Предупреждението



страница4/8
Дата23.07.2016
Размер2.06 Mb.
#2461
1   2   3   4   5   6   7   8
Глава четвърта

ИЗОПАЧЕНОТО ПОЗНАНИЕ

"Наука без съзнание е само разруха на душата."

Рабле
Древният Египет съхранявал внимателно достъпа до Познанието за няколко редки избраници. Дали защото вече пресмятали опасността от едно неправилно изпол­зване? Оттогава и през хилядолетията посветените често са били принудени да се обгръщат в защитна об­вивка, за да избегнат разпространението на едно позна­ние, за което предчуствали, че сложено в лоши ръце може да доведе до най-страшни катастрофи. Самото "Евангелие от Матей" (глава 7, стих 6) ни предупрежда­ва: "Не хвърляйте бисерите си пред свинете, да не би да ги стъпчат с краката си и да се обърнат да ви разкъсат."

Развитието на нашия съвременен свят изглежда за нещастие дава основание на всички тези безпокойства. Човешкият разум носи тежка отговорност за кризисна­та ситуация, която изживяваме. Защото се е превърнал в инструмент на студена технокрация. Не е ли той нап­ример слаган твърде често в услуга на масовото унищо­жение? Имена като Хирошима и Чернобил предизвикаха ужасна загуба на доверие в науката. Дали някога ще си го възвърне? Днес, предвид причинените щети, общест­вото продължава да я гледа с известно недоверие.

Да се нападат така учените обаче ми изглежда ле­комислено. Съмнявам се някога да са работили тайно в библиотеките или в лабораториите си за гибелта на човечеството. Оценявали ли са обаче винаги дяволската употреба, която биха могли да имат откритията им? Те се задоволяваха да отидат по-далеч в разбирането на законите на вселената и да предадат откритията си. Само че наследниците на тези открития често са им измисляли извратено предназначение. А пред произтек­лите катастрофи - или тези, които заплашват да пос­ледват - понякога сме склонни да изказваме негодувание­то си от науката, а не от начина, по който тя е откло­нена от първоначалния си замисъл. Когато критикуваме така с право и без право "прогреса", всъщност обвинява­ме не него, а един анти-прогрес, който се крие в това отклоняване на знанието.

Това противоречие не е ново. Още от зората на ци­вилизациите хората са си мислили, че поради ревностна воля за могъщество, Боговете или единственият Бог били склонни да проявяват подозрение към желанието ни да се просвещаваме. Множество митове отразяват това вярване, според което Божествата се колебаят да предоставят на хората ключовете на Познанието, от страх един ден последните да не започнат да си съпер­ничат с тях.

Доста трудно ми е да повярвам в подобна дребна­вост от страна на Създателя, но примери в подкрепа на тази възможно най-невероятна теза не липсват. Според нея, човек никога не е получавал Знанието като подарък от Небето: той бил принуден да си го присвоява чрез кражба и хитрост, съответно с ужасно наказание.

Не ни ли казва това още шумерската легенда? Енки, богът на мъдростта, упорито отказвал да предос­тави на човечеството тайните, необходими за разви­тието на цивилизацията. От своя страна богинята на Небето, Инана, взела страната на хората, за които скърбяла, като ги виждала как тънат в първобитен зас­той. Тогава тя отишла при бог Енки, който, в знак на почит към красотата й, й поднесъл разкошен пир. Под въздействие на чара на гостенката си, домакинът пил изобилно. Подтикнат от пиянството скоро поверил на Инана божествените тайни. Когато дошъл на себе си и осъзнал, че е бил измамен, Енки разтърсил небето и зе­мята за да попречи на Инана да постигне целите си. Но богинята избегнала всички препятствия и разкрила на хората тайнствата на основоположните техники на цивилизацията. Първоначалният тласък бил даден. Не останало обаче без последствие, че трябвало за това да бъде излъгана бдителността на бога на мъдростта...

Не е ли могъл също и прочутият Прометей да до­несе огъня на хората, провинявайки се в тежка кражба? Вече не знаем дали го е взел от колелото на слънцето или от ковачниците на Хефес, но сигурното е, че той извършил тази постъпка без позволението на боговете, които си запазвали изцяло Владението над огъня. Когато Зевс забелязал това коварство, той бил безмилостен към Прометей, който се озовал завързан за една колона и осъден черният му дроб да бъде вечно разкъсван от един орел. Урокът изглежда ясен...

Не по-малко ясен изглежда той и в християнската легенда, в която виждаме Луцифер да играе тази прометейска роля. Името му, което днес има толкова лоша слава, означава в действителност "Този, който носи светлина" (противоположното на Мефистофел, "Този, който ненавижда светлината"). Луцифер бил в начало­то ангел, напълно предан на Бог. От любов към Сътворе­нието обаче, но също може би от горделивост, той под­несъл факела на Познанието на едно човечество, потъ­нало още в мрака на невежеството. Луцифер бил строго наказан, тъй като бог направил от него демон, отхвър­лен на страната на сатанинските сили.

Първият прочит на тези митове и свещени текс­тове ни подтиква, наистина, да видим в подема на циви­лизациите и на науката бунт на хората срещу създате­лите им. Вярвам обаче, че работата не е толкова прос­та. Това, което всички тези предания поставят за разг­леждане, е не толкова желанието на хората за Познание - все пак справедливо, колкото изявената им - и така опасна - амбиция да се приемат за Богове. Не дължат ли изчезналите цивилизации гибелта си на това опиянение от всемогъществото?

Защото щом накрая се сдобие с Познанието, чиито всевъзможни пътища, дори най-опасните, не спира да из­следва, човекът не знае вече граници за горделивостта си и си въобразява, че може сам да господства над света. Мит или действителност, унищожаването на Атлан­тида илюстрира по драматичен начин този гибелен про­цес: забравяйки или пренебрегвайки божествената си за­висимост, Синовете на Белиал поискали да подчинят планетата на прищевките си. Тогава се изложили на уж-сния отпор на Небесата.

Всички "изгубени" цивилизации не го дължат на по тъване на континент, разбира се. Но не са ли всички ед накво съгрешили от суета или от сластолюбие, тоест от постепенно изгубване на връзката си с божествено то? Така е станало с Рим, който, след като бил господс­твал над средиземноморския свят, потънал в мора\ния и политически разврат. Големите колониални империи, били те португалски, френски или британски, също са станали жертва на високомерието си и на извънмерния си апетит. Всички смятали, че виждат доказателство­то за превъзходството си в това, което било само вре­менна хегемония. Тези сили си били втълпили, че светът им принадлежи и че могат без свян да си го присвоят: тази самонадеяност трябвало да ги осъди на повече или по-малко брутален упадък.

Неоспоримо брутално беше падането на съветска­та империя, като че ли да ни припомни по-добре, че в тези съкратени времена, грешките ни се наказват с на­растваща бързина. Съветският Съюз, тази обширна по­върхност, за която се считаше, че е невъзможно да бъде сломена, внезапно се разпадна пред очите ни. Не е ли това най-добрият пример за прогресивното покваряване на цивилизациите? Основан върху един възхитителен принцип - равенството на хората - комунизмът доведе до най-абсурдната от диктатурите и до най-вероотстъпническата система.

Човекът не е жертва на прогреса на знанието си, а на суетата, с която го използва. Това впрочем ни внуша­ва един друг известен мит, този за Вавилон. Тъй като хората си наумили дa построят кула, достатъчно висо­ка, за да проникнат в Небесата, Бог се ядосал на този за­мисъл и обезсмислил усилията им. Лесно разбираме в какво са упрекнати хората в този мит. Това не е спо­собността им да свързват тухлите със смолата, за да построят кула. Грешката на строителите на Вавилон е, че са разчитали само на себе си, за да се наложат на Зе­мята и да разбият Небесните врати. "Нека си създадем име!", крещели самоуверено те. Желаейки да се утвър­дят така, те забравяли покорството си пред божестве­ната мощ, необходимостта да спазват етиката, дори най-елементарната предпазливост.

Науката и техниката трябвало да бъдат за хората само средства за приспособяване към света, а те поис­кали да направят от тях инструменти за завоевание. Няма нищо лошо да се издигнеш към слънцето - това, напротив, е смисълът на живота ни - при условие, все пак да не възприемаме това изкачване като предизвика­телство, а като желание за сливане с Цялото...


* * *
Някои тълкуватели често са искали да виждат в ябълката, изядена от Адам и Ева, символа на Познание­то. Този забранен плод бил предизвикал падението им. От моя страна, винаги съм се съмнявал в това обърква­не, което една Църква се е постарала да поддържа меж­ду обикновеното човешко любопитство и сатанинско-то високомерие на създание, желаещо да надхвърли гра­ниците си. Още повече, че този първороден грях бил, сякаш случайно, приписван на жената, тъй като Ева била тази, която яла първа от плода. Що се касае до мен, не вярвам дори за миг, че замисълът на Бог е бил да държи човека в невежество. Какъв вид изпитание би било това: да предложи на Адам и Ева плода на Познанието и да се надява, че те ще се лишат от него? Това е абсурдно.

Според мен, ябълката е трябвало да представлява пo-скоро низките инстинкти на човека, тези най-грозни желания, които го привличат към материалността, а не към духовното. Без съмнение, първите същества на сът­ворението трябва да са били предупредени за опаснос­тите, които могат да си навлекат, хрускайки злото с пълна уста. И сигурно свободният избор, с който разпо­лагаме днес, е съществувал още в земния рай. Ева и Адам не устояли... В последствие, по същия начин, за всяко едно от действията си човекът ще бъде изправян пред необходимостта да избира между тези два различни пътя, които му се предлагат непрекъснато: удовлетво­ряващото добро, от една страна и опасните лакомства на злото, от друга. Същото ще бъде и с науката, която ще може винаги да тласка в една или друга посока, за добро... или за най-лошото.

В легендата за Прометей например огънят е двойствен символ: той може да изобразява опитомена­та топлина, но може също да стане убийствения гръм. И, както пише Якоб Боем в своя "Mysterium Magnum": "Огънят е болезнен, докато светлината е нежна, мека и плодотворна."

Ето кое ни доказва, че митовете не осъждат Поз­нанието и човешкия разум, а че ни предупреждават за двойствеността им. Божествените забрани не били впрочем толкова категорични: не затворили ли богове­те малко или повече очи пред кражбата на огъня? Про-метей не бил ли накрая освободен от ужасната си съдба от Херкулес? Впоследствие, след Смъртта на Кентавъ­ра, той дори ще постигне безсмъртието. Наказанието, което понесъл, остава предупреждение за отговорност­та на хората при тяхното използване на разкритията, които са наследили...

В тази област картината на нашата съвременна цивилизаиия далеч не е славна. Хората са изкривили зна­нието, забравили са духовното му измерение. В този край на Кали-Юга, науката и най-вече технологията са се отдалечили от божествения извор. Спомняме си фра­зата на Декарт, призоваваща човечеството да стане "господар и притежател на природата". Точно от тук произтекъл катастрофален разрив между егоистичното аз и света, възприеман като външен обект, обикновена опитна материя. Природата ставаше широко поле за действие на изпитателите, които се възползваха от това на драго сърие.

Това бе началото на една експлоатация на света, чиито резултати видяхме no-горе: опустошаване на околната среда, химическо замърсяване, изсичане на го­рите, парников ефект... Равносметката е катастрофал­на. Отговорността пада на това разграничение, което една изкривена наука беше сметнала за известно време, че ще може да установи между човека и природата. Днес ние едва започваме да разбираме до каква степен сме сбъркали пътя. Жалки глупаци! Бяхме забравили, че вселената е едно цяло и че ние сме зависими от нея: да подчиним природата, това означава да поробим сами себе си...

Някои народи, които наричаме "примитивни", го знаят по-добре от нас. Така през 1855-а година, вождът на индианците от племето Дувариш, произнесъл тази вълнуваща реч пред американския президент, докато хо­рата му се готвели да тръгнат към малкия резерват, който им бил отреден: "Всяка част от тази земя е свещена за моя народ, Всяка борова игличка, Всеки песъчлив бряг, Всеки облак в тъмните гори. Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цве­тя са наши сестри, катерицата, конят, големият орел са наши братя. Земята е нашата майка. Този, който я напада, напада също синовете на земята. Когато хората плюят на земята, те плюят върху самите себе си. Защото, ние знаем, това не принад­лежи на човека, човекът принадлежи на земята, коя­то червенокожият човек обича, както новороденото обича ударите на майчиното си сърце."
* * *
Далеч нямам намерението да въвличам читателя в едно начинание за очерняне на науката като цяло. Всеки знае колко много дължим на научния напредък от някол­ко века насам, в ежедневното си удобство, в битката ни срещу болката и в разбирането ни на света. И когато ни се случи да се разболеем, правим всички като Сократ: предпочитаме да извикаме лекаря, отколкото "втория във всички неща", философа.

Все пак съм обезпокоен... И някои ще са в правото си да се запитат дали не се показвам малко "назадничав", дали не правя ияла планина от няколко научни открития, от които може би няма почва да се страхуваме. Боя се случайно да не напомням някои мърморковии от XIX-и век, които яростно се противопоставяли на железници­те под смешни предтексти: дяволската скорост на вла­ковете затъпявала пътниците, които, изложени на вя­търа, поглъщали освен това всички земни зарази, когато не хващали възпаление на дробовете, прекосявайки ту­нелите... В деня, в който някой по-сръчен човек е измис­лил колелото, предполагам, че се е намерил един стар бе­зумец да предскаже, че краят на човечеството е близък. Тогава защо да не продължаваме да гласуваме доверие на прогреса?

На това бихме могли да противопоставим еколо­гичните бедствия, за които говорихме. Но няма да бъде достатъчно. Ако се безпокоя за възможните изкривява­ния на науката, това е защото тя се намира в зората на сътресение без прецедент. До сега техническият прог­рес оставаше в областта на новаторството: изобрете­ният инструмент одесетворяваше силата на човека, той не бе нищо повече от механично продължение на ръ­ката му. Това, на което сме свидетели днес, е истинско изменение, симптоматично за преминаването от една зодиакална ера към друга. Инструментите не са вече само послушните ни слуги, те ни надминават. Компютъ­рът не се задоволява да смята по-бързо от човешкия ум, той извършва изчисления, на които човекът не е спосо­бен. Скоро биохимичните молекули ще бъдат поддържа­ни от силиция и галия на електронните съставни части. Способността им за складиране на информация ще се доближи тогава до тази на живата клетка. В навечерие­то сме на това, което специалистите наричат четвър­то поколение роботи, тоест "разумни" машини, способ­ни да улавят информация от околната среда, за да реаги­рат съобразно с нея.

В състояние ли сме да предвидим всички отраже­ния на една такава промяна? Превърнал се в истински демиург(43), човекът няма ли да бъде жертва на собстве­ните си творения? Какъвто и да е случаят, пред небива­лите възможности на научното изследване ние имаме повече от всякога нужда да се уверим, че учените пос­тавят дисциплината си под контрола на истинската етика или, по-просто, на едно съзнание за отговорнос­тите.

Всичко е работа на равновесие и мярка. Това изг­лежда е казвал големият учен Дедал на сина си Икар, ко­гато той се готвел да полети с крила, закрепени на ра­менете му с восък. "Не лети твърде ниско", му казал бащата - изобретател, "защото крилете ти няма да те издържат. Не лети и твърде високо, защото топ­лината на слънцето ще стопи восъка". Но опиянен от височината, Икар се издигал все по-високо, като че за да се смеси с боговете: Слънцето стопило восъка и горде­ливецът паднал в морето.

В положението, до което сме стигнали, не е проява на първичен антирационализъм да казваме, че съвремен­ната наука има също средства да ни доведе до бездната. От нас зависи да останем бдителни... ако това обаче може да бъде достатъчно...

Кой познава Гойаниа, например? Почти никой. Преди няколко години все пак, този бразилски град беше театър на произшествия или пo-скоро на една драма, която може да ни се стори като вид притча за опасностите от прометейския огън. От полу-изоставена медицинска лаборатория един железар взема машина, използвана за лечението на рак. Разглобявайки я, намира голям оловен цилиндър, който отваря, разбивайки го с чук. Този цилин­дър съдържа синкав, леко фосфоресциращ прах. Раздава от него на децата си, после на заинтригуваните съседи.

Този прах бил цезий 137, изключително радиоакти­вен. Жената и децата на търговеца на железа умрели няколко дни по-късно. Други хора били изложени на ог­ромни степени на радиоактивност, които ги осъждали зa кратък срок. Стотици хора били засегнати, много се­мейства трябвало да бъдат евакуирани от къщите им, които били сринати. Освен в бившия СССР. никога не бяхме виждали толкова щети, причинени от радиоак­тивността.

Ето как апарат, който имал функцията да лекува една болест, е станал отговорен за унищожението на една общност... Можем ли да си представим по-добър пример от това винаги възможно отрицателно изкривавяне на технологията?

При това, тук става дума само за обикновена грешка, за непредвидено отклонение. Най-опасното е съзнателното и постоянно отклоняване на науката към гибелни цели.

Така, делението на атома не е зло само по себе си: овладяно добре и щом веднъж бъде разрешен трънливи­ят проблем с отпадъците, то би могло да стане истинско разрешение на енергетичните ни проблеми. Но дока­то чакаме, развитието на ядрените изследвания ни кара да поемаме огромни рискове вече от почти половин век. Един истински дамоклев меч е надвиснал над главите ни. Цялото ядрено въоръжение днес е оценявано от специа­листите на около петнадесет милиарда тона еквива­ленти на TNT(44) .Твърде огромно число, за да бъде ис­тински възприето от разума: това съответства на три тона експлозив на глава от населението на планетата. Когато, за да ни предупредят, учените ни казват, че сме седнали върху буре с барут, не става дума за метафора, а за физическа релност! Когато някога се разпределя оръжие на цяло едно население за някоя дреболия, накрая общата престрелка задължително избухва.

Дълго време стратезите са се приютявали зад по­нятието "разубеждаване", за да обяснят лудия устрем към въоръжаване, на който бяхме свидетели тези пос­ледни десетилетия. Днес това "разубеждаване" вече е само измама. Ние в действителност знаем, че в случай на масова ядрена агресия, ще бъде унищожена не само ви­зираната страна, а цялата биосфера... дори ако нападна­тият няма възможността да даде отпор. Една война или дори една верижна злополука би оставила само губещи.

Убедени най-сетне във войнствената си лудост, големите сили предприеха движение за съкращаване на ядреното си въоръжение. Окуражаващ знак, наистина, но той ни оставя още много възможности да изпратим планетата в друга орбита...

Тъй като са начело на обновленията, учените знаят как да използват перспективата и изявленията им отекват понякога като пророчества. Да се надяваме при това, че големият химик Марслен Бертло(45) е гре­шал, когато писал в края на ХIХ-и век: "Предвиждам, че след стотина години на физическа и химическа наука, човекът ще знае какво е атом... И вярвам, че когато науката достигне тази точка, Бог ще слезе на Земя­та с огромната си връзка ключове и ще каже на чо­вечеството: "Господа, това е краят на Времената!"


* * *
Опасностите, отнасящи се дo ядрената енергия, са вече сравнително добре познати, макар да трябваше да се случат ужасни злополуки, за да ни отворят очите. Откроява се обаче една друга, по-неясна заплаха. Макар едва да прохожда, генетиката има за какво да ни накара да потръпнем, най-вече ако си представим експлоатаци­ята, на която тя може да бъде предмет.

Спомняме си за вълнението, причинено от внезап­ното "оттегляне" на един от най-големите специалис­ти в тази област(46). Той беше успял да постигне замра­зяването на ембриони, което само по себе си можеше да бъде разглеждано като изключителен научен успех, дори като надежда за човечеството. Този генетик, обаче, предпочете един вид професионално самоубийство, от­колкото да следва по-нататък изследванията, чиито бъ­дещи последици го караха да изтръпва. При това той съзнаваше, че личното му решение, ако би могло да пос­лужи, за да разтревожи общественото мнение, няма да успее да попречи на неудържимия напредък на генетика­та. Събратята му продължават изследванията, лишени от задръжки и подчинени на извратени икономически интереси. Какъв ли свят ни приготвят в епруветките си? Дори да не изчезне, човечеството би могло да няма вече лицето, с което го познаваме. Това не е по-малко ужасяващо...

Природата е извършила това истинско чудо, никога да не създава две напълно еднакви същества - освен в частния случай на близнаци, произлизащи от един и същ зародиш. При това, безкрайното многообразие е само из­менението на една единствена и вечна молекула, дезок-сирибонуклеиновата киселина, по-добре позната под името ДНК.

Тази молекула се представя под формата на двойна спирала, по образа на кундалини, жизнената сила, която според индийците се извива около гръбначния ни стълб. Напомняща за първородното движение, основа на всяко сътворение, тази двойна спирала е едновременно симво­лът на плодовитостта и на трайността на същество­то под привидното му непостоянство. Молекулата на ДНК, тъй като е поддатлива на безброй комбинации, е творческият извор на всички човешки същества, както и символът на трайността, присъща на човечеството ни.

Тази молекула, присъстваща във всяка една от око­ло петте милиарда клетки, които наброява тялото на възрастен човек, е била открита едва преди четирсетина години Днес ние сме способни да селекционираме по-редици от нея, да ги изменим и да ги свържем отново. Скоро ще бъдем в състояние да произвеждаме тези кло нинги, на които отдавна вече се радва научната фантастика, която, както знаем, е за жалост често пророчес­ка. Ще може да се осъществи биологичен двойник на кое­то и да е същество: ще е "достатъчно" да се вземе от него генетичната наследственост, съдържана в някоя случайна клетка, за да се внедри в яйцеклетка. Детето, което ще се роди вследствие от тази манипулация, ще бъде точният близнак на дарителя на ДНК...

Един такьв научен "успех" може да бъде използван зa добро, както и за най-лошото. Каква славна перспек­тива за хранителната промишленост, която ще може така да селекционира най-продуктивните животни и да умножи по зрелищен начин ресурсите ни! За сметка на това, какво безпокойство за човечеството! Дали се на­сочваме към общество, което ще може да създава по же­лание типа човек, от който има нужда? Ще могат ли богатите и могъщите да поръчват на науката "отглеж­дането" на свои лични клонинги, с цел да удължат живо­та си, вземайки от тези двойници органите, от които имат нужда? Апокалиптична перспектива...

От своя страна, изследователите виждат в гене­тичните манипулации извор на надежда за откриването на наследствените болести, които са вписани в кода на ДНК. Само че едно е да се открие генетична аномалия, а друго тя да бъде излекувана. В случай на вродена анома­лия, действително можем да се боим, че избраното раз­решение ще бъде или терапевтичния аборт, или унищо­жаването в кратък срок на "ненормалните" гени. Това е отворена врата за селекция на ражданията, вид социа­лен евгенизъм: ще могат да бъдат задушавани "в заро­диш" всички, които не притежават характеристики, съобразни с изискванията на обществото. Тези, чиито бо лести или недъзи ще са твърде тежки за носене от гру­пата, тези, чиито интелектуален или физически потен циал не отговаря на някаква нужда, ще се окажат без възвратно отстранени... Всичко това, разбира се, под предлог да се осигури по-добра жизнеспособност на со циалната група. Няма да бъде пропуснато този широк генетичен подбор да се оправдае с икономическите или демографски нужди...

Не сме стигнали дотам, ще ми кажете вие, и аз се поставям във фокуса на един катастрофален сценарий. Дългосрочните последици на откритията в биологията и генетиката ни изглеждат още доста смътни. Има оба­че сериозни причини да се показваме внимателни. Да може да се определи пола на зародиш може действител­но да изглежда като дребен напредък и в крайна сметка твърде невинен. В някои страни обаче, този "прогрес" вече предизвиква хекатомба от момичета, тъй като бременните жени предпочитат да абортират, когато знаят, че няма да дадат живот на момче. Днес клиники­те предлагат, за няколко хиляди франка, дори възмож­ността да избереш пола на детето си... Какъв ще бъде следващият етап? Това ми напомня онзи проект, който в 1979-а година се беше появил като шега: на американ­ците хрумнала чудатата идея да складират спермата на Нобелистите, с едва прикритата цел да създадат раса от гении...

Днес хората най-после отварят очи и изискват навсякъде създаването на комитети за етика, натоваре­ни да сложат в рамки напредъка на генетиката. Той би трябвало действително да бъде подложен на изследване, целящо да оцени положителните и отрицателни после­дици на така наречения "прогрес". Но съществуването на тези комитети също е ужасен факт: щом те се оказ-ват необходими, то науката изглежда наистина е загубила всякаква способност да отличава доброто от зло­то. Някой ще ми възрази, че това никога не е била нейна роля. Е добре, аз твърдя обратното! Древната наука, ос­новаваща се на тайното Познание, никога не загубвала от поглед, че трябва да служи на една цел: сближаване­то с божественото, а не слизането в ада. Това, което Традицията знаела, това, което египтяните могли да съхранят, съвременната наука го е загубила. Тя твърде дълго избягваше всяко понятие за морал, твърдейки, че той не е от нейната компетентност. Днес виждаме в какъв смут и по каква наклонена плоскост ни въвлече това безотговорно поведение, фактът, че самите учени дръпнаха алармения звънец, представлява без съмнение надежда, но ще бъдат ли те последвани в предупрежде­нията си?

Или пък ще трябва да чакаме този съдбовен мо­мент, за който, ни казва Исайя (глава 3, стих 11), "Гор­дите погледи на човеците ще се унижат и високоуми-ето на човеците ще се наведе, а само Господ ще се възвиси в оня ден".


* * *
Нека никой не се заблуждава за намерението ми. Още веднъж, критиката ми е по-малко насочена срещу самата наука, колкото срещу лошото й използване. Всъщност, това на което се противопоставям, е сциен-тизма(47), този опит да се сведе човешкото същество до няколко математически теореми. Съвременният век се отказа да се запитва за причините в света, за да се интересува вече само от начина. Забравяме произхода и смисъла на живота, за да изучаваме само механичното му действие. Боя се, че едно общество, лишено от вся­какво духовно начало, се е обрекло на разпръсване, като строителите на Вавилонската кула.

Ако сме в правото си да сочим обвинително с пръст науката, това е единствено защото се е откло­нила от първоначалните си цели. Нека намери отново пътя си и ще представлява най-добрият ни шанс за оце­ляване. Ако трябваше да избирам между науката и убе­жището в някоя дребнава ирационалносш, бих избрал без да се колебая първото! Твърде добре знам, че трудности­те, които ни затрупват, няма да намерят задоволите­лен отговор без подкрепата на научното търсене. Нау­ката може да ни научи да пестим ресурсите си, разви­вайки заместителни енергии, тя е тази, която може да се изправи срещу епидемиите, тя най-накрая може да нахрани увеличаващото се население. Биотехнологията би трябвало да ни позволи масовото и евтино производ­ство на хранителни протеини на базата на такива субс­трати като природния газ или селскостопанските от­падъци. Разбира се, лакомниците ще се развикат възму­тено, но ние ще опазим земите си и най-вече, ще спасим милиони човешки живота.

Това, което призовавам в мечтите си е не края на господството на науката, а подчиняването й на човешкото благоденствие. Желая изключителната промяна, която се подготвя, да бъде придружена при всички учени С осъзнаване на отговорностите им. Познаваме извест­ния цитат на Айнщайн, който за съжаление остава винаги актуален: "Разразената мощ на атома промени всичко, освен начина ни на мислене и така ние се плъзгаме към катастрофа без прецедент: един нов начин на мислене е задължителен, ако човечеството иска да оцелее."
* * *
Не съм съвсем сигурен, че чувам този нов начин на мислене да трепти ясно в концерта от гласове, който се издига днес срещу злоупотребите на технологията. струва ми се, че протестите на известен брой еколози имат в частност странни консервативни отклици...

Ако на тези, които се движат с две конски сили, съм склонен да се усмихвам, тези, които искат да си све­тят със свещ, пo-скоро ме вбесяват. Екологията не трябва да бъде синоним на връщане в кроманьонската епоха. Ерата на Водолея трябва да ни позволи скок нап­ред, не назад. За съжаление, мнозина влюбени в природа­та ми изглеждат като хора, които просто са вложили в тази ниша омразата си към модернизма. Истинските еколози нямат архаично държание. Държание, с което естествено не мога да се съглася. През целия си живот съм се старал да се впиша в съвремието. До такава сте­нен, че понякога са ме окачествявали като авангардист -заблуда, която накрая започнах да приемам като обида. Напротив, аз сьм изцяло закотвен в настоящето и точ но него разкривам в колекциите си. Не съм изпреварил времето: тези, които ме наричат авангардист са изос танали с една стъпка...

По много точки съм в съгласие с еколозите: споде­лям анализа им за неотложността на едно глобално действие за спасяването на околната ни среда и дори на планетата ни. Но не се доверявам на тези, които крият под изповядването на едно убеждение безплодна ностал гия по дядовия свят, към който нямам никакво особено предпочитание. Защо трябва да отхвърляме на куп дос­тиженията на удобството и благосъстоянието ни? Седянката край огнището е била може би живописна, но електричеството и парното отопление също имат добрите си страни. Перачките, жътварките и гладачките са били без съмнение красиви сюжети за живопис, но предпочитам да мисля, че тези личности са намерили благодарение на механизацията своите по-малко изнури телни професии.

Известен брой "фундаменталисти" на екологията имат в моите очи досадната склонност да търсят идеа ла си за общество пo-скоро в миналото, отколкото в би дещето. Чувал съм дори социобиолози да мечтаят ни глас за свят, в който човекът ще е успял да възпроизве­де "семейното ядро на белоръкия гибон, или хармонично то общество на пчелите". Изумяващ и ужасяващ стре­меж! Разбира се, ние произлизаме от животинското. В "Траектория" обясних, че първите ни въплъщения може да са били животински. Но еволюцията се извършва ви наги и задължително нагоре. Тогава, за бога, без неумес тна носталгия: ние се издигаме, не слизаме!

Няма да бъда твърде изненадан да чуя някои крайни хора скоро да ни обявят, че СПИН-ът е част от саморегулиращите механизми на Гея или, че евгенизмът е един­ственият отговор на демографското разрастване. Ще поговорим отново по-нататък за лъжепророците. Меж­дувременно, нека продължаваме да не се доверяваме на тези, при които любовта към природата прикрива дос­та зле ненавист по отношение на хората...
* * *
Ненавистта и омразата... Може би тук се заключа-ва най-голямата грешка, извършена от нашата цивилиза­ция. Ние забравихме, че Бог е не само Познание, а и Любов. Забравихме, че човешкият разум е само бездушно чудовище, ако не бъде воден и подкрепян от пламенна ду-ховност.

И точно от тази липса на любов ще дойде Апока­липсисът. От твърде дълго време действаме под ръко­водството на една "наука без съзнание". Ако пробиваме без свян озоновия слой, не значи ли това, че сме безразлични към съдбата на децата ни? Не превръщаме ли бед­ните страни в кофа за боклук от липса на братско чувс­тво? Не убиваме ли деца в Южна Америка от пълна безчовечност, за да попълним "даренията на органи", които, сами по себе си, биха могли да бъдат оправдани, ако не бяха обект на контрабанди и престъпления?

Родена от тайното Познание, науката се превърна постепенно в голяма проститутка: тя се продаде на пазарния строй, стана робиня на икономически интереси. Тя поощри създаването на фалшиви потребности сред хората, които доведоха до нашето общество на свръхи зобилие и разсипничество. Изкривявайки се, Познанието ни накара да загубим всяко понятие за свещеното. Днес всичко е станало стока, кръвта, органите, дори сперма та.

В една такава обстановка обаче ще бъде безполез­но да превръщаме науката в изкупителна жертва за всичките ни злини. Тя е само инструмент на лошите ни намерения. Дължим й може би Хирошима и Чернобил. Никаква висша технология обаче не е била необходима за построяването на газовите камери и пещите за изгаряне в Аушвиц...

Ако нашата планета Гея страда на първо място от химическо замърсяване, от притискане в бетона и от общо повреждане на околната среда, тя е също така бавно задушавана от чернотата на мислите ни, които накрая рано или късно ще предизвикат земния гняв, как то и небесния.



Каталог: mag5 -> wp-content -> uploads -> 2010
2010 -> Холографската вселена
2010 -> Приключението да откриеш себе се Станислав Гроф въведение
2010 -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун
2010 -> Конкурс на Националния център за книгата С. G. Jung Die Archetypen und das kollektive Unbewusste Walter-Verlag ag, Zurich, Schweiz, 1959, 1976 ea-плевен, 1999
2010 -> Ефективна сетивна проекция за всеки ден Хосе Силва Младши и Ед Бернд Младши
2010 -> То, Аз и Свръх-Аз То – това са инстинктивните импулси. То действа в съответствие с принципа на удоволствието
2010 -> Предговор
2010 -> Суфизмът не е възникнал в някакъв определен момент от човешкото развитие. Той винаги е съществувал, защото е част от стремежа на човека да намери отговор на най-важните въпроси, които стоят пред него
2010 -> Изкуството на сънуването


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница