Превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев –сканирано от книга

ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ

Но за ду­ша­та съ­щес­т­ву­ва един път, по кой­то тя мо­же да се из­диг­не над то­зи на­чин на познание. Тя тряб­ва да из­ле­зе вън от това, ко­ето на­ри­ча свой обик­но­вен „Аз". Тя тряб­ва да се ос­во­бо­ди от то­зи „Аз". Тогава тя нав­ли­за в ед­но със­то­яние на ду­хов­но извисяване, на озарение, в ко­ето ве­че знае, мис­ли и поз­на­ва не в обикно­ве­ния сми­съл на те­зи думи. За- щото ду­ша­та се срас­т­ва с Божественото, сли­ва се с него. Божественото се из­жи­вя­ва ка­то нещо, ко­ето не мо­же да се пре­да­де във фор­ма­та на мис­ли­,на понятия. То се из­жи­вява. И кой­то го из­жи­вя­ва знае, че не мо­же да го пре­да­де никому, за­що­то един­с­т­ве­ни­ят на­чин да се до­бе­ре чо­век до не­го е да го изживее. Светът е от­ра­же­ние на та­зи мис­тич­на същност, ко­ято чо­век поз­на­ва в на­й-­дъл­бо­ки­те глъ­би­ни на душата. Светът е про­из­ля­зъл от невидимия, не­дос­тъп­ния за ми­съл­та Бог. Един не­пос­ред­с­т­вен об­раз на то­ва Божество е пъл­на­та с мъд­рост хар­мо­ния на света, кой­то поз­на­ва­ме чрез сетивата. Тази пъл­на с мъд­рост хар­мо­ния на све­та е ду­хов­но­то по­до­бие на Божеството. Това е Божествени­ят Дух, кой­то се е раз­лял в света. Мировият Разум, Логосът, из­дън­ка­та или Синът Божи. Логосът е посред­ник меж­ду се­тив­ния свят и не­дос­тъп­ния за ми­съл­та Бог. Когато чо­век се про­ник­ва с познание, той се съ­еди­ня­ва с Логоса. Логосът се въп­лъ­тя­ва в него. Личността, ко­ято е раз­ви­ла ду­хов­но­то в се­бе си, е но­си тел на Логоса. Над Логоса стои Бог, а под не­го е пре­ход­ни­ят свят. Човекът е приз­ван да свър­же ве­ри­га­та меж­ду Логоса и Бога. Това, ко­ето той из­жи­вя­ва ка­то Дух в се­бе си, е Мировият Дух. Подобни пред­с­та­ви ни на­пом­нят нап­ра­во за това, как Питагорейците са схва­ща­ли све­та и човека.

Питагорейците тър­сят яд­ро­то на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето във вът­реш­ния жи- вот. Обаче вът­реш­ни­ят жи­вот има съз­на­ние за сво­ята кос­ми­чес­ка дей- ност. Думите на Августин: „Ние виж­да­ме всич­ки неща, ко­ито са нап­ра-
вени, за­що­то те са; но те са, за­що­то Бог ги вижда", про­из­хож­дат от един на­чин на мислене, бли­зък до то­зи на Филон. А от­нос­но това, как­во и чрез как­во виждаме, той прибавя: „И по­не­же те са, ние ги виж­да­ме вън- шно; и по­не­же те са съвършени, ние ги виж­да­ме вътрешно." У Платон на­ми­ра­ме съ­ща­та представа. Филон, точ­но как­то и Платон, виж­да в съд­би­ни­те на чо­веш­ка­та ду­ша за­вър­ше­ка на ми­ро­ва­та драма, пробуж­да­не­то на омагьо­са­ния Бог. Той опис­ва вът­реш­ни­те де­ла на ду­ша­та с думите: Мъдростта в чо­ве­ка напредва, „под­ра­жа­вай­ки пъ­ти­ща­та на Бога и съ­зер­ца­вай­ки първообразите, тя об­ра­зу­ва формите". Ето защо, ко­га­то чо­век съз­да­ва фор­ми и об­ра­зи вът­ре в се­бе си, то­ва не е са­мо не­го­ва лич­на ра- бота. Тези фор­ми са веч­на­та Мъдрост, те са кос­ми­чес­ки­ят живот. Този въз­г­лед е в съг­ла­сие със схва­ща­не­то на Мистериите от­нос­но на­род­ни­те митове. Мистът тър­си в ми­то­ве­те дъл­бо­ка­та същ­ност на мъдростта. То- ва, ко­ето мистът вър­ши с ези­чес­ки­те митове, Филон го вър­ши с раз­ка­за на Мойсей за сът­во­ре­ни­ето на света. Описаното в Стария Завет пред­с­тав­ля­ва за не­го об­ра­зи на вът­реш­ни ду­шев­ни процеси. Библията раз­каз­ва за сът­воре­ни­ето на света. Който взе­ма то­ва за опи­са­ние на външ­ни събития, той ги поз­на­ва са­мо на половина.

Вярно е, че е писано: „В на­ча­ло Бог съз­да­де не­бе­то и земята. И Земята бе пус­та и не­ус­т­ро­ена и тъм­ни­на бе в бездната, и Духът Божи се но­се­ше над водите." Обаче истинският, дъл­бо­ки­ят сми­съл на те­зи думи, трябва да бъ­де из­жи­вян в глъ­би­ни­те на душата. Трябва да бъ­де на­ме­рен Богът в ду­ша­та и то­га­ва той се явя­ва ка­то „пър­вич­на­та Светлина, ко­ято из­п­ра­ша без­б­рой лъ­чи и ко­ято се­ти­ва­та не мо­гат да възприемат, а са­мо мисълта." Така се из­ра­зя­ва Филон. Почти как­то в Библията на­ми­ра­ме след­ни­те ду­ми и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, кой­то е съз­дал Вселената, видя, че тя бе ста­на­ла жив и оду­ше­вен об­раз на веч­ни­те богове, той се възрад- ва." В Библията четем: „И Бог видя, че то­ва бе добро."

Да поз­нае чо­век Божественото, означава, как­то Платон и мъд­рос­т­та на Мистериите казват: да из­жи­вее про­це­са на сът­во­ре­ни­ето ка­то съд­ба на соб­с­т­ве­на­та си душа. Ето как ис­то­ри­ята на сът­во­ре­ни­ето и ис­то­рия та на душата, ко­ято се из­ди­га до Божественото, се сли­ват в едно. Според убеж­де­ни­ето на Филон, раз­ка­зът от Мойсей мо­же да се упот­ре­би за на­пис­ва­не ис­то­ри­ята на душата, тър­се­ща Бога. Така всич­ки не­ща в Библи­ята при­емат един дъл­бок сим­во­ли­чен характер. Филон ста­ва тъл­ку­ва­тел на то­зи сим­во­ли­чен смисъл. Той че­те Библията ка­то ис­то­рия на душата.

Приемайки то­зи на­чин да се че­те Библията, Филон се съ­об­ра­зя­ва с ед­но ду­хов­но те­че­ние на сво­ята епоха, ко­ето чер­пи от мъд­рос­т­та на Мисте- риите. Той при­пис­ва съ­щия на­чин на тъл­ку­ва­не и на терапевтите. „Те при­те­жа­ват съ­що съ­чи­не­ния на древ­ни писатели, ко­ито ня­ко­га са ръ­ко­во­ди­ли тях­на­та шко­ла и са ос­та­ви ли мно­го обяс­не­ния от­нос­но метода,

Нека си пред­с­та­вим до къ­де мо­же­ше да до­ве­де по­доб­но тълкуване. Ко- гато че­тем ис­то­ри­ята на сът­во­ре­нието, ние на­ми­ра­ме в нея не са­мо един вън­шен разказ, но об­ра­зец на пътя, по кой­то тряб­ва да вър­ви душата, за да стиг­не до Божественото. Душата тряб­ва да пов­то­ри в се­бе си - мик­ро­кос­ми­чес­ки - пъ­ти­ща­та на Бога; са­мо в то­ва се със­тои ней­ни­ят мис­ти­чен стре­меж към мъдростта. Във вся­ка ду­ша тряб­ва да се ра­зиг­рае ми­ро­ва­та драма. Душевният жи­вот на един мис­ти­чен мъд­рец е ед­но осъ­щес­т­вя­ва­не на да­де­ния об­ра­зец от раз­ка­за за сътворението. Мойсей е пи­сал не са­мо за да раз­каз­ва ис­то­ри­чес­ки събития, но за да онаг­ле­ди в образи, по как­ви пъ­ти­ща тряб­ва да вър­ви душата, ако ис­ка да на­ме­ри Бога.

Всичко, ко­ето се от­на­ся до ми­рог­ле­да на Филон, се съ­дър­жа в Духа. Човек из­жи­вя­ва в се­бе си това, ко­ето Бог е из­жи­вял във Вселената. Сло- вото Божие, Логосът се прев­ръ­ща в ду­шев­но събитие. Бог от­ве­де ев­реи те от Египет в обе­то­ва­на­та земя; той ги ос­та­ви да ми­нат през стра­да­ния и лишения, за да им по­да­ри на­й-­пос­ле обе­то­ва­на­та земя. Това е външ­но­то събитие. Нека се­га да го из­жи­ве­ем вътрешно. Човек из­ли­за от Египет, стра­на­та на пре­ход­ния свят, ми­на­ва през лишенията, ко­ито до­веж­дат до под­тис­ка­не на се­тив­ния свят, и нав­ли­за в обе­то­ва­на­та зе­мя на душата, пос­ти­га Вечното. У Филон всич­ко то­ва е вът­ре­шен процес. Бог, кой­то се е раз­лял в света, праз­ну­ва сво­ето въз­к­ре­се­ние в душата, ко­га­то не­го­во­то тво­ря­що Слово е раз­би­ра­но и под­ра­жа­ва­но в душата. Тогава чо­век е ро­дил в се­бе си по ду­хо­вен път Бога, Божествения Дух в об­ли­ка на човек, Логоса, Христос. В то­зи сми­съл за Филон и онези, ко­ито са мис­ли­ли ка­то него, поз­нани­ето е ед­но раж­да­не на Христос в све­та на духовното. По-нататъшното раз­ви­тие на то­зи све­тог­лед на­мира­ме в не­оп­ла­то­ни­чес­ки­те идеи, ко­ито се раз­ви­ват ед­нов­ре­мен­но с християнството. Достатъч- но е да спо­менем как Плотин (204 - 269 г. сл. Хр.) опис­ва сво­ите ду­хов­ни опитности: „Често пъти, ко­га­то се про­буж­дам от съ­ня на тя­ло­то и от­вър­нат от външ­ния свят, се об­ръ­щам на­вът­ре в се­бе си, аз виж­дам ед­на чу­дес­на красота; то­га­ва аз съм сигурен, че съм се до­мог­нал до мо­ята на­й-­доб­ра страна; осъз­нал съм я, аз жи­вея ис­тинския живот, съ­еди­нен съм с Божественото и оп­рян на него, при­до­би­вам си­ла­та да се из­диг­на над по­-горния свят. Когато после, след то­ва по­чи­ва­не в Бога, от­но­во сли­зам от ду­хов­но­то виж­да­не в све­та на мис­лите, аз се пи­там как стана, че се­га сли­зам и как мо­ята ду­ша ня­ко­га е вляз­ла в тялото, тъй ка­то по сво­ята същ­ност тя е такава, как­ва­то то­ку що ми се показа", и „как­ва мо­же да бъ­де причината, ду­ши­те да заб­ра­вят Бога, Отца, тъй ка­то те про­из­хож­-
дат от от­въд­ния свят и му принадлежат, а не зна­ят ни­що за не­го и за се­бе си? Злото за тях е за­поч­на­ло с дръзновението, с по­ри­ва за осъществя- ване, с удо­вол­с­т­ви­ето да при­надле­жат са­мо на се­бе си. В тях се раж­да же­ла­ни­ето да се прос­ла­вят и те се втур­ват към из­пъл­ня­ва­не на то­ва же- лание. Така те сти­гат в пог­реш­ния път, в пъл­но па­де­ние и гу­бят поз­на­ни­ето за соб­с­т­ве­ния си про­из­ход от ду­хов­ния свят, как­то децата, преж-­ дев­ре­мен­но раз­де­ле­ни от ро­ди­те­ли­те и от­не­се­ни далече, не зна­ят кои са са­ми­те те и тех­ни­те родители."

Плотин опис­ва ка­къв жи­вот тряб­ва да во­ди душата: „Тя тряб­ва да до­не­се мир в жи­во­та на тя­ло­то и в не­гови­те трепети, да съ­зер­ца­ва ми­ра във всичко, ко­ето я заобикаля: зе­мя­та и морето, и въздуха, и са­мо­то небе, в тях­на­та неподвижност. Да се на­учи да наб­лю­да­ва как ду­ша­та се раз­ли­ва и вли­ва от­вън в ти­хия Космос, как се втур­ва и из­лъч­ва от не­го на всич­ки страни; как­то слън­че­ви­те лъ­чи ос­ве­тя­ват тъм­ния об­лак и го пра­вят да блес­ти ка­то злато, та­ка и душата, ко­га­то вли­за в тя­ло­то на об­г­ра­де­ния от не­бе­то свят, му пре­дава жи­вот и безсмъртие."

Трябва да признаем, че то­зи ми­рог­лед има дъл­бо­ко сход­с­т­во с христия- нството. Последователите на Христовата цър­к­ва казват: „Това, ко­ето ста­на отначало, то­ва ко­ето чух­ме и ви­дях­ме с очи­те си, ко­ето са ми ви- дяхме, ко­ето на­ши­те ръ­це до­кос­на­ха от Словото на Живота..., то­ва ви възвестяваме." Така и в смисъ­ла на не­оп­ла­то­низ­ма би мог­ло да се каже: Това, ко­ето ста­на отначало, ко­ето не мо­же да се ви­ди и чуе, то­ва тряб­ва да се из­жи­вее ду­хов­но ка­то Слово на Живота.

По то­зи на­чин в раз­ви­ти­ето на древ­ния ми­рог­лед ста­ва ед­но разцепле- ние. От ед­на страна, той до­веж­да до ед­на идея за Христос, ко­ято има от­но­ше­ние са­мо с чис­то духовното, ка­къв­то е при­ме­рът с не­оп­ла­то­низ­ма и дру­ги по­доб­ни не­му мирогледи; от дру­га страна, той до­веж­да до сли­ва­не на та­зи идея за Христос с ед­но ис­то­ри­чес­ко явление, а имен­но - лич­нос­т­та на Исус.

Евангелистът Йоан свър­з­ва те­зи два мирогледа. „В на­ча­ло­то бе Слово- то." Това убеж­де­ние той спо­де­ля с неоплатониците. Словото ста­ва Дух вът­ре в душата: то­ва зак­лю­че­ние пра­вят неоплатониците. Словото ста­на плът в Исус, то­ва зак­лю­че­ние пра­ви еван­ге­лис­тът Йоан и за­ед­но с не­го ця­ла­та хрис­ти­ян­с­ка об­щ­ност Интимният смисъл, кой­то по­каз­ва как са­мо­то Слово мо­жа да ста­не плът, е вло­жен в ця­ло­то раз­ви­тие на древ­ни­те мирогледи. Платон раз­каз­ва за мак­ро­кос­мич­но­то събитие: Бог раз­пъ­на ми­ро­ва­та ду­ша на кръст вър­ху све­тов­но­то тяло. Тази ми­ро­ва ду­ша е Логосът. Ако Логосът тряб­ва да ста­не плът, в своя жи­вот в плътта, той тряб­ва да пов­то­ри ми­ро­вия кос­ми­чес­ки процес. Той тряб­ва да бъ­де при­ко­ван на кръс­та и да възкръсне. Като ду­хов­на представа, та­зи важ­на ми­съл на хрис­ти­ян­с­т­во­то бе­ше от­дав­на и пред­ва­ри­тел­но отбелязана. Тази
ми­съл ста­ва лич­на опит­ност на мис­та чрез „посвещението". Като съби- тие, ко­ето има значе­ние за ця­ло­то човечество, тя тряб­ва­ше да бъ­де осъ­щес­т­ве­на от „Словото, ста­на­ло човек". Следователно това, ко­ето е би­ло един мис­те­ри­ен про­цес в древ­но­то раз­ви­тие на мъдростта, ста­ва ис­то­ри­чес­ко съ­би­тие чрез християнството. Така хрис­ти­ян­с­т­во­то из­пъл­ни не са- мо пред­с­ка­за­но­то от ев­рейс­ки­те пророци, но и това, ко­ето пред­ва­ри­тел­но бе­ше вло­же­но в Мистериите.

Кръстът на Голгота е це­ли­ят култ на древ­ни­те Мистерии, със­ре­до­то­чен в един факт. Ние сре­ща­ме то­зи кръст пър­во в древ­ни­те мирогледи; ка­то не­пов­то­ри­мо събитие, има­що зна­че­ние за ця­ло­то човечество, ние го сре­ща­ме и в на­ча­ло­то на християнството. Християнството ка­то мис­ти­чен факт е ед­на ево­лю­ци­он­на степен в раз­ви­ти­ето на човечеството; съ­би­ти­ята как­то в Мистериите, та­ка и в обус­ло­ве­ни­те от тях действия, са ед­на под­го­тов­ка за то­зи мис­ти­чен факт.