Превод от немски: д-р димитър димчев


III. КАПИТАЛИЗЪМ И СОЦИАЛНИ ИДЕИ



страница5/6
Дата09.04.2018
Размер1.67 Mb.
#64673
1   2   3   4   5   6
III. КАПИТАЛИЗЪМ И СОЦИАЛНИ ИДЕИ

(Капиталът и чо­веш­ки­ят труд)

Без уси­ли­ето да вник­нем в съ­щин­с­ки­те си­ли на со­ци­ал­ния организъм, изоб­що не мо­жем да раз­бе­рем са­ми­те фак­ти в со­ци­ал­на­та об­ласт и тех­ни­те последици. В за­ми­съ­ла на та­зи кни­га е вло­жен тък­мо опи­тът да се вник­не в ре­ал­ни­те дви­же­щи си­ли на со­ци­ал­ния организъм. С обяснения, ко­ито са из­в­ле­че­ни от ог­ра­ни­че­ни и не­пъл­ни наб­лю­де­ния днес не мо­же да се пос­тиг­не не­що плодотворно. Фактите, ко­ито из­ник­ват в ре­зул­тат на со­ци­ал­но­то дви­же­ние раз­к­ри­ват де­фек­ти в са­ми­те ос­но­ви на со­ци­ал­ния организъм, а не са­мо на­ру­ше­ния в не­го­вия ви­дим по­вър­х­нос­тен пласт.

Когато днес се го­во­ри за ка­пи­тал и капитализъм, се подразбира, че в тях про­ле­тар­с­ки­те сре­ди тър­сят при­чи­ни­те за сво­ето подтисничество. Обаче до пра­вил­на пре­цен­ка от­нос­но сти­му­ли­ра­щия или спъ­ващ начин, по кой­то ка­пи­та­лът дейс­т­ву­ва вър­ху жи­вия ри­тъм на со­ци­ал­ния организъм, ще стиг­нем са­мо ако вник­нем в начина, по кой­то ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности, за­ко­но­да­тел­с­т­во­то и си­ли­те на сто­пан­с­кия жи­вот по­раж­дат ка­пи­та­ла и си слу­жат с него.

Говорим ли за чо­веш­ки труд, не­ща­та опи­рат до съз­да­ва­не­то на сто­пан­с­ки стойнос­ти от стра­на на ка­пи­та­ла и при­род­ни­те условия, и до това, ко­ето ра­бот­ни­кът осъз­на­ва от сво­ето со­ци­ал­но положение. Но точ­на пре­цен­ка за начина, по кой­то чо­веш­ки­ят труд тряб­ва да се вло­жи в со­ци­ал­ния организъм, без тези, ко­ито го уп­раж­ня­ват да бъ­дат за­сег­на­ти в сво­ето чо­веш­ко достойнство, е въз­мож­но са­мо ако не из­пус­ка­ме пред­вид отношението, ко­ето има чо­веш­ки­ят труд към раз­г­ръ­ща­не­то на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те спо­соб­нос­ти от ед­на стра­на и към прав­но­то съз­на­ние - от друга.

Днес с ос­но­ва­ние въз­ник­ва въпросът, как­во тряб­ва да се нап­ра­ви най-напред, за да се спра­вим с на­рас­т­ва­ща­та те­жест на со­ци­ал­ни­те въпроси. И не­от­лож­ни­те дейс­т­вия са неосъществими, ако не зна­ем как­во от­но­ше­-
ние тряб­ва да има това, ко­ето тряб­ва да се извърши, спря­мо ос­нов­ни­те прин­ци­пи на здра­вия со­ци­ален организъм. Но ако зна­ем това, в за­ви­си­мост от мястото, на ко­ето сме поставени, или до ко­ето сме ус­пе­ли да се издигнем, ние ще сме в със­то­яние да от­к­ри­ем задачите, ко­ито се под­раз­би­рат от са­ми­те факти. Застъпваният тук въз­г­лед се про­ти­во­пос­та­вя и сму­ща­ва пре­цен­ки­те на не­ща­та от­нос­но всичко, ко­ето чо­веш­ка­та во­ля осъ­щес­т­вя­ва ка­то со­ци­ал­ни струк­ту­ри в хо­да на про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от време. Човек се вжи­вя­ва в те­зи им­пул­си така, че от тях се по­раж­дат въз­г­ле­ди за това, как­во мо­же да се из­в­ле­че от тях, как­во мо­же да се про- мени. В сво­ите мис­ли чо­век се ори­ен­ти­ра към фактите, ко­ито ве­че тряб­ва да гос­под­с­т­ву­ват над мислите. Обаче днес е не­об­хо­ди­мо не друго, а да видим, че пре­цен­ка за фак­ти­те мо­же да се постигне, са­мо ако се обър­нем към мис­лов­ни­те първообрази, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на всич­ки со­ци­ал­ни събития.

Ако лип­с­ват източниците, от ко­ито мис­лов­ни­те пър­во­об­ра­зи неп­ре­къс­на­то вли­ват си­ли в со­ци­ал­ния организъм, то­га­ва съ­би­ти­ята при­емат та­ка­ва форма, че за­поч­ват да под­ко­па­ват живота, а не да го утвърждават. Обаче - мал­ко или мно­го не­съз­на­ва­но - в ин­с­тин­к­тив­ни­те по­ри­ви на хо­ра­та про­дъл­жа­ват да /жи­ве­ят те­зи мис­лов­ни първообрази, до­ри и ко­га­то съз­на­тел­ни­те мис­ли по­емат в греш­на по­со­ка и съз­да­ват - или ве­че са съз­да­ли - обек­тив­ни факти, под­ко­па­ва­щи живота. И точ­но те­зи мис­лов­ни първообрази, ко­ито въз­ник­ват та­ка ха­отич­но пред жиз­не­под­тис­ка­щия обек­ти­вен свят, се про­явя­ват яв­но или тай­но под фор­ма­та на все­въз­мо­ж-­ни­те ре­во­лю­ци­он­ни ка­так­лиз­ми на со­ци­ал­ния организъм. Тези ка­так­лиз­ми ня­ма да нас­тъп­ват са­мо тогава, ко­га­то со­ци­ал­ни­ят ор­га­ни­зъм е та­ка изграден, че по вся­ко вре­ме да мо­же да наб­лю­да­ва не са­мо къ­де из­ник­ва - чрез пър­во­об­ра­зи­те - из­вес­т­но от­к­ло­не­ние в спо­ме­на­ти­те на­со­ки и импулси, но и къ­де е на­ли­це въз­мож­нос­т­та да им се про­ти­во­пос­та­вя пре­ди те да са ста­на­ли неовладяеми.

В на­ши дни чо­веш­ки­ят жи­вот по­каз­ва на­рас­т­ва­щи от­к­ло­не­ния в оне­зи свои ос­нов­ни състояния, които ид­ват ка­то ре­зул­тат от мис­лов­ни­те пър­во­об­ра­зи на хората. Развитието на те­зи им­пул­си - сти­му­ли­ра­ни от мис­ли­те - в чо­веш­ки­те ду­ши из­рас­т­ва ка­то ед­на крас­но­ре­чи­ва кри­ти­ка от­нос­но това, ко­ето се фор­ми­ра в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм през пос­лед­ни­те столетия. И въп­рос на доб­ра во­ля е нас­той­чи­во и енер­гич­но да се обър­нем към мис­лов­ни­те първообрази, без да заб­ра­вя­ме кол­ко вред­но е днес да ги про­гон­ва­ме от жи­во­та ка­то не­що не­яс­но и „непрактично". В жи­во­та и изис­к­ва­ни­ята на про­ле­тар­с­ки­те сре­ди ди­ша фак­то­ло­ги­чес­ка­та кри­ти­ка сре­щу това, ко­ето съв­ре­мен­на­та епо­ха ус­пя да нап­ра­ви от со­ци­ал­ния организъм. Задачата на на­ше­то вре­ме е да обо­ри ед­нос­т­ран­чи­ва­та кри­ти­ка и да стиг­не до убеждението, че от мис­лов­ни­те пър­во­об­ра­зи са
из­ве­ди­ми та­ки­ва ли­нии на поведение, при ко­ито фак­ти­те мо­гат и тряб­ва да бъ­дат на­соч­ва­ни на­пъл­но съзнателно. Отдавна е из­тек­ло времето, ко­га­то за чо­ве­чес­т­во­то бе­ше дос­та­тъч­но да бъ­да обект на ед­но ин­с­тин­к­тив­но ръководство.

Един от ос­нов­ни­те въпроси, ко­ито съв­ре­мен­на­та кри­ти­ка поставя, е следният: по ка­къв на­чин мо­же да се пре­мах­не со­ци­ал­но­то подтисниче- ство, на ко­ето са под­ло­же­ни про­ле­тар­с­ки­те ма­си от час­т­ния капитали- зъм. Собственикът на ка­пи­тал или лицето, ко­ето го управлява, мо­же да под­чи­ни фи­зи­чес­кия труд на дру­ги хо­ра в служ­ба на това, ко­ето е ре­шил да произвежда. В со­ци­ал­ни­те отношения, ко­ито се по­раж­дат при вза­имо­дейс­т­ви­ето меж­ду ка­пи­та­ла и чо­веш­ка­та ра­бот­на сила, тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме три от­дел­ни звена: пред­п­ри­ема­чес­ка­та дейност, ко­ято след­ва да се опи­ра на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те спо­соб­нос­ти на да­де­на лич­ност или на гру­па хора; от­но­ше­ни­ето на пред­п­ри­ема­ча към работника, ко­ето тряб­ва да ос­та­не в об­лас­т­та на правото; про­из­вод­с­т­во­то на да­ден вид стока, ко­ято по­лу­ча­ва съ­от­вет­на­та це­на в рам­ки­те на сто­пан­с­кия живот. Предприемаческата дейност в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм мо­же да из­рас­не по нор­ма­лен и здрав начин, са­мо ако в не­го са на­ли­це сили, ко­ито по въз­мож­но на­й-­доб­рия на­чин спо­соб­с­т­ват за про­ява­та на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те ка­чес­т­ва и способности. А то­ва е въз­мож­но са­мо ако в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм съ­щес­т­ву­ва сфера, ко­ято га­ран­ти­ра сво­бод­на­та ини­ци­ати­ва на все­ки спо­со­бен индивид, как­то и пра­во­то му да се въз­пол­з­ва от сво­ите способности; от дру­га стра­на съ­ща­та сфе­ра оп­ре­де­ля и стойнос­т­та на те­зи способности, бла­го­да­ре­ние на ед­но сво­бод­но вник­ва­не в ка­чес­т­ва­та на дру­гия човек. Ясно е: про­дик­ту­ва­на­та от ка­пи­та­ла со­ци­ал­на дейност на да­ден чо­век при­над­ле­жи към она­зи об­ласт на со­ци­ал­ния организъм, в ко­ято за­ко­но­да­тел­с­т­во­то и ця­ло­то ръ­ко­вод­с­т­во се оп­ре­де­лят от ду­хов­ния живот. И ако в та­зи со­ци­ал­на дейност се на­ме­си по­ли­ти­чес­ка­та дър- жава, то­га­ва за­дъл­жи­тел­но нас­тъп­ва и пъл­но не­раз­би­ра­не спря­мо ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности. Защото са­ма­та по­ли­ти­чес­ка дър­жа­ва се опи­ра на презумпцията, че всич­ки хо­ра имат ед­нак­ви жиз­не­ни потре- бности. А всъщност, в сво­ите об­лас­ти дър­жа­ва­та тряб­ва да до­пус­не ед­нак­ва ва­лид­ност от­нос­но пре­цен­ки­те на всич­ки хора. Относно сво­ите на­ме­ре­ния и дейс­т­вия дър­жа­ва­та не се ин­те­ре­су­ва от раз­би­ра­не­то или не­раз­би­ра­не­то на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности. Ето за­що и ней­ни­те пос­ти­же­ния ня­мат ни­как­во вли­яние вър­ху ре­али­за­ци­ята на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности. Дори пер­с­пек­ти­ва­та за из­вес­т­но ико­но­ми­чес­ко пре­дим­с­т­во не тряб­ва да бъ­де оп­ре­де­ля­ща за раз­г­ръ­ща­не­то - в случай, че то се осъ­щес­т­вя­ва чрез ка­пи­та­ла - на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те способности. Определени поз­на­ва­чи на ка­пи­та­лис­ти­чес­ка­та сис­те­ма за­ла­гат твър­де мно­го на то­ва предимство. Те смятат, че един­с­т­ве­но сти­му-­

лът от то­ва пре­дим­с­т­во включ­ва в дейс­т­вие ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности. Като „практици", те се по­зо­ва­ват на „несъвършената" чо­веш­ка природа, ко­ято - спо­ред тях - те доб­ре познават. Впрочем, при днеш­ния об­щес­т­вен по­ря­дък из­г­ле­дът за из­вес­т­на ико­но­ми­чес­ка пе­чал­ба по­лу­чи един мно­гоз­на­чи­те­лен акцент. Обаче то­зи факт ни на­й-­мал­ко е преч­ка за кри­тич­ни­те състояния, ко­ито из­жи­вя­ва­ме днес. А те­зи със­то­яния ус­ко­ря­ват въз­ник­ва­не­то на съв­сем дру­ги под­ти­ци за изя­ва на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности. Докато в ус­ло­ви­ята на здра­вия ду­хо­вен жи­вот те­зи под­ти­ци след­ва да въз­пи­та­ват имен­но там, в ду­хов­на­та об­ласт и чак пос­ле да се ре­али­зи­рат в рам­ки­те на ед­но ис­тин­с­ко со­ци­ал­но разбирателство.

Черпейки си­ли от сво­бод­ния ду­хо­вен живот, въз­пи­та­ни­ето и учи­ли­ще­то ще въ­оръ­жат чо­ве­ка с та­ки­ва импулси, бла­го­да­ре­ние на ко­ито про­бу­де­но­то в не­го со­ци­ал­но раз­би­ра­тел­с­т­во ще осъ­щес­т­ви по­ри­ва на соб­с­т­ве­ни­те му ин­ди­ви­ду­ал­ни способности.

Горното мне­ние не тряб­ва да се прев­ръ­ща във фанатизъм. Разбира се, в об­лас­т­та на со­ци­ал­на­та воля, как­то и навсякъде, фа­на­тиз­мът мо­же да до­ка­ра не­опи­су­еми бедствия. Обаче зас­тъп­ва­ни­ят тук въз­г­лед не се ос­но­ва­ва - как­то мо­же да се ви­ди от до­се­гаш­но­то из­ло­же­ние - на су­евер­но­то предположение, че „Духът" ще пра­ви чудеса, след ка­то онези, ко­ито смятат, че го познават, го­во­рят кол­ко­то мо­же по­ве­че за него; то­зи въз­г­лед се ко­ре­ни в спо­кой­но­то наб­лю­да­ва­не на съв­мес­т­ни­те и сво­бод­ни чо­веш­ки дейс­т­вия в ду­хов­на­та област. Чрез сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност то­ва вза­имо­дейс­т­вие по­лу­ча­ва от­чет­лив со­ци­ален от­пе­ча­тък са­мо тогава, ко­га­то то мо­же да се раз­ви­ва дейс­т­ви­тел­но свободно.

Точно то­га­ва ли­ше­ни­ят от сво­бо­да ду­хо­вен живот, то­чи со­ци­ален от­пе­ча­тък до­се­га не е мо­жел да се появи. Всред ръ­ко­вод­ни­те кла­си ду­хов­ни­те си­ли бя­ха кул­ти­ви­ра­ни така, че тех­ни­те пос­ти­же­ния ос­та­ва­ха по един ан­ти­со­ци­ален на­чин са­мо в рам­ки­те на оп­ре­де­ле­на част от човечеството. Това, ко­ето се из­вър­ш­ва­ше там, про­ник­ва­ше до про­ле­тар­с­ки­те сфе­ри са­мо по кос­вен път. Пролетарските сре­ди не мо­же­ха да чер­пят ни­как­ва ду­шев­на си­ла от то­зи вид ду­хо­вен живот, за­що­то те в дейс­т­ви­тел­ност не учас­т­ву­ва­ха в него. Пропагандните тен­ден­ции за „об­що­дос­тъп­но обра- зование" и „привличане" на „народа" към из­кус­т­во­то и дру­ги подобни, изоб­що не са ни­как­ви сред­с­т­ва за ду­хов­но прос­ве­ще­ние на един народ, до­кол­ко­то то за­па­зи характера, на­ло­жен му от на­ше­то съвремие. Защото в сво­ите на­й-­сък­ро­ве­ни и чис­то чо­веш­ки дъл­би­ни „народът" прос­то не взе­ма­ше учас­тие в ду­хов­ния жи­вот на епохата. Само му позволяваха, и то от ед­на да­леч­на глед­на точка, да над­ник­ва в ду­хов­ни­те об­лас­ти на живота. И това, ко­ето в те­сен сми­съл при­над­ле­же­ше към ду­хов­ния жи- вот, при­до­би зна­че­ние съ­що и за оне­зи ду­хов­ни въздействия, ко­ито про­


ник­ва­ха в ико­но­ми­чес­кия жи­вот бла­го­да­ре­ние на капитала. В здра­ви­ят со­ци­ален ор­га­ни­зъм ра­бот­ни­кът не е прик­ре­пен към ме­ха­низ­ми­те на сво­ята машина, до­ка­то „капиталистът" е единственият, кой­то знае съд­ба­та на про­из­ве­де­ни­те стоки. След ка­то е ан­га­жи­ран в про­из­вод­с­т­во­то им, ра­бот­ни­кът тряб­ва да из­г­раж­да у се­бе си и съз­на­тел­на пред­с­та­ва за сво­ето лич­но учас­тие в со­ци­ал­ния живот. От своя страна, пред­п­ри­ема­чът е длъ­жен ре­дов­но да свик­ва крат­ки ра­бот­ни сре­щи за об­съж­да­не на про­из­вод­с­т­ве­ни­те въпроси. Освен то­ва той тряб­ва да на­сър­ча­ва раз­ви­ти­ето на един общ кръг от представи, включ­ващ как­то работодателя, та­ка и работника. В то­зи смисъл, един пра­ви­лен под­ход ще по­ро­ди у ра­бот­ни­ка убеждението, че уси­ли­ята на лицата, кой­то уп­рав­ля­ват ка­пи­та­ла са от пол­за и за со­ци­ал­ния организъм, и за са­мия работник. В ус­ло­ви­ята на вза­им­но раз­би­ра­не и пъл­на проз­рач­ност пред­п­ри­ема­чът ще пре­вър­не ръ­ко­вод­с­т­во­то на своя биз­нес в ед­на бе­зуп­реч­на система.

Само човек, ко­му­то лип­с­ва вся­ка­къв усет за со­ци­ал­но пар­т­ньор­с­т­во в рам­ки­те на ед­на общност, опи­ра­ща се на дъл­бо­ки и обе­ди­ня­ва­щи изжи- вявания, ще на­ме­ри ка­за­но­то за ли­ше­но от смисъл. Но всеки, кой­то има то­зи усет, не­из­беж­но ще разбере, че ко­га­то ба­зи­ра­що­то се на ка­пи­та­ла ръ­ко­вод­с­т­во на ико­но­ми­чес­кия жи­вот има сво­ите ко­ре­ни в об­лас­т­та на сво­бод­ния ду­хо­вен живот, сто­пан­с­ка­та про­из­во­ди­тел­ност ряз­ко нараст- ва. Едва при на­ли­чи­ето на та­зи пред­пос­тав­ка ка­пи­та­лът - с не­го­ви­те ес­тес­т­ве­ни тен­ден­ции към нат­руп­ва­не - е в със­то­яние да оси­гу­ри по­кач­ва­не на про­из­вод­с­т­во­то и общ ико­но­ми­чес­ки растеж.

Днешните со­ци­алис­ти се стре­мят да на­ло­жат кон­т­рол вър­ху сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во чрез обществото. Техният стре­меж оба­че би бил оп­рав­дан са­мо ако въп­рос­ни­ят кон­т­рол се осъ­щес­т­вя­ва от стра­на на един сво­бод­но про­цъф­тя­ващ ду­хо­вен живот. По то­зи на­чин ико­но­ми­чес­ка­та при­ну­да - ко­ято ина­че се ко­ре­ни в ка­пи­та­лис­та и се из­жи­вя­ва ка­то на­кър­ня­ва­ща чо­веш­ко­то дос­тойн­с­т­во - ста­ва невъзможна, за­що­то се­га ка­пи­та­лис­тът раз­г­ръ­ща де­ятел­ност в сфе­ра­та на ико­но­ми­чес­кия живот. Политизираните дър­жав­ни струк­ту­ри неп­ре­къс­на­то се стре­мят да на­со­чат в ед­на или дру­га по­со­ка ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности, в ре­зул­тат на ко­ето нас­тъп­ва тех­ния упадък; се­га по­доб­ни про­це­си не мо­гат да настъпят.

В здра­вия со­ци­ален ор­га­ни­зъм при­хо­ди­те от ед­но капиталовложение, съ­че­та­но с ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности, се по­раж­дат - ка­къв­то е слу­ча­ят с вся­ко ду­хов­но на­чи­на­ние - от сво­бод­на­та ини­ци­ати­ва на пред­п­ри­ема­ча и от яс­но­то раз­би­ра­не за същ­нос­т­та на не­ща­та от стра­на на дру­ги­те учас­т­ни­ци в про­из­вод­с­т­ве­ния процес. Тук след­ва да се взе­ме в съ­об­ра­же­ние и следното: сво­бод­но­то мне­ние на пред­п­ри­ема­ча тряб­ва да е в съз­ву­чие с оцен­ка­та на при­хо­да от не­го­во­то на­чи­на­ние - спо­ред


из­вър­ше­ни­те разходи, под­го­тов­ка и т.н. Неговите пре­тен­ции ще из­г­леж­дат заслужени, са­мо ко­га­то на пос­ти­же­ни­ята му се пог­лед­не с пъл­но разбиране.

Едва чрез со­ци­ал­ни­те структури, въз­ник­ва­щи в сми­съ­ла на по­до­бен вид разсъждения, ще се из­г­ра­ди ос­но­ва­та за дейс­т­ви­тел­но сво­бод­ни до­го­вор­ни от­но­ше­ния меж­ду ра­бот­ник и работодател. И те­зи от­но­ше­ния ня­ма да се ос­но­ва­ват вър­ху раз­мя­на­та на сто­ки (съ­от­вет­но пари) сре­щу ра­бот­на сила, а вър­ху точ­но­то ус­та­но­вя­ва­не на съ­от­вет­но­то учас­тие - за вся­ка от две­те стра­ни -в об­щия кра­ен про­дукт на производството.

Всичко, ко­ето мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то за со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм чрез ка­пи­та­ла - по сво­ята същ­ност - за­ви­си от това, как са впле­те­ни ин­ди­ви­ду­ал­ни чо­веш­ки спо­соб­нос­ти в то­зи организъм. А ево­лю­ци­ята на чо­веш­ки­те спо­соб­нос­ти от­к­ри­ва съ­от­ветс­т­ву­ва­щи­ят и им­пулс не другаде, а в сво­бод­ния ду­хо­вен живот. В един со­ци­ален организъм, кой­то пре­дос­та­вя та­зи ево­лю­ция в ръ­це­те на по­ли­ти­чес­ка­та дър­жа­ва или в сфе­ра­та на ико­но­ми­чес­ки­те интереси, ре­ал­на­та про­дук­тив­ност на не­об­хо­ди­ми­те ка­пи­та­лов­ло­же­ния ще се оп­ре­де­ля от неп­ра­вил­но из­б­ра­ни­те и спъ­ва­щи приоритети, ко­ито се на­мес­ват в сво­бод­ни­те по при­ро­да ин­ди­ви­ду­ал­ни чо­веш­ки способности. А при те­зи пред­пос­тав­ки вся­ко раз­ви­тие би се ока­за­ло абнормно. При по­доб­ни ус­ло­вия се сти­га до състояния, при ко­ито не сво­бод­но­то раз­г­ръ­ща­не на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те спо­соб­нос­ти - схва­ща­ни от глед­на точ­ка на ка­пи­та­ла - ще тран­с­фор­ми­ра ра­бот­на­та си­ла в стока, а до тях­но­то око­ва­ва­не от по­ли­ти­чес­ка­та дър­жа­ва или от кръ­го­обо­ро­та в сто­пан­с­кия живот. Да се вник­не неп­ре­ду­бе­де­но и точ­но в те­зи неща, е пред­пос­тав­ка за всичко, ко­ето пред­с­тои да ста­ва в со­ци­ал­на­та област. Защото съв­ре­мен­на­та епо­ха ус­пеш­но раз­п­рос­т­ра­ня­ва суеверие- то, спо­ред ко­ето оз­д­ра­ви­тел­ни­те мер­ки за со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм са за­ло­же­ни или в по­ли­ти­чес­ка­та държава, или в ико­но­ми­чес­ки­те реформи. Ако про­дъл­жа­ва­ме да вър­вим по то­зи су­еве­рен път, ра­но или къс­но ще стиг­нем до концепции, ко­ито изоб­що не от­го­ва­рят на чо­веш­ки­те стре- межи, а са­мо уве­ли­ча­ват со­ци­ал­ния гнет до не­по­до­зи­ра­ни размери.

Теориите за ка­пи­та­лиз­ма въз­ник­на­ха в ед­на епоха, ко­га­то той прос­то раз­бо­ля со­ци­ал­ния организъм. Болестният про­цес е налице; яс­но е, че тряб­ва да му се противопоставим, ка­то на­й-­нап­ред се на­учим да виж­да­ме не­ща­та по-добре. Трябва да проумеем: при­чи­на­та за бо­лес­т­та е, че дейс­т­ву­ва­щи­те в ка­пи­та­ла си­ли бя­ха по­гъл­на­ти от кръ­гов­ра­та на сто­пан­с­кия живот. Само он­зи мо­же да се вклю­чи енер­гич­но и адек­ват­но в ево­лю­ци­он­ни­те си­ли на човечеството, кой­то не се по­да­ва на илюзията, че ед­но ръ­ко­вод­с­т­во на капитала, осъ­щес­т­вя­ва­но от ос­во­бо­де­ния ду­хо­вен жи­вот би се ока­за­ло ня­ка­къв „неп­рак­ти­чен идеализъм".

Впрочем днес в об­щес­т­во­то лип­с­ва как­ва­то и да е подготовка, спо­ред
ко­ято со­ци­ал­на­та идея, го­то­ва да на­со­чи ка­пи­та­лиз­ма в здра­вия път, мо­же да се на­ми­ра в не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с ду­хов­ния живот. Обикновено хо­ра­та се по­зо­ва­ват на всичко, ко­ето е свър­за­но с ци­къ­ла на ико­но­ми­чес­кия живот. Те изтъкват, че днес сто­ко­во­то про­из­вод­с­т­во се със­ре­до­то­ча­ва в ог­ром­ни про­миш­ле­ни комплекси, очер­та­вай­ки съв­ре­мен­ни­те фор­ми на ка­пи­та­лис­ти­чес­ка­та система. На тях­но мяс­то оба­че тряб­ва да зас­та­нат оне­зи ко­опе­ра­тив­ни форми, ко­ито ра­бо­тят за лич­ни­те пот­реб­нос­ти на предприемача. Разбира се, ако ис­ка­ме да за­па­зим мо­дер­ни­те сред­с­т­ва за производство, не­об­хо­ди­мо е да ги със­ре­до­то­чим в ед­на еди- н­с­т­ве­на корпорация. В нея все­ки ще про­из­веж­да спо­ред нуж­ди­те и за­яв­ки­те на обществото, ко­ето не би мог­ло да си поз­во­ли ек­с­п­ло­ата­тор­с­ки черти, по­не­же то­ва ще означава, че то ек­с­п­ло­ати­ра са­мо­то се­бе си. Така се от­к­ри­ват и бъ­де­щи­те очер­та­ния на мо­дер­на­та държава, ко­ято ще из­пит­ва стре­ме­жа да се пре­вър­не в ед­на все­об­х­ват­на брат­с­ка общност.

В съ­що­то вре­ме не се забелязва, че в по­доб­на об­щ­ност наз­ря­ват проце- си, чи­ято ве­ро­ят­ност да нас­тъ­пят е об­рат­но про­пор­ци­онал­на на раз­ме­ри­те на общността. Ако в нея ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки спо­соб­нос­ти не се раз­би­ват в сми­съ­ла на из­ло­же­ни­те ве­че доводи, обе­ди­ня­ва­щи­ят еле­мент в пла­ни­ра­не­то на тру­да не мо­же да до­ве­де до оз­д­ра­вя­ва­не на со­ци­ал­ния организъм.

Днес хо­ра­та не са го­то­ви за ед­на без­п­рис­т­рас­т­на оцен­ка на това, до­кол­ко ду­хов­ни­ят жи­вот мо­же да се на­ме­си в со­ци­ал­ния организъм, за­що­то те са свик­на­ли да си пред­с­та­вят Духа ка­то мак­си­мал­но от­да­ле­чен от ма­те­ри­ал­ния свят. Мнозина ще на­ме­рят за твър­де гро­тес­ков зас­тъ­пе­ния тук възглед, спо­ред кой­то част от ду­хов­ния жи­вот мо­же да се про­яви в уп­рав­ле­ни­ето на ико­но­ми­ка­та и капитала. Относно гро­тес­к­ния ха­рак­тер на то­зи възглед, мне­ни­ята на ели­тар­ни­те сре­ди съв­па­дат с те­зи на со­ци­алис­ти­чес­ки­те мислители. За да вник­нем в зна­че­ни­ето на то­зи гро­тес­ков възглед, кой­то въп­ре­ки всич­ко мо­же да по­дейс­т­ву­ва пе­чал­но вър­ху со­ци­ал­ния организъм, не­ка от­п­ра­вим пог­лед към оп­ре­де­ле­ни мис­лов­ни кон­с­т­рук­ции на съв­ре­мен­на­та епоха; по сво­ята същ­ност те от­го­ва­рят на съв­сем бла­гот­вор­ни ду­шев­ни им­пул­си и все пак - навсякъде, къ­де­то на­ми­рат дос­тъп - те мо­гат да бло­ки­рат адек­ват­но­то со­ци­ал­но мислене.

Тези мис­лов­ни схе­ми - мал­ко или мно­го не­съз­на­ва­но - се от­да­ле­ча­ват от това, ко­ето да­ва ис­тин­с­ка­та удар­на си­ла на вът­реш­ни­те чо­веш­ки изжи- вявания. Те се стре­мят към пос­ти­га­не­то на ед­на кон­цеп­ция за живота, към ед­но душевно, мисловно, на­уч­но обос­но­ва­но поз­на­ние за вът­реш­ния живот, към един - та­ка да се ка­же - ос­т­ров всред ця­лос­т­ния чо­веш­ки живот. Но те­зи мис­лов­ни схе­ми не са в със­то­яние да хвър­лят мост меж­ду ця­лос­т­ния чо­веш­ки жи­вот и ежед­нев­на­та действителност. Днес мно­го хо­ра смятат, че е приз­нак на „вът­реш­но благородство" да се раз­миш­-


ля­ва аб­с­т­рак­т­но и мъг­ля­во за вся­как­ви етич­но­-ре­ли­ги­оз­ни проблеми; за начина, по ко­ито чо­век би мо­гъл да ус­вои добродетели, за не­об­хо­ди­ма­та лю­бов към не­го­ви­те ближ­ни и как след всич­ко то­ва той ще бъ­де наг­ра­ден с един бо­гат „вът­ре­шен живот". От дру­га стра­на оба­че се виж­да и пъл­на­та не­въз­мож­ност да бъ­де осъ­щес­т­вен пре­ход от това, ко­ето хо­ра­та на­ри­чат добро, спра­вед­ли­во и нравствено, към оне­зи про­це­си на външ­на­та действителност, ко­ито се ра­зиг­ра­ват под фор­ма­та на производство, потребление, стокооборот, надници, кредити, банки, бор­си и т.н. Ясно мо­жем да раз­ли­чим как в мис­лов­ни­те на­ви­ци на хо­ра­та са впле­те­ни две ми­рог­лед­ни позиции. Едната от тях, та­ка да се каже, ис­ка да тър­жес­т­ву­ва в бо­жес­т­ве­но­ду­хов­ни­те ви­си­ни и не же­лае да пре­ка­ра ня­ка­къв мост меж­ду ду­хов­ни­те им­пул­си и ежед­нев­ни­те факти. Другата позиция, дру­го­то мис­лов­но те­че­ние е по­то­пе­но в ежед­не­ви­ето и прак­ти­чес­ки не раз- съждава. Обаче жи­во­тът е един - не­де­лим и цялостен. Той мо­же да нап­ред­ва са­мо тогава, ко­га­то дви­же­щи­те си­ли от це­лия етич­но­-ре­ли­ги­озен жи­вот нах­лу­ват и про­ник­ват в ежед­нев­ния про­за­ичен живот, ли­шен спо­ред мно­зи­на от как­во­то и да е благородство. Защото, ако не пре­ка­ра­ме мост меж­ду две­те об­лас­ти на живота, ще из­пад­нем - по от­но­ше­ние на религиозния, нрав­с­т­вен живот, как­то и по от­но­ше­ние на со­ци­ал­но­то ми- с­ле­не - в праз­но мечтателство, ко­ето е твър­де да­леч от ежед­нев­на­та дей- ствителност. И това, ко­ето след­ва е, че та­зи ежед­нев­на действителност, ра­но или късно, за­поч­ва да си отмъщава. И тогава, дви­жен от „духовни" импулси, човек: мо­же и да се стре­ми към все­въз­мож­ни идеали, към все­въз­мож­ни качества, ко­ито той на­ри­ча „добри"; оба­че на ин­с­тин­к­ти­те - по­раж­да­ни в обик­но­ве­ни­те жиз­не­ни потребности, към съ­щи­те инстин- кти, чи­ето за­до­во­ля­ва­не тряб­ва да ста­не в ико­но­ми­чес­ка­та сфе­ра - ко­ито се про­ти­во­пос­та­вят на те­зи „идеали", на те­зи инстинкти, чо­век се от­да­ва без ка­къв­то и да е „Дух". Той ос­та­ва без ни­ка­къв адек­ва­тен път, кой­то мо­же да го от­ве­де от ду­хов­ни­те по­ня­тия към ежед­нев­на­та действител- ност. Така оба­че ежед­не­ви­ето при­ема един облик, ко­ито ня­ма ни­що об­що с етич­ни­те им­пул­си от „по-благородния" ду­шев­но­-ду­хо­вен свят. И се­га от­мъ­ще­ни­ето на ре­ал­ния свят блик­ва по та­къв начин, че етич­но­-ре­ли­ги­оз­ни­ят жи­вот на чо­ве­ка се прев­ръ­ща в ог­ром­на и не­осъз­на­ва­на вът­реш­на лъжа, по­не­же нрав­с­т­ве­ни­те им­пул­си са на­пъл­но от­къс­на­ти от не­пос­ред­с­т­ве­ни­те и кон­к­рет­ни жиз­не­ни условия.

Колко мно­го са днес хората, ко­ито во­де­ни от оп­ре­де­ле­ни етич­но­-ре­ли­ги­оз­ни принципи, по­газ­ват прек­рас­на­та во­ля за доб­ро­на­ме­рен съв­мес­тен жи­вот със сво­ите близки. Обаче в съ­що­то вре­ме те про­пус­кат да стиг­нат до ед­но дру­го светоусещане, ко­ето би им поз­во­ли­ло дейс­т­ви­тел­но да осъ­щес­т­вят сво­ята воля, са­мо за­що­то те не мо­гат да из­г­ра­дят у се­бе си ни­как­ви со­ци­ал­ни представи, на­со­че­ни към прак­ти­чес­ка­та стра­на


на живота.

И точ­но от те­зи сре­ди из­рас­т­ват та­ки­ва хора, ко­ито в то­зи ис­то­ри­чес­ки момент, ко­га­то со­ци­ал­ни­те въп­ро­си на­пи­рат с ог­ром­на сила, се дър­жат ка­то ек­зал­ти­ра­ни мечтатели, смя­та­щи се­бе си за ис­тин­с­ки поз­на­ва­чи на живота. Те твърдят: хо­ра­та тряб­ва да се из­диг­нат над материализма, над външ­ния ма­те­ри­ален живот, кой­то ни вка­ра в ка­тас­т­ро­фа­та и не­щас­ти­ята на Световната война; хо­ра­та тряб­ва да стиг­нат до един ду­хо­вен пог­лед вър­ху живота. И ако ще из­тък­ва­ме по­доб­ни пъ­ти­ща на чо­ве­ка към Духа, неп­ре­къс­на­то ще се на­ла­га да ци­ти­ра­ме оне­зи личности, чий­то на­чин на мис­ле­не бе­ше та­ка ува­жа­ван в ми­на­ло­то по­ра­ди не­го­во­то изис­ка­но от­но­ше­ние към Духа. Лесно ще се убедим, че всеки, кой­то днес об­ръ­ща вни­ма­ни­ето на хо­ра­та вър­ху зна­че­ни­ето на Духа за ежед­нев­ния прак­ти­чес­ки живот, вър­ху оси­гу­ря­ва­не­то на ежед­нев­ния хляб, из­тък­ва на пър­во място, че хо­ра­та от­но­во тряб­ва да стиг­нат до поз­на­ва­не­то на Ду- ха. Но днес из­точ­ни­ци­те за оз­д­ра­вя­ва­не­то на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни имен­но всред си­ли­те на ду­хов­ния живот. И за та­зи цел съв­сем не е не­об­хо­ди­мо хо­ра­та да се от­да­ват на ед­ни или дру­ги ед­нос­т­ран­чи­ви за­ни­ма­ния с Духа. За та­зи цел е не­об­хо­ди­мо са­мо едно: ежед­нев­ни­ят бит да бъ­де съ­об­ра­зен с ду­хов­ния свят. Стремежът да се тър­си „ду­хо­вен живот" чрез по­доб­ни ед­нос­т­ран­чи­ви за­ни­ма­ния во­де­ше уп­рав­ля­ва­щи­те кла­си дотам, че за со­ци­ал­ни­те въп­ро­си те из­г­раж­да­ха становища, ко­ито ня­ма­ха ни­що об­що с дейс­т­ви­тел­ни­те про­це­си и факти.

Несъмнено, в съв­ре­мен­ния со­ци­ален жи­вот уп­рав­ле­ни­ето на ка­пи­та­ла в сто­ко­во­то про­из­вод­с­т­во е тяс­но свър­за­но със соб­с­т­ве­нос­т­та вър­ху сред­с­т­ва­та за производство. Но те­зи два ви­да от­но­ше­ния на чо­ве­ка към ка­пи­та­ла са ко­рен­но различни, що се от­на­ся до тех­ни­те дейс­т­вия в со­ци­ал­ния организъм. Целесъобразното уп­рав­ле­ние на ка­пи­та­ла чрез ин­ди­ви­ду­ал­ни­те спо­соб­нос­ти оси­гу­ря­ва на об­щес­т­во­то оп­ре­де­ле­ни блага, ко­ито са в ин­те­рес на всички. Независимо от мяс­то­то си в обществото, все­ки чо­век е за­ин­те­ре­со­ван от пло­дот­вор­но­то раз­г­ръ­ща­не на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те способности, скри­ти в чо­веш­ка­та природа. Обаче раз­ви­ти­ето на те­чи спо­соб­нос­ти е възможно, са­мо ако ин­ди­ви­ди­те чрез ко­ито те се проявяват, дейс­т­ву­ват и се ръ­ко­во­дят от сво­ята лич­на и сво­бод­на ини- циатива. Общото бла­го­по­лу­чие ви­на­ги страда, ако не­що ог­ра­ни­ча­ва или под­тис­ка ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности. А точ­но ка­пи­та­лът е средството, с чи­ято по­мощ чо­веш­ки­те спо­соб­нос­ти мо­гат да се ре­али­зи­рат в об­лас­т­та на со­ци­ал­ния живот. Ето за­що все­ки ис­тин­с­ки е за­ин­те­ре­со­ван от следното: ка­пи­та­лът да бъ­де та­ка управляван, че един на­да­рен с осо­бе­ни ка­чес­т­ва ин­ди­вид или гру­па от хора, по­каз­ва­щи со­ци­ал­ни способности, да раз­по­ла­гат с та­къв кон­т­рол вър­ху па­рич­ни­те средства, ко­ито из­ця­ло се оп­ре­де­ля от тях­на­та сво­бод­на инициатива. Всеки, не­за-­
ви­си­мо да­ли е интелектуалец, или за­на­ят­чия - ако без вся­как­ви пре­ду­беж­де­ния за­чи­та своя соб­с­т­вен ин­те­рес - ще потвърди: аз бих желал, що­то дос­та­тъч­но го­лям брои на­да­ре­ни лич­нос­ти или гру­пи от хо­ра на­пъл­но сво­бод­но да раз­по­ла­гат с капитала; но и не­що по­ве­че - дви­же­ни от сво­ята лич­на инициатива, всич­ки те да имат дос­тъп до капитала; за­що­то един­с­т­ве­но те мо­гат да пре­це­нят до как­ва сте­пен ин­ди­ви­ду­ал­ни­те им спо­соб­нос­ти - бла­го­да­ре­ние на ка­пи­та­ла - ще съз­да­дат не­об­хо­ди­ми­те бла­га за со­ци­ал­ния организъм.

В рам­ки­те на та­зи кни­га се на­ла­га да по­яс­ним и друго: а именно, как в хо­да на чо­веш­ка­та ево­лю­ция час­т­на­та соб­с­т­ве­ност се е ут­вър­ди­ла в за­ви­си­мост от ре­али­за­ци­ята на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности. То- зи вид соб­с­т­ве­ност се ут­вър­ж­да­ва и до днес в сфе­ра­та на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм глав­но под вли­яни­ето на фактора, оз­на­ча­ван ка­то „раз­п­ре­де­ле­ние на труда". Тук ще ста­не ду­ма още и за ня­кои осо­бе­нос­ти на на­ше­то съвремие, как­то и за не­из­беж­на­та му по­-на­та­тъш­на еволюция.

Според на­чи­на на сво­ето възникване, включ­ващ ра­з-­лич­ни про­яв­ле­ния на власт, за­во­ева­ния и т.н., час­т­на­та соб­с­т­ве­ност е съ­що пос­ле­ди­ца от свър­за­на­та с ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки спо­соб­нос­ти со­ци­ал­на активност. И все пак днеш­ни­те со­ци­алис­ти са на мнение, че не­га­тив­ни­те и под­тис­ка­щи стра­ни на час­т­на­та соб­с­т­ве­ност мо­гат да бъ­дат пре­мах­на­ти са­мо чрез прев­ръ­ща­не­то и в ко­лек­тив­на собственост. При то­ва въп­ро­сът гла- си: как мо­же да бъ­да ог­ра­ни­че­на час­т­на­та соб­с­т­ве­ност вър­ху сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во още в са­мо­то си възникване, та­ка че тя да не уп­раж­ня­ва сво­ето под­тис­ка­що дейс­т­вие вър­ху ли­ше­но­то от соб­с­т­ве­ност население? Ако оба­че ня­кой пос­та­ви въп­ро­са по то­зи начин, той от­к­ло­ня­ва вни­ма­ни­ето си от факта, че чо­веш­ко­то об­щес­т­во е един жив и неп­ре­къс­на­то раз­ви­ващ се организъм. Спрямо не­го не мо­же да бъ­де фор­му­ли­ран въп- роса: при как­ви ус­ло­вия тряб­ва да пос­та­вим то­зи организъм, за да ос­та­не в та­ко­ва състояние, че да го про­учим как­то трябва? Подобен въп­рос мо­же да се фор­му­ли­ра по от­но­ше­ние на да­ден предмет, кой­то не под­ле­жи по­ве­че на ни­как­ви изменения. При со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм не­ща­та не сто­ят така. Той е жив и тък­мо чрез сво­ите жиз­не­ни про­це­си неп­ре­къс­на­то про­ме­ня въз­ник­ва­щи­те в не­го явления. Поискаме ли да го об­ле­чем в при­вид­но доб­ри и здра­ви форми, в ко­ито той тряб­ва да остане, ние под­ко­па­ва­ме не­го­ви­те жиз­не­ни си­ли и условия.

Едно от жиз­не­ни­те ус­ло­вия на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм се със­тои в след- ното: на ни­то един чо­век - ако той мо­же да слу­жи на об­щес­т­во­то чрез сво­ите ин­ди­ви­ду­ал­ни спо­соб­нос­ти - не би­ва да се от­не­ма въз­мож­нос­т­та да пра­ви това, дви­жен от лич­на­та си и сво­бод­на инициатива. Тази служ­ба в име­то на об­щес­т­во­то пред­по­ла­га сво­бо­ден дос­тъп и кон­т­рол вър­ху сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во и вся­ко ог­ра­ни­ча­ва­не на сво­бод­на­та ини­ци-­


ати­ва вре­ди на об­щи­те со­ци­ал­ни интереси. Обикновено по то­зи по­вод се изтъква, че ка­то сти­мул за сво­ята дейност пред­п­ри­ема­чът се нуж­дае от пер­с­пек­ти­ва­та за печалба; в слу­чая по­до­бен ар­гу­мент е невалиден. Защото, спо­ред зас­тъп­ва­ни­те в та­зи кни­га въз­г­ле­ди за бъ­де­що­то раз­ви­тие на со­ци­ал­ни­те отношения, в ос­во­бож­да­ва­не­то на со­ци­ал­ния жи­вот от вся­как­ви по­ли­ти­чес­ки и ико­но­ми­чес­ки структури, е на­ли­це въз­мож­нос­т­та та­къв сти­мул изоб­що па отпадне. Разкрепостеният ду­хо­вен жи­вот по не­об­хо­ди­мост и от са­мия се­бе си ще из­г­ра­ди со­ци­ал­но раз­би­ра­не и со­ци­ал­но партньорство, вслед­с­т­вие на ко­ето ще въз­ник­нат съв­сем дру­ги стимули, ня­ма­щи ни­що об­що с на­деж­да­та за ико­но­ми­чес­ки обла- ги. Обаче не ста­ва ду­ма са­мо за то­ва по как­ви при­чи­ни хо­ра­та одоб­ря­ват час­т­на­та соб­с­т­ве­ност вър­ху сред­с­т­ва­та за производство, а за друго: да­ли на жи­вия со­ци­ален ор­га­ни­зъм съ­от­ветс­т­ву­ва сво­бод­ния или об­щес­т­ве­но ре­гу­ли­ра­ния дос­тъп до те­зи средства. И се­га не тряб­ва да из­пус­ка­ме предвид, че за съв­ре­мен­ния со­ци­ален ор­га­ни­зъм вли­зат в съ­об­ра­же­ние не оне­зи жиз­не­ни условия, ко­ито са би­ли ва­лид­ни при при­ми­тив­ни­те чо­веш­ки общности, а тези, ко­ито съ­от­ветс­т­ву­ват на днеш­на­та ево­лю­ци­он­на сте­пен на човечеството.

А за нея е характерно, че пло­дот­вор­но раз­г­ръ­ща­не на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те спо­соб­нос­ти чрез ка­пи­та­ла не мо­же да нас­тъ­пи без сво­бод­но­то раз­по­реж­да­не с то­зи ка­пи­тал в кръ­гов­ра­та на сто­пан­с­кия живот. Искаме ли ефек­тив­но производство, там спо­ме­на­то­то раз­по­реж­да­не тряб­ва да е налице, не за­що­то то оси­гу­ря­ва пре­дим­с­т­ва за да­ден ин­ди­вид или за да­де­на гру­па от хора, а за­що­то то - в случаи, че е про­ник­на­то от пра­вил­но раз­би­ра­не на со­ци­ал­ни­те въп­ро­си - мо­же да слу­жи по на­й-­до­бър на­чин на ця­ло­то общество.

Както чрез дви­га­тел­на­та ко­ор­ди­на­ция чо­век е свър­зан със сво­ите соб­с­т­ве­ни крайници, та­ка той е свър­зан и с това, ко­ето про­из­веж­да сам или в съд­ру­жие с другите. Ограничаването на сво­бод­но­то раз­по­реж­да­не със сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во има съ­щи­те пос­ле­ди­ци за обществото, как­ви­то има па­ра­ли­за­та на дви­га­тел­на­та ко­ор­ди­на­ция за лов­кос­т­та на край- ниците.

Но час­т­на­та соб­с­т­ве­ност е не друго, а са­мо пос­ред­ник за то­ва сво­бод­но разпореждане. При тре­ти­ра­не­то на соб­с­т­ве­нос­т­та в рам­ки­те на со­ци­ал­ния организъм, важ­но е обстоятелството, че соб­с­т­ве­ни­кът има пра­во­то да се раз­по­реж­да със собствеността, во­ден от свои лич­ни съображения. Виждаме как в со­ци­ал­ния жи­вот са преп­ле­те­ни два процеса, ко­ито имат ко­рен­но раз­лич­но зна­че­ние за со­ци­ал­ния организъм: сво­бод­но раз­по­реж­да­не вър­ху ка­пи­тал­ни­те сред­с­т­ва за про­из­вод­с­т­во и прав­но­то отно- шение, в ко­ето раз­по­реж­да­щи­ят се вли­за спря­мо дру­ги­те хо­ра по­ра­ди обстоятелството, че чрез сво­ето пра­во да се разпорежда, ги из­к­люч­ва от


учас­тие в ка­пи­тал­ни­те средства. До со­ци­ал­ни ще­ти во­ди не пър­во­на­чал­но­то сво­бод­но раз­по­реж­да­не с капитала, а не­из­мен­но­то про­дъл­жа­ва­не на пра­во­то за разпореждане, и то след ка­то ве­че не са на­ли­це условията, свър­з­ва­щи по це­ле­съ­об­ра­зен на­чин ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки спо­соб­нос­ти с то­ва пра­во на разпореждане. Ако чо­век от­п­ра­ви своя пог­лед към об­щес­т­во­то ка­то към един жив и из­рас­т­ващ организъм, той ще раз­бе­ре за как­во ста­ва дума. Той ще по­пи­та за възможността, как това, ко­ето от ед­на стра­на слу­жи на живота, мо­же да бъ­де та­ка трансформирано, че от дру­га стра­на да не дейс­т­ву­ва разрушаващо. Организъм, ко­ито е дейс­т­ви­тел­но жив, прос­то не мо­же да бъ­де кул­ти­ви­ран по друг начин, ос­вен ка­то се съобразяваме, че процесите, въз­ник­ва­щи в хо­да на растежа, имат и сво­ята от­ри­ца­тел­на страна. И ако чо­век тряб­ва ис­тин­с­ки да се вклю­чи в един жив ор­га­ни­зъм - как­то е длъ­жен да пос­тъ­пи спря­мо со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм - за­да­ча­та му ня­ма да се свеж­да в то­ва да ог­ра­ни­ча­ва ед­на не­об­хо­ди­ма тенденция, са­мо и са­мо за да се из­бег­нат евен­ту­ал­ни­те щети. Защото по то­зи на­чин той прос­то об­ри­ча жиз­нес­по­соб­нос­т­та на со­ци­ал­ния организъм. Важното в слу­чая е той да се на­ме­си точ­но в он­зи момент, Когато це­ле­съ­об­раз­нос­т­та се прев­ръ­ща в не­що вредно.

Вече посочихме, че сво­бод­но­то раз­по­реж­да­не с ка­пи­тал­ни­те сред­с­т­ва тряб­ва да се ко­ре­ни в ин­ди­ви­ду­ал­ни­те способности; а про­из­ти­ча­що­то от тук пра­во на соб­с­т­ве­ност след­ва да се про­ме­ня веднага, щом то се обър­не в сред­с­т­во за не­оп­рав­да­но на­си­лие и деспотизъм. В на­ши дни сме сви­де­те­ли на ед­на тенденция, ко­ято яв­но дър­жи смет­ка за за­гат­ва­ни­те тук пре­по­ръ­ки към об­щес­т­ве­ния живот, ма­кар и да виж­да­ме край­ни­те и ре­зул­та­ти са­мо в т.н. ин­те­лек­ту­ал­на собственост. Известно вре­ме след смър­т­та на автора, тя ста­ва соб­с­т­ве­ност на ця­ло­то общество. В ос­но­ва­та на всич­ко то­ва ле­жи оп­ре­де­лен на­чин на мислене, ко­ито съ­от­ветс­т­ву­ва на са­ма­та същ­ност на съв­мес­т­ния чо­веш­ки живот. Възникването на един чис­то ду­хо­вен „продукт" е свър­за­но с ин­ди­ви­ду­ал­ни­те дар­би на от­дел­ния човек, но на­ред с то­ва то е съ­що и пос­ле­ди­ца от съв­мес­т­ния со­ци­ален жи­вот и в под­хо­дя­щия мо­мент тряб­ва да ста­не дос­то­яние на ця­ло­то общество. По съ­щия на­чин сто­ят не­ща­та и с дру­ги­те ви­до­ве собственост. С тях­на помощ, твор­чес­ки­ят и про­из­во­ди­те­лен по­тен­ци­ал на ин­ди­ви­да мо­же да бъ­де пос­та­вен в служ­ба на всички, но са­мо със съ­дейс­т­ви­ето на обществото. Следователно, пра­во­то за раз­по­реж­да­не с да­де­на соб­с­т­ве­ност не тряб­ва да се раз­г­леж­да от­дел­но от об­щес­т­ве­ни­те интереси. Трябва да се тър­си не на­чин за пре­мах­ва­не на соб­с­т­ве­нос­т­та вър­ху ка­пи­тал­ни­те средства, а на­чин за та­ко­ва раз­п­ре­де­ля­не на собст- веността, при ко­ето тя на­й-­доб­ре ще об­с­луж­ва об­щес­т­ве­ни­те интереси.



В тро­ич­ни­ят со­ци­ален ор­га­ни­зъм по­доб­но сред­с­т­во мо­же да бъ­де наме- рено. В со­ци­ал­ни­ят ор­га­ни­зъм хо­ра­та дейс­т­ву­ват ка­то об­щ­ност чрез пра
­во­ва­та държава. Третирането на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те спо­соб­нос­ти при­над­ле­жи към ду­хов­на­та ор­га­ни­за­ция на обществото.

Необходимостта от тро­ич­но раз­ч­ле­не­ние се ос­но­ва­ва вър­ху ед­но дейс­т­ви­тел­но раз­би­ра­не на со­ци­ал­ния организъм, а не вър­ху су­бек­тив­ни мне- ния, теории, же­ла­ния и т. н. Тук е вклю­чен и важ­ни­ят въп­рос за от­но­ше­ни­ето меж­ду ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки спо­соб­нос­ти към ка­пи­тал­ни­те сред­с­т­ва на сто­пан­с­кия жи­вот и към соб­с­т­ве­нос­т­та вър­ху те­зи ка­пи­тал­ни средства. Доколкото ин­ди­ви­ду­ал­ни­те спо­соб­нос­ти ос­та­ват свър­за­ни с капитала, пра­во­ва­та дър­жа­ва не се стре­ми да ог­ра­ни­ча­ва въз­ник­ва­не­то и уп­рав­ля­ва­не­то на час­т­на­та соб­с­т­ве­ност вър­ху капитала, още повече, че уп­рав­ля­ва­не­то и слу­жи в ин­те­ре­си­те на це­лия со­ци­ален организъм. И тя ще ос­та­не пра­во­ва дър­жа­ва спря­мо час­т­на­та собственост; тя ни­ко­га ня­ма да нап­ра­ви час­т­на­та соб­с­т­ве­ност свое притежание, а са­мо ще под­по­ма­га в не­об­хо­ди­мия мо­мент прех­вър­ля­не­то на пра­во­то за раз­по­реж­да­не от ед­на личност, съ­от­вет­но гру­па от хора, вър­ху дру­га лич­ност или група, ко­ито от­но­во ще са в със­то­яние - в рам­ки­те на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те от­но­ше­ния - да раз­ви­ят ед­но обос­но­ва­но от­но­ше­ние към собствеността. По то­зи на­чин на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм мо­же да се слу­жи от две ко­рен­но раз­лич­ни из­ход­ни точки. От де­мок­ра­тич­ни­те прин­ци­пи на пра­во­ва­та държава, ко­ито се из­г­раж­дат с ог­лед на обстоятелството, че не­ща­та ед­нак­во за­ся­гат всич­ки хора, след­ва да не се допуска, що­то в хо­да на вре­ме­то пра­во­то на соб­с­т­ве­ност да се пре­вър­не в сво­ята противополож- ност. Поради факта, че пра­во­ва­та дър­жа­ва не уп­рав­ля­ва са­ма час­т­на­та собственост, а се гри­жи за пре­отс­тъп­ва­не­то и в сфе­ра­та на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности, пос­лед­ни­те ще раз­г­ръ­щат сво­ите пло­дот­вор­ни си­ли за бла­го­то на со­ци­ал­ния организъм. Доколкото и до­ка­то то­зи про­цес из­г­леж­да целесъобразен, лич­ни­ят еле­мент мо­же да ос­та­не ме­ро­да­вен в пра­во­то за собственост. Ясно е, че през раз­лич­ни­те епо­хи за­ко­но­да­те­лят в пра­во­ва­та дър­жа­ва ще пред­ла­га съв­сем раз­лич­ни за­ко­ни от­нос­но прех­вър­ля­не­то на соб­с­т­ве­нос­т­та от ед­но юри­ди­чес­ко ли­це на дру- го. Днес, ко­га­то всред на­й-­ши­ро­ки­те сло­еве от на­се­ле­ни­ето се под­к­лаж­да не­до­ве­рие към час­т­на­та собственост, оп­ре­де­ле­ни сре­ди пле­ди­рат за ра­ди­кал­на смя­на на час­т­на­та соб­с­т­ве­ност с ко­лек­тив­на собственост. Ако бих­ме отиш­ли дос­та­тъч­но да­леч по то­зи път, ще установим, че той про- с­то па­ра­ли­зи­ра жиз­не­ни­те въз­мож­нос­ти на со­ци­ал­ния организъм. По-късният опит би ни по­со­чил и друг път. Разбира се, би би­ло мно­го по-добре, ако още днес бъ­дат очер­та­ни на­со­ки за раз­ви­тие на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм спо­ред из­ла­га­ни­те тук възглед. Доколкото ед­но лице, под­дър­жа опи­ра­ща­та се на ка­пи­тал­ни сред­с­т­ва сто­пан­с­ка ини­ци­ати­ва лич­но за се­бе си или за ин­те­ре­си­те на гру­па хора, пра­во­то му да се раз­по­реж­да с ос­нов­ния ка­пи­тал след­ва да се запази, но са­мо за она­зи на­гой част, ко­-
ято из­рас­т­ва над пър­во­на­чал­ния ка­пи­тал под фор­ма­та на „пе­чал­ба от производството", сти­га тя да се упот­ре­бя­ва за раз­рас­т­ва­не на про­из­вод­с­т­во­то ка­то цяло. В момента, ко­га­то да­де­но ли­це прес­та­не да ръ­ко­во­ди про­из­вод­с­т­во­то в по­со­че­ния смисъл, ка­пи­тал­ни­те сред­с­т­ва тряб­ва да бъ­дат прех­вър­ле­ни на дру­го ли­це (или гру­па от хора) с цел да се ор­га­ни­зи­ра съ­щия или друг вид про­из­вод­с­т­во за нуж­ди­те на со­ци­ал­ния органи- зъм. Ако пе­чал­ба­та от про­из­вод­с­т­во­то не слу­жи за не­го­во­то разраства- не, тя тряб­ва да по­еме съ­щия път, вклю­чи­тел­но от мо­мен­та на ней­но­то възникваме. За лич­на соб­с­т­ве­ност на ръ­ко­вод­но­то ли­це тряб­ва да се приз­на­ва са­мо това, ко­ето то по­лу­ча­ва въз ос­но­ва на ра­зум­ни­те изисква- ния, ко­ито - при вли­за­не в сво­ите за­дъл­же­ния - е смятало, че мо­же да осъ­щес­т­ви чрез ин­ди­ви­ду­ал­ни­те си способности; изисквания, ко­ито из­г­леж­дат оп­рав­да­ни по­ра­ди това, че при пре­да­ва­не на пра­ва от тях­на стра- на, то е за­па­зи­ло съ­от­вет­ния капитал. В случаи, че по­ра­ди ак­тив­нос­т­та на да­ден човек, нас­тъ­пи уве­ли­че­ние на пър­во­на­чал­ния капитал, в лич­на­та му соб­с­т­ве­ност тряб­ва да бъ­де прех­вър­ле­на та­ка­ва част от то­ва уве- личение, че уве­ли­че­ни­ето на пър­во­на­чал­ни­те му до­хо­да да е в рам­ки­те на съ­от­вет­на­та лихва. Основният капитал, с кой­то е оси­гу­ре­но да­де­но про­из­вод­с­т­ве­но предприятие, мо­же да се прех­вър­ли спо­ред во­ля­та на пър­во­на­чал­ния му соб­с­т­ве­ник на дру­го ли­це за­ед­но с всич­ки по­ети за- дължения; ако пър­во­на­чал­ни­ят соб­с­т­ве­ник не мо­же или не ис­ка да се гри­жи по­ве­че за предприятието, той но­си от­го­вор­ност за по­ети­те задъл- жения.

При по­доб­на пос­та­нов­ка на не­ща­та се сти­га до т.н. „прех­вър­ля­не на права". Законният път за то­ва е ра­бо­та на пра­во­ва­та държава. Тя тряб­ва да кон­т­ро­ли­ра съ­от­вет­ни­те прав­ни действия. Някой мо­же да сметне, че в час­т­ност за­кон­ни­те нормативи, кой­то уреж­дат по­доб­но прех­вър­ля­не на пра­ва ще за­ви­сят в твър­де раз­лич­на сте­пен от прав­но­то съзнание. Един съ­от­ветс­т­ву­ващ на дейс­т­ви­тел­нос­т­та на­чин на мис­ле­не ни­ко­га ня­ма да по­ис­ка по­ве­че от то­ва да оп­ре­де­ли са­мо посоката, в ко­ято мо­же да про­ти­ча ре­ша­ва­не­то на все­ки казус. Ако се вър­ви ра­зум­но в та­зи посока, за кон­к­рет­ния слу­чаи ви­на­ги ще се на­ме­ри вяр­но решение; а то ня­ма да е труд­но и за спе­ци­ал­ни­те случаи, сти­га да се при­дър­жа­ме към здра­вия сми­съл на нещата. Колкото по­ве­че един на­чин на мис­ле­не съ­от­ветс­т­ву­ва на действителността, тол­ко­ва по­-мал­ко ще тър­си пред­ва­ри­тел­ни пра­ви­ла и за­ко­ни за еди­нич­ни­те случаи.

От дру­га стра­на не­ща­та се ре­ша­ват тък­мо от ду­ха на по­доб­но мис­ле­не по ясен и ка­те­го­ри­чен начин, а чес­то и по си­ла­та на са­ма­та необходи- мост. Една от пос­ле­ди­ци­те е, че чрез своя кон­т­рол вър­ху прех­вър­ля­не­то на правата, пра­во­ва­та дър­жа­ва ни­ко­га ня­ма да по­ис­ка да се раз­по­реж­да мо­но­пол­но с да­ден капитал. Тя ще има гри­жа­та са­мо за това, спо­ме­на­то-
то прех­вър­ля­не да се въз­ло­жи на та­ко­ва ли­це или та­ка­ва гру­па хора, за ко­ито це­ли­ят то­зи про­цес е оп­рав­дан по­ра­ди съ­от­вет­ни­те ин­ди­ви­ду­ал­ни способности. Общо погледнато, в си­ла е предписанието: ако въз ос­но­ва на опи­са­ни­те принципи, да­ден чо­век прис­тъ­пи към прех­вър­ля­не на един или друг капитал, той мо­же по свой сво­бо­ден из­бор па оп­ре­де­ли сво­ите приемници. Той мо­же да по­со­чи оп­ре­де­ле­но ли­це или гру­па от хора, а съ­що и да прех­вър­ли пра­ва­та си вър­ху да­де­на асо­ци­ация с нес­то­пан­с­ка дейност. Защото ако чрез уп­рав­ле­ни­ето на да­ден ка­пи­тал оп­ре­де­лен чо­век слу­жи на обществото, той и по­-на­та­тък ще се съ­об­ра­зя­ва - в сто­пан­с­ки­те си ини­ци­ати­ви - с оне­зи свои ин­ди­ви­ду­ал­ни способности, ко­ито са от зна­че­ние за со­ци­ал­ния организъм. И за со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм ще бъ­де мно­го по-целесъобразно, ако са в си­ла по­доб­ни съображения, вме- с­то ре­ше­ни­ята да се взе­мат от лица, ко­ито не са не­пос­ред­с­т­ве­но свър­за­ни с та­зи проблематика.

Този на­чин за ре­гу­ли­ра­не на ка­пи­та­ла ид­ва в съ­об­ра­же­ние и тогава, ко­га­то той се при­до­би­ва от да­де­но ли­це или гру­па хо­ра чрез сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во (към тях при­над­ле­жи и ма­те­ри­ал­на­та база), без той, капи- талът, да се прев­ръ­ща в лич­на соб­с­т­ве­ност по­ра­ди изискванията, изя­ве­ни пър­во­на­чал­но с ог­лед ре­али­за­ци­ята на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те способности.

В пос­лед­ния случаи, всич­ки при­до­бив­ки и спестявания, пос­тиг­на­ти бла­го­да­ре­ние на лич­ния принос, ос­та­ват лич­на соб­с­т­ве­ност на ли­це­то до не­го­ва­та смърт или лич­на соб­с­т­ве­ност на нас­лед­ни­ци­те му. Но до то­зи мо­мент след­ва да се из­п­ла­ща ус­та­но­ве­на­та от пра­во­ва­та дър­жа­ва лих­ва за сумите, ко­ито са вло­же­ни за съз­да­ва­не на сред­с­т­ва за производство. Изобщо, ако об­щес­т­во­то е из­г­ра­де­но вър­ху из­ло­же­ни­те тук принципи, мо­же да се нап­ра­ви пъл­но раз­г­ра­ни­че­ние меж­ду приходите, въз­ник­ва­щи от ра­бо­та със сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во и при­хо­ди­те от лич­ния (фи­зи­чес­ки или интелектуален) труд. Това раз­г­ра­ни­че­ние съ­от­ветс­т­ву­ва на прав­но­то съз­на­ние и на ин­те­ре­си­те на со­ци­ал­на­та общност. Всички спестявания, ко­ито се вла­гат за раз­ши­ря­ва­не на производството, слу­жат на об­щи­те интереси. А са­мо­то уп­рав­ле­ние на про­из­вод­с­т­во­то е въз­мож­но са­мо бла­го­да­ре­ние на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности. Нара- стването на ка­пи­та­ла - след прис­па­да­не­то на съ­от­вет­на­та лих­ва - ид­ва ка­то ре­зул­тат от ак­тив­нос­т­та на це­лия со­ци­ален организъм. Следовате- лно, та­зи част от ка­пи­та­ла тряб­ва да се вър­не об­рат­но в со­ци­ал­ния орга- низъм. Правовата дър­жа­ва ще по­со­чи са­мо пътя, по ко­ито след­ва да се осъ­щес­т­ви прех­вър­ля­не­то на въп­рос­ни­те ка­пи­тал­ни средства, но тя съв­сем не е за­дъл­же­на да взе­ме ре­ше­ния от­нос­но това, как един обо­ро­тен или спес­тен ка­пи­тал мо­же да се вклю­чи в да­де­но ма­те­ри­ал­но или ин­те­лек­ту­ал­но производство. Това би до­ве­ло до ед­на ти­ра­ния от стра­на на дър­жа­ва­та спря­мо ма­те­ри­ал­но­то и ин­те­лек­ту­ал­но производство. А на­й-­
доб­ри­ят за об­щес­т­во­то на­чин да бъ­де ръ­ко­во­де­но производството, се опи­ра на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те чо­веш­ки способности. А този, кой­то не же­лае да нап­ра­ви сам своя избор, ко­му да прех­вър­ли съз­да­де­ния от са­мия не­го капитал, е сво­бо­ден да го пре­дос­та­ви на сдру­же­ние или асо­ци­ация с нес­то­пан­с­ка дейност.

Капитал, пос­тиг­нат от спес­тя­ва­ния и лих­ви след­ва да бъ­де прех­вър­лен след смър­т­та на соб­с­т­ве­ни­ка - в съ­от­ветс­т­вие с пос­лед­на­та му во­ля - в ръ­це­те на ли­це или гру­па хора, за­ети в ма­те­ри­ал­на или ин­те­лек­ту­ал­на про­из­вод­с­т­ве­на дейност, а не в ръ­це­те на неп­ро­из­во­ди­тел­на личност, ко­ято би пре­вър­на­ла ка­пи­та­ла в из­точ­ник на рента. В случай, че не са по­со­че­ни кон­к­рет­но ли­це или гру­па хора, пра­во­то за раз­по­реж­да­не мо­же да се прех­вър­ли на дру­жес­т­во или асо­ци­ация с нес­то­пан­с­ка дейност. Единствено ако чо­век не е в със­то­яние сам да ре­ши уп­рав­ле­ни­ето на своя капитал, се на­мес­ва пра­во­ва­та държава, и то чрез ду­хов­ни­те си институции.

В из­г­ра­де­ния по то­зи на­чин со­ци­ален ред са взе­ти под вни­ма­ние как­то сво­бод­на­та ини­ци­ати­ва на от­дел­ни­те индивиди, та­ка и ин­те­ре­си­те на ця­ла­та общност. А на те­зи ин­те­ре­си се от­го­ва­ря на­й-­доб­ре чрез това, че сво­бод­на­та лич­на ини­ци­ати­ва се пос­та­вя в тях­на служба. И ако се­га чо­век по­ве­ри сво­ята ра­бо­та на ръ­ко­вод­с­т­во­то на друг човек, той ще знае: съв­мес­т­но­то из­де­лие ще бъ­де въз­мож­но най-доброто, как­то за со­ци­ал­ния организъм, та­ка и за са­мия работник. Визираният тук со­ци­ален ред съз­да­ва оп­ре­де­ле­ни съ­от­но­ше­ния - и те от­го­ва­рят на пра­вил­ния усет за не­ща­та - меж­ду ре­гу­ли­ра­ни­те чрез прав­но­то съз­на­ние пра­ва за раз­по­реж­да­не вър­ху капитала, ма­те­ри­али­зи­ран в сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во и чо­веш­ка­та ра­бот­на си­ла от ед­на страна, и це­ни­те на крайния про­дукт от дру­га страна.

В из­ло­же­ни­те тук мис­ли мо­же би има ре­ди­ца несъвършенства. Но при ед­но съ­от­ветс­т­ву­ва­що на дейс­т­ви­тел­нос­т­та мислене, не­ща­та не се свеж­дат до то­ва да се да­де ед­на „програма" вед­нъж завинаги, а до то­ва да се очер­тае посоката, в ко­ято хо­ра­та тряб­ва да работят. В то­зи ход на мисли, очер­та­на­та по­со­ка мо­же да ста­не още по­-­яс­на с по­мощ­та на един или друг пример. Но пло­дот­вор­на цел ще пос­тиг­нем по­ри и ко­га­то са­мо раз­съж­да­ва­ме в сми­съ­ла на да­де­на­та посока.

Благодарение на по­доб­ни тен­ден­ции оп­ре­де­ле­ни лич­ни или се­мей­ни им­пул­си мо­гат да вля­зат в съз­ву­чие с изис­к­ва­ни­ята на ця­ла­та чо­веш­ка общност. Нека напомним, че из­ку­ше­ни­ето да се прех­вър­ли соб­с­т­ве­нос­т­та още при­жи­ве на един или по­ве­че наследници, е мно­го голямо. Често тях­но­то усър­дие в ра­бо­та­та е са­мо при­вид­но и по­-доб­ре е да бъ­дат за­мес­те­ни с други. В свет­ли­на­та на гор­ни­те раз­съж­де­ния и в из­ве­де­ния от тях со­ци­ален ред, то­ва из­ку­ше­ние не е страшно. Защото единственото,
ко­ето в слу­чая изис­к­ва пра­во­ва­та държава, е че при всич­ки об­с­то­ятел­с­т­ва собствеността, ко­ято един член от се­мейс­т­во­то прех­вър­ля на друг, из­вес­т­но вре­ме след смър­т­та на последния, след­ва да се въз­ло­жи на дру­жес­т­во или асо­ци­ация с нес­то­пан­с­ка дейност. Правната уред­ба ще сле­ди да не се до­пус­ка за­оби­ка­ля­не на законите. Правовата дър­жа­ва ще се гри­жи са­мо за осъ­щес­т­вя­ва­не на то­ва прехвърляне, а кой ще бъ­де избран, за да встъ­пи във вла­де­ние на наследството, ще оп­ре­де­ли до­ми­ни­ра­щи­ят им­пулс в ду­хов­на­та ор­га­ни­за­ция на държавата. След ка­то те­зи пред­пос­тав­ки са изпълнени, ще въз­ник­не пъл­но раз­би­ра­не за това, че с по­мощ­та на въз­пи­та­тел­ни и об­ра­зо­ва­тел­ни мерки, нас­лед­ни­ци­те ще пред­по­че­тат ин­те­ре­си­те на со­ци­ал­ния организъм, а не да прех­вър­лят ка­пи­та­ла в ръ­це­те на не­ут­рал­ни лица, при­чи­ня­вай­ки ще­ти на обществото. Нито един чо­век с жи­во со­ци­ал­но чув­с­т­во и разбиране, ня­ма ин­те­рес от това, ка­пи­та­лът да се уп­рав­ля­ва от ли­це или гру­па хора, ко­ито не за­чи­тат ин­ди­ви­ду­ал­ни­те способности.

Ако чо­век има усет за прак­ти­чес­ки­те и осъ­щес­т­ви­ми не­ща в живота, той ня­ма да смет­не гор­ни­те мис­ли за ед­на утопия. Защото ста­ва ду­ма за та­ки­ва тенденции, ко­ито днес въз­ник­ват във вся­ка об­ласт на живота. Тря- бва са­мо да стиг­нем до убеждението, че в рам­ки­те на пра­во­ва­та държа- ва, ду­хов­ни­ят жи­вот и ико­но­ми­ка­та пос­те­пен­но ще от­х­вър­лят ней­на­та пре­доп­ре­де­ля­ща намеса. Ние не би­ва да се съп­ро­тив­ля­ва­ме сре­щу това, ко­ето дейс­т­ви­тел­но тряб­ва да стане, а имен­но сре­щу час­т­ни­те об­ра­зо­ва­тел­ни за­ве­де­ния и сре­щу лич­на­та ини­ци­ати­ва в сто­пан­с­кия живот. Раз- бира се, ня­ма нуж­да дър­жав­ни­те учи­ли­ща и дър­жав­но пла­ни­ра­но про­из­вод­с­т­во да бъ­дат пре­мах­на­ти още утре. И все пак до­ри в мал­ки­те и нез­на­чи­тел­ни про­ме­ни тряб­ва да видим, че пред­с­тои бав­но и пос­те­пен­но раз­г­раж­да­не на це­лия дър­жа­вен мо­но­пол вър­ху об­ра­зо­ва­ни­ето и иконо- миката. Днес е не­об­хо­ди­мо пре­ди всичко: хората, ко­ито са убе­де­ни в пра­во­та­та на из­ло­же­ни­те тук идеи, или на дру­ги по­доб­ни со­ци­ал­ни идеи, да се пог­ри­жат за тях­но­то разпространение. Ако те­зи идеи срещ­нат разбиране, не­из­беж­но ще се по­ро­ди и до­ве­рие спря­мо ед­но здра­вос­лов­но пре­об­ра­зу­ва­не на днеш­но­то състояние. И точ­но то­ва до­ве­рие е единственото, от ко­ето мо­же да про­из­ле­зе ед­но нор­мал­но и здра­во раз- витие. Защото кой­то мо­же да пе­че­ли по­доб­но доверие, тряб­ва да об­х­ва­не с пог­лед и това, как към се­гаш­на­та дейс­т­ви­тел­ност се при­ба­вят съв­сем но­ви тенденции. И на­й-­съ­щес­т­ве­на­та чер­та на те­зи идеи е, че те не ис­кат да до­ка­рат ед­но по­-доб­ро бъ­де­ще чрез по­-на­та­тъш­ни раз­ру­ше­ния на съв­ре­мен­ния свят от тези, ко­ито са ве­че налице; а че осъ­щес­т­вя­ва­не­то им се гра­ди вър­ху пре­из­г­раж­да­не на съ­щес­т­ву­ва­щи­те и раз­г­раж­да­не на бо­лес­тот­вор­ни­те структури. Всяко ра­зяс­не­ние на те­зи възгледи, ко­ето не се стре­ми да спе­че­ли доверие, ня­ма да пос­тиг­не същественото:


еволюция, ко­ято ще съх­ра­ни стойнос­т­та на съз­да­де­ни­те до­се­га блага, а не революция, ко­ято ще хвър­ли всич­ко в огън и пепел. Дори ра­ди­кал­но мис­ле­щи­ят чо­век ще из­пи­та до­ве­рие към та­ко­ва со­ци­ал­но преустройст- во, ко­ето се стре­ми да за­па­зи тра­ди­ци­он­ни­те стойности, за­що­то се виж­да из­п­ра­вен пред идеи, ко­ито мо­гат да пос­тиг­нат ед­но нор­мал­но и здра­во со­ци­ал­но развитие. От вни­ма­ни­ето му съ­що ня­ма да убегне, кои чо­веш­ки кла­си ви­на­ги се стре­мят към господство: яс­но е, че те ня­ма да пре­мах­нат съ­щес­т­ву­ва­що­то зло, ако тех­ни­те им­пул­си не се под­х­ран­ват от идеи, ко­ито пра­вят со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм здрав и жизнеспособен. Да се съмняваме, че те­зи идеи ще ос­та­нат не­до­раз­б­ра­ни в сму­та на на­ше­то вре­ме - въп­ре­ки раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето им от дос­та­тъч­но го­лям брои хора, и то с не­об­хо­ди­ма­та енер­гия - оз­на­ча­ва да се съм­ня­ва­ме в са­ма­та въз­п­ри­ем­чи­вост на чо­веш­ка­та при­ро­да към импулсите, но­се­щи здра­ве и целе- съобразност. Дори и да са на­ли­це из­вес­т­ни съмнения, то­зи въп­рос прос­то ня­ма за­що да бъ­де поставян. Важно е друго: как­во тряб­ва да правим, за да бъ­дат вклю­че­ни в дейс­т­вие те­зи про­буж­да­щи до­ве­рие идеи.

Ефективното раз­п­рос­т­ра­не­ние на раз­г­ле­да­ни­те тук идеи ще срещ­не съп­ро­ти­ва на­й-­ве­че в мис­лов­ни­те на­ви­ци на съв­ре­мен­ни­те хора, и то в две направления. От ед­на стра­на ще чу­ем възражението, че не бих­ме мог­ли да си пред­с­та­вим по­доб­но раз­д­ро­бя­ва­не на един­ния со­ци­ален жи­вот и че прак­ти­чес­ки не е въз­мож­на ко­ор­ди­на­ци­ята на три­те са­мос­то­ятел­ни сфери. От дру­га стра­на ще чуем, че въп­рос­на­та са­мос­то­ятел­ност на вся­ка от три­те сфе­ри мо­же да бъ­де пос­тиг­на­та съ­що и в до­се­гаш­на­та един­на държава, та­ка че фак­ти­чес­ки пред­ла­га­на­та кон­с­т­рук­ция е са­мо ед­на идея-призрак, ня­ма­ща ни­що об­що с дейс­т­ви­тел­ния свят. Първото въз­ра­же­ние ид­ва от ед­но не­ре­алис­тич­но мислене. То вярва, че в сво­ята со­ци­ал­на об­щ­ност хо­ра­та би­ха мог­ли да по­ро­дят са­мо ед­но въ­об­ра­жа­емо единс­т­во на живота, един­с­т­ве­но за­що­то пре­ди то­ва из­кус­т­ве­но са го внес­ли там под ед­на или дру­га форма. Реалният жи­вот оба­че изис­к­ва точ­но обратното. Единството тряб­ва да въз­ник­не ка­то последица. Соци- алните действия, им­пул­си­ра­ни от раз­лич­ни източници, ще пос­тиг­нат един­с­т­во ед­ва накрая. Цялата ни епо­ха е на­со­че­на сре­щу та­зи съ­от­ветс­т­ву­ва­ща на ре­ал­ния свят идея. Ето за­що и ця­ла­та ду­шев­на същ­ност на чо­ве­ка се съп­ро­тив­ля­ва­ше сре­щу на­ла­га­ния от­вън „ред" и от­дав­на под­гот­вя­ше днеш­на­та со­ци­ал­на драма.

Вторият пред­раз­съ­дък ид­ва от не­въз­мож­нос­т­та да се вник­не в прин­цип­на­та разлика, за­ся­га­ща про­це­си­те в три­те от­дел­ни сфе­ри на со­ци­ал­ния живот. Хората не виждат, че към вся­ка от три­те сфери, чо­век има спе­ци­фич­но отношение, ко­ето мо­же да се раз­гър­не са­мо ако в ре­ал­ния жи­вот съ­щес­т­ву­ва почва, вър­ху ко­ято - обо­со­бе­но от дру­ги­те две сфе­ри - то ще мо­же да се из­г­раж­да така, че да вза­имо­дейс­т­ву­ва и с по­со­че­ни­те две
сфери. Физиократичната те­ория от ми­на­ло­то смяташе: Или хо­ра­та съз­да­ват ръ­ко­вод­ни пра­ви­ла за сто­пан­с­кия живот, ко­ито ог­ра­ни­ча­ват са­мос­то­ятел­но­то му раз­ви­тие и то­га­ва те са вредни, или пък за­ко­ни­те дейс­т­ват в съ­що­то направление, в ко­ето и без дру­го про­ти­ча сто­пан­с­кия жи­вот и то­га­ва те са излишни. Посредствената стойност на та­зи те­ория е преодоляна, но ка­то на­вик на мисленето, тя про­дъл­жа­ва опус­то­ши­тел­ния си ход из чо­веш­ки­те глави. Смята се, че ко­га­то ед­на об­ласт от жи­во­та след­ва сво­ите соб­с­т­ве­ни закони, от нея тряб­ва да про­из­ле­зе всичко, ко­ето е не­об­хо­ди­мо за живота. Ако нап­ри­мер сто­пан­с­ки­ят жи­вот е ре­гу­ли­ран по та­къв начин, че хо­ра­та при­емат ръ­ко­вод­ни­те пра­ви­ла за добри, би трябвало, следователно, от пер­фек­т­но ор­га­ни­зи­ра­ния сто­пан­с­ки жи­вот да про­из­ля­зат из­ря­ден пра­вов и ду­хо­вен живот. Само че то­ва е не- възможно. А да повярва, че е възможно, мо­же са­мо мислител, който е на­пъл­но чужд на действителността. В об­лас­т­та на ико­но­ми­ка­та не съ­щес­т­ву­ва нищо, чи­ято вът­реш­на при­ро­да да съ­дър­жа сти­мул за ре­гу­ли­ра­не на меж­ду­чо­веш­ки­те отношения. И ако по­ис­ка­ме да из­в­ле­чем те­зи от­но­ше­ния от ико­но­ми­чес­ки­те стимули, то­ва оз­на­ча­ва да при­зо­вем чо­ве­ка - с не­го­вия труд и не­го­ви­те сред­с­т­ва за про­из­вод­с­т­во - в рам­ки­те на сто­пан­с­кия живот. Той не­из­беж­но ще се пре­вър­не в ед­но зъб­ча­то коле- ло, вклю­че­но в ико­но­ми­чес­кия механизъм. Защото ико­но­ми­чес­ки­ят жи­вот има тен­ден­ци­ята неп­ре­къс­на­то да дви­жи в ед­на посока, в ко­ято тря- б­ва да по­на­ся въз­дейс­т­вия от съв­сем не­очак­ва­ни места. Не е вярно, че ако прав­ни­те нор­ми след­ват ико­но­ми­чес­ко­то развитие, те са добри, а ако му противоречат, са вредни. Напротив, са­мо ако ико­но­ми­чес­ко­то разви­тие бъ­де неп­ре­къс­на­то пов­ли­ява­но от прав­ни­те норми, ко­ито за­ся­гат един­с­т­ве­но чо­веш­ка­та стойност на индивида, са­мо то­га­ва чо­век мо­же да на­ме­ри дос­той­но мяс­то в ико­но­ми­чес­кия живот. Едва след ка­то ин­ди­ви­ду­ал­ни­те спо­соб­нос­ти се от­де­лят на­пъл­но от ико­но­ми­чес­кия жи­вот и из­рас­нат на своя соб­с­т­ве­на почва, пул­си­рай­ки го неп­ре­къс­на­то със сили, как­ви­то той сам не мо­же да породи, са­мо то­га­ва ико­но­ми­ка­та ще мо­же да се раз­ви­ва по един бла­гоп­ри­ятен за чо­ве­ка начин.

Забележително е, че в съв­сем по­вър­х­нос­т­ния пласт на жи­во­та всич­ки яс­но виж­дат пре­дим­с­т­ва­та от раз­де­ля­не­то на труда. И ни­кой не вярва, че ши­ва­чът мо­же да от­г­леж­да кра­ва­та си, за да пие мляко. Повърхностният пог­лед счита, че ди­рек­ти­ви­те и раз­по­ред­би­те би тряб­ва­ло да бъ­дат на­й-­ре­зул­тат­ния под­ход в со­ци­ал­ния живот.

Обстоятелството, че от­в­ся­къ­де въз­ник­ват въз­ра­же­ния тък­мо сре­щу он­зи со­ци­ален ред и не­го­ви­те принципи, ко­ито съ­от­ветс­т­ву­ват на ис­тин­с­ки­те съ­от­но­ше­ния в живота, е не­що естествено. Защото ис­тин­с­ки­ят жи­вот ви­на­ги по­раж­да противоречия. И ако чо­век ръ­ко­во­ди мис­ле­не­то си с ог­лед на то­зи живот, той тряб­ва да се стре­ми към та­ки­ва действия, чи­ито
пос­ле­ди­ци и про­ти­во­ре­чия съ­от­вет­но ще бъ­дат не­ут­ра­ли­зи­ра­ни чрез друг вид действия. Той в ни­кой слу­чай ня­ма да смята, че ед­но начина- ние, ко­ето спо­ред не­го­во­то мис­ле­не е „идеално" ня­ма - в хо­да на вре­ме­то - да се раз­вие по без­п­роб­ле­мен начин.

В плат­фор­ма­та на съв­ре­мен­ния со­ци­али­зъм ос­но­ва­тел­но е за­лег­на­ло изис­к­ва­не­то но­ви­те про­из­вод­с­т­ве­ни от­рас­ли да га­ран­ти­рат оп­ре­де­ле­на пот­ре­би­тел­с­ка част за всич­ки ин­ди­ви­ди и прак­ти­чес­ки да из­мес­тят ста­ри­те про­из­вод­с­т­ве­ни отрасли, ко­ито га­ран­ти­ра­ха пе­чал­ба на един или друг индивид. Но ако чо­век на­пъл­но вник­не в то­ва изискване, той да­леч ня­ма да стиг­не до ос­нов­ния из­вод на то­зи по­-нов социализъм, че - сле­до­ва­тел­но - сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во тряб­ва да се пре­вър­нат от час­т­на соб­с­т­ве­ност в колективна. Той ще бъ­де при­ну­ден да стиг­не до съв­сем друг извод: че благата, про­из­ве­де­ни в ре­зул­тат на лич­на­та ини­ци­ати­ва и ин­ди­ви­ду­ал­ни­те ка­чес­т­ва на човека, тряб­ва да бъ­дат пре­дос­та­ве­ни по ес­тес­т­вен и спра­вед­лив път на ця­ло­то общество. Икономическата кон­цеп­ция на съв­ре­мен­на­та епо­ха се ба­зи­ра на това, че фор­ми­ра при­хо­ди чрез ко­ли­чес­т­во­то на съз­да­де­ни­те блага; за­нап­ред хо­ра­та ще тряб­ва да се стре­мят чрез при­ла­га­не на ко­опе­ра­тив­ния прин­цип - след­вай­ки не­об­хо­ди­ми­те раз­ме­ри на пот­реб­ле­ни­ето - да на­ме­рят на­й-­доб­рия на­чин на производство, как­то и вер­ния път от про­из­во­ди­те­ля до потребителя. А прав­на­та уред­ба ще се гри­жи за това, ед­но про­из­вод­с­т­ве­но пред­п­ри­ятие да е свър­за­но с да­де­на лич­ност или гру­па хо­ра са­мо дотогава, до­ка­то та­зи свър­за­ност на­ми­ра сво­ето оп­рав­да­ние в лич­ни­те ка­чес­т­ва на съ­от­вет­ни­те индивиди. Вместо об­щес­т­ве­на соб­с­т­ве­ност вър­ху сред­с­т­ва­та за производство, на пре­ден план в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм ще из­ле­зе кръ­во­об­ра­ще­ни­ето на те­зи средства, ко­ето ви­на­ги и от­но­во ще ги на­соч­ва към оне­зи личности, чи­ито ин­ди­ви­ду­ал­ни ка­чес­т­ва ги пра­вят спо­соб­ни да ре­али­зи­рат въп­рос­ни­те сред­с­т­ва по въз­мож­но на­й-­доб­рия за об­щес­т­во­то начин. Точно та­ка ще се осъ­щес­т­ви не­об­хо­ди­мо­то от­но­ше­ние меж­ду лич­ност и сред­с­т­ва за производство, ко­ето до­се­га се про­явя­ва­ше чрез час­т­на­та собственост. Защото ръ­ко­во­ди­те­лят на ед­но сто­пан­с­ко на­чи­на­ние и не­го­ви­ят за­мес­т­ник фор­ми­рат сво­ите при­хо­ди - съ­от­ветс­т­ву­ва­щи на тех­ни­те изис­к­ва­ния - с по­мощ­та на сред­с­т­ва­та за производство, и те са за­дъл­же­ни към те­зи средства. Те ня­ма да про­пус­нат оп­ти­мал­ния ва­ри­ант на ед­но производство, за­що­то не­го­во­то на­рас­т­ва­не оси­гу­ря­ва ако не мак­си­мал­на­та печалба, то по­не част от тех­ни­те приходи. В сми­съ­ла на гор­ни­те разсъждения, пе­чал­ба­та се на­соч­ва към об­щес­т­во­то в та­къв размер, кой­то се оп­ре­де­ля след прис­па­да­не­то на лихвата, упот­ре­бе­на в пол­за на про­из­во­ди­те­ля по­ра­ди на­рас­т­ва­не­то на производството. И на­пъл­но в ду­ха на из­ло­же­на­та те­за е, че ко­га­то про­из­вод­с­т­во­то спада, в съ­от­ве­тен раз­мер тряб­ва да се ог­ра­ни­чат и при­хо­ди­те на производители-


те, а ко­га­то то нараства, рес­пек­тив­но да се повишат. Но при­хо­ди­те ви­на­ги тряб­ва да са в за­ви­си­мост от ду­хов­ни­те пос­ти­же­ния на ръководителя. Тук не ста­ва ду­ма за пе­чал­ба от по­ло­же­ни уси­лия из­вън ду­хов­на­та сфе- ра, а за при­хо­ди про­из­ти­ча­щи от оп­ре­де­ле­ни вза­имо­дейс­т­вия вът­ре в ця­лос­т­ния жи­вот на обществото.

Занапред ще ста­не ясно, че осъ­щес­т­вя­ва­не­то на пред­с­та­ве­ни­те тук со­ци­ал­ни идеи ще пре­да­де на съв­ре­мен­ни­те тен­ден­ции съ­вър­ше­но но­во зна- чение. Собствеността прес­та­ва да бъ­де това, ко­ето е би­ла досега. Тя ня­ма да се тран­с­фор­ми­ра об­рат­но в ед­на ве­че пре­одо­ля­на форма, как­ва­то е ко­лек­тив­на­та собственост, а ще пре­рас­не в не­що съ­вър­ше­но ново. Обек- тите на соб­с­т­ве­нос­т­та ще бъ­дат вклю­че­ни в по­то­ка на со­ци­ал­ния живот. Индивидът не тряб­ва да си слу­жи с тях дви­жен от ли­чен ин­те­рес и във вре­да на обществото. От дру­га страна, об­щес­т­во­то съ­що не тряб­ва да ги из­пол­з­ва по бю­рок­ра­ти­чен или друг на­чин във вре­да на индивида. Под- ходящото ли­це след­ва да на­ме­ри сво­бо­ден дос­тъп до тях и чрез тях да е в със­то­яние да слу­жи на ця­ло­то общество.

Усет за ис­тин­с­кия ин­те­рес на об­щес­т­во­то мо­же да се из­г­ра­ди чрез осъ­щес­т­вя­ва­не­то на та­ки­ва импулси, ко­ито пос­та­вят про­из­вод­с­т­во­то на здра­ва ос­но­ва и пред­паз­ват со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм от кри­зис­ни ситуации. Определен на­чин на уп­рав­ле­ние се явя­ва не­об­хо­дим тогава, ко­га­то про­из­ли­за един­с­т­ве­но от ме­ха­низ­ми­те на сто­пан­с­кия жи­вот и мо­же да до­ве­де по тях­но­то уравновесяване. Ако нап­ри­мер ед­но пред­п­ри­ятие не мо­же да олих­вя­ва тру­до­ви­те спес­тя­ва­ния на сво­ите заемодатели, то­га­ва - в слу­чай че то за­до­во­ля­ва не­чии пот­реб­нос­ти - е възможно, след сво­бод­но до­го­ва­ря­не с дру­ги сто­пан­с­ки предприятия, да въз­с­та­но­ви за­гу­би­те на още­те­ни­те лица. Един за­вър­шен в се­бе си сто­пан­с­ки механизъм, кой­то по­лу­ча­ва от­вън как­то прав­ни­те норми, та­ка и неп­ре­къс­на­тия приток: на чо­веш­ки ре­сур­си под фор­ма­та на сво­бод­но изя­ве­ни чо­веш­ки способно- сти, ос­та­ва свър­зан един­с­т­ве­но със сво­ята сто­пан­с­ка същност. Така той ста­ва ини­ци­атор за та­ко­ва раз­п­ре­де­ле­ние на благата, ко­ето пре­дос­та­вя на все­ки ин­ди­вид не­об­хо­ди­ми­те му ус­ло­вия с ог­лед прос­пе­ри­те­та на ця­ло­то общество. В случай, че ед­но ли­це по­лу­чи по­ве­че до­хо­ди от друго, един­с­т­ве­на­та при­чи­на ще ле­жи в по­-доб­ро­то из­пол­з­ва­не на лич­ни­те му спо­соб­нос­ти в име­то на обществото.

Социален организъм, кой­то из­г­раж­да се­бе си в свет­ли­на­та на об­съж­да­на­та тук концепция, ще мо­же да ре­гу­ли­ра съ­от­вет­ни­те данъци, не­об­хо­ди­ми за пра­во­вия живот. Това ще се пос­тиг­не чрез спо­ра­зу­ме­ние меж­ду ръ­ко­во­ди­те­ли­те от две­те сфери: юри­ди­чес­ка­та и стопанската. А всичко, не­об­хо­ди­мо за ду­хов­на­та сфера, ще се при­ба­ви към нея от стра­на на от­дел­ни­те личности, за­що­то те учас­т­ву­ват в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм и - до­кол­ко­то сво­бод­но вник­ват в не­об­хо­ди­мос­т­та от не­за­ви­сим ду­хо­вен жи­-


вот - са­ми ще оп­ре­де­лят раз­ме­ра на сво­ето фи­нан­со­во подпомагане. Та- зи ду­хов­на ор­га­ни­за­ция чер­пи сво­ите здра­ви си­ли от сво­бод­на­та кон­ку­рен­ция на лич­на­та инициатива, про­яве­на от оне­зи личности, кой­то ми­гат да раз­гър­нат ед­на или дру­га ду­хов­на дейност.

Правните ин­с­ти­ту­ции мо­гат да про­явят не­об­хо­ди­мо­то раз­би­ра­не за спра­вед­ли­во раз­п­ре­де­ля­не на благата, един­с­т­ве­но в свет­ли­на­та на раз­г­леж­да­на­та тук кон­цеп­ция за здрав со­ци­ален организъм. Стопански орга- низъм, кой­то ан­га­жи­ра чо­веш­ки­ят труд без да се съ­об­ра­зя­ва с тес­ни­те пот­реб­нос­ти на от­дел­ни­те про­из­вод­с­т­ве­ни отрасли, а ос­та­ва в пред­ви­де­ни­те от за­ко­на рамки, оп­ре­де­ля стойнос­т­та на бла­га­та спо­ред при­но­са на хо­ра­та към са­мия него. Той ня­ма да до­пус­не онова, ко­ето оп­ре­де­ля ре­али­зи­ра­на­та стойност на благата, без да се за­чи­та чо­веш­ко­то дос­тойн­с­т­во и благополучие. Такъв ор­га­ни­зъм е в със­то­яние да раз­ли­чи права, кой­то про­из­ти­чат от чис­то чо­веш­ки­те отношения. Децата имат пра­во­то да по­лу­чат въз­пи­та­ние и образование, гла­ва­та на се­мейс­т­во­то ще по­лу­ча­ва по­-го­ля­мо въз­наг­раж­де­ние от този, кой­то не е такъв. Надбавката ще ид­ва в ре­зул­тат на оп­ре­де­ле­ни ини­ци­ати­ви след спо­ра­зу­ме­ни­ето меж­ду три­те со­ци­ал­ни организации. Подобни ини­ци­ати­ви са в съ­от­ветс­т­вие с пра­во­то на въз­пи­та­ние по­ра­ди това, че - с ог­лед на об­щи­те ико­но­ми­чес­ки ус­ло­вия - ръ­ко­вод­с­т­во­то на сто­пан­с­ка­та ор­га­ни­за­ция оп­ре­де­ля въз­мож­ния раз­мер на съ­от­вет­ни­те такси, а след пре­цен­ка на ду­хов­на­та организация, пра­во­ва­та дър­жа­ва ус­та­но­вя­ва кон­к­рет­ни­те пра­ва на от­дел­но­то лице. Отново сти­га­ме до въз­мож­нос­ти­те на ед­но мислене, ко­ето е в съ­от­ветс­т­вие с ре­ал­ния свят, за­що­то в слу­чая чрез един при­мер са­мо за­гат­ва­ме за посоката, в ко­ято след­ва да се раз­гър­нат ед­ни или дру­ги инициативи. Възможно е за оп­ре­де­лен чо­век те да са ко­рен­но различни. Но „правилни" те ще са са­мо в рам­ки­те на ед­но пла­ни­ра­но взаимодейст- вие, включ­ва­що и три­те са­мос­то­ятел­ни зве­на на со­ци­ал­ния организъм. Тук, в хо­да на то­ва изложение, в про­ти­во­вес на мно­го неща, кой­то днес ми­на­ват за практични, но не са, мис­ле­не­то се опи­ра на дейс­т­ви­тел­но практичното, а имен­но на та­ко­ва тро­ич­но раз­де­ля­не на со­ци­ал­ния орга- низъм, ко­ето под­тик­ва хо­ра­та към тър­се­не на со­ци­ал­на­та целесъоб- разност.

Както на де­ца­та се по­ла­га пра­во­то на възпитание, та­ка на възрастните, инвалидите, ов­до­ве­ли­те и бол­ни­те се по­ла­га пра­во­то на оп­ре­де­лен жиз­нен стандарт, кой­то след­ва да се под­дър­жа от ка­пи­тал­ни­те сред­с­т­ва по начин, схо­ден с от­пус­ка­не­то на съ­от­вет­ни­те так­си за въз­пи­та­ни­ето на непълнолетните. Най-същественото тук е следното: при­хо­ди­те на не­ра­бо­те­щи­ят се оп­ре­де­лят не от сто­пан­с­ки съображения, а об­рат­но - це­ли­ят сто­пан­с­ки жи­вот ста­ва за­ви­сим от отношенията, по­раж­да­ни от прав­но­то съз­на­ние на хората. Работещите в да­ден сто­пан­с­ки от­ра­съл пос­ти­гат
чрез своя труд тол­ко­ва по-малко, кол­ко­то по­ве­че тряб­ва да се от­де­ля за неработещите. Обаче то­ва „по-малко" - след ка­то раз­г­леж­да­ни­те тук со­ци­ал­ни им­пул­си бъ­дат ре­али­зи­ра­ни - ще се раз­п­ре­де­ля рав­но­мер­но меж­ду всич­ки учас­т­ни­ци в со­ци­ал­ния организъм. Чрез оп­ре­де­ле­на­та от ико­но­ми­ка­та пра­во­ва държава, въз­пи­та­ни­ето и обу­че­ни­ето на нет­ру­дос­по­соб­ни­те - ед­на все­об­ща за­да­ча на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во - дейс­т­ви­тел­но ще пре­рас­не в пър­вос­те­пен­на цел, за­що­то в об­лас­т­та на пра­во­то дейс­т­ву­ва това, ко­ето обе­ди­ня­ва всич­ки пъл­но­лет­ни чле­но­ве на обществото.

Социален организъм, из­г­ра­ден спо­ред за­ми­съ­ла на об­съж­да­на­та тук идея, ще съ­умее да вне­се в чо­веш­ка­та об­щ­ност по­ло­жи­тел­ния баланс, кой­то да­ден ин­ди­вид пос­ти­га бла­го­да­ре­ние на сво­ите лич­ни качества, как­то и да от­не­ма не­об­хо­ди­ми­те сред­с­т­ва за из­д­ръж­ка­та на оне­зи индивиди, на ко­ито лип­с­ват способности. „Принадената стойност" ще слу­жи не за не­оп­рав­да­ния лукс на да­ден човек, а за оси­гу­ря­ва­не­то на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм с но­ви ду­шев­ни и ма­те­ри­ал­ни блага, как­то и за об­г­риж­ва­не­то на оне­зи хора, ко­ито се раж­дат в то­зи организъм, но не са в със­то­яние да му служат.

Ако смятаме, че обо­со­бя­ва­не­то на три­те със­тав­ни час­ти в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм има са­мо те­оре­тич­на стойност и че то и без дру­го въз­ник­ва „са­мо по се­бе си" в един­на­та дър­жа­ва или в ед­на ико­но­ми­чес­ка система, ко­ято об­х­ва­ща дър­жа­ва­та и се ба­зи­ра на ко­лек­тив­на­та соб­с­т­ве­ност вър­ху сред­с­т­ва­та за производство, тряб­ва да се за­мис­лим вър­ху осо­бе­ния ха­рак­тер на со­ци­ал­ни­те тенденции, ко­ито за­дъл­жи­тел­но ще се появят, ако тро­ич­но­то раз­де­ля­не на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм бъ­де осъ­щес­т­ве­но до- край. Тогава нап­ри­мер не дър­жа­ва­та ще приз­на­ва по­ве­че па­ри­те ка­то за­кон­но пла­теж­но средство; то­зи вид приз­на­ние ще про­из­ти­ча от мерките, ко­ито са пред­п­ри­ели ръ­ко­вод­ни­те ин­с­ти­ту­ции на сто­пан­с­ки­те организа- ции. Защото в здра­вия со­ци­ален ор­га­ни­зъм па­ри­те са не друго, а един вид ука­за­ния или ин­с­т­рук­ции за съ­от­вет­на­та стока, ко­ято е про­из­ве­де­на от дру­ги лица. Тези ука­за­ния мо­гат да се из­ве­дат от ця­лос­т­ния сто­пан­с­ки живот, за­що­то до­ри про­из­ве­де­ни­те сто­ки се включ­ват в то­зи ця­лос­тен сто­пан­с­ки живот. Благодарение на па­рич­но­то обръщение, сто­пан­с­ки­ят сек­тор ста­ва ед­но все­об­що цяло. В раз­лич­ни­те от­рас­ли все­ки про­из­веж­да за всеки, но са­мо чрез учас­ти­ето си в об­щия сто­пан­с­ки живот. Вътре в сто­пан­с­кия сек­тор не­ща­та се свеж­дат на­й-­ве­че до це­ни­те на от­дел­ни­те стоки. В то­зи сек­тор сто­ков ха­рак­тер при­емат съ­що и постиже- нията, ко­ито ина­че се про­явя­ват ка­то ду­хов­на или дър­жав­ни­чес­ка дей- ност. За сто­пан­с­кия сек­тор пос­ти­же­ни­ята на един учи­тел в не­го­вия учи­ли­щен клас пред­с­тав­ля­ват вид стока. Индивидуалните спо­соб­нос­ти на учи­те­ля се зап­ла­щат тол­ко­ва малко, кол­ко­то и ра­бот­на­та си­ла на работ- ника. И в два­та слу­чая мо­же да бъ­де зап­ла­те­но са­мо това, ко­ето се по­-
раж­да от тях и ко­ето за сто­пан­с­кия сек­тор пред­с­тав­ля­ва стока.

А как мо­же да се из­пол­з­ва сво­бод­на­та ини­ци­ати­ва и правото, за да въз­ник­не оп­ре­де­ле­на стока, то­ва е на­пъл­но из­вън сто­пан­с­кия механизъм, съ­що как­то из­вън не­го е и вли­яни­ето на при­род­ни­те си­ли вър­ху до­би­ва на зър­но в ед­на пло­до­род­на или неп­ло­до­род­на година. От глед­на точ­ка на сто­пан­с­кия механизъм, как­то ду­хов­на­та организация, та­ка и държава- та, са са­мо от­дел­ни стокопроизводители. Това, ко­ето те про­из­веж­дат - в тех­ни­те соб­с­т­ве­ни рам­ки - се прев­ръ­ща в сто­ка ед­ва тогава, ко­га­то то се по­еме от сто­пан­с­кия сектор. Те не про­из­веж­дат в тех­ни­те соб­с­т­ве­ни рамки, но с пос­ти­же­ни­ята им раз­по­ла­гат ръ­ко­вод­ни­те ор­га­ни на сто­пан­с­ки­ят организъм.

Чисто ико­но­ми­чес­ка­та стойност на ед­на сто­ка (или на ед­но постиже- ние), до­кол­ко­то те имат своя па­ри­чен еквивалент, ще за­ви­си от она­зи целесъобразност, ко­ято се оп­ре­де­ля от ръ­ко­вод­с­т­во­то на съ­от­вет­ния сто­пан­с­ки отрасъл. От не­го­ви­те ини­ци­ати­ви за­ви­си как ще се раз­вие сто­пан­с­ка­та производителност, до­кол­ко­то тя ще се гра­ди и вър­ху ду­хов­ни­те и прав­ни принципи, съз­да­де­ни в рам­ки­те на дру­ги­те със­тав­ни час­ти на со­ци­ал­ния организъм. Тогава па­рич­на­та стойност на ед­на сто­ка ще бъ­де из­раз на това, че тя е из­ра­бо­те­на за пот­реб­нос­ти­те на гру­па ку­пу­ва­чи с учас­ти­ето на це­лия сто­пан­с­ки организъм. Ако бъ­дат из­пъл­не­ни условията, за ко­ито ста­ва ду­ма тук, до­ми­ни­ра­щи­ят им­пулс в сто­пан­с­кия ор­га­ни­зъм ня­ма да се оп­ре­де­ля от стре­ме­жа за нат­руп­ва­не на бо­гатс­т­во чрез ко­ли­чес­т­ва­та от ед­на или дру­га стока, а въз­ник­ва­щи­те и свър­за­ни по на­й-­раз­но­об­ра­зен на­чин сто­пан­с­ки дружества, ко­опе­ра­ти­ви и асо­ци­ации прос­то ще га­ран­ти­рат та­ко­ва стокопроизводство, ко­ето от­го­ва­ря на търсенето. Само та­ка в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм - що се от­на­ся до тър­се­не­то и пот­реб­нос­ти­те на хо­ра­та - ще се ус­та­но­вят точ­ни­те съ­от­но­ше­ния меж­ду па­рич­на­та стойност и сто­пан­с­ка­та инициатива*. /* Нормални це­но­ви отношения, за­ся­га­щи про­из­ве­де­ни­те стоки, мо­гат да се по­ро­дят са­мо ако со­ци­ал­ни­ят ор­га­ни­зъм се раз­ви­ва по ука­за­ния тук път, из­ра­зя­ващ се в сво­бод­но вза­имо­дейс­т­вие на три­те му със­тав­ни части. Нещата тряб­ва да са из­г­ра­де­ни така, че за да­ден вид про­из­вод­с­т­во все­ки ра­бот­ник да по­лу­ча­ва он­зи па­ри­чен еквивалент, кой­то му е не­об­хо­дим за за­до­во­ля­ва­не на всич­ки не­го­ви пот­реб­нос­ти (вклю­чи­тел­но и те­зи на при­над­ле­жа­щи­те към не­го лица), от­го­ва­рящ на по­ло­же­ния от не­го труд. Подобни це­но­ви от­но­ше­ния не мо­гат да въз­ник­нат по офи­ци­ален път; те тряб­ва да се по­ро­дят ка­то ре­зул­тат от жи­ви­те вза­имо­дейс­т­вия в со­ци­ал­ния ор- ганизъм. Но те ще се по­явят ед­ва след нор­мал­но­то и здра­во вза­имо­дейс­т­вие меж­ду три­те със­тав­ни час­ти на со­ци­ал­ния организъм. Със съ­ща­та си­гур­ност след­ва да се из­на­ме­ри и кон­с­т­рук­ци­ята на един здрав мост, ако той се строи спо­ред точ­ни­те за­ко­ни на ма­те­ма­ти­ка­та и механиката.
Естествено, мо­же да се нап­ра­ви и близ­ко­то до ума възражение, че со­ци­ал­ния жи­вот не мо­же да след­ва законите, по кой­то се из­г­раж­да един мост. Но по­доб­но въз­ра­же­ние изоб­що не мо­же да хрум­не на този, кой­то е ус­пял да разбере, че нас­то­яща­та кни­га е за­мис­ле­на спо­ред живите, а не спо­ред ма­те­ма­ти­чес­ки­те закони/.

В здра­вия со­ци­ален ор­га­ни­зъм па­ри­те дейс­т­ви­тел­но ще бъ­дат са­мо един критерий; за­що­то зад вся­ка мо­не­та или банк­но­та ще има сто­ко­во пок­ри­тие и един­с­т­ве­но то ще на­соч­ва при­те­жа­те­ля на па­ри­те към са­ми­те па­рич­ни знаци. Природата на те­зи от­но­ше­ния ще по­раж­да ед­ни или дру­ги не­об­хо­ди­ми тенденции, ко­ито мо­гат да от­не­мат от па­ри­те тях­на­та стой- ност в случаи, че те из­гу­бят то­ку­-що опи­са­но­то значение. За та­ки­ва тен­ден­ции ве­че ста­на дума. След из­вес­т­но вре­ме при­те­жа­ни­ето на па­ри­те се прех­вър­ля под оп­ре­де­ле­на фор­ма на ця­ло­то общество. И за да ня­ма пари, ко­ито не са вклю­че­ни в про­из­вод­с­т­ве­ния цикъл, за да не се за­дър­жат па­ри­те от тех­ни­те притежатели, ко­ито за­оби­ка­лят на­ме­ре­ни­ята на сто­пан­с­ки­те организации, въз­мож­но е пе­ри­одич­но от­пе­чат­ва­не на но­ви па­рич­ни знаци. Впрочем, при по­доб­ни от­но­ше­ния ще ста­не ясно, че в хо­да на го­ди­ни­те лих­ве­ни­ят до­ход от да­ден ка­пи­тал неп­ре­къс­на­то нама- лява. Парите се из­нос­ват така, как­то се из­нос­ват и стоките. Ето за­що из­вес­т­ни мер­ки от стра­на на дър­жа­ва­та са оправдани. „Лихва вър­ху лих- вата" не мо­же па съществува. Спестяванията са един вид постижения, ко­ито по­-къс­но да­ват пра­во на въз­в­ра­ти­мост под фор­ма­та на стока; оба­че то­зи вид пра­ва мо­же да стиг­не са­мо до оп­ре­де­ле­ни граници, за­що­то ка­то права, про­из­ти­ча­щи от миналото, ще мо­гат да бъ­дат за­до­во­ле­ни са­мо чрез про­дук­ти на тру­да с днеш­на дата. Подобни пра­ва не тряб­ва да се прев­ръ­щат в сред­с­т­во за ико­но­ми­чес­ки натиск. Валутният проб­лем мо­же да бъ­де пос­та­вен вър­ху здра­ва прин­цип­на ос­но­ва ед­ва чрез раз­ре­ша­ва­не­то на те­зи въпроси. Защото не­за­ви­си­мо от то­ва как ос­та­на­ли­те фак­то­ри фор­ми­рат паричната, единица, ва­лу­та­та ста­ва ра­ци­онал­ни­ят гра­ди­вен еле­мент на ця­лос­т­ния сто­пан­с­ки организъм, при условие, че се уп­рав­ля­ва от са­мия него. Една дър­жа­ва ни­ко­га не мо­же да ре­ши ва­лут­ния въп­рос чрез закони; съв­ре­мен­ни­те дър­жа­ви мо­гат да ре­шат ва­лут­ния въп­рос са­мо тогава, ко­га­то те се от­ка­жат от та­зи за­да­ча и пре­дос­та­вят не­об­хо­ди­мо­то на обо­со­бе­ния от тях и не­за­ви­сим сто­пан­с­ки орга- низъм.



Днес мно­го се го­во­ри за мо­дер­но­то раз­де­ле­ние на тру­да и за вли­яни­ето му вър­ху ико­но­ми­ята на време, вър­ху ка­чес­т­во­то на про­из­ве­де­ни­те сто- ки, сто­ко­обо­ро­та и т.н.; оба­че не се взе­ма под вни­ма­ние как то се от­ра­зя­ва вър­ху от­но­ше­ни­ето на от­дел­ния чо­век към пос­ти­же­ни­ята на не­го­вия труд. Всеки индивид, кой­то се тру­ди в един со­ци­ален организъм, ос­но­ван вър­ху т.н. раз­де­ле­ние на труда, прак­ти­чес­ки ни­ко­га не пе­че­ли
сво­ите до­хо­ди сам, а пра­ви то­ва чрез тру­да на всич­ки учас­т­ни­ци в со­ци­ал­ния организъм. Един ши­вач например, кой­то си уши­ва дре­ха за лич­на употреба, из­г­раж­да спря­мо нея съв­сем дру­ги от­но­ше­ния от човек, чи­ето при­ми­тив­но рав­ни­ще го ка­ра сам да оси­гу­ря­ва не­об­хо­ди­ми­те сред­с­т­ва за под­дър­жа­не­то на своя живот. Той си уши­ва дрехата, за­що­то мо­же да пра­ви дре­хи и за другите; за не­го стойнос­т­та на дре­ха­та из­ця­ло за­ви­си от уме­ни­ята на другите. Фактически дре­ха­та е сред­с­т­во за производ- ство. Някой ще възрази, че тук ста­ва ед­но „разцепване" на понятията. Но ако той има пог­лед вър­ху це­но­об­ра­зу­ва­не­то на сто­ка­та в сто­пан­с­кия организъм, ня­ма да мис­ли по то­зи начин. Тогава той ще види, че в един сто­пан­с­ки организъм, по­чи­ващ вър­ху раз­де­ле­ни­ето на труда, чо­век про- с­то не мо­же да ра­бо­ти за се­бе си. Може да се ра­бо­ти са­мо за дру­ги­те и да ос­та­виш дру­ги­те да ра­бо­тят за се­бе си. Човек не мо­же да ра­бо­ти за се­бе си така, как­то не мо­же и да изя­де сам се­бе си. Обаче лес­но мо­гат да въз­ник­нат структури, ко­ито про­ти­во­ре­чат на раз­де­ле­ни­ето на тру­да и не­го­ва­та същност. Последното става, ко­га­то про­из­вод­с­т­во­то на бла­га е наг­ла­се­но така, че да пре­дос­та­ви на от­дел­ния чо­век ка­то соб­с­т­ве­ност онова, ко­ето той мо­же да произведе, бла­го­да­ре­ние са­мо на обстоятелст- вото, че за­ема сво­ето мяс­то в со­ци­ал­ния организъм. Разделението на тру­да се от­ра­зя­ва на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм по та­къв начин, че ин­ди­ви­дът за­поч­ва да жи­вее спо­ред отношенията, въз­ник­ва­щи в ця­лос­т­на­та чо­веш­ка общност, а те по чис­то сто­пан­с­ки при­чи­ни прос­то из­к­люч­ват егоиз- ма. Ако все пак ня­ка­къв его­изъм е на­ли­це под фор­ма­та на кла­со­ви при­ви­ле­гии или не­що подобно, ра­но или къс­но въз­ник­ват сът­ре­се­ния в со­ци­ал­ния организъм. Днес ние жи­ве­ем точ­но в та­къв пе­ри­од от време. Възможно е мно­го хо­ра да не вник­ват в изискването, че прав­ни­те от­но­ше­ния тряб­ва да се из­г­раж­дат спо­ред на­пъл­но не­его­ис­тич­но­то раз­де­ле­ние на труда. Подобни хо­ра мо­гат да пра­вят са­мо сво­ите лич­ни избоди. А те са: в слу­чая не мо­же да се пос­тиг­не аб­со­лют­но нищо! Социалното дви­же­ние не во­ди до никъде! Впрочем, ако не се съ­об­ра­зим с пра­ви­ла­та на дейс­т­ви­тел­ния свят, ние ня­ма да при­ба­вим ни­що смис­ле­но и ре­зул­тат­но към то­ва движение. Логичната пос­ле­до­ва­тел­ност на те­зи раз­съж­де­ния се стре­ми прос­то да на­со­чи чо­ве­ка - ка­то учас­т­ник в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм - към това, ко­ето за­ко­но­мер­но след­ва от про­ме­ня­щи­те се жиз­не­ни ус­ло­вия на то­зи организъм.

Ако чо­век из­г­раж­да сво­ите по­ня­тия са­мо в хо­да на тра­ди­ци­он­но­то мислене, той не­съм­не­но ще из­пи­та страх, ко­га­то разбере, че от­но­ше­ни­ята меж­ду ръ­ко­во­ди­те­ля и ра­бот­ни­ка тряб­ва да се от­де­лят от сто­пан­с­кия организъм. Защото той вярва, че по­доб­но от­де­ля­не по не­об­хо­ди­мост ще до­ве­де до обез­це­ня­ва­не на па­ри­те и до рег­рес в ед­на твър­де при­ми­тив­на сто­пан­с­ка ситуация. (В сво­ята кни­га „След потопа" д-р Ратенау из­ра­зя­ва


сход­но мнение, ко­ето от не­го­ва глед­на точ­ка е на­пъл­но оправдано). Обаче та­зи опас­ност се пре­дот­в­ра­тя­ва от тро­ич­но­то раз­де­ля­не на со­ци­ал­ния организъм. Един са­мос­то­яте­лен и из­г­ра­ден вър­ху сво­ите соб­с­т­ве­ни прин­ци­пи сто­пан­с­ки организъм, и то в съ­юз с прав­ния организъм, на­пъл­но от­де­ля па­рич­ни­-те от­но­ше­ния от оне­зи тру­до­ви отношения, ко­ито се ба­зи­рат са­мо вър­ху правото. Правните от­но­ше­ния не тряб­ва да оказ­ват не­пос­ред­с­т­ве­но вли­яние вър­ху па­рич­ни­те отношения. Защото пос­лед­ни­те са ре­зул­тат от уп­рав­ле­ни­ето на сто­пан­с­кия организъм. Правни- те от­но­ше­ния меж­ду ръ­ко­во­ди­те­ля и ра­бот­ни­ка прос­то не мо­гат да се про­явят в ед­на или дру­га па­рич­на стойност, за­що­то тя - след уреж­да­не­то на тру­до­во­то възнаграждение, ко­ето пред­с­тав­ля­ва раз­мен­но сред­с­т­во меж­ду сто­ка и ра­бот­на си­ла - е всъщ­ност мяр­ка­та за вза­им­но при­ета­та стойност на сто­ки­те (или постиженията).

И така, раз­г­леж­дай­ки дейс­т­ви­ята в тро­ич­ни­ят со­ци­ален организъм, ние се убеждаваме, че те во­дят до та­ки­ва тенденции, как­ви­то в до­се­гаш­ни­те дър­жав­ни струк­ту­ри изоб­що не съществуват.

В рам­ки­те на те­зи но­ви тен­ден­ции ще бъ­де из­ко­ре­не­но това, ко­ето днес из­мъч­ва хо­ра­та под фор­ма­та на т.н. кла­со­ва борба. Защото та­зи бор­ба из­рас­т­ва от включ­ва­не­то на тру­до­во­то въз­наг­раж­де­ние в ико­но­ми­чес­кия кръ­гов­рат на сто­пан­с­кия организъм. Тази кни­га опис­ва ед­на фор­ма на со­ци­ал­ния организъм, в кой­то по­ня­ти­ето „тру­до­во възнаграждение" пре­тър­пя­ва съ­що тол­ко­ва го­ля­ма метаморфоза, как­то и ста­ро­то по­ня­тие „собственост". Но чрез та­зи ме­та­мор­фо­за се из­г­раж­дат мно­го по­-з­д­ра­ви и по­-жиз­нес­по­соб­ни връз­ки меж­ду хората. Само един ле­ко­мис­лен ум ще твърди, че с осъ­щес­т­вя­ва­не­то на из­ло­же­ни­те тук идеи не се пос­ти­га ни­що друго, ос­вен това, че зап­ла­ща­не­то на ра­бот­но­то вре­ме се прев­ръ­ща в зап­ла­ща­не по разценка. Твърде въз­мож­но е до то­ва зак­лю­че­ние да сти­га­ме по­ра­ди ед­но не­обек­тив­но мнение. Обаче тук то се опис­ва не ка­то аб­со­лют­но пра­вил­но­то мнение, то е прос­то смя­на­та на раз­п­ла­ща­тел­ни­те от­но­ше­ния и за­ся­га об­ща­та ини­ци­ати­ва - на ръ­ко­во­ди­те­ля и на ра­бот­ни­ка - във връз­ка с ця­лос­т­но­то из­г­раж­да­не на со­ци­ал­ния организъм.

Ако за ня­ко­го по­ла­га­ща­та се част от тру­до­во­то въз­наг­раж­де­ние на един работник: из­г­леж­да ка­то „зап­ла­ща­не по разценка", той ед­ва ли ще забе- лежи, че то­ва „зап­ла­ща­не по разценка" (ко­ето прак­ти­чес­ки не е ни­как­во възнаграждение) по сво­ята стойност се про­явя­ва по та­къв начин, кой­то про­ме­ня об­щес­т­ве­ния ста­тус на ра­бот­ни­ка спря­мо дру­ги­те чле­но­ве на со­ци­ал­ния организъм. Сега то­зи ста­тус е съв­сем раз­ли­чен от статуса, кой­то въз­ник­ва при ед­но ико­но­ми­чес­ко гос­под­с­т­во на ед­на кла­са вър­ху друга. Така се ре­ша­ва и въп­ро­сът с из­ко­ре­ня­ва­не­то на кла­со­ва­та борба.

Ако да­ден чо­век е ори­ен­ти­ран към со­ци­алис­ти­чес­ки­те идеи и смята, че са­мо­то раз­ви­тие ще до­ве­де до раз­ре­ша­ва­не­то на со­ци­ал­ния въпрос, тряб
­ва да му се възрази: естествено, раз­ви­ти­ето во­ди до ед­на или дру­га не- обходимост, оба­че в со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм идей­ни­те им­пул­си на чо­ве­ка пред­с­тав­ля­ват ед­на жи­ва реалност. И ко­га­то вре­ме­то нап­ред­не и това, ко­ето до­се­га е би­ло са­мо мис­лов­но съ­дър­жа­ние се реализира, то­га­ва те­зи ре­али­зи­ра­ни си­ли се на­мес­ват пря­ко в развитието. Всички, кой­то раз­чи­тат „са­мо на развитието", а не на ед­ни или дру­ги пло­дот­вор­ни идеи, тряб­ва да си оси­гу­рят дос­та­тъч­но време, до­ка­то това, ко­ето хо­ра­та днес мислят, при­еме об­ли­кът на ед­но ис­тин­с­ко развитие. Само че в то­зи случай, обик­но­ве­но се оказ­ва твър­де къс­но за ре­али­зи­ра­не­то на това, ко­ето днеш­ни­те фак­ти нас­той­чи­во извисяват. В со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм е не­въз­мож­но да раз­г­леж­да­ме раз­ви­ти­ето по он­зи обек­ти­вен начин, как­то пра­вим то­ва по от­но­ше­ние на природата. Когато ра­бо­та­та опи­ра до со­ци­ал­ния организъм, раз­ви­ти­ето тряб­ва да се предизвика. Ето за­що за здра­во­то со­ци­ал­но мис­ле­не е прос­то фатално, ко­га­то пред не­го зас­та­ват съв­ре­мен­ни идеи, кой­то - що се от­на­ся до не­об­хо­ди­ми­те со­ци­ал­ни про­це­си - ис­кат да „докажат" пра­во­та­та си, как­то се „доказват" не­ща­та в ес­тес­т­ве­ни­те науки. В со­ци­ал­ния жи­вот „доказателството" е в ръ­це­те на този, кой­то ми­рог­лед­но съ­умее да въз­п­ри­еме не са­мо това, ко­ето ве­че съществува, а и онова, ко­ето - чес­то пъ­ти не­за­бе­ле­жи­мо - е ста­ено в чо­веш­ки­те им­пул­си и на­пи­ра към осъществяване.

Един от процесите, чрез кой­то тро­ич­но­то раз­де­ля­не на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм ще про­ник­не в на­й-­дъл­бо­ки­те плас­то­ве на об­щес­т­ве­ния живот, е от­де­ля­не­то на съ­деб­на­та власт от държавата. Държавата има за­дъл­же­ни­ето да ус­та­но­ви прав­ни­те от­но­ше­ния меж­ду ин­ди­ви­ди­те и от­дел­ни­те гру­пи хора. Достигането до при­съ­да­та оба­че ста­ва в структури, из­г­ра­де­ни в сфе­ра­та на ду­хов­на­та организация. До го­ля­ма сте­пен то за­ви­си от въз­мож­нос­т­та пра­во­раз­да­ва­щи­ят да про­яви усет и раз­би­ра­не за ин­ди­ви­ду­ал­но­то по­ло­же­ние на подследствения. А та­къв усет и та­ко­ва раз­би­ра­не мо­гат да са налице, са­мо ако при из­г­раж­да­не на съ­деб­ни­те ин­с­ти­ту­ции се ръ­ко­во­дим от съ­що­то доверие, ко­ето хо­ра­та из­пит­ват към ду­хов­на­та организация. Възможно е уп­рав­ле­ни­ето на ду­хов­на­та ор­га­ни­за­ция да се въз­ло­жи на юристи, прив­ле­че­ни от на­й-­раз­лич­ни про­фе­сии в кул­тур­на­та и ду­хов­на­та сфера, ко­ито след оп­ре­де­лен срок от­но­во да се вър­нат към сво­ите пър­во­на­чал­ни професии. И тогава, в из­вес­т­ни граници, все­ки чо­век ще има въз­мож­ност да из­би­ра за 5 или 10 го­ди­ни меж­ду по­со­че­ни­те кан­ди­да­ти она­зи личност, към ко­ято той има не­об­хо­ди­мо­то доверие, за да и по­ве­ри ре­ше­ни­ето как­то по да­ден слу­чай от общ ха- рактер, та­ка и по всич­ки въп­ро­си от об­лас­т­та на на­ка­за­тел­но­то право. Около мес­то­жи­ве­ене­то на все­ки чо­век ви­на­ги ще са на раз­по­ло­же­ние тол­ко­ва мно­го юристи, че тех­ния из­бор не­съм­не­но ще има сво­ето зна- чение. Един тъ­жи­тел ви­на­ги ще мо­же да се обър­не към ком­пе­тен­тен


съдия.

Нека да по­мис­лим как­во ре­ши­тел­но зна­че­ние би има­ла по­доб­на прак­ти­ка в ав­с­т­ро­-­ун­гар­с­ки­те области. В ет­ни­чес­ки сме­се­ни­те об­лас­ти все­ки ин­ди­вид от да­де­на на­ци­онал­ност би мо­гъл да из­бе­ре съ­дия от своя на- род. Всеки, кой­то е за­поз­нат с осо­бе­нос­ти­те на та­зи част от Европа, ще се съгласи, че по­до­бен под­ход би ук­ре­пил рав­но­ве­си­ето меж­ду от­дел­ни­те ет­ни­чес­ки групи.

Но има и жиз­не­но­важ­ни об­лас­ти из­вън сфе­ра­та на националността, при кой­то от то­зи под­ход мо­гат да се очак­ват си­гур­ни и на­деж­д­ни резул- тати.

За по­-с­лож­ни­те съ­деб­ни ка­зу­си ще бъ­дат на раз­по­ло­же­ние наз­на­че­ни по опи­са­ния на­чин съ­дии и съ­деб­ни заседатели, чи­ито из­бор ще се из­вър­ш­ва от ръ­ко­вод­с­т­во­то на ду­хов­ния организъм. Естествено, те ня­ма да мо­гат да се из­би­рат сами. От съ­щи­те ор­га­ни ще се из­би­рат и апе­ла­тив­ни­те съдилища. Това че един съ­дия е бли­зо до на­ви­ци­те и би­та на сво­ите избиратели, че не­за­ви­си­мо от слу­жеб­на­та си власт - с ко­ято той раз­по­ла­га са­мо за оп­ре­де­лен пе­ри­од от вре­ме - жи­вее в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост с всич­ки наоколо, ще ста­не ха­рак­тер­на чер­та за он­зи стил на живот, кой­то ще се ус­та­но­ви чрез ре­али­зи­ра­не­то на гор­ни­те предпоставки. Нався- къде в сво­ите тен­ден­ции и дейс­т­вия здра­ви­ят со­ци­ален ор­га­ни­зъм по­раж­да ис­тин­с­ко со­ци­ал­но раз­би­ра­не спря­мо учас­т­ву­ва­щи­те в не­го лич- ности; то­ва се от­на­ся и до съ­деб­на­та дейност. Съдебните ре­ше­ния се при­веж­дат в из­пъл­не­ние от съ­от­вет­ни­те ор­га­ни на пра­во­ва­та държава.

Чрез ре­али­зи­ра­не­то на из­ло­же­на­та тук концепция, въз­ник­ват но­ви по­ле­та за дейс­т­вие и в дру­ги­те об­лас­ти на живота. Естествено в рам­ки­те на та­зи кни­га те не мо­гат да бъ­дат опи­са­ни в детайли.

Подробностите, ко­ито бя­ха по­со­че­ни за от­дел­ни­те сфе­ри на со­ци­ал­ния живот, яс­но показват, че тук ос­нов­на­та идея опи­ра не до ед­но мо­дер­ни­зи­ра­не на три­те го­ле­ми съсловия: тези, ко­ито го изхранват, тези, ко­ито слу­жат на от­б­ра­на­та му и тези, ко­ито го образоват, как­то ня­кои би­ха по­мис­ли­ли и как­то прак­ти­чес­ки се при­емат лек­ци­ите ми вър­ху те­зи теми. Стремежът е точ­но об­ра­тен - да се пре­одо­лее със­лов­но­то де­ле­не на об- ществото. Не хо­ра­та ще бъ­дат со­ци­ал­но раз­де­ля­ни в кла­си и съсловия, а са­ми­ят со­ци­ален ор­га­ни­зъм ще бъ­де тро­ич­но разделен. И точ­но по та­зи причина, чо­ве­кът ще мо­же да бъ­де на­ис­ти­на човек. Защото тро­ич­но­то раз­де­ля­не ще бъ­де такова, че ще поз­во­ли на чо­ве­ка да се вклю­чи със своя жи­вот във вся­ка от три­те със­тав­ни час­ти на со­ци­ал­ния организъм. Обективните му ин­те­ре­си ще са зас­тъ­пе­ни в она­зи със­тав­на част на со­ци­ал­ния организъм, къ­де­то той уп­раж­ня­ва сво­ята професия. Спрямо останалите, той ще из­пит­ва дъл­бо­ка и пъл­нок­ръв­на свързаност, за­що­то про­яв­ле­ни­ята им ще го за­ся­гат лично. Изграденият от чо­ве­ка со­ци­ален


организъм, кой­то пред­с­тав­ля­ва и не­го­ва­та жиз­не­на среда, ще бъ­де тро­ич­но разделен. Всеки чо­век ще бъ­де спо­ява­ща­та връз­ка меж­ду три­те със­тав­ни час­ти на со­ци­ал­ния организъм.

Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница