Превел от френски Венелин Пройков

Впрочем духовното вникване не съдържа двусмислие от нейна страна, нито извратеност от моя. Просто се чувствувах невероятно добре с нея – предполагам, също както пушачът на опиум, комуто слугата китаец подава лула с пращяща топчица маков екстракт. Същото сладко и леко блудкаво усещане за внезапно успокоение, за постигане на съвместимост с този свят, който само преди миг е будел уплаха. А след като опиумът е свършил, след като момиченцето Алис се е прибрало вкъщи – и опиоманът, и аз се завръщаме в света на гравитацията еднакво морни, ала твърдо убедени, че има начин тя да бъде преодоляна.

След непредвидения успех на „Приключенията на Алиса“ – вихрената поредица от преиздания и преводи направо ме зашеметява – моят издател Аликзандър Макмилан явно смята, че интересът към мен тепърва ще расте. Нямам никакво намерение да се местя от Оксфорд в Лондон, в някоя от онези прекалено нови къщи, щръкнали около крайречните пътища в Батърсий, където май се скупчвали интелектуалците с особено новаторска предразположеност, ала въпреки сдържаността и мълчанието ми, разбира се, възможно е критиците да се доберат до леденото средновековно леговище на Луис Каръл и да се заемат да ровят из живота ми с надеждата той да им разкрие нещо повече за моето творчество. Според Макмилан тези хора щели да пишат статии, брошури, може би дори книги. И тъй, господин Дикенс, ако прочетете някъде, че безкрайната лятна нощ, прекарана над черновата на „Алиса“, е била моята първа нощ като писател – не им вярвайте, господине, защото тя бе преди всичко моята първа нощ като влюбен. Затова тя бе най-вече безсънна, болезнена и ослепителна.

На следващата сутрин срещнах семейство Лидел на перона на гарата. Канеха се да пътуват с влака за Лондон, тръгващ от Оксфорд в девет часа и две минути, на който възнамерявах да се кача и аз. Не желаех да се натрапвам и се отдалечих към края на перона, за да не се озовем в едно купе. Ала докато композицията маневрираше, Алис ме забеляза въпреки огромните кълбета дим, които бълваше локомотивът. Дотича при мен, хвана ме за ръка и ме попита дали съм започнал да пиша „нейната книга“. Прикс я беше облякла като градско момиченце. Явно според Прикс тежките коприни и колосаните панделки превръщаха Алис Лидел в благоприлична госпожица, която нямаше да бие на очи из лондонските улици. Прикс така и не проумя, че Алис бе създадена за обикновени, по-грубовати роклички, по които се лепят сламки, за престилчици, в които могат да се избършат мокрите от реката ръце, за зле завързани обувчици, които биват захвърлени при първа възможност. Прикс крещеше през целия перон:

– Върнете се, госпожице Лидел, излезте от този проклет пушек, ще заприличате на негърка!

Алис вдигна очи към мен и аз видях палави искрици в тях:

– Господин Доджсън, не е ли чудесна идея да ми направите портрет като негърка? Може да ми намажете лицето със сажди или с ваксата, която използвате за вашите високи обуща. Зная, че ме харесвате повече, когато изглеждам окаяно.

Имаше предвид най-хубавата снимка, която й бях направил – облегната на една олющена стена, боса, загърната в дрипи. След фотографския сеанс пуснах бонбони в протегнатата й за милостиня ръчица. Тя веднага ги натъпка в устичката си и ги излапа лакомо като същинска малка гладница, а аз целунах издутите й от фруктовите кубчета бузки.

Впрочем, господин Дикенс, представяте ли си – има майки, които не са съгласни да целувам момиченцата им! Аз неизменно искам разрешение, преди да поканя някое дете на гощавка у дома. „Дъщеричката ви целуваема ли е още?“ – това е дословно въпросът, който задавам. Ако не получа разрешение за целувки, се държа на разстояние, поднасям чая, капвам млякото и предлагам бисквитите с достолепието на иконом, нареждам шарадите и приказките си със строгостта на истински свещенослужител, вдървен на високия си амвон. Въпреки това се смеем много, чак оставаме без дъх. Късните следобеди преминават прекрасно и със, и без целувки. Тъй или иначе, скоро се смрачава, поемам лека вечеря, отивам в катедралата за кратка молитва, а после заспивам и съм свободен да сънувам.


Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...) септември 1866

Написаната от мен пиеса се нарича „Утринни облаци“, харесвам си я, но не ми я искат: не била достатъчно внушителна, била зле построена, изобщо – не струвала. Мислех си, че мога да се опра на огромния успех на „Алиса“ – наскоро я препечатахме в още три хиляди бройки, – ала явно това постижение ще е било случайност в кариерата на Луис Каръл, мимолетна като вдъхновилото я момиченце.

Дали един и същ писателствуващ човечец може в период от няколко месеца да създаде своеобразен малък шедьовър (според критиката) и блудкаво, безлично произведение (както се изразяват, макар и не толкова остро, онези, на които поверих „Утринни облаци“)? Навярно да, ако човечецът е писателствувал само от любов, а отведнъж не му достига любов.

Но всичко това е твърде маловажно. За разлика от вас аз никога не съм имал претенцията да стана литератор. За мен писането в крайна сметка е само заместител на фотографията, прост способ да се фиксират гледки, усмивки, вълнения и неуловими мисли. Това е изкуство, от което аз не очаквам нищо – така че вие самият, господин Дикенс, а и който и да било друг, не бива да очаквате нищо от мен.

Сякаш Луис Каръл линее, вехне, губи листенцата си и остава единствено тъмното стъбло, на което е разцъфнал – дяконът Доджсън.

Дали е заради наближаващата есен и заради внезапно духналия остър вятър, който тази сутрин отведнъж оголи клоните на дърветата в парка, или заради онзи дъх на влажни пещери, сменил чудните летни ухания, който вее от сградите на колежа покрай настъпващия студ? Сега вече, дори и да не е валяло, обущата на студентите оставят мокри следи по плочниците. Не е нужно мадейрата да иде право от избата, за да се изпотят чашите. Във вазите край олтара на катедралата са подредени далии, после ще дойдат хризантемите, после чимширът, а сетне просто голи клонки, боядисани в червено, позлатени или посребрени, за да нямат толкова печален вид.

Луис Каръл може да изчезне заедно с лятото. Не съм споходен от суетата на онези писатели, които трупат все нови и нови творби, както вавилонските строители надграждали тухли. Във всички случаи смъртта не допуска кулите да достигнат небето. Освен това, господин Дикенс, ще е смешно да оплакваме нещо, което не е съществувало: Луис Каръл е само приблизителна анаграма на двете ми малки имена, Чарлз и Лътуидж¹.

____________________

¹ Lutwidge е фамилното име на майката на Доджсън. Псевдонимът бил получен чрез „превод“ на Charles Lutwidge на латински – Carolus Ludovicus. После имената са разместени и „преведени“ отново на английски като Lewis Carroll. – Б. пр.

Истината е все пак, че от всички псевдоними, които си бях измислил, този ми допадна най-много: Каръл е чудесно име за момиченце, а Луис доста се доближава до Алис.

След случката на оксфордската гара, когато дотича при мен през локомотивните пушеци, тя все настояваше да й напиша „нейното“ приключение. Но трябва да разберете, господин Дикенс, че тя не си представяше отпечатана книга: просто искаше от мен писмено изложение на приказката, родила се на Айзис.

Настъпиха дългите зимни вечери и аз ги използувах, за да се опитам да удовлетворя моята малка приятелка. Купих луксозна хартия, избрах наситеночерно матово мастило и се отдадох на калиграфия. През някои нощи се трудех чак до зори. Друг път неусетно заспивах с перо в ръка, с буза, опряна върху написаното, и ми се случваше да се събудя с мастилен отпечатък на името Алиса върху лицето.

Украсих ръкописа с няколко рисунки – тридесет и седем на брой. Щрихираната от мен Алиса не може да се сравнява по хубост с истинската. Може би само там, където съм я изобразил подпряна на една ограда и погледът й е такъв един детински и неуверен – не съм срещал подобен при никоя друга (освен понякога при малката Айрин Макдоналд), – а освен това на тази картинка ми се струва, че съм предал убедително очарователния начин, по който цупи устни. Доста приятна е и там, където плува заедно с мишка, голяма колкото нея, в солената вада от собствените й сълзи, понеже съм направил дрешките й да изглеждат почти прозрачни и се вижда как крачетата й мърдат под издутата рокличка.

Това тайно творение ми отне почти две години. Изработването му бе за мен също като безкрайните писма, пътуващи с платноходи, които човек пише до обичана, заминала надалеч жена и които, имайки предвид какво нещо е океанът, не се знае дали някога ще достигнат до предназначението си.

През всичкото това време, господине, аз бях повече или по-малко откъснат от нея: наистина от време на време госпожа Лидел просто не искаше и да чуе за мен, тази ужасна жена дори бе съумяла ловко да предначертае програмата за излизане и прибиране на Алис така, че по половин година, та дори по седем месеца да не мога да зърна момиченцето – или само от голямо разстояние, настанено дълбоко в бързо движещ се файтон и неузнаваемо под отвратителна, огромна шапка; когато отивах в сладкарското магазинче от другата страна на улицата, съобщаваха ми, че Алис и сестрите й току-що са си тръгнали; в катедралата пък, по време на служба, госпожа Лидел оставаше с дъщерите си назад, в сянка; аз си бях купил малък далекоглед, уж да наблюдавам Уелския принц, когато ръководи някоя церемония в К. Ч., но този скъп уред практически никога не ми послужи, освен за да мярна едва-едва Алис, непрестанно скривана от свитата, която сновеше между нея и моите лещи.

Официалният претекст да ме държат далеч от деканската резиденция, от Алис, а също тъй и от Едит и от Лорина, както ви споменах, бе, че ме подозират в подмолни намерения спрямо надменната и простовата гувернантка на госпожиците Лидел, като съответно желаят да ми попречат да преместя напред фигурите си. Ако изобщо можеше да има нещо вярно в това, все се питам с какво то би могло да наскърби семейство Лидел, при положение че грижещата се добре за малки момичета Прикс би могла отлично да се погрижи и за един свещеник. Впрочем за всеки добронамерен ум бе ослепително ясно, че Прикс не даваше пет пари за преподобния Доджсън и се бе вторачила единствено в някой си господин Фостър, който също видимо напираше към нея.

Сегиз-тогиз Алис ми пращаше писъмце, за да ми съобщи, че се отегчава и за да ме помоли да организирам някоя забавна разходка до Нънхам или до друго място. Аз незабавно я уведомявах посредством също тъй кратко послание, което отивах да пусна с песен на уста и танцова стъпка в пощенската кутия на деканската резиденция, че съм изцяло на нейно разположение. Ала след това събитията се развиваха, все едно Алис изобщо не ми е писала: нямаше отговор, единствено, ако се случеше да срещна случайно декана из коридорите и стълбищата на колежа, бивах кратко осведомен от него – такива били думите на госпожа Лидел, поясняваше той, като се покашляше, – че дъщерите му били твърде хремави, за да понесат разходка сред природата.

Лелеяният вълшебен ден се свеждаше до поредни опити за измисляне на нови игри с карти, които изпробвахме с Дъкуърт, като се тъпчехме до прилошаване с ненужно приготвените още топли сладкиши и се наливахме с малиновия сироп, докато лястовичките ни дразнеха, прониквайки чак в гостната ми, и тогава Дъкуърт с неосъзната жестокост ми посочваше колко изящни са те и добавяше – нищо не наподобявало повече тичането на момиченце от плахия полет на лястовица в затворена стая, където има мъже.
Бях за няколко дни при близките си в Крофт, когато най-сетне завърших на 13 септември 1864 година калиграфирането и илюстрирането на книжката за Алис, като на титулната страница изписах: Коледен подарък за едно скъпо дете в памет на един летен ден.

В действителност, господин Дикенс, като се претегли всяка дума, излиза, че това посвещение е почти толкова важно, колкото самото произведение.

Когато се завърнах в Оксфорд, дни наред се колебах, докато предам ръкописа. Преди всичко още не бе Коледа, а и нямах представа как ще бъда посрещнат, ако позвъня на вратата на деканската резиденция и поискам да видя Алис.

Все пак към края на ноември не издържах. Денят бе неописуемо тъжен, нищо общо със златната есенна печал. Макар да имаше пристъпи на вятър, някакви влакнести облаци бяха надвиснали упорито на не повече от тридесет стъпки над покривите, като напояваха въздуха с прахообразни ледени капчици, така че още със събуждането си най-напред кихнах шест пъти. Мразя да кихам, защото за миг този глупав рефлекс изкривява карикатурно дори и най-прекрасното лице – не че моето е такова, ала именно затова не мога да търпя подобен спазъм да го загрозява още повече. Ами звукът, който се чува същевременно – дали се сещате за друг тъй смехотворен звук, господин Дикенс? Докато се обличах, си помислих: какво пък, човек не може да прекара такъв ден, без да се опита да потърси поне мъничко светлинка. И реших да занеса книжката на Алис.

Предполагам, че госпожа Лидел също се бе настроила за всяческа борба срещу мрачното време, тъй като ме прие с очарователна усмивка, покани ме да вляза, пое ръкавиците и шапката ми и ми предложи чай с кифлички, които току-що бе извадила от фурната.

Забелязвали ли сте, господине, че домовете, в които живеят малки деца, си имат неповторим мирис, който се усеща особено ясно сутрин? Съществува, разбира се, миризмата на масло и на захар заради сладките неща, които се приготвят за закуска на децата, но има и едно ухание на сън, по-топло от нашето, на розова вода, на канела, на тебеширен прах, понякога един особен възкисел дъх на бельо. Внушителната деканска резиденция миришеше именно тъй, когато седнах на масата срещу госпожа Лидел.

Тя прелисти книгата – отзад напред, както често правят жените, когато четат списания, забелязал съм това. Внезапно възкликна:

– За Бога, преподобни! Та тук има и мишка! И сте я нарисували едра като плъх!

Възразих, че мишката е със съвсем обикновени размери, че Алиса се е смалила. Госпожа Лидел смръщи вежди:

– Нека да ви кажа, преподобни, че грешите, ако смятате Алис за бебе. Та тя вече е почти девойка. След седем-осем години ще бъде мома за женене – е, в началото на подходящата възраст, но все пак. Как мислите, дали съпругът й би погледнал с добро око на възможността да водите Алис по реката, за да й разказвате приказки с мишки, по-големи от нея?

Тя хищно глътна една лепкава от портокалов мармалад кифличка и продължи:

– Кажете ми, когато правите фотографии на момичета, моите или други, защо почти винаги ги карате да позират излегнати?

Въпросът бе объркващ, но имаше основание. Госпожа Лидел може да бе неприятна или най-малкото притеснителна, но притежаваше наблюдателност, с която би могла да стане забележителен фотограф.

Дали бе в мой интерес да увъртам, да спомена за случайни, макар и смущаващи съвпадения, или да призная онова, което смятах за истина? Окуражителният поглед на майката на Алис, уютната топлина на огъня зад гърба ми и вълшебната пръхкавост на кифличките ме склониха към второто решение – откровена изповед.

– Предполагам – казах аз на госпожа Лидел, – че когато момиченцата са в положението, в което човек спи, не ме плашат толкова.

– Та с какво може едно момиченце да уплаши мъж, който скоро ще стане на четирийсет години, преподобни Доджсън?

Отговорих, че нямам представа, ала все пак май това е моето тълкуване.

Тогава госпожа Лидел каза, че когато самата тя била малко момиче на възрастта на Алис, и през ум не й била минавала възможността да вдъхва страх някому. Всъщност самата тя се бояла от всичко и от всички, и най-вече от свещенослужители като моя милост, които все се изразявали поучително. Добави също, че донейде прекалено наситеното ми общуване с малки момичета, вместо да обогати познанията ми за тяхната същност, било създало у мен тъкмо обратна представа за тях: вторачен прекалено отблизо, бил съм изгубил цялостната картина. В заключение заяви:

– Нали разбирате, те изпитват спрямо мъжете същия инстинктивен страх, който агнето изпитва пред касапина, дори когато той се разхожда в неделя през полето, празнично облечен, подръка с жена си, търкаляйки обръча на децата си по пътя.

Ще се съгласите, господин Дикенс – не е особено приятно човек да бъде наричан касапин, дори да е в преносен смисъл. Макар да бях с още пълна уста, аз се изправих и зададох единствения въпрос, който ме вълнуваше:

– Значи днес няма да мога да видя Алис?

Госпожа Лидел отговори по обичайния за нея уклончив начин:

– Обещавам да й покажа вашата книжка, преподобни. Известно ми е как ви изтормози малката лудетина, за да я има.

После посочи тежката тъмна маса в гостната и добави:

– Ето тук ще бъде нейното място, така всеки ще може да я прелисти и да й се порадва.

Тези Лидел са хора с вкус, наистина бе голяма чест за книжката, а несъмнено и за нейния автор, да бъде изложена в тази стая, пълна с немалко редки и често великолепни предмети, в която дори Уелският принц пие понякога чай. Ала аз с радост бих се отказал от тази чест срещу простичкото преживяване да чуя през онази сутрин как Алис бързо трополи надолу по стълбите, да я видя как застава задъхана пред мен, как бретонът й подхвръква от рязкото движение на главата, а после тя да избухне в смях и да започне да ме бута и да ме задява за черната ми дреха, поради която просто няма как да заприличам на Белия Заек. Въпреки това не се осмелих да настоявам госпожа Лидел да изпрати да я извикат. Ах! Моля Бога да ви спести любовта към дете, което не е ваше – тъй близо е подобна любов до представата ми за ада, а именно до мъките на съвършената безпомощност, защото нито една ваша дума, нито един жест няма начин да не събудят огромна подозрителност.

Госпожа Лидел вече ме бе повела към преддверието, като плъзна фамилиарно ръка по ревера ми, за да махне няколко трохи от кифличките:

– Питам се, преподобни, дали просто не ви е мъчно, че не сте имали сестри?

– Имам седем сестри, госпожо! – оповестих аз със задоволство, като при това се въздържах да се доизкажа: родствената ни близост бе тъй пълна, че почти всичките имаха проблеми с пелтеченето също като мен.
Седем сестри! Седем малки момичета, щъкащи около мен и тримата ми братя! Вие също не знаехте това, нали, господин Дикенс?

Сега вече предполагам, че Чарлз Лътуидж Доджсън ви става малко по-любопитен. И, разбира се, имате основание за това: в някои отношения детството ми бе доста „дикенсовско“. Не толкова, колкото на нещастното момченце, изобразено от мен като главен герой в пиесата „Утринни облаци“, спомената в началото на настоящото писмо, защото аз бях истински нещастен само за кратко, и то по-скоро що се отнася до главата, а не до тялото, което явно е моя характерна черта: при мен всичко става тук вътре – пишейки тези думи, докосвам чело с върха на перодръжката, което е и знак за покаяние.

Роден съм през един зимен ден в свещеническия дом в Дарсбъри, в графство Чешър. Валял сняг, както често вали във вашите книги, плътен, бавен сняг, такъв, който сякаш би спрял чак когато задуши цялата страна, когато затрупа догоре дъбовете – а там те са многобройни, високи и могъщи.

На баща ми, който бил учил в същия колеж, където аз съм преподавател сега, била поверена дарсбърската енория. Но не си представяйте някой многоетажен свещенически дом, обрасъл с ампелопсис, с фронтон, върху който личи дата, напомняща за далечни романтични времена, с многобройни прозорци с прихванати отстрани бели завеси: Дарсбъри представляваше ниска купчинка тухли, която напомняше по-скоро за фабрика или за бедна ферма, а не за обиталище на достоен църковен служител с многочислено семейство. При нас липсваха алеи, настлани със ситен чакъл, липсваше и градина в истинския смисъл на думата, имаше само една картофена нивица, за която се грижехме твърде внимателно, тъй като тия грудки, към които впрочем и до днес съм пристрастен, до голяма степен осигуряваха изхранването на домочадието.

Изглежда, тогава сме били бедни. Не си спомням да съм го забелязал, а дори и донякъде да съм си давал сметка за това, най-малкото не съм изпитвал никакво унижение или съжаление. Светът на Дарсбъри ми бе напълно достатъчен. Имаше канал с водни птици и растения, в който предприемахме опасни плавания с нестабилни и прогнили лодчици, взети от рибарите. Строяхме колибки от тръстики и се криехме вътре, като пафкахме с фалшиви лули, също от тръстика, и си разказвахме безкрайни приказки, които ни отвеждаха далеч, много далеч от Чешър – ах, тези тръстики, драги господин Дикенс! Направо си нямате представа какво може да стори едно дете с наръч гъвкави тръстики – а някои пълнолетни тъпаци (по-точно преобладаващото мнозинство от така наречените възрастни) ги виждат единствено като връзка пръчки, предназначени да шибат прасците на същите тези деца!

Някъде около единадесетия ми рожден ден в съществуването ни настъпи значителна промяна: напуснахме Дарсбъри, картофите и тръстиките и се преместихме в крофтската енория, където бяха назначили баща ми.

Крофт в графство Йоркшър е не просто приятно градче: спрямо Дарсбъри той бе онова, което ситата Америка представлява, предполагам, спрямо гладната Ирландия – страна на изобилието, в която се откриват безгранични и несънувани перспективи.

Свещеническият дом, в който се настанихме, можеше да побере две-три къщи, подобни на нашата в Дарсбъри. Докато там се носеше скромен мирис на лоши въглища, новият ни палат ухаеше благополучно на пчелен восък, на специални ароматни сухи смески от рози, карамфили, ириси, дафинови листа и портокалови кори, сложени във всички стаи – усещането за охолство, както и за нищета, за мен винаги е било в тясна връзка с онова, което вдишваме, така че аз обожавах просторната градина с цветя и дъхави растения край внушителната сграда, сякаш бе самият рай.

Бях получил от баща си значителни познания по латински и особено по математика, когато постъпих на пансион за малко повече от година в ричмъндското Grammar School, което се намираше на седем мили от Крофт.

Училището не беше много голямо и главната учебна стая с проста дървена облицовка, като малка съдебна зала или като вътрешност на стар кораб, бе по-скромна на вид, отколкото някои сервизни помещения в „Крайст Чърч“, където прибират кофите и метлите. Въпреки това то ми се стори необятно и изпълнено с опасности: за първи път през живота си трябваше не само да стискам юмруци, но и да се науча да си служа с тях, за да се защищавам от нападателни съученици. От първите получени удари ме заболя по-малко, отколкото от онези, които нанесох – тогава ми се стори, че преминавам от другата страна на крехко огледало и се озовавам, донякъде подобно на Алис в Страната отвъд дупката на Белия Заек, в свят, явно логичен за обитаващите го, но изпълнен според моите разбирания с нелепости, като например необходимостта първо да стане един хубав бой, за да има по-сетне почва за едно истинско приятелство.

Директор на ричмъндското училище бе господин Джеймс Тейт. Обикновено той не бе добре сресан, което бе в разрез с присъщия ми още тогава стремеж към хармония, но беше приветлив човек. Отначало старанието ми и заложбите ми по отношение на математиката го заинтригуваха, после го изпълниха с ентусиазъм: дотогава Richmond Grammar School не бе имало възможността да се гордее с нито един изключителен поет, значителен географ или латинист, така че господин Тейт съзря в мое лице първата потенциална знаменитост, която би могла да се пръкне от неговото всъщност доста мижаво учебно заведение. През осемнадесетте месеца, прекарани там, той непрестанно ми даваше да правя все по-сложни изчисления. Според мен губеше повече време при изготвяне условията на задачите, отколкото ми се налагаше да отделям, за да ги реша. Задачките на господин Тейт ми се струваха лесни и аз се постарах най-вече да прилагам за решаването им метод, който се отличаваше с особено изящество.

Защото и при математиката е като при литературата, господин Дикенс: онзи французин Лабрюйер е бил прав да твърди, че всичко е вече казано и че сме се появили твърде късно. Няма трагедийна или комедийна ситуация, която хората да не са изпробвали, и авторите са само скромни писари, повтарящи под диктовката на Живота отдавна втръснали ни разкази. Променят се просто калиграфията и обмислените или случайни волности в словореда на писаря, придаващи на изложението му привкус на нещо ново – моите „Утринни облаци“ малко наподобяват вашия „Оливър Туист“, но приликата е не по-голяма и не по-малка, отколкото онази, която съществува между Алис, Едит и Лорина Лидел, защото Бог също вечно сътворява малките момичета по един калъп, само дето някои не се получават, а други излизат превъзходни, ала неуспехът или постижението имат значение единствено за нашия човешки взор, тъй като за Бог това е все същото многократно възпроизведено малко създание, като че ли ученик изписва ред след ред думичките, наложени му за наказание, и понякога дори се старае в примирението си, но все пак едничкото му желание е да свърши по-скоро: така изречението „Не бива да хвърлям снежни топки в лицето на Пеги Хартфърд“ при сто и четиридесетото изписване става „Не бива да правя снежна топка от лицето на Пеги Хартфърд“ – и се ражда невинно-поетична фраза, чието безсмислие начаса бива надскочено от въображаемия образ на малка Пеги Хартфърд с кръгла, блестяща, бяла глава, способна да смрази устните на всеки, дръзнал да допре страните й.