Прeoговор

И все пак, въпреки целия проявен интерес, истината е, че за повечето от нас е много трудно да говорят за смъртта. Има най-малко две причини за това. Едната по своята същност е психологическа и културна: темата „смърт" е табу. Ние чувстваме, може би само подсъзна­телно, че като влезем в контакт със смъртта по какъв­то и да е начин, дори индиректно, това някак ни изпра­вя пред лицето на собствената ни смърт, приближава я към нас и я прави по-реална и мислима. Например повече­то студенти по медицина (включително и аз) откриват, че дори най-индиректната среща със смъртта при пър­вото посещение на анатомичната зала в началото на обу­чението им предизвиква силно чувство на тревога. В моя случай причината за тази реакция изглеждаше съвсем яв­на. Впоследствие ми хрумна, че тя не се дьлжеше само на загрижеността ми за човека, чиито останки видях да лежат там, макар че и това чувство несъмнено бе налице. Върху онази маса аз виждах именно символа на моята собствена смъртност. По някакъв начин, дори да е би­ло само подсъзнателно, в мозъка ми се зароди следната мисъл: „Това ще се случи и с мен".

Същевременно на психологическо ниво разговорите за смъртта може би представляват още един начин да се приближим индиректно до нея. Много хора несъмнено из­питват чувството, че въобще говоренето за смъртта може да я извика в съзнанието ни, да я приближи до нас и по такъв начин да се изправим пред неизбежността на нашия собствен евентуален край. Ето защо, за да си спес­тим тази психологическа травма, просто решаваме да из­бягваме темата, доколкото е възможно.

Втората причина да ни е трудно да обсъждаме смърт­та е по-сложна, защото се корени в самата природа на езика. Повечето думи в нашия човешки език обозначават неща, които сме опознали чрез възприятията си. Ала смъртта е извън съзнателния опит на повечето от нас, защото повечето от нас не са я преживели.

Тогава, ако изобщо ще говорим за смъртта, трябва да избягваме едновременно и социалните табута, и дълбоко вкоренените лингвистични дилеми, произхождащи от на­шия собствен опит. В края на краищата онова, което често правим, е да говорим с евфемистични аналогии. Ние сравняваме смъртта или умирането с по-приятни неща от нашия опит, с неща, които са ни познати.

Може би най-често срещаната аналогия от този тип е сравнението между смъртта и съня. Казваме си, че да умреш е като да заспиш. Тази метафора обикновено се появява всекидневно в мислите и езика ни, както и в ли­тературата на много култури и на много векове. Тя е била нещо обичайно дори по времето на древните гърци. Нап­ример в „Илиада" Омир нарича съня „сестра на смърт­та", а Платон в диалога си „Извинението" влага следни-

те думи в устата на своя учител Сократ, който току-що е бил осъден на смърт от Атинския съд:

[Е, ако смъртта е само един сън без сънища], тя трябва да е чудесна придобивка. Предполагам, че ако кажем на някого да избере нощта, през която е спал тол­кова дълбоко, че дори не е сънувал, и след това да я сравни с всички други нощи и дни на живота си, а след това му кажем да помисли добре и да каже колко на брой по-хубави нощи и дни е прекарал през живота си, мис­ля, че... [за всеки] ще е лесно да преброи тези дни и нощи в сравнение с останалите. Ако смъртта е тако­ва нещо, тогава аз я наричам придобивка, защото цялото време, ако погледнем на него по този начин, не може да бъде смятано за нищо повече от една единст­вена нощ.*

Същата аналогия е вградена в съвремененния език. По­мислете върху израза „да приспя". Ако занесете кучето си на ветеринаря и му кажете да го приспи, вие естест­вено имате предвид нещо съвсем различно от онова, ко­ето се подразбира, ако заведете съпругата или съпруга си при анестезиолога и се изразите по същия начин. Някои предпочитат друга, но подобна аналогия. Да умреш, каз­ват те, е като да забравиш. Когато човек умре, той заб­равя всичките си мъки; всички болезнени и мъчителни спо­мени са заличени. Колкото и да са стари и разпростране­ни сравненията със съня и забравата, и двете са напъл­но неподходящи, що се отнася до това, че трябва да ни подействат утешително. Всяко по различен начин уста­новява едно и също твърдение. Макар че ни го казват по малко по-приемлив начин, и двете твърдения в края на краищата означават едно и също — че смъртта е прос-

*Платон, „Последните дни на Сократ". — Б. а.

mo унищожаване на съзнателния ни опит завинаги. Ако наистина е така, то тогава смъртта наистина не притежава нито една от желаните характеристики на съ­ня и забравата. Сънят е положително и желано преживяване, защото е последван от събуждане. Отморяващи­ят нощен сън прави часовете след събуждането по-при­ятни и продуктивни. Ако след съня не следва събуждане, облагите от съня стават невъзможни. По същия начин унищожаването на всички съзнателни преживявания пред­полага да бъдат заличени не само всички болезнени, но и всички приятни спомени. След като анализираме и две­те аналогии, става ясно, че нито една от тях не е дос­татъчно подходяща да ни даде някаква реална утеха или надежда пред лицето на смъртта.

Все пак има и друга гледна точка, която отхвърля пред­ставата, че смъртта е унищожение на съзнанието. Спо­ред това може би по-древно вярване някаква част на чо­вешкото същество оцелява дори след като физическото тяло престане да функционира и е напълно унищожено. Този непреходен аспект е бил наричан с най-различни име­на, сред които „психика", „душа", „разум", „дух", „соб­ственото Аз", „естество" и „съзнание". Но независимо как я наричаме, представата, че човек след физическата си смърт преминава в друга сфера на съществуване, се нарежда сред най-почитаните и древни вярвания на хора­та. В Турция е открито гробище на неандерталци от­преди около 100 000 години. Там въз основа на вкаменени отпечатъци археолозите открили, че тези древни хора са погребвали своите мъртви в ковчези от цветя, кое­то предполага, че навярно са възприемали смъртта като повод за празнуване — като преминаване на мъртвия от този свят в другия. Всъщност гробовете от много ран­ни времена по цялата земя ни дават доказателства, че хората са вярвали в следното: човек продължава да съ­ществува след телесната смърт.

Накратко, пред нас стоят два противоположни от­говора на първоначалния въпрос за естеството на смърт­та, и двата — произхождащи от древността, и двата — широко разпространени до днес. Някои твърдят, че смъртта представлява унищожение на съзнанието; дру­ги със същата увереност казват, че смъртта представ­лява преминаване на душата или на разума в друго изме­рение на реалността. С онова, което следва тук, аз не искам да отхвърля нито един от двата отговора. Само искам да съобщя за изследване, което лично проведох.

През последните няколко години се срещнах с множество хора, които са имали онова, което ще нарека „пре­живявания на прага на смъртта". Срещнах се с тези хо­ра по различни поводи. Отначало беше случайно. През 19в5 г. като студент по философия във Вирджинския уни­верситет се запознах с един професор по клинична пси­хиатрия в Медицинския институт. От самото начало бях поразен от неговата топлота, добросърдечие и чув­ство за хумор. Силно се изненадах, когато по-късно нау­чих един много интересен факт за него, а именно: че е умирал — не само веднъж, а два пъти, в разстояние от десет минути — и че е разказвал най-невероятни неща за онова, което се е случило с него, докато е бил мъртъв. По-късно го чух да разказва своята история пред малка група проявяващи интерес студенти. Бях силно впечат­лен и тъй като имах малко опит, според който да пре­ценявам подобни преживявания, „съхраних" разказа му как­то в паметта си, така и на магнетофонна лента.

Няколко години по-късно получих докторска степен по философия и започнах да преподавам в един университет в източната част на щата Северна Каролина. Веднъж на­карах студентите от моя курс да прочетат „Федон" на Платон — произведение, в което безсмъртието е сред обсъжданите теми. В лекциите си наблягах на други докт­рини, представени от Платон в него, и не отделях специално Внимание на темата за живота след смъртта. Веднъж един студент дойде при мен след лекциите. По­пита ме дали не можем да обсъдим темата за безсмър­тието. Той се интересувал от нея, защото баба му била „умряла" по време на операция и след това разказвала за невероятните си преживявания. Помолих го да ми пре­даде разказа й и за моя голяма изненада той ми предста­ви почти същата поредица от случки, каквато бях чул от професора по психиатрия преди няколко години.

По онова време започнах малко по-активно да търся подобни случаи и в курса си от лекции по философия включих и темата за оцеляването на човека след биоло­гичната смърт. Все пак избягвах да споменавам в лекциите двата разказа за преживявания на прага на смъртта. Приех стратегията на изчакване. Мислех си, че ако по­добни разкази се срещат сравнително често, то непре­менно ще чуя и нови, при положение че включа във фило­софските дискусии общата тема за оцеляването; отна­сях се с разбиране към нея и изчаквах. За моя изненада от­крих, че във всяка група от трийсетина студенти се на­мираше поне по един, който след лекциите да дойде и да ми разкаже за личните си преживявания на прага на смърт­та.

Изненада ме фактът, че разказите много си приличаха, макар че авторите им бяха хора с различно религиозно въз­питание, социално положение и образование. Когато през 1972 г. постъпих в Медицинския колеж, вече бях събрал значителен брой разкази за такива преживявания и започ­нах да споменавам неофициалните си проучвания пред поз­нати медици. Най-накрая мой приятел ме убеди да изнеса доклад пред едно медицинско дружество, последваха и дру­ги обществени изяви. Отново открих, че след всеки раз­говор непременно ще се намери някой, който да дойде и да ми разкаже за собствените си преживявания от този род.

Когато станах известен с проявения си интерес към темата, лекари започнаха да ми пращат свои пациенти, които са били на прага на смъртта и са им разказвали за необичайни преживявания. След като във вестниците из­лязоха статии за моите проучвания, други хора ми писа­ха за подобни разкази.

В момента знам за около 150 случая, свързани с това явление. Преживяванията, които изучавах, могат да се поставят в три ясно разграничени категории:

1. Преживявания на хора, възвърнати към живот, след като са били смятани, признати или обяве­ни за клинично мъртви.

2. Преживявания на хора, които при инциденти, тежки наранявания или болести са били много бли­зо до физическата смърт.

3. Преживявания на хора, които, умирайки, са ги раз­казали на присъстващите, а те по-късно са ми преразказали съдьржанието им.

Тъй като извлеченият от тези 150 случая материал бе­ше огромен, се наложи да направя подбор. Част от него имаше определена цел. Например, макар да открих, че раз­казите за преживявания от третия тип допълват раз­казите за такива от другите два типа и в голяма сте­пен съвпадат с тях, аз ги изключих от проучванията си по две причини. Първо, това ми помогна да намаля изу­чаваните случаи до по-приемлива бройка; второ, позволи ми да се придържам, доколкото е възможно, повече към разказите от първа ръка. По този начин разпитах най-обстойно около 50 души, за чиито преживявания мога да съобщя. При всички тях случаите от първия тип (при които на практика явно е настъпила клинична смърт) несъмнено изглеждат по-драматични в сравнение с оне­зи от втория тип (при които човекът е бил само на косъм от смъртта). Всъщност при публичните ми лекции, посветени на това явление, хората най-много се интере­суваха от „смъртните" случаи. В пресата се появиха ня­кои съобщения, според които аз се занимавам единстве­но със случаи от този тип.

Все пак, подбирайки историите, които представям в книгата, не се поддадох на изкушението да се занимавам само със случаи на „смърт". Защото, както ще стане яс­но, случаите от Втория тип не се различават от случа­ите от първия тип, а образуват едно цяло с тях. Нещо повече — макар че самите преживявания на косъм от смъртта забележително си приличат, и обстоятелст­вата около тях, и хората, които ги описват, са най-раз­лични. Аз съответно се опитах да дам примери за преживявания, отразяващи това разнообразие. Имайки пред­вид горните уговорки, нека сега се заемем да разгледаме как­во може да се случи при преживяването на смъртта, до­колкото съм успял да го установя.
ВТОРА ГЛАВА

ПРЕЖИВЯВАНЕТО НА СМЪРТТА

Въпреки че обстоятелствата около близките срещи със смъртта и хората, които са ги преживели, са изключително разнообразни, истината е, че между разказите за самите преживявания съществува шокираща прилика. Всъщност приликите са толкова големи, че човек лесно може да извлече от тях около 15 отделни елемента, които се повтарят отново и отново в многобройните разкази, събрани от мен. Въз основа на това подобие в характе­ристиките ще ви представя кратко, теоретически „иде­ално", или „пълно", преживяване, съдьржащо всички общи елементи по реда, по който се появяват обикновено.

Човек умира и когато достига до точката на най-голямо физическо страдание, чува как лекарят го обя­вява за мъртъв. Започва да чува някакъв неприятен шум, силно звънене или бръмчене и в същото бреме усе­ща, че се движи много бързо през дълъг, тъмен тунел. След това изведнъж открива, че се намира извън собс­твеното си физическо тяло, а все още е в близкото си физическо обкръжение, и вижда собственото си тяло от разстояние, все едно че е зрител. От тази необи­чайна позиция той наблюдава как се опитват да го съживят и преживява емоционален катаклизъм.

След известно време се овладява и свиква повече със странното си положение. Забелязва, че все още притежава „тяло", но от съвсем различно естество, с мно­го различни възможности в сравнение с физическото тя­ло, което е напуснал. Скоро започват да се случват и

други неща. Духовете на роднини и приятели, които Вече са умрели, идват да го посрещнат и да му помог­нат, а един любящ, сърдечен дух, какъвто никога по-рано не е Виждал — същество от светлина, — се появява пред него. То безгласно му задава въпрос, за да го накара да направи оценка на живота си, и му помага, като му показва панорамна, моментална възстановка на най-важните събития от живота му. В един момент човекът открива, че се приближава към нещо като ба­риера или граница, очевидно представляваща предела между земния и следващия живот. Обаче разбира, че трябва да се върне обратно на Земята, че още не му е дошло времето да умре. В този момент се съпротив­лява, защото вече е погълнат от преживяванията си в отвъдния живот и не иска да се върне. Преизпълнен е със силни чувства на радост, любов и покой. Но въп­реки желанието си някак отново се свързва с физичес­кото си тяло и оживява.

По-късно се опитва да разкаже на другите, но се оказва трудно. Първо, не може да намери човешки думи, под­ходящи да опишат тези неземни епизоди. Освен това открива, че другите се отнасят с насмешка, и преста­ва да им разказва. Въпреки това преживяното оказва ог­ромно влияние върху целия му живот и особено върху възгледите му за смъртта и нейната връзка с живота.

Важно е да се има предвид, че горният разказ няма за цел да представи личните преживявания на когото и да било, а no-скоро е модел, композиция от общите елемен­ти, откривани в безброй много истории. Аз го вмъквам тук, за да ви дам предварителна обща представа за това какво може да изпита човек, когато умира. Понеже то no-скоро е абстракция, отколкото реален разказ, в насто­ящата глава ще разгледаме подробно всички общи елемен­ти, като ще би дам много примери.

Но по-напред трябва да изложим няколко факта, за да поставим останалата част от моята експозиция на преживяването „смърт" в подходящата рамка:

1. Въпреки поразителните прилики между различни­те разкази, няма два напълно идентични (макар че между няколко от тях съществува забележителна и почти пълна прилика).

2. Не съм открил нито един човек, който да включи в разказа си всеки отделен компонент от ця­лото сложно преживяване По-голямата част от хората съобщават за повечето от тези компо­ненти (8 или повече от около всичко 15-те), а не­колцина съобщават до 12.

3. Нито един елемент от сложното преживяване, за което всеки отделен човек ми е разказал, не се по­явява във всички разкази. Все пак няколко от еле­ментите могат да се нарекат почти универсални.

4. Нито един от компонентите на моя абстрактен модел не се появява само в един разказ. Всеки еле­мент се появява в множество отделни истории.

5. Редът, по който умиращ човек преминава през раз­личните етапи, накратко очертани no-горе, мо­же да се различава от дадения в моя „теоретичен модел". Например различни хора съобщават, че са видели „съществото от светлина" преди или в момента, когато напускат физическото си тяло, а не както е в „модела" — известно време след то­ва. И все пак редът, по който отделните етапи следват в „модела", е типичен и големите отк­лонения от него са необичайни.

6. До каква степен умиращият човек навлиза в хипо­тетично пълните преживявания като че ли зави­си от това дали той е преживял истинска клинична смърт u ако е така, колко дълго е бил в това състояние. Като цяло хората, които са били „мър­тви", сякаш имат no-ярки и пълни преживявания в сравнение с онези, които са били близко до смърт­та; онези, които са били „мъртви" по-дълго време, навлизат по-надълбоко в преживяването от онези, които са били „мъртви" за по-кратко бреме.

7. Разговарял съм с няколко души, които са били обя­вени за мъртви, Върнати към живот и не разказ­ват нито един от общите елементи. Всъщност те твърдят, че въобще не си спомнят нищо за своята „смърт". Интересното е, че съм разгова­рял и с други, които повече от един път са били обявени за клинично мъртви с промеждутък от няколко години и твърдят, че в единия от случа­ите не са преживели нищо, а при другия са имали доста свързани преживявания.

8. Трябва да подчертая, че пиша главно за разкази, съ­общения или описания, представени ми устно от други хора по време на интервю. Когато отбеляз­вам, че даден елемент от абстрактното, „пълно" преживяване липсва в даден разказ, не искам неп­ременно да кажа, че човекът не го е преживял. Ис­кам само да кажа, че той не ми е споменал за него или че този елемент не е очевиден в неговия раз­каз. Имайки предвид тази рамка, нека да разгледа­ме някои от общите етапи и случки от преживяванията по време на смърт.
Неописуемост

Общоприетата представа за езика зависи от една широ­ка обща практика, в която почти всички участваме. Този факт създава важно затруднение, усложняващо цялата

дискусия, която ни предстои. Събитията, които хора­та преживяват на крачка от смъртта, са извън обща­та ни практика, тъй че с основание можем да очакваме да имат някои лингвистични затруднения при предава­нето на случилото се. Всъщност е точно така. Хората, изпитали тези преживявания, винаги твърдят, че те са неописуеми, т.е. „неизразими".

Мнозина правят забележки от рода на „Просто нямам думи да изразя онова, което се опитвам да ви кажа" или „Прилагателните и суперлативите не са достатъчни да се опише". Една жена ми обясни много кратко и ясно:

Ето че за мен е истински проблем да ви разкажа, за­щото всички думи, които знам, са триизмерни. Дока­то преживявах това, си мислех: „Е, когато учехме гео­метрия, винаги ни казваха, че съществуват само три измерения, и аз винаги просто приемах това. Но те гре­шат. Има повече измерения". И, разбира се, нашият свят — онзи, в който живеем сега — е триизмерен, но другият определено не е такъв. И затова ми е толко­ва трудно да ви разкажа това. Трябва да ви го опиша с думи, които са триизмерни. Това е най-многото, кое­то мога да направя, но то всъщност не е достатъч­но. Аз наистина не мога да ви дам пълната картина.

Чуване на новината

Множество хора разказват как са чули лекарите им или други присъстващи да ги обявят за мъртви. Една жена ми разказа следното:

Бях в болницата, но те не знаеха какво ми има. Така че доктор Джеймс, моят лекар, ме изпрати на долния етаж при рентгенолога за снимка на черния дроб, за да се разбере какво ми е. Най-напред ми направиха

mecm c лекарството, което щяха да ми инжектират, тъй като имах алергия към много лекарства. Нямаше реакция и те продължиха с изследването. Но щом го сложиха този път, аз изгубих съзнание. Чух как рент­генологът отиде до телефона и съвсем ясно чух как набра номер. И го чух да казва: „Д-р Джеймс, убих ва­шата пациентка мисис Мартин". А аз знаех, че не съм мъртва. Исках да им го кажа или да се помръдна, но не можех. Когато се опитваха да ме съживят, чувах колко инжекции с нещо си трябва да ми сложат, но не усещах как забиват иглите. Нищичко не усещах, ко­гато ме докосваха.

При друг случай жена със сърдечно заболяване получила сърдечен пристъп, при което едва не загубила живота си. Тя разказва:

Изведнъж ме сграбчи остра, задушаваща болка в гър­дите, сякаш желязна скоба бе стиснала средата на гръдния ми кош и го стягаше. Съпругът ми и един наш приятел чуха, че падам, и притичаха да ми по­могнат. Попаднах в дълбока тъмнина и в нея чух гла­са на съпруга ми, който сякаш идваше от много дале­че: „Този път това е краят!". И аз си помислих: „Да, това е краят".

Млад мъж, който бил смятан за мъртъв след автомо­билна катастрофа, разказва:

Чух една жена, която беше там, да пита: „Мъртъв ли е?", а някой й отвърна: „Да, мъртъв е".

Разказите от този род съвпадат в доста голяма сте­пен с онова, което лекари и други присъстващи твърдят. Един лекар ми разказа следното:

Сърцето на пациентката спря точно когато друг хи­рург и аз се готвехме да я оперираме. Бях точно до нея и видях как зениците й се разшириха. Известно време се опитвахме да я Върнем към живота, но безуспешно, ето защо си помислих, че е свършила. Казах на лекаря, който работеше с мен: „Хайде да опитаме още един път и след това ще се откажем". Този път успяхме да Възстановим сърдечната дейност и тя дойде на себе си. По-късно я попитах какво си спомня за своята „смърт". Тя ми отвърна, че не си спомня много, освен че ме е чула да казвам: „Хайде да опитаме още един път и след това ще се откажем".
Усещане за мир и покой

Много хора описват изключително приятни чувства по време на първите етапи от своите преживявания. След тежко нараняване в главата един мъж не давал никакви признаци на живот. Ето какво разказва:

При удара усетих внезапна силна болка, но след то­ва цялата болка изчезна. Имах чувството, че плувам в тъмно пространство. Денят беше много студен, но докато бях в онзи мрак, ми беше топло и невероятно комфортно... Спомням си, че си помислих: „Трябва да съм мъртъв".

Една жена, която е била върната към живот след спи­ране на сърцето, отбелязва:

Започнах да изпитвам най-прекрасни чувства. Не усе­щах нищо друго освен покой, облекчение, лекота... прос­то спокойствие. Чувствах, че всичките ми неприят­ности са изчезнали, и си мислех: „О, колко е тихо и спо­койно и нищо не ме боли!".

Един мъж разказва:

Изпитвах само хубаво, огромно чувство на самота и покой... Беше толкова красиво и в душата ми царе­ше мир.

Мъж, който „умрял" след тежко раняване във Виетнам, казва, че след като го улучили, почувствал следното:

Огромно облекчение. Нямаше болка и никога не се бях чувствал толкова свободен. Беше ми леко и всичко бе­ше хубаво.
Шумът

В много случаи се съобщава за най-разнообразни и необи­чайни слухови усещания, които се появяват, когато чо­век умира или е близко до смъртта. Понякога те са изключително неприятни. Един човек, който „умрял" за двайсет минути по време на коремна операция, описва „наистина ужасен бръмчащ звук, който звучеше в глава­та ми. Накара ме да изпитам много неприятни чувст­ва... Никога няма да забравя този звук". Една жена разказ­ва как, след като изгубила съзнание, чула „силно звънене. Може да се опише като бръмчене. Сякаш бях попаднала в нещо като водовъртеж". Чувал съм също да описват то­ва неприятно усещане като силно щракване, бучене, тря­сък и като „свистящ звук, подобно на вятъра".