Превод: нели спиридонова-хоринска


ОТ КОПНЕЖА КЪМ ПРИСТРАСТЯВАНЕТО



страница3/32
Дата21.01.2017
Размер3.72 Mb.
#13196
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   32

ОТ КОПНЕЖА КЪМ ПРИСТРАСТЯВАНЕТО

ОПИСАНИЕ НА ПЪТЯ

КОПНЕЖ, ТЪРСЕНЕ, ИЗКУШЕНИЕ И ПРИСТРАСТЯВАНЕ

В НАЧАЛОТО БЕШЕ КОПНЕЖЪТ


Всеки познава чувството, което се нарича „носталгия“*, това разяждащо желание към нещо, от което човек е отделен, болката и копнежа по един любим човек. /* На немски “Heimweh“ - болка по родината, по дома. Бел пр./ В крайни случаи някой може да изпита желание да умре, което понякога дори се привежда в изпълнение. Тези душевни нюанси, които обобщаваме с думата „копнежи“ ни придружават от ранно детство до дълбока старост; понякога като желание към определени предмети или хора, често като неопределен копнеж, който обаче точно затова може да бъде много мъчителен. Копнежът е едно чувство в нас, като дълбока рана, което може да ни унищожи; едно чувство, което ни напуска едва когато отново се свържем с това, от което сме разделени. Тогава за известно време сме задоволени и успокоени, но в края на краищата то отново започва да се раздвижва в душата ни, запалено от ново съдържание. То като че ли е ненаситно. Какво ли не е направено под напора на копнежа, какво не е измислено, композирано, написано и сътворено!

Макар че се касае за едно екзистенциално основно чувство в нашето същество, всъщност знаем твърде малко за него. Ние само усещаме, че „копнежът“ е една премогъща сила в нас, която ни кара да жадуваме, ко ято може да стане разяждаща мъка, ако не бъде задоволена, или да търси сурогати, като заместители и с това да се превърне в страст, мания, болест, която може да приеме разрушителен характер.

Неоспорим факт е, че ние хората живеем на земята не като в едно единство, а в разделеност и двустранност: отделени от бог и от космоса, от природата и от другите хора. Това, което вярваме че притежаваме, често дори ни се взима: Децата ни напускат, приятели умират, загубваме работното си място и др.. Земният ни живот сам по себе си е повече или по-малко разболяващ, води често до недоволство, търсене, стремеж да премахнем това вътрешно неспокойствие, да се спасим. Копнеж и избавление са една неразделна двойка.

От изложеното обаче се вижда, че точно тази разделеност изобщо е причината, чрез вътрешна или външна дейност да сътворим нещо в света: Ние се опитваме поне за момент да задоволим нашия копнеж за един-


ност, за съединяване. Погледът ни се обръща към сетивния свят, ние се опитваме да обосновем неговите закони и създаваме науката. Стремим се да отпечатаме в материята нашите идеи, чувства и усещания, и създаваме царството на красотата, появява се изкуството. Домогваме се да узнаем вечните закони и изграждаме това, което наричаме митове и религии. Всичко принадлежи към човека, защото самият той има телесно, душевно и духовно съществуване. Затова абстрактната наука не може сама да задоволи целия човек!

За момент да оставим настрана религията, която задоволява порива на човека към съединение с неговия първоизточник, с бог и погледнем от гледна точка на копнежа изкуството. Ние намираме една епоха – романтиката, през която особено силно се е чувствало разделението на човека и света, душата и космоса, съзнание и подсъзнание и това разделение се е изобразявало като световна болка. Тя почти е станала синоним на копнежа - една постоянна носталгия, достигаща до самоунищожение, където алкохолът и опиумът са били понякога кръстници в изживяването на този копнеж и нощната страна на душата. Търсило се е бягството от света, пътя навътре, преодоляването на раздялата чрез екстаза, за да може поне за кратко време да се преодолее пропастта между личността и света. „ О вино, ти прекрасен дар на небето! Не протича ли чрез теб божествено чувство в кръвта ни? Не изчезва ли всичко, което в мразовитите мрачни часове ни подтиска? Като в просветление прозираме света, виждаме бягството в нашите мисли и мнения и със засмяно чувство на добро настроение усещаме как мислене и чувстване, мечтаене и философстване, всички на ши сили и привички, всички инстинкти, желания и удоволствия стават само едно, едно блестящо слънце, което от време навреме така дълбоко потъва в самите нас, че вземаме неговите разнообразни пречупвания на лъчите за различни разделени светове“.1

Разбира се, че това настроение се появява, когато човек не разбира повече света и самия себе си; когато болката от разделението между вътре и вън е толкова голяма, че мисленето се изоставя и човек търси да се потопи по­скоро в екстатичните дълбочини на собственото подсъзнание, в света на сънищата, където всяка раздяла е преодоляна. Не е ли същото, когато бащата сяда пред телевизора с шише бира според мотото: „Да се изключи мозъка и да се включи електронната кутия“, за да забрави най-после ежедневието? Каква е разликата между него и неговия пушещ хашиш син, който разочарован от работата си или от училището, с удоволствие дърпа своя „Jojnt“, отива на дискотека и при екстатични движения и трептящи светлини, с наслада се отдава на своите гърчещи се в ритмични конвулсии крайници?


ОСНОВАТЕЛНИ КОПНЕЖИ


Централният въпрос, който в тази връзка би трябвало особено да ни интересува, е: Кои копнежи са основателни и могат да бъдат задоволени, това ще рече здравословни, и къде подтиснати копнежи си търсят сурогати, ерзатц­удовлетворение чрез всичко това, което днес предприемаме в нашето отдадено на забавления общество, за да задоволим скритите копнежи и чрез това да разпалим нови, - които не можем да задоволим просто чрез алкохол или никотин. Нима една голяма част от нашето ежедневие не се влияе от индустрията на желанията?

Какво представлява това мощно чувство? Донася ли го всеки със себе си? Би ли могло да замлъкне, да се преобразува? Може ли изобщо чрез материални средства за дълго да бъде задоволено? Не сме ли имали вече опитността, че мечтанието и очакването често е много по-хубаво от намереното и притежаваното? Не бяхме ли много по-инициативни, изпълнени с творчески хрумвания и по-щастливи, когато се стремяхме да спечелим партньора си, или когато се стремяхме да постигнем някой жизнен идеал? Не забелязваме ли при самите нас, че щом търсенето престане и обуем „душевните пантофи“, често изпадаме в изкушение, да затъмним за погледа на нашата душа все още незаситените копнежи, с хубавите „слънчеви очила“: алкохол, никотин, психо-фармацевтични лекарства, да, също и пазаруване? На това място нека поставим въпроса, дали има един вид копнеж, който човек донася на земята със себе си, който съвсем не може да му се внуши отвън, един индивидуален или колективен копнеж, който е в основата на нашата човешка същност и който първоначално, от своята собствена природа не се стреми към материални предмети; един копнеж подобен на това, което човек изживява при носталгията: Това би могло да бъде цялото излъчване на едно село, душевните спомени, миризмите свързани с изминали преживявания, болка по изминалото време.

Копнеж по един определен мебел или радио е абсурд, но как стои въпросът с копнежа към божественото, или копнежът да бъде осъществен един определен идеал на земята? От къде идват те? Едно въжделение, което очевидно произхода от една не­земна област и може да вилнее унищожаващо чак до органите на тялото ни, което сполучливо е изразено в едно стихотворение от Гьоте:

„Само който познава копнежа,

знае колко страдам!

Сам и откъснат

от всяка радост,

погледна ли небосклона

в онази посока.
Ах, далеч е този,

който ме обича и познава.

Свят ми се върти, гори

моят скут.

Само който познава копнежа,

знае колко страдам. 2

Нека уточним: Копнежът е една могъща сила, един пра инстинкт за съединение с отдавна познатото, за което понякога повече не си спомняме, а само мъгляво усещаме; един душевен прафеномен, който често лежи извън рационалното разбиране и може да доведе до безспирно търсене. Психологично казано, той е едно задръстване в областта на чувствата и волята, което подтиква към изпълнение и освобождаване и когато не постигне душевно задоволяване, си търси материално: в храненето, купуването, в определени упойващи средства, в безцелно пътуване от място на място, в смяна на партньорите. Често при промискуитета, честата смяна на партньора, срещаме висши идеали и цели, свързани с очаквания, поставени към хора и ситуации и понеже така наречената действителност винаги е разочароваща, те не могат никога да бъдат удовлетворени. Това е причина за безспирната смяна на партньорите, което престава или когато е намерен истинският (истинската), или когато човек се научи да не иска винаги да измъкне от действителността своя идеал, а да издигне действителността в свой идеал.

ПРОБЛЕМЪТ НА ДВЕТЕ ДУШИ


В своя „Фауст“ Гьоте сполучливо охарактеризира един основен проблем на човека: „Две души живеят, ах в моите гърди...“. Какво обаче представляват тези две души и как се проявяват?

Да ги определим най-напред като рационалната и ирационалната душа, - или съзнание, което обхваща събитията на деня с мисленето и подсъзнанието, което е във връзка с чувстването и волята. В него се намират потънали спомени от предишни години и далеч лежащи събития. Нашите предци, които още знаеха нещо за духовно-космичните сили наричаха дневното съзнание „слънце“, а подсъзнанието „луна“. Слънцето ни осветява всички предмети; обаче ние не можем да виждаме в самото него, както и не можем да виждаме в нашия мозък, когато мислим. Ясно виждаме само това, което е огрявано от слънцето. През нощ та обаче, когато грее луната, контурите на света се сливат, ние поглеждаме към небето и човекът на чувствата се събужда: събуждат се любовни копнежи, поезия, фантазия, творчески сили; „женската“ част на душата се раздвижва. Луната обаче е някогашна съставна част от нашата земя, парче отпадък,

което живее само от взетата назаем светлина, която в същността е само „отблясък“, привидност.

Не са ли също и нашите спомени, които изплуват от душевните дълбочини, остатъци отпаднали от миналото, които трябва да огреем със слънцето на нашето съзнание, за да ни се изясни тяхното значение? Също както луната, нашите чувства и пориви просветват понякога в по-силна, понякога в по-слаба светлина, а понякога съвсем изчезват. Нямат ли връзка нашите копнежи често със луната, чак до степента на лунатиците?

В тази само частично просветлена част на нашето същество живеят копнежите, очакването; една волева сила, която иска да се съедини със света, но не може напълно. В известна степен тя се стаява и чрез това причинява меланхолия, болка и копнеж. С тази „душевна луна“ в себе си сме като че ли отделени от рационалността: Една небесна част от нас е прикована към земния разум и копнее за своето отечество – космоса, от където всичко произлиза. В езика понякога се срещат указания за този феномен: Lune в средно немския език означава „сменящо се настроение“. Думата Laune - lune (настроение) произхожда от латинското Luna - луна. Средновековните астролози учеха, че сменящата своите фази луна влияе върху настроението на хората. Човек, който действа ирационално, един душевно болен, на английски се нарича лунатик. Така човек постоянно е в раздвоение между своята най-интимна същност, която не принадлежи на сетивния свят, а е дълбоко скрита в чувствата и волевите импулси, която така да се каже той донася в света със себе си като своя вътрешна собственост и - външния мислещ „дневен човек“, който чрез логика и разум тепърва трябва да бъде изграден през време на живота си в сетивния свят. Това раздвоение е болезнено, но то е предпоставка за нашата свобода. Тези две страни в човека са винаги в конфликт и ние трябва да се научим, да постигнем равновесието между воля и мислене, глава и сърце, интелект и инстинкт. Нима много неща в живота, като избор на професия, партньор, избор на местоживеене, не произлизат инстинктивно от тази така наречена лунна област, от където изплуват и мечтите? Не сме ли всички имали мечти за бъдещето, които са били, или още са много по-мощни от нашия разум? Блазе на този, който успее така да разшири и изгради своето съзнание, че да може да опознае и разбере тази скрита област на своето същество. За това, разбира се, е необходимо едно много по-всеобхватно мислене, може да се каже едно митологично мислене, което надхвърля обикновеното интелектуално мислене.

Да уточним: От времето преди раждането ни всички ние донасяме мечти, способности, идеали и желания, които искаме да осъществим тук на земята. Към най-големите мъки на човешкото съществуване принадлежи


това, да се притежават идеали и способности, които не могат да бъдат осъществени.

НЕОСЪЩЕСТВЕНИ ОСНОВАТЕЛНИ КОПНЕЖИ


От гореизложеното става разбираемо, какво означава, когато от практичния разум на възпитателя не се вземат достатъчно под внимание волевите импулси, които живеят в нас и един ден ни подтикнат към избора на определена професия, или от милион хора да изберем един определен човек, както и чувствата свързани с всичко това, а дори им се пречи: Например осъществяването на желанието да се стане музикант, ко ето се сблъсква с трезвото мислене на бащата, който казва, че това не е доходна професия, а и без това липсва талант, пък и всички хора на изкуството са завеяни - правилно е да се стане банков чиновник и т.н.. Колко много такива неосъществени или задушени мечти и желания има! И колко много мъка, душевни страдания и депресии рано или по-късно са произлезли от това! Да попитаме някога с истински интерес нашите близки, партньори или деца, от какво се нуждаят те наистина! Нима обикновено не интерпретираме всичко възможно и си измисляме какво им е необходимо, понеже се поставяме на тяхното място?

Щом над другия се опекунства по този начин, или се изоставя съвсем сам, може да се случи, той да се свие в себе си, да откаже да се подчинява и по някакъв начин да се опита да заглуши своите тайни желания. Точно наркотиците, както ще видим по-късно, са тези, които изваждат наяве „лунната природа“ на човека: мечти, фантазии, чувства, транс, премахване на задръжки, забравяне, безсилие - волята за съединение с неземното от преди раждането. Често от неосъществени някогашни желания или от душевни наранявания произлизат осакатени копнежи, които не могат да се задоволят и дори могат да се превърнат в копнеж по смъртта, понеже дадената личност дори вече не знае, какъв е бил предметът на желанията й. С на садените чрез училището абстрактни представи, тя не може вече да обхване вътрешната си същност. Само разрушението, което е резултат от това, че на земята човек не намира нищо съществено, че нещо безвъзвратно е загубено, започва да действа и започва бавната душевна смърт чрез упойващи средства, вечна скука и недоволство. Човек се отдръпва от своите земни задачи и настъпва спиране на развитието, понеже при консумирането на упойващи средства „помощниците на развитието“, каквито са болката и страданието, се отстраняват. Една личност още през 19 век като ранен предвестник предварително изживя актуалния проблем на днешната младеж: Хайнрих фон Клайст. Израснал в задоволена семейна среда, определен да стане офицер, като млад го измъчва въпросът: Има ли на земята мислене или


действия, които и след смъртта запазват своето значение или всичко е само заблуждаваща илюзия? Този въпрос му се отговаря отрицателно от философията на неговото време и неговият дълбок копнеж по духовното не е могъл да бъде за доволен. Така се появява едно безспирно търсене. От една страна той става притежател на имение, като това отговаря на копнежа му за обвързване с нещо, а от друга страна изброжда половината Европа. Все по-силно става изкушението отново да се слее с действителността преди раждането. Копнежът по смъртта на края го довежда до самоубийство. В едно от последните писма до сестра си той пише: „Не искам да умра без, доволен и весел какъвто съм си, да се помиря с целия свят и преди всичко с теб, скъпа моя Улрике. Остави ме да си взема обратно строгото изявление, което се намира в писмото до Клайстен; ти направи наистина всичко възможно, което лежи не само в силите на една сестра, но и в силите на един човек, за да ме спасиш: истината е, че на земята, на мен не можеше да ми се помогне...“ (писмо от 21 ноември 1811).

Искам да допълня с последната мисъл: Това, което беше изложено преди, относно „двете души“ - като всъщност донесената „мечтателна душа“ ни е по-близка - особено силно важи за пубертета. Тогава младият човек за първи път съзнателно усеща раздвоението между собствения свят и това което го заобикаля. Собственият пол започва да се осъзнава и мощно да се усеща. Същевременно това е като падане на земята с решението, да се работи върху земните условия. Както при „изгонването от рая“, сега младият човек получава по-голяма отговорност за себе си и със своят душевен живот търси контакт с външния свят. Той е пълен с неопределени копнежи, плува в чувства и желания, преди още да е узнал нещо за света. Със своето вътрешно неспокойствие слуша с удоволствие музика, или посяга към Херман Хесе, в чиито произведения вижда отражение на собствената си духовна болка. През този период най-често се появяват описаните проблеми, особено когато студеният прозаичен свят отблъсне младия човек: Ученици се опитват да се самоубият, появяват се болестни състояния - отказва се приемането на храна ­ анорексия, или започва тъпка не с храна, което води до затлъстяване; посяга се към алкохола, никотина, наркотиците и т.н.. През периода на пубертета има опасност да се получи едно обръщане назад и да се откаже земното съзряване. С право?



ЗА БАЛСАМА НА КАРТИНИТЕ


Човек може да си представи, че това което се появява при отделния човек като чувство на отделеност и изолираност, придружено с болка и почувствано в душата като силен копнеж, е свързано и с цялата еволю-
ция на човечеството. За да се освободи човечеството от божествената зависимост, е било необходимо да бъде „изгонено от рая“ (това, което младежът изживява също и през пубертета), то е трябвало да стане зря ло и същевременно да обедини като равностойни части в себе си небе и земя, горе и долу, животно и ангел. В себе си то е трябвало самостоятелно да съхрани това, което преди е можело да „вижда“. Когато човек не може повече да бъде съединен със първоизточника си, какво му дава тогава опора в неговата самотност? Какво свидетелства за истинската действителност, макар и първоначално само по един „недействителен“ начин? Картините! Картини от сънищата, картини от приказките, митове, предания, рисувани картини, световни картини, религиозни картини и образци. Преди всичко картини, създадени когато хората още са били „знаещи“. Тези картини свидетелстват за една висша действителност, чието съдържание ние отново трябва да отключим, но само чрез усилия посредством нашето мислене. Колкото картините са по-всеобхватни и могъщи, изпълнени с богато съдържание, толкова повече забелязваме, как те успяват да заситят нашите дълбоки копнежи, особено когато се касае за пра картини от нашето човешко съществуване и от космоса. Не е случайност, че повече хора се срещат в музеи и картинни галерии отколкото на футболни мачове.

С нашето „нормално“ съзнание възприемаме света в неговото непосредствено проявление, като картинни представи: природна панорама, растения, хора, облаци. Видим ли ги като картини в илюстровани списания, реклами или филми, то нещо изкуствено се намесва като посредник. Колкото по-незначителни и без съдържателни са тези картини, толкова по-малко ни привличат вътрешно - те ни опустошават.

Ако един млад човек е силно чувствителна натура, богата на фантазии, със склонност към изкуството, - както често се среща при зависимите от наркотиците - и не получи отвън никакви правилни импулси и зани мания за своя богат вътрешен живот, то той безспирно ще скача от впечатление на впечатление, за да засити вътрешната си душевна жажда. Понеже не е научен да ползва творческите си сили активно, той се оста вя да бъде „хранен“ отвън. Следва непрестанен лов на картини, едно постоянно търсене на нови впечатления и сензации и понеже винаги е разочарован, се впуска във всичко, дори с повърхностно и даже брутално съдържание, за да избяга от конфронтацията със собствената си празна вътрешност. Понякога младежът посяга към субстанции, които отвътре като чрез вълшебство създават изкуствени картини - така наречените халюцинации.

Затова да оставим на децата четенето под юргана, тайните дневници, мечтите, Херман Хесе и Карл Май и да не ги срещаме твърде рано с


прозата на живота! Да им оставим възможно по-дълго време още малко поезия, понеже прозаичността идва (за съжаление) достатъчно рано!

Картини с истинско душевно съдържание са утеха и обогатяване за хората, докато картини без дълбочина и дори с разрушаващо съдържание събуждат фалшиви надежди и изкривяват отношението спрямо света. Към тях принадлежат комиксите. Не работи ли цялата рекламна индустрия с картини, които привличат копнежите, - от самотния остров с азурно синьо море, с недокоснатия бял пясък и стройно изправената палма, до обещанията за приключения и свобода? Тук лежи скритата проблематика, че дори и да възприемем тези картини само полусъзнателно и отново веднага ги забравим, те остават да живеят по-нататък в нашето подсъзнание. Ние дори трябва душевно да ги смелим. Понеже са неистински картини, които обаче срещат известни копнежи, гладът към съдържание, което още повече предлага, се засилва. Не е нещо по-различ- но и при прекомерното желание за сладкиши, които трябва също да компенсират даден душевен дефицит. Днес при юноши, които прекалено много стоят пред телевизора, се говори за „картинен наркотизъм“. Разбираемо е, че това има болестно влияние върху душата и в последствие също и върху тялото. Те зи безсъдържателни картини разболяват душата също както наркотика, само че незабелязано и по-бавно. Това, което бактериите и вирусите са за тялото, това са такива разрушаващи картини за душата. Те унищожават здравето на хората.



КАКВО МОЖЕ ДА НАПРАВИ ВЪЗПИТАТЕЛЯТ?


Какво означава това за възрастните - родители, възпитатели или терапевти? Че не можем да променим света от днес до утре ни е известно. Има и достатъчно издадени книги за опасностите, свързани с гледането на телевизора като „наркотик в дневната стая“, за вредното влияние на комикси, реклами и рок музика, без решително да се е променило нещо в поведението на хората. За възпитанието трябва отново сериозно да се обърнем към картините от истинските приказки и предания, също и към образците от историята. Ние не бива само да морализатурстваме, вечно да критикуваме постъпките на младежите и да ругаем всичко, което те вършат. Нека се запитаме, къде самите ние възприемаме „здравословни“ картини и образци! Не би ли било добре, пак да отидем в музей, да се занимаем с изкуството, да прочетем някоя ценна книга или да наблюдаваме с интерес природни явления, като при това насочим и децата към всичко това? Това могат да бъдат здравословни насрещни картини. Когато възрастният само чете морал, а самият той седи бездеен в креслото; когато от удобство оставя децата сами пред телевизора или с компютърните игри, нищо няма да се промени, а напротив. Разбираемо е, че от
една определена възраст юношите проявяват пред почитания към екстатичната музика, понеже музиката още повече от картините прониква дълбоко в душата, обхваща дори крайниците, което ще рече волята. Музиката е външен израз на стаения вътрешен душевен живот, копнежът и затова най-силно обхваща човека. Пред картини, когато не са непременно поразяващи, грандиозни, крайниците не потръпват и не се плаче - което при музиката не е рядкост. Затова и хората днес навсякъде по цял ден се „напояват“ с музика - с това отвън се управляват чувства, стимулира се порива за пазаруване в магазините, внушава се приятно настроение в ресторант или самолет. За своя душевен живот човек се нуждае днес както от дълбоко въздействащи оздравителни картини, така също и от отново инспирирана оздравителна музика. На това място искам да спомена една лична опитност. С нашите пациенти от клиниката за наркотично болни редовно по Великден отивахме на Вагнеровата опера „Парсифал“, чиято главна тема също са копнежът и спасението. Даже след годините, до този момент познава щи само рок музика, възторжено разказваха за съдържанието и музиката на тази опера. Това виждам като доказателство, колко оздравителна и дълбоко въздействаща може да бъде класическата музика, когато хората чрез правилен подход са запознати с нея. Не искат ли децата да дойдат на опера или на концерт, то нека се отиде с тях на един рок концерт, за да се спечели собствена преценка. Вашето дете ще ви трактува тогава по-сериозно. След това може да му се разкаже, какви възприятия са получени. Оставете също и детето да разказва! Разменете впечатления и се опитайте да постигнете, веднъж вашето дете също да вземе участие във вашия свят. Имате ли изобщо такъв свят или вашите собствени копнежи са подтиснати и затрупани и само проповядвате това, което вие по-рано не е бивало да правите?

Тук споменаваме едно изпитано педагогическо правило: Не се налагайте на вашето дете, колкото и да мислите,че е за добро; то не е чувал, в който нещо трябва да се натъпче. Направете нещото приемливо от собствена вътрешна убеденост, така че то само да поиска да го има. Тогава то само ще усеща и ще научи, какво е добро за самото него. Така за бъдещите години ще бъде положена основата на жизнена радост и сила, понеже нещо от вътрешната същност на детето е могло да се разгърне. Това човек изживява като свобода. И който е познал тази свобода, по-късно не посяга към наркотиците, които от своя страна поробват самия него.


ПОЗНАЙ СЕ В ТЪРСЕНЕТО“

Ако не оставаме през целия си живот търсещи, ние не бихме били хора или бихме вече осъществили целта си. Всяко индивидуално и културно


развитие е в зависимост от това търсене. Но като хора какво всъщност търсим на земята? Само нашата работа и нашата свобода ли са целта ни? Няма ли още една друга страна на нашето търсене: смисълът на нашето съществуване, стремеж към по-висши морални ценности? Точно в пубертета човек е изключително отворен за такива неща.

Вече беше изложено, че неудовлетворени копнежи водят към търсене, а търсенето означава неспокойствие, вътрешно и външно движение. Младежите от шестдесетте години не намериха отговори на горящите въпроси и проблеми в университетите и училищата и така протестирайки излязоха по улиците или се обърнаха към източни учения. В установеното общество това внесе извънредно неудобен елемент на неспокойствие. Да си спомним пароли като: „Фантазията да дойде на власт“ или „Ние сме тези, за които наши те родители ни предупреждаваха“

Психологически е интересно да се наблюдава, че процесът на търсене е като един процес на събуждане. Намери ли се търсеното, настъпва засищане, активността престава и човек се отпуска както при заспиване - това виждаме при брака.

Да вземем обикновения глад или като краен случай приемането на наркотици. Когато се усеща глад азовото чувство е засилено, човек е активен и творчески настроен. Чрез засищането на глада или на страстта настъпва притъпяване, пасивност, дори нужда от сън. Може да се види, че чрез обикновената дума аз – то ва ще рече активното съзнание - не се означава едно задоволяване на душевността, а един копнеж, страст, които чакат да бъдат заситени. Безжизнени и абстрактни мисли примерно отслабват нашия аз. При скучни лекции ние заспиваме. Става ни скучно, защото не очакваме нищо повече от изказаните мисли, понеже те не ни носят нищо съществено. Обратно на това, мисли изпълнени с духовно съдържание, с волеви импулси и идеали, засилват нашето азово чувство, и след една лекция или четене си отиваме с повдигнато настроение, будни и изпълнени със сили и ентусиазъм.

„Какво всъщност търсиш?“ би трябвало да се попита всеки, който приема наркотици. На това място искаме да изясним, че има два вида удовлетворение, които са зависими съответно от висшата или нисшата природа на човека: духовното и материалното удовлетворение. И двата вида са необходими; но не сме ли забелязали често, че материалното удовлетворяване на нашите копнежи почти никога или само за кратко време ни успокоява? Дори в повечето случаи то засилва желанието за нещо по-добро или по-скъпо, понеже всяко силно материално желание е компенсация на душевно-духовна незадоволеност. Да помислим за връзката между любовната мъка и консумацията на шоколад или за многото други материални желания, които са сурогати на мястото на истинската
обич, разбиране или признание. Често липсата на достатъчно внимание към децата от страна на родителите се компенсира с пари или играчки. Материята обаче не може да бъде разрешение на даден душевен проблем, това може само одухотворената материя, която помага на човека да разгърне своята дълбока същност.

Колкото по-сериозно даден човек следва духовните стремежи и се изпълва с истински мисли, толкова по-малко той се нуждае от удовлетворение чрез материалното.

Вечер в големия град виждаме колко много хора безцелно се разхождат напред назад или стоят умислени в кафетата. Те всички са в търсене на нещо и удавят своето безпокойство най-често в алкохол. При младежите, които на групи висят пред дискотеките, не е по-различно.

Един стих от Рудолф Щайнер обобщава казаното тук.

Im Suchen erkenne dich,

Und wesend wirst du dir.

Entzieht das Suchen sich dir:

Du hast dich zwar im Sein,

Doch Sein entreißet dir

Des eigenen Wesens Wahrheit.


Познай се в търсенето,

и ще си станеш истинен.

Избегнеш ли търсенето:

Ти съществуваш,

но съществуването,

истината на твоята собствена същност,

ти се изплъзва.

Това означава: Когато не търсиш повече, още си жив, може и да си едно доволно биологично същество, но без бъдещо развитие, без хармония с твоята висша същност, без истина. Самият ти си привидност, може би една хубава картина, но без съдържание. Няма нужда да се страхуваш, противодействащите сили няма да те изкушават, понеже ти смият повече не търсиш, ти си станал неинтересен...


...И НЕ НИ ВЪВЕЖДАЙ В ИЗКУШЕНИЕ“

Под изкушение обикновено разбираме съблазняване и грях. Да пристъпим законите на световния или божествения ред е свързано с понятието на греха. Като хора с индивидуална душа ние винаги сме изложени на изкусителни и разрушаващи влияния. Първородният грях е падането в материята. Сетивната наслада и страстта, откъснати от процесите с които първоначално са били свързани, започват да се изживяват като само


цел, което довежда до егоизма, който е корен на много злини. От друга страна този процес става пред поставка за свободата и индивидуализирането. Изкусителните сили се доближават до човека особено тога ва, когато той се стреми и търси, което в изкуството символично се е изобразявало под образа на жената. На душевно-духовното търсене на човека се предлага заместител, който обаче обвързва и оковава душата му, а самият човек става зависим от външни обстоятелства. Не лежи ли и в основата на наркоманията търсенето на нещо друго, неземно, на старите „лунни сили“ в нас (сравни стр. 26), които се активират например със сънотворния мак? Вижда се, че не най-лошите от нашето общество се подават на наркотиците или на сектите. Те може би са просто слаби и не могат да устоят на изкушенията.

Какво да се направи, когато болката и копнежът са толкова големи, че дори не могат да се изразят и единственият изход се вижда в опиянението, като чрез това обаче човек се изолира от обществото? Едно нещо е ясно: Както възрастните, така и младият човек в този свят преминава през хиляди изкушения. Същественият въпрос трябва да гласи: Как още от детството той може да се научи да устоява на изкушението, да развива душевни сили и да може да се отказва от някои неща? Който е недоволен, привлича изкушенията и лесно им се поддава. На него може да се помогне само чрез вътрешно засилване. Тук се показва един съществен проблем на нашето съвременно възпитание. Ние трябва душевно правилно да подготвим деца та за сегашния живот. От страна на интелекта това не е достатъчно, всъщност изобщо не е възможно. Днес живеем и израстваме в извънредно много натоварено с изкушения и копнежи общество.

Има ли в историята примери за подражание, как най-добре може да се устои на изкушенията? Една възможност е, както виждаме от приказките и от митовете, да се опитаме да свалим измамната маска на злото и чрез истинско познание да се изправим пред силите на изкушението. Друга възможност е: Да уважаваме висшите закони на човешкото съществуване повече от материалните, това ще рече, да насочим погледа си към големите взаимовръзки и да упражняваме правилна самоотверженост, за да можем да устоим срещу втвърдяващите сили на егоизма. Тъй като едно дете не може да има такава душевна зрялост, то възрастни те трябва първоначално да му бъдат образци. Малкото дете подражава. Юношата ще слуша възрастните от обич към авторитета, ако тази обич е събудена в него чрез собствения пример. Имал съм лични наблюдения при юноши, че например не желаят повече така безкритично кока кола и хамбургер, след като им се обясни значението на фосфатите и захарта,

както и че цели гори трябва да се отсичат, за да се разкрият пасища за говедата, които доставят месото.

Възпитателното мото е: Не морализиране, а характеризиране. Вродената моралност на човека тогава индивидуално си намира правилното.

От изложеното ясно се вижда, че изкушението представлява една обективна сила, която ни заблуждава, подвежда и иска да ни отклони от нашия вътрешен път, която уж нещо ни подарява, но по-късно трябва да изплатим сметката. Така човек постоянно се намира между доброто и злото и трябва да вземе вътрешно решение. Съществено качество на „дяволското“ е, че нещо ни се представя винаги за добро. С други думи: Дяволът идва най-напред в ангелски образ. Това призовава, да се прояви в човека силата на познанието, а също обяснява много неща чак до историческите събития. Нека помислим за началото на третия райх. Също и наркотиците първоначално са като балсам, но те заблуждават с един илюзорен свят, който донася заблуда, разрушение и мизерия. Един въпрос, който изплува при всяка терапия на наркомани, е: Дали наркотика уврежда само тялото или всъщност зависимостта от него, необходимостта от него разрушава също и душата? Съществува ли изобщо възможността някой да увреди душата си? В душевното увреждане, което сигурно действа и посмъртно, аз виждам един от най-големите източници на опасност за хората. За това говори новият завет. Така например в дванадесета глава от евангелието на Лука (12, 4-5): „Аз казвам на вас, които сте мои приятели: Не се страхувайте от тези, които убиват тялото, но по вече не могат нищо да направят. Аз искам да ви покажа от кого да се страхувате: Страхувайте се от този, който след като е убил тялото, притежава мощта, да повлече душата в пропастта.“ Заблужденията, естествено придружават човека по неговия земен път. „Спъването поощрява“, казва Гьоте. Хората трябва да се възпитат, да прозират нещата, тогава ще са предпазени от това, навсякъде да попадат в примки. Правил ни преценки и будна съвест трябва да се учат още от детска възраст. Точно както вирусите и бактериите не са същинските болести, така и наркотиците не са причина за тяхното консумиране. Саморазрушението е материален израз на душевно терзание.

Лекарят често бива запитван, дали заради това човек трябва да си забрани всички малки приятни изкушения, наслади и средства за наслада, и да се откаже от всяко удоволствие. Разбира се че не! Но удоволствие и наслада за самите тях са разрушителни и засилват егоизма. Като пчели би трябвало да смучем сладкия нектар от света, но чрез собствена активност да го превърнем в мед, това ще рече, опитността да превърнем в познание и мъдрост, които тогава да дадем отново на света и на хората. Насладата е предпоставка, за да се свържем със света. Тя обогатява чо-
века, но и го опустошава и може да го направи зависим от нея, когато човек не може да й се противопостави. Противопоставянето на насладата е съществена азова способност при зрелия човек.

НА КРАЯ СЕ НАМИРА ЗАВИСИМОСТТА


Какви високи идеали и планове имаше, а сега изведнъж под някаква форма си зависим от наркотика - ако и да е започнало само със самоизтъкване! Отдавна са потиснати и забравени твоите истински копнежи. Ти искаше да се изявиш, но си замлъкнал, защото никой не можеше да засити твоите копнежи. Само опиянението, забравата, сънят е останал. Ти си болен от страстта към наркотика, който все повече ти е необходим. Той те тласка, ти живееш само с една мисъл: „как да го намеря, как да си го доставя?“ Ти мразиш себе си и наркотика, чрез него се чувстваш голям и силен и въпреки това мразиш още повече и себе си и него.

Поради какво се получава пристрастяването? Неговият дълбок първоизточник, както казахме по-горе е не заситеният копнеж; пристрастността е непреодолимото желание за нещо материално, като сурогат на вътрешния стремеж. Без понятията за егоизъм и обич, поробване и свобода, не може да се разбере същността на пристрастяването. Това ще бъде показано в по-нататъшното изложение. Пристрастяването е една душевна болест; но и същевременно една вътрешна слабост, недостатъчно съпротивление срещу външните обстоятелства. Колкото обаче човек е вътрешно богат, колкото повече развива собствена активност, толкова той е по-независим от външните неща.

Това ясно се вижда при храненето: Всяка вътрешна и външна собствена дейност засилва човека, всяка чужда дейност парализира силите му и го поробва и приковава към външното. Например организмът си образува захарта сам от въглехидратите на скорбялата. Колкото повече той сам извършва това, толкова е по-независим от „външната“ захар. Отпадне ли органичната активност, понеже храната е с лошо качество, то се появява нуждата от захар, която може да се развие до захарна болест. Това, което той сам е трябвало да извърши се поема от външното вещество: То създава най-напред приятно чувство на сладост и удовлетворява даже и душевността, когато от грижа сме „кисели“ или животът е станал „горчив“. Така като хора ние винаги сме изправени пред опасността, да изпаднем под властта на някое вещество, което в нас извършва това, което ние би трябвало да извършим само чрез собствена активност. Значи разрешението на проблема не лежи в това, да забраним или да прокълнем веществото, а да активираме тялото и душата така, че да изпитваме удоволствие и радост от собствената активност.

В нашата пасивна консумираща епоха това разбира се е много трудно. Нима не се пристрастяваме към всички неща? Към хора, работа храна любов...? Не е ли това един общовалиден човешки феномен? Дали веществата сами по себе си са лоши? Не са ли най­силните отрови също и най-добрите лечебни средства?

Една от тайните на отровите е, че крият сили, които като капки вода си приличат с нашите душевни сили, както ще видим по-късно (стр. 173). Чрез тяхната употреба могат да изплуват сънищни картини, да се премахне болка, да се забрави, да се премахнат задръжки, да се усили насладата, всичко това те могат да предизвикат. Как го постигат? Наистина главният въпрос винаги е: Как да освободя даден човек от зависимостта му от наркотика? От друга страна от изложеното по-горе е ясно, че докато човек стане зависим от наркотика извървява един дълъг път. Защо толкова много младежи опитват алкохола, цигарите или дори наркотици и въпреки това не се пристрастяват? Каква е душевната почва, където се появява зависимостта? Все едно ли е, когато вземем таблетка против главоболие и тогава се отдадем на пасивност или когато човек иска да премахне мигрената, за да бъде деен за другите хора? Може ли въздействието на едно вещество да се промени чрез душевна активност - познато е, че холестеринът се покачва след богато на мазнини хранене, но и при стрес. С други думи действието на веществото не е обективно.

Както ще видим по-късно, наистина има разлика, дали веществото се приема малко, често или постоянно. Пушенето на тютюн е едно, поробването на душата от тютюна, невъзможността да се откаже от него е друго. Тютюнът вреди по-малко отколкото зависимостта от субстанцията.

Какво е разрушителното на пристрастяването? Веществото или душевното въздействие? Това ще сравним още веднъж с храненето. Гладът в човека е един инстинкт за получаване на вещества. Човек е здрав само когато може да забрави тялото си и да се отвори към света. От време на време тялото се обажда, гладът обаче сам по себе си има душевна природа. Преминало ли е съсредоточаването на вниманието върху тяло то и гладът е успокоен, човекът задоволен и сит отново свободно може да се обърне към света.

Тази освободеност от тялото е основно нарушена само при зависимите: Вечно се обажда обмяната на веществата и казва на главата, че никога не се засища. Всяко размишление и стремеж, цялото съзнание ден и нощ е насочено към задоволяване на долния инстинктивен човек. Веществото загубва своя смисъл. То получава собствена динамика и една безсмислена разрушителна сетивност. От това се разбира, че щом се вземе наркотика на наркомана, той веднага търси с какво да го замести. Нас-


тъпва така нареченото преместване на пристрастеността. Искаме ли да проведем смислена профилактика, би трябвало още с майчиното мляко и с храненето през ранното детство да създадем здравословна основа. Получава ли малкото дете храна, която събужда в него жизнените сили, и истинско внимание, а не заместители на обич под формата на музикални касетки, по-късно телевизор, компютърни игри, моторетки и т.н., това са най-добрите пред поставки против пристрастяването към нещо.

Тук накратко ще хвърлим поглед, как различните наркотици като ерзац съответстват на душевните слабости. Кой проявява повече тенденция към алкохола, кой ­ повече към хероина, хашиша, затлъстяването? То ва съвсем не е лесно да се отговори. На това място ще цитираме една индийска приказка, която насочва към тайната връзка между вещество и душа. В този случай от страх и от един вътрешен комплекс на малоценност се ражда стремежът, човек да се преобрази в нещо по-висше, по-добро. Това е историята за появата на растението мак и с това на опиума, която ни разяснява, как всички отрови дават илюзията за едно привидно преобразуване, докато същинското лечебно средство срещу пристрастността може да бъде само едно истинско самопреобразуване. Мишката в нас трябва сама със собствени сили да се превърне в принцеса! В приказката също става ясно, че от разрива между същност и привидност, резултира всяко високомерие на наркомана, което се разбива в действителността на живота и той може да бъде излекуван само ако предприеме една истинска работа над себе си.



МИШКАТА


Живял някога един светец, който се отдръпнал от света и си построил малка колиба в джунглата. В продължение на двадесет години той медитирал и мълчал, докато един ден започнал да разбира и езика на животните. Единствената храна, която той приемал, му се донасяла от една мишка и той дори и не я питал защо тя върши това. Мишката непрекъснато многозначително въздишала.

„Защо тъжиш?“ запитал един ден светият отшелник и това били първите му думи след двадесет години. „Ах свети човече“, пак въздъхнала мишката „моят живот се състои от страх и само от страх. Непрекъснато треперя от страх пред моя най-голям враг, котката. Ти не можеш да си представиш, колко ужасен е един такъв живот. Ти си светец и чрез твоя аскетизъм си станал така могъщ, че само с една дума можеш да ме превърнеш в по-добро същество, но в твоята святост изобщо не мислиш за моята тъжна съдба.“

И мишката толкова дълго се оплаквала на светеца, че той накрая наистина я превърнал в котка. Но мишката-котка пак не била щастлива.
„Ах, никога да не беше ме превръщал в котка“, отново се оплаквала мишката. „Сега живея в непрекъснат страх от кучето. А ти, който прекъсна моя миши живот и ме постави в този ужасен котешки живот - защо не ме превърнеш в куче? Ти сам започна с това. Защо не направиш втората крачка?“ Така тя отново го притеснявала.

Когато мишката-котка станала куче, тогава пък започнала да се страхува от чакала. И понеже майсторът бил отишъл вече твърде далеч, той направил и следващата крачка. И мишката-котка-куче-чакал, разбира се започнала да се страхува от тигъра. И така един ден чакалът станал тигър. Той ужасно фучал и ревал и всички животни от джунглата се снишавали, винаги когато го чуели.. Един ден обаче тигърът пристигнал в колибата на светия човек. „ Какво искаш пак?“ попитал той. „Сега вече не можеш да ми разправяш, че все още се страхуваш.“

„Разбира се не“, отговорила мишката-тигър. „ И въпреки това сърцето ми се разяжда от скръб. Аз се заблуждавах, като мислех, че да бъдеш тигър е най-високото нещо. Но не е така. Вчера видях един слон, казвам ти, настръхнаха космите на брадата ми, един слон, който принадлежи на царя. Той беше натъкмен с великолепни покривала, изглеждаше като някой не от този свят, освен това носеше позлатена носилка вътре с царя, в цялото негово величие. Истина ти казвам, от както видях това, повече не мога да бъда щастлив като тигър. Ти трябва да ме превърнеш в слон.“ Светецът се ядосал, но мишката имала право - щом веднъж е започнал да изпълнява желанията й, трябва и сега да я превърне в слон, което и направил. Дебелокожото животно най-напред тромаво смачкало колибата му и тогава изчезнало в джунглата.

След няколко дни обаче се върнало и помолило за извинение. „Ах“, казало то, „аз съм си представял всичко погрешно. Наистина бях уловен и заведен в двора на царя. Там бях и опитомен - беше ужасно, но аз оставих да правят всичко с мен - и най-после разкошно бях украсен. Но царят не пожела да се качи на гърба ми а поставиха царицата в моята носилка. Тогава се отчаях, защото разбрах, че най-високото всъщност е една царица. Хвърлих носилката, разбих портата на палата и сега стоя пред теб. Превърни ме в едно красиво момиче!“

Естествено светецът най-напред не искал да го стори, но накрая се съгласил. И когато царят излязъл да ловува в джунглата, на дървото седяло едно чудно хубаво момиче. Разбира се той любопитно попитал, кое е това красиво дете.

Тогава момичето заплакало и казало: „О, царю честити, аз съм царска дъщеря, която беше отвлечена още като малко момиченце. Един отшелник ме намери тук в гората, но той нищо не направи за мен. Той ме из-

ползва за слугиня, дори не ми разрешава да излизам от гората - ах, това е един безутешен живот.“

Своят миши характер, да върши само това, което само нея ползва, без да мисли за другите, мишката била запазила. Но царят така се влюбил в нея, че я качил върху слона си, извел я от гората и я направил своя фаворитка.

Сега тя имала всичко, за което можела само да мечтае и дори още повече. Една нощ един лунен лъч осветил леглото й и уведомил любимата жена на царя, че вече е настъпил краят на нейното мише време. От страх тя се завъртяла наоколо като мишка в капан и излязла в градината. Опитала се да се скрие от лунния лъч и да изкопае една дупка. Хубавите и нокти се счупили от усилието, но това не помогнало. Така на следващата сутрин я намерили с пръст по издрасканите ръце и върху красивото, но студено лице.

Царят биле неутешим и в отчаянието си изпратил хората си да помолят светеца за съвет. Той им разказал цялата история и казал: „Хвърлете трупа й в един кладенец и го засипете със земя. От него ще порасне цвете, което ще съдържа наведнъж утеха, отрова и благословение.“ Така на света се появил макът.3



Каталог: files -> literature -> 2-other
2-other -> Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев – сканиран от копие
literature -> Лекции държани в Лайпциг от 28. 12. 1913 до 1914 г
literature -> Лекции държани в Берлин, Щутгарт и Кьолн между 13. И 29. 12. 1907 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис ga-101
2-other -> Лекция-разговор: „Защо Антропософското общество и Първият окултен клас са бъдещето на антропософията?”
2-other -> Превод: нели спиридонова-хоринска
2-other -> Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев – сканиран от копие


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   32




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница