Isabel – написано, то ми напомня стила на някоя малка английска готическа църква от ХІІІ век с невъзмутимо източеното като висока кула I

Освободена от своя капан, Айзъбел-Мод ми се изплъзва. Между пръстите ми остават само панделки, които се разстилат вяло и меко по пода като снега, прехвърчащ над парка на имението Хатфийлд.

Танцът продължава и вихърът на безбройните мятащи се роклички накланя огънчетата на свещите и ги кара да пукат.

Скоро лорд Солзбъри обявява, че възрастните могат да се присъединят към танцуващите деца. Не и аз. Никога не съм танцувал, освен веднъж пред огледалото, за да видя на какво би могъл да прилича Чарлз Лътуидж Доджсън, когато се опитва да бъде гъвкав и изящен. Начаса цялото жилище затрепери, паркетът изстена, заскърца и запука направо сякаш се канеше да се разпадне, полилеят се заклати с крайно неподобаваща интензивност, а рамките на портретите на моите малки приятелки се заблъскаха една в друга като група пияни студенти и се заплъзгаха по мрамора с твърдото намерение да изпопадат – аз съм левак и в пряк, и в преносен смисъл и съм тежкоподвижен, макар да не надвишавам шестдесет и пет килограма.

Приютявам се в закътана ниша и там, полускрит зад завеса, измъквам малък скицник, за да нахвърля образа на някое момиченце. За жалост не мога да избера детето според чара или оригиналността на премяната му: принуден съм да скицирам онова, което поради непредвидими обстоятелства – скъсана връзка на обувката или преумора – мирува няколко минути, докато трае началната работа с молива. Тия бегли рисунки в последната нощ на всяка година са в известен смисъл подарък, който Доджсън прави на Каръл – а може би е обратното.

И тъй, ако изключим този скъп за мен бал в Хатфийлд, аз се пазя от обществото като от течение.

Навярно това удивлява вас, някогашния безупречен общественик, за когото съществуванието в истинския смисъл на думата бе неизбежно свързано със съпричастието, възторга, овациите, тостовете във ваша чест и опънатите през улиците ленти с приветствия към Чарлз Дикенс – ленти от същия плат и със същите размери като онези, които народите окачват, за да почетат посещаващите ги владетели.

Признайте, че въпреки измъчващата ви ужасна хрема ви бе неизразимо приятно през време на вашата последна обиколка с литературни четения из Америка да гледате от файтона си безкрайните тълпи, затънали до глезените в лепкава и студена кал, и въпреки това натискащи се по шест или по осем часа с надеждата да се сдобият с билет и да ви чуят, да ви посрещат с рев и на крака в сгорещените салони всички тия хора, разпалени, както умеят там, без да им пречи нашата английска сдържаност, тия зрители, яхнали парапетите на театрите, та дори увиснали като маймуни по колоните и по стойките на газените фенери, да бъдете очакван по гарите, претъпкани с клети същества, които никога не са прочели нищо от вас, ала все пак копнеят за странното щастие да съзрат измореното ви лице в изпотения жълт правоъгълник на някой влаков прозорец, докато негърски духови оркестри ви свирят, а малки момичета се опитват да уцелят с букети купето ви от перона – и цялото това суетене е безсмислено, защото локомотивът пухти прекалено силно и заглушава музиката, а цветята на момиченцата в крайна сметка биват премазани под колелата на вагоните, понеже страхът идиотската хрема да не прерасне в пневмония не ви позволява да смъкнете стъклото.

Ненавиждам славата, Дикенс. Тя е претенция за придаване на бляскав смисъл на хора и творби, чието съществуване в крайна сметка се дължи на последователност от вероятности, от случайности – или по-точно, на безсмислие¹.

____________________

¹ Nonsense – понятие, предхождащо творбите на Каръл, но придобило особена естетическа и философска стойност с растящия успех на неговите произведения; „безсмислие“ стеснява обхвата на това понятие, което на места в настоящия превод е предадено като „щуротия“. – Б. пр.

Защо пък Доджсън да се гордее толкова, че е Каръл? Доджсън съществува, родил се е пелтек, левак, с дарба към математиката и с влечение към момиченцата, от брачния съюз на Чарлз Доджсън и Франсиз Джейн Лътуидж – ала откъде е изскочил писателят, наречен Луис Каръл, мечтан гост за вечеря в цял Лондон, ако не от устите на малките госпожици Лидел, които скучаеха в една лодка и искаха да чуят приказка, за да не заспят? Той няма друг произход, друга реалност освен един простичък, топъл, влажен механизъм, задвижващ гласни струни, розови езичета и слюнка. Каръл е само дихание, поредица от думи, откликнали на безкрайно нежен дъх, който през един страшно горещ летен ден на реката ме погъделичка по тила и по ухото (дясното – някои неща не се забравят).

Вие почивате в сянката на Уестминстърското абатство. Погребалната ви церемония протече в тесен кръг, но признайте – ямата, в която ви спуснаха, е част от един доста грандиозен ансамбъл и почитателите ви скоро откриха пътя към вашия гроб. Чарлз, вие завинаги ще бъдете Дикенс. Впрочем, предполагам, че на целия свят му се иска да бъде тъй, и така е добре.

Доджсън обаче няма да бъде завинаги Каръл. Искам скромното гилдфордско гробище да приюти вечния ми сън, и ще спя сам там, тъй като се съмнявам да издълбаят върху камъка името на Каръл редом с моето. А и нищо не подсказва дали скъпият Каръл няма да изчезне преди мен. Нима последната му досега творба – поемата в осем напасти, озаглавена „На лов за Снарк“¹ – не завършва именно с изчезването на един добродушен хлебар тъкмо когато той сякаш най-сетне е открил неуловимия Снарк? „На лов за Снарк“ не пожъна успеха на „Алиса“, но творбата предизвика доста голямо любопитство у онези, които я прочетоха. Всички се питат какво по дяволите може да олицетворява Снаркът (който, както се оказва, е буджум – но дали с това загадката се изяснява?) и защо толкова народ се изтрепва да го гони. Обичайното тълкувание е, че преследването на Снарка е преследване на богатство и на известност – разбира се, не е така. Между предложените ми хипотези отделих няколко доста по-любопитни, като една от най-разумните дължа на единадесетгодишно момченце, твърдящо, че всъщност Снаркът може би е просто едно нищо. С други думи, тази гадина (но почакайте, Дикенс, Снаркът в действителност животно ли е?) с вкус „тънък и подмолен, но палав“, склонна да става късно и пристрастена към плажните кабинки на колела, доста се доближава до представата, която човек може да има за нищото, за забравата – отбележете думата „забрава“, Дикенс! Следователно „На лов за Снарк“ би била определима като литературен израз на заветната мечта на Луис Каръл да изчезне, след като най-сетне е съумял някак да забрави Алис Лидел.

____________________

¹ Излиза през пролетта на 1876 г. „Снарк“ може да се преведе приблизително като „змикул“ (съчетава snake и shark, змия и акула). Цялата поема е изтъкана от игрословици. – Б. пр.

Това е мечта, която съм склонен да споделя с него. Ах, нямате представа какво е да гледа човек отдалеч високите комини на деканската резиденция, лилиите, които дъждът съсипа днес, и да си мисли, че*

____________________

* Оттук нататък текстът не се чете. Мастилото е зацапано, сякаш именно дъждът може в този миг да е запръскал през отворения прозорец – дъждът, или може би сълзите, защото никой разумен човек не би могъл да изключи възможността Чарлз Лътуидж Доджсън да е плакал понякога. (Бележка на издателя)
Е, да оставим недостижимия Снарк. Да се върнем на нашата темичка за гилдфордското гробище и за славата. Ако някои деца обичат дотолкова Каръл, та да пожелаят паметта му да бъде някак увековечена, бих предложил да съберат (сами, или да помолят родителите си) пари, за да заплатят в някоя детска болница легло за вечно ползуване, което да носи името на Луис Каръл. Да дадеш името си на едно бяло легълце, в което хладна ръка приглажда завивките, защото там ще бъде положена от някого нечия мъничка болка – това е слава, равностойна на всяка друга, включително и на вашата, Дикенс. Според сведенията би струвало около хиляда лири стерлинги. Горе-долу толкова, на колкото в крайна сметка възлиза приходът ми от „Алиса“.

Все тъй говорейки за слава (така де, за дребна слава), знайте, клети ми Чарлз, че някоя си госпожица Ленг подготвя единствения речник на британската литература, в който вас няма да ви има, а мен ще ме има! Но тази несправедливост се обяснява с принципа на справочника, включващ само анонимни автори, като наред с други издайничества госпожица Ленг възнамерява да осведоми читателите си, че автор на „Алиса“ и на „Снарка“ е не друг, а дяконът Доджсън, преподавател по математика в „Крайст Чърч Колидж“. Щом приключа с вас, ще пиша на тази госпожица Ленг, умолявайки я да ме извади от списъка.

Лично мен истината не ме безпокои. Длъжен съм обаче да мисля за Алис. Макар вече да я виждам рядко и само отдалеч, зная, че е станала голямо и привлекателно момиче. Все повече карети свиват от Сейнт Олдейтс по Броуд Уок, за да поемат към деканската резиденция. О, има какви ли не! Мърлявата каручка на селския лекар, сините ланда с позлата, любими на дребните благородници. Някои коли се връщат почти веднага с висока скорост, като яростно вдигат прах. Явно Алис дори не е дала възможност на ухажора да каже „ух“. Какво да се прави, такава си е тя, поривиста, невъздържана, неспособна да прикрива неприязънта си. Други коли пък заминават чак привечер вбесяващо бавно, натоварени понякога с букети, в които разпознавам любимите Алисини цветя. Добре де, знам, че ще се омъжи! Всички тези мъже не се натискат да ги приемат само за да видят отблизо героинята на една хубава приказка. Затова трябва да си мълча – да си трая. Предполагам, за Алис е само предимство, че е била непорочно обожавана като момиченце от един писател, добил впоследствие известност чак в Америка, чието лице обаче е непознато всъщност на никого в Лондон. Но какво биха казали, Дикенс, ако научат, че загадъчният господин Каръл е чисто и просто ей този мършав, мрачен свещенослужител с вид на притеснена стара птица, чийто силует се мержелее във вечерната мъгла там, на брега на реката, докато мъкне, залитайки, триножника, камерата и шишетата с колодий?

По същите причини няма да присъствувам на сватбата й. Впрочем тя едва ли ще ме покани. Сам разбирате, тя не е глупачка. Прислужниците от деканската резиденция ми предадоха, че когато имало гости и я разпитвали за „Страната на чудесата“, с готовност разказвала за оня летен ден, когато измислих заради нея историята за Алиса. Ала ако някой от сътрапезниците се опитвал да разбере нещо повече за странния господин Каръл, ловко извъртала разговора, възкликвайки със смях:

– О, че какво ли бих могла да ви кажа за него? За едно десетгодишно момиченце всички мъже са еднакви. А и опасявам се, че за един мъж, благоволил да изведе десетгодишно момиченце на разходка с лодка, то представлява преди всичко нещо като безформена торба дрехи, която в никакъв случай не бива да цамбурне сред лилиите.

И добавяла бързо, сочейки илюстрациите на книгата:

– Впрочем тази Алиса изобщо не прилича на мен. Не зная кого са си избрали за модел господин Каръл и господин Тениъл, но това момиче просто не съм аз. Тяхната Алиса е руса, а аз съм тъмнокоса. Освен това бях с бретон, нали, мамо?

Всичко в тези изявления е безусловно вярно с едно мъничко изключение – никога не съм възприемал Алис Лидел като торба дрехи, било то безформена или не. Ако в тази история има товар, очевидно е, че мога да съм само аз. Колкото до модела за илюстрациите на Джон Тениъл – беше едно момиченце, снимано от мен. Наричаше се Мери Хилтън Бедкок. Още тогава се безпокоях да не предизвикам неудобства за истинската Алис и не исках рисунките в книгата да имат нещо общо с нея.

Алис вече никога не ми пише. Аз също не й пиша. Ако я срещна по Хай стрийт или на Корнмаркет, просто бих свалил шапка: „Моите почитания, госпожице Лидел.“ Не съм сигурен дали ще ми отговори. Би могла спокойно да се престори, че нищо не е видяла и нищо не е чула: по Корнмаркет има множество привлекателни магазини, към които една девойка да насочи погледа си, а шумът от движението е направо оглушителен. Би се наложило просто да си нахлупя обратно шапката и да продължа пътя си. Това е то.

Не искам да кажа, че ме презира. Тя не е такава. Сигурен съм, че ме харесваше. Може би, когато е топло и от реката, откъм Фоли Бридж се носи миризма на тиня, и пърхат водни кончета, тя и днес се усмихва при спомена за оня свенлив дългуч-полусвещеник, свалил черните си дрехи и навлякъл бял фланелен костюм, за да я отведе да помечтаят сред водата. Но не го споменава пред никого – и постъпва правилно.

Само дето вече сме си напълно чужди. Защо да изпитвам горчивина от това? Вали неспирно. Събота е. Скоро Доръти Джой ще дойде да вечеряме заедно. Внуших й да махне обикновените обувки, да си сложи марокански чехли, украсени с кожички. Също така й предложих да избира между седем питиета: лимонада, джинджифилово пиво, просто пиво, вода, мляко, оцет или мастило. Не получих отговор и приготвих седем съдинки, по една за всяко питие. Естествено, най-привлекателен вид има мастилото, но ако Доръти Джой понечи да пие от него, все пак смятам, че ще се постарая да я спра. Във всеки случай несъмнено ще се забавляваме добре. Може би сте се досетили, че е лято? Стъмнява се късно и Доръти Джой ще остане по-дълго.


Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (...)

В крайна сметка – Харгрийвз. Харгрийвз, запомнете добре това име, Харгрийвз, сега тя се нарича Харгрийвз, госпожа Алис Харгрийвз.

В Бърлингтън Хауз¹ наред с други платна на нашия велик Данте Гейбриъл Росети е изложена картина, носеща названието „Преоткрита“. Изобразена е мрачна лондонска уличка край Темза, бих казал – между Уайтчапъл и Степни. Там един човек с неизразимо болезнен поглед разпознава момиче, в което явно някога е бил силно влюбен. Момичето е пропаднало и проституира, това си личи по вулгарния й вид, като лъскавостта и привидната й веселост са в противоречие с лицето, белязано от усещане за невъзвратимост и срам. Мъжът е уловил ръцете на клетото създание и сякаш се чува как тихо мълви нещо като: „Хайде, погледни ме в очите!“ Ала момичето се дърпа, извърта се. И все пак мъжът не го осъжда. Той още го обича.

_________________

¹ През 1869 г. Кралската академия на изкуствата открива постоянна галерия в Бърлингтън Хауз, Пикадили, Лондон. И днес Бърлингтън Хауз е забележителен университетски и културен център. – Б. пр.

Виждал съм много картини през живота си, но „Преоткрита“ е една от тези, които са ме разтърсили най-дълбоко и най-трайно. Ейми Уолтърс възкликна, когато я заведох в Бърлингтън Хауз: „О, направо като в роман на Дикенс!“ Заради забележката на Ейми си позволих да ви занимавам с картината на Росети. Разбира се, тази сърцераздирателна творба няма нищо общо с госпожа Харгрийвз...

Когато излязохме от Бърлингтън Хауз, валеше силен сняг, валеше тъй силно, че по улиците нямаше файтони. Казах на Ейми Уолтърс, че Бог е обещал вече никога да не унищожава света чрез потоп, но доколкото ми е известно, не е споменавал нищо относно снега. Ейми Уолтърс потръпна и се притисна към мен.


Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Честнътс,

Гилдфорд, 14 януари 1898

Още няколко дни, и бих отпразнувал шестдесет и шестата си годишнина. Но няма да я доживея въпреки всички нежни грижи на милите ми сестри. Затруднявам се, докато ви пиша, защото температурата ми е силна и ръката ми трепери, а същевременно ги чувам как сноват из къщата и се мъчат да умирят рояка деца, който винаги се събира у нас в Гилдфорд за Коледа. „Ама няма ли да спрете да търчите из тия коридори? Чичо ви Доджсън е болен, тежко болен!...“ Тежко болен ли? Има да се смеете, Дикенс: умирам от хрема. О, не ми е първата в живота, но прерасна в лош бронхит и не вярвам някой лек за засилване на кръвообращението да ме оправи. Не зная как са протекли нещата при вас, но аз никак не се боя, че ще умра. Предполагах, че ще бъде по-различно и ужасно сложно – „агония“ произлиза от гръцка дума, означаваща тревога, борба. Но тялото подготвя възхитително духа за наближаването на голямото падане – в смисъл, че с всеки час расте потребността от мрак, отпуснатост и безчувственост. Нали разбирате, не толкова мисълта, колкото умората, непреодолимото изтощение подпомагат настъпването на смъртта. Умиращото тяло има нужда вече само от съвсем мигновени удовлетворения – топлинка, нещо за пиене, възстановяване на дишането – и разсъдъкът без съмнение преценява, че подобно издребняване просто не го засяга. Постепенно той се отдръпва – подобно на градинарите, които през първия понеделник, когато падне слана, правят добросъвестно обиколка на скованата от зимата градина, но си остават у дома във вторник.

През тази нощ ще се опитам да склопя очи завинаги. Бих предпочел да умра през нощта. Винаги съм страдал от безсъние и нощем съм съчинил най-важните неща в живота си, струва ми се, че нощем усъвършенствувах най-забавните си изобретения, а и най-полезните – като например приспособлението, което нарекох никтограф и което позволява да се пише при пълна тъмнина. Няколко дни преди Коледа, още докато бях в Оксфорд, макар температурата да бе паднала доста под нулата, останах да се потя до четири часа сутринта над една математическа главоблъсканица, изпратена от познат в Ню Йорк, с когото си пиша – ужасна история с едни триъгълници, разреших я само отчасти.

Ако не успея да умра тази нощ, ще остане за утре. Ще погълна някакво подобие на закуска и ще си умра. Толкова съм съсипан – имам чувството, че само от мен зависи да се предам окончателно. Нямам особени причини да се крепя, само дето ще причиня мъка на близките си. Така че съм се разбързал.

Алис ще научи за моята смърт от съобщенията във вестниците, че Луис Каръл е починал. Макар че една истинска дама като госпожа Харгрийвз едва ли би чела открито вестници, по-скоро би поверила тази дейност на съпруга си: господин Харгрийвз несъмнено я осведомява за онова, което по негово мнение заслужава някакво отношение от нейна страна.

Ето как си го представям: през една сутрин в непознат за мен дом, навярно претъпкан с всевъзможни милички дреболии, картонени звезди, облепени с изкуствен сняг, крехки топки, венци от зеленика, каквито се окачват къде ли не, щом наближи Коледа, господин Харгрийвз чете вестника си („Таймс“, Дикенс, нека да предположим, че ще е добрият стар „Таймс“), докато госпожа Харгрийвз маже с масло филийките. И ето че внезапно господин Харгрийвз сваля вестника и възкликва:

– О! Ха, виж ти!

Тогава госпожа Харгрийвз престава да маже филийките и пита господин Харгрийвз:

– Нещо изумително ли, мили? Да не би този път наистина да са решили да увеличат данъците?

Господин Харгрийвз хваща отново вестника, размахва го и казва:

– Не, скъпа, не – хайде де, само половин година след юбилея на кралицата! Умрял е вашият стар приятел господин Каръл.

Госпожа Харгрийвз машинално започва отново да стърже по люспите масло (никое разумно човешко същество не би прекъснало протичането на закуската заради повода, че в „Таймс“ е оповестена кончината на един съчинител, особено пък ако той в крайна сметка не е нищо повече от детски писател) и се опитва да не влага нищо лично в интонацията си:

– Искате да кажете, че добрият господин Доджсън е умрял? „Таймс“ уточнява ли къде и кога ще се състои погребението?

– О, те навярно вече са го заровили – казва господин Харгрийвз. – Знаете какви са хората в тия малки селища. За тях смъртта е много по-обичайна, отколкото за нас! При дърводелеца винаги се намира готов ковчег. През зимата селските работници по поддръжка на пътищата си нямат друга работа, освен да копаят гробове. Но, тъй или иначе, Алис (тук господин Харгрийвз сваля отново вестника), предполагам, не бихте пожелали да присъствувате на погребението на Каръл?

– Не – казва тя след леко колебание, – струва ми се, не.

– Разбира се, че не – натъртва господин Харгрийвз. – Всичко това са вече стари истории. Повечето деца, които четат Луис Каръл, са уверени, че образът на Алиса е измислен и такова момиченце никога не е съществувало. Бога ми – завършва той със смях, – питам се как ли ще се опулят, ако ви видят!

– Нима толкова съм се променила, мили?

– За един мъж вие сте несъмнено по-привлекателна, отколкото когато сте била на девет или на десет годинки. Може ли още малко чай, Алис?

Тя му налива. Чайникът изобразява Туидълди и Туидълдум, дебеличките близнаци, които се бият заради едно глупаво кречетало в „Алиса в Огледалния свят“¹. Жълто-син, много хитър чайник: Туидълди е пълен с чай, а брат му Туидълдум – с мляко. Ала тази сутрин, за пръв път откакто притежава този чайник, госпожа Харгрийвз се обърква, накланя Туидълдум вместо Туидълди и плисва изобилно мляко в чая на своя съпруг.

____________________

¹ Оригиналното заглавие гласи „От другата страна на огледалото и онова, което Алиса откри там“. – Б. пр.

___________________

¹ През 1886 г. е публикувано факсимилето на първия, ръкописен вариант на „Приключенията на Алиса под земята“. Запазено е писмо на Ч. Л. Доджсън до Алис Плезънс Лидел-Харгрийвз, в което се чете между другото: „Скъпа госпожо Харгрийвз, всички снимки се правят в моето студио, така че никой освен мен не докосва ръкописа.“ Последната страница с оформения във винетка знаменит фотопортрет на малката Алис, заснет от самия Доджсън, е променена при фототипирането – снимката е заличена, а последният ред е набран с шрифт, наподобяващ калиграфския почерк на Каръл. – Б. пр.

Топнах кукуряк в една ваза. Когато беше мъничка, Алис често носеше рокли от перкал, а кукурякът е цвете, което най-силно напомня перкала. Но Алис не усети намека. Всъщност почти не говорихме за миналото. А, право да си кажа, също и за настоящето. Беше просто един очарователен, лишен от съдържание миг. Тя ме попита колко екземпляра от „Алиса“ съм продал в крайна сметка. Казах, че в Англия (само в Англия, госпожо Харгрийвз!) са много повече от сто и петдесет хиляди, към които трябва да се прибавят екземплярите от преводите по света заедно с онези от арабските страни и Китай. Тя се засмя, отмятайки назад красивата си главица:

– А после „Снаркът“, „Силви и Бруно“, авторските ви права за театралните представления на „Алиса“! Предполагам, че вече сте богат, господин Доджсън!

– Благодарение на вас, госпожо Харгрийвз, да, може да се каже – благодарение на вас.

Тя се извърна и се престори, че наблюдава играта на огъня в камината.

– Да оставим това, може ли? – промълви тя, след като помълча. – Само ми кажете, щастлив ли сте?

– Не, госпожо Харгрийвз.

Тя наклони леко прелестното си личице, както правят понякога птичките:

– А какво ви пречи, господин Доджсън?

– Госпожо – казах й аз, – този сив и мразовит следобед тъй малко подхожда, за да си припомняме онзи така слънчев следобед по реката, когато ние с вас...

Не ме остави да довърша – предполагам, прекалено добре знаеше какво се канех да кажа.

– Простете, господин Доджсън – извини се тя, – не трябваше да ви задавам този въпрос. Беше глупаво от моя страна.

Изправи се, огледа се:

– О, божичко, къде ли съм си оставила шапката?...

Заехме се да я търсим заедно. Искаше ми се да е някоя от онези вълшебни шапки, каквито се срещат в приказките, изобщо да бъде Снарк, неуловим задълго, защото тъкмо започнахме да се забавляваме с лудориите на тази шапка – също като едно време, нали, Дикенс? Божичко, да – е, почти... Но тя бе само една обикновена глупава шапка и скоро я изнамерихме на ръба на един шкаф. Алис Харгрийвз си я сложи на главата, нагласи воалетката си и излезе. Извиках й:

– Госпожо Харгрийвз, имал съм десетки, десетки приятелки деца, но наистина нито една не бе като вас!

Тя каза, без да се обръща:

– Боя се, че и аз никога не съм имала друг приятел като вас, преподобни.

Бе започнал да бръска ситен снежец, от ония, дето нямат срам от нищо и все намират начин да се промъкнат между яката и топлата кожа на шията. И Алис се затича бързо, доколкото й позволяваха достойнството й на омъжена жена и възрастта й, равна на почти четири пъти по десет години.
Шофур – Оксфорд – Ла Рош

ПРИЛОЖЕНИЕ