ПРЕДМЕТ И МЕТОДОЛОГИЯ НА ОБЩОТО УЧЕНИЕ ЗА ДЪРЖАВАТА КАТО САМОСТОЯТЕЛНА НАУКА
І. Предмет на ОУД
1. Познавателната дейност.
Познавателната дейност е един от двата вида човешка дейност. Другият вид е приложната дейност.
Видове познавателна дейност – житейско, научно, художествено, религиозно, паранормално познание.
Познавателната дейност на човека има 2 нива на осмисляне на действителността:
а) емпирично, и
б) теоретично.
Разликата между тях е в дълбочината до която се достига при отразяване на обективната реалност.
Емпиричното познание е непосредствено възприятие, опит, формиране на представи за нещата, които са в голяма степен достатъчни за социализацията на човека без да се достига до същността на явленията и процесите. То е познание за повърхността.
Теоретичното познание навлиза по-дълбокото и преодолява непосредственото съзерцание, обяснява същността. То е познание за същността. Само научното познание достига до теоретично осмисляне на действителността.
Съвкупността от теоретични знания, които са систематизирани, представлява науката като форма на общественото съзнание.
2. Обектите на научното познание.
Общ обект на научното познание е обективната реалност. Тя бива природна и обществена. Поради това науките се делят на естествени (природни) и обществени.
Държавата е обществено и социално явление и затова правните науки и науките за държавата има за свой обект социалната реалност. В рамките на общия обект науките обособяват своя конкретен обект на познание. Обект на отделната наука е определена форма на движение или няколко свързани форми на движение на материята - физична, биологична, социална и пр. Обществото като социална форма на движение на материята е система от различни социални феномени и на него на свой ред са присъщи различни форми на социално движение - стопанска, политическа, етническа, правна и т. н.
На основата на тези форми на социално движение като конкретен обект се формират и различните социални науки.
Типичната многопластовост, сложност на всяко социално явление, както и стремежът към максимално изучаване на социалните явления, водят до обстоятелството, че няколко науки могат да имат един общ за тях обект. Т. напр. държавата е обект на изучаване от няколко науки: история социология, философия, политология и др. Държавата е обект и на правната наука, защото държавата е генетично и функционално свързана с правото, както и правото е свързано с държавата. Съществуването на държавата е невъзможно без правото. Правото е един от елементите на нейната същност. Правото на свой ред също е невъзможно без държавата, защото правото има място само в държавно организирането общество и неговото действие е немислимо без държавата. Държавата се изучава от общотеоретичните и отрасловите правни науки. Общото учение за държавата (ОУД) е теоретична правна наука.
3. Предмет на научното познание.
В рамките на обекта, всяка наука има собствен предмет. Предметът е определена част от обекта и включва отделни страни, връзки, закономерности, проявления, форми на съществуването на този обект. Определянето на обекта и на предмета се осъществява от субекта (обществото, хората) на познанието.
Тази свобода на субекта не е произволна. Предметът на отделните науки не се очертава в резултат на случайно хрумване. Ако това стане, то няма да е налице наука, а ще имаме квазинаука както при средновековните алхимици. Предметът на науката е организираността на едно реално явление като проявление на конкретната форма на движение. Организираността е атрибут на материята и е присъща иманентно на природните и на социалните явления. Хаос има само в главите на някои хора (студенти по време на изпит). Всичко в света е подредено. Всяко явление е от една страна организирано вътрешно в себе си, то функционира като организирана даденост, като органично цяло. От друга страна всяко явление се явява като организиращ навън фактор, като организираща по отношение на друга системна даденост. Тази двояка организираност на явленията представлява предмета на всяка отделна наука. В своето съчетание двояката организираност на отделното явление е действителния обект на всяка отделна наука. Държавата например е организация от хора, обединени от правов ред.
4. Теоретичното държавознание като наука.
Теоретичното държавознание се е формирало като част от научното знание за света в границите на една самостоятелна наука. От своето ниво и теоретичност тази наука изучава най-общите закономерности на държавата като организирано социално явление.
В рамките на една наука могат да се обособят различни научни дисциплини, които могат да имат общ предмет, но обясняват различни страни, процеси и закономерности от този предмет. Научната дисциплина е еманация на науката – концентриран израз на нейните съвременни постижения, които обобщава и предоставя на социалната практика. Във функционален аспект научната дисциплина може да се разглежда като тъждествена на съответната наука.
Съвременното теоретично държавознание се представя и се включва в рамките на научната дисциплина “ОУД”. Научните дисциплини следва да се различават от учебните дисциплини. Последните винаги имат пропедевтична цел и затова нямат собствен предмет, а акумулират в себе си знания от различни науки.
Предметът на ОУД включва: същността на държавата като социално явление; възникване и развитие на държавата като социална даденост; типовете държава и техните характеристики; нивата (начините) на проявление и формите на функциониране и съществуване на държавата.
5. Разлика между учение и теория.
Характеристиката на ОУД изисква да се направи разграничение между категориите "учение" и "теория". Те често се отъждествяват, а не бива. Учението и теорията са две различни форми на познание и не са тъждествени.
Разликата между тях е в 2 аспекта:
а) те се различават по своя обхват. Учението дава сравнително завършено обяснение на явленията като цяло, висока степен на абстрактност, докато теорията има по-тесен обхват, обяснява отделни страни, връзки, форми на функциониране на явлението, затова всяко учение е система от теории, обединени около един център;
б) те се различават според своята социална роля. От гл. т. на социалната роля учението е свързано винаги с определен светоглед, идеология и поради това е подвижна форма на социалното познание. Учението е фокус на идеологията, фокус на идеологическата интерпретация на обекта, и затова с промяната на идеологията се променят и ученията. Учението е по-подвижна форма на научното познание от теорията. За едно и също явление може да се изградят няколко учения. Т. напр. за държавата има теократично, етично, естествено-правно, класово, утилитарно, либерално и пр. учения. Теорията като форма на научното познание е по-статична и не се влияе от идеология, мироглед. Тя се формира на база на теоретични обяснения, действа по-дълго (например теорията на Аристотел на формите на държавно управление е в сила и до днес). Базира се на продължителни изследвания и формулира проверени и доказани от практиката знания. В държавознанието например са възприети теориите за суверенитета, за разделение на властите, за формите на държавно устройство и др.
Наименованието ОУД се утвърждава в Германия в началото на ХІХ век. По-късно големият немски учен Георг Йелинек обяснява ОУД като теоретична част на държавознанието и го отделя от особените учения за държавата. Според неговата класификация особено е това учение, което изучава отделните държавни институции в хода на тяхното историческо развитие не само в рамките на отделната държава.
Според Йелинек съществуват 1 общо учение за държавата и 2 особени. Първото от двете особени учения у нас е популярно като “всеобща история на държавата”, а в Западна Европа се нарича "история на институциите". Второто особено учение е “история на националните държавни институции”.
ІІ. Методология на ОУД
1. Същност и цел на познанието.
Познанието е процес на отражение на обективния свят в съзнанието на човека. Резултат на познанието е знанието за отделните предмети, за отделните явления. Теоретичното познание се получава чрез мисленето и отразява света в определени логически форми. Съществува специална наука за познанието, наричана гносеология. Според гносеологията се достига до познание на същността на изучавания обект чрез критичен анализ на съществуващите обяснения и така да се изгради ново научно обяснение.
2. Начини и средства на познанието.
Като цел научното познание винаги изисква да се определят предварително начините и средствата за постигане на целта. Определянето на начините и средствата е задача на ОУД. В изучаването на държавата и правото се използуват няколко начини и средства. Начините определят как да се постигне целта, а средствата - с какво да се постигне.
3. Същност на научния подход.
Най-важен начин за постигане на теоретичното познание за държавата е подхода. Това е начин за конкретизиране на обекта и предмета на научното изследване. Посредством подхода се определят една или няколко страни, връзки, отношения и обекта и той се изучава от гледна точка на тяхното проявление.
Така към държавата може да се приложи социологическия подход и тогава тя ще се разглежда като вид социална общност, вид колективност, отделно държавноорганизирано общество.
Към държавата може да се приложи и политологическия подход, като държавата се разглежда като политическо общество и елемент на политическата система, като поле на действие на политическите сили.
Към държавата може да се приложи и юридическия подход, т. е. да я направим правномислима, да я обясним чрез съответствието й на юридическите конструкции (правоотношение, субективно право, правен субект и пр.). Прилага се също и системен подход.
4. Видове научни подходи спрямо опознаването на държавата.
Възможни са два основни подхода:
а) монистичен – обектът и предметът на научното изследване се възприемат само от един единствен аспект;
б) плуралистичен – обектът и предметът на научното изследване се определят от много аспекти, към обекта и предмета се подхожда от различни аспекти.
Правилно е към държавата да се подхожда едновременно от различни аспекти.
В историята на изучаване на държавата са прилагани различни подходи. До началото на ХХ век държавата се изучава в рамките на монистичен по своя характер подход, т. е. само като социално явление или само като юридическо явление. В началото на ХХ век Йелинек въвежда плурализма на подходите. След него е еднакво опасно да се твърди, че единствено правилно е неюридическото (социологическото, историческото и пр.) обяснение на държавата, както и обратното - да се твърди, че само юриста с неговите методи на изследване може да реши проблемите, свързани с изучаването на държавата. Йелинек обединява двата подхода и разглежда държавата едновременно и като социологическо явление, и като правна институция. В "Правото на модерната държава" той прилага този плурализъм като формулира едно правно и едно социологическо учение за държавата.
От началото на ХХ век плурализмът се възприема и дава добри резултати, макар че предпоставя и опасности:
а) неблагополучията идват от това, че съчетавайки двата подхода се губи логическия център на обяснението на явлението държава.
б) очертават се противоборство между двете разделени социално и юридическо учение, като се стига до създаване на чисто юридическо учение за държавата (Х. Келзен "Чисто учение за правото");
в) възможно е да се търси и друго съчетание на двата подхода, като се приеме единия подход за водещ, а другия да е допълващ. Така се прави в българското ОУД. Водещ е социологическия подход, като държавата се разглежда преди всичко като социално явление, а юридическият подход е последващ.
5. Научните категории.
Вторият начин за постигане на теоретично познание е свързан с изграждането на различни типове понятия, които отразяват родови категории. За разлика от природните явления, обществените явления никога не са тъждествени, а само сходни. Затова се извършва типизация на социалните явления и различните аспекти на държавата.
Категорията “тип” включва подбрани общи белези на отделни характеристики на държавата като еднородни явления. Чрез типизацията се създава събирателен образ, обособен предмет, който включва общите родови черти на отделната страна на явлението държава.
6. Научен метод и научна методика.
Методът е средство за научно знание. Той е различен от методиката. Методиката е средство за постигане на практически умения. Методите и методиките са средства в методологията на ОУД. Проф. Владикин - наличието на метод е критерий за разграничаване на науката от квазинаучните занимания. Науката използува само научни методи.
7. Видове научни методи:
Научните методи биват общонаучни, частнонаучни и специфични.
Средствата за научно познание са логически операции, чрез които се образуват съответните научни понятия - анализ, синтез, сравнения, абстрахиране, обобщения.
Основен научен метод е логическия. Логическите методи, използувани при систематизирането на понятията и работата с тях чрез съждения и умозаключения. Такива са индуктивния, дедуктивния, сравнителния и историческия метод.
ОУД няма специфични методи за разлика от ОТП.
МЯСТО НА ОБЩОТО УЧЕНИЕ ЗА ДЪРЖАВАТА СРЕД ДРУГИТЕ НАУКИ
1. Критерии за разграничаване на науките.
Предметът на всяка наука е първият и основен критерий за разграничаването й от другите науки. Заедно с това спецификата на една наука, която я отличава от другите близки науки може да се изведе по линия на сравнението между тях.
ОУД е обществена наука. ОУД е правна обществена наука. Тя има общи и видови белези като обществена и като правна наука.
2. Видове науки.
Науките биват природни, технически, обществени и хуманитарни.
3. Видове обществени науки.
Обществените науки се делят на:
1) според това дали изучават обществото като цяло или изучават отделни негови части:
а) общи - тези, които изучават обществото в неговата цялост, напр. социологията;
б) частни - тези, които изучават отделен сегмент от обществото, отделни страни на обществото, отделни социални явления, като стопанските науки, политологията, правните науки, ОУД.
2) според това как се отнасят към основния въпрос на философията:
а) философски - тези, които включват задължително в своя предмет произхода на изучаваното явление, за неговата външна или вътрешна обусловеност и за факторите, които пораждат неговото саморазвитие. Подходът е специфичен, както и предмета на тези науки. Изследването на предмета държи сметка за основния философски въпрос - съотношението между общественото битие и общественото съзнание. Философските науки дават отговор на този въпрос в контекста на своя предмет, докато нефилософските не. Философски науки са философията, етиката, теологията.;
б) нефилософските – те не държат сметка за основния философски въпрос. ОУД е такава.
3) Според това дали изучават социални явления, при които действа причинно-следствена връзка или не:
а) каузални - тези, които изучават обществените явления, подчинени на причинно-следствената връзка. ОУД е каузална наука, защото има за предмет изучаването на закономерностите на държавата като даденост, като проявление на причинно-следствените връзки.
б) нормативни - тези, които изучават обществените явления, подчинени на друга, непричинно-следствена връзка. Това най-често е връзката “съществуващо-дължимо”. Тази връзка се проявява и е присъща на всяка нормативна система. Отрасловите правни науки са нормативни. Те изучават действащото право, чиято структура е изградена върху връзката съществуващо-дължимо.
4) в зависимост от характера на връзката на обществената наука с практиката, която е крайна цел на всички науки, но различните науки имат връзка с нея на различни нива:
а) теоретични - дават знания, като опосредствено, непряко са приложими в практиката, като тези науки на свой ред биват:
- фундаментални – с по-голяма степен на обобщеност и абстрактност. ОУД е такава;
- теоретико-обяснителни – с по-малка степен.
б) приложни - дават знания, приложими непосредствено в социалната практика.
4. Видове правни науки:
На свой ред правните науки се разделят на:
1) Според връзката си с практиката:
а) теоретико-исторически;
а) отраслови;
б) приложни;
2) Според това кое е водещото при теоретико-историческите науки - историята или теорията – те биват:
а) историко-теоретични – ИБДП, ВИДП – изследват да речем държавата в нейното конкретно историческо проявление, нейния генезис в конкретна среда;
б) теоретично-исторически – ОУД е такава, изучава държавата и държавността въобще.
5. ОУД и сродните юридически науки.
а) ОУД и историко-правните науки - държавата се изучава и от историко-правните науки. Различието между ОУД и историческите науки е свързано с това, че историческите науки изучават в историческата последователност отделните държави и държавни институции, докато ОУД се занимава и има за предмет държавата като социална цялост, като социален факт. ОУД формира абстрактна представа за явлението и не се занимава с неговите конкретни проявления;
б) ОУД и ППУ - има разлика между историята на държавата, ОУД и политико-правните учения. Последната наука изучава в исторически план теоретичните обяснения на държавата в лицето на отделни теоретици. Историята на ППУ изучава държавата не като реалност, а като отражение в идеите, които я обясняват. ОУД не се занимава с отделни обяснения, а търси собствено самостоятелно обяснение на базата на отрасловите правни науки;
в) ОУД и публичноправните правни науки – в правото функционират 2 основни правни дяла - публично-правен и частно-правен. В техните рамки във вътрешното право съществуват т. нар. правни отрасли. На тяхна база се формират отделните правни отраслови науки;
- ОУД и конституционното право - публичните отраслови правни науки са с по-тясна връзка с ОУД. Разликата между конституционното право и ОУД е в това, че ОУД изучава проявлението въобще на явлението държава, а КП като нормативна наука изучава проявлението на отделната национална държава, определено в рамките на съответната държавна конституция. Т. нар. Общо държавно право (днес се нарича Сравнително конституционно право) изучава общото в конституционната уредба на различните държави, общото в организацията на съвременните държави. Общото държавно право е по същество една сравнително-правна наука, тя е нормативна, а не каузална наука;
- ОУД и административното право - ОУД се различава и от административното право. ОУД изучава проявлението на държавата въобще на институционализирано ниво като система от държавни органи и институции, докато АП изучава функционирането на държавния апарат в отделната държава;
г) ОУД и международното публично право - ОУД се различава и от международното публично право. Последното изучава връзките между националните държава;
д) ОУД и частноправните правни науки - ОУД е свързано и частно-правните науки, но по-опосредствана, по-далечна връзка. ОУД е теоретична наука;
е) ОУД и приложните правни науки – ОУД има още по-далечна връзка и с приложните науки (криминалистика, правна информатика и пр.).
6. ОУД и политологията. ОУД не е част от политологията, защото не изследва държавата само като политическо явление, а и като правно. Държавата не е само политическо явление. Редица спорове в литературата, редица противоречиви мнения и противоречива практика относно връзката между ОУД и политологията.
7. ОУД и правната наука. ОУД е част от научното правно познание, но не е тъждествена на правната наука въобще.
8. Значение на ОУД за правните науки. За тях:
а) ОУД разработва обща методология, дава теории, категории и понятия, които те пряко използват.
б) от друга страна като анализира и обяснява различните аспекти в организацията и функционирането на съвременната държава, ОУД формира знания, които служат като научен коректив спрямо законодателната практика и действащото позитивно право.
ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ОБЩОТО УЧЕНИЕ ЗА ДЪРЖАВАТА
І. РАЗВИТИЕТО НА ПОЗНАНИЕТО ЗА ДЪРЖАВАТА
1. Начало на познанието за държавата.
Държавата като предмет на теоретично обяснение е занимавала още древните мислители. В Египет, Асирия, Китай и Индия се създават първите учения за държавата. Те са с незавършен, фрагментарен характер. Те не толкова обясняват какво е държавата, колкото се опитват да посочат каква трябва да бъде “добрата” държава. Те търсят повече идеалната държава, а не изучават реалната.
2. Познанието за държавата в Древна Гърция.
Там възниква научното държавознание. Сократ, Платон и най-вече Аристотел след поражението в Пелопенеската война последователно формират една рационална концепция за държавата, основана върху анализ на социалната практика. Аристотел е бащата на държавознанието като теоретична наука. Той въвежда и термина “политика”. За да създаде своята концепция за държавата той е проучил над 150 полиса и е използувал нашироко трудовете на Сократ и Платон. За него държавата е част от моралния ред на обществото, а политиката е практическа етика.
3. Познанието за държавата през Средновековието.
През началото (V – ХІІ в.) на Средновековието самостоятелна наука за държавата не се развива. Причините за това са от една страна духовния климат на християнския свят (всичко е предопределено от бога и вечно и неизменно) и от друга страна незавидното фактическото положение на държавата (раздробеността след разпадането на Римската империя, “варварските” (племенните) кралства, напъните на Християнската църква да елиминира държавата и освен духовно, да добие и светско върховенство).
Борбата между духовната и светските институции възобновява интереса към теоретичното осмисляне на държавата. Появяват се и първите средновековни светски учения за държавата на Д. Алигери, М. Падуански и др.
4. Познанието за държавата през Възраждането.
Няколко тенденции се очертават тогава в държавознанието:
а) тогава се разграничава политиката от етиката. Решаващ е приноса на Н. Макиавели. Той отграничава “полезното” от “доброто”. Той превръща политиката в наука за полезното практическо поведение, в наука за “изкуството” да се управлява държавата;
б) преоткрива се връзката между държавата и правото. Заслугата това е на първите университети (Болонския – 1175 г., Париж – 1200 г. и т. н.), на първото специализирано юридическо обучение в тези университети и на първите правни школи – напр. тази на глосаторите. Възражда се през ХХІІ век интереса към римското частно право, към римските паметници на правото – Дигестите, Юстиниановия кодекс и пр. Появяват се първите юридически научни съчинения.
в) съществена роля изиграват и опитите за правна интерпретация на корпоративните общности (религиозни общности, общини, градове, съсловия, занаятчийски и търговски гилдии и пр.), които по това време играят водеща роля в светския и в духовния живот. Очертават се романистично и каноническо учение (тенденции) за корпорациите. Това подготвя изучаването на държавата като цялостна социална общност. Тези корпорации се разглеждат като правни образувания, като правен субект със свои юридически права и задължения, различен от съставляващите го граждани. Ражда се идеята за юридическото лице. По-късно и самата държава се интерпретира като такова. Средновековните легисти поставят правото като консолидиращ фактор за общността на мястото на търсения в Древността или наложен през Християнското Средновековие обществен идеал. На тази основа науката за държавата започва да се отграничава от политиката и да се разглежда част от науката за правото.
г) развива се схващането за публичното право, като сферата на неговото действие започва да се разглежда самостоятелно и отделно от политиката.
5. Възникване на съвременното теоретично държавознание.
То става благодарение на школата на “естественото право”. Според нейните представители (Гроций, Хобс, Лок, Пуфендорф, Спиноза, Монтескьо, Русо и др.) в центъра на обществения живот са естествените права на човека. За целта се обособяват два етапа в развитието на обществото – естествено състояние и гражданско състояние. Така държавата се интерпретира не като вечна божествена конструкция, а като самостоятелно естественоисторическо и конкретноисторическо социално явление, възникнало на определен етап от развитието на обществото и е свързана с т. нар. гражданско общество и т. нар. политическо общество. Като такова явление тя се нуждае от теоретично осмисляне чрез самостоятелна наука.
Първоначално държавата се обяснява като правен институт, чрез юридически основания. В основата на държавата според естествено-правната концепция е договора между гражданите. Тогава възниква договорната теория за произхода на държавата, според която нейната същност е да бъде обществен договор между индивидите за управление на общите дела с оглед зачитането на техните естествени и неотменими права. Но какъв е този договор, какво е неговото съдържание, какъв е неговия обхват и пр. са въпроси, търсенето на чиито отговори води до появата на държавознанието.
Постепенно се налага схващането, че науката за държавата следва да е самостоятелна наука, която да обясни битието на правото и извън правото, и извън политиката.
Първите систематизирани научни знания, които имат за самостоятелен предмет битието на държавата се появяват в Германия в края на ХVІІІ век и в началото на ХІХ век под наименованието “Общо учение за държавата” (Algmeine Staatslehre) от Роберт фон Мол и Макс Зайдел, като към държавата се упражнява социологически подход. По същото време същата проблематика в Австрия се излага в курсове, озаглавени “Общо държавно право” (Algemeine Staatsrecht) от Шлцер, Блунчи, Гербер, като към държавата се упражнява юридическия подход. Едва в началото на ХХ век, когато Г. Йелинек издава капиталния си труд “Правото на съвременната държава” двата подхода се обединяват и се утвърждава наименованието на новата наука – “ОУД”.
През края на ХІХ в. и началото на ХХ в. руската школа става водеща, като този процес спира по време на социалистическия строй..
6. Развитие на ОУД в България.
Още с основаването на ЮФ на СУ “Св. Кл. Охридски” през 1892 год. у нас по германски модел започва изучаването на “Общо държавно право” като отделна научна дисциплина. Първи учебен курс по тази дисциплина е издаден от проф. Ст. Киров в началото на ХХ век, който го разделя на две части: “Теория на държавата” и “Организация на модерната държава”. Проф. К. Соколов (той е и първи преподавател по новата дисциплина в ЮФ) издава курс “Общо учение за държавата” като първа част от по-обхватно съчинение “Държавно право”. Проф. Ст. Баламезов продължава същата линия. Своя курс по “Общо държавно право” той дели на “Общо учение за държавата или философия на държавата” и “Организация на модерната държава”. След него проф. Л. Владикин обособява научната дисциплина “Общо държавно право” на две части – “Общо учение за държавата” и “Организация на модерната държава”. За ОУД пишат и проф. Ефрангеров, акад. В. Ганев, проф. П. Стайнов и мн. др.
У нас по време на социализма ОУД не се развива. Нейната проблематика се изземва от други юридически науки. Съществува под съветско влияние т. нар. “теория на държавата и правото”. За държавата пишат проф. Я. Янев, проф. В. Цонев, проф. В. Захариев, проф. Н. Неновски, проф. Г. Бойчев, проф. М. Михайлова, доц. Л. Дачев и пр.
От началото на 90-те години на ХХ век у нас отново се възражда ОУД.
ІІ. РАЗВИТИЕ НА ПОНЯТИЕТО ЗА “ДЪРЖАВА”
1. Понятията са общи абстрактни представи за обектите в съзнанието. Те са форма на отразяване на света в мисленето, “Стъпала” на познанието в обективната реалност. В понятията се отразява степента на опознаване на обекта, като се разкрива неговата същност чрез определящите я признаци. Теоретичното познание означава понятията чрез определени думи – термини.
Понятията се развиват едновременно с разширяването на познанието за обекта.
2. Първите възникнали държави са наложили изграждане на първите понятия за тях и съответните думи за тяхното отразяване. Преходният характер на древните култури не позволява езикова приемственост и изключва от научен оборот тогавашните термини. Затова днес при обяснение на древните държави се използуват по-късно въведени термини.
3. Древногръцката политическа мисъл формира първите трайно възприети понятия и съответните им термини, които означават държавата като качествено нова организация на социалната общност.
Родовото понятие за държавата гърците обозначават с термина “полис”. Това е човешка общност, различна от общината и племето по начина на своето управление. В зависимост от това кой управлява, кой властва в полиса, гърците извеждат и различни понятия за формите на държавата – демокрация, аристокрация, плутокрация, охлокрация, тимокрация, монархия, олигархия, тирания, деспотия, политея и др.
4. Рим, който възниква като град-държава, обозначава себе си като civitas, което съответства на древногръцкото полис. С разширяването на римската държава се налага използуването на друг термин – република (res publicae), тъй като управлението на всички дела в новосъздадената общност се осъществява от свободните граждани на Рим, наричани publica.
Терминът “република” съответства на понятието за демократичното управление на Рим. От времето на Гай Юлий Цезар (втората половина на І в. пр. н. е.) демократичната форма на управление се замества с автократична. Управлението на обществените дела постепенно (особено след управлението на Октавиан Август) се изземва от едно лице. Консулът, който прави това, се нарича princeps (пръв сенатор), а държавата започва да се обозначава като principat. Постепенно принципсът присвоява абсолютната военновременна власт и започва да я налага и в мирно време, като става пълновластен господар. Новото състояние се обозначава като imperium, а консулът се нарича вече “император”, а държавата – империя.
5. През Средновековието за обозначаване на държавата се използуват различни термини, установени в Древна Гърция и в Древен Рим. Напр. през V век Авр. Августин обозначава държавата с цивитас и с регнум. През 809 год. Карл Велики определя себе си като император, а държавата си като империя. През ХІІІ в. Д. Алигери наричана държавата “монархия”. През 1575 г. Ж. Боден нарича държавата “република”, макар че възхвалява кралския абсолютизъм.
Основоположникът на модерната политическа наука Н. Макиавели слага ред в тази бъркотевица. Той пръв разграничава родовото понятие държава от отделните нейни видове – република или принципат. За определяне на родовото понятие той въвежда термина Stato, който извежда от латинската дума Status – състояние. Този термин отразява точно понятието за държавата, което той изгражда, а именно – политическо състояние, което почива върху отношенията между властващи и подвластни.
Този термин бързо добива популярност и се утвърждава като родово понятие за държавата. Всички основни европейски езици го възприемат.
6. В България първоначално за обозначаване на българската държава са се използували термини като “земя”, “хора”, “краище”. После държавата се схваща като територия, подвластна на владетеля, и започва да се обозначава с неговата титла – ханство, канство, княжество, царство и пр. Държавата била като патримониум на владетеля. Нямало разграничение между държавната хазна и личното царско съкровище.
Първите български владетели (хан Тервел) са получили от Византия титлата “кесар”. В българския език думата “кесар” постепенно преминава в “цар” и държавата започва да се обозначава като “Царство”.
След цар Симеон българските владетели (цар Иван Асен ІІ) започват да се наричат и “самодържец”, а цар Калоян дори обозначава себе си като император.
На базата на думата “самодържец” възниква и термина “държава” (от “държа”). Понастоящем с него изразяваме родовото понятие за държава.
|
