Част 1 ОБЩИ ВЪПРОСИ НА ПСИХОГИМНАСТИКАТА
Психогимнастиката е курс от специални занятия (етюди, упражнения и игри), насочени към развитието и корекцията на различни страни от психиката на детето (както нейната познавателна, така и емоционално-личностна сфера).
Една от методиките със същото име беше създадена от Хана Юнова – от бившата Чехословакия през 1929 г.
Тъй като курсът на нашите занятия също е наречен психогимнастика, следва, разбира се, да сравним двете методики.
«Психогимнастика» от Х. Юнова е предназначена за подрастващите модификация на груповата психотерапевтична методика, известна още като «Психодрама» от Дж. Морено (1892 – 1972).
Като млад Дж. Морено е работил в детски градини и е измислял за възпитаниците си сценарии, които са се превръщали в основа за детската импровизация – всъщност това са били наченки на психодрамата.
Дж. Морено е организирал игровата психотерапия с децата така, че самите пациенти са се превръщали в изпълнители на един или други роли. Психотерапевтът е бил постановчик на психодрамата. Болните са били и актьори, и зрители. В този си вид методът може да се нарече автопсихотерапевтичен.
В методиката на Х. Юнова всяко занятие включва ритмика, пантомима, колективни игри и танци. Занятията се състоят от три фази:
I фаза – снемане на напрежението, което се постига с помощта на различни варианти бягане, ходене, имащи cоциометрично значение ( кой ще е партньорът и т.н.);
II фаза – пантомима (поведение в определена ситуация – когато през прозореца влиза крадец, който се бои да не се изцапа и т.н.);
III фаза – заключителна, затвърждаваща чувството за принадлежност към някоя група (използват се различни колективни танци и игри).
Нашата методика се различава от тази на Юнова, първо, че тя е ориентирана към деца от първа възрастова група. Второ – основният акцент при нея пада върху обучаване на елементите на техниката при изразителните движения (I фаза), върху използване на изразителни движения при възпитанието на емоциите и висшите чувства (II и III фаза на занятието) и върху придобиване на навици за саморазтоварване (IV фаза).
Психогимнастиката е твърде близка до програмата за рационално-емоционално възпитание в САЩ (Анн Верн, 1983). Основната цел на тази програма е да приучи децата да се справят с трудностите в живота. Детето трябва да осъзнае, че между мислите, чувствата и поведението има връзка и, че емоционалните проблеми са предизвикани не само от ситуациите, но и от неадекватното им възприемане. В хода на рационално-емоционалното възпитание, а също занимавайки се с психогимнастика, децата изучават различните емоции и начините, по които могат да ги управляват сами.
Така психогимнастиката се приближава до психолого-педагогическите и психотерапевтичните методики, обща задача на които е опазването на психичното здраве и предпазването от емоционални разстройства при децата.
На занятията по психогимнастика децата изучават азбуката на изразяване на емоциите – изразителните движения. По това психогимнастиката се сближава с голяма група методики в психотерапията, използващи езика на тялото за лечение на нарушенията при общуването между децата и подрастващите. (М. Демпфнер и др. 1981 г., А. Вилда-Кизер, 1987). Основна цел е преодоляването на бариерите при общуването, развитието на по-добро самопознаване и опознаване на другите, сваляне на психичното напрежение, създаване на възможности за личностно изразяване.
В последните 10 – 15 години са разработени много методики, насочени към подобряването и корекцията на приятелските взаимоотношения между децата и юношите – така нареченият тренинг на социалните навици.
В психогимнастиката се обръща също така внимание на общуването на децата със своите връстници, което е изключително важно за нормалното развитие и емоционалното здраве на децата. Съществуват десетки причини, предизвикващи нарушаване на общуването. Такова едно нарушаване на взаимоотношенията може да е следствие от недостатъчни двигателни задръжки, също така и от неумението да се общува словесно.
По време на занятията по психогимнастика се използва най-вече безсловесен материал, макар че словесното изразяване на чувствата при децата се поощрява от водещия. Да се изрази нещо с думи – това в една или друга степен означава да се разбере.
Към края на разработения от нас курс по психогимнастика, състоящ се от 20 занятия, децата трябва да овладеят примерно 8 понятия, свързани с преживяването на основните емоции и 10 – с представи, оценящи личностните качества на човека.
Така за децата, минали курса по психогимнастика, става по-лесно да общуват с връстниците си, по-6езпроблемно да изразяват своите чувства и да разбират чувствата на другите. У децата се изработват положителните черти на характера (увереност, честност, смелост, доброта и т.н.), изживяват се невротичните прояви (страхове, опасения от различен род, неувереност).
ИЗРАЗИТЕЛНИ ДВИЖЕНИЯ
В резултат на еволюцията на човека към определени усещания и чувства са се утвърдили характерни моторни «изражения» (реакции). Моторният компонент е задължителен при всяка емоционална реакция, при каквото и да е емоционално състояние.
Особеностите на външната проява на емоционалните състояния могат да се определят по мимиката – изразително движение на мускулите на лицето, по пантомимиката – изразителното движение на цялото тяло, по вокалната мимика – изразителните свойства на речта.
В пo-широк аспект към изразителните движения се отнасят и физиологичните реакции, съпровождащи емоциите – съдови, дихателни, секреторни.
Възприятието на външния израз на емоциите възбужда съответните емоционални преживявания и реакции при хората и играе важна роля при човешкото общуване. Владеенето на изразителните движения предполага и добро разбиране на всички оттенъци и нюанси в изражението на лицето, жеста и движението на тялото при другия човек.
Мимика
Мимиката ни говори без думи за едни или други чувства и настроения при човека. Ако той се усмихва, значи се радва; свитите вежди и вертикални бръчки по челото свидетелствуват за недоволство и гняв. Твърде много изразява и погледът на човека. Той може да бъде прям и открит, с наведени очи, доверчив, ласкав, намръщен, въпросителен, изплашен, неизразителен, безразличен, блуждаещ. Общото изражение на лицето бива осмислено, тъжно, мрачно, отвратено, самодоволно, безразлично. Много определения могат да се дадат на смеха и плача. Мимиката бива вяла, жива, бедна, богата, слабоизразителна, напрегната, спокойна. Понякога наблюдаваме и амимия (пълно отсъствие на мимика).
От самото раждане на човека всички мускули на лицето, необходими за изразяване на емоции са достатъчно формирани, макар че те в известна степен се отличават от мускулите на възрастния по възможностите при функциониране (Х. Остер, П. Екман, 1968).
Такива специфични емоционални преживявания, като мъка, страх, интерес, печал, удивление могат да се наблюдават още при бебетата (Дж. Лоиджман, Л. Стетнер, 1982). Изразът на лицето играе голяма роля при общуването. К. Изард (1980) отбелязва, че емоциите, отразени върху лицето, «се чуват по-добре от речта», поради което за да се формира взаимна привързаност между майката и детето, за да се развива то пълноценно, майката трябва да разбира какво и «съобщава» детето, а детето трябва да «види» и почувства емоционалната реакция на майката.
Умствено изостаналите деца (както и умствено изостаналите възрастни) разпознават чувствата, отразени на лицето на друг човек, очевидно по-зле, отколкото хората с нормален интелект. Доколко ще е забележима разликата, зависи от степента на тяхната изостаналост. Доста често бедност на мимиката, слабост и недиференцираност на емоциите се наблюдават и у деца с изоставане в развитието.
Нека проведем малко проучване. Група деца на една и съща възраст, например 5-годишна, трябва да изпълни следните движения: да вдигне вежди нагоре, да ги смръщи, да стисне очи силно, да отвори широко очите, да надуе бузите, да свие бузи навътре към устната кухина. Ще видим, че повечето деца ще изпълнят всичко точно, макар че сред тях ще се намерят и такива, на които трябва да се покаже какво трябва да направят. Възможно е някои деца да не успеят да повдигнат веждите, или да ги свият… А какво е това? Вие сте помолили детето широко да отвори очи, а то е отворило и устата, и главата е отметнало назад. Някои деца, изпълнявайки тази задача, допълнително разтварят ръцете и краката. Това са синкинезии – съпътстващи движения. Причината е недостатъчна диференцираност на движенията. Според метрическата скала на лицевата психомоторика на Л.А. Квинт (1931), детето може произволно да повдига веждите си след четвъртата година, да мръщи веждите – към седемте години (детето може непроизволно да мръщи веждите при гняв още на 7 месеца). Изоставането в развитието на лицевата моторика се среща и при нормално развиващите се деца, но по-често това се наблюдава при децата със забавено развитие. Затова още от бебешка възраст отсъствието на мимика върху лицето на детето трябва да привлече вниманието на родителите.
Жестове
Жестовете се делят на условни, насочващи, подчертаващи, ритмични, подсказващи и емоционални. Жестикулацията може да бъде жива, вяла, бедна, богата, слабоизразителна, естествена, спокойна, поривиста, страхлива, енергична, а може и да липсва.
Ако проведем елементарно изследване на група деца – 4-6 годишни, ще забележим, че дори малките деца владеят жестикулацията и умеят да я използват. Когато им предложихме думите «висок», «малък», «там», «аз» и т.н. и поискахме да ги демонстрират с жест, те с лекота се справиха. Изключение правеха само онези деца, които изостават в развитието си. На тях дори на 6 години им е трудно да покажат, например, размера на малък комар (мравка, кристалче захар и др). Децата, боледуващи от шизофрения, в сравнение със здравите, с по-малка точност разпознават емоционално-изразителни движения на ръцете (Ю.Ф. Поляков, А.Е. Жирнова, 1988).
Пантомимика
П.П. Лачинов пише, че изразителните движения понякога се получават от жестовете, по-често от мимиката и винаги от позите. Всички отрицателни емоции «наежват» човешката фигура, а положителните я «разгръщат». «Разцъфтя като цвете» – казват за щастливия човек.
Осанката и позата имат голямо значение при създаването облика на човека. Осанката се формира от главата и туловището. Главата може да бъде вдигната нагоре, наклонена встрани, вмъкната в раменете, или отпусната назад.
Позата при човека бива еднообразна, разнообразна, стереотипна, естествена, изкуствена, грациозна, скована; промяната на позата може да е постепенна, бърза, забавена, поривиста, плавна. Общият вид изглежда напрегнат или отпуснат, стегнат или скован, естествен или величествен, принизен или смачкан, разговорчив или разпилян, изправен или приведен, строен или прегърбен и без резки особености.
Могат ли 5-6 годишните деца съзнателно да заемат определена поза? За да разберем ще предложим на детето в отсъствие на други деца, да покаже, как би изглеждало, ако му беше студено, или е имало болки в корема. При нормално развитите деца по-голямата част свиват раменете напред, превиват се, а по-малката – запазват тялото си изправено, т.е. не могат да се справят със задачата. При системни упражнения, може да се подобри пантомимиката.
Нарушенията при изразителната моторика заслужават по-специално внимание, защото неумението правилно да изразиш своите чувства, сковаността, неловкостта, неадекватната мимико-жестова реч затрудняват децата при общуването им с връстниците и по-възрастните. В този случай особено страдат деца с неврози, органични заболявания на главния мозък и други нервно-психични заболявания. Децата с бедна експресия, може би, сами не улавят напълно това, което им съобщава безсловесният образ на другите, неправилно оценят отношението им към тях самите. Което на свой ред може да стане причина за появяването и задълбочаването на астенични черти на характера им и появяването на вторични невротични натрупвания.
Обучение в изразителни движения
За трениране на лицевата мускулатура при децата с хипомимия се използват етюди от втори раздел на II част от «Психогимнастика». В края на всеки един от тях се дават описания на изразителните движения на лицето и тялото. Вниманието на децата, изоставащи в развитието си, се насочва към някой от компонентите на изразителността: «Той така се учуди, че веждите му се качиха чак на челото». В етюдите от типа «Учудване» и «Сърдитият старец» трябва да се тренират мускулите, отговарящи само за движенията на веждите-челото, в етюдите «Разгневена хиена» и «Соленият чай» – само мускулите на носа (намръщването) и устните. Можем да упражняваме мимиката и по време на психомускулната тренировка. Постепенно обемът на вниманието на детето трябва да се разшири. Подобни етюди се препоръчват на изоставащите в емоционалното си развитие деца, които слабо различават израженията на лицето на друг човек. Такива тренировки им помагат да осмислят връзката на определени движения в мускулатурата на лицето с конкретни преживявания. Едновременно с това детето се учи да назовава своите чувства. За него стават разбираеми думите интерес, удивление, радост, тъга и др.
Помощта за децата със слабоизразителна мимика се състои в проиграване етюдите с последователно изучаване на позите, походката и други изразителни движения. След това може да се организира мини-конкурс от типа «Кой най-добре ще покаже позата?», «Кой най-добре ще се класира» и др. Може да се изиграе и играта «Кой е това?» Две деца седят или стоят на разстояние няколко крачки едно от друго. Трето дете трябва да определи, кое от двете се се страхува, кое тъжи, на чие лице има гримаса на отвращение, а на чие е изписано удоволствие. Израженията могат да бъдат наричани и с контрастни по своето емоционално състояние герои от току-що проиграни етюди. Такива игри доставят на децата много радост, макар и всъщност да представляват интензивен тренинг.
За опознаване на емоциите и уменията да се назовават се разиграват специално написани етюди («Малкият скулптор», «Скулптурна група», «В магазина за огледала»), също така и игра за съпоставяне на различни емоции, представени във II част на «Психогимнастика».
Сподели с приятели: |
