ВЛИЯНИЕТО НА ЕМОЦИИТЕ ВЪРХУ ПСИХИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ

ВЛИЯНИЕТО НА ЕМОЦИИТЕ ВЪРХУ ПСИХИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ

Емоционалният тон присъства в усещанията, които са приятни или неприятни. Влиянието на емоциите се отразява върху възприятията: за радостния човек всичко наоколо е приятно, сърдитият забелязва в предмета на своя гняв само това, което усилва раздразнението му.

Хубавото настроение подобрява запомнянето. Благодарение на емоционалната памет трайно се помнят преживени вече събития. Хората, които притежават развита емоционална памет, могат да ей представят като живи своите чувства, изпитани някога.

Емоциите са свързани и със забравянето. Човек забравя бързо онова, което е емоционално неутрално и не представлява нещо важно за него. Психологическа особеност на емоционалната памет е така нареченото изтласкване: човек забравя онова, което за него е непоносимо да си спомня. Има и друга страна на този въпрос: изтласканите на заден план представи и преживявания понякога се проявяват в сънищата и случайните грешки в речта (лапсуси) (Фройд).

Съществуват определени закономерности на връзката на емоционалните състояние с качеството на мисленето: щастието помага при изпълнението на дадена познавателна задача, докато нещастието спъва това изпълнение. Положителните емоции увеличават мотивацията, а отрицателните я намаляват. «Когато съм ядосан, не ми се рисува», – може да се чуе от някое дете.

Волевите процеси са тясно свързани с емоциите. Настроението се отразява върху всички етапи на волевия акт: върху осъзнаването на мотива, върху приемането на решение за това, което е необходимо, за да постигнеш целта, върху завършващото (или възможността да се завърши) изпълнение на взетото решение. Излиза, че емоционалната привлекателност на целта увеличава силите на човека, улеснява изпълнението на решението. И обратното – приетите в състояние на емоционално напрежение и при гневно раздразнение решения, не се изпълняват, тъй като мотивът, породил приетото решение, може да не съответства на убеждението на човека, на неговите възгледи за живота, на неговия морал. Способността към волево усилие е намалена при хора, намиращи се в подтиснато състояние. Равнодушният, с бледи емоции човек, също не може да бъде волеви.

Не само емоциите въздействат на волевите процеси, но и самият процес по постигане на целта може да предизвика цяла гама от чувства, в това число и отрицателни (например, досада, обида, разочарование и др.). За психическото здраве е необходим баланс на емоциите, затова в процеса на възпитание на емоциите у децата е важно не просто да ги научим да стимулират волевите си действия с помощта на положителни емоции, но и да не се боят от отрицателните емоции, които неизбежно възникват в ежедневието. Трудно е да си представим каквато и да е дейност без неуспехи, грешки и сривове (В.В. Нагаев, Т.В. Бендас, 1982).

Липсата на баланс на чувствата предизвиква емоционални разстройства, а те пък водят към отклонение в развитието личността на детето, към нарушаване на неговите социални контакти.

На занятията по психогимнастика за корекция и профилактика на емоционалните разстройства се използват етюди и от II част на «Психогимнастика». Към патологията на емоциите се отнасят: депресията, синдромът на тревожност, еуфорията и дисфорията. Депресията и еуфорията в предучилищна възраст в класическия им вид са атипични, слаби, рудиментарни.

Дете с подтиснато настроение може да се охарактеризира като нещастно, подтиснато, мрачно, печално, депресивно, огорчено, песимистично.

Дете, което изпитва страх и тревога, може да се определи като плахо, тихо, притеснително, неспокойно, покорно, неуверено, съмняващо се, сковано, затворено в себе си, самотно, нервно, напрегнато, изплашено.

Дете в състояние на дисфория може да се определи като мрачно, зло, раздразнително, враждебно настроено, изпитващо досада, обидено, недоволно, презиращо, негодуващо, изпитващо отвращение, сърдито, рязко, неотстъпчиво.

Дете, намиращо се в еуфория, се характеризира като смешно, игриво, разговорчиво, импулсивно, стремящо се към доминиране, самохвалко, оживено, радостно, ликуващо, възторжено, въодушевено, увлечено, хазартен тип, окрилено, нетърпеливо, радостно, преживяващо чувство на успех, превъзходство, гордост. Дете, намиращо се в състояние на еуфория, не може да се съсредоточи, често нарушава поведението.

При децата може да се наблюдава и емоционална неадекватност. Емоционална неадекватност е характерна и за деца, страдащи от шизофрения.

Честото редуване на положителни и отрицателни емоции (лабилност), е характерно за деца-невротици, предразположени към истерични реакции, а намаляването на емоционалната реакция (емоционално затъпяване) често се среща при страдащи от шизофрения деца.

КОРЕКЦИЯ НА ЕМОЦИОНАЛНАТА СФЕРА

Възпроизвеждане на чувствата

Първо – активните мимически и пантомимически прояви на чувствата помагат да се предотврати прерастването на някои емоции в патология.

Второ – благодарение на работата на лицевите мускули и на тялото се осигурява активно разреждане на емоциите. Това е особено важно, защото заради своите възрастови особености децата често не осъзнават своите «психически трънчета».

Трето – когато децата произволно възпроизвеждат изразителни движения, в тях се събуждат съответните емоции и е възможно да възникнат ярки спомени за по-ранни преживявания, на които да се реагира, макар и със закъснение. Това има значение при намирането на първопричината за нервното напрежение някои деца. Показателни са спомените на 6-7 годишни деца, свързани с чувството на вина и срам.

Така след участие в етюди на тази тема шестгодишният Дима П. изведнъж си спомни за това, че преди година е излъгал майка си: «Аз изядох половината чиния супа, а и казах, че съм изял цялата. Мама ми беше обещала, че ще ми купи маска на прасенце. Отидохме да купим маската, но аз се засрамих и си признах, че съм изял само половинката супа. Въпреки това тя влезе в магазина, но не знам защо не купи маската.»

Момчето преживяло това, запомнило го и го разказа с видимо чувство на срам. Дима вече явно различава основните емоции. Той има вече формирани определени морални представи, които спазва без принуда от възрастните. Ако той все пак ги нарушава, то намира сили в себе си да ги осъди. Объркването, което беше заседнало в паметта му, беше преодоляно с това, че му беше предложена ролята на прасенце по време на костюмираното тържество, и тогава майка му купи тази маска. Това за момчето беше символ, че майка му е простила лъжата.

Понякога децата се стремят да разработят емоциите за срам и вина в своето творчество.

Саша Н., седемгодишен, написа следното: «Чашата се счупи... Момчето каза, че не той я е счупил, а по-малкият му брат. Тогава той не изпитал вина. След това избухнал пожар. Братчето се оказало в огъня. Момчето спасило брат си и тогава се засрамило, че е натопило братчето си и то можело да загине в пожара. Момчето помолило майка си да му прости за това.» Поразителното е това, че Саша преразказва художествено и драматизира банална история за счупена чаша, често срещана се в произведенията на детските писатели.

Не бузите на момчето почервенели от срам, а избухнал пожар, не упреци на майката чакат по-малкия брат, а страшна смърт.

В процеса на занятията по психогимнастика е необходимо да се обърне внимание на децата с понижено настроение, както и на реакцията на връстниците и външния вид на тези деца.

В една от групите по психогимнастика преобладаваха момичетата. Сред тях беше и седемгодишната Люба Р., страдаща от редки нощни епилептични припадъци. Люба винаги беше натъжена, разтоваряше тихо, срамежливо навела глава. Пониженото настроение на момичето е обяснимо: в къщи майка и не я обича (тя е психично болна), има чести скандали, а в групата другите момичета не я приемат в своята компания. Люба е алтруистка: ако и дадат бонбон, тя се стреми да го раздели на всички други. Люба дели с тях бонбона, те го вземат и пак проявяват към нея враждебност. Веднъж, слушайки тъжната песен на Водното конче, което водеше децата в мимично упражнение, момичетата се трогнаха. Този момент веднага беше използван. На всички бе предложено подред да заемат мястото на Водното конче, докато въпреки молбите му, никой от горските жители не го пускаше в своя дом. Децата изпълняваха ролите на животните така, както бяха помолени. Само Люба не изпълни инструкциите и пусна в дома си всички деца – водни кончета. Когато Люба прие ролята на Водно конче, стереотипът у другите беше разрушен. За тях Люба се превърна във Водно конче-страдалец. На играещите беше предложено да постъпят с Люба-Водно конче както те решат. Всички деца я пуснаха в своите къщички. Така емоцията на съжаление победи емоцията на презрението. За да се закрепи този ефект, на всички беше предложено още веднъж да си представят ситуацията с Водното конче, беше одобрено поведението на момичетата по отношение на Люба. На следващите занятия те вече не страняха от Люба.

Освобождаване от страх

Когато се разиграваха етюдите по имитация на чувство за страх, децата обикновено искаха да ги повторят отново и отново. Създаваше се впечатлението, че преживявайки въображаемите опасности и преувеличения страх, те се зареждаха не с емоции на страх, а по-скоро на радост (по същия начин на възрастните им доставят удоволствие атракциони, от които спира сърцето). Още щом завършваше етюдът, по лицата им се изписваше радостно настроение, имаха блясък в очите, усмивки, смях – понеже откриваха себе си в някои образи. Такива минути на приповдигнато настроение винаги се използваха за беседа на тема «Кой от кого или от какво се страхува наистина?» Децата откровено споделяха своя опит как са преживели дадена ситуация на страх. Използвахме цяла редица от отрицателни персонажи от руски народни приказки и анимационни филми. Ставаше ясна причината за агресията и жестокото поведение при някои деца.

Шестгодишният Митя В., улучвайки момента, се скриваше зад вратата на мивката. Влезеше ли някое дете, той със съскане изскачаше и събаряше на пода влезлия. Тази игра беше много опасна и ставаше досадна. Оказа се, че така детето компенсира страха си от Змея Горянин.

И друг път на занятията по психогимнастика имаше деца, които се бояха от този Змей. Скоро доста деца преодоляха този страх, но за Митя той продължи по-дълго. На първото и второто занятия на Митя беше предложено да избере роля в етюда «Битка». Същият етюд се повтори многократно. Митя изигра в него различни роли и няколко пъти наблюдаваше как се «сражаваха» другите деца. В две от следващите игри, в които етюдът «Битка» беше само отделен епизод, момчето отново можеше да си избира различни роли. Отначало Митя избираше главните роли, а като им се насити, премина към второстепенните: беше и пазач, и майстор в приказния град. Чак след петото (последно) занятие Митя престана да се крие зад вратата на мивката, освободи се от натрапчивите движения на ръцете и пръстите, които по-рано символизираха в неговото въображение ту крилата, ту главата на Змея. Освен играта, децата обичаха да рисуват Змея.

Често при децата от предучилищна възраст се появяват страхове от самотата и тъмнината. П.Ф. Каптерев (1901) отбелязва, че тъмнината, скривайки от погледа обикновените предмети, плаши децата, предизвиква ужас. Той дава много примери, когато с цел да накарат децата да си признаят някое провинение, са ги затваряли в тъмна стая. Уплахата, предизвикана от мрака и самотата, за част от децата е била драматична, при някои по-късно са били открити нервно-психични разстройства.

На занятията по психогимнастика винаги идваха деца, които се страхуваха да останат сами в къщи. Дори и в осветена стая, добре позната на тях, започнало да им се привижда, че някой се крие зад вратата, че ако спуснат краката от дивана, то из-под него могат да се протегнат нечии ръце и да ги хванат. Тези преживявания, очевидно, са свързани с особеностите на детското въображение и с най-вече с липсата на умението да се различава реалността от образите, създадени от фантазията, характерно за предучилищната възраст.

Интересни са рисунките на две деца, нарисувани след етюда за преодоляване на страха от самотата.

Миша Ч. – шестгодишен, разказва, че бил малък и седял сам под абажура, когато зад гърба му някой отворил вратата и в стаята нахълтал Змей Горянин.

Момчето не смеело да се обърне, нито да погледне към прозореца: и там също стоял Змея. «Те бяха истински», – ни уверяваше то, но всъщност змиите тогава ги нямаше. «Аз нарочно ги нарисувах, за да ми е по-страшно».

Понякога, в моменти на тревога, децата са изпитвали илюзии. Така Дима П., когото познаваме от разказа за срама, си спомни и за уплахата, които изпитал сам в къщи: «Счу ми се, че някой почука на прозореца. Аз се отдръпнах назад, но изведнъж някой ме прегърна с топли и меки ръце. Обърнах се и видях пухкавия шал на мама, преметнат през стола.» Момчето само предложи да участва в игра, в която е включен неговият разказ. Така в «Психогимнастика» се появиха подобни етюди, целта на които беше да се възпита критично отношение към измамните чувства.

За да изтъкнем наличието на страх от тъмнината, предлагахме на децата сами да влизат в неосветената стая и да постоят там няколко минути. Винаги се случваше така, че някои деца се криеха зад гърба на приятелите си, дърпаха се ако ги хващаха за ръце и водеха към вратата на тъмната стая. Така проверката свършваше.

По-малко страх от тъмнината проявяваха децата с беден интелект и бедно въображение, и обратното – децата с развито въображение и стеснителните, нерешителните, се бояха от тъмнината и всичко свързано с нея – фенери, полюляващи се зад прозореца, луната и др.

На третото занятие (трета степен) момчето изпълняваше ролята на плашещия (етюд «Нощни звуци»). Паша неочаквано се отпусна, започна да крещи високо (като сова) и енергично да клати тялото (като дърво по време на буря). Но дойде редът на Паша да изиграе грозното пате. Изпратиха го в малкия коридор пред залата, в което някой по невнимание бе изключил лампата. Никой не знаеше, че момчето стои зад вратата в пълен мрак. Очевидно, Паша не осъзна какво всъщност се случваше: той беше толкова силно погълнат от това, което ставаше в помещението (там децата на висок глас се договаряха, как ще го изплашат), освен това момчето очакваше музиката, при чийто първи звуци, той трябваше да се затича в помещението. Музиката зазвуча. Момчето изразително показа объркването на грозното пате. Всички похвалиха Паша, че не се изплаши от полутъмното помещение и от «страшните звуци в нощната гора» без да знаят, че той не се изплаши от пълната тъмнина зад вратата. Тази грешка на възрастните, които не забелязаха, че момчето беше само в тъмното зад вратата, ние използвахме и друг път. Когато детето изцяло се превъплъщаваше в образа от играта, вече умишлено го изпращахме зад вратата в тъмния коридор, а времето на престоя там варираше и зависеше от подаването на музикалния сигнал.

Наблюдавайки как Паша, неговият брат и другите деца, страхуващи се от тъмнината, след тренировките най-сетне се решават да влязат в тъмната стая и да престоят там 1-2 минути, стигнахме до извода, че независимо от това колко реално моделирахме една страшна ситуация, при децата не се наблюдаваше явление от рода на емоционален шок. Детето е защитено от плашещите го представи благодарение на това, че мисълта му не е заета с това, какво има в тъмнината, а преди всичко с това какво става на светлото, изцяло вживявайки се в играта.

При повторението на етюда «Нощни звуци» децата започваха да играят ролите на храбри рицари или воини-юнаци, които смело сами или вкупом минаваха през нощната гора, населена от страшни и заплашителни същества (четвърта степен).

После играхме с всички деца играта «Веселият цирк» (пета, заключителна степен в тренинга на Паша К.). Всички атрибути за играта децата изработиха предварително, донесоха ги и ги разположиха по столовете в стаята, близко до залата, в която се провеждаше занятието по психогимнастика. След като огледаха всичко ли е на мястото си, те угасиха светлината и влязоха в залата. Там в съпровод на весела музика импровизираха «циркови номера». Ако при изпълнението им потрябваше някой атрибут (калпак за клоуна, ветрило, халки и др.), желаещият можеше да изтича сам или с друго дете до тъмната стая, и да донесе необходимия предмет.

Страх от училището

Саша каза, че много му се е искало да прилича на този хулиган, но той ще накара себе си да се промени и ще стане добър. Въображението на Саша и по-рано е било по-особено. Сега страхът, че няма да бъде любимец на учителя и съучениците, страхът, че ще го обвинят в непослушание, усилва неговата фантазия. Занятията по психогимнастика със Саша Н. бяха организирани с използването на така наречената биодрама (А. Волтме, 1951). В нея между децата се разпределят само роли на животни. А. Волтме смята, че на детето от предучилищна възраст е по-лесно да играе роля на животно, отколкото самия себе си, своите приятели или родители. Ще добавим, че биодрамата е незаменима в такива деликатни случаи като изобразяването на учител, притежаващ отрицателни качества.

В залата, където се провеждаха занятията, сложихме няколко чина и маса за учителя. Саша и още няколко деца, за които се предполагаше, но по други причини, че са с лоша адаптация към училището, бяха поканени да участват в играта на училище. Уроците се провеждаха последователно в две различни училища – «животинското» и «човешкото».

В училището на животните се допускаше всякакво фантазиране, което веднага се «отиграваше». Тук Саша изигра всички роли – от изплашени, обзети от ужас, унизени горски животни до злобни и агресивни животни-учители (изпълняваше се музика от Д. Кабалевски).

Училището за хора се представи като нещо светло, възвишено, добро. Часовете в него имитираха училищни предмети. По време на междучасията се създаваха ситуации, които моделираха различни взаимоотношения между учениците в това училище. Авторитетът на Саша бе издигнат с това, че той изпълняваше ролята на учителя. За да изобрази увереност, на него му се предлагаше да има изправена осанка, с колкото може по-изопнати рамене. Такава една поза демонстрираше доминантност, човек, който е успял. В доста изследвания експериментално се потвърждава, че по принципа на обратната връзка физическата поза е един от факторите, който влияе на емоционалното впечатление и поведение. Постепенно Саша стана по-уверен, по-спокоен. В резултат на тези игри негативното отношение на момчето към истинското училище се промени в положително. Представлява интерес и това, че в «училището за хора» Саша, без каквото и да е влияние отвън, нито веднъж не се върна към своите предишни фантазии.

Благодарение на биодрамата, ние успяхме емоционално да преситим децата, включително и Саша. Играта на «училището за животни» от само себе си се прекрати. Вместо нея се откри художествено училище, съобразено със Саша, в което на отделни занятия се използваха съветите на Леонардо да Винчи към начинаещи художници, (разбира се в по-опростен и достъпен за децата вид). Така например, на една от стените по време на урока се прекарваше линия с тебешир или се залепваше ивица от хартия. Децата сядаха на няколко крачки от стената и откъсваха от една дълга и тясна хартиена лента парче, чиято дължина според тях съответстваше на дължината на начертаната линия. След това те трябваше да се приближат до стената и да проверят доколко откъснатата лента съответства на дължината на линията. Саша се справи много добре със задачата, което пък засили вярата му в себе си – явно имаше дарба. След това усложнихме задачата му – отдалечавахме го все повече от стената с лентите. На друг урок в училището децата разглеждаха разноцветните петна, които сами направиха. И в това Саша превъзхождаше другите деца. След няколко месеца той постъпи в общообразователното училище.

Емоциите при деца с неконтролирано изпускане на урина и неволна дефекация

Психически здравото дете след третата година се научава на чистоплътност, свързана с контролирането на пикочния мехур и на дебелото черво. При децата с психически нарушения овладяването на чистоплътността понякога не се получава. Децата се срамуват и се страхуват да си признаят. На занятията по психогимнастика, в моментите, когато се изживява победата над страховете, когато достойнството на детето нараства и се преодолява емоционалната скованост, у някое дете може да се появи необходимост да сподели своята тайна с водещия, но само ако двамата с водещия са насаме. За такива деца се предвиждаха индивидуални занятия. Често тайни от този род се разкриваха при участието в етюда «Буря».

В една от групите беше момчето Денис К., на 6 години, агресивно, конфликтно и упорито, но заедно с това и срамежливо. Често на занятията по психогимнастика Денис беше напрегнат, защото не се решавате да каже, че му се ходи до тоалетната и понякога по тази причина се изпускаше. Веднъж той беше включен в играта «Разходка» (вж. II част от «Психогимнастика»), в която се имитираше страх от буря. След занятието оставихме момчето само, за да сподели нещо свое, тайно. Оказа се, че момчето мисли само за това, как да отиде в тоалетната. «Не обичам болницата (преди известно време е бил там заради пневмония) – казваше момчето. – Когато бях в болницата, се страхувах да спя през деня. Ако заспя, със сигурност ще се наакам. Срам ме е.» Трябваше да се смекчи ниската самооценка на Денис. Избрахме рисуването. След като в етюда «Чунга-Чанга» по музика на В. Шаински, той нарисува човечета, той ги нарече «смешници» и каза: «Баща ми като види как съм го нарисувал, ще ме похвали». Високата самооценка като «художник» и надеждата да порасне в очите на баща си с тази дарба, му помогнаха да забрави за преживяванията, свързани с естествените нужди. Денис вече не беше напрегнат, започна редовно да ходи в тоалетната и поведението му се подобри.

Миша Ч., шестгодишен, след участие в етюда «Буря» нарисува момче, което има проблеми с «мокрите чаршафи».

«Това момче така се изплаши от гръмотевицата и мълнията, – поясни рисунката си Миша, – че се напишка». Обикновено такива теми бяха забранени за рисуване и при разговорите. След няколко дни на момчето беше предложено да нарисува същата рисунка, но то се смути и отказа да го нарисува отново.

В някои случи деца се изпускаха от страх да не се изцапат. Альоша не искаше да сяда на гърнето и да ползва тоалетна хартия, защото се боеше да не се изцапа. Той неочаквано и напълно се избави от този комплекс и то, според лекуващия го лекар, след целенасочената игра. На първото занятие сред другите етюди децата разиграха и пантомимата «Мръсната хартия», (специално измислена за Альоша). Когато му предложиха да вдигне от пода на тоалетната чисто бяла хартия, той бурно реагира и с гримаса на отвращение избяга. На второто занятие децата сами приготвиха «мръсни хартийки» (вж. II част на «Психогимнастика»). Альоша не подозираше, защо ги приготвят и с удоволствие ги мачкаше и цапаше. След това ги пръснаха по пода и всяко дете, съобразно емоционалното съдържание на етюда, трябваше да вземе «мръсната хартийка» и да я сложи в кошчето. Когато дойде ред на Альоша, той застана на колене и започна да духа своята хартийка, придвижвайки я към кошчето, но не я пипна с ръка, въпреки, че преди малко я нарисува и смачка. На следващото занятие етюдът беше повторен. Альоша се наведе, взе хартийката с краищата на двата си пръста и, като я държеше встрани от себе си, я отнесе в кошчето. Повече оплаквания от майка му за енкопреза нямаше.

Понякога несъзнателната дефекация възниква при децата поради прекалената строгост и изисквания на родителите. Дете, което изпитва страх от родителите си, задържа акта на дефекация, което прекомерно разтяга дебелото черво, а от това се появява и запекът. Така се стига до временна загуба на усещането за необходимост от дефекация.

В процеса на психогимнастиката никога не използвахме играчки, но веднъж, с цел да се отвлече вниманието и да се обезцени симптома на несъзнателната дефекация в очите на четиригодишната Надя, на няколко занятия разиграхме куклена драматизация.

Всяко дете получаваше по една миниатюрна кукличка, обвита в пеленка, леко изцапана с кафява боя. Постави се на обсъждане въпросът: Трябва ли да се наказват такива бебета, които не могат да казват кога е време да седнат на гърнето? Всички деца отговориха, че не трябва, и с необичайна топлота и внимание къпеха своите куклички в малки ванички с вода. Момиченцето, което се изпускаше, каза, че въпреки това тя ще набие и ще се кара на куклата за това, че се е изпуснала и изцапала пеленката. На следващото занятие куклите «пораснаха» (дадоха им други), но те пак бяха изцапани. Децата отново им простиха, пак ги изкъпаха и ги обличаха с чисти дрешки. На Надя дадоха кукла с чиста пеленка. Тя изгледа гордо останалите и до края на занятието беше с хубаво настроение. С всяко ново занятие куклите «нарастваха», ставаха по-чисти, децата изпълняваха с тях обикновените за психогимнастиката етюди.

Надя постепенно промени поведението си, започна да прощава на куклата си, дори и в случаите, когато тя беше мръсна. Очевидно така подействаха на момичето разговорите и отношението на нейните приятелки в групата към изцапаните кукли. Надя престана да повтаря поведението на майка си по отношение на куклите си.

С цел да се снеме напрежението у децата, всяко занятие свършваше така, че в съпровод на приспивна музика те люлееха куклите, а след това ги слагаха да спят чистички и спретнати. И самите деца лягаха в креватчетата си спокойни, отпускаха се и заспиваха под спокойните приспивни мелодии. Когато куклите «израснаха» до тяхната възраст, децата им внушаваха, че вече са големи и чисти. Заедно със своята кукла, чиста стана и Надя. Но трябва да отбележим, че понякога е по-полезно да промениш поведението си към детето, отколкото да се занимаваш с психогимнастика. Някои лекари при лечението на енуреза в детска възраст викаха на разговор родителите, по-специално майките, като ги обучаваха на различни начини на саморелаксиране. Когато майките овладяваха автотренинга и с негова помощ снемаха от себе си психичното напрежение, успоредно с тяхното спокойствие и при децата им се наблюдаваше значително подобрение, дори оздравяване.

Ревност, завист, алчност

Ревността, завистта и алчността са социално ориентирани форми на гнева. Детето на две-три години вече е способно да изпитва мъката на ревността, която е в състояние да го нарани за цял живот. Често това се получава след раждането на ново дете в семейството. По-голямото дете вътрешно протестира, ревнува, досажда, възмущава се. Завистта към бебето и желанието да си на негово място не се осъзнава от него, по-голямото дете дори не разбира, че чрез поведението си иска да постигне това желание.

Занятията по психогимнастика посещаваше Аля Г., на 6 г., която веднага се открои с това, че не признаваше дистанцията, държеше се предизвикателно, горделиво, рязко сменяше настроението си, обиждаше се, избухваше. Тя имаше добър интелект, но беше разсеяна, съчетаваше чувството си за превъзходство с тревогата, дали другите деца ще приемат положително нейната личност. Неотдавна в семейството ѝ се беше родило братче – Илюша. Тя открито и демонстративно ревнуваше майка си от него, създавайки у дома шумни истерични конфликти.

За нито едно друго дете не бяха измислени толкова много етюди, колкото за Аля. Използвахме «Мишка-фантазьорка», «Чуня-фуклата» и мн. други, в които проличаваха чувството на завист и досада, такива черти на характера като самоувереност и обидчивост. В играта «Сърдитата Маша» беше отразено отношението на Аля към нейното братче. Аля си избра ролята на братчето, което според сценария е на около 3 години. В момента, когато малкото и братче едва не загина под лека кола, Аля, изобразявайки тази ситуация, се разкрещя и отказа да продължи играта. При повторението на този сюжет от другите деца Аля настойчиво им пречеше и започна да плаче с глас. След занятието, вече успокоена, каза на майка си: «Не знаех, че толкова лошо нещо може да стане с братчето заради сестричката». Може би, за пръв път на това занятие при Аля покълна способността към емпатия.

На следващото занятие на децата беше предложено по време на играта да променят поведението на Маша в положително. На Аля не се хареса, че тя няма да участва първа в играта. За да пречи на участниците, тя извади буквара и започна да чете на висок глас. Когато дойде нейният ред, тя си избра ролята на по-голямата сестра и с много злоба започна да отнема играчките от братчето си, след което започна да го бие съвсем наистина. Момчето, което изпълняваше ролята на братчето, дори се разплака.

На третото занятие децата взеха участие в играта «Двамата ревнивци», в която чрез гротескна форма показаха поведението на Аля в къщи. Проведе се и беседа с децата на тема «Кого можем да наречем ревнив и завистлив?», след което участниците проиграха етюд, изобразяващ топли семейни отношения («Любящи родители»).

На четвъртото занятие Аля разказа няколко ситуации в къщи, от които ставаше ясно, че жестоко наказват братчето ѝ Илюша, защото биел с ръчичките си по лицето баба си и майка си. На момичето беше обяснено, че Илюша не е лош, а просто все още не разсъждава. Аля веднага предложи да поиграят на «неразсъждаващия Илюша». Всички деца пожелаха да вземат ролята на момченцето. Аля реши да изпълни себе си като роля. През цялата игра тя се стараеше да е добра, ходи на консултация до възпитателя, (тази роля изпълняваше самият възпитател), който пък под формата на съвет ѝ внуши, как да коригира поведението си в къщи. След играта момичето се държа добре и обеща да каже на майка си че не трябва да бият Илюша. Оттогава Аля престана да прави у дома ревниви скандали, започна да и се грижи за братчето си, да играе с него. Роля в промяната на отношението на Аля към братчето си не на последно място изиграха и повишената внушаемост и живото ѝ въображение.

Децата на 5-6 години често при игрова ситуация не обичат да възпроизвеждат преживявания, свързани със завист и досада. В етюда «Досада» участниците обикновено отказваха да играят ролята на рибаря-неудачник, даже ако знаеха, че при повторението ще изобразяват чувството на превъзходство в ролята на рибаря-късметлия. Да изобразят завист и досада се съгласяваха в началото деца с висок интелект и артистични заложби, но и те в края на етюда не можеха да се сдържат и го завършваха с някакво отмъстително действие, което не беше предвидено в етюда. Децата на 6-7 години, страдащи от явно изразено забавено психическо развитие, често забравяха съдържанието на етюда, увлечени от манипулации с несъществуващите реално обекти. Някои от тях, демонстрираха учудваща алчност. Такива деца, например, не желаеха да дават от своите сладкиши, макар и съществуващи само в представите им (етюд «Вкусни бонбони»). Едно петгодишно момче, (етюд «Доброто момче»), вместо да даде своята въображаема ръкавица на измръзнало момиче, се престори, че гребе снега в различни места в залата, за да намери ръкавицата и – само и само да не даде своята на момиченцето.

Всички етюди и игри, в които емоционално се оценяват личните качества на възрастен или дете (хитър, алчен, зъл, честен, добър и др.) и се определят отношенията към тях (добър, лош, любим и др.) са представени във II част на «Психогимнастика». Много ситуации от тях могат да се използват за емоционално самоосъзнаване на детето.

Нравствените чувства са висша степен от развитието на емоционалната сфера. Възможно е пряко или косвено всички фундаментални емоции да играят определена роля в развитието на съвестта и морала. Висшата форма на морално поведение е радостта от грижата и помощта за другите.

Често срещано явление при по-големите деца в детската градина при проиграването на етюди и игри, демонстриращи грижа и помощ за другите, че възниква радост от съзнанието, «Колко съм добър», «Колко добре постъпих». В някои случаи е възможно да се помогне на детето то да направи преакцентиране на радостта в нова формулировка: «Аз се радвам, защото сега и при него, и при другите всичко е много добре.»

Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град

Изтегляне 1.52 Mb.

Сподели с приятели: