Предмет на дисциплината. Методи за изучаването на Римското частно право /рчп/. Периодиза- ция на римската правна история


Развитие на науката за Римското право



страница2/4
Дата22.07.2016
Размер0.99 Mb.
#1075
1   2   3   4

Развитие на науката за Римското право

През първобитните общества няма разлика м/у нормите на правото и религията. Всяко Правонарушение е грях, а всеки грях се наказва за да не падне гнева на боговете в/у цялото общество. През този етап е минал и римският народ. В най-старата епоха отношенията м/у гражданите се уреждали с обичайните норми , които произлизали от боговете т.нар. fas. Тези норми не могат да се изменят от хората. Постепенно обаче и волята на царя, магистратите и народното събрание също започват да се считат за норми т.нар. ius Най-късно от влиянието на нормите на бог се освобождава семейното право. Заедно с наказателното, държавното и гражданското право се откъсват от религията. В класическата епоха на РП /1 до 3 век/ правото отдавна е отделено от религията.

В първите периоди от съществуването си Рим е управляван от царе. Те са издавали много закони т.нар. царски закони “leges regiae” От тях е създаден един сборник от някой си върховен жрец Папирий. Дали са издадени царски закони? Това е въпрос на проучване. Смята се че най-старите норми в правото са възникнали като норми от правото на боговете.

Закони наричат римляните приетите от народното събрание по предложение на един магистрат правни норми. Народното събрание в неговото развитие нямало само законодателна инициатива. За да може да се гласува един закон, трябвало да бъде свикано от някой магистрат /лице заемащо почента неплатена държавна длъжност, свързана с упражняването на публична власт напр.консулите,преторите и пр./ , който прави предложение за приемането на законопроекта.Преди това неговото предложение е било одобрявано от сената. Гласуването в събранието било първо явно, а по-късно тайно с бюлетини. След гласуване магистратът обявявал резултата.и законопроета ставал закон. Друг вид закони са били “дадените закони”- издавани от самия магистрат след като той имал това право дадено му от събранието.

През втората половина на императорския период – думата lex означава и указ на императора.

Плебисцити – това са приетите по предложение на плебейския магистрат от събранието на плебеите норми.

Между законите на републиканският период най-важен е Законът на 12-те таблици. Плебеите поради редица причини поискали да бъдат записани правните норми. Това породило съпротива от страна на патрициите. След 8 годишна борба, патрициите отстъпили. Избрани са 10 души които записват правните норми. Този закон е кодификация на действащото в Рим в средата на V век обичайно право. Правото, което е кодифицирано се характеризира в областта на семейното право с неограничена власта на главата на семейството, в областта на имущ.право – с ограничения брой сделки за придобиване на права, в областта на наследственото-с неограничената власт на завещателя да се разпорежда по завещание с имота си , изпълнителното пр-во – с изпълнание в/у личността на длъжника, а не в/у имота му.

Развитието на правната наука в Рим през първите четиир века от рим.история е свързано с

дейността на жреците.В старата епоха правото е било свързано с дейността на жреците , те първи са почувствали необходимостта от изучаването му. Още от ней-старо време те започнали да записват всички по-важно около правото и приложението му в записка наречени коментарии. Тъй като останалите хора били в невъзможност да знаят правото /то е обичайно,а не писано/ те сеобръщали към жреците. Затова от жреците всяка година имало по един, който давал правни съвети.

Съставянето на 12 таблици, дала възможност на всеки да се запознае с правото, но това не обезсилило ролята на жреците.Те имали богат практически опит и знаели безпогрешно всички действия за сключване на сделка или завеждане на иск. Таблиците запазили формализма в правото – всяка сделка или иск са придружавани от точно определена формула.

След 12 таблици и у частни лица се появява стремеж за изучаване на правото. В края на !V век Флавий публикува календара /известен дотогава само на жреците/ заедно с формулите в един сборник. Скоро след това върховният жрец Тиберий започва да дава отговорите си публично, по този начин правото става достъпно за всички.

Юристите, които заместват жреците започват да дават съвети на гражданите. Дейността се проявява в три форми:


  1. Съставяне на формули за сключването на сделките

  2. Съставяне на формули за завеждането на искове

  3. Даване на отговори по тъмни юридически въпроси

За разлика от жреците те извличали от закона общи принципи и ги развивали.Този

систематичен начин на представяне на правото , разработен от Сцевола дал добри резултати за създаване на основните принципи , в/у които се гради по-нататък правото.

С устаонвяване на Империята в Рим настъпва нов период от развитието на правната наука. Още през времето на Август юристите се разделят на две школи –сабинианци и прокулианци. Сабинианецът Гай, чиито Институти са запазени до днес, си е създал известност поради ясния и достъпен стил. От втората половина на 3 век сл.Христа школите изчезват. Модестин е последният класически юрист.

След него в Рим няма забележителен юрист и правната наука е в упадък. Юристите ползват предимно старите автори итърсят разрешение в старите съчинения.Най-добър израз за безсилието на юристите в този период е Законът за цитататите, издаде от Теодосий !!. Според този закон следва да се цитират само пет автора – Папиниан, Паул, Улпиан, Модестин и Гай. Мнението на тези юристи добива силата на закон за съдията.




  1. Статус на лицата. Свободни и роби.Римски граждани.Чужденци.

Правоспособността е възможността човека да бъде носител на права и задължения, не била

Отдадена на всички хора в римската държава. За да бъде едно лице правоспособно то трябвало да е свободно, а не роб. Пълната правоспособност по римското право включвала възможността да се скрючват правни сделки , да се завещава и да се получава завещание, да се встъпва в брак с римляни, да се гласува в нар.събрание и да бъде избиран за магистрат.

Робовладелското РП третирало робите като вещ. В началните стадии на развитието на римската държава робството имало патриархален характер. Робите, жители на покорени от Рим тградове работели заедно с робовладелеца и били считани за членове на неговата фамилия. В последните столетия на н.ера обаче в резултата на многото войни били поробени огромни количества роби. Техният труд е в основата на цялото производство. Положението им се влошило.- Наказанията им били много жестоки По време на Домината били взети мерки за подобряване на по-ложението им Но всъщност те били по-скоро недвусмислени указания за крайно тежкото положение

Робите като вещ са нямали никаква правоспособност. Те не притежавали имущество и не съществувал брак за тях. Те не можели за защитават правата си . Като неправоспособни те били и недееспособни т.е. не можели за сключват правни сделки,чрез които да придобиват права и задължения за себе си. РП обаче признавало на същите възможността да сключват договори и да придобиват права, а в последствие и задължения за своите господари. Противоречията за тази теза, произхождат от това,че съгласно интересите на робовладелците робите не трябва да имат права , но от друга страна цивилното право им дава тези права. Но още преди края на Републиката станало ясно, че робите не биха могли да обслужват интересите на робовладението ако не им бъде позволено да задължават робовладелците. За тази цел се намесил преторът и са създадени искове в полза на трети лица, от страна на робите ,насочени с/у господаря на същия. Чрез тези искове се ограничили отговорността на робовладелеца за сключваните от роба сделки в частта за размера им.

Напр. Когато робовл. Нареждал на роба да сключи определен договор , той отговарял неограничено спрямо рицето с което е сключил договор роба. Ако робът сключвал сделка без нареждането на господаря си , той пак могъл да ангажира неговата отговорност при условие че му е било предоставено от робовлад. Управлението на определено имущество.-т.нар.пекулий. В този случай и двете страни имали интерес – робовладелеца че имота ще се увеличи и запази, роба че ще получи част от приходите за имота.

Властта над робите е дала отражение и в/у наказателната отговорност. По силата на тази власт робовладелеца преценявал дали да плати глоба за извършено от роба престъпление /кражба увреждане на вещи и др./ или да предаде роба на потърпевшия.РП познава зва начина за попадане в робство военнопленичество или раждане от майка-робиня. Цивилното право познава три начина за освобождаване от робство:

чрез завещание-робовладелецът нареждал в своето завещание роба или робите да бъдат свобони след неговата смърт

чрез ценза – когато се извършвало преброяването в Рим /на всеки 5 години/ господарят ги записвал като свободни граждани. Този принцип изчезнал по времето на Принципата.

чрез виндикта – съставял се привиден процес и трето лице от името на господаря заявявало на магистрата, че роба е свободен. При Юстиниан това ставало с декларация.

Освен упоменатите начини имало и други като: “ между приятели “, “чрез писмо” или “в църква”. Освобождаването през развитото робовладение не било нещо изключително. С този акт робовладелеца често и печелел – с/у определена сума от роба или политическо влияние чрез своите роби и за да покаже мощ. Това накарало законодателя да установи ограничения при освобождаването с два закона. С първия /2 г.преди н.е./ осбовождаванията чрез завещание на можели да надхвърлят определен % и повече от 100 бр., а с втория /4 г. След н.е./на робовладелци под 20 год. не се разрешавало да освобождават роби.Освободеният роб ставал римски гражданин. Но робовладелието е разрешило той да има ограничена правоспособност.В областта на публичното право тя не отивала по-далеч от правото да гласува в нар.събрание. За да бъде приравнен със свободния римски гражданин, потребен бил акт и на държавната власт.

Напълно правоспособен по РП могъл да бъде само свободно роден римски гражданин. Пълната правоспособност обхващала възможността да се сключват правни сделки, да се сключва брак с римски гражданин, а в областта на публичното право да се гласува в нар.събрание и в избираемостта за магистрат.Римско гражданство се придобивало по силата на раждане от законен брак. Римският гражданин загубвал своето гражданство, когато загубвал и своята свобода.

Чужденците по РП не се ползвали с пълна правоспособност. Дори по древното РП те въобще не са имали такава. Чужденец по РП се считал всеки свободен човек , който не бил римски гражданин, независимо дали е бил поданик или не на римската държава.Най-благорприятно положение заемали латините. Тези които били поданици на Латинския съюз можели да гласуват в нар.събрание, но неможели да бъдат избирани за магистрати. Вцимилното право- можели да получават завещание и да сключват брак с римски гражданини. Тези латини, които живеели в колониите нямали същите права, те били пираравненеи към освободените роби.

Колоните били свободни, а не роби, но правоспособността е ограничена от зависимостта им от земевладелеца, на когото обработвали земята. По времето на Принципата колонът бил просто наемател на поземлен участък. Той бил свързан със земевладелеца единствено с наемния договор. Но постепенно изпаднал в икономическа и юридическа зависимост от него. Първоначално едрите земевладелци разделялиземите си на малки парцели, които отдавали за обработване от дребните арендатори, които ги обработвали със своя труд. По-късно вместо да заробват населението от покорените земи , почнали да превръщат населението в колони. Покорените били разпределяни м/у собствениците на големите имения. Част от именията се давали за обработване и от роби, които били в положение близко до колоните. Тъй като колоните били най-бедните жители, те започвали да изпадат в икономическа зависимост от земевладелците – при закъсняване на вноските вземали заеми. Тази зависимост водела до заробването им. Тази зависимост пречела и на държавата. Затова императорите започнали за вземат мерки против колоните , коити напущат земята и да установят юрид.зависимост на колоната от земята. В 332 г. На н.е. била издадена конституция с която се приписвало принудително връщане на колоната, самоволно напуснал земята, която е наел. 25 години по-късно е издаден закон, който забранява да се продава земя без жевеещите на нея колони. Така се оформила нова категория зависими хора, правоспособни в частноправно отношение. Могат да сключват правни сделки ,да водят искове в съдилищата могат и да придобият собственост в/у имот.Можа да сключва брак със жена от същия социален ранг.Въпреки всички тези права, той зависи от господаря си с негово разрешение може да извършва правни сделки за имота.

Възникване на колонатни отношения ставало:



  • по рождение

  • по договор

  • чрез 30 годишна давност –когато едно лице живее като колон в продължение на 30 г. става такъв.

Освобождаване от колонатни отношения ставало:

  • чрез освобождаване от собственика на земя /като се отказва и от земята/

  • колонът е въведен в епископски сан или постъпи вманастир/с разрешеине на собственика/

  • чрез 30 год.давност –когато живее необвързан от колонатна зависимост 30 години




  1. Юридически лица.

Освен на физически, правният ред признава правоспособност на известни обществени

Организации, наречени юридически лица. Правоспособността е социално качество, което не съществува извън правния ред. За целите на организираното общество е нужно да се признае качеството правоспособност на известни организми, т.е. призвнават се правни субекти и за някои об

ществени организми. Съвместният живот в обществото налага напр. Общините да бъдат носители на права и задължения т.е. да са правни субекти. Юридическите лица са правоспособни само в имуществено отношение. В областта на семейното право не са правоспособни с две изключения : 1.имат право на име и 2. Те са патрони на робите, които биха освободили. Не са правоспособни в областта на наследственото право: не могат да правят нито да получават завещание. Не са правоспособни в областта на наказателното право:не могат да бъдат наказвани , защото не могат за извършват престъпления.

Юридическите лица се делят на:



  • Корпорации-сдружения на лица за постигане на някакви цели. Те възникват чрез съгласие

На членовете и. Има поне трима членове-учредители. От времето на Август за образуването на нови е необходимо и разрешение на сената.С това разрешение те започват да съществуват и добиват качества на юрид.лице.За някои категории корпорации не е небходимо разрешение – те бивали разрешени общо със сенатусконсулти /напр.погребалните колегии/

  • Фондации – явяват се вРП чак в християнско време. . Те са имущества посветени на опре

делени лица за постигане на определена цел. Образуват се с едностранен акт на един учредител. Маже да бъде и акт послучай на смърт /завещание/ или акт м/у живи.

Прекратяване то на юр.личност става:



  1. С решение на държавата

  2. С изпълнение на целта, ако в устава и е определена такава.

  3. С изпълнение на условието , ако е образувана под известно условие.

  4. С изтичане на срока, ако има такъв.

  5. Корпорацита се прекратява с единодушно решение на членовете си и ако всички

членове я напуснат

6. Фондацията се прекратява с изчезване на имуществото.




  1. Римската фамилия.Подвластни.Родство./Робство/

Пълната правоспособност на римският домовладелец и ограничената правоспособност на

Неговите подвластни са резултата от историческото развитие на римското семейство. В дълбока древност римското с-во се характеризирало с патриархална организация. То било затворена стопанска единица, , която имала във фамилната собственост най-важните обекти на фам.имущество. С развитието на робовл.общество, на мястото на фам.собственост се развила и разцъфтяла робовл.частна собственост. Това станяло чрез заграбването на собствеността от носителя на фамилната власт. Главата на фамилията /pater familia/ - станал собственик на цялото имущество на фамилията и запазил властта си и в/у хората там. Римската фамилия не била построена на база кръвна връзка, а на база фамилна власт. Власттта на домовладелеца е(била извънредно шипока и ограничавала правоспособността на подвластните както в личноправно,така и в имуществено правно отношение. В какаво се изразява властта му? Той можел да наказва повластните със смърт, можел да води иск подвластните да се върнат във фамилията му, последните не можели да сключват брак без негово разрешение, те не можели да имат никакаво имущество. Всичко което те придобивали отивало за господаря. Тази власт е била ограничена от обичаите, религиозните вярвания от контрола на цензурите и се различавала от властта на робовладелеца над робите.

Под напора на променените общ. Отношения по времето на Принципата и Домината, били направени редица нововъведения относно режима на подвластните – напр. Смекчена е фактическата власт на главата на с-вото в/у подвластните – сведена е до дисциплинарна власт за налагане на изправителни телесни наказания.

Родството в римската фамилия било изградено като цивилно , а не като кръвно родство. З ардоственици /агнати/ се смятали тези, които са подчинени на една и съща фамилна власт.Макар, че не се приемало кръвното родство все пак то имало значение при сключване на брак. Значението на кръвната връзка с течение на времето нараствала,особено в наследственото право. В Юстониановото право кръвното родство /когнатството/ изместило напълно цивилното /агнатското/.

Робство /манципиум/ един свободен гражданин не може да бъде даден в робство в Рим. Но и над свободните може да се добие власт, аналогична на властта на господаря над роба. Това става ако един гражданин бъде продаден и прехвърлен чрез манципация от своя патер фамилия на друг гражданини. Лицето, което е прехврълено запазва гражданството си и политическите си права. Но се намира във властта на господаря си и не може да носи задължение и това което придобива , принадлежи на господаря. Неговите деца не са в манципиум.Освобождаване става както при освобождаване от робство Манципиумът изчезва по време на Империята.


  1. Настойничество и попечителство.

Властта на главата на семейството над неговите низходящи – членовете на фамилията се нарича

patria potestas Главата на семейството имал право на подвластния на живот и смърт. Това право е ог

раничено през Империята. Подвластният син е можел да сключва правни сделки и да се задължава , обаче всичко което придобивал минавала в имуществото на своя patria familias. patria potestas се поражда в/у едно лице с неговото раждане от законен брак. Освен чрез раждане, това ставало в християнската епоха и в/у незаконно родено дете чрез узаконяването му. Узаконяването му ставало:

1. Чрез последващ брак м/у лицата , от чиито конкубинат /съжителство без намерение за постоянна общност в живота/е родено



  1. Чрез рескрипт на императора – когато единият розител е починал

  2. В късния период на Империята едно дете се узаконява и когато бащата го напреви

декурион /длъжност като общински съветник, но неплатена/

  1. Чрез осиновяване – по два начина

  • arrogasio – осиновяване на едно лице по решение на нар.събрание след доклад от върховния жрец. В републиканския период се осиновявал само пълнолетен мъж /sui iuris/, а през Империята чрез рескрипт на императора станало възможно осиновяване и на малолетни и жени.

  • adoptio – използва се постановлението на Дванадесетте таблици – ако един баща продаде

сина си 3 пъти , губи родителската си власт над него. Често това ставало чрез фиктивна продажба.

Прекратяване на patria potestas ставало :



  1. Чрез смърт на главата на фамилията

  2. Чрез еманципация. Главата на сем-то освобождава по свое желание подвластния.

Когато един малолетен преди 14 г. стане sui iuris или една жена на каквато и възраст да е стане

sui iuris тези лица изпадат в настойничество. Настойничеството предсавлявало власт над едно лице учредена в интерес на наследниците на това лице, а не в негова полза.По-късно настойничеството се обърнало в длъжност на настойника и е било изключително в интерес на лицето, което е под настойничество. То бива:

Настойничество над малолетни – учредява се по три начина:


  • тестаментарно – починалият patria familias е могъл да назначи преди смъртта си в

завещанието си настойник на децата си.

  • по закон – ако няма настойнос със завещание, то такъв става най-близкият цивилен

роднина, а при Юстиниан – кръвен роднина

  • дативно настойничество – ако малолетният нямал роднини, то магистратът му назначава

настойник.

Само навършил 25 г. дееспособен мъж може да е настойник, майката и бабата през Империята. Настойникът е имал управление на имотите на малолетния.Само ако е навършил 7 години е можел да сключва сделки , които подобряват положението му.По отношение на осналите е недееспособен. Тук се оказвало съдействие от настойника както следва:



  • ако е навършил 7 – настойникът дава своето съдействие

  • ако не е навършил 7 – настойникът действа изцяло от имено на малолетния.Като след

свършване на настойничеството давал сметка какво е извършил от името на малолетния. Ако е бил ощетен, малолетния можел да завежда искове с/у настойника за причинени загуби от виновни действия.

Настойничеството се прекратявало със смъртта на един от двамата. Или с навършване на 14 години на момочето под настойничество или със смяна на настойника от властите поради небрежност.



Настойничество над жени - всяка жена която е лице sui iuris по старото РП се намира

под настойничество. Настойникът на една жена може да бъде назначен от нейния глава на сем-во-баща или съпруг при брак с manus., в завещанието може да бъде предоставено на жената сама да избере настойник. При липса на настойник по завещание се определял такъв по закон от най-близък цивилен роднина или от властта.

Отначало настойникът е управлявал цялото и имущество и е било необходимо неговото съгласие за всички сделки ,с които се поемат задължения и се дават права. Но това е изчезнало отдавна. С упадъка на този вид настойничество, властта на настойника се ограничава. В началото на класическата епоха настойникът няма управлеинето на имотите, съгласието му е необходимо само за по-важните сделки, но няма право да откаже на жената своето съгласие да ги сключи ,ако тя желае.

С отменяне на законното настойничество на агнатите от Клавдий това ограничение за жената изчезва. След това настойничеството над жените се премахва отначало за тези с три и повече деца, а след това и всички.



Попечителство /cura/ - малолетните до 25 г., лудите и разточителните се намират по попечителство. Лудият е недееспособен – поради това се нуждае от попечител за да управлява имотите му, който се назначава със завещание, по закон или от магистрата. Разточителният е бил ограничено недееспособен – не можел да сключва сделки с които да намалява имуществото си., освен със съгласието на попечител назначен със завещание, по закон или от магистрата.

Малолетният е навършването на 14 г. ставал напълно дееспособен, но поради неопитност трябвало да има назначен попечител, който да му съдейства. Чак при Юстиниан това било абсолютно задължително. Той се назначава от властта. От времето когато управлява имотите той се приравнява по отговорност и задължения към настойника. Попечителството се прекратява с навършване на 25 г., със смъртта или смяната на попечителя.. В друг случай по решение на императора малолетния да се приравни към пълнолетен –това важи за момочета навършили 20 г., а за момичета – 18.





  1. Пекулий- в областта на имуществото властта на главата на фамилията над подвластните и тук както и при робите, работите започнали с това, че на подвластния предоставяли известно имущество, за да го управлява и стопанисва.Това е т.нар. PECULIUM. Итук собственик на пекулия е домовладелецът. Той отговарял за сключените от подвластния правни сделки по същият начин както при господаря на роба. pater familia отговарял неограничено за сделките на подвластния, за които бил дал своето съгласие и ограничено до размера на пекулия – за тези които са без негово съгласие. Исковете с/у. pater familia от трети лица ,които били договаряни с подвластния били както при робите.

Но тук имуществената правоспособност и дееспособност не останало само в своите наченки както при робите. Подвластният пренадлежал към същата робовладелска класа, както и pater familia.

Единствената причина да няма свое имущество и да се разпорежда с него, била властта на pater familia.Затова след смъртта на pater familia, подвалстният синна свой ред ставал pater familia.

В случаите когато подвластният бил отделен още докато е жив неговият pater familia от фамилната власт по продължителен и траен начин /напр.военна служба 15-25 години/, изчезвала фактическта причина, която пречела на неговата правоспособнист. На подвластния му се давала възможност да има имущество известно като лагерен пекулий. Той бил подчинан на специален режим. pater familia нямал право да отнема пози пекулий на своя подвластен. Последният можел да се разпорежда с пекулия чрез сдлеки м/у живи или чрез завещание.Ако обаче подвластнията бил умрял без завещание неговият пекулий преминава къв pater familia пак като пекулий, а не като наследство.

Втора стъпка за отделяне на имуществото на подвластния от това на неговия pater familia била направена в следкласическото РП. Онова ,което подвластният придобивал на каквато и да било държавна или черковна служба също било вид пекулий, подобен на лагерният. Подвластният можел да се разпорежда с него чрез сделки м/у живи.Юстиниан резрешил и да може да го завещава.

Прието било и че ако подвластният получава наследство от своята майка, то няма да принадлежи на неговия pater familia, а ще бъде негова лична собственост.На баща се признавало правото на управление и плодоползване в/у тези имоти.


  1. Брак и развод.Зестра. Бракът се дефинира от Модестин като съединение на мъжа с жената в

Общност за цял живот. Формита на брак в РП са:

1. Брак чрез конфареация – т.е. религиозен брак. Чрез конфареацията жената излиза от цивилното семейство на баща си и попада под съпружеската власт /manus/ . Тя се приобщава и към религиозния култ на семейството на мъжа си. Сключването на такъв брак ставало с тържествено жертвоприношение от десет свидетели в присъствие на върховния жрец и жреца на Юпитер. Разтрогването му също ставало по тържествен начин, а също и при смъртта на един от съпрузите или чрез сделка.

2. Брак чрез коемпция – т.е. покупка на жената от мъжа. И тук жената е под manus на мъжа, но запазва религиозните ценности на семейството на баща си.Сключването ставало пред пет свидетели и един либрипенс. Разтрогването му става със смъртта на един от съпрузите или чрез сделка, или по волята на мъжа.


  1. Брак чрез usus – след едногодишно съпружеско съжителство без конфареация или

коемпция, се считало че мъжа има manus над жената. . Разтрогването му става със смъртта на един от съпрузите, или чрез сделка, или по волята на мъжа.

Бракът с manus, в последствие е можел да бъде прекратен и по волята на жената, стига да няма сключена сделка за това.


4. След въвеждането на третата форма се приема и бракът без manus – при него жената оставала в цивилното семейство на баща си , мъжът нямал manus в/у нея. Родените от този брак деца се приемали за законни и остават под властта на бащата. Сключването му ставало със съгласие м/у мъжа и жената за встъпване в брак и намерение за общ постоянен живот. Прекратяване на един такъв брак ставало чрез смъртта на един от съпрузите, чрез сделка или по волята на един. Тук вече се въведжа и понятието прекратяване по взаивно съгласие.

За да може да се сключи брак по РП трябвало съпрузите да са римски граждани и да имат това право. Бракът се сключва м/у различни полове като мъжът да енавършил 14, а жената 12 години. В течение на времето били налагани разни забрани за сключване на брак като напр.: м/у

низходящи и възходящи роднини, м/у зет и тъща и зет и балдъза, м/у свободно родени и освободени роби и др.

Имуществените отношения м/у съпрузите били различни в зависимост от вида на брака:

При брак с manus – жената влиза в семейството на мъжа и акое имала някакво имущество то става имущество на мъжа. Мъжът отговаря за задълженията и преди брака до размера на това имущество.Какъвто и имот тя да придобие, няма права над него.

При брак без manus – жената не попада под властта на мъжа, следователно имотите и остават за нея и тя може да придобива други т.е. в имотно отношение те са разделени. Забранени са имуществени дарения докато трае бракът ,с изключение на смъртта на съпруга-дарител.

Важна роля за имуществените отношения има зестрата, ако такава е уговорена.Зестра се нарича, това което мъжът получава , за да бъде облекчен при разноските около сем-вото. Той е длъжен да го издържа от своето имущество. Зестрата може да се учреди по няколко начина:

1. Чрез специален вербален договор – dictio dotis – той се сключва с тържествени думи отправени от учредителя към съпруга. Чрез dictio dotisзестра могат да учредят съпругата, нейният възходящ или длъжниците им. Този начин е изчезнал при Юстиниан.



  1. Чрез обикновена стипулация с която учредителят поема задължение към мъжа

  2. Чрез прехвърляне на права – манципация, цесия, традиция и др.

  3. Чрез неформално съглашение – пакт за зестра.

Учредяването във всички тези случаи може да бъде от страна на жената, от нейния възходящ или от трето лице. Ако бракът не се сключи отпада и учредената зестра.

Имуществата, които влизат в зестрата , влизат в имуществата на мъжа. В началото на Империята обаче е било забранено на мъжа да отчуждава недвижимите зестрени имоти без съгласието на жената.

Във втори век пр.Хр. жената добила право да иска при прекратяване на брака и връщане на зестрата. Не цялата, на тази част която е справедливо да се върне. Ако бракът е прекратен поради смъртта на жената този иск може да се води от възходящият /ако той е учрудител/, в противен случай тя остава у мъжа.

При вина на жената – при прекратяване мъжът запазва част от зестрата.

За да се защитят интересите на жената при конституиране на зестрата се уговаряло в случай на развод мъжът да върне цялата зестра. В източната част на Империята е съществувал обичай – мъжат да дава дарение на жената преди сключване на брака. Този институт е влязъл по-късно и в РП. В случай на такова дарение това което мъжът давал, се е давало и като зестра от жената т.е. то оставало отново при мъжа, но при прекратяване жената имала право да го иска.



  1. Брачни реформи на Октавиан Август- Особено въздействие в/у предпоставките за

сключване на брак, ограниченията за неспазването им и опит за регламентирането на брака съдържа законодателството на Октавиан Август.Брачното законодателство целяло заздравяване устоите на брака на господстващата робовладелска класа. Разточителният живот с пиршества и оргии , който водели богатите превърнали брака в сделка за да се печели полит.власт, богатство и да се печелят връзки със силни политически лица. Това увеличило броя на разводите. Брачните реформи са били проведени с три закона. Те не са спряла упадъка на робовл.брак, но представляват интересен документ характеризиращ този упадък. Реформите са срещнали противодействие от сенаторите и неговите политически противници.

Реформите са проведени в няколко направления:

1. За да се запази чистота н абрака са поставени ограничения-свободно родените римски граждани не можели да встъпват в брак с проститутки, сводници, артистки, прелюбодейки, с осъдени.Сенаторите и техните низходящи не са имали право да встъпят в брак с освободени и с деца на артисти. Тези бракове, които били сключени в нарушение на горното не се считали за нищожни, но нарушителите понасяли санкции.

2. Задължения за встъпване в брак – за мъжете от 25 до 60 г. , а за жените от 20 до 50 г., а ако вдовеят са били длъжни да се оженят повторно. Неженените не са имали право да получават наследство по завещание, оженените но бездетни само ½ от завещанието. Затова на многодетните и на освободените с повече от 4 деца имали привилегии – улеснен достъп до магистратура и освобождаване от настойничество.

3. Установени били наказателни санкции – заточение и конфискация на имущество - за жените прелюбодейки и за мъжете, които търпят такова поведение на съпругите си или получават възнаграждение за същото.

Разтрогването на брака било обусловено не от спазването на определени юридически норми, а от обичаи. Един закон от времето на Август се опитал да въведе задължителната форма относно волеизявлението за развод. Последното трябвало да се извърши пред седем души пълнолетни римски граждани По всички изглежда, че тази форма установена за да подпомогне ефикасно провеждане на накацателно преследване на прелюбодейството не могла да се наложи.




  1. Правният акт.Унищожаемост и нищожност.

Правни сделки /правен акт/ са тези юридически действия, които са насочени към уреждането на

правоотношения на лицата. За действителността на една правна сделка е необходимо:


  1. Правоспособност на лицата, участващи в нея

  2. Дееспособност

  3. Волеизявление

  4. Съответствие м/у външното проявление на волята и вътрешното и

съдържание.Несъответствието може да бъде преднамерено и непреднамерено.

А/ Преднамерено е когато е:



  • при шега - сделката е нищожна

  • когато несъответствието е желано и е неизвестно на страните по сделката

  • при симулация –несъответствието е желано и известно- тази сделка е нищожна

Б/ Непреднамерено несъответствие



  • грешка - в сделката, в лицето, в обекта,в материята на вещта/

  • насилие –психическо /волеизявлението е под влияние на сплашване/ и физическо /сделката е нищожна/

  • измама-когато чрез измамливи действия у едно лице бъдат създадени погрешни

представи за действителността и то сключи сделка. Сделката е унищожаема по преторския едикт, ако измамата е от противната страна. Ако е от трето лице е действителна.
1.Нищожност – сделката не съществува и не може да прояви правни последици. Всяко едно

заинтересувано лице може да иска констатирането на нищожността. Нищожната сделка не може да бъде потвърдена .Ако страните поискат ,то те трябва да я сключат отново.



2.Унищожаемост – такава сделка произвежда правни последици. На някои лица

обективното право дава възможност да поискат от магистрата унищожението на сделката. Когато той обяви това унищожение –счета се че сделката не е сключена. Тези сделки се потвърждават от лицата , които имат право да искат унищожението им.Унищожаемостта в РП произхожда от преторския едикт.За сделки от цивилното прав, преторът е дал възможност на увредените да поискат унищожението на сделките.




  1. Основни понятия на римския граждански процес – акция, литис-контестация, присъдено нещо.

Първата фаза от историч. развитие на римския процес /като най-важният документ от

древността са Дванадесетте таблици/ е фаза близка до самопомощта. Напр. Кредиторът за да върне своя заем, взема за залог вещ от длъжника без да се възползва от намесата на магистрата или пък пред магистрата произнася тържествена формула и прибира длъжника в затвора си т.е кредиторът сам си доставя првосъдие. Но постепенно и в тази област прониква идеята за държавна регулировка.Наппр. тръжествените фрази се съпровождат в ритуал който доказва правомерния характер на извъриваното от кредитора действие или това е в присъствието на магистрат.

При укрепване на римският процес ,за самопомощта останало много ограничено поле за действие – в частта на неизбежната отбрана – като необходимо противодействие с/у едно противоправно нападение в/у личността или ичота на едно лице.

Развитието на държавната самопомощ било обусловено от иконом.промени, протекли в резултат на неравномерно разпределение на обработв.земя, развитие на робството и до укрепване на държ.власт.В края на краищата държавата взела в свои ръце разрешението на частните спорове.

Началото на истор.развитие било в намесата на държавата в древния арбитраж, чрез който разрешаването на спора било предоставяно на едно непричастно трето лице. Процесът протичал в строго определен ритуал с произнасяне на строго определени тържествени фрази и в присъствие на магистрат. Правната защита на нарушените права е допускана при определени случаи –0 когато това било изгодно на господстващата класа. След това процесът бил препращан за разрешение от частното лице – арбитър.Римският процес бил оформен като съчетание на на частноправни и публично правни елементи, които били противопоставяни и довели до разграничаване на самото производство на две части.Първата -–се развивала пред магистрата – in iure, а втората – пред арбитъра – заклет съдия –in iudicio. В първата магистрата организира процеса за защита на нарушеното право, а във волия етап съдията разрешавал съществуващия спор и издавал съдебно решение.

Процесуалното средство чрез което едно лице търсело правна защита за своето нарушено право е била акцията /actio/. С помощта на акцията заинтересованията предявявал пред държ.власт твърдението, ченегтовото право е нарушено и търсел от държвата защита в това свое право. Акцията обхващала два елемента: искането за правна защита от държавата и материалното право насочено към частното лице –ответник.

Щом като акцията е свързана с материалното право, което тя защитава естествено е ,че ще се явят множество отделни акции, обособени като самостоятелни юридически фигури с оглед на съдържанието на материалното право, което защищават. Така се явили акциите – иск на купувача с който последният е търсел предаването на продадената вещ, акция с която разполагал кредиторът по едно парично вземане, произходящо от обикновен заем, акция с която разполагал кредиторът комуто се дължи определено количество заместими вещи, акцията с която разполагал собственикът на една вещ срещу трето лице, което му е отнело тази вещ.

С литис контестацията се означавал актът , чрез който в присъствието на свидетели е ставало предаването на редактираната от магистрата писмена формула /във формуларния процес/ в/у восъчни табелки. Последиците от л.к. били в пряка връзка с неиният договорен характер, защото по силата на сключен договор правото на ищеца се погасявало. Предоставянето на спора пред съдията означавало, че страните ще се съгласят да се подчинят на решението муи няма да се предявява правото повторно в съда.Във легисакционния и формуларния процеси решението на заклетия съдия било акт на частно лице, с което се дава разрешеине на правния спор-, без да съдията да има сила и власт да наложи своето решение. То се налага от магистрата, по този начин се отнема възможността на ищеца да търси повторна защита.Л.К. има правотворчески ефект,защото освен пари се присъждат и вещи/но в паричен израз/така се стимулира и оценяването.При Л.К. сключения от страните арбитраж се фиксират всички личностни и материални елементи на процесуалното правоотношение и рамките, в които се движи процеса. Този ефект се нарича регулативен.,защото до края на процеса всички присъстващи – страните и съдията не може да се сменят /освен при смърт/ и предявената претанция също.




  1. Легисакционен процес.Манус инискция. Първият процес, за който са известни данни е

легискационният процес. При този процес исковете се наричали legis actiones-т.е. те се предявявали с думите на самите закони.легисак.процес е бил строго формалистичен. Страните трябвало да изразят своите претенции и твърдения в точно определена тържествена форма, да изпълнят грижливо установен ритуал състоящ се в произнасяне на строго определени фрази и жестове. Съдебните магистрати , които са организирали легисакционния процес не били едни и същи през всичкото време през което той се прилагал. Първите магистрати на които била възложена гражд.юрисдикция са били двамата консули. Но през 367 г.пр.н.е. тази роля била дадена на претора, а консулите съдействали на гражданите за постигане на резултата при осиновяване, освобождаване на роби и др.

1. Първата фаза на легис.процес е производството in iure . То започва с призоваване на ответника пред съдебния магистрат. Тази възможност била дадена на ищеца. Ако ответника не се яви, можело да бъде накаран и насила.Пред магистрата страните излагали в тържаствена форма и под строго определен ред . След размяна на волеизявления се пристъпвало към заклен съдия. Той се избира от страните. Ако няма съгласие се тегли жребий. Той се избирал от определени личности – сенатори и конници.

2. След тържествените слова и избирането на съдия, ролята на магистрата е завършена.Заклетият съдия разрешавал гражданския иск.

3. На третия ден след избирането на съдията страните се явяват пред него и излагат претенциите и възраженията си и представят доказателства. Ако една от страните не се яви – губи процеса.

4. Тъй като страните представяли изявленията си в свободна форма, те се подпомагали от адвокати. След изслушване съдията взимал решение – приема или отхвърля претенцията.

Но той е можел и заяви че въпросът не му е ясен и да откаже да го разреши. Сентенцията изразявала мнението на съдията по въпроса коя от страните е права в предявения спор. Принудителното изпълнение на признатото на ищеца право ставало при облигационните искове чрез нова legis actio per manus iniectionem. Суровите му предписания гарантирали пълна ефикастност при изпълнението на римския процес.

В старото РП са познати 5 вида legis actiones:

1. legis actio sacramento –процесът започвал с клетва, че всяка от страните е права. За целта в съда се водела и самата вещ или част от нея.Като гаранция за истинността на клетвата се представяли или добитък или пари.

2. legis actio per iudicis postulationem – ищецът заявявал пред магистрата, че ответника му дължи пари или въобще престация, като посочва основание за това. При отказ на ответника се обръщал към магистрата за назначаване на съдия.

3. legis actio per condictionem - – ищецът заявявал, че ответника му дължи пари или въобще престация без да посочва основание за това. При отказ на ответника , го призовавал на 30 я дена, за да получи съдия.

4. legis actio per manus iniectionem – кредиторът произнасял тържествена словестна формула пред магистрата и слагал ръка в/у длъжника, ако той не се издължал го товеждал в своя частен затвор и имал право да го продаде в робство или убие. Това е една от най-старите акции.

manus iniectio се е допускала когато имало присъдено нещо или признание за определена сума.

Производството се извършвало така: ищецът отвеждал пред магистрата осъдения или направил признание длъжник, , след като са изминали 30 дни от решението или признанието. След като е отведен пред магистрата кредитора хващал част от тялото на длъжника и произнасял тържествена формула. Длъжникът или веднага трябвало да плати или търсел vindex / след клетви ако няма намесено трето лице че е прав и отблъсвал ръката на кредитора но пък заплащал в двоен размер парите./. Кредиторът отвеждал длъжника в своя затвор за 60 дни.В 12 таблици били фиксирани условията при коит трябвало да бъде третиран длъжника. Ако след 60 ден не се върнат парите, или бил убиван или продаден като роб. Имотът му минава в собственост на кредитора.


  1. legis actio per pignoris capionem – това е една извън съдебна процедура. Тя се свежда до

вземане на една вещ от длъжника, която кредитора задържа до изплащане на дълга.


  1. Формуларен процес.Елементи на формулата. Фази на процеса.

Поради усложнените гражданско-правни отношения е бил необходим по-гъвкав процес, който да защитава интересите на господстващата класа. На тези изисквания отговаря формуларният процес /ФП/. Той води началото от тези производства, които преторът води м/у перигрини и м/у перигрини и граждани. Тъй като перигрините не владеели латински език, претенцията се предявявала от претора и се формулирала чрез писмена програма. Ясното формулиране на спора, започвало да се налага и процесите м/у римските граждани. След цялостната реформа на гражданския процес чрез закона на Ебуций легисакционният процес се отменя.

Във ФП съдебният магистрат, на първо място преторът започва да играе много важна роля.Овластен с правото да формулира спора м/у страните като посочи не само рамките , в които този спор трябва да се движи, но и алтернативата му за разрешение, преторът се явява междинна инстанция м/у законодателя и съдията. Опознавайки по този начин несъвършенствата на правните институции, той ги прилагал и при конкретни случаи в полза на господстващата класа.

Делението на съдебното производство при ФП е както при легисакционния. Гражданскоправната юрисдикция е била отдадена на градския и перегрински претор. За по-маловажни процеси на общинските магистрати,а в провинциите е дадена на губернаторите, които я упражнявали чрез свои делегати – легати и квестори. Върховен носител на гражданско правна юрисдикция е бил императорът.

Юрисдикцията на съдебния магистрат във ФП се изразявала в:



  1. в даването на формула и заклет съдия

  2. отправяне на заповед към съдията да разреши спора на страните .Изпълнението назаповед

та е гарантирано от преторската принуда.

Фази на ФП:

1. При ФП призовавнето на ответника пред магистрата е работа на ищеца, а не на държавната власт.За разлика от легисакционният про-с, тук вместо формули се явило свободно разискване м/у страните и магистрата, в което се изнасяли всички особености и последователни усложнения на създалите се м/у тях правоотношения.

Магистратът след като ги изслуша, издава формула в която включва въпроса дали исканата акция съществува, но и дали са налице известни факти, които да влияят в/у изхода на процеса.

2. Формуларната процедура се явява в помощ на ицеща напр. за да се уточни дали ответника е носител на задължнието и когато нямал достатъчно доказателства за своя иск.

3. Процесуалният институт, който давал възможност на ищеца да установи предявеният иск – се нарича решителна клатва. Тя се използва икогато ищецът разполагал с други доказателства. Това е тържествена декларация от ответника, с която призовавайки божеството за свидетеел и арбитър ,заявявал че не дължи исковата претенция. Това го освобождавало от акцията. Ако излъже,той понасял тежки религиозни санкции.

4. Признанието на ответника, че дължи сумата, се равнява на влязло в законна сила решение и може да се започне принудително изпълнение.

5. При ФП – ответникът можел да откаже или да се скрие, за да не присъства на процеса първоначално или в последствие. От своя страна ищецът имал право на принудителни мерки като: чрез заповед от магистрата влиза във владение на имуществото на ищеца и при последващ отказ да се яви може да го продаде на публична продан.

Формулата и съставните и части:


  1. Интенция – в нея е даден основният въпрос, касаещ процеса.Това е първата фаза.

  2. Демонстрация – изразява правното основание на предявената от ищеца акция.

  3. Кондемнация - втората важна фаза. В нея се предписвало на заклетия съдия да осъди

ответника, ако бъдат установени посочените в интенцията предпоставки и да го оправдае в противен случай.

  1. Следващата фаза овластява съдията при известна категория искове да извърши прехвърляне

на собственост напр.при подялба на имот или за поставянена граници.

Пресскрипция е такава клауза, която се поставяла в началото на формулата с цел да се ограничи или въобще да се отстрани ефектът от литис контестацията в полза на една от двете страни..





  1. Формуларен процес.Принудително изпълнение.

1. Производството пред заклетия съди започвало с разпечатвана на издадената от магистрата

Формула /на две восъчни табели/ .Съдията изслушвал обеясненията на страните в свободен разговор, след това се изслучвали свидетелите и представяне на доказателствата.



  1. Предмет на процеса са юридическите факти, а доказателствени ср-ва са свид.показания,

писмени док-ва,заключения на вещи лица.

А/ Свидетелски показания – свидетелят се заклева и разказва това което е чил и видял лично.

Б/ Писмени доказателства –развиват се под гръцко влияние. Това са били договори или

квитанции за задължения.

В/ Изявления на страните –цел – установяване на всички доказателства и факти.

Г/Преценка на доказателствата- тези доказателства иват формална доказателствена сила и

заклетия съдия бил обвързан да приеме това, което с док-вата е установено.


  1. Доказателствена тежест – Заклетия съдия /без юридическа подготовка/ е имал свободата да

преценя кой от фактите носи доказателствена сила.

  1. Съдебно решение. Законна сила на решеинето. – съдебното решение се произнасяло устно

Без определена формула и в присъствие на страните след изслушване на пледоариите им. Решението е – или да се осъди ответника или да го оправдае.Той съобразява решението си с очертаната във формулата алтернатива без да се отклонява.. Законната сила на решението е неговата безусловност и невъзможност за обжалване.

Ако ответникът не изпълни съдебното решение се тръгва по пътя на един изпълнителен процес. Това се осъществявало с акция идукати , дадена на кредитора в чиято полаз е решението. Оспорването на акция идукати било изключение. , тъй като процеса бил с много тежки ограничения и пр-то на заклети съдия се прекратявало с издаване на заповед за изпълнение. Тази заповед е насочена с/у длъжника и с/у имуществото му.

1. Принудително изпълнение в/у личността – когато няма имушество за да се хогаси дълга,отвежда се в частния затвор на кредитора и се оковава във вериги. Там стои докато си плати дълга.

2. Принудително изпълнение в/у имуществото – със заповед съдията въвежда във владение в/у длъжниковите имоти на всички кредитори. За да се контролира и съхрани от разхищение имуществото. Кредиторите от своя страна правят обявление за заповедта, за да могат към тях да се присъединят други кредитори или семеъството на дръжника да плати. Във въвод те могат да бъда сами или с длъжника. Самата продан на имуществото ставало на публичен търг. То било възлагано на този, от купувачите който даде най-висока цена /напр.30% от всяко задължение/. За остатъка длъжника отговарял. Ако след публ.продан придобие ново имущество, то кредиторите насочват вземането към него. Ако публ.продан не погасявала изцяло задълженията , тя погасявала неговите имуществени права. Последните преминавали към купувача, когато само част от продажбата погася задълженията, останалото е чиста печалба на купувача.





  1. Особени преторски производства.

Римското право познавало случаи ,при които правна защита на римските граждани била давана

вън от редовния формуларен процес по пътя на особени , специални производства, почиващи на империума на съдебния магистрат.Съд.магистрата давал известни заповеди на страните напр.да сключат една стипулация или да зачитат известно фактическо положение напр.владението в/у една вещ.

А.ПРЕТОРСКИ СТИПУЛАЦИИ –тя се сключва по заповед на мигистрата , за да създаде в полза на едно лице едно право, което законът не му е давал.По своята правна същност тя била вербален договор, сключването на който ставало по заповед на магистрата в определените в Едикта форма и случаи.Случаите ,при които би могла да се сключи една преторска стипулация са две категории:

1. Случаи, при които пр.стипулация имала за цел да осигури развитието на едно съдебно производство.

2. Случаи, при които прет.стипулация трябвало да гарантираедно право, което още не е било предявено в съд.В тези случаи пр.стипулация замествала една цивилна акция.

В известни случаи преторът налагал на ответника само сключването на преторската стипулация или изисквал тя да бъде гарантирана от поръчители.Отказът да се сключи водел до неизгодни за отказващия последици. Обикновено тези последици са били по-тежки , отколкото правните последици на самата стипулация.Ето защо лицето , на което преторът е налагал сключване обикновено се подчинявало.

Б. ВЪВОД ВЪВ ВЛАДЕНИЕ – Преторът въвеждал едно лице във владение на имуществото на друго. При това въводът се извършвал в/у една отделна вещ или в/у цялото имущество на засегнатия. При втория случай започвал и с принудителни мерки с/у осъдения.

В. ИНТЕРДИКТИ – интердиктът бил заповед, която един магистрат издавал по искането на едно частно лице. С тази заповед той приписвал на друго лице известни положителни или отрицателни действия. Пр-то относно издаването на един интердикт започвало както съдебното производство. След като се убедял в истинността на изнесените от молителя твърдения, магистрата издавал интердикт в условна форма. Ако лицето с/, което е издаден откаже да се подчини, започвало производство за проверка нарушен ли е интердикта. В своя завършен вид процесът, който имал цел проверка на визираните в интердикта предпоставки, обхващал няколко свързани едно с друго производства.Ответникът трябвало да обещае на ищеца, че ще му заплати определена сума пари,ако предпоставките по интелдикта са налице. Ицещът трябвало да обещае, че ще заплати сума ако е обратното. Заклетият съдия трябвало да се занимае с един процес, който имал за цел да обезщети ищеца по интердикта за претърпени от него щети и загуби в случай, че ответникът отказва да ги плати.

РП познава няколко интердикти:

1. Прохибиторните – съдържат запрет, отправен към тези, с/у които е издаден интердиктът.Най важни са били владелческите – тези при които се запрещава нарушаването на законното владение на владелеца на недвижимия имот или на движимата вещ.

2. Реституторни – заповядвалаи връщането на определена вещ и възстановяване на предишното състояние.



  1. Ексхибиторни – заповядвали да бъде представена пресъдебната враст една вищ или лице.

Друго деление на интедиктите било според това, към кого са насочени. В единия случаи само към ответника,а в другия към ищеца и към ответника, когато всяка страна претендира за законно владение на вещта.

Г.РЕСТИТУЦИЯ – акт на магистрата, чрез който последният унищожавал правните последици на един юридически факт, който той считал несправедливи.Този резултат магистратът постигал, третирайки вредоносния юридически факт като несъществуващ. Или връщал положението преди, неговото настъпване. Реституция се допускала само при определени предпоставки и в изключителни случаи. Тя се използвала, когато увреждащият молителя факт поподал при следните случаи: непълнолетие, извинително отсъствие , случаите на насилие измама и грешка и др.




  1. Служебен когнитивен процес. /СГП/

1. Историческо развитие

Служебн.ког.процес е дело на императорското право .Той е въведен в началото на Принципата ка-

то извънредна процедура ,наред с формуларния процес.Най-характерната му част, която го различава от форм. и лег.процеси, е че при него е премахнато разделянето на гражд. Процес на две части – пр-во пред съдебния магистрат и пр-во пред заклетия съдия. Цялото пр-во е пред съд.магистрат – орган на държ. власт. Първоначално сл.к.пр-с се явяв като ср-во за защита на незащитени нето от цивилното,нито от преторското право казуси.След установяване на Принципата, заинтерусуваните страни са могли да потърсят съдействието на императора за решаване на един спор , който се разрешевал по реда на формул.процедура. Т.е. императорът/или негови служители/ е бил първа и въззивна инстанция. Този процес се прилага и в провинциите.

По времето на Домината сл.ког.пр-с завладява целия терен на гражд.процедура в територията на цялата Римска империя. По това време бюрокр.методи налагат своя отпечатък в/у сл.к.пр-с. Последният се свързва със строго установени норми и срокове.СКП се осъществява с писмени молби към съда и гр.пр-с не е вече безплатен. Воденето е свързано със заплащане на съд.разноски. Връзката на съда със страните се осъществява с помощта на спец.сл.лица – екзекутори. За да се ограничат произволите, има регламентирани функции на съд.органи, като при нарушаване има много строги санкции.

2. Съдоустройство – по време на Домината се установила сложна йерархическа стр-раа на съд.власт, съобразена с администр.у-во на Римската империя. В адм.отношение делението е следното:

Империа /император/

Префектури /префекти/

Диоцези /викарии/

Провинции/губернатор/


  1. Призоваване на съд. Отсъствено пр-во. Призоваването е с участието на съд.магистрат.

- При Юстиниан – от екзекутора без намесата на ищеца.След получаване на исковата молба

от ищеца, съд.магистрат я проучва дали е процесуално допустимаи нарежда препис да бъде връчен ан ответника., като определя деня и часа на явяването му. Ответникът излагал своите възражения против иска. При подаване на молбата ищеца с клетва или поръчителство се задължава да извърши литисконтестация и при безуспешен за него изход да заплати направените от ответника разноски.

Ответникът се явява на определената дата и час.

- Ако не се яви ответникът – делото се разглежда и решава без него /НЕ ВИНАГИ В НЕГОВА ВРЕДА/. Ако не се яви ищеца – делото се прекратява, без той да губи иска си. Само заплаща разноските. След 3 кратно неявяване на ищеца, по искане на ответника.Делото се разглежда и иска се отхвърля.

5.Ход на процеса.Литисконтестация и ексцепция.Доказателства. –

А/след като страните се явят, съдията проверява поставеният казус от компетенциите на съда ли е, дали страните са пров и дееспособни, дали спорът е подсъден нему и т.н. След това се започва литисконтестация.Тя е извършена тогава, когато съдията започне делото с изслушване на обясненията на страните.

Б/ системата на соказателствата при СКП е различна. Съдията приема даден факт за установен или не, в зависимост от това дали има доказателства. Ищецът установява фактите, доказващи неговата акция, а ответника –неговите възражения.

1. Свидетелски показания - според Юстиниановото право заплащането на дълг, може да се докаже с писмени доказателства или с 5 достоверни свидетели под клетва. /при Константин и двете, при Домината – свидетелества под клетва, най-вече знатни/.

2. Писмени доказателства – по време на Домината играели значителна рола. Те се делели на – частни актове, нотариални актове и актове, съставени и регистрирани в книгите на един компетентен чиновник.

3. Вещи лица – графолозите сравнявали почерци на отделни документи.

4. Признание – правно /когато ответникът признава самото предявено в процеса право/ и фактическо /признаване на факти, пораждащи това право/.

5. Клетва – прилага се при всички искове и има за предмет не само спорното право, но и отделни факти.

6. Презумции - понякога преки доказателства за съществуването на един ,подлежащ на доказване факт липсват. Съдията заключава от друг, установен факт т.е. той си служи с презумция.Ако той действа по силата на своето убеждение тогава е налице една фактическа презумция, а ако е по силата на едно правно предписание – юридическа. Голямо значение при СКП са имали юридическите презумции. Правната норма предписвала на съдията от даден установен факт да се извади заключение за съществуването на друг, подлежащ на установяване. Напр. От факта че кредитора е връчил на дръжника дълговия запис, се изважда презумцията че дългът е изплатен , ако са изтекли 30 дни от връчването на записа.

Съдебно решение.Обжалване. – през епохата на СКП решението е само в писмена форма. И прочетено в присъствието на двете страни.Във формуларния процес решението на закл.съдия е необжалваемо. При СКП още при произнасяне на решението недоволната страна може да апелира устно пред първоинстационния съдия. Съдията препраща делото в йерархически стоящият по-високо съд с един рапорт.При Юстиниан едно решение не може да се апелира повече от 2 пъти.Пред апелативната инстаниция протича същият процес с нови доказателства и показания за проверка на първото дело и за нова преценка на спора.

Принудително изпълнение –

А/Против личността – стремежът на законодятеля е била да се премахне затварянето в частни затвори, но въпреки тежките санкции с/у магистратите това не се спазва. Това е един от недъзите на Римската империя.

Б/Против имуществото – при приъсждане на вещ – тя се отнема /може и със сила/.Ако са пари

Изпълнението е с/у вещи на длъжника, в/у които се учредява в полза на кредитора залог.Два месеца по-късно те се продават и ако остане сума след удовлетворяване на кредитора, тя се дава на длъжника. Изпълнение в/у цялото имущество е ограничено – само в случаите когато е избягал или е в несъстоятелност.


  1. Понятие за вещни права.Видове вещи.

Вещното право е изключително правно господство на лице в/у вещ. Носителят на едно вещно право може по силата на правото си:

  1. Да въздейства в/у вещта

  2. Да изисква от всички останали хора да не пречат на въздействието му

Вещните права са: от една страна собствеността /пълно изключително господство в/у вещ/ и от друга : сервитути, суперфиция,емфитевзис, заложно и ипотечно право.

Обекти на правото могат да бъдат от една страна действията и от друга вещите.

Вещи - онези достижими за човешката власт неща, които са телесни и имат самостоятелно съществуване.Вещите се делят на:



  1. Вещи, принадлежащи на боговете, тук влизата:

А/ вещи, посветени на боговете и култа им. За посвещаване на недвижим имот или сграда

бил необходим закон.

Б/ вещи, посветени на култа към мъртвите. Такива били гробовете.С погребението мястото, заемано от трупа преставало да бъде собственост на собственика и се смятало, че принадлежи на мъртвеца.

В/ вещи, поставени под покровителството на боговете.Такива са били градските стени и порти.



  1. Всички останали вещи, които се делят на:

А/ общите на всички вещи – въздухът, водата, морето и морския бряг

Б/ вещи, в/у които могат да бъдат придобивани права. Тук влизат вещите,частно

притежание и тези които са ничии, но които могат да бъдат придобити от частни лица – риба, дивеч

Друго делене на вещите:



  1. Движими – движат се сами или под натиска на известна сила, без да се повреждат

  2. Недвижими – зема с прекрепени сгради , дървета и др.

Друго делене на вещите:

  1. Заместими – вещ от определен род вещи /напр. Една бутилка вино мерло 1995/

  2. Незаместими – една определена вещ.

Друго делене на вещите:

  1. Потребими – консумират се с употреблението

  2. Непотребими – не се консумират с употреблението

Друго делене на вещите:

  1. Делими – делят се без да загубват чувствителна част от ст-стта си.

  2. Неделими – при деление губят ст-стта си напълно или в значителен размер.

Друго делене на вещите:

  1. Главни –едно самостоятелно цяло.

  2. Второстепеннни – нямат самостоятелно съществуване и принадлежат към една главна вещ

Друго делене на вещите:

1. Манципирани – при прехвърляне е необходима манципация/формална сделка пред 5 души/

такива са италийските земи , полските сервитуту в/у тях ,робите и впрегатния и товарен добитък.

ПЛОДОВЕТЕ - според РП те са специална категория вещи, които в редица случаи били подложени на специален правен режим. Плодовете се наричали органически произвадения на една вещ, които се получавали редовно при експлоатацията на същата, без промяна в стопанското и предназначение – напр. Плодовете от градина, от стадо , дори и ловът. На естествените плодове били приравнени и гражданските плодове, които не се произвеждали и отделяли от вещта.Това са приходът , придобит от вещта въз основа на правна сделка – напр.наемът от една вещ, лихвите от един капитал.




  1. Владение – същност, елементи. Придобиване и изгубване на владението.

Владението е фактическо господство на лице в/у вещ.Относно понятието владение съществуват две схващания – на Савини и Иеринг. Савини –фактическо господство на едно лице в/у вещ, придружено с намерението вещта да се държи като собствена. Иеринг -–също факт.господство над вещта, но придружено с намерението просто да се поддържа това господство.

От владението се отличава простото държане на една вещ. Държането не поражда правни последици, които владението поражда. Има разлика и м/у владението и собствеността. Собствеността е право, а владението е прост юридически факт.


Лица и вещи, способни за владение:

Всички правоспособни лица са способни да владеят, обаче напълно недееспособните не могат сами да придобиват владението, освен ако други лица придобят владението за тях.

Годни за владение са вещите в/у които частни лица могат да имат права.

Придобиване на владението става при наличността на двата елемента – намерението да се владее и фактическите действия, чрез които се осъществява това намерение.

Владението може да бъде придобито и чрез представител, в такъв случай необходимо е представителят да има намерение да придобие владението на вещта за представлявания. Владението се загубва чрез отпадане на един от двата елемента.

Владението представлява фактическо господство,но не е право.Фактът от владението произвежда правни последици.: съгл. Преторският едикт, владетелят е защитен с/у нарушение или отнемане на владението му. Тази защита се дава чрез владелческите интердикти. Интердикта е вид заповед, която преторът издава до страните при нарушаване на владението и с която се разрешава спора за владението. Интердиктите са:



  1. Интердикти за запазване на владението:

А/ за недвижими имоти – владението се предоставя на лицето, което е владетел в момента

на издаването му.Ако обаче лицето го е придобило по насилствен начин, тайно или по своя молба със задължение за връщане – тогава се отнема и се връща на противника му.

Б/ за движими вещи – владението се предоставя на лицето, което е било владетел на вещта през по-голяма част от последната година., пак под условие че не е придобита от противната страна насилствено или тайно.


  1. Интердикти за връщане на отнетото владение:

А/ за недвижими имоти –връща се владението и се заплаща обезщетение на лицето , което е било лишено. Пак условие е да няма насилствено или тайно придобиване.Ако владетелят е изгонен с въоръжена сила ,владението му се възстановява без да се гледа кака го е придобил.

Б/ Връщане на владението на това лице, което е отстъпило една вещ на друго лице по негова молба и до поискване. Ответникът е длъжен да заплати всички вреди и загуби , ако има такива.




  1. Видове владение. Правно значение. Защита на владението.

По системата на РП не всяко владение е било защитено. От владелческа защита се ползвали

следните видове:

а/ собственикът, когато владее своята собствена вещ

б/ владеещият за себе си несобственик, който владее една вещ без да се задължи да я върне

в/ този който държи една вещ докато собственика не си я поиска

г/ залогоприемателя – получил вещ за залог, докато си върне дълга

д/ депозитарят – на когото е дадена спорна вещ за съхранение, докато трае процесът.

е/ наемателят – при договор за дългострочен наем

Не се ползват от владелческа защита следните видове:

а/ обикновеният наемател

б/ влогоприемателят

в/ заемателят за послужване

г/ мандатарят

е/ плодоползвателят

Владението било защитено в интереса на господстващата краса чрез бързо и ефикасно пр-то – интердикта. Владелческият интердикт е заповед , с която преторът нареждал да се прекрати нарушаването на владението респ. Да се възстанови отнетото владение.Влад.интердикти са :


  1. 1. Интерд. насочени към запазване на съществуващото владение

А/ Интердикт за защитаване владението на недвижими имоти. Формулата била следната :”..запрещавал да се извърши насилие..”За да се даде тази защита владението не трябвало да е опорчено от противната страна. Т е . да не е придобито насилствено, тайно или прекарно. Подобно владение не се ползвало с вл.защита, но само по отношение на лицето, спрямо което съществувал един от посочените пороци.

Б/ / Интердикт за защитаване владението на движими вещи – условията са същите както при горния, но ако дв.вещ е владяна от няколко собственика интердикта се дава на този, който е бил владелец през по-голяма част от годината, а при Юстиниан – който е в момента.




Сподели с приятели:
1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница