Превел от френски Венелин Пройков

Нямам представа какво ме чака в бъдеще, господине, но това бе един от най-отвратителните периоди в съществуването ми – тъкмо него имах предвид, определяйки го като донейде „дикенсовски“.

Мястото иначе е красиво. Постройките имат тържествен вид, но не прекалено, тъй като все някое растение се покатерва по тях и обгръща правите ъгли в рояци глицинии, жасмини и диви лози. Дърветата в парка са многобройни, лете се разлистват пищно, наесен гъмжат от суетящи се катерици, зиме се възправят срещу дъждовете, довеяни от мощни ветрове, а напролет биват увенчани от освежително изглеждащи ментовозелени вейчици, които ви изкушават да ги схрускате, както правят майските бръмбари. Между възхитително добре поддържаните морави има ясно очертани, широки пясъчни алеи, по които се шляят учащите се – вдървени, многознаещи, пъпчиви, а някои направо вонящи от мръсотия.

Също както в Ричмънд, в Ръгби познанията ми по математика бяха високо оценени от преподаващите този възхитителен предмет. Отначало останалите почти не ми обръщаха внимание. Колкото до онези, които ни занимаваха със спорт, те скоро установиха, че въпреки доста развитите си крайници аз не съм годен за тежки физически натоварвания. Това бе оскърбление за тях. В Ръгби телесните упражнения се ценят наравно с духовните.

Караха ме да тичам, докато падах от изтощение, останал без дъх, пронизан от остра болка под ребрата. Заставяха ме да прескачам живи плетове, които раздираха краката ми. Принуждаваха ме да хващам топки, които летяха с невероятна сила към гърдите и към лицето ми. Ръцете ми горяха от катеренето по гладки въжета и по стълбове. Наложи ми се да се счепквам с по-силни от мен младежи и да се опитвам да ги съборя, ала всъщност ме поваляха те и правеха над мен, присмивайки се на унижението ми, знака, с който гладиаторите искали от Цезар разрешение да довършат победения.

За по-малко от три седмици в Ръгби установих, че превъзходството ми в математиката не ми спестява нищо. Тя бе само убежище, в което съумявах, задъхан и натъртен отвсякъде, да си поема малко дъх и да си възвърна донякъде доброто отношение към живота.

Най-страшно ставаше вечер. Спалното, зле осветено от четири лошокачествени свещи – две на плочата над камината и две на една маса, разположена по средата на централния проход, – се превръщаше в помещение за съд, за изтезания и екзекуции. Големите шепнешком извършваха разправа над по-младите, сред които бях и аз, като ги обвиняваха, че през изминалия ден не са изпълнили дълга си да служат на „старите“ при всички обстоятелства, да се жертвуват за тях и дори да се излагат при нужда на крайни лишения.

Нямахме право дори да намекваме за защита. Впрочем обвинението траеше кратко. Нашите владетели и господари бързаха да преминат към изпълнение на наказанията. По своята същност те смесваха лека болка и тежки унижения. Най-често биваха засегнати срамните части на предполагаемия нарушител – бой по задника с колан, усукване на тестисите. Върховното безчестие бе понякога принудителното обливане с урината на нашите елегантни и смрадливи мъчители, мирисането й или дори опитването на горчивия й вкус.

Преподавателите ни налагаха други санкции, също тъй болезнени, ала смятани за по-почетни, понеже бяха дело на официални „палачи“. Основно ставаше дума за публично нашибване в гимнастическия салон, като злосторникът, свалил гащи, се хващаше с две ръце за стол или за спортен уред, излагайки задните си части. Всичко това биваше придружено с протяжен и тежък ритуал, който несъмнено представляваше съществена част от наказанието. Подобни глупости вече не се вършат в Оксфорд. Това ме радва. Пръчката в ръката на зрял мъж, стоварвана върху мекото бяло задниче на малко момче, е гледка, в която никога не съм съзирал каквото и да било величие. Нито дори и особена полза, защото не бих се учудил, ако санкционираният и санкциониращият накрая започнат за изпитват известно двусмислено удоволствие.

Прекарах в Ръгби три години. Там се заразих с една изтощителна болест, коклюш, а друга направо ме събори на легло – заушките. От втората почти оглушах с едното ухо, което и без това не беше съвсем в ред (затова винаги обръщам другото, заслушан в бъбренето на моите малки приятелки, накланяйки глава тъй, че добивам особено внимателен, скромен, притеснителен и кротък вид). Получих множество награди, предимно по математика, но също и по вероучение – Божията абстракция, също както и теоремите, бе се въздигнала като друга крепост, в която се затварях, за да избягам от действителността. Ала в Ръгби най-вече придобих омраза към момчетата, към грубостта им, към страстта им да подчиняват и да мачкат. За мен получените данни се обърнаха, също както при фотографията негативът става позитив, и ненавистният свят на момчетата ме накара да мечтая за света на малките момичета.

Споменахме за малки момичета, скъпи господин Дикенс, и май за днес ще трябва да се разделя с вас: имам да пиша писмо на Мери Макдоналд, едно дете, чието личице несъмнено не е тъй кръгло като Алисиното, носът е по-дълъг, а устните са някак по-възрастни (о, това са тънкости, които може би не бихте доловили), но имам желание да го поканя в Оксфорд, уверен съм, че ще сполуча да направя една-две снимки, на които малката ще изглежда чудесно, просто си ги представям – ще я настаня в голямо кресло, което ще бъде поставено пред тухлена стена, тя ще има леко сърдит или замислен вид, така де, ще изглежда като момиченце, което се е изморило от някаква игра и си почива, мислейки си каква друга игра би могло да започне, светлокестенявите й коси ще бъдат изтеглени назад под опъната панделка, ще бъде просто очарователно.
П. П. Струва ми се, че на снимката Мери Макдоналд, която е доста бледичка, би трябвало да носи съвсем светла рокля, може би пресечена горе с някаква по-тъмна бродерия. Не ми е известно дали има подобна дрешка, няма да я притеснявам, ще хвана нашата малка Мери, каквато е, както дойде – стига да дойде.


Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...) януари 1867

Вестниците едновременно съобщават, че навсякъде има сняг и че вие въпреки това обикаляте из Англия, из Уелс, Шотландия и Ирландия, като се прехвърляте от нощни влакове в хотелски стаи, от хотелски стаи в зали за тържества, а оттам накрая някой файтон, храбро пълзящ по лъсналите от поледицата настилки, ви отвежда до осветената сцена на някой театър, където, сграбчил с две ръце плота на плътно обгърната от червена покривка масичка, неуморно четете вашите творби пред зяпнали от възхищение тълпи.

Твърдят, че е истинско чудо как сам успявате да се развълнувате дотам от собствените си произведения, та чак проливате сълзи или избухвате в смях заедно с вашите герои, и тогава слушателите неудържимо ридаели или се смеели с вас. А за да избегнете изтощителните последствия от огромния успех, се налагало да напускате театрите през пожарните изходи.

Говори се също, че след като приключите с тази дълга обиколка, ще заминете за Америка и ще направите турне в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон, Олбъни, Рочестър и Бъфало.

В допълнение се съобщава, че ще ви трябва доста смелост за осъществяването на подобна програма, защото наскоро, слизайки от сцената в Ливърпул, сте почувствували мъчителна слабост, поради която сте залитнали и почти сте изгубили съзнание. Положили ви на малък диван зад кулисите, разкопчали яката ви и започнали да ви веят с кърпи, напоени с оцетена вода. Пулсът ви бил ужасно ускорен, а същевременно сърцето сякаш ви било напълно изневерило. Според хроникьора, след като се разчуло, че Чарлс Дикенс бере душа, множество военни кораби в пристанището спуснали знамената си, а сновящите насам-натам малки влекачи надули сирени в знак на траур. Ала вие сте се надигнали и сте казали: „Е, нищо особено! Преброени ли са зрителите? Колко души е имало тази вечер? Какъв е приблизителният приход?“

Вие сте велик, господин Дикенс. В тази януарска утрин съзерцавам образа си в огледалото и не откривам нищо, което би могло да ме доближи до вас.

– За Бога, почти се е стъмнило! Чарлз, неразумно е да играеш такива дълги пиеси! Хенриета, Маргарет, Мери, Луиза, хайде всички по леглата, момичета!

И аз оставах да подреждам нещата в градината самичък, придружаван единствено от досадните нощни пеперуди.

Колкото пък до познатите ми влакове, те пътуват само нощем, и то кратко. Струва ми се, споменах ви – това са влаковете от плажовете в Хейстингс, Маргейт, Брайтън и Скарбъро, с които премръзнали почиващи се връщат сред мирис на мокри дрехи и сложени в скутовете им студени закуски с месо.

Най-сетне – успехът е нещо непознато за мен, особено любовният успех. Моите любови, ако изобщо им подхожда подобно название, са обречени още отначало, тъй като ми се струва, че мога да изпитвам привързаност единствено към малки момиченца. Не зная каква е жената, която обичате, господин Дикенс, ала съм склонен да си представя, че тя би ви последвала в някоя къща, и то съвсем тайно, където една от стаите би ви приютила, докато двамата с тази прелестна жена задълбочавате взаимното си привличане.

За мен дори подобно привличане е непознато. Ослепителната красота на някое малко момиче ме притегля, но не за да се възползувам от нея, не, о, не – по никакъв начин! Достатъчно ми е да гледам едно дете, до го накарам да се засмее с някоя приказка, с някоя разходка с лодка, с магически фенер, да запечатам образа му върху чувствителна фотографска плака.

Нали за един фотолюбител е важно да си намери обекти за снимане. Би било излишно занимание да се фиксират обекти, които и без това са си фиксирани – острите каменни кули, устремени към небето над Оксфорд, старите зидове на колежа, изгледите към Мъртън стрийт или към Кеърфакс Тауър. Много по-вълнуващо, а и по-страховито е да се съхрани за вечността най-ефирното, най-неуловимото: едно женско детство.

Когато погледна, както сторих тази сутрин, преди да започна да ви пиша, направените от мен снимки на Алис Лидел, принуден съм да призная пред самия себе си: Доджсън, това е просто образ, отражение на една отминала действителност.

Да, несъмнено, отражение – ала колко хора могат да се похвалят, че притежават поне отражение на онова, което са обичали най-много на тоя свят?
Аз обичах Алис Лидел. Обичах я девет години, през времето, откакто бе на четири годинки, докато стана тринадесетгодишна. Цели девет години треперих над тази моя любов. Когато човек обича дете, господине, си дава сметка до каква степен времето е враг на човека. И осъзнава, че обещаният от Бога рай трябва да е освобождението на всички ни от това счетоводство.

Още от първия ден разбрах, че моята любов ще бъде все по-застрашена, също като живота на куче или на кон, за които знаем, че ще съществуват неизбежно по-кратко от нас. Наистина не е много изящно да се изразя така, но това е истината: надживяваме животните и неизбежното порастване на малките момичета, и всичкото ни страдание, ако обичаме дълбоко едните или другите, се дължи на това надживяване.

Подобна обич, господине, не познава обичайния любовен цикъл, който често пъти преминва през донейде утешителната фаза на умората, дори на отвращението. Не, тук всичко трае само мигове, осъзнавате безпощадно, че кучето се е скрило, за да умре, а момиченцето се е прибрало вкъщи, за да порасне. Те вече нямат нужда от вас. Просто изведнъж отлитат – в смъртта (кучето) или в живота (детето). А вие си оставате на място с ласките и гатанките си, с провисналата каишка и с ненужните чукове за крокет, с една нежност, която ви терзае и ви задушава като жестока хрема.
През един ден тъкмо след Коледа моята любов яздеше пони по пътя към Абингдън. Понито бе високо почти колкото кон. То бе заменило стария Томи, на който Алис се бе учила да язди. Редом с момиченцето се движеха други двама конници – единият бе Бълтитюд, преподавателят по езда в К. Ч., а вторият бе самият баща на Алис, деканът Лидел.

Времето бе доста хубаво, ала поради ранния час тънки откъслеци от нощната леденееща мъгла витаеха все още над настилката. По едно време ято врани се вдигна от съседната нива и с яростно грачене профуча над пътя току пред муцуната на конете. Едрото пони на Алис се подплаши и отскочи. Подхлъзна се и се стовари на земята, повличайки и момиченцето.

Едрото пони се изправи почти начаса, но Алис остана свита на пътя, като плачеше тихичко. Личицето й бе станало съвсем бледо и въпреки студа бретонът й се бе оросил от пот. Тя се гърчеше и това не бе защото трепереше, а защото изпитваше ужасна болка в едното си краче. Хенри Джордж Лидел разбра, че дъщеря му се е наранила зле. След като покри Алис с наметката си и нареди на Бълтитюд да остане при нея, той се спусна да търси помощ.

Никога не ме е бивало да описвам драматичните страни на живота, освен да ги обръщам на смях, също като децата, които започват да пеят гръмогласно, ако им се налага да навлязат в тъмен коридор. Единствен вие, скъпи господин Дикенс, щом сте съумели да обрисувате детските мъки във всичките им разновидности, бихте могли да дадете отчет за печалната гледка, която представляваше малкото момиче с бяла рокличка, лежащо край сивия път на заранта след празничния ден, докато враните, причинили косвено нещастието, бяха накацали по разораната земя и наблюдаваха случващото се с онзи тъп и скучаещ вид, който понякога придобиват птиците.

Бълтитюд всячески се стремеше да успокои Алис. Ала аз смятам, че му се удава по-добре да говори на коне. Въпреки насърченията му момиченцето стенеше и ридаеше все по-силно. Бълтитюд просто не можеше да си представи кога най-сетне ще секне това детско отчаяние, което го съкрушаваше – по-късно то го преследваше често в сънищата му, той се надигаше в леглото си и викаше: „Къде е горкото момиченце, дето вика за помощ, и защо никой не се погрижва за него?“

Напълно вероятно е, гледайки бледнината на Алис, Бълтитюд да си е помислил, че освен очевидното счупване на крака тя има и вътрешни наранявания и може като нищо да умре в ръцете му, преди деканът Лидел да се върне.

За щастие, също като в притчата за добрия самарянин, по пътя за Абингдън се задали добри хора. Пътували с кола и без да се колебаят, се поставили на разположение на невръстната мъченица. Извънредно внимателно вдигнали Алис, положили я на пода на возилото върху дюшек, който един от тях изтичал да донесе от някаква ферма.

Бях осведомен, че докато я карали към деканската резиденция, Алис страдала жестоко, защото след като затворили вратата на колата, тя притискала счупения крак.

Научих новината за нещастието чак когато се завърнах от Крофт, където бях прекарал празниците с близките си. Според диагнозата на лекаря била счупена бедрената кост на Алис и тя щяла да остане на легло поне месец и половина. В К. Ч. се говореше само за това и всичко живо се учуди, че не са ми съобщили веднага. Тогава разбрах – според повечето хора аз явно поддържах особени отношения с Алис Лидел и това така ме изплаши, че колкото и да ми се искаше, не отидох до деканската резиденция да я посетя.

Стараех се да проявявам само учтиво съчувствие и да изглеждам сравнително незасегнат от случая със счупената бедрена кост. А когато ме питаха дали има нещо ново около Алис – Бога ми, да, питаха мен, сякаш й бях най-малкото чичо, – отвръщах с привидно раздразнение, че нямам представа и че общественият живот в един значителен колеж като К. Ч. не може да се върти около креватчето на деканската щерка.

В действителност се възползувах от сведенията, които най-безхитростно ми даваха различни лица от персонала на деканската резиденция. От кухненската прислуга знаех как се храни Алис, бях научил от камериерката какъв цвят са панделките на нощницата й. Освен това Алис имаше преподаватели по френски, по италиански, по немски, по музика и по рисуване, които ме уведомяваха за настроението й. Впрочем същите тези учители ми откриха, че момиченцето няма търпение да ме види. Алис не можеше да разбере как тъй я изоставям в момент, когато повече от всякога се нуждае от гатанките ми, от забавния начин, по който играя табла, променяйки правилата, а най-вече от смахнатите ми разказчета. Настоя да ми предадат, че ако прекарам поне един час край леглото й, несъмнено копнежът й за нови приказки ще ме вдъхнови за някоя нова, дори по-невероятна от онази за Страната на чудесата.

Казах да й предадат в отговор, че наистина съжалявам, задето съм прекалено зает да подготвям лекциите и проповедите си, та няма как да удовлетворя желанието й у тях, ала щом тя се пооправи, ще бъда безкрайно щастлив нейната гувернантка – повярвайте, наблегнах особено колко е важно Прикс също да присъствува – да я доведе в моя дом за малка гощавка.

Според мен надали е разбрала някога, че след смрачаване напусках потайно колежа и се промъквах до старата деканска резиденция. С риск да усиля ревматичните болки, които винаги ме измъчват зиме, стоях и наблюдавах как нейните сестри Едит и Лорина сноват насам-натам из стаята й отвъд осветения правоъгълник на прозореца. Седмици наред очаквах вечерта, в която най-сетне зърнах куцукащата фигурка на Алис, надигнала се да направи няколко крачки край леглото си.

Ала аз дължа цялата истина на човека, комуто досаждам с безкрайните си писма: моята сдържаност, проявена при тези събития, господин Дикенс, бе следствие не само на изричната необходимост да не се излагам на опасни нападки – преди всичко ми бе също толкова непоносимо да гледам как Алис страда, колкото ми бе нетърпимо да я гледам как расте.

Едно нещо е да накарате малко момиче да се подпре на стена и да го заснемете с бедняшки дрипи, това е артистична условност, петната от сажди по бузите, сенките под очите са само грим, който дъждовната вода измива и детето винаги може да се изправи със смях, бързо да облече приятните дрешки, с които е дошло, да захапе огромната филия, приготвена за него – а друго е да седнете край леглото на същото това момиченце, което наистина е нещастно, защото наистина е наранено, да го гледате, омотано в чаршафите, изпотено заради температурата, заради болката и скуката, а то да не може да избегне по никакъв начин безсилния ви скръбен взор, и да не разполагате с вълшебна дъждовна вода, за да умиете очите му, зачервени тоя път от истински сълзи.

Дори да не съм щастлив и да не вярвам, че изобщо ми е писано да бъда (а и как, след като по същество не мога да очаквам от никоя моя привързаност именно онова, което лелеем, обичайки по един или друг начин: дълговечността?), аз желая малките ми приятелки да са радостни. Нима подобно вдаване не е равностойно на всяко друго? Толкова свещеници се обричат на образоването на неграмотните, на облекчаването на страдащите от какво ли не, на приобщаването на прегрешилите – смятам, че един полусвещеник като мен не би трябвало да подразни никого, поемайки по неутъпкан път, следвайки призванието да разсмива силно малки момичета, които от своя страна понякога го карат направо да плаче.

Оксфорд, (...) май 1867

Ако дори за миг подозирах, че може да съхранявате писмата ми, незабавно щях да спра да ви ги изпращам.

Ала осведомени лица съобщават, че вие редовно унищожавате на партиди получаваната кореспонденция, твърдейки: „Чарлз Дикенс пали в градината си в Гадс Хил грамадни огньове, в които може да се опече цял вол, и хвърля в тях със смях, потривайки ръце, всички писма, получени от него през годината, дори да преливат от възхищение, дори да носят подписа на знаменити събратя по перо, а появата им на кой да е търг да би предизвикала сред любителите страховити борби и наддавания.“

Пепел и дим – отлична съдба за изповедите, които ви отправям, така че малко ме безпокои потвърждаващото се съобщение за вашето пътуване до Америка. Дали сте се разпоредили аутодафетата да продължат все тъй периодично през вашето отсъствие, особено ако за зла участ то се окаже окончателно? Мнозина смятат американската ви обиколка за съдбовна грешка: разправят, че сте изтощен и болен, че сърцето ви не е в ред. Моля, настоявайте изрично най-напред, без да ви чакат да се завърнете, и най-вече без да ги разпечатват, да предадат на огъня изпратените от Оксфорд пликове, нашарени с едри, черни букви.

– Напомняте ми за самотно слънце, преподобни, за звезда, изгубила въртящите се около нея малки планети.

Не ми бе особено трудно да си обясня, че едната изгубена планета е младата Прикс, която определено ще се омъжи за своя господин Фостър, а другата явно бе Алис Лидел. Усмихнах се в отговор, а госпожа Лидел продължи:

– Не съм познавачка на вселенската механика, ала ми се струва, че щом небесните тела могат да се изплъзнат от притеглянето на една звезда, според същите закони би следвало тя да е в състояние да привлече други небесни тела.

Не по-малко ясно от предходното: сега госпожа Лидел искаше да научи дали съм заменил Алис – колкото до Прикс, не мога да си представя госпожа Лидел някога да е смятала искрено, че проявявам интерес към нея.

Предпочетох да разговаряме за сините туберози, които засега представляваха само голи стъбла, но несъмнено щяха да станат много красиви през лятото – не й споменах, докато се разхождахме приятно из тази градина, как се бях спрял в една друга градина в Кенсингтън да погледам на кръстовището на две алеи няколко момиченца, които съсредоточено шибаха с камшичета големите си разноцветни пумпали, и как бях чул да наричат Алис едно от тях, което по случайност бе и най-хубавичкото. Малката също бе тъмнокоса и носеше нещо като син кринолин, който изящно се полюшваше около крехката й фигурка, докато детето възбудено развърташе пумпала си.

Почувствувах се тъй смутен, че едва ли бих могъл да го изразя, ала не толкова от красотата на детето, колкото от факта, че то се наричаше Алис. Съзрях в това двоен знак, благословена среща с една нова Алис, и същевременно проклятие – защото осъзнах, че явно някои чувства си остават неизлечими, че всеки човек също като бедния Сизиф непрестанно е обречен да тласка към върха на абсурдни планини някакъв свой камък, който се търкулва неизбежно в равнината и завръщането при него е начало на нови усилия и мъки.

Може би десет или двадесет пъти понечих да се махна, да се отдалеча. Ала всеки път, когато се канех да обърна решително гръб, някое от момиченцата подвикваше на приятелката си: „Алис, Алис!...“ И ми ставаше невъзможно да избягам.

Въпросната Алис се изчерви от удоволствие, когато най-сетне се осмелих да я заговоря и й заявих, че според мен и според един Бял Заек, държащ безкрайно на точността (и за който, уви, тя като че ли никога не бе чувала дори), Алис е най-прекрасното име на света.

Хрумна ми да я снимам. Не само защото бе хубава, а защото снимката щеше да затвърди истината, че на света няма една-единствена Алис. И ако ме обземеха съмнения, щеше да е достатъчно да погледам портрета на Алис от Кенсингтън.

Така е, господин Дикенс, човек се самозалъгва според възможностите си! Дълбоко вътре в мен се обаждаше язвително един противен остър гласец: „Друга Алис, а, Доджсън? Къде ти, нещастнико! Нима, когато забеляза новата Алис, сърцето ти затуптя както първия път, когато съзря онази, единствената, истинската Алис? Знаеш, че не. Я си спомни градините на деканската резиденция, леката мъгла, трите дъщерички на Лидел, които се кискат, докато те гледат как разполагаш апарата и се пъхваш под черното платно – спомни си какво се случи, как внезапно сякаш те заслепи мълния и за теб вече съществуваше само едно от трите момиченца. Нима това тук може да се сравнява? Детето от Кенсингтън е очарователно, но такива се срещат във всички влакове, по всички плажове, из всички английски градини, отворени за посетители. Ти се развълнува толкова само защото чу да й викат: „Алис, Алис!“ Внимавай, Доджсън: ще дойде ден, когато заради едно име, което те омайва и терзае, ще изгубиш яснотата на преценките си и ще се насочиш към някоя грозотийка, изхождайки от глупавата предпоставка, че малкото чудовище се нарича Алис.“