Истинският живот на Луис Каръл

Луис Каръл е бил човек на реда: повече от четиридесет години той води дневник на кореспонденцията си, в който обобщава съдържанието и смисъла на изпратените и получени писма. Регистърът свършва на 8 януари 1898 година, няколко дни преди смъртта му, като последното писмо е под номер 98 721.

Той обаче не споменава нито едно от посланията, съставящи тази творба. Не случайно: те бяха съчинени заради книгата и заради поредицата „Романът като бягство“, за която тя бе предназначена. Ала въпреки апокрифния им характер те не са пълна измислица. Истинският живот на Луис Каръл като цяло не го отдалечава толкова от образа, който съм създал за него чрез тази въображаема кореспонденция.

Въображението не изкривява реалността, то я обхваща по друг начин – също като късофокусните или дългофокусни обективи, които операторът ползва с фотографската си камера, за да разшири или стесни полезрението. Разликата е, че в случая обективите се явяват субективи.

Следващата тук кратка биография има за цел не толкова да коригира евентуални изкривявания на истината, колкото да представи сбор от подробности, които моите субективи в известен смисъл нарочно не са фокусирали.
Чарлз Лътуидж Доджсън се ражда на 27 януари 1832 година, като родителите му са първи братовчеди. Може би това кръвно родство е обяснение за затрудненията в говора и левичарството, които в по-малка или по-голяма степен се проявяват при единадесетте деца на семейство Доджсън (седем момичета, впрочем всичките доста хубави, и четири момчета).

Бащата е пастор. Отначало в малка и бедна енория, Дарсбъри, после, от 1843 година – в много по-богата и значителна, Крофт. След като дотогава е обучаван от баща си, който от ранна възраст го занимава с математика, Чарлз поема по обичайния школски път: отначало в Ричмънд, после в престижното училище в Ръгби, където се проявява като извънредно блестящ, макар и доста свит ученик.

По онова време прави първите си литературни опити, редактирайки поредица от списания за домашна употреба: „Свещенически дом“, „Свещенически чадър“, „Миш-маш“. Проявява се и като драматург, построява куклен театър и пише пиески за него. След „Трагедията на крал Джон“ Чарлз поставя авторска комична опера: La Guida di Bragia.

На осемнадесет години постъпва в „Крайст Чърч“, където е учил и неговият баща. Замислен през ХVІ век от кардинал Улси, „Крайст Чърч“ представлява едновременно колеж и катедрала. Модерната система за учебна подготовка и архитектурният блясък трябвало „да надминат не само всички останали колежи, но дори и дворците на владетелите“.

Чарлз е приет в „Крайст Чърч“ на 23 май 1850 година и живее там до смъртта си, напускайки колежа само за кратки почивки със семейството, посещения в Лондон и няколко пътувания, а по-точно – с изключение на европейската обиколка, отвела го до Русия – екскурзии до морето.

През 1854 година става бакалавър по хуманитарни науки, след година – помощник-библиотекар, разполага с постоянно жилище в колежа и се предполага, че ще се посвети на преподаването и ще се стреми съм свещенически сан.

Той обаче не прави нито едното, нито другото.

Преподавателската дейност му се струвала толкова досадна, неблагодарна и обезсърчаваща, че бързо решил да й посвещава колкото се може по-малко време. През 1881 година изобщо се отказва от нея.

Но най-болезнен си остава въпросът за свещенослуженето. Чарлз е вярвал в Бог, и без да бъде ни най-малко склонен към мистицизъм, умеел и обичал да се моли. Красотата и символиката на богослужението понякога го разчувствували почти до сълзи. Бил обаче прекалено съвестен, за да не забележи, че ако стане свещеник, ще бъде лош пастор: от прекалено много неща нямало да му стигне воля да се отрече.

Първото било ергенството, в което той се бил вкопчил, явно поради панически страх от жените; а, за разлика от католицизма, англиканската църква смятала едва ли не за недопустимо неин служител да остане неженен.

Второто, което не бил в състояние да пожертвува, била страстта му към театъра. Оксфордският епископ бил против свещениците да посещават места, където се играят представления. Трябва да се отбележи, че макар Чарлз да се интересувал предимно от недозрелия чар на младите актриси, той от все сърце и душа се възмущава с поредица от енергични статии във вестници като „Сейнт Джеймс Газет“ или „Сънди Таймс“ от начина, по който децата актьори биват „експлоатирани“, стигайки дотам, че публикува в тяхна защита текст, звучащ едва ли не като проектозакон.

Опирайки се на твърдението, че един пелтек не може да проповядва прилично, Чарлз се отказва от свещенослужителството и се задоволява с ръкополагавето си за дякон.

Купува първия си фотоапарат през януари 1856 година. Макар да си остава любител във всяко едно отношение, той несъмнено е един от най-добрите фотографи портретисти на своето време. Фотографията му позволява не само да фиксира краткотрайния цъфтеж на малките момиченца, но и да разполага с повод да се запознава и да общува с тях, без да събужда евентуални подозрения у родителите им.

На 25 април 1856 година той влиза в градината на деканската резиденция, за да направи снимки на катедралата. Всъщност тогава се запознава с Алис Лидел, една от дъщерите на новия декан на „Крайст Чърч“. Вече я е виждал, но не му е направила особено впечатление. През онзи ден тя го поразява и оттогава изпитва към нея такова натрапчиво – а навярно и болезнено – приятелско чувство, че е трудно то да не бъде окачествено като любовно¹.

______________

¹ Очарованието на малката Алис е въздействувало и на бележития изкуствовед и социолог Джон Ръскин, който е бил неин преподавател по рисуване. В свое недовършено произведение той описва разочарованието си, когато родителите на Алис, която го е поканила да пият следобедния чай насаме, се завръщат и се присъединяват към тях: „Имах чувството, че внезапен порив на вятъра е угасил звездите“. – Б. пр.

Алис не е подозирала нищо подобно, освен значително по-късно, а и достоверни сведения по въпроса липсват. Вероятно единственото лице, у което се събудили съмнения, е била госпожа Лидел, майката на Алис, и тя тихомълком се постарала Чарлз да се среща с Алис колкото е възможно по-рядко.
Когато Алис Лидел го покорява, Чарлз вече е изпращал многократно стихотворения, разказчета и чудати статийки до списания като „Пънч“, „Комик Таймс“ или „Трейн“. В повечето случаи му връщат текстовете, но отказът е придружен от доста любезно писмо със съвет да не се отказва. През февруари Едмънд Йейтс, тогавашният главен редактор на „Трейн“, най-сетне се съгласява да помести текст на Чарлз при условие да си измисли псевдоним. Задачата била забавна за Чарлз, който я разрешил чрез приблизителни анаграми на двете си малки имена. От четирите предложения, които дал, Йейтс се спира на едно: Луис Каръл.

През този период от живота си Луис Каръл се отличава с яростната безразборност на своите занимания: пише антична трагедия, която прибира в чекмеджето, за да се учи да играе на карти, после така възторжено се захваща да изучава физиологията, че единствената му цел е да организира внушителен сеанс по дисекция, но бързо забравя и това си намерение, захващайки се със съчиняването на две математически изследвания и с подкрепата на яростна кампания срещу един преподавател от „Крайст Чърч“ (Бенджамин Джоуит), когото Каръл, упреква, че превръща своята гръцка катедра в политическа трибуна.

Каръл не си дава сметка веднага, че е създал шедьовър. Доста се обърква, когато на другия ден Алис го умолява да запише приказката, понеже, както казала, се опасявала да не я забрави. Доказателство за съмненията на Каръл относно неговото „произведение“ е, че макар да е пишел доста бързо, той го завършва окончателно чак през февруари 1863 година. Преди да подари ръкописа на невръстната си вдъхновителка, той го показва с тогавашното му заглавие „Приключенията на Алиса под земята“ и със собственоръчно направените илюстрации на неколцина приятели. Оценката им е непоколебима: „приказчицата“ е достойна за публикуване.

Издателите, към които се обръща, отхвърлят ръкописа: според тях той е безсмислен. Само един, Макмилан, спасява честта на занаята: заявява, че е съгласен да издаде „Алиса“ при условие обаче Луис Каръл да заплати всичко от собствения си джоб. Необходимите капиталовложения нарастват, тъй като Каръл не одобрява собствените си рисунки и потърсва услугите на именит илюстратор: Джон Тениъл. Ала изведнъж очарователният и свенлив Луис Каръл се оказва толкова тираничен, че Тениъл на няколко пъти за малко не зарязва целия замисъл.
Според мен книгоиздаването на собствени разноски е порочно и създава единствено неприятности. Трябва обаче да се признае, че именно то донася на Каръл истински успех.

Действително „Алиса в страната на чудесата“ бързо си спечелва публика. Не само малките читатели харесват книжката, а и така наречената „сериозна“ критика проявява добрия тон да се заинтересува от тази книжка за деца и да открие в нея нещо много повече от обикновена фантасмагория. Продажбите редовно нарастват, преводите в чужбина се множат.

Луис Каръл не е автор на една-единствена книга. Макар „Алиса в огледалния свят“ (1871) да е лишена от очарованието на първите „Приключения на Алиса“, макар „Лов на Снарк“ (1876) да се отличава с известна липса на спонтанност (може би заради поетичната форма?), макар „Силви и Бруно“ (1889) да страда на места от известна сухота (дали защото Алис Лидел вече не е там, за да събужда мечтите на Каръл?), „Алиса в страната на чудесата“ несъмнено не е случаен шедьовър.
Появата на книгата за Алиса (почти) съвпада с изчезването на момиченцето Алис от живота на Каръл.

Детето вече не е дете: Каръл страни от момиченца, навършили тринадесет години.

След скъсването с вече твърде порасналата Алис Лидел Луис Каръл отчаяно търси своята изгубена велика любов в чертите на други момиченца и в общуването с тях.

На 21 юни 1868 година умира баща му. Оттогава животът на Каръл протича в „Честнътс“ (новото семейно обиталище, което трябва да замени свещеническия дом в Крофт), в многократни пребивавания в Лондон, където може да задоволи страстта си към театъра, в екскурзии до околните плажове, които са любимото му поле за „лов на момиченца“, както и в разсъждения относно проекти за съчинения, повечето от които се отнасят до математиката и логиката.

Всичко, което човекът може да измисли, занимава Каръл. И все пак той не е фантазьор прорицател като Жул Верн: макар да е сред първите, предрекли огромно бъдеще на Едисоновия фонограф, който тогава бил само забавна и любопитна играчка, привличат го най-вече открития, които днес бихме определили като хитроумни джунджурии – примерно електрическа писалка, даваща възможност за (лошо) възпроизвеждане на документи в повече екземпляри, метод за бръснене без насапунисване или велосипед с ръчно задействуване. Той самият трупа изобретение след изобретение, най-често през безсънните си нощи: предлага нов начин за регистрация на пощата, мнемотехнически хитрости за запомняне на дати, разработва нещо като ранен вариант на прословутата кръстословична игра „Скрабъл“, описва начин за опростено превеждане на пари с пощенски записи, изписва десетки правила за нови игри на карти, на табла и на крокет, а най-вече непрестанно съчинява математически главоблъсканици.
Не се главозамайва от славата и богатството, които му донася „Алиса“.

Харчи парите си, за да обсипва близките си с подаръци и да пълни жилището и пътните си чанти с безброй играчки и занимавки, предназначени за развлечение на момиченцата, които кани у дома или с които се среща във влаковете и по плажовете.

Известността е можела да му осигури достъп и до най-затворени среди. Каръл обаче, и без това твърде комплексиран от пелтеченето си, за да се стреми към викторианското висше общество, бързо осъзнава колко изумително безсмислени са „официалните вечери“. Случва му се да общува с величия единствено когато няма как да се измъкне от някой тържествен прием в „Крайст Чърч“ или когато има възможност да снима някоя известна личност.
Като се изключат главоболията (вероятно на психосоматична основа) и набирането на течност в ставите, Каръл се радва на доста добро здраве.

От дневника, който си е водил до четвъртък, 23 декември 1897 година – ден, в който осъществява последното си пътуване от Оксфорд до Гилфорд с влака от четиринадесет часа и седем минути, – личи, че не е очаквал да умре скоро. През време на новогодишните празненства обаче хваща хрема. Не се лекува, хремата прераства в бронхит, състоянието му се влошава и Луис Каръл умира на 14 януари 1898 година в два и половина следобед.

Би могла също да добави, че прочутият блестящ логик, който, както подчертава тя, винаги вървеше изправен, едва ли не прекалено изправен, сякаш беше глътнал бастун, вероятно никога нямаше да напише „Алиса“, ако не е била безнадеждната му любов към едно момиченце, а момиченцето е била самата тя.

Но не го казва. Керил Харгрийвз само уточнява, че майка му внимателно е пазила едно писмо, в което Луис Каръл й пише: След вас съм имал десетки приятелки деца, но с вас нещата бяха различни.

И тъй, от тази „разлика“ се раждат един шедьовър и една тайна, които се подхранват взаимно.

ŒUVRES DE LEWIS CARROLL,

Édition présentée et établie par Francis Lacassin

Éd. Robert Laffont, Coll. Bouquins, 1989
ЛУИС КАРЪЛ, БИОГРАФИЯ

LEWIS CARROLL, UNE VIE,

Jean Gattegno

Éd. du Seuil, 1974
ЛУИС КАРЪЛ В ОБРАЗИ

ALBUM LEWIS CARROLL,

Iconographie choisie et commentée par Jean Gattegno,

Bibliothèque de la Pléiade, Gallimard, 1990
ОКСФОРДСКА КНИГА ЗА ОКСФОРД

THE OXFORD BOOK OF OXFORD,

Choosen and edited by Jan Morris,

Oxford University Press, 1978
ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА АЛИС В ОКСФОРД

ALICE'S ADVENTURES IN OXFORD,

Mavis Batey,

Pitkin Pictorials, 1980
ОКСФОРД В СТАРИ ФОТОГРАФИИ

OXFORD IN OLD PHOTOGRAPHS,

Collected by Judi Caton,

Alan Sutton, 1988
ЛОНДОН, 1851 – 1901

LONDRES, 1851 – 1901,

L'ère victorienne ou le triomphe des inégalités,

Dirigé par Monica Charlot et Roland Marx,

CHARLES DICKENS,

Fred Kaplan,

traduit de l'anglais par Eric Diacon,