През един горещ юлски ден на 814 година, когато старият хан Крум се връщаше на кон от Мадарската крепост към аула си в Плиска, неочаквано пожълтя като восък и политна на земята. Боилите, които придружаваха хана, се втурнаха към него и го отнесоха към аула. Влязоха в двореца и положиха върху позлатен одър хана на българите…
Ханът дишаше тежко и вечната нощ полека премрежваше погледа му.
Къде са синовете ми? – промълвиха сухите му сини устни.
Идат, господарю, ето ги.
В голямата тронна зала влязоха двамина млади мъже със сребърни ризници, с тежки къси мечове на бедрата и островърхи позлатени шлемове. Те бърже приближиха до одъра, паднаха на колене от двете страни на баща си и наведоха глави.
Хан Крум дълбоко въздъхна и пак затвори очи. Над него се наведе най-старият боил, беловласият военачалник на Мизия – Онегавон.
- Господарю – рече той, - време е.
- Кое? – сепна се хан Крум.
- Време е да кажеш кой ще седне на твоя празен трон.
Умиращият цар се размърда, събра дух, напрегна последни сили и заговори с отпаднал глас:
- Чуйте, мои синове, слушайте военачалници, последната ми воля! Аз цял живот водих боеве. Клах хора, поих с кръв земята, горих градове и села, газих житни ниви, населих Мизия, Тракия и Македония със сираци и вдовици. В тоя последен час душата ми е празна. Аз виждам безкрайна върволица от мъртъвци – ония, които съм погубил по бойните полета. Те ще наближат към мене. Ще ме питат за своите майки, за своите невести и невръстни дечица, аз какво ще им отговоря? Чуйте! Искам да оставя короната си на един от моите синове, ала не знам кому. И двамата ми са еднакво мили. И двамата тежат като старо злато.Токту е храбър като лъв, а Омуртаг е мъдър и очите му излъчват обич. Преди да отсъдя кой ще седне на моя трон, аз ще ги попитам нещо. Най-напред ще питам тебе, Токту. Чувай! Да речем, че ти някога попаднеш в плен. Нека речем, че те е заробил ханът на татарите и ти е извадил едното око. Да речем, че оня татарин, след като ти е извадил окото, ти дава кон и те пуща да се върнеш в родината си. Ала подир две години колелото на историята се обръща и самият татарски хан пада в ръцете ти. Отговори, какво ще направиш с него?
Изправи се Токту и отсечено отвърна:
- Ще му извадя и двете очи, господарю!
- И аз цял живот туй правих, затуй народът ми тръгна с просешка тояга. А ти сине Омуртаже, отговори, какво би сторил? И ти ли ще извадиш и двете очи на татарина?
- Господарю – отвърна Омуртаг, - аз няма да му извадя и двете очи, аз ще го пусна свободен – да тръгне по света и да разказва , че царят на българите не вади очи…
- Защо? – попита Крум.
- Защото само оня, който дава очи, има право да ги ослепява.
Хан Крум дълго гледа сина си и очите му овлажняха. Със задавен глас той промълви:
- Сложете ханската корона на Омуртаговата глава! Той ще бъде новият хан…
Старият боил Онегавон с треперящи ръце вдигна високо короната. Тръгна към Омуртаг. Боилите измъкнаха мечовете си, вдигнаха ги нагоре за клетва. Куцият дявол изхвръкна навън с проклятие, а ангелът на смъртта поведе нагоре спасената душа.
