ОТНОСНО ЦЕЛТА НА ТАЗИ КНИГА

ОТНОСНО ЦЕЛТА НА ТАЗИ КНИГА

Изграждането на та­ка­ва со­ци­ал­на во­ля изоб­що не за­ви­си от това, да­ли ня­ко­му те­зи проб­ле­ми се ха­рес­ват или не. Те са тук и ние сме длъж­ни да се съ­об­ра­зя­ва­ме с тях ка­то с кон­к­рет­ни фак­ти на со­ци­ал­ния живот. Нека то­ва на­ка­ра да се за­мис­лят онези, ко­ито из­хож­дай­ки от сво­ето лич­но мя- с­то в живота, нап­ри­мер смятат, че ав­то­рът на та­зи кни­га об­съж­да про­ле­тар­с­ки­те изис­к­ва­ния по начин, ко­ито не им харесва, за­що­то - спо­ред тях - го пра­ви твър­де едностранчиво, оп­ре­де­ляй­ки те­зи изис­к­ва­ния ка­то нещо, за ко­ето со­ци­ал­на­та во­ля тряб­ва да дър­жи точ­на сметка. Обаче ав­то­рът ще се опи­та да го­во­ри за ре­ал­ни­те фак­ти от съв­ре­мен­ния живот, до­кол­ко­то мо­же да ги об­х­ва­не със сво­ето познание. Пред пог­ле­да му са съд­бо­нос­ни­те последици, ко­ито възникват, ко­га­то хо­ра­та не же­ла­ят да ви­дят са­ми­те факти, от­к­ро­ява­щи се всред жи­во­та на но­во­то човечество; ко­га­то хо­ра­та не же­ла­ят да раз­би­ят со­ци­ал­на­та воля, за да я при­ло­жат спря­мо те­зи факти.

Недоволни от раз­съж­де­ни­ята на ав­то­ра пър­во­на­чал­но ще бъ­дат и оне­зи личности, ко­ито се смя­тат за ком­пе­тент­ни В об­лас­т­та на со­ци­ал­ни­те проблеми, по­не­же са под вли­яни­ето на тра­ди­ци­он­ни­те представи. Те ще установят, че ав­то­рът съв­сем не го­во­ри ка­то „практик" осо­бе­но в сми- съла, ко­ито те вла­гат в та­зи дума. Точно по от­но­ше­ние на те­зи лица, ав­то­рът смята, че се на­ла­га тях­но­то ос­нов­но преобучение. Защото тях­на­та „компетентност" из­г­леж­да ка­то нещо, ко­ето са­ми­те фак­ти и събития, из­с­т­ра­да­ни от съв­ре­мен­но­то човечество, бе­зус­лов­но прев­ръ­щат в ед­на теж­ка заблуда, по­доб­на на тази, ко­ято опус­то­ши Европа всички те не­из­беж­но ще раз­бе­рат кол­ко не­об­хо­ди­мо е да приз­на­ят за „практично" то- ва, ко­ето спо­ред тях е един не­поп­ра­вим идеализъм. Вероятно и се­га те ще сметнат, че из­ход­на­та точ­ка на кни­га­та е погрешна, по­не­же в пър­ви­те и час­ти се го­во­ри мно­го по­ве­че за ду­хов­ния жи­вот на съв­ре­мен­но­то човечество, от­кол­ко­то за ико­но­ми­ка и стопанство. Обаче, опи­рай­ки се
на сво­ето поз­на­ние за живота, ав­то­рът е длъ­жен да посочи, че ако по ня­ка­къв на­чин от­к­ло­ним вни­ма­ни­ето си от ду­хов­ния жи­вот на човечест- вото, въз­мож­ни­те греш­ки ще на­рас­нат неимоверно.

От съ­дър­жа­ни­ето на кни­га­та ще бъ­дат ра­зо­ча­ро­ва­ни съ­що и онези, ко­ито под на­й-­раз­лич­на фор­ма из­ди­гат лозунга, че на­й-­пос­ле чо­ве­чес­т­во­то би тряб­ва­ло да се ос­во­бо­ди от чис­то ма­те­ри­ал­ни­те си ин­те­ре­си и да се обър­не „към Духа", „към идеализма". Защото ав­то­рът не пре­да­ва осо­бе­на стойност на еле­мен­тар­но­то по­зо­ва­ва­не на „Духа", как­то и на при­каз­ки­те за един да­ле­чен и приз­ра­чен ду­хо­вен свят. Той приз­на­ва са­мо то­зи ду­хо­вен свят, ко­ито чо­век прев­ръ­ща в сми­съл и съ­дър­жа­ние на своя жи- вот. При раз­ре­ша­ва­не­то на жиз­не­ни­те проблеми, яс­но осъз­на­ти­те от чо­ве­ка ду­хов­ни връз­ки имат съ­що­то ог­ром­но значение, как­то и при из­г­раж­да­не­то на един светоглед, за­ся­гащ на пър­во мяс­то ду­шев­ни­те пот­реб­нос­ти на индивида. Работата не се свеж­да до то­ва да зна­ем или да ни се струва, че зна­ем не­що за ду­хов­ния свят, а до това, че той мо­же да се про­яви съ­що и в прак­ти­чес­ко­то раз­ре­ша­ва­не на кон­к­рет­ни жиз­не­ни проблеми.

Ето за­що раз­съж­де­ни­ята в та­зи кни­га ще из­г­леж­дат твър­де зем­ни за „ду- ховно" ори­ен­ти­ра­ни­те читатели, как­то и твър­де от­в­ле­че­ни за „ком­пе­тент­ни­те практици". Тъкмо по­ра­ди това, че не при­ема от­в­ле­че­ни­те и не- п­ри­ло­жи­ми в жи­во­та те­зи­си на та­ка на­ре­че­ни­те „практици", и че изоб­що не оп­рав­да­ва оне­зи ти­ра­ди за „Духа", ко­ито прев­ръ­щат ду­ми­те в опас­ни илюзии, ав­то­рът мо­же да слу­жи по свои на­чин на съв­ре­мен­ния свят.

В пред­ла­га­на­та кни­га „со­ци­ал­ни­ят въпрос" се раз­г­леж­да ка­то сбор от икономически, прав­ни и ду­хов­ни въпроси. Авторът е убеден, че „ис­тин­с­ки­ят облик" на со­ци­ал­ния въп­рос мо­же да бъ­де из­в­ле­чен от спе­ци­фич­ни­те изис­к­ва­ния на икономическия, пра­во­вия и ду­хов­ния живот. Импу- лсите за ед­но здра­во из­рас­т­ва­не на те­зи три об­лас­ти от жи­во­та в рам­ки­те на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм са въз­мож­ни са­мо ка­то след­с­т­вие от та­зи ос­нов­на идея.

В древ­ни­те епо­хи от чо­веш­ка­та ево­лю­ция со­ци­ал­ни­те ин­с­тин­к­ти оси­гу­ря­ва­ха ин­тег­ри­ра­не­то на те­зи три сфе­ри - по начин, съ­от­ветс­т­ващ за то­га­ваш­на­та чо­веш­ка при­ро­да - в об­щия со­ци­ален живот. На днеш­ния етап от еволюцията, чо­ве­чес­т­во­то е из­п­ра­ве­но пред не­об­хо­ди­мос­т­та да пос­тиг­не то­ва ин­тег­ри­ра­не не инстинктивно, а чрез сво­ята це­ле­на­со­че­на со­ци­ал­на воля. В страните, ко­ито пър­во­на­чал­но би­ха мог­ли да из­г­ра­дят та­зи воля, съ­щес­т­ву­ва ед­но слож­но преп­ли­та­не меж­ду ста­ри­те ин­с­тин­к­ти и но­во­то съзнание: ситуация, за ко­ято съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во още не е готово. В мно­го области, къ­де­то се предполага, че е на­ли­це яс­но и це­ле­на­со­че­но со­ци­ал­но мислене, днес все още жи­ве­ят ста­ри­те инстинк-
ти. Ето за­що то­ва мис­ле­не се оказ­ва без­по­мощ­но пред го­ре­щи­те съ­би­тия и фак­ти на живота. Днешният чо­век тряб­ва да се ос­во­бо­ди - и то с мно­го по­-го­ля­ма решителност, от­кол­ко­то мно­зи­на си пред­с­та­вят - от всичко, ко­ето е ве­че нежизнеспособно. Начинът по кой­то икономиче- ската, по­ли­ти­чес­ка­та и ду­хов­на­та сфе­ра ще се фор­ми­рат в рам­ки­те на съв­ре­мен­ния здрав со­ци­ален живот, мо­же да се от­к­рие са­мо на то­зи - та­ка смя­та ав­то­рът - кой­то про­яви доб­ра­та во­ля да вник­не в сми­съ­ла на то­ку­-що казаното. А това, ко­ето той счита, че би мо­гъл да спо­де­ли за не­об­хо­ди­мос­т­та от ед­но по­доб­но формиране, би же­лал да го пред­ло­жи на съв­ре­мен­ния свят имен­но с по­мощ­та на та­зи книга. Авторът би же­лал на­й-­ве­че да по­ро­ди един сти­мул за от­к­ри­ва­не­то на та­ки­ва со­ци­ал­ни цели, ко­ито са в пъл­но съ­от­ветс­т­вие с дейс­т­ви­тел­ни­те за­ко­но­мер­нос­ти на днеш­но­то време. Защото спо­ред не­го са­мо един по­до­бен стре­меж мо­же да про­го­ни фа­на­тиз­ма и уто­пич­но­то мис­ле­не от об­лас­т­та на здра­ва­та со­ци­ал­на воля.

Ако все пак ня­кой на­ми­ра не­що уто­пич­но в та­зи книга, ав­то­рът би го по­мо­лил да се замисли: до как­ва го­ля­ма сте­пен днес по­ве­че­то предста- ви, от ко­ито за­ви­си раз­ви­ти­ето на со­ци­ал­ния организъм, са от­да­ле­че­ни от дейс­т­ви­тел­ния жи­вот и про­яде­ни от жес­ток фанатизъм. Ето за­що и на след­ва­щи­те страници, чи­ето съ­дър­жа­ние е в точ­но съ­от­ветс­т­вие с ис­тин­с­ки­те факти, лес­но мо­же да се пог­лед­не ка­то на ед­на утопия. Опре- делени ли­ца ще ви­дят в кни­га­та не­що „абстрактно", по­не­же за тях „кон- кретно" е са­мо това, ко­ето от­го­ва­ря на тех­ни­те мис­лов­ни навици, а „аб- страктно" е всичко, ко­ето е чуж­до на те­зи навици, до­ри и то да е всъщ­ност не­що на­пъл­но конкретно.

В сво­ите раз­съж­де­ния ав­то­рът съз­на­тел­но и бе­зус­лов­но от­бяг­ва упот­ре­ба­та на об­щоп­ри­ети­те термини, с ко­ито си слу­жи по­ли­ти­чес­ка­та иконо- мия. Той пред­вари­тел­но знае пасажите, ко­ито „специалистите" ще оп­ре­де­лят ка­то дилетантски. Авторът пред­по­чи­та та­къв на­чин на из­ра­зя­ва­не не са­мо за­що­то се об­ръ­ща и към хора, за ко­ито спе­ци­ал­на­та тер­ми­но­ло­гия е труд­но разбираема, а пре­ди всич­ко от убеждението, че близ­ко­то бъ­де­ще не­из­беж­но ще пот­вър­ди кол­ко ед­нос­т­ран­чи­ви и не­за­до­во­ли­тел­ни са из­ра­зи­те в та­ка на­ре­че­на­та „специална" литература. Който смята, че би тряб­ва­ло да на­соч­вам чи­та­те­ля към со­ци­ал­ни­те идеи на дру­ги автори, не­го аз мо­ля да има предвид: на­й-­съ­щес­т­ве­ни­те мо­мен­ти в прак­ти­чес­ко­то осъ­щес­т­вя­ва­не на пред­ла­га­ни­те им­пул­си са имен­но из­ход­ни­те по­ло­же­ния и пътищата, по ко­ито въз­ник­ват те­зи импулси, а не фор­му­ли­ра­ни­те по един или друг на­чин мисли.

Той доб­ре знае, че пар­тий­ни­те аги­та­то­ри ня­ма да са до­вол­ни от не­го­ви­те изводи. И все пак той вярва, че мно­го от хо­ра­та с пар­тий­ни прис­т­рас­тия съв­сем ско­ро ще се убедят, че обек­тив­ни­те фак­ти от чо­веш­ка­та ево­-

Нима ка­тас­т­ро­фал­ни­те пос­ле­ди­ци от све­тов­на­та война* не раз­к­ри­ват днес оне­зи фак­ти от съв­ре­мен­но­то со­ци­ал­но движение, ко­ито яс­но до­каз­ват кол­ко неп­ро­зор­ли­ви бя­ха идеите, чрез ко­ито де­се­ти­ле­тия на­ред вярвахме, че ще ус­пе­ем да вник­нем в същ­нос­т­та на про­ле­тар­с­ки­те стремежи? /*Първата све­тов­на вой­на (1914 1918)/ Ние сме зас­та­ве­ни па пов­диг­нем то­зи въп­рос по­ра­ди всич­ко онова, ко­ето бли­ка от те­зи под­тис­ка­ни про­ле­тар­с­ки стре­ме­жи и на­пи­ра към по­вър­х­нос­т­та на живота. Разбира се, силите, ко­ито при­чи­ни­ха со­ци­ал­ния гнет, са от­час­ти уни- щожени.

Определени личности, чи­ято жиз­не­на по­зи­ция поз­во­ля­ва­ше да оказ­ват сти­му­ли­ра­що или въз­пи­ра­що вли­яние вър­ху дви­же­щи­те си­ли в ев­ро­пейс­кия жи­вот - силите, до­ве­ли до во­ен­на ка­тас­т­ро­фа през 1914 г. - бя­ха по­то­пе­ни в пъл­ни илю­зии от­нос­но ха­рак­те­ра и при­ро­да­та на со­ци­ал­ни­те инстинкти. Тези хо­ра вярваха, че ед­на во­ен­на по­бе­да в тех­ни­те соб­с­т­ве­ни стра­ни ще ук­ро­ти со­ци­ал­ни­те вълнения. Подобни лич­нос­ти все пак тряб­ва­ше да разберат, че со­ци­ал­ни­те ин­с­тин­к­ти се по­яви­ха в своя неп­рик­рит вид тък­мо в ре­зул­тат на тях­но­то пог­реш­но мислене. Сегашната све­тов­на ка­тас­т­ро­фа дой­де ка­то ед­но ис­то­ри­чес­ко събитие, ко­ето поз­во­ли на со­ци­ал­ни­те ин­с­тин­к­ти да блес­нат в ця­ла­та си пър­вич­на мощ. През пос­лед­ни­те съд­бо­нос­ни и теж­ки го­ди­ни ръ­ко­вод­ни­те лич­нос­ти и кла­си тряб­ва­ше неп­ре­къс­на­то да съ­об­ра­зя­ват сво­ите мне­ния със со­ци­алис­ти­чес­ки нас­т­ро­ени­те кръ­го­ве в Европа и света. Много чес­то те с удо­вол­с­т­вие би­ха дейс­т­ву­ва­ли по друг начин, ако мо­же­ха да пре­неб­рег­нат наг­ла­са­та на те­зи со­ци­ал­ни кръгове. Ясно е, че въз­дейс­т­ви­ята от та­ка­ва наг­ла­са под­дър­жат об­ли­ка на днеш­ни­те събития.

И сега, в то­зи ре­ши­те­лен и от­дав­на под­гот­вян ста­дий от ево­лю­ци­ята на човечеството, ста­ва ясно: кол­ко тра­гич­но е, че от но­ви­те ис­то­ри­чес­ки да­де­нос­ти не из­рас­т­ват оне­зи мисли, ко­ито са вло­же­ни в те­зи факти. И не слу­чай­но мно­го личности, ко­ито из­г­ра­ди­ха сво­ите кон­цеп­ции от­нос­но та­зи еволюция, за да слу­жат на това, ко­ето бе­ше за­лег­на­ло в нея ка­то со­ци­ал­на цел, не са в със­то­яние да от­го­во­рят на пос­та­ве­ни­те от те­зи ре­ал­нос­ти съд­бо­нос­ни въпроси.

Разбира се, ня­кои от те­зи хо­ра все още вярват, че всич­ко онова, ко­ето от дъл­го вре­ме се раз­г­леж­да ка­то ед­но не­об­хо­ди­мо об­нов­ле­ние на чо­веш­-
кия жи­вот и без дру­го ще се осъ­щес­т­ви и ще под­ре­ди всич­ки фак­ти по един ра­зу­мен и при­ем­лив начин.

Нека се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от мне­ни­ето на тези, ко­ито и днес все още си въ- образяват, че ста­ри­те тра­ди­ции би тряб­ва­ло да ус­то­ят пред но­ви­те изис­к­ва­ния на ед­на го­ля­ма част от съв­ре­мен­но­то човечество. Нека от­п­ра­вим пог­лед към тези, ко­ито са убе­де­ни в не­об­хо­ди­мос­т­та от об­нов­ле­ние на со­ци­ал­ния живот. И то­га­ва ние ще стиг­нем до един­с­т­ве­ния извод: пар­тий­ни­те ста­но­ви­ща бро­дят всред нас ка­то съ­щин­с­ки оце­нъч­ни мумии, ка­то мис­лов­ни трупове, от­х­вър­ле­ни от са­ми­те фак­ти на со­ци­ал­ния жи- вот. Тези фак­ти изис­к­ват но­ви решения, за ко­ито пар­тий­ни­те прог­ра­ми изоб­що не са подготвени. Наистина по­ли­ти­чес­ки­те пар­тии се раз­ви­ват ус­по­ред­но с про­мя­на­та на фактите, са­мо че по­ра­ди втвър­де­ни­те си мис­лов­ни стереотипи, те не мо­гат да се спра­вят с но­ви­те тенденции. Според днеш­ни­те ме­ро­дав­ни въз­г­лед е на­пъл­но въз­мож­но те­чи изводи, за ко­ито ста­ва дума, да бъ­дат из­в­ле­че­ни от хо­да на све­тов­ни­те съ­би­тия и то­ва не тряб­ва да из­г­леж­да нескромно. Но ос­нов­ни­ят из­вод е, че съв­ре­мен­ни­ят свят би тряб­ва­ло да се от­во­ри и за оне­зи яв­ле­ния в со­ци­ал­ния жи­вот на но­во­то човечество, ко­ито по същ­нос­т­та си са твър­де да­леч до­ри и от со­ци­ал­но ори­ен­ти­ра­ни­те по­ли­ти­чес­ки ли­де­ри и партии. Защото мо­же да се окаже, че трагизмът, ко­ито съп­ро­вож­да всич­ки опи­ти за раз­ре­ша­ва­не на со­ци­ал­ни­те въпроси, е свър­зан тък­мо с не­раз­би­ра­не­то на про­ле­тар­с­ки­те стремежи; ед­но не­раз­би­ра­не от стра­на на хората, чи­ито въз­г­ле­ди про­из­ти­чат тък­мо от те­зи про­ле­тар­с­ки стремежи. Защото ед­ва ли чо­век мо­же да про­ник­ва в сво­ите соб­с­т­ве­ни стремежи, в сво­ята соб­с­т­ве­на во­ля с неп­ре­ду­бе­де­но и яс­но мислене.

Така че оп­рав­да­но е да пос­та­вим въпроса: към как­во всъщ­ност се стре­ми съв­ре­мен­но­то про­ле­тар­с­ко движение? Съответствува ли то­зи стре­меж на всич­ко онова, ко­ето обик­но­ве­но про­ле­тар­с­ки­те и неп­ро­ле­тар­с­ки сре­ди имат пред­вид при раз­г­леж­да­не­то на то­зи проблем? И ни­ма В ста­но­ви­ща­та на всички, ко­ито се про­из­на­сят вър­ху „со­ци­ал­ни­те въпроси" мо­же да се от­к­рие ис­тин­с­ки­ят об­лик на те­зи „въпроси"? Или тук треб­ва ед­но съ­вър­ше­но раз­лич­но мислене? Към те­зи въп­ро­си не мо­же да се пристъпи, ако съд­ба­та не би тлас­на­ла един или друг чо­век към ед­но ин­тим­но учас­тие в ду­шев­ния жи­вот на съв­ре­мен­ния пролетариат; и то тък­мо към она­зи част на пролетариата, ко­ято на­й-­ак­тив­но мо­де­ли­ра об­ли­ка на съв­ре­мен­но­то со­ци­ал­но движение.

За раз­ви­ти­ето на мо­дер­ни­те тех­но­ло­гии и мо­дер­ния ка­пи­та­ли­зъм днес се го­во­ри твър­де много. Но как въз­ник­на съв­ре­мен­ни­ят про­ле­та­ри­ат в хо­да на то­ва развитие, как стиг­на той до сво­ите изис­к­ва­ния чрез ус­та­но­вя­ва­не­то на но­ви­те сто­пан­с­ки и ико­но­ми­чес­ки структури? Огромна част от мотивите, ко­ито се из­ла­гат пред об­щес­т­во­то са раз­би­ра­еми и ясни. И

Има ед­на формула, ко­ято чес­то се пов­та­ря в про­ле­тар­с­ки­те сре­ди и мо­же да нап­ра­ви из­вън­ред­но впе­чат­ле­ние вър­ху онзи, кой­то ис­ка да вник­не в дъл­бо­ки­те ин­с­тин­к­тив­ни си­ли на чо­веш­ка­та воля. Тази фор­му­ла е със­та­ве­на от ду­ми­те „кла­со­во съзнание". Съвременният про­ле­тар­с­ки ра­бот­ник е дос­тиг­нал „кла­со­во­то съзнание" и не след­ва ве­че сля­по и не­съз­на­тел­но импулсите, ид­ва­щи от дру­ги­те „класи"; той въз­п­ри­ема се­бе си ка­то при­над­ле­жащ към ед­на осо­бе­на кла­са и е в със­то­яние да про­ти­во­пос­та­ви и на­ло­жи по съ­от­ве­тен на­чин ин­те­ре­си­те на сво­ята кла­са над те­зи на дру­ги­те класи. Всеки, кой­то има усет за скри­ти­те ду­шев­ни под­ти­ци на човека, ще съ­умее да раз­ши­ря­ва та­зи фор­му­ла и чрез нея да над­ник­не в сър­це­ви­на­та на на­й-­съ­щес­т­ве­ни­те фак­ти от со­ци­ал­ния жи­вот на днеш­на­та „ра­бот­ни­чес­ка класа", ко­ято е дъл­бо­ко свър­за­на с мо­дер­на­та тех­ни­ка и мо­дер­ния капитализъм. Преди всич­ко по­до­бен опит изис­к­ва под­чер­та­но вни­ма­ние вър­ху това, кол­ко сти­хий­но нах­лу­ха в про­ле­тар­с­ка­та ду­шев­ност на­уч­ни­те кон­цеп­ции за ико­но­ми­чес­кия жи­вот и не­го­во­то от­ра­же­ние вър­ху чо­веш­ки­те съдби. Тук ще до­кос­нем един факт, вър­ху ко­ито мно­зи­на из­с­ле­до­ва­те­ли има­ха съв­сем неясна, а с ог­лед на се­ри­оз­ни­те му пос­ле­ди­ци - нап­ра­во вред­на представа. Тези из­с­ле­до­ва­те­ли мо­же­ха са­мо да се про­из­не­сат вър­ху пролетариата, но не и да мис­лят ка­то него. Тезата, че „необразованият" про­ле­та­рии бил под­ве­ден от мар­к­сиз­ма и не­го­ви­те последователи, как­то и всич­ки въз­мож­ни твърдения, ко­ито мо­гат да се чу­ят в та­зи връзка, ни на­й-­мал­ко не ни приб­ли­жа­ват до не­об­хо­ди­мо­то раз­би­ра­не на то­зи ва­жен ис­то­ри­чес­ки момент. Ако ня­кой за­щи­та­ва по­доб­на теза, ста­ва ясно, че прос­то му лип­с­ва во­ля­та да на­со­чи своя пог­лед вър­ху ис­тин­с­ки­те при­чи­ни на съв­ре­мен­но­то со­ци­ал­но движение. Една от тях се свеж­да до следното: про­ле­тар­с­ко­то кла­со­во съз­на­ние е за­пъл­не­но с та­ки­ва понятия, чи­ито ха­рак­тер е из­ко­ван не другаде, а в хо­да на съв­ре­мен­ния на­учен прогрес. В то­зи вид съз­на­ние про­дъл­жа­ва да ца­ри настроението, поч­на­то ни от те­ори­ите на Ласал за „на­ука­та и работниците". Разбира се, ако ня­кои се смя­та за „практичен",

В изискванията, ко­ито ти­пич­ни­ят про­ле­та­рии пре­дя­вя­ва днес пред об- ществото, е ста­ен не тол­ко­ва пре­об­ра­зе­ния в чо­веш­ки им­пул­си ико­но­ми­чес­ки живот, как­то ня­кои си въобразяват, а ико­но­ми­чес­ка­та наука, ко­ято е зав­ла­дя­ла про­ле­тар­с­ко­то съзнание. Този факт яс­но про­ли­ча­ва в спе­ци­ал­на­та литература, как­то и в по­пу­ляр­ни­те жур­на­лис­ти­чес­ки ста- тии, пос­ве­те­ни на про­ле­тар­с­ко­то движение. Да го отричаме, оз­на­ча­ва да зат­ва­ря­ме очи пред дейс­т­ви­тел­но­то със­то­яние на нещата. И в то­зи сми- съл, един фун­да­мен­та­лен и оп­ре­де­лящ ця­ла­та днеш­на со­ци­ал­на струк­ту­ра фактор, е този, че съв­ре­мен­ни­ят про­ле­та­рии поз­во­ля­ва съ­дър­жа­ни­ето на не­го­во­то кла­со­во съз­на­ние да се оп­ре­де­ля от на­уч­но из­ко­ва­ни поня- тия. Дори и ра­бо­те­щи­ят край ма­ши­на­та чо­век да е все още твър­де да­леч от „науката", той слу­ша обяс­не­ни­ята за сво­ето по­ло­же­ние от стра­на на тези, ко­ито тър­сят до­во­ди за обяс­не­ни­ята си имен­но в „науката".

Всички спо­ро­ве око­ло но­вия сто­пан­с­ки живот, епо­ха­та на ма­ши­ни­те и капитализма, мо­гат да са твър­де по­лез­ни и да на­соч­ват към ос­нов­ни­те мо­мен­ти на съв­ре­мен­но­то про­ле­тар­с­ко движение; но това, ко­ето ра­ди­кал­но обяс­ня­ва се­гаш­на­та си­ту­ация в обществото, не про­из­ти­ча не­пос­ред­с­т­ве­но от обстоятелството, че ра­бот­ни­кът е прик­ре­пен до ма­ши­на­та и че изоб­що е пос­та­вен в ка­пи­та­лис­ти­чес­кия по­ря­дък на живота. То про­из­ти­ча оттам, че в не­го­во­то кла­со­во съз­на­ние из­рас­т­ват стро­го оп­ре­де­ле­ни мисли, ко­ито са в пря­ка за­ви­си­мост от ка­пи­та­лис­ти­чес­кия сто­пан­с­ки ред. Разбира се, мис­лов­ни­те сте­ре­оти­пи на епо­ха­та мо­гат и да зат­руд­нят ня­ко­го в стре­ме­жа му да об­х­ва­не ця­ло­то зна­че­ние на те­чи фак­ти и да го под­тик­нат да виж­да в тях са­мо ед­на ди­алек­тич­на иг­ра на поня- тията. Напротив, тук тряб­ва на заявим: че за тези, ко­ито не са в със­то­яние да раз­ли­чат същественото, шан­сът да се до­бе­рат до то­чен от­го­вор на со­ци­ал­ни­те въп­ро­си е нищожен. Който ис­ка да раз­бе­ре про­ле­тар­с­ко­то движение, той тряб­ва да знае пре­пи всич­ко как мис­ли пролетарият. Защото про­ле­тар­с­ко­то дви­же­ние - от не­го­ви­те ре­фор­ма­тор­с­ки по­ри­ви по опус­то­ши­тел­ни­те му ек­с­це­си - се при­чи­ня­ва не от „из­вън­чо­веш­ки сили", не от „сто­пан­с­ки импулси", а от хора, от тех­ни­те пред­с­та­ви и воля.

Ръководните идеи и во­ле­ви­те си­ли на съв­ре­мен­но­то со­ци­ал­но дви­же­ние не се на­ми­рат в това, ко­ето ма­ши­ни­те или ка­пи­та­лиз­мът вна­сят в про­ле­тар­с­ко­то съзнание. Това дви­же­ние има сво­ите идей­ни из­точ­ни­ци в по­-но­ви­те на­уч­ни дисциплини, за­що­то ма­ши­ни­те и ка­пи­та­лиз­мът не мо­жа­ха да вло­жат в про­ле­та­рия нищо, ко­ето да из­пъл­ни ду­ша­та му с дос­той-­

На всичко, ко­ето правеше, той ус­пя­ва­ше да пог­лед­не по та­къв начин, ся­каш чрез про­фе­си­ята си мо­же­ше да повярва, че осъ­щес­т­вя­ва онова, ко­ето го пра­ве­ше „човек" в не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни очи. Докато при ма­ши­на­та и изоб­що всред ка­пи­та­лис­ти­чес­кия по­ря­дък на живота, чо­век бе­ше пре­дос­та­вен на са­мия се­бе си, на сво­ята вът­реш­на същ­ност - и то винаги, ко­га­то се опит­ва­ше да на­ме­ри принципите, спо­ред ко­ито не­го­ви­ят съз­на­те­лен ми­рог­лед да се ръ­ко­во­ди имен­но от чис­то „човешките" стойно- сти. Такъв ми­рог­лед не мо­же­ше да бъ­де из­в­ле­чен ни­то от техниката, ни­то от капитализма. Стигна се дотам, че про­ле­тар­с­ко­то съз­на­ние се на­со­чи към на­уч­но из­ра­бо­те­ни­те мисли. Чисто чо­веш­ки­те връз­ки с не­пос­ред­с­т­ве­ния жи­вот бя­ха изгубени. Това оба­че ста­на в ед­на епоха, ко­га­то ръ­ко­вод­ни­те кла­си на чо­ве­чес­т­во­то се стре­мя­ха към един на­учен мо­дел на мислене, кой­то не при­те­жа­ва­ше ве­че ду­хов­на­та удар­на сила, за да по­ве­де чо­веш­ко­то съз­на­ние до стойности, от­го­ва­ря­щи на не­го­ви­те не­об­х­ват­ни стремежи.

Естествено, по­доб­ни раз­съж­де­ния вър­ху „на­уч­на­та стойност" на про­ле­тар­с­ко­то мис­ле­не мо­гат да раз­с­ме­­ят ня­кои читатели, осо­бе­но тези, ко­ито под „на­уч­на стойност" раз­би­рат са­мо това, ко­ето ра­бот­ни­ци­те ус­во­-

Това, ко­ето на­уч­но­то мис­ле­не не ус­пя да взе­ме от древните тра­ди­ции е имен­но съзнанието, че ка­то ду­хо­вен акт, то­ва мис­ле­не има сво­ите ко­ре­ни в ду­хов­ния свят. А ръ­ко­вод­ни­те кла­си пре­неб­рег­на­ха тък­мо та­чи ха­рак­те­рис­ти­ка на съв­ре­мен­на­та наука. Защото жи­во­тът им все още бе­ше на­си­тен с древ­ни­те традиции. За ра­бот­ни­ка не­ща­та бя­ха съв­сем други. В но­ви­те об­щес­т­ве­ни отношения, дреб­ни­те тра­ди­ции бя­ха на­пъл­но отс­т­ра­не­ни от не­го­вия ду­ше­вен живот. Той прие „на­уч­но­то мислене" ка­то един вид нас­лед­с­т­во от гос­под­с­т­ва­щи­те кла­си и от не­го из­рас­на съз­на­ни­ето му за са­ма­та същ­ност на човека. Само че, „ду­хов­но­то съдържа- ние" в не­го­ва­та ду­ша ня­ма­ше ни­как­ва пред­с­та­ва за дейс­т­ви­тел­ния си ду­хо­вен произход. Това, ко­ето ра­бот­ни­кът един­с­т­ве­но мо­же да при­еме от гос­под­с­т­ва­щи­те кла­си ка­то ду­хо­вен живот, прак­ти­чес­ки от­х­вър­ля­ше не­го­вия про­из­ход от ду­хов­ния свят.

Аз доб­ре зная как ще бъ­дат пос­рещ­на­ти те­зи мисли, как­то от пролетарс- ките, та­ка и от неп­ро­ле­тар­с­ки­те среди, ко­ито вярват, че са „практиче- ски" на­яс­но с не­ща­та и с ог­лед на та­зи своя убе­де­ност смя­тат из­ло­же­ни­те въз­г­ле­ди за не­що из­кус­т­ве­но и ненужно. Разбира се, ха­рак­тер­ни­те за днеш­на­та епо­ха фак­ти все по­ве­че ще по­каз­ват кол­ко не­със­то­ятел­на и
из­мам­на е по­доб­на убеденост. Ако чо­век по­ис­ка да вник­не без пре­ду­беж­де­ние в те­зи факти, ще установи, че по­доб­ни въз­г­ле­ди за живота, ко­ито се при­дър­жат един­с­т­ве­но към външ­ния вид на днеш­ни­те събития, се опи­рат всъщ­ност са­мо на оп­ре­де­ле­ни представи, ко­ито ня­мат ни­що об­що с фактите. Този вид мис­ли тол­ко­ва дъл­го и „практически" бя­ха след­ва­ли фактите, че нак­рая из­гу­би­ха вся­как­ва връз­ка с тях. В то­зи смисъл, се­гаш­на­та све­тов­на ка­тас­т­ро­фа би мог­ла да бъ­де един твър­де строг въз­пи­та­тел за мнозина. Защото: как­во очак­ва­ха хората, а как­во стана? Мо- же ли да си поз­во­лим то­ва и със со­ци­ал­но­то мислене?

Аз до­ла­вям и въз­ра­же­ни­ята от иде­оло­зи­те на про­ле­тар­с­кия мироглед. Те тръг­ват от сво­ите емо­ции и казват: ето още един, кой­то ис­ка да от­к­ло­ни те­жес­т­та на со­ци­ал­ни­те въп­ро­си и да ги тлас­не в удоб­ни за бюр­гер­с­ко­то със­ло­вие релси. Такива иде­оло­зи прос­то не виж­дат как съд­ба­та ги е свър­за­ла с про­ле­тар­с­кия жи­вот и как те се опит­ват да пред­п­ри­емат не­що чрез един на­чин на мислене, кой­то всъщ­ност им е за­ве­щан от "господ- стващите" кла­си ка­то един вид наследство. Да, ма­кар и те­зи хо­ра да жи­ве­ят ка­то пролетарии, те мис­лят ка­то бюргери. Само че но­во­то вре­ме из- ис­к­ва от чо­ве­ка да се ори­ен­ти­ра не тол­ко­ва в но­ви­те ус­ло­вия на живота, кол­ко­то да се ори­ен­ти­ра в но­ви­те мисли. Ето за­що на­уч­но­то мис­ле­не ще при­до­бие своя нов жиз­не­но­-ва­жен сми­съл ед­ва тогава, ко­га­то по съ­от­ве­тен на­чин раз­вие съ­ща­та по­дем­на си­ла за един всес­т­ра­нен об­х­ват на съзнанието, как­ва­то бе при­съ­ща - ма­кар и по ко­рен­но раз­ли­чен на­чин - на дреб­ни­те мирогледи.

С то­ва е за­гат­нат и пътят, кой­то во­ди към ис­тин­с­кия об­лик на ед­на от със­тав­ни­те части, из­г­раж­да­щи про­ле­тар­с­ко­то движение. В края на то­зи път, про­ле­тар­с­ка­та ду­ша ся­каш ликува: аз се стре­мя към ду­хов­ния жи- вот! Обаче то­зи ду­хо­вен жи­вот всъщ­ност е са­мо идеология, нещо, ко­ето чо­ве­кът но­си ка­то бле­до от­ра­же­ние от външ­ни­те при­род­ни процеси, а не от ду­хов­ния свят. В пре­хо­да от древ­ния ду­хо­вен жи­вот към но­во­то време, се ро­ди нещо, ко­ето про­ле­тар­с­ко­то све­то­усе­ща­не въз­п­ри­ема­ше са­мо ка­то идеология. Ако чо­век ис­ка да про­ник­не в ос­нов­но­то нас­т­ро­ение на про­ле­тар­с­ка­та душевност, ко­ето с та­къв гро­хот кън­ти в пре­тен­ци­ите на съв­ре­мен­ния свят, той тряб­ва да от­го­во­ри на въпроса: как­ви са пос­ле­ди­ци­те от това, че ду­хов­ни­ят жи­вот мо­жа да се пре­вър­не в идеоло- гия. Тук мо­же да се възрази: но как­ва пред­с­та­ва има за всич­ко то­ва оби- к­но­ве­ни­ят пролетарии, ни­ма то не раз­мът­ва гла­ви­те са­мо на не­кол­ци­на от мал­ко или мно­го об­ра­зо­ва­ни­те им водачи? Които го­во­ри така, прос­то под­ми­на­ва жи­во­та не са­мо с ду­ми­те си, но и със сво­ите действия. Той не знае ни­то как­во ста­ва с про­ле­тар­с­кия жи­вот през пос­лед­ни­те десети- летия, ни­то как­ви не­ви­ди­ми ниш­ки оп­ли­тат све­та в ре­зул­тат на това, че ду­хов­ни­ят жи­вот се прев­ръ­ща в идеология; ни­то пък вник­ва в пре­тен­ци­-
ите и дейс­т­ви­ята на ра­ди­кал­ни­те социалисти, смя­та­ни от не­го за на­ив­ни и „незнаещи", как­то и в по­ве­де­ни­ето на тези, ко­ито „пра­вят революция", дви­же­ни от не­яс­ни и смът­ни подбуди.

Социалните пре­тен­ции в съв­ре­мен­на­та епо­ха се раз­рас­т­ват непрекъсна- то, но ис­тин­с­ки­ят тра­ги­зъм е в не­раз­би­ра­не­то на те­зи процеси, в лип­са­та на пред­чув­с­т­вие от стра­на на раз­лич­ни со­ци­ал­ни гру­пи спря­мо она­зи ду­шев­на наг­ла­са сред ши­ро­ки­те маси, ко­ято на­пи­ра към по­вър­х­нос­т­та на живота, в не­въз­мож­нос­т­та да се на­со­чи из­пит­ва­щи­ят пог­лед вър­ху това, ко­ето дейс­т­ви­тел­но ста­ва в чо­веш­ки­те души. Човекът от неп­ро­ле­тар­с­ки­те сре­ди слу­ша ра­бот­ни­чес­ка­та ло­ги­ка и настръхва: аз ще пос­тиг­на дос­той­но съ­щес­т­ву­ва­ние са­мо чрез обоб­щес­т­вя­ва­не­то на сред­с­т­ва­та за производство. Обаче той не мо­же да си из­г­ра­ди ни­как­ва пред­с­та­ва за това, че в пре­хо­да към но­во­то време, не­го­ва­та кла­са не са­мо че зас­та­ви про­ле­та­рия да ра­бо­ти с ед­но чуж­до „сред­с­т­во за производство", но и че не ус­пя да скре­пи то­зи труд с под­хо­дя­що ду­шев­но съдържание. В то­зи сми­съл хора, ко­ито под­ми­на­ват точ­ни­те пре­цен­ки и пра­вил­ни­те дейст- вия, мо­гат да възразят: добре, но ра­бот­ни­кът чис­то и прос­то се стре­ми да се из­рав­ни с по­ло­же­ни­ето на гос­под­с­т­ва­ща­та класа, как­ва ро­ля иг­рае тук ду­шев­но­то съдържание? Да, ра­бот­ни­кът мо­же да твър­ди за се­бе си: ето, аз не ис­кам за ду­ша­та си ни­що от дру­ги­те класи, ис­кам са­мо да не бъ­да ек­с­п­ло­ати­ран от тях. Искам съ­щес­т­ву­ва­щи­те кла­со­ви раз­ли­ви да бъ­дат премахнати. С по­доб­ни реп­ли­ки со­ци­ал­ни­ят въп­рос не мо­же да бъ­де решен; те изоб­що не до­кос­ват не­го­вия ис­тин­с­ки облик. Защото, ако ра­бот­ни­ци­те би­ха нас­ле­ди­ли от го­с­под­с­т­ва­ща­та кла­са ис­тин­с­ко­то съз­на­ние за ду­хов­ния свят, те щя­ха да из­диг­нат сво­ите со­ци­ал­ни пот­реб­нос­ти по съв­сем друг начин, а не ка­то съв­ре­мен­ния пролетариат, ко­ито в нас­ле­де­ния от ми­на­ло­то ду­хо­вен жи­вот мо­жа да раз­ли­чи са­мо ед­на идеология. Този про­ле­та­ри­ат е дъл­бо­ко убе­ден в иде­оло­ги­чес­кия ха­рак­тер на ду­хов­ния живот; но чрез то­ва убеж­де­ние той ста­ва все по-нещастен. И пос­ле­ди­ци­те от не­го­во­то ду­шев­но нещастие, ко­ето той впро­чем не съзнава, ма­кар и да го из­жи­вя­ва ка­то теж­ко страдание, да­ле­че над­х­вър­лят - спо­ред зна­че­ни­ето им за со­ци­ал­ния ред днес - всич­ки оп­рав­да­ни изис­к­ва­ния за по­доб­ре­ние в тех­ния бит.

Господстващите кла­си не ви­дя­ха в се­бе си пър­во­из­точ­ни­ка на оно­ва све- тоусещане, ко­ето в ли­це­то на про­ле­та­ри­ата се на­диг­на та­ка враж­деб­но сре­щу тях. А те се пре­вър­на­ха в то­зи пър­во­из­точ­ник по­ра­ди това, че от своя ду­хо­вен жи­вот пре­дос­та­ви­ха на про­ле­та­ри­ата са­мо та­ка­ва част, как­ва­то про­ле­та­ри­ата бе­ше при­ну­ден да въз­п­ри­еме ка­то идеология.

Отличителните чер­ти на съв­ре­мен­но­то со­ци­ал­но дви­же­ние се оп­ре­де­лят не от това, че ед­на об­щес­т­ве­на гру­па изис­к­ва про­ме­ни в сво­ите жиз­не­ни условия, ма­кар и то­зи стре­меж да е съв­сем естествен, а от на­чи­на по

Съвременното про­ле­тар­с­ко движение, как­то мо­же би ни­то ед­но по­доб­но дви­же­ние в све­та - при вни­ма­те­лен раз­ми­съл то­ва е оче­вид­но - из­ник­ва от мислите. Тук аз не из­ра­зя­вам ня­как­во ду­хов­но хрумване, ро­де­но в ед­ни или дру­ги пред­по­ло­же­ния вър­ху ес­тес­т­во­то на со­ци­ал­но­то движение. Ако ми е поз­во­ле­но да вмък­на ед­на лич­на забележка, бих до­ба­вил само, че го­ди­ни на­ред аз пре­по­да­вах във все­въз­мож­ни ра­бот­ни­чес­ки клу­бо­ве и ве­чер­ни училища. Вярвам, че про­умях как­во пул­си­ра в ду­ши­те на те­зи хора. Ето за­що аз вни­ма­тел­но наб­лю­да­вах как­ви си­ли про­ник­ват в син­ди­кал­ни­те ор­га­ни­за­ции на раз­лич­ни­те про­фе­сии и съсловия. Надявам се, че го­во­ря не от глед­на точ­ка на те­оре­тич­ни­те постановки, а от моя не­пос­ред­с­т­вен жиз­нен опит.

Ако да­ден из­с­ле­до­ва­тел - за съ­жа­ле­ние то­ва ед­ва ли мо­же да се ка­же за елит­ни­те ин­те­лек­ту­ал­ци - изу­чи ра­бот­ни­чес­ко­то дви­же­ние там, къ­де­то то се опи­ра из­ця­ло на са­ми­те работници, е на­яс­но как­ва ре­ша­ва­ща стой- ност има обстоятелството, че ду­шев­на­та наг­ла­са на ог­ром­но­то мно­зин­с­т­во от хора, мо­же да се ка­на­ли­зи­ра в оп­ре­де­ле­на мис­лов­на посока. Ако днес не­що ни зат­руд­ня­ва да взе­мем ста­но­ви­ще спря­мо со­ци­ал­на­та загад- ка, то е прос­то ни­щож­на­та въз­мож­ност за ед­но вза­им­но раз­би­ра­не меж­ду класите. Колко труд­но про­ник­ват днес бюр­гер­с­ки­те кла­си в ду­шев­ни­те прос­т­ран­с­т­ва на ра­бот­ни­чес­ки­те семейства, кол­ко труд­но разбират, как бе въз­мо­жен един на­чин на мис­ле­не ка­то то­зи на Карл Маркс, не­за­ви­си­мо от сво­ята мис­лов­на стойност, пък ма­кар и об­ле­чен в мис­лов­ни ка­те­го­рии от висш порядък, да на­ме­ри дос­тъп във все още не­из­раз­ход­ва­на­та ин­те­ли­гент­ност на пролетариата.

Естествено, мис­лов­на­та сис­те­ма на Карл Маркс мо­же да бъ­де при­ета или ос­по­ре­на и то с ед­нак­во доб­ри основания. След смър­т­та на Маркс и не­го­вия при­ятел Енгелс, та­зи сис­те­ма бе­ше ре­ви­зи­ра­на от тех­ни после-

Съществено и важ­но е друго, а именно, че в про­ле­тар­с­ко­то усе­ща­не за ця­лос­т­ния човек, ре­ша­ва­що ста­на нещо, ко­ето при дру­ги­те кла­си е са­мо ед­на със­тав­на част от тех­ния ду­ше­вен живот: мис­лов­ния принцип. Ето за­що ра­бот­ни­кът не мо­же да приз­нае на­пъл­но и съз­на­тел­но ре­ал­нос­т­та на сво­ите соб­с­т­ве­ни ду­шев­ни изживявания. Пречката е в това, че ста­ри­ят свят му пре­дос­та­ви та­къв на­чин на мислене, ко­ито ра­бот­ни­кът не мо­же­ше да пре­вър­не в ни­що друго, ос­вен в идеология. Практически той гра­ди це­лия си жи­вот вър­ху мислите; а са­ми­те тях въз­п­ри­ема ка­то ед­на измислена, не­дейс­т­ви­тел­на идеология. Нищо дру­го не мо­же да обяс­ни про­ле­тар­с­кия ми­рог­лед и не­го­во­то осъ­щес­т­вя­ва­не та­ка добре, как­то вник­ва­не­то в ця­ла­та важ­ност на то­зи факт.

От начина, по кой­то бе­ше опи­сан ду­хов­ни­ят жи­вот на съв­ре­мен­ния про- летариат, ста­ва ясно, че ис­тин­с­ки­ят об­лик на про­ле­тар­с­ко­то дви­же­ние се оп­ре­де­ля на пър­во мяс­то от ха­рак­те­рис­ти­ка­та на не­го­вия ду­хо­вен жи- вот. Същественото е, че ра­бот­ни­кът се от­на­ся към при­чи­ни­те за не­за­до­во­ли­тел­ни­те жиз­не­ни условия, как­то и към сред­с­т­ва­та за тях­но­то отст- раняване, от глед­на­та точ­ка на своя ду­хо­вен живот. Ето за­що днес той не мо­же иначе, ос­вен да от­х­вър­ля с гняв и по­диг­рав­ка вся­ко мнение, спо­ред ко­ето в скри­ти­те ду­хов­ни плас­то­ве на со­ци­ал­но­то дви­же­ние има ня­как­ви гра­див­ни сили. И как мо­же той да предположи, че от ду­хов­ния жи­вот бли­кат по­доб­ни сили, след ка­то са­ми­ят ду­хо­вен жи­вот оз­на­ча­ва за не­го са­мо ед­на идеология? Такъв ду­хо­вен жи­вот не пред­ла­га из­ход от со­ци­ал­на­та безизходица, ко­ято не мо­же да бъ­де по­ве­че търпяна. И още - на­уч­но­то про­ле­тар­с­ко мис­ле­не прев­ръ­ща в със­тав­ни час­ти на чо­веш­ка­та иде­оло­гия не са­мо науката, но и изкуството, религията, нравствеността, правото. В ра­бот­ни­чес­ки­те клубове, къ­де­то се гра­ди не­го­во­то образова-
ние, про­ле­та­ри­ят не мо­же да раз­ли­чи ре­ал­ни­те сили, ко­ито нах­лу­ват в не­го­во­то би­тие и мо­гат да про­ме­нят са­мия ма­те­ри­ален свят. Напротив - за не­го те са са­мо от­ра­же­ния и сен­ки от пър­вич­ния ма­те­ри­ален свят. Нима мо­гат те­зи си­ли - след ка­то са ве­че въз­ник­на­ли и по­ели по окол­ни­те пъ­ти­ща на чо­веш­ки­те пред­с­та­ви или чрез включ­ва­не­то им във во­ле­ви­те им­пул­си - да въз­дейс­т­ву­ват об­рат­но вър­ху ма­те­ри­ал­ния свят? Не, те въз­ник­ват вто­рич­но от ма­те­ри­ал­ния свят и из­рас­т­ват ка­то ед­ни или дру­ги иде­оло­ги­чес­ки разклонения. От тях не мо­же да се очак­ва ни­как­во раз­ре­ша­ва­не на со­ци­ал­ни­те проблеми. То е за­ло­же­но са­мо в ма­те­ри­ал­ни­те факти.

Господстващите кла­си пре­дос­та­ви­ха на про­ле­тар­с­ко­то на­се­ле­ние та­ки­ва фор­ми на ду­хо­вен живот, ко­ито не вла­гат сво­ите си­ли в съз­на­ни­ето на то­ва население. Когато ста­ва ду­ма за силите, ко­ито би­ха мог­ли да ре­шат со­ци­ал­ни­те въпроси, се на­ла­га да има­ме друг под­ход към нещата. Ако об­съж­да­ни­те фак­ти про­дъл­жат да дейс­т­ву­ват и занапред, ду­хов­ни­ят жи­вот на чо­ве­чес­т­во­то би из­пад­нал в пъл­на без­по­мощ­ност пред се­гаш­ни­те и бъ­де­щи­те со­ци­ал­ни проблеми. Практически ог­ром­на част от съв­ре­мен­ния про­ле­та­ри­ат е дъл­бо­ко убе­де­на в та­зи без­по­мощ­ност и тя на­ми­ра из­раз в мар­к­сиз­ма и дру­ги­те сход­ни теории. Казва се, че от сво­ите пре­диш­ни фор­ми съв­ре­мен­ни­ят ико­но­ми­чес­ки жи­вот по­ро­ди днеш­ния капитализъм. Неговото раз­ви­тие пос­та­ви про­ле­та­ри­ата в ед­но не­по­но­си­мо по­ло­же­ние спря­мо капитала. Развитието не­съм­не­но ще про­дъл­жа­ва и занапред; и чрез дейс­т­ву­ва­щи­те в са­мия ка­пи­та­ли­зъм си­ли то ще умър­т­ви капитализма, а след смър­т­та на ка­пи­та­лиз­ма ще нас­тъ­пи и ос­во­бож­да­ва­не­то на пролетариата. Разбира се, по­-но­ви­те те­оре­ти­ци на со­ци­ализ­ма смек­чи­ха фа­та­лис­тич­ния ха­рак­тер на то­ва убеждение. За го­ля­ма част от мар­к­сис­ти­те оба­че то ос­та­ва ва­лид­но и днес. Последиците от то­зи факт се про­явя­ват нап­ри­мер в следното: тогава, ко­га­то да­ден из­с­ле­до­ва­тел ре­ши да раз­съж­да­ва дейс­т­ви­тел­но социалистически, той ни­ко­га ня­ма да дос­тиг­не до идеята, че все пак ня­къ­де ду­шев­ни­ят жи­вот на човека, - пов­ли­ян от им­пул­си­те на епо­ха­та и бли­кащ от ду­хов­ния свят - ще по­ро­ди силата, ко­ято мо­же да тлас­не со­ци­ал­но­то дви­же­ние в пра­вил­на­та посока.

Основната ду­шев­на наг­ла­са на ра­бот­ни­ка се оп­ре­де­ля от обстоятелство- то, че би­дей­ки при­ну­ден да въз­п­ри­еме про­ле­тар­с­кия стил на живот, той не мо­же да от­п­ра­ви по­доб­но очак­ва­не към ду­хов­ния жи­вот на сво­ята епоха. Той се нуж­дае от та­къв ду­хо­вен живот, кой­то да му га­ран­ти­ра ис­тин­с­ко чо­веш­ко достойнство. Защото, след ка­то бе­ше впле­тен в съв­ре­мен­на­та ико­но­ми­чес­ка сис­те­ма на капитализма, на­й-­дъл­бо­ки­те му ду­шев­ни стре­мей­ки бя­ха на­со­че­ни имен­но към та­къв ду­хо­вен живот. Еди- нственият ду­хо­вен жи­вот обаче, кой­то му пре­дос­та­ви­ха гос­под­с­т­ва­щи­те
кла­си под фор­ма­та на идеология, опус­то­ши ду­ша­та му напълно. Насоч- ващата и ре­ши­тел­на си­ла на съв­ре­мен­но­то со­ци­ал­но дви­же­ние мо­же да въз­ник­не са­мо в он­зи за­бе­ле­жи­те­лен момент, ко­га­то в про­ле­тар­с­ки­те сре­ди ще се про­бу­ди коп­неж към по раз­ли­чен ду­хо­вен жи­вот от този, кой­то об­щес­т­во­то мо­же­ше да предложи. Обаче и за­нап­ред те­зи фак­ти ня­ма да бъ­дат при­ема­ни ни­то от пролетарските, ни­то от бюр­гер­с­ки­те класи. Защото неп­ро­ле­тар­с­ки­те кла­си изоб­що не стра­дат от иде­оло­ги­чес­кия от­пе­ча­тък на съв­ре­мен­ния ду­хо­вен живот, кой­то те му наложиха. Страдат пролетариите. Идеологическият от­пе­ча­тък вър­ху нас­ле­де­ния от тях ду­хо­вен жи­вот им от­не­ма не­що бав­но - вя­ра­та в не­по­бе­ди­ма­та си­ла на ду­хов­ния свят. И са­мо точ­на­та пре­цен­ка на то­зи факт мо­же да по­со­чи вер­ния из­ход за из­ли­за­не от со­ци­ал­ния ла­би­ринт на на­ша­та епоха. Оба- че под вли­яние на гос­под­с­т­ва­щи­те класи, но­ви­те ико­но­ми­чес­ки ус­ло­вия по­ро­ди­ха та­къв об­щес­т­вен ред, кой­то из­к­люч­ва от­к­ри­ва­не­то на по­до­бен изход. Необходимите за та­зи цел сили, чо­век ще тряб­ва да из­во­юва сам.

В та­зи об­ласт пред­с­тои дъл­бо­ко пре­ос­мис­ля­не на оби­чай­ни­те възгледи. Преди всич­ко след­ва да вник­нем в ис­тин­с­ка­та стойност на факта, че при съв­мес­т­ния об­щес­т­вен жи­вот на хо­ра­та - ако ду­хов­ния жи­вот дейс­т­ву­ва ка­то иде­оло­гия - те са ли­ше­ни от силата, ко­ято пра­ви со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм здрав и жизнеспособен. Днешният со­ци­ален ор­га­ни­зъм стра­да от безсилие, от пъ­лен ко­лапс на ду­хов­ния живот. И то­зи ко­лапс неп­ре­къс­на­то се за­дъл­бо­ча­ва от не­же­ла­ни­ето на хо­ра­та да го приз­на­ят за болест. Ако бо­лес­т­та бъ­де призната, ще се ока­же въз­мож­но и въз­ник­ва­не­то на та­къв вид мислене, ка­къв­то съ­от­ветс­т­ву­ва на съв­ре­мен­но­то со­ци­ал­но движение.

Винаги щом за­го­во­ри за сво­ето кла­со­во съзнание, днеш­ни­ят про­ле­та­рий от­каз­ва да приз­нае и ед­на друга, пър­вич­на си­ла на сво­ята душа. Исти- ната е тази, че след сво­ето включ­ва­не в ка­пи­та­лис­ти­чес­ка­та сто­пан­с­ка система, той се стре­ми към та­къв ду­хо­вен живот, кой­то ук­реп­ва ду­ша­та му и му га­ран­ти­ра съз­на­ние за не­го­во­то чо­веш­ко достойнство; а в иде­оло­ги­зи­ра­ни­ят му ду­хо­вен жи­вот изоб­що не мо­же да раз­вие по­доб­но съзнание. След ка­то не от­к­ри­ва то­ва съзнание, той го за­мес­т­ва с по­ро­де­но­то в ико­но­ми­чес­кия жи­вот кла­со­во съзнание.

Като от мо­гъ­ща су­гес­тив­на сила, не­го­ви­ят пог­лед е прос­то из­мес­тен в плос­кос­т­та на ико­но­ми­чес­кия живот. И той ве­че изоб­що не вярва, че ня­къ­де - би­ло то в ду­хов­ния или ду­ше­вен свят - би мо­гъл да се по­яви не­об­хо­ди­ми­ят тла­сък за пра­вил­но­то и нор­мал­но про­ти­ча­не на со­ци­ал­но­то движение. Той вяр­ва са­мо в това, че без­ду­хов­ния и не­оду­ше­вен ико­но­ми­чес­ки жи­вот ще пре­диз­ви­ка оно­ва състояние, което, спо­ред соб­с­т­ве­на­та му оценка, е дос­той­но за човека. Така той бе­ше при­ну­ден да тър­си сво­ето бла­го­ден­с­т­вие един­с­т­ве­но В прес­т­рук­ту­ри­ра­не­то на ико­но­ми­чес­-

Тук из­пък­ва и ця­ла­та га­ма от противоречия, ко­ито са за­лег­на­ли в съв­ре­мен­но­то про­ле­тар­с­ко движение. Днешният ра­бот­ник вярва, че от са­мия сто­пан­с­ки жи­вот би тряб­ва­ло да въз­ник­не всичко, ко­ето в край­на смет­ка ще га­ран­ти­ра чо­веш­ко­то му достойнство. Точно за те­зи чо­веш­ки пра­ва се бо­ри той. Само че се­га в сър­це­ви­на­та на не­го­ви­те стре­ме­жи се по­явя­ва нещо, ко­ето ни­ко­га не би мог­ло да се по­ро­ди в ре­зул­тат на сто­пан­с­кия живот. Този е на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­ят и крас­но­ре­чив факт - а именно, че в цен­тъ­ра на со­ци­ал­ния въп­рос са за­ло­же­ни не­об­хо­ди­ми­те сили, ко­ито спо­ред про­ле­та­ри­ата во­дят сво­ето на­ча­ло от ико­но­ми­чес­ка­та реал- ност, ма­кар че е не­въз­мож­но те да въз­ник­ват един­с­т­ве­но от нея; по­-с­ко­ро тук мо­же да се тър­си пря­ка връз­ка с древ­но­то ро­бов­ла­дел­с­ко и кре­пос­т­ни­чес­т­во­то на фе­одал­ния свят. В съв­ре­мен­ния жи­вот се фор­ми­ра но­вия об­лик на капитала, собствеността, стокооборота, па­рич­на­та цир­ку­ла­ция и т.н.; но вът­ре в то­зи съв­ре­ме­нен жи­вот по­къл­на и нещо, ко­ето не мо­же да бъ­де яс­но на­зо­ва­но и съз­на­тел­но до­ло­ве­но в про­ле­тар­с­ки­те среди; то оба­че е прак­ти­чес­ки ис­тин­с­ки­ят дви­га­тел на со­ци­ал­на­та воля. С дру­ги думи: в сво­ята об­ласт ка­пи­та­лис­ти­чес­ка­та сто­пан­с­ка сис­те­ма - об­що взе­то - приз­на­ва са­мо еле­мен­та „стоки". Но ето че в та­зи ка­пи­та­лис­ти­чес­ка сто­пан­с­ка система, в сто­ка се пре­вър­на и нещо, за ко­ето днеш­ни­ят ра­бот­ник яс­но усеща: то­ва ве­че не мо­же да се раз­г­ле­да ка­то стока.

Един ден ще ста­не яс­но как­ва ан­ти­па­тия има в не­съз­на­ва­ни­те усе­ща­ния и ин­с­тин­к­ти на съв­ре­мен­ния про­ле­та­ри­ат пред това, че той е длъ­жен да про­да­ва сво­ята ра­бот­на си­ла на работодателя, съ­що как­то се про­да­ват и всич­ки дру­ги сто­ки на пазара. Тази ан­ти­па­тия е ос­но­вен им­пулс в про­ле­тар­с­ко­то движение, Тя се про­явя­ва и тогава, ко­га­то тру­до­ва­та бор­са гле­да на ра­бот­ни­ка спо­ред тър­се­не­то и предлагането, точ­но как­то са пос­та­ве­ни не­ща­та и при сто­ко­вия пазар. Един ден ще ста­не яс­но и как­во зна­че­ние има та­зи ан­ти­па­тия спря­мо стоката, на­ре­че­на „ра­бот­на сила" за съв­ре­мен­но­то со­ци­ал­но движение. Едва ако се вгле­да­ме с неп­ре­ду­бе­ден пог­лед в това, ко­ето дейс­т­ву­ва тук - ма­кар и то да не е дос­та­тъч­но яс­но фор­му­ли­ра­но в со­ци­алис­ти­чес­ки­те те­ории - ед­ва тогава, на­ред с
пър­вия импулс, на­со­чен към иде­оло­ги­чес­ки де­фор­ми­ра­щи ду­хо­вен живот, ще от­к­ри­ем и вто­рия импулс, за кой­то тряб­ва да заявим, че тък­мо той прев­ръ­ща со­ци­ал­ния въп­рос в ед­на опас­на и ек­с­п­ло­зив­на сила.

Известно е, че в древ­нос­т­та има­ше роби. Целият чо­век бе­ше про­да­ван ка­то един вид стока. Една мал­ка част от човека, но все пак част от не­го­ва­та чо­веш­ка същност, бе­ше вклю­че­на в ико­но­ми­чес­кия про­цес чрез крепостничеството. Днес ка­пи­та­лиз­мът се пре­вър­на в она­зи мощ, ко­ято на­ло­жи вър­ху чо­ве­ка пе­ча­та на ос­та­тъч­на­та му „сто­ко­ва същност": то­зи на „ра­бот­на­та сила". Аз да­леч не ис­кам да кажа, че спо­ме­на­ти­те фак­ти са ос­та­на­ли незабележими. Напротив: в съв­ре­мен­ния со­ци­ален жи­вот те се въз­п­ри­емат ка­то не­що мно­го съществено. И за­нап­ред те съ­що ще бъ­дат смя­та­ни за важни. Обаче при тех­ния ана­лиз пог­ле­дът не­из­беж­но се ог­ра­ни­ча­ва в об­лас­т­та на сто­пан­с­кия живот. Въпросът за ха­рак­те­ра на сто­ка­та ви­на­ги се прев­ръ­ща в един чис­то ико­но­ми­чес­ки въпрос. Хората са убедени, че са­мо ико­но­ми­чес­ки­те ус­ло­вия ще по­ро­дят оне­зи сили, бла­го­да­ре­ние на кой­то ра­бот­ни­кът ня­ма да чув­с­т­ву­ва включ­ва­не­то на не­го­ва­та ра­бот­на си­ла в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм ка­то не­що недостойно.