донесе щастие на другия. Това е единствената награда.

Старата жена се изправи.

— Избери каквото искаш! Едното или другото. И размисли хубаво! А сега ще те оставя сам.

Емил скочи:

— И аз ще си тръгна с теб, бабо! Зная какво да правя! Ще мълча! Ще мълча до гроб!

Баба му го погледна в очите.

— Моите уважения! — каза тя. — Моето уважение. Днес ти стана истински мъж. А онзи, който стане мъж по-рано от другите, той остава и по-дълго такъв… Тъй, а сега ми помогни, ако обичаш, да прескоча тази трапчинка!

Петнадесета глава

КРАЙ НА ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО
В петък сутринта детективите проведоха в Корлсбютел оповестеното от тях събиране на пари за Джеки. Динстаг и Професора поеха крайбрежието и пристанището, Густав се зае със смесения плаж, Емил взе улиците в селището и Пони — гарата.

— Толкова се вълнувам — каза тя, — като си представя, че сега навсякъде, по цялото крайбрежие, много по-надалеч, отколкото погледът стига, деца с тефтерчета и моливи събират пари за Джеки. Дайте ми бързо лист и молив. Не мога да гледам спокойно всичко това.

Когато по обяд се върнаха и се събраха на верандата, за да преброят парите, насреща им се втурна Клотилда. Тя беше извън себе си.

— Тук човек не може да готви! — викаше тя. — Знаете ли колко пъти се звъни днес? Двадесет и три пъти! И винаги навън имаше деца, които питаха за вае и носеха пари!

— Но, Шлйпс — каза Професора, — та това е чудесно.

— За вас може би — отвърна готвачката раздразнено. — Но в никой случай не за обяда. Най-напред изкипя млякото. След това се развали зеленчукът. И накрая загоря печеното. Аз съм готвачка, а не банков касиер.

— При една такава благородна цел — каза Густав — съгласен съм да ям дори прегоряло печено, госпожице Зелбстбиндер.

Готвачката промърмори нещо под носа си, после извади цял куп дребни монети от джоба на престилката и ги сложи на масата.

— Ето! Три марки и деветдесет пфенига. Нямах време за двойно счетоводство…

Тя вдигна нос и започна да души:

— Ужасно! Ето че пак нещо загаря!

И тя хукна към кухнята (Клотилда нарочно премълча, че към сумата беше прибавила петдесет пфенига от своите собствени пари. Тя беше готвачка с благороден характер).

Децата вадеха пари от всичките си джобове, изсипваха ги на масата и ги разделяха на три купа: медни, никелови и сребърни. После събраха равностойните монети. Бяха четиридесет и три марки. Провериха записаното в тефтерчетата си. Сметката беше вярна. Подсмихвайки се, малкият Динстаг прибави към тях една банкнота от двадесет марки и каза:

— Това е от баща ми. От големия Динстаг.

Професора веднага се втурна в градината, намери баща си в парника при доматите и се върна с банкнота от десет марки. След това всички се разтършуваха в джобовете си за собствените си пари и не се успокоиха, докато на масата не бяха събрани седемдесет и пет марки. Момчетата сияеха от въодушевление. Динстаг извади от джоба си чиста носна кърпа и прибра в нея парите. След това завърза здраво краищата на кърпата.

— Да не искаш да ни показваш фокуси? — запита Емил. — Да броиш до три и седемдесет и петте марки да изчезнат?

— Ще взема парите със себе си — отвърна Динстаг.

— Но как така? — запита Професора.

— Те могат да останат и тук! — извика Пони.

Тогава се намеси Густав:

— Оставете малкия да прави каквото е намислил. Ние имаме известни съображения. Това е моя идея.

— Гледай ти! — извика Пони. — Значи и ти вече имаш идеи? Да не си болен?

— Какво? — изрева Густав, като запретна ръкавите си. — Ела само по-наблизо! Утре ще те посетим в болницата.

И той се приближи заплашително към нея. Пони ведна избяга в кухнята при Клотилда.

— Гледай ти каква глупачка — изръмжа Густав. — Човек най-после се сеща нещо хубаво, а една жена да развали всичко.

— Карат се само онези, който се обичат — каза Динстаг След това взе вързопа с парите и потегли към дома си.

По обяд се появи и Джеки. Печеното, въпреки искрените съжаления на Клотилда, че е изгоряло, беше много вкусно. Всички ядоха с благоговение. Бабата отвори дума за парите и запита Джеки какво мисли за тях.

— Много се радвам, госпожо бабо — каза той. — Преди всичко радвам се на приятелския жест на момчетата. Но също и за парите. Пари винаги трябват. И капитанът е на моето мнение… Виждате ли, днес преди обед аз събирах цели три часа топки за тенис. Това е също така един вид събиране на пари. Заедно с бакшиша спечелих една марка и осемдесет. Следобед ще работя още два часа. Това прави още една марка. А ако си направите труда и сметнете дохода за един месец, ще видите, че чудесно бих могъл да си наема мобилирана стая с пълен пансион. А може би дори и с балкон.

Всички се засмяха.

— Е — каза той. — Не съм ли прав? Вчера само от радост направих на игрището за тенис няколко скока така, без да се засилвам. Играчите толкова се изненадаха, че един от тях от възхищение ми подари старата си ракета. Ако този спорт ми хареса, може след време да стана учител по тенис. Тогава ще наема няколко игрища, ще давам уроци и може би ще стана германски шампион. После ще замина за Париж или Америка. И може би ще стана световен шампион. Или най-малко ще спечеля второ място. Е добре, а после ще взема пари отнякъде и ще отворя фабрика за ракети за тенис и изобщо за принадлежностите към тази игра. И понеже името ми ще бъде прочуто, много хора ще купуват от тях. Разбира се, няма да се наричам Пахулке. С такова име не може да се стане световен първенец. Но аз съм се казвал, вече и Байрон. Едно име повече или по-малко не играе роля.

Той се наведе над чинията си и започна да яде усърдно.

— За този не ме е страх — каза бабата.

— Мен също — каза Джеки. — Има сума занаяти за един артист, който е порасъл на ръст много бързо!

Същия следобед в пристанището пристигнаха един след друг два парахода. Единият идваше от курортните селища, разположени на запад. А другият идваше от изток. От тези два парахода се изсипаха стотици деца и заляха Корлсбютел с вълни от викове и смях. Но най-олямо беше гъмжилото и блъсканицата пред киното при фара. (Цели два дни след това касиерката трябваше да лежи болна.)

Точно в четири часа започна първото представление, в което беше показан филмът „Емил и детективите“. Директорът на киното, господин Бартелман, погледна в препълненото помещение. А пред киното чакаха грамадни тълпи деца за представлението в шест часа. Господин Бартелман го заболя сърцето, че се беше отказал от прихода за първия ден. Ех, сега вече нищо не можеше да се промени! И той отиде при детективите, които се бяха събрали в канцеларията му, за да им даде наставления.

— Бррр! — каза Емил. — Сега вече става сериозно.

А Густав прибави:

— Смей се, палячо! Макар сърцето ти да се разбива! Когато кинопрегледът свърши, завесите пред екрана паднаха. Лампите светнаха. След това завесите бяха дръпнати отново.

На сцената стояха четири момчета и едно момиче! Децата в залата замръзнаха по местата си. Малко по малко всичко утихна.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница