Превел от френски Венелин Пройков



страница6/8
Дата17.08.2018
Размер1.44 Mb.
#80112
1   2   3   4   5   6   7   8

Заставих обезсърчителния гласец да замлъкне – в края на краищата бе изрекъл всичко, което имаше да казва.

Чичо ми живееше недалеч от тази градина, а аз бях оставил фотографските си принадлежности в дома му. След като получих разрешение за това, отведох Алис от Кенсингтън до тази къща и я накарах да позира пред огледало на поставка с портокал в едната ръка.

Известно време обсъждахме един забавен въпрос: дали Алис държи наистина портокала в дясната си ръка, след като отражението й в огледалото сякаш доказва обратното?

Проблемът само привидно е детински, а именно – ако се възприеме хипотезата, че огледалата са единствено отражателни повърхности. Повечето хора ги възприемат и ги използуват именно като такива. Друга доста любопитна хипотеза обаче е, че огледалата изобщо не отразяват, а представляват нещо като остъклени врати и прозорци, през които виждаме друг свят. В такъв случай истинното за този свят трябва да е равностойно на онова, което е истинно за нашия, и оня, който в този свят е хванал портокала с дясната си ръка определено ще го е хванал с лявата в света отвъд огледалата.

Алис от кенсингтънските градини каза, че това й било съвсем ясно¹. От страх да не се озоват разпънати между два свята, хората са решили – отдавна, много, много отдавна, – че огледалата само отразяват онова, което е пред тях. И понеже така всичко вървяло добре – в смисъл, имало ред, – хората не си направили труда да се задълбочават.

Така е и със сънищата, добави Алис. Хората сякаш приемат, че сънищата не са истински, но не й било ясно как са стигнали до това заключение. Тя сключи ръце зад гърба си и заподскача известно време от крак на крак, след което ме попита дали в качеството си на преподавател по математика имам възможност да докажа, че сънищата не са истински и че истината не е сън². Наложи се да призная, че съм съвършено неспособен да приведа доказателства за това. „Ха, ето на!“ – възкликна победоносно Алис. После спря да подскача и заоблизва устнички, сякаш по тях имаше най-сладък конфитюр. Тя бе момиченце, което във всеки миг правеше нещо, предполагам, че затова трескавата бъркотия в света на сънищята бе по-близка до нейната природа от неподвижността на спящите. Всъщност мърдаше толкова много, че скоро ми стана ясно – никога нямаше да мога да я накарам да мирува, докато експонирам плаката.

________________

¹ Всъщност идеята за „Алиса в огледалния свят“ (буквално заглавието гласи „Отвъд огледалото и онова, което Алиса откри там“) е дадена на Ч. Л. Доджсън от малката Алис Рейкс, която е негова далечна роднина. Случаят с портокала е известен от нейния разказ. – Б. пр.

² Намек за финалния акростих от „Алиса в огледалния свят“, който завършва така: Life, what is it but a dream? („Какво е животът, ако не сън?“). Началните букви на римуваните тристишия образуват името Алис Плезънс Лидел – Alice Pleasance Liddell. – Б. пр.

И тъй, аз й казах да си изяде портокала и да отиде отново да шиба своя пумпал, останах сам пред огледалото в прохладната стая в дома на моя чичо и ми хрумна как да продължа „Алиса в страната на чудесата“.
Не че искам да ставам писател, господине. Макмилан настоява да упорствувам, но предполагам, че е, защото си представя как има да вади в качеството си на издател хубави сладки кестени от тоя огън. И приятелите ми вероятно ме поощряват, тъй като несъмнено за тях би било доста по-обещаващо и приятно да ходят на театър и да вечерят после със знаменития Луис Каръл, вместо да дъвчат къс студено овнешко в строгия, мрачен и влажен оксфордски колеж заедно с печалния и пелтечещ преподобен Ч. Л. Доджсън.

Ала освен че „големите надежди“ (както бихте се изразили вие) на Макмилан предизвикват у мен съчувствие, не надвишаващо онова, което един дякон от англиканската църква следва да изпитва към ближните си, аз и не искам да бъда Луис Каръл.

Каръл има право на официално съществуване не повече от усмихнатия Червен Котак¹. Нима бихте могли да си го представите у Гейбриъл Росети² на Чейн Уок номер шестнадесет в Челси, да се перчи сред японските мебели, холандските картини, тежките свещници и тапицериите от индийски плат, уловил тъпашки чаша кларет в лявата си ръка, пелтечейки пред обзетите от пристъп на лудешки смях писатели (сред които може да сте и вие), че истинското му име е До... До... До... Доджсън?

________________

¹ Червения Котак в оригинала е „Чешърски“, самият Доджсън е роден в Чешър. Съществувала е поговорка: „ухилен като чешърски котарак“. – Б. пр.

² Доджсън прави фотопортрети на множество знаменити по негово време хора: Тенисън, Д. Г. Росети, Джон Ръскин (който е преподавал рисуване на Алис Лидел), Фарадей, Томас Хъксли, актрисата Елън Тери, с която е бил близък, и др., но се е отличавал с необщителност. – Б. пр.

Псевдонимът ми позволява да тъна в относителна сянка, където множеството ми смешни недостатъци ще бъдат забелязани само от учащи се, които тъй или иначе са вечно заети да четат, от прислугата в столовата, стараеща се да не разлива соса извън чиниите, и от момиченца, неспособни поради възрастта си да преценяват човека и задоволяващи се с вълшебните видения в неговите приказки.

Връщам с надпис „лицето неизвестно“ растящия – за жалост – брой писма, адресирани до г-н Луис Каръл, „Крайст Чърч Колидж“, Оксфорд.

Е, щом мнението на Макмилан и на приятелите е неприемливо поради съмнителните си основания, щом не преследвам нито богатство, нито слава – защо е тази нова книга?

Написах „Алиса“ за Алис. А Алис порасна или иначе казано ме напусна, ако сте ме разбрали, и аз не смятам, че друго дете някога би заслужило като нея ужасната отдаденост на писателството – ах, господин Дикенс, та аз ли да ви обяснявам колко много струва на човек писането, дори крайният резултат да не е безнадежден.

Ала съществува и споменът за Алис, твърде болезнен, както навярно сте проумели, ако сте прочели писмата ми – и този спомен, господине, поражда странна надежда, че не може да е изгубено всичко онова, заради което тя бе най-важното създание в моя живот.

Ако бъдещата жена е налице в малкото момиченце, не смятате ли, че все нещо от детето би следвало да се прояви у зрялата жена? Така например моите сестри казват, че са ми останали „утринните и дъждовни“ очи – това е техен израз – от времената, когато им строях тръстикови колибки край канала. Според Маргарет завинаги ще си остана с такива очи, дори когато бъдат склопени навеки, и ще възкръсна с тях, и именно по тази особеност ще си проличи, че тъкмо аз съм се надигнал от земята. Алис също ме уверяваше понякога, че очите ми са като на тъжно момченце – за нея би било трудничко да се изрази с „утринни и дъждовни“, – и аз много обичах да ми казва така, защото, за да ме утеши, тя начаса скачаше на коленете ми, кукленските й устнички се разтваряха и смехът откриваше белите й зъбки.

Но аз съвсем се обърках, простете!

Едничката причина да създам продължение на „Алиса в страната на чудесата“ е стремежът да призова за сетен път онази частица от детството, която, убеден съм, все още се е съхранила в моето скъпо момиченце.

И тъй, докато стоях пред огледалото в къщата на моя чичо, първите стихове от посвещението¹ просто от само себе си възникнаха в съзнанието ми:

_______________

¹ С тях започва „Алиса в огледалния свят“. – Б. пр.
Дете с чело непомрачено

и поглед замечтан,

светът неспирно се променя,

животът не е блян.

Засмей се мило, с нежен чар –

Таз приказка за теб е дар.


Изгубих твоя лик далечен,

не чувам твоя смях,

пораснала си, няма вече

за мен да мислиш пак.

Ала сред своите мечти

таз приказка изслушай ти.


Признавам, стиховете не са кой знае какво. Но макар самият аз никога да не съм получавал любовни писма, доколкото разбирам, не се очаква те да бъдат безупречни, поне в литературно отношение. Пишещият и четящата дотолкова не обръщат внимание на езика, че биха предпочели по-скоро изобщо да го няма, та по-скоро да дойде завършекът на писмото, където също като мърдащи рачета на дъното на мрежа се скупчват всички обещания за целувки.

Впрочем кой действително ще обърне внимание на няколкото стиха от посвещението? Кой чете епиграфите, предговорите, уводите и тям подобните му въведения? Затова посвещението трябва да се смята за единственото място в една книга, където може да се изрази именно неизразимото.

А безбройните изобретения и хрумвания в приказката бързо ще заличат доста сладникавото впечатление – признавам го, няма да е необходимо да ми го изтъквате, – което навярно се получава заради стихотворното встъпление в памет на Алис и на невъзвратимите ни летни дни¹.

________________

¹ Последният стих от посвещението гласи: ... The pleasance of our fairy-tale („...насладата от приказката“). Същевременно Pleasance е второто кръщелно име на Алис Лидел. – Б. пр.

Доколкото мога да съдя, в моята приказка ще се разказва за едно момиченце, което отива да посети света от другата страна на едно огледало. Пишейки тези редове, още нямам понятие какво ще открие Алиса там, а най-вече как точно ще премине през огледалото.

Не вярвам да го строши с чук за крокет, да метне чайник или захарница, нито пък да се хвърли към него с главата напред. Разполагам със сведения от Прикс и от госпожа Лидел, че Алис никога не е нанасяла вреда на нищо – с изключение на една мършава, мрачна и печална играчка, но то не беше нарочно, пък и тя вече не подхождаше на възрастта й...

Може би ще е най-добре да излезе, че Алиса наужким си представя огледалото лишено от плътност, като мъгла – а то пък послушно взима участие в играта и наистина става на пара. Как смятате? Дали е хитро да се напише така? Тъкмо ми хрумна – понеже от околните ливади се надига сребриста мъгла, която май ще ни обгърне тази нощ, макар че едва ли, ветрецът, подухващ след здрач над Темза, я разпръсква, докато тя напира да завладее очертанията на колежа. Дъхът на Алис може да стори същото с кристалната повърхност на едно огледало.

Но нека да се сбогуваме отново, скъпи ми господин Дикенс, камбаната на Томс Тауър издига глас и ще прозвучи по обичая сто и един пъти, известявайки настъпването на вечерния час. За мен е време да се помоля. После ще изям един телешки котлет.


Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Москва, (...) август 1867


Драги господин Дикенс,

Присмивайте се, присмивайте се, колкото ви се ще, на лицемерния съветник, чието предходно послание бе пълно с предупреждения за опасностите от изтощителните и продължителни пътувания, а подигравателният му тон не оставяше съмнение, че той лично не би се поддал на подобни лудости! И се вгледайте в адреса, от който е изпратено писмото: хотел „Дюсо“, Москва...

Москва – тук съм от трети август, след като минах през Брюксел, Кьолн, Берлин, Данциг, Кьонигсберг и Санкт-Петербург...

Москва, която напускам след няколко часа, устремен към Варшава, Бреслау, Дрезден, Лайпциг, Емс и накрая Париж, където ние ще бъдем към средата на септември...

„Ние“ не означава Алис Лидел и аз – но необходимо ли е да уточнявам това? Предполагам, че да, доколкото общувам с автор на романи, а известно е какво въображение могат да имат подобни особняци. Всъщност „ние“ сме чисто и просто Хари Лидън, един от моите alter ego от К. Ч., както и моята прашна особа – прашна, тъй като тъмният ми редингот поема ден подир ден донесени от степните ветрове странни дребни частици със сиворъждив цвят, подобни на ония, които покриват крилцата на нощните пеперуди. Тук лятото е горещо, дори жарко, то затиска с мъчителна тежест тия отдалечени от морето градове в централна Европа, които разполагат за освежаване единствено с някой Дунав или с някоя Волга, при това доста попресъхнали.

Пътуваме от град на град най-често с нощни влакове. Добродушният Лидън се просва на кушетката си – стига в купетата да има подобни удобства, тъй като в повечето случаи се предполага, че трябва да лягаме направо на пода, осеян с разнообразни нечистотии, чието подробно описание ще ви спестя, – вперва очи в полюшващата се и димяща лампа горе и чака „да му дойде краят“. Уверява ме, че също тъй не пропускал да насочи мислите си към Божието величие. Лично аз понасям зле затварянето в тия тесни, клатушкащи се помещенийца, предпочитам да будувам вън, сред нощните повеи, под навесчетата на разположените в задната част на вагоните платформи. Там Божието величие също се проявява твърде явно – небето е великолепно изпъстрено със сияйни звезди, а местностите, сред които ни носи влакът, се отличават с дива прелест. През една ранна утрин съзрях казаци на коне с необуздан вид, които препускаха наравно с нашата композиция и навярно щяха да ни изпреварят, ако устремът им не бе спрян от ширнала се река, над която минаваше единствено мостът с железопътната линия.

Известно ми е, скъпи господин Дикенс, че вие вече не обичате влакове, нито мостове с релси след юнския ден на 1865 година, когато експресът, отвеждащ ви от Фолкстоун към Лондон дерайлира на стейпълхърсткия виадукт. Казват, че през онзи ужасен ден вие сте се проявили като герой, че сте ръководили властно първите спасителни операции, че сте пълнили шапката си с вода, за да напоите ранените клетници, които стенели под тежестта на развалините, че сте ободрявали оцелелите с глътки алкохол от манерката, окачена на шията ви, сякаш сте пес сенбернар. Всичко било трагично, вълнуващо и дори нежно сред страхотиите, също като във вашите романи: вагонът, където била Елън Търнан, младата жена, за която се носи слух, че е вашата голяма и все още тайна любов, по чудо се закачил за парапета на виадукта и тъкмо вие сте я измъкнали от смъртоносния капан, полюшващ се със скърцане над бездната. Иначе времето било хубаво. Малко по-късно окървавените пътници измрели почти в ръцете ви под сенките на дърветата, където лично сте помогнали да ги положат.

Аз пък все си мислех за всичко това в моите нощни влакове и си казвах: „Ако дерайлираме, аз ще съм в далеч по-различно положение в сравнение с Чарлз Дикенс на виадукта при Стейпълхърст! Тъй де, няма да ми се налага да спасявам моята любов – моята любов я няма тук. Единственият ми близък човек в този безкраен влак е милият стар Хари Лидън.“ И все пак забележете как дяволът съумява да ме преследва дори на края на света, да ме тормози чак на задната платформа на един руски вагон, устремен сред тънещата в мрак и неприветлива природа: казвайки Лидън, как според вас да не си мисля за Лидел?

Колко лесно е за пелтек да обърка една сричка.
За двама свещенослужители е естествено пътуването да преминава под знака на посещения в църкви и манастири. Опознаваме Божията Европа, както казва Лидън. Ала някои монахини в манастира „Страстной“, господине, нямаха и дванадесет години, и въпреки трепкащата светлина на свещите и булата, които скриват отчасти лицата им, ясно забелязах, че между тях има и доста хубавички. А само преди няколко седмици в Брюксел присъствувах на шествие, включващо облечени в бяло момиченца, които също бяха прелестни.

Но стига дребни забавления, господине, та нима в Европа има само малки момичета! С Хари Лидън по-често се натъквахме в руските църкви и манастири на монаси, които носеха бради почти до коленете. Някои живееха като отшелници в подземия, където дори посред бял ден човек може да влезе единствено ако носи запалена свещ. Из тия проходи, напомнящи килиите в древните циркове, където държали християните, преди да ги предадат на зверовете, се носи тежка, застояла миризма именно на диво, на мускус и на селитра; изпод камъните се чува рученето на подземни реки. Както виждате, доста далеч сме от кукленските къщички. Тия мрачни обиталища ми се сториха по-скоро като части от ада, ала за поминуващите в тях те са по-скоро преддверия на небесния рай. И възторжените им лица са може би белег, че имат право, може би изначалната природа на Всевишния е всепроникваща и Му осигурява достъп до всичко живо – дори до греха и до неговата по-крехка родственица лудостта.

Бих искал да служа на един такъв Бог, прозорлив и склонен към търпимост. За такъв Бог бих се въздигнал до истински свещенически сан. О, навярно щях да бъда твърде лош свещеник, но поне бих славил един чувствителен Бог, снизхождащ заедно с човека в пропастите, където човекът се дави. Вместо това винаги са ми представяли Бог като Вседържител на светлината, а в мен има прекалено малко светлина, само тук-там по някоя искрица.

Аз съм нощно създание, нощна птица. Спя толкова малко! Обичате ли нощта, господин Дикенс? За велики писатели като вас тя не е особено нужна, нали? Те съчинителствуват сутрин или следобед в стаи, където не ги безпокоят. Домочадието пази тишина, децата биват пращани по-далечко в градината, кучетата се прибират в колибките, прислугата изтупва килимите, след като е изчакала Господаря да слезе от своята кула. Дори лете се изпращат хора из нивите наоколо да кажат на жетварите да не пеят толкова силно, понеже вятърът носи техния вой до отворения прозорец, зад който романистът реди думички, навързва своя разказ, лови героите си. Вашето писане е почетно, всепризнато, официално занимание, сродно с хода на слънцето.

А Доджсън трябва да изчака естествената тишина на нощта, за да бъде Луис Каръл. Забележете, аз обичам миговете, когато вратите се затварят, когато съдовете са измити, лампата е запалена и приготвям хартията, мастилото и перата си.

Ако времето е хубаво, разполагам писалището си срещу прозореца, като разтварям крилата му – прилепите изобщо не ме плашат. Есенес или зиме разпалвам огъня и си приготвям чаша или две от едно питие, изобретено през средните векове от норфъкските монаси – отвара от лековити билки, осемнадесет, струва ми се, между които босилек, копър и мак, която се пие топла и някога се славела като безпогрешно предпазно средство при върлуваща бубонна чума, а също, ако пък бъдат изпити последователно седем чаши, ускорявала и облекчавала ражданията при жените; аз, разбира се, не съм чумав, нито ми предстои да създавам потомство, тъй че поемам напитката за успокояване на нервите и за да проясня съзнанието си.

И ето, вече съм сам и почти ми е драго, че е тъй – мога да работя дълги часове. Но, знаете ли, не винаги пиша приказки. По-често нощем се занимавам с кореспонденцията си, с посланията си до вас, скъпи господине, а също и до Мери, Дъмфна, Меги, Доли, Агнес, Мод, Гейнор, Гъртруд или Айзъбел – някои от момиченцата, с които поддържам мили, макар и не прекалено близки приятелски връзки.

Освен това нощем изобретателствувам, измислям купища изобретения. В смисъл – стремя се да опростя неща, които неизвестно защо обществото се е постарало да направи безкрайно сложни. Повярвайте ми, господин Дикенс, вече зная какво е необходимо да се направи, за може всеки да изпрати без излишни главоболия пари с пощенски запис или да пусне изборна бюлетина в урна, открих и способ да се пише на тъмно, както и начин да се избегне блъсканицата, докато се чакат колите на излизане от театрите, а сега усъвършенствувам слепващ материал, много по-добър от известната ни самозалепваща се лента – имам предвид онази, която ближем, за да затворим плика; при все че понякога е очарователно да се гледа някое младо създание как прокарва влажното връхче на езичето си по късата блудкава ивица с цвят на карамел, да изкривява леко личице (съвсем младите създания рядко биват загрозени от кривенето) и да подмята „пфу“, преди да прегъне капачето и да приглади запечатания плик.

Често отивах да побродя с лист хартия и молив край деканската резиденция на „Крайст Чърч Колидж“ през хубавите и топли майски нощи, в които нямаше комари, долетели откъм Тил Мил – споменавам майските нощи, защото Алис Лидел е родена през май, на четвърти май, ако искаме да бъдем точни, – и там, скрит в храстите почти под прозореца на Алис, измислях, излагах и решавах твърде сериозни логически задачи, които биха се сторили на самата Алис извънредно смехотворни, като например: Всички котки разбират френски, някои кокошки са котки или Плешивият няма нужда от ресане, никой гущер няма коса, или Куцо куче няма да е благодарно, ако му дадат въженце за скачане – освен ако кучето е част от тайния свят, който толкова ни сближи с Алис Лидел, онзи почти непристъпен за всеки друг освен нея и мен свят, света на щуротията. В този принадлежащ на Алис и на мен свят е напълно обичайно куците кучета да благодарят, ако им се предложи въженце за скачане, и то на различни езици, между които санскритски, а също тъй, бих се обзаложил, иврит и арамейски, като при това незабавно започнат да си служат с въпросното въженце, проявявайки смайваща ловкост и изящество.

Ала само едно малко момиче може да разбере тия неща и да ги направи също тъй естествено свои, както хубавото бретонче, падащо върху челцето му. А вие не сте малко момиче, скъпи господин Дикенс, и подозирам, че вече доста съм ви раздразнил с писмото си. Ще го завърша тук, и без това скоро ще ни поднесат обеда в трапезарията в хотел „Дюсо“ в Москва, чувам как в двора трополят колите, дошли да приберат багажа на заминаващите пътници.




Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...) септември 1868


Скъпи господин Дикенс,

Още от първите дни на месец май, когато се завърнахте у дома след половин година, прекарана в Америка, почти всяка седмица пресата ни предлага по някой все по-драматичен разказ за тамошната ви обиколка: за вашето разклатено здраве, влошено още повече от виелиците, които били много по-яростни, отколкото английските, и превръщали човека направо в бледо, искрящо от ледени частици изваяние… не са ни спестени и най-незначителните подробности относно американската ви хрема, една от най-страхотните хреми, понесени някога от човешко същество – не съм си представял, че е възможно да се изредят толкова прилагателни, изпълнени с ужас и страхопочитание, за да се опишат прегракването, кихането и подсмърчанията ви… някои вестници дават извънредна информация за синапените компреси, изгаряли гърдите ви, докато други описват в по няколко колони закуската ви, състояща се от огромно количество пресен каймак, подправен обилно с ром – едничко средство, годно да ви върне към живот… добавят, че въпреки изключително силните сънотворни така и не сте успели да спите непробудно една цяла нощ, че през всичкото време духът ви е бил печален, а тежкият пристъп на еризипел направо не ви давал възможност да направите дори крачка!

Ала губейки едно, печелим – може би – друго, а аз прочетох също някъде, че покрай това приключение все пак сте изкарали двадесет хиляди лири. Колкото до мен, като приспадна разходите, силно се надявам „Алиса в страната на чудесата“ да ми докара към петстотин. Това прави малко относителен „триумфалния“ успех, с който твърдят, че се ползувала моята книжка, нали така.

Ала аз ни най-малко не ви завиждам, господине! Вашата американска слава – нека да я наречем направо световна – обгръща цялото пишещо братство, към което се числя и аз.

Но, господине... всъщност дали се числя?

Наистина понякога ме обзема смущаващото усещане, че съм едно от ония блуждаещи из пространството камъчета, които не се задържат в никоя система, не поемат по никоя орбита, а само се хлъзгат покрай сферите на влияние на големите звезди, без да навлизат в тях. През прекрасните августовски нощи подобни камъчета явно преминават в големи количества покрай Земята, сподирени от огнени опашки. Децата, оставени будни, докато настъпи истински тъмна нощ, потрепващи от желание за сън и от възбуда в дългите си ленени нощници, си намислят разни неща, като ги видят. Трябва тия пожелания да са съвсем кратки, защото има вероятност да се сбъднат единствено ако са изложени, докато още си личи пламналата следа.

И ето че оня ден във влака за Лондон една личност, придружена от две момиченца, четящи „Алиса“, ми каза, без да знае кой съм:

– Последния път, като имаше дъжд от падащи звезди, дъщеричките ми си пожелаха да срещнат автора на тази очарователна книга.

Не сметнах за редно да издам самоличността си, отговорих само, че и аз се смятам за нещо като падаща звезда и че ако двете момиченца ме погледнат, няма да е зле да си пожелаят отново същото. Те го сториха, сключвайки ръце, сякаш се молеха, и промълвиха:

– Звездичке, звездичке, направи така, че Лизбет и Сали някой ден да имат късмет и да срещнат този господин Луис Каръл!

Тогава изразих пред двете деца увереността си, че желанието им се сбъдва в същия този миг. Баба им ме изгледа с укор:

– Господине, освен вас и мен в това купе няма никой друг. Значи, вие се подигравате на Лизбет и на Сали, освен ако сте самият Луис Каръл.

След това намести лорнета си и ме огледа внимателно:

– Е, господине, вие ли сте Луис Каръл?

Канех се да отговоря, когато едно от момиченцата, по-хубавичкото, което беше с жълта рокличка и се казваше Лизбет, ме изпревари и рече, че предпочитала да се хвърли от влака, отколкото да ме приеме за господин Каръл; добави, вирнала войнствено брадичка, че господин Каръл просто няма как да е с такава кисела физиономия, нито пък да пелтечи по такъв жалък начин.

– Вие сте малка глупачка, и нахална при това! – каза баба й и я перна няколко пъти по пръстите с шнура на лорнета си (ала си личеше, че е напълно съгласна с Лизбет).

Другото момиченце, Сали, заяви, че според нея Луис Каръл трябва да е съвсем млад мъж с необичаен кариран костюм, който вероятно също като Белия Заек все не може да налучка точното време. Поясни също, че господинът в купето няма вид на човек, който трудно се оправя с часовете, тъй като несъмнено се е качил във вагона, без да е дори малко задъхан.

Изправен пред безпощадната логика на тези две деца, аз бях принуден да призная, че не съм Луис Каръл. Впрочем това е самата истина, след като аз съм Чарлз Лътуидж Доджсън.

Според мен Луис Каръл ще съществува наистина едва след смъртта на Чарлз Лътуидж Доджсън – нали вече няма да съм тук и да му мятам качулка на главата всеки път, когато някой би го познал.

Някак доста жалко е, че Чарлз Лътуидж Доджсън обича момиченца, ала единствен Луис Каръл знае думи и средства, с които да ги омае.

Попитайте ме например, господин Дикенс, кой в действителност отиде до Лондон през оня ден – Каръл или Доджсън?

Каръл беше, господине. Каръл здраво бъркаше в кесията на Доджсън, чак я изпразваше. Въпреки ужасната мъгла Каръл се бе добрал чак до Ийст Енд, до Чиксанд стрийт, където му бе известен един вехтошар евреин на име Мошеле, продаващ срещу няколко shitburs (shitburs – така Мошеле нарича на своя език пенсовете) късове пъстри платове и пантофки, обшити със стъклени перлички, от които Каръл умее да приспособява възхитителни облекла на китайски императрици, за да кичи малките си приятелки, или парчета избледнели, проядени тъкани, служещи на Каръл за ушиването на феерични дрипи, способни да преобразят в беднячки момиченцата от добри семейства, които той взима „за малко“, колкото да ги снима.

После проклетникът Каръл прекосяваше с парцалите целия град и отиваше в Найтсбридж, в Уест Енд. Там задълго спираше пред витрините на разкошната бакалница, отворена наскоро от Чарлз Дигби Харъд, правейки мислено своя избор, преди да влезе. И тогава купуваше цели буркани с разноцветни бонбони, сандъчета със захаросани плодове, други – с изсушени плодове, чай с аромат на френско грозде, няколко бутилки сироп, като непременно се запасяваше и с достатъчно банички с бадемов крем: момиченцата, идващи на гощавките в К. Ч., обожаваха тия лакомства и ги поглъщаха в значителни количества. Продавачите от магазина „Харъдс“ помагаха на Каръл да натъпче всичко това в торбите от вехтошарницата.

После, прекалено натоварен, за да продължи пеш, Каръл хващаше файтон до Броуд стрийт стейшън, където в съседство с една мъжка бръснарница някой си господин Ксаропулос продаваше игри и играчки от цял свят. Някои бяха направени от материали, които изпълваха Каръл с безкрайни и дълбоки мечти – такъв бе например случаят с една игра със зар, чиито пионки бяха изработени от мангрови миди.

Тъй като Каръл отдавна харчеше безогледно тук средствата на клетия Доджсън, господин Ксаропулос го посрещаше с изключителна сърдечност. Всъщност взимаше един дълъг прът с кука и спускаше ролетката, затваряйки дюкянчето си за случайни клиенти, за да бъде то изцяло на разположение на ненаситния Каръл. Запалваше газовото осветление и с широк жест посочваше изложените съкровища:

– Заповядайте! Всичко е ваше. Ако някоя играчка ви е непонятна и желаете да ви обясня как се борави с нея...

В отговор Каръл леко се усмихваше:

– Колкото до това, господин Ксаропулос, имам пълно доверие в момиченцата. Те винаги се сещат какво да правят с играчките.

Господин Ксаропулос също се засмиваше:

– Може пък да е, защото самите те са нещо като играчки, хе-хе!

А Каръл, ровейки навсякъде, повтаряше:

– Хе-хе!


И в крайна сметка кой бе принуден да търпи в собственото си жилище целия този хаос от пъстри парцали, тия планини от сладкиши, тия армии от кукли? Доджсън, разбира се! Кой е обречен, щом извади някоя книга от библиотеката си, да предизвика безобразното изскачане на някой смешен картонен палячо, скрит отзад? Пак Доджсън! Кой, търсейки обектива, необходим му за фотографския апарат, напипва калейдоскоп? Отново Доджсън! И най-вече – когато се подготвя за излет на морския бряг, кой трябва да мъкне заедно с Библията си и с банския си костюм пълна чанта с плажни игри, известни като особено изящни и забавни, заради момиченцата, които може да се срещнат на плажа?

Луис Каръл превърна моето жилище в пещера на Али-Баба. Стига само по седалките на железопътните купета да има кротичко седнали момиченца, той ги преобразява в допълнения към дядоколедовата шейна.

Ала свърши ли празникът, на Доджсън се пада да възстановява реда. А уверявам ви, господине, нищо не ми напомня по-силно смъртта от восъчна кукла върху диван с един обут и един събут крак, изоставена, отпусната, с разперени ръце и с главата надолу.

Когато момиченцата си тръгнат, би следвало да очакваме пустота. Но не – навсякъде се усеща сладникаво-киселкото им ухание, под обувките хрускат трохи от сладките, изпадали от устичките им, когато са избухвали в смях, облегалките на мебелите дълго лепнат от смесени захар и слюнка.

Именно тези едва доловими, дразнещи и вълнуващи следи в дома ми са основното дело на Луис Каръл.

И тъй, когато всичко свърши, иде ред на настъпващата вечер. Последните студенти напускат библиотеката, в която са приключили изследванията си, катедралата, където са се молили малко и са бленували доста, отправят се към спалните си помещения. В коридорите на К. Ч. се отварят прозорците, та вятърът да прогони миризмите на тютюн, на манджа и на влажни дрехи, лампите угасват. Огромният колеж се оставя нощта да го носи, поскърцвайки като старинен кораб.

Това е часът, в който оставям Каръл на неговите призраци и се отдавам на моите приумици.

Влизам в моята лаборатория, тънеща в естествен мрак – ако грее луна, за всеки случай спускам черните завеси. Обличам дългата роба, която ме предпазва от случайно пръснала киселина. След като приготвя разтворите, изваждам от калъфите им големите стъклени плаки. Нежно ги полагам в легенчето, полюлявам ги малко вътре – предполагам, Прикс е правела същото, когато е къпела Алис. И образите бавно възникват току под течната повърхност. Зная, че ще се появят и въпреки това винаги изпитвам простодушно вълнение, докато гледам как лицата и телцата на малките момичета придобиват очертания, отначало смътни като привидения, после все по-контрастни, докато накрая бъде постигната уравновесеност на изображението. Моите момиченца са още „негативни“, бузите им са черни като мастило, очите им са безцветни, те приличат смущаващо на някакви малки диви робини. Колкото по-руси са в действителност, толкова по-катранени са косите им в легенчето и обратно – по тила на тъмнокосите играят бели плитки на грохнали старици. А аз се подсмивам, сам-самичък: дали малкото сладичко негърче със зъби, помръкнали сякаш от ранно дъвчене на бетел още в пелени, е Айзъбел, Дора или Доръти Джой?

Но аз трябва да побързам и да изплакна милите ми малки създания, преди киселинният разтвор да ги е разял недопустимо. В известен смисъл фотографските манипулации възпрепятствуват възможността малките момичета да бъдат унищожени – нещо, което животът, ако се вгледаме истински, сякаш е неспособен да стори. После започва един от най-приятните моменти: раздвижвайки около потопените снимки чиста, прохладна, бистра вода, ръцете ми галят отвъд гладкостта на стъклените плочи прелестните деца, облечени с вълшебни или бедняшки дрехи, понякога полуголи, а в отделни случаи, но много рядко, съвсем голи – и независимо дали Луис Каръл е съгласен, тогава именно и единствено скромният преподобен Доджсън преминава в огледалния свят, докато камбаната на Томс Тауър отмерва в тихата нощ на Оксфорд дванадесетте полунощни удара.
Стана дума за дванадесет – ние пък си имаме Осмицата, цифра, изписвана претенциозно с главна буква, обозначаща седмицата, през която по реката се провежда гребното състезание на осемчленни екипи.

В лодките се състезават същите студенти, които ни тровят живота (или поне моя) и злословят за нас през цялата година; докато трае Осмицата обаче, те се преструват, че обожават колежа и преподавателите си и защищават нашата чест с възторжени възгласи и проливане на пот, стремейки се да гребат с такава скорост, че да успеят да блъснат кърмата на предшествуващата ги лодка. При последната регата лодката, която достигне първа финиша, без да бъде блъсната, получава за една година будещата завист титла „Речен вожд“. Всякакви опити за измъкване от Осмицата са предварително обречени на неуспех, защото би се сметнало за крайно непристойно от страна на един преподавател да не се появи на брега – където при това всеки е длъжен да проявява максимален ентусиазъм, или с други думи, принуден е въпреки жегата и официалното облекло, налагащо се за случая, да реве, да подскача, да ръкопляска или направо да ридае според обстоятелствата.

Ненавиждам Осмицата.

Всъщност ненавиждам общо взето всички празненства с изключение на организираните от самия мен – особено вечèрите в града, които са ми почти толкова досадни, колкото и Осмицата, още повече, че неизменно ми оказват опасната чест да ме настанят до някоя дърта овца, която захваща да ми мрънка, докато поднасят пъпеша с мадейра: „Хайде, господин Каръл, кажете, откъде ви хрумна да съчините тази любопитна „Алиса в страната на чудесата“? Дали скъпата ви баба не ви е разказвала тази приказка, за да създаде у бъдещия свещенослужител, когото е съзирала у вас, предубеждение спрямо повърхностния нрав на жените? В края на краищата нима глупавичката Алиса не би трябвало веднага да положи усилия, за да излезе от една дупка, в която, между нас казано, изобщо не е имало защо да се вмъква? Лично аз имам шестнайсет внучки, господин Каръл, и повярвайте ми, само ако зърнех някоя да се търкаля из отвратителната кал на някоя заешка дупка...“

Защо дъртите овци все гледат да открият основания или поука в приказки, които са си чиста бъркотия? В лодката, в която измислях стъпка по стъпка моята приказка, съчинена като подарък – просто подарък, за който смятах, че завинаги ще изчезне заедно с онази прекалено хубава лятна вечер, – Алис Лидел изобщо не ме попита защо момиченцето, носещо нейното име, отива да цапа рокличката си в някаква си дупка, тя само повтаряше, когато спирах, за да се сетя какво да разказвам по-нататък: „Ами после, господин Доджсън, ами после?...“

Ами после? – естествено, това е единственият въпрос, който си струва да бъде зададен на съчинителя на приказки, но той никога дори не хрумва на дъртите овци през време на печалните им празненства.

Въпреки искренето на водата, разплисквана под ударите на украсените с блестящи разноцветни символи гребла, въпреки десетките лъскави знамена, развети над навесите за лодки, въпреки песните, музиката и мириса на пресен лак, който се смесваше с уханието на хелиотропите, въпреки привидния младежки жар, струящ от регатите, тази Осмица бе празненство, по-печално дори от събиранията на овците: придружена от сестрите си Едит и Лорина, Алис всеки ден се настаняваше на трибуната, запазена за видните личности от К. Ч. – но тя пристигаше като млада дама, с кринолин, с обувки с връзки, с пищна шапка, с камея на обрамчената от дантели шия и с истински женски ръкавици.

В интерес на истината, господине, трябва да кажа, че Алис е станала наистина прекрасна. Над детската й сочност се е образувала своеобразна черупка от меланхолия, която й придава нежността на същинска Офелия.

Отдавна не ми се бе случвало дори да я зърна. Само Едит все още се появяваше понякога в магазинчето за сладкарски изделия на Сейнт Олдейтс номер 83 и купуваше шоколадови бонбони с плънка за случаите, когато Уелският принц пристигаше да вечеря в деканската резиденция. Съобщавах й новини за „нашата“ книга с молба да ги предаде на Алис:

– Понастоящем Джордж Дю Морие¹ чете френския превод, май бил напълно сполучлив, а след по-малко от година ще получим първите екземпляри от немското издание.

__________________

¹ Псевдоним на Луи Бюсон (1834 – 1896), също като Тениъл работещ за „Пънч“, баща на актьора Джералд Дю Морие и дядо на Дафни Дю Морие. – Б. пр.

Надявах се да ми каже: „О, господин Доджсън, Алис толкова ще се радва вие лично да й съобщите тези хубави новини – хайде, защо не наминете към къщи утре около пет часа?“ Това обаче тъй и не се случи; дали защото не се сещаше, или пък й бе наредено да не предприема подобни инициативи – Едит само ми се усмихваше и сменяше темата, като ми предлагаше кесията с шоколадови бонбони с пълнеж:

– Вземете си един, господин Доджсън, Негово Височество няма как да ги изяде всичките!

После ме оставяше там с лепнеща от какао уста и можех само да я гледам как пресича улицата и тича към деканската резиденция.

Един ден Едит ме завари в магазинчето, където бях заедно с две мои малки приятелки – Дъмфна Елис, чийто баща е самият ректор на „Кранбърн“, и Айрин Макдоналд, която с почти болезнения си поглед и нацупените си, пищни пълни устни е особено момиченце, обещаващо да се превърне в смущаваща жена. Представих момичетата на Едит, тя ги огледа с усмивка и каза, че малко приличали на сестра й Алис в годините на нашето приятелство.

Аз енергично запротестирах, че с Алис и сега сме приятели, но Едит тръсна глава някак тъжно:

– Ръкописът на вашата мила приказка е все тъй на масата в трапезарията, но тя вече рядко го прелиства, само ако дойдат гости и пожелаят да му се порадват. Чете други книги.

– Какви други книги?

– Романи. Взима ги и се усамотява с тях в градината. Предполагам, че вече е във възрастта, когато любовните истории се харесват повече от приказките.

Тогава аз се осмелих да се наведа към нея и да изпелтеча, почти долепил устни до ухото й, че „Алиса“ е любовна история, разбира се. Едит Лидел се втренчи в лицето ми. За миг преоткрих в очите й онази смесица от нежност и присмех, която придаваше такъв неповторим блясък на погледа на Алис и неведнъж ме бе поразявала.

– Всички сме наясно с нещата, господин Доджсън. Следователно по-добре е да не обсъждаме това – нито сега, нито когато и да било.

Тя се извърна и се престори, че разглежда изложените сладкиши. И все пак усещах, че възнамерява да ми каже още нещо. Наистина – внезапно ме попита:

– Аз съм една година по-малка от Алис – защо тя, а не аз?

Отчасти за да дам отговор на този въпрос, аз си позволих да се изкатеря през този слънчев ден от седемте дни на Осмицата по дъските, от които бе скована почетната трибуна за поддръжниците на гребците от „Крайст Чърч“.

Алис ме гледаше как се изкачвам. Усмихваше се и въртеше изящно чадърчето си. Когато се изравних с нея, тя се надигна и ме посрещна с нещо като реверанс:

– Добре дошли, господин Доджсън. Какво прекрасно време, колко здрави и умели са момчетата!

Предполагам, като се имат предвид обстоятелствата, че едва ли би могло да се измисли по-умно встъпление. И все пак тази незначителна любезна фраза ми бе тъй неприятна, сякаш внезапно бе започнало да вали. Изправена пред пейката, Алис леко стърчеше над мен. Очите ми бяха срещу горнището на роклята й и нямаше как да не забележа, че тя бе поопъната от младежки набъбнали гърди.

Тя е на шестнадесет години.

Гребците, които непрестанно сновяха нагоре-надолу по трибуната и я клатеха, сякаш имаше земетресение, внезапно спираха да пухтят и застиваха, когато зърнеха Алис. Повечето оставаха за миг неподвижни, с невъобразимо глупашки вид, после измъчено изкривяваха лице, явно смятайки, че са постигнали подобие на усмивка, и изръмжаваха нещо нечленоразделно, след което правеха опит да слязат, без да изпускат Алис из поглед, не улучваха стъпалото и се пльосваха на земята. Други, за щастие по-малобройни, се покланяха на декана и на госпожа Лидел, надявайки се вероятно да им хрумне добрата идея да ги представят на Алис. Понякога деканът го правеше наистина – но само ако гребецът бе блеснал на последните изпити, – като проявяваше явно предпочитание към спечелилите награди по теология и по гръцки.

Предполагам, че Хенри Джордж Лидел желае Алис да се омъжи за бъдещ високопоставен свещенослужител или за археолог. Като гледам Алис през този ден, двойно озарена от младостта и от слънцето, което я прави още по-ослепителна, мога да ви уверя, скъпи господине, че деканът храни празни надежди и че и двете възможности са еднакво смехотворни.

В края на краищата, дори да измислих Алиса, впуснала се да дири приключения в една тъмна дупка, няма основание моята малка приятелка да е заслужила – под предлога, че е направила грешката да порасне – да бъде затворена в някой може би величествен, но потискащ (всичките са си донякъде такива) свещенически дом или в палатка в някой лагер, шибан от пясъчни ветрове, разчитайки единствено на компанията на местните воини и на пустинните лисици. Алис ще си остане прекалено чиста, прекалено крехка за подобни диващини. Не съм далеч от мисълта, че идеален съпруг за нея би бил някой като мен, някой безкрайно нежен и безкрайно луд човек, който винаги ще има под ръка мъничко щуротия, без която всекидневието в крайна сметка задушава всекиго с онази ужасна „значимост“, която тъй рано попарва и унищожава човешките същества.

Ала, освен че господин и госпожа Лидел биха се ужасили аз да им поискам ръката на Алис, убеден съм, че бракът е също тъй противен на моята природа, колкото водата на огъня. Женитбата ми с Алис би била отчаян ход. След като вече присъствувах, безпомощен и покрусен, на преминаването й от детството към младостта, струва ми се, не бих могъл да понеса да я гледам как се превръща в жена и как старее. Прекалено мъчно би ми станало, ако не избухне в смях през някоя бурна вечер, когато й кажа: „Едно фантомче и една фея си родили дванайсет деца, най-голямото станало таласъмче, второто – бродник, третото и четвъртото съответно – привидение и воден дух, петото се проявило доста добре като полтъргайст, шестото (то било момиче) се определило като самовила, после излезли двама близнаци троли, след това се пръкнали един караконджо, един елф, един призрак от тия, дето се срещат под път и над път, и накрая един гном.“ И не ми казвайте, господине, че това не е смешно: наложи ми се да спра за миг да пиша това писмо и да отида да се покискам самичък до прозореца; една кукумявка намина да се осведоми на какво се дължи моето веселие, аз й повторих онова, което прочетохте по-горе и, кълна се, тя отлетя, като се държеше за корема.

Всъщност се смея, за да не заплача. При едно добро и силно разтърсване, както при ридание, смехът е залъгалка за тялото.

Но кое може да залъже любовта?


И тъй, аз седнах до Алис. В знак на почтителност – та тя се бе превърнала в девойка – свалих шапката си и я поставих на коленете си, а Алис мило нагласи чадърчето си тъй, че да пази и мен от слънцето. Обгърнати от оглушителната врява на зрителите, на тромпетите и свирките, от плющенето на знамената, от писукането на лястовиците и от дрезгавите викове на гребците, гледахме как лодките летят в надпревара по реката. От време на време Алис се обръщаше към мен. Вдишвах дъха от полуразтворените й устни. Струва ми се, наскоро бе схрускала или смукала нещо с аромат на ванилия. Казах й:

– Това не ви ли напомня нещо?

Тя се усмихна:

– Да, наистина: миналогодишната Осмица. Донякъде е все едно и също, нали?

– Мислех си по-скоро за една разходка с лодка.

– О!... За деня на приказката ли?

Не отговорих. Тя престана да се усмихва. Повдигна шапката си с дългите си пръсти, за да нагласи плитката, която бе закрепила като кок. Реших, че може би съм я разсърдил, припомняйки й един от най-хубавите дни в моя живот, и че тя ще млъкне окончателно. Но не й беше неприятно, въздъхна:

– За мен също това е чудесен спомен. Водите ли понякога по реката вашите нови малки приятелки? Едит ми спомена, че една от тях била наистина хубава. Имала едно такова сладко смачкано личице и ужасно чаровна трапчинка между носа и устата.

Казах й, че става дума за Айрин Макдоналд.

– Ако ви е забавно, мога да ви дам нейна снимка.

– Не – каза Алис, – благодаря ви, господин Доджсън, но като че ли нямам желание. За какво ми е портрет на момиченце, с което нямам нищо общо?

– Аз също нямам нищо общо с нея.

Алис поклати глава със сериозен вид, какъвто не бях забелязвал досега при нея. Всъщност у нея имаше доста неща, за които нямах понятие. Смени темата:

– Тази година комарите са повече, не мислите ли? Мен ме хапят. Обичат да хапят хора със сладка кръв.

Извади кърпичката си и я размаха, за да пропъди комарите. Тогава забелязах, че като истинска жена бе напоила кърпичката си с няколко капки парфюм, който подобно на дъха й ухаеше на ванилия.

Разговаряхме още тридесетина минути доста объркано на съкровени и вълнуващи теми като предпочитанието на хапещите насекоми към сладката кожа. Разбира се, имах силно желание да я помоля да ми разреши да опитам нейната, докосвайки я съвсем леко и дискретно с устни. Но не смеех – не толкова от съображения за благопристойност, колкото от страх да не остана разочарован: докато Алис бе дете, си бях позволявал да я целувам по челото, по бузите и по опакото на дланите и си спомнях един вкус, който в никакъв случай не биваше да бъде заменен от друг в паметта ми.

Смрачаваше се, птици прорязваха въздуха и се стрелкаха над водата за сетен път, за да докопат залисала се мушица, после хлътваха внезапно сред листака на някое дърво, пораждайки бурни и шумни протести от страна на вече настанилите се там наематели. Гребците по реката бяха уморени, и от тяхното изтощение лодките сякаш натежаваха и не се плъзгаха вече с такава лекота. Захлаждаше се, жените се наметнаха. Алис потръпна, прибра ухаещата си на ванилия кърпичка в ръкава си и стана:

– Е, сбогом, господин Доджсън. Надявам се да прекарате приятно ваканцията и да случите хубаво време.

Подозирах, че ще се разделим, споменавайки времето през настъпващото лято, и бях подготвил кратко изказване относно метеорологическите прогнози, които могат да се правят въз основа на поведението на свраките – всеки знае, че когато свраките вият гнездата си по върховете на дърветата, това е знак, че няма да духа вятър, а може да се очакват внушителни раздвижвания в атмосферата, ако те дирят приют по ниските клони. Не успях обаче да отворя дума за свраките, тъй като един студент вече бе хванал Алис подръка и я поведе нанякъде, обещавайки й нещо – нямам представа какво, ала във всеки случай я разсмя.

Проследих ги доста разсеяно с поглед, както човек минава в музей покрай наистина твърде красива картина, която обаче всъщност не му въздействува.

Ха, просто ми се струва, че чета мислите ви, господин Дикенс: вероятно сте възприемали неодобрително изпитваното от мен „срамотно“ привличане (слагам кавички, защото все пак думата е крайно несправедлива и ми причинява болка) към детето Алис, и навярно този път според вас проявявам боязливост и непригодност за щастие, след като тя е вече на възраст, за да бъде сгодена – а аз просто я оставям да си тръгне, сподирена от ухание на ванилия, подръка с един студент, който несъмнено ще я застави да отметне глава и ще я целуне по устата зад първия срещнат храст.

Тъй да бъде, Ваша милост, нека се заемем с пледоарията. Да си представим, че преодолея всички препятствия, обуславящи невъзможността на подобно нещо, и успея да се оженя за Алис Лидел. Естествено, ще настъпи мигът на първата ни нощ заедно. Тя ще се съблече. Ще бъде гола, или поне само по фуста. Сгърчила пръстите на краката си по прекомерно студения под на свещеническия дом, ще прекоси бавно стаята, ще се отпусне на леглото до мен. Нека да ви обадя, че отлично ми е известно какво трябва да се прави в подобен случай – в действителност не съм го правил досега, ала макар да не съм преживял усещанията, които дарява любовта, съм запознат с всяко едно от действията, които любовникът следва да предприеме.

Аз обаче не бих могъл да направя това с Алис Лидел. Струва ми се, че би било отвратително светотатство. Щом затворя очи, господине, за кого ще си мечтая в тия мигове, ако не за някогашното малко момиче?

Не ми е драго да съм нещастен, ала още по-противно би ми било да изневеря на чистотата, която си представям с яснота и непреклонност, доближаващи се до абсолютното.

Останах на почти опустялата трибуна да премислям всички тия неща, доста страшни всъщност, докато и последната лодка бе изтеглена на брега. Нощният мрак се сгъстяваше и екипажите бяха запалили фенери. Оттатък Фоли Бридж, моста, от който окъснели деца се забавляваха да хвърлят в размътената вода камъчета, за да стряскат рибите, блещукаха светлините на Оксфорд.

Ако е писано, помислих си, никога вече няма да видя Алис. Сложих си шапката и се прибрах в жилището си. И този път ми бе невъзможно да заспя и поработих над една математическа главоблъсканица (начин за извършване на действието умножение, без да се умножава), която дори по-добре от силен чай запази съзнанието ми напрегнато и ясно, докато не я разреших.


Баща ми почина в края на първия ден на лятото.

Едва ли бих могъл да говоря за тази нощ, господине. Повече от месец не вписах нищичко в дневника си и не водих никаква кореспонденция освен размяната на послания, наложителна при подобни нещастия.

Спомних си как по време на регатата през седмицата на Осмицата Алис ми пожела слънчево лято. Естествено, това бе мило от нейна страна. Явно обаче Божиите уши не се вслушват в пожеланията на девойките, защото вместо слънце дъжд от сълзи ороси лицето ми и все още не е секнал.

Първото последствие от кончината на моя баща бе, че се наложи семейство Доджсън да напусне свещеническия дом в Крофт, където всички се събирахме цели двадесет и пет години. Разбира се, новият глава на енорията не ни изхвърляше и нямаше защо да се изнесем незабавно. Ала тъй като знаехме, че раздялата с Крофт е неизбежна, решихме да я ускорим.

За мен няма по-мъчително нещо от временните положения.

Навярно това признание ще ви се стори донейде парадоксално, направено от човек, изпитващ такава дълбока обич към нещо тъй временно, каквото е детството; ала човешките същества са устроени така – едва ли го научавате от мен, скъпи господин Дикенс, – че нерядко се отдават на страстите, способни да ги наранят най-силно. А и ако не беше тъй, нима биха се наричали „страсти“?

Във всеки случай на мен се падна грижата да потърся ново обиталище за нашия род. Издирванията ми не се проточиха и открих нещо напълно подходящо край Гилдфорд, северозападно от Лондон. Имението се нарича „Честнътс“. Тухлената фасада има общо взето суров вид, който ще смекчим, като я обгърнем с диви лози и пълзящи розови храсти – освен това напомня малко свещеническия дом в Дарсбъри, където съм роден; иначе е внушителна почти колкото Крофт. Не може да се твърди, че къщата е наистина красива, градината също не е чаровна, както бе градината на свещеническия дом, но пък околната гледка е великолепна.

Според мен едва ли нещо би могло вече да ни прогони от Гилдфорд и ми хрумна, че в известна степен като че ли бях избрал дома, където един ден щях да умра. Тогава го огледах с по-други очи, спирах се във всяка стая и се питах дали смъртта ще ме покоси тук или в оранжерията, или пък в градината. През онзи ден бях сам и в „Честнътс“ се носеше оня мирис на хлад и запуснатост, така обичаен за предназначените за продан къщи и за криптите. Седнах в едно просторно кресло, размислих се за смъртта и знаете ли, напуши ме голям смях, понеже ако са верни разказите на някои хора, твърдящи от личен опит, че в предсмъртното състояние човек обзирал целия си живот – то картината на моя живот ще бъде безкрайна върволица от малки момиченца. Дали в деня на смъртта си ще мога да изброя колко съм познавал? Истината е, че след онова, което е редно да наречем моето скъсване с Алис Лидел, връзките ми с деца непрестанно разширяват своя обсег. Все по-малко се смущавам, особено по плажовете и по железопътните линии, когато се старая да привлека вниманието на съвсем млади госпожици и да общувам с тях. И, кълна се, твърде рядко се случва опитите ми да не се увенчаят с известен успех. Явно момиченцата, също както и кучетата, начаса долавят кога са обект на обич, изтъкана от съвършена – дори неумолима – чистота на намеренията. Ще добавя, че възрастните, които се грижат за тях, също усещат вярно нещата, досега не съм бил отблъснат от някоя майка или гувернантка: напротив, става им приятно, когато един свещенослужител се откъсва от Библията и изважда от чантата си някакви забавни главоблъсканици, задава смайващи гатанки, разказва смехории (понякога дори в рими, забележете!), накратко – спомага пътуването с влак да мине неусетно или, ако сме на морския бряг, разнообразява със закачките и словесно оформените си мечти малко досадната страна на неизбежното къпане и ловене на рачета.

Ала въпреки своята многобройност тези връзки си остават бегли. Повечето избледняват с пристигането на влака на гарата или с намесата на инструкторите по плуване, които при настъпването на здрача измъкват от водата моите малки къпещи се красавици и ги изтикват, целите в пясък и потракващи със зъби, към дългите площадки върху стълбове, където ги очакват хотелските коли. Вечерта, докато се разхождам по „стъргалото“, където се издигат въпросните големи хотели за летуващи, понякога съзирам през грамадните прозорци на обърнатите към небето трапезарии фигурките на моите малки приятелки еднодневки. Някое тъпо стайно растение гъделичка лицата им, те задрямват над купата с останки от шоколадов сладолед или се прозяват, без да си дадат труд да прикрият уста с ръка. Случвало се е някоя да ме забележи, опряла носле до стъклото, и да ме разпознае. „Вижте – извиква тогава момиченцето, като се старае да привлече вниманието на останалите на масата, – това е той, моят приятел, преподобният Чарлз еди-кой-си, господинът от плажа! О, моля ви, поканете го да дойде и да ми разкаже още някоя приказка!“ Ала когато виждах някой да става и да се насочва към широкия остъклен отвор, аз побягвах. Не като злосторник, който има в какво да се упреква, а просто защото намирах за крайно неуместно да отида и да се настаня на трапезата на тези хора, за да разкажа приказка на дъщеря им срещу чаша шампанско.

Също като вас, господин Дикенс, аз не измислям приказки, за да получа правото да пия шампанско под полилеите на някой луксозен хотел с гипсови украси, в Ийстбърн или където и да било.

Обзалагам се – не толкова за пари и дори не за слава се скитате вие по света и четете книгите си в театри, в училища и в празнични салони, и макар досегашното ви творчество да е тъй обширно и възхитително, се спускате да пишете отново още щом разопаковат багажа ви. Вие работите, за да породите смях, когато разказът ви е весел, или, ако е тъжен, за да видите как в ъгълчето на нечие око се образува сълза, набъбва, помръдва и най-сетне потича. Като си помисли човек, господине, каква власт е това: с едничката магия на сръчно навързаните думи да сторите тъй, че без да сте ги докоснали, две чаровни устни да се разтегнат в усмивка или да се смръщят скръбно! Вълнението, преобразяващо едно обичано лице, струва повече от всичко. Аз нямам вашата публика, ала съм виждал как Алис се превива от смях, а после внезапно се разтреперва и извиква: „Не, господин Доджсън, недейте! Моля ви се, наредете приказката така, че да не обезглавяват Котака!“ И готово – с няколко думички оправях приказката, Котака не губеше главата си, а Алис Лидел, с риск да преобърне лодката, се хвърляше в ръцете ми: „Господин Доджсън, обожавам ви! А какво става после?...“

Каква разлика има между неблагодарните студенти, на които човек всъщност втълпява истината за този свят, между вкиснатите и скучаещи вярващи, дошли да слушат самото слово Господне, и възторжените читатели, за които цедим с презпазливостта на отровители, боравещи умело със смъртоносни ядове, нашите тъй скъпи измами!

Никой не може да обоснове разумно съмнението си в съществуването на Бог, и все пак никога не съумях да убедя стекло се в храма множество, че Той съществува – не само защото пелтеча ужасно, просто тъй и не видях някой проповедник действително да успее да го стори, дори моят баща архидякон. Напротив, вие ще се съгласите с мен, че говорещите бели зайци, способни да си служат с часовници, определено не могат да съществуват, ала откакто излезе „Алиса“, хиляди момиченца са убедени, че ги има; както, предполагам, хиляди младежи са уверени, че един ден ще успеят да целунат сестрата на Никълъс Никълби (признавам, аз също изпитвам особена нежност към тази Кейт, макар логично да би трябвало да предпочитам малката Нел – но може пък ослепителната светлина, струяща от вашето скъпо ангелче Нел, да е прекалено болезнена за нощна птица като мен?).

Тази вечер е малко студено, не си направих труда да разпаля добре огъня в камината, понеже бързах да ви пиша. За пръв път паля огън през тази есен и май съм позабравил как става. Цепениците пушат, аз кашлям. Навлажнена от вечерната мъгла, хартията ми за писма се огъва. Налага се да я приглаждам с ръба на дланта си, за да мирува. Дори мастилото сякаш се е втвърдило. Вероятно би било добре да затворя прозореца на стаята си. Ала в „двора на Том“ един студент, дошъл от високите земи в Шотландия, свири на гайда. Без съмнение няма да му разрешим да музицира всяка вечер, защото това би било в противоречие с дисциплината в колежа, освен това острият звук на гайдата дразни нервите, особено ако светлината е бледа, времето – печално, а листата капят от дърветата и прехвърчат насам-натам. Днес обаче плачливите звуци на този момък от Шотландия съответствуват до немай-къде на душевното ми състояние, както и на оня мирис на мокри морави, който ще нахлуе в стаята ми, ще се промъкне в леглото ми и ще напои завивките ми.

Тия миризми на пръст и гора ме навеждат на мисълта, че ако имам късмет да открия някое рижо момиченце с много бяла кожа, изпъстрена от лунички, ще се опитам да си го осигуря, за да го снимам, покрито единствено от сухи листа. Само си представете, господине! Ще бъде като крехко дръвче, ще го помоля да се приведе надясно, наляво – нарежданията ми ще имат върху детето същия ефект, който има вятърът върху истинските дървета, нима не е очарователно хрумване? Утре ще отскоча до Мегдълин стрийт да проверя дали съществува безвредно лепило, даващо възможност да се прикрепят растителни елементи върху млада, човешка, женска, рижа кожа. А засега ще препрочета Петата книга на Евклид.


Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...) юли 1870


Скъпи господин Дикенс,

Винаги съм смятал – не се тревожете, това ни най-малко не ме е дразнило, – че вие не четете писмата ми. Досега обаче само предполагах, а този път съм напълно уверен, че няма да прочетете настоящото послание, дори да изпитвате непреодолимо желание да го сторите.

Вие просто умряхте на девети юни, в края на деня, след като, разправят, по бузата ви се търколила една последна сълза.

И тъй, освен ако някой от близките ви не разпечата от ваше име плика, написаното от мен през тази наистина прекрасна лятна утрин, господине, ще ми бъде върнато с бележка получателят починал.

Е, но нима това може да промени някак моята потребност да ви говоря? В края на краищата, когато се моля, аз не се колебая да се обръщам към баща си и към майка си, макар и двамата да не са вече на този свят. Освен това аз все още пиша и приказки за Алис, макар тя да е също тъй далечна за мен, както собственото ми детство – впрочем само преди няколко дни госпожа Лидел ми доведе Алис, за да й направя нови снимки, и настъпи един протяжен, запъващ се миг, залутан между любезност и неловкост, който бих могъл да сравня с изслушването на цигулково соло след вечеря в изискан дом, когато солистката, малката дъщеря на домакините, е дете, по-прекрасно за гледане, отколкото за слушане – но се иска бис заради удоволствието да се погледа как малкото създание притиска заоблена бузка към дървения инструмент и раздвижва дясната си ръка, подобно крилце на пиле, неосъзнало още, че е само пиле, и стремящо се да излети като истинска птица.

Алис се прояви като съвършена млада дама, а именно – прелестна и хладна. Струва ми се, че осъзнава горе-долу колко много е означавала за мен. Ала още не знае каква е ползата за нея – дали да се гордее, задето е Алис от „Алиса“, знаменита вече във Франция, в Германия, в Италия и дори в Америка, или да изпитва неясно отвращение, задето е пробудила мечти у един беден дякон, който пелтечи и върши всичко с лявата си ръка?

Тя зае поза напълно естествено, като човек, преоткриващ стар път в позната страна.

Работихме безмълвно в студиото, което съм обзавел над жилището си. Чуваше се само краткото избръмчаване на пусковото устройство, прищракването на обтуратора и дишането на Алис, когато тя си поемаше дъх след всяка поза. Понякога се приближавах до нея да пооправя кока й или да допра късче тънка гланцова хартия до устните й, за да смекча блясъка, получил се от краткото плъзване на езика й по тях. Бе утрин, светлината беше тъкмо толкова свежа и остра, колкото трябваше.

И Лорина бе тук, чакаше търпеливо своя ред. Също като всички (дали не би следвало да добавя: по света – такова е поне мнението на моя издател Макмилан), Лорина знае, че съм предпочитал сестра й Алис. Но за Лорина това не е несправедливо. Всъщност нито една от моите малки приятелки никога не ме е упреквала, задето предпочитах Алис Лидел. Никоя не настоя да получи своя собствена Страна на чудесата. Момченцата обичат най-много да бъдат всичките еднакви, докато по мои впечатления момиченцата имат определена склонност към изключителност. Вземете например пет, носещи името Кейт, и ще видите как всяка по най-чудодеен начин ще съумее да произнесе иначе твърде краткото си име, придавайки му различна звучност. Питам се какво ли се случва с тях по-късно, много по-късно, когато стават жени. Наистина тогава те в действителност вече не се наричат Кейт, а госпожа Кейт Някояси или госпожа Кейт Незнамсикоя. Във всеки случай от чувство за дълг посветих на Лорина също толкова време и старание, колкото изразходвах за Алис.

Предполагам, госпожа Лидел възнамерява да идва всяка година в първите дни на лятото да ми поръчва портрети на дъщерите си. Господи, нима тя си въобразява, че летата ще се нижат тъй, едно подир друго, и че единствените значими промени ще бъдат увеличеният или намалял брой лястовички, лилии и сини туберози? Аз зная накъде отиват нещата, господине. Скоро някой млад мъж ще загледа Алис, както аз никога не съм я гледал, ще се доближи до нея, за да вдъхне устните й, ще я докосне, както аз никога не съм мечтал да я докосна. Ще потръпне от желание, докато аз само се чувствувах отхвърлен назад, сякаш заслепен. Тогава ще се облече тържествено – а именно, опасявам се, смешно – и ще отиде в деканската резиденция, за да поиска ръката на Алис. Всички ще се съберят да кудкудякат и да пият мадейра в гостната, където на една маса се намира моят ръкопис на „Алиса“ – е, надявам се, ако не се изтърве да го позяпа, тоя нескопосник поне да не изтърве върху него чашата или пурата си. После деканът и нескопосникът ще се запътят неуверено към градината, хванати подръка, за да си поговорят по мъжки. Ще завали. Ще заръси един от ония ситни, неумолими, пронизващо студени дъждове. Деканът няма да пропусне да отбележи, че наистина летата в Англия вече не са като едновремешните: „Когато Алис беше още момиченце, скъпи Джон (или „скъпи Уилямс“, „скъпи Лейн“, или „скъпи Сам“), летата тук бяха великолепни и жарки. Представете си, през един такъв прекрасен ден един от нашите преподаватели по математика, при това донейде обвързан с духовен сан, взе, та се захвана да изведе Алис да се поосвежи с лодка по реката. И там, понеже детето скучаело в маранята, разправил му онази смахната приказка, дето я знаете... О, но това време отмина, сега нашия преподавател го мъчи ревматизъм, а и няма такива горещи дни! – А и момиченцето вече го няма – ще подметне с тъпа усмивчица нескопосникът. – Сега госпожица Алис е млада дама. Във връзка с това, скъпи декане...“

О, не!

Напротив – да, Доджсън, да, това е животът.



Мисля си за всичко това, докато гледам студентите. Има голяма вероятност тъкмо един от тях накрая да надене жълти ръкавици и да лъсне с малко плюнка обущата си, преди да се отправи към деканската резиденция.

Къде ли ще отидат те – моята Алис в бяло и нейният нескопосник с черен фрак? Дали в Чешър, където всички котаци са усмихнати? Всъщност може да се очаква и най-лошото. Защо не например в Индия? Империята е обширна. Представете си, че нескопосникът я отмъкне с някой от презокеанските кораби на Peninsular & Oriental? И на какво местенце бих могъл тогава да разчитам в спомените на Алис с моята лодчица, взета под наем от Солтър?

Чарлз, вие вече сте мъртъв, кажете ми: какво има от другата (истинската) страна на (истинското) огледало?

Не ме упреквайте, задето ви наричам Чарлз. Докато бяхте жив, никога не съм се обръщал към вас другояче освен с господине – скъпи господине бе най-голямата проява на фамилиарност, която съм си позволявал. Ала нима смъртта не ме доближава до вас, след като през някои нощи аз имам именно чувството, че се рея като мъртвец?

Така ми се иска да узная каква е възрастта във вечността и дали мога да се надявам да видя отново истинската ми любима Алис с дългия детски бретон и с онзи неин мирис на оса.

– Мирис на оса ли, преподобни?

– Да, Чарлз, мирис на оса. О, зная, че е трудно да се опише мирисът на оса, но да речем, че ухае на бъз от жив плет, на кадифена рокля, държана дълго в чекмедже с лавандула, на тебешир в косата, на смачкана ягодка, може би на оня тъмен и лепкав ябълков сироп, който дават сутрин на запечените деца и който прави дъха им плодов чак до обяд, а също тъй, струва ми се, на затоплено от телесен допир памучно бельо, напоено с малко блудкава пот, ето какво представлява миризмата на оса – Бога ми, Чарлз, та това е чисто и просто миризма на момиченце!

Но аз зная отлично какво ще ми отговорите:

Sorry, преподобни, Отвъдното не мирише почти на нищо. Ние, мъртвите, сме приключили с всякакви подобни чувствени близости (и може би дори низости?): тук е само Прекрасното в чист вид, своеобразна кристализирана възвишеност, светлинни ефекти, дъги, северни сияния до втръсване, нищо с дъх на оксфордска наденица, на cornish pasties¹, а още по-малко на оса, особено пък на оса! Наистина Бог – от няколко седмици насам Го поопознах по-добре – е не само Всемогъщ, Всеопрощаващ, Вселюбящ, Той е също така и Всепредпазлив. Тъй че, макар на пръв поглед да изглежда объркващо, в рая има стари писатели (аз например, а и вие ще бъдете такъв), стари касапи като моя приятел Томас Бардлингтън, който винаги ме е снабдявал с отлични овнешки бутове, стари убийци, стари архидякони (впрочем да ви предам най-сърдечни поздрави от името на вашия баща), стари коне, вечно препускащи подир стари кучета, преследващи стари лисици, стари фенерджии, стари трикраки столчета, изобщо цял куп стари хора и стари неща – досега обаче не съм срещал нито едно момиченце в рая, не, или поне нито едно момиченце с такава сложна миризма, каквато описахте.

__________________

¹ Буквално „корнуелски лепенки“, дискретни предшественици на съвременните сутиени. – Б. пр.

Всичко е на смях, Дикенс, но има нещо вярно в думите, които ви приписвам. Времетраенето на междинното състояние, наречено детство, е твърде кратко, за да даде на момиченцата време да достигнат в този си вид стъпалата на Вечността.

Може би на този двадесет и пети юни видях отново Алис, която е вече само сянка на Алис, избледняла дори в сравнение със сянката от деня на състезанието по реката, за съвсем последен път. Едва тридесет и осемгодишен съм, а вече може би съм изгубил всичко.
Мисля, че ще прекарам по-голямата част от лятото със семейството си в Гилдфорд. Е, все ще прескоча за малко към Ийстбърн и Маргейт, не толкова заради морските бани, облекчаващи ревматичните болки, които ме измъчват, щом се зададат първите септемврийски мъгли, колкото за да пообщувам пак с деца. В Ийстбърн е пълно с тях, уверявам ви, че всеки трябва да крачи внимателно, за да не настъпи някое. Всъщност достатъчно е човек да седне на плажа, близо до водата, из която цапат, да нахлузи върху ръката си някоя шарена кукла, и ето че отвсякъде го обкръжава бръмчащ рояк момиченца и момченца, привлечени от играчката като пеперуди, помамени от лилавите, сладки цветове на будлеите.

Тепърва ще ви пиша по-рядко, отколкото досега. Може дори изобщо да престана да ви пиша. Не за да ви накажа, че умряхте – сигурен съм, че не сте го направили нарочно, както Алис всъщност не се е стремила да порасне, което ме кара да си мисля, че изкласяването на едно дете и смъртта на един застарял писател може да са просто пера от една и съща птица, само дето едното е бяло и нежно, а другото черно и кораво, и толкоз, – а защото се боя да не би тези послания да попаднат в чужди ръце.

Слабо ме засяга какво ще мислят за Луис Каръл. Струва ми се, бях ви казал: ние се срещаме бегло с това лице, обикновено по здрач, когато сядам пред писалището си; тогава разсъждавам за пълнотата и пустотата на отминалия ден, а Каръл се възползува от моята замечтаност и захваща да пише онези изящно безсмислени нещица, които карат момиченцата да се смеят и които носят печалби на Макмилан.

Колкото до Чарлз Лътуидж Доджсън, не ме притеснява, ако някога за него се каже, че общо взето не е бил щастлив човек.

Бих се ужасил обаче, ако дори за миг си помислят, че въпросният Доджсън е бил донейде нечист, че в известен смисъл е бил плътоядно чудовище. Затова, разделяйки се с вас, отново ще изгоря – напоследък го правя често – портретите на някои може би малко прекалено разголени или прекалено предизвикателни момиченца, макар да съм правил с обич тези снимки. Ала когато няма да съм тук, за да изпелтеча истината, която – ха, зная го много добре – ме прави различен, дали няма да омърсят тази прекрасна обич с упреци, че е била лукава като похотта?

Тънка струйка зеленикав дим – противен цвят, но нищо не мога да направя, резултат е от изгарянето на някои химически субстанции – ще се издигне от комина ми. В градината на деканската резиденция Алис Лидел ще откъсне очи от любовния роман, който навярно чете край лехата с лилии, и ще си рече, мамейки се за причината, породила този пушек: „Горкият господин Доджсън, колко бързо остарява! Ето че вече му става студено през юли и пали огън в такава чудесна слънчева утрин.“

О! Питам се дали поне едно човешко създание – за предпочитане мъничко, но нека не прекаляваме с пожеланията – ме е разбирало някога...


Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...)


Не слагам дата на това писмо, Чарлз. Нарочно. Напуснахте този свят твърде отдавна, та отбелязването на някакви си ден, месец и година да имат все още за вас някакво значение – знайте само, че дъждът потропва по лавровите листа, макар че според сезонното благоприличие един почтен дъжд не би трябвало да прави това.

Не ми се сърдете и задето започвам това писмо без обичайните учтивости. Може би окончателно ще възприема този начин на писане. Той ми бе подсказан от една моя малка приятелка, Агнес Хъл, която е на десет години и има по-голяма сестра на име Алис – не би следвало да се нарича Алис, но това е положението, и в добавка се кани да се явява на изпити тук, в Оксфорд, – но нека засега да забравим по-голямата сестра и само да отбележим, че въпросната Агнес Хъл има наистина очарователна дарба да се присмива, а тази язвителност може би ще съхрани детското у нея и след фаталната граница на тринадесетгодишната възраст.

Та значи, Агнес, която лично аз наричам „Аги“ и дори „миличка Аги“, твърди, че начинът, по който започва едно писмо, всъщност няма никакво значение. Впрочем, добавя миличката Аги, съдържанието на писмото е също тъй без значение, както и началото; естествено, завършекът пък е съвършено без значение. Преди да се обърна към вас, написах впрочем на Агнес Хъл писмо с обръщението „омразно паяче“, което извънредно ще й допадне, и предполагам, тя ще ми отвърне също тъй учтиво с нещо от рода на „отвратителни плужеко“ – и ако наистина е тъй, аз, разбира се, направо ще търча и ще подскачам от радост около масата в гостната.

Но докъде бяхме стигнали? Имам смътното усещане, че с вас изобщо не е ставало дума да лудуваме посред мебелите в моя дом – явно объркването ми се дължи на факта, че съчинявам и изпращам всяка година близо две хиляди писма!

В края на краищата може да не сме били стигнали доникъде. Това е място, твърде подходящо за човек, който просто си е мъртъв, и за друг, който все едно не е жив за този свят. Уверявам ви, Дикенс, светът няма шансове с мен. Напразно се обръща той към Луис Каръл, за да пише в периодични издания, напразно кани Чарлз Л. Доджсън на официални вечери – защото светът, тарикатът му с тарикат, накрая разбра, че има връзка между Каръл и Доджсън, и се опитва да спипа единия, сбарвайки другия.

Едничкото светско развлечение, в което скланям да се включа – то би ме накарало дори да се спусна натам, прескачайки живи плетове и разранявайки се из трънаците, ако се налагаше, – е балът с маски, който маркиз Солзбъри, ректорът на Оксфордския университет, организира през последната нощ на всяка година в своята резиденция Хатфийлд.

Едва ли може да се мечтае за по-прелестен бал, защото това е бал за деца. Всеки път са между сто и сто и петдесет – ако са само сто, значи има епидемия от инфлуенца, – издокарани като крале и кралици, преоблечени като мънички шамбелани и придворни дами, сред които има и представители на Небесната империя в копринени ризи, украсени с дракони, и циганки, чиито бузки са намацани с обгорени тапи, така че очите им блестят още по-ярко, а от няколко години сред шумното множество почти винаги има една-две Алиси, един Бял Заек, а някой Шапкар (нали празникът е в Хатфийлд¹) има право да залее маркиз Солзбъри с фалшив чай от чайника си. Момченцата пъчат хилави гърди с очарователна надменност, момиченцата ухаят на прясно изгладен перкал и на хелиотропова есенция, с която са ги напръскали, преди да ги пуснат из коридорите, стълбите и осветените зали на Хатфийлд. Този дом им принадлежи, нощта им принадлежи, огньовете горят единствено заради тях и всички възрастни трябва да стоят покрай стените, да дадат простор за движението на безкрайната, блестяща детска комета.

__________________

¹ Hatfield буквално означава „шапково поле“. – Б. пр.

И докато вън снегът се вихри над полето, иде време за танци! Най-напред е онзи танц, който особено ми допада – децата се движат сериозно, държейки опънати помежду им панделки, сякаш се взимат нежно, полекичка, взаимно в плен. Панделките обикновено скоро се усукват около нечии китки и рамене.

– Преподобни Доджсън – казва ми маркизът, – защо не се спуснете да освободите онова клето русичко момиченце там, което вече има вид не на принцеса, а на кутре на каишка?

Не се смейте, Дикенс. Аз не се смея. Скъпи господине, твърде сериозно дело е да бъде избавена, без плитката й да бъде дръпната, без да се разплаче, една деветгодишна госпожица, внезапно изплашена от всички тия бледи и хладни панделки, в които е омотана. Най-често – знайна е гордостта на малките – момиченцето отказва съдействието ми в началото.

– Ами – казва то и се заплита още повече, – все някак ще се оправя сама!

Аз се навеждам и прошепвам:

– Девойко, никой тук не се справя с възлите, както аз.

– Моряк ли сте?

– Аз навързвам разкази, изплитам приказки, аз съм Луис Каръл.

Смаяно личице, изпълнено със синеоко неверие – това е реакцията на моето русо пашкулче:

– Вие сте Луис Каръл?...

– Аз, или по-скоро той.

Момиченцето се озърта на всички страни, поне дотолкова, доколкото й позволяват усуканите около шията панделки:

– Той? Къде е той?

– Пред вас. Аз и той сме едно и също лице.

– Ама тази история е пълна щуротия! – възкликва прелестната пленница, готова да избухне в сълзи.

– Бога ми! – казвам аз. – Знаете ли, че говорите точно като Алиса?

– Вече и аз не знам къде съм и коя съм...

– Вие сте тук, до мен, а аз започвам да размотавам тези невъзможни панделки. Как се казвате, когато сте на свобода?

– Айзъбел – заявява Айзъбел и добавя, че хиляди пъти би предпочитала да се казва Мод или евентуално Керълайн.

Само за да й се харесам, я наричам Мод, макар тази жертва да е болезнена за мен, защото името Айзъбел безкрайно ми допада.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница